Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Stardust, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,2 (× 56 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
nqgolova (2008)
Допълнителна корекция
Alegria (2012)

Издание:

Оформление на корица: „Megachrom“, Петър Христов, 2007

ИК „Бард“, 2007

История

  1. — Добавяне
  2. — Корекция

Статия

По-долу е показана статията за Звезден прах от свободната енциклопедия Уикипедия, която може да се допълва и подобрява от своите читатели. Текстовото й съдържание се разпространява при условията на лиценза „Криейтив Комънс Признание — Споделяне на споделеното 3.0.

[±]
Тази статия е за романа на Нийл Геймън. За филмовата адаптация вижте Звезден прах (филм).

Звезден прах
Stardust
АвторНийл Геймън
Създаване1998 г.
Великобритания
Първо издание1998 г.
Великобритания
Оригинален езиканглийски
Жанрфентъзи
Видроман

Звезден прах (на английски: Stardust) e фентъзи роман от 1998 г. на британския писател Нийл Геймън.

През 2007 г. излиза едноименната филмова адаптация на режисьора Матю Вон.

Звезден прах на български език

  • 2007 - Издателство: „Бард“. Превод: Росица Панайотова. (ISBN 9545858277)[1]

Източници

Външни препратки

Седма глава
В „Знакът на каруцата“

Звездата беше мокра до кости, беше тъжна и трепереше. Тревожеше се за еднорога: през целия ден не бяха намерили нищо за ядене, тъй като папратите и дърветата отдавна бяха отстъпили място на сиви скали и гърчави трънливи храсти. Неподкованите копита на еднорога не бяха пригодени за скалистия път, нито пък гърбът му беше пригоден за ездачи и крачката му ставаше все по-бавна и бавна. Докато пътуваха, звездата проклинаше деня, в който беше паднала на този мокър и недружелюбен свят. Когато го беше гледала от небето, й се беше струвал толкова мил и приветлив. Но това беше преди. Сега го мразеше и в червата с изключение на еднорога; но задникът й така се беше натъртил от язденето, че щеше да е щастлива дори без еднорога.

След като цял ден ги беше валял дъжд, светлините на странноприемницата бяха най-приятната гледка, откакто беше паднала на Земята.

„Вни-ма-вай, вни-ма-вай“ — трополяха дъждовните капки по камъните. Еднорогът спря на петдесетина крачки от странноприемницата и отказа да помръдне. Вратата беше отворена и от нея към сивия свят се лееше топла жълта светлина.

— Добра среща, хубавице — чу се приветлив глас от отворената врата.

Звездата погали мокрия врат на еднорога и му заговори нежно, но той не помръдна, стоеше като вкаменен в светлината на странноприемницата.

— Няма ли да влезеш, скъпа? Или ще стоиш навън в дъжда? — Топлият глас на жената й подейства успокояващо и уютно: беше точната комбинация от практичност и загриженост. — Ще те нахраним, ако си гладна. В камината гори огън и има достатъчно гореща вода за ваната, която ще прогони студа от костите ти.

— Аз… ще ми помогнете ли да вляза… Кракът ми…

— Ох, горкото момиче. Ей сега ще накарам мъжа си да те внесе вътре. Той се казва Били. За коня ти има сено и прясна вода в конюшнята.

Когато жената се приближи, еднорогът сякаш подивя.

— Спокойно, спокойно, няма да се доближавам до тебе. Много години изминаха, откакто бях достатъчно девствена, че да докосна еднорог, и много години изминаха, откакто не съм виждала еднорог по тези места…

Еднорогът неспокойно последва жената към конюшнята, като гледаше да не се приближава много до нея, и отиде в най-далечната ясла. Звездата стоеше под дъжда мокра и нещастна.

Били се оказа белобрад и доста мълчалив. Отнесе звездата в странноприемницата и я остави на трикракото столче пред бумтящия в камината огън.

— Горкичката — обади се жена му, която влезе след тях. — Я се виж, цялата си мокра, под тебе има цяла локва, хубавата ти рокля е съсипана и сигурно си премръзнала до кости…

Изчака мъжа си да излезе и помогна на звездата да свали подгизналата рокля. Окачи я над камината. Водата, която капеше от дрехата, съскаше и се изпаряваше върху нагорещените тухли.

Пред камината беше поставена калаена вана. Жената я огради с хартиен параван и попита загрижено:

— Как обичаш водата? Топла, гореща или вряла?

— Не знам — отвърна звездата. Беше гола, но не беше свалила топаза от кръста си. Главата й се бе замаяла от странния обрат на събитията. — Досега не съм взимала вана.

— Не си взимала вана? — Жената беше безкрайно изненадана. — Е, горкичката ми, тогава няма да я правим прекалено гореща. Извикай ме, като изстине. На огъня в кухнята съм сложила да се грее още вода. Като свършиш, ще ти донеса вино с подправки и печени картофи.

И преди звездата да възрази, че нито яде, нито пие, жената излезе, като преди това я нагласи във ваната с шинирания крак отвън, подпрян на трикракото столче. Отначало водата наистина беше прекалено гореща, но след малко звездата свикна и се отпусна и за пръв път, откакто беше паднала от небето, изпита пълно щастие.

— Как се чувстваш, скъпа? — попита след малко жената от вратата.

— Много, много по-добре.

— А сърцето ти? То как се чувства?

— Сърцето ми ли? — Странен въпрос, но жената изглеждаше искрено загрижена. — По-щастливо е. По-леко. По-малко тревожно.

— Чудесно. Дай да го накараме да загори в теб, какво ще кажеш? Да загори ярко и горещо.

— Сигурна съм, че под вашите грижи сърцето ми ще гори и сияе от щастие — отвърна звездата.

Жената се наведе и погали звездата под брадичката.

— Добро момиче, и добри неща говори. — Усмихна се снизходително и прокара ръка през прошарената си коса. Окачи на паравана дебела пухкава хавлия. — Това е за теб, като свършиш с банята — о, не, не бързай, пиленце — водата ще те стопли, а пък хубавата ти рокля още доста време няма да изсъхне. Само ме викни, като решиш да излезеш от ваната, и ще дойда да ти помогна. — Жената се наведе и докосна със студения си пръст гръдния кош на звездата, точно между гърдите. Усмихна се и добави: — Хубаво силно сърце.

Имало и свестни хора в този проклет свят, реши затоплената и доволна звезда. Отвън дъждът и вятърът трополяха и виеха, но в странноприемницата, в „Знакът на каруцата“, беше топло и уютно.

По някое време жената на съдържателя с помощта на тъповатата си дъщеря помогна на звездата да излезе от ваната. Огънят хвърляше отблясъци върху топаза на сребърната верижка, която носеше около кръста си, но после и топазът, и тялото й се скриха в пухкавата хавлия.

— А сега, миличка, ела и се настани удобно — каза жената и й помогна да седне до дългата дървена маса, на която бяха сложени сатър и кинжал, и двата с костени дръжки и остриета от черно стъкло. Звездата с накуцване и подпиране на стената успя да стигне до масата и да седне на дървената скамейка.

Вятърът се усили и огънят се разгоря буйно в зелено, синьо и бяло. Нечий басов глас надвика стихията отвън:

— Ей! Искаме храна! Вино! Огън! Къде е конярят?

Били и дъщерята изобщо не помръднаха и само впериха погледи в жената с червената рокля, сякаш очакваха инструкции. Тя сви устни, после каза:

— Е, мога да почакам. Още малко. В крайна сметка не си се забързала заникъде, нали, пиленце? — Последното беше адресирано към звездата. — Не и с този счупен крак и не докато вали като из ведро, нали така?

— Ценя гостоприемството ви повече, отколкото съм способна да изразя с думи — простичко и искрено отвърна звездата.

— Разбира се — каза жената с червената рокля и някак нетърпеливо опипа ножовете. — Ще имаме колкото си искаме време, като си тръгнат тези досадници.

 

 

Светлината на странноприемницата беше най-хубавото, което Тристан виждаше, откакто беше дошъл в Самодивската страна. Разпрегна изтощените коне и ги отведе един по един в конюшнята до странноприемницата. В най-далечната ясла спеше някакъв кон, но Тристан беше прекалено зает, за да го огледа.

Странната част от душата му, която знаеше всички посоки и местоположения на неща, които никога не беше виждал, и места, където никога не беше стъпвал, му подсказваше, че звездата е съвсем наблизо, и това едновременно го изнервяше и успокояваше. Знаеше, че конете са по-изтощени и по-гладни от него. Вечерята и — както подозираше — конфронтацията със звездата можеше да почакат.

— Отивам да избърша конете — каза на Примус. — Иначе ще настинат.

Високият мъж сложи голямата си ръка на рамото му.

— Добро момче. Ще пратя някой да ти донесе халба греяна бира.

Докато бършеше конете и проверяваше подковите им, Тристан си мислеше за звездата. Какво щеше да й каже? Какво щеше да му каже тя? Тъкмо привършваше с грижите за последния кон, когато някакво тъповато момиче се приближи съм него с халба греяно вино.

— Остави я ей там. Ще я изпия с удоволствие, само да свърша с конете.

Момичето остави виното върху сандъка със зоб и излезе, без да продума.

В този момент конят в последната ясла се изправи и зарита по вратата.

— Я по-кротко — извика Тристан. — Успокой се, приятелче, ей сега ще ви дам зобчица на всичките.

В подковата на предния крак на единия кон се беше заклещил остър камък и Тристан внимателно го извади. „Мадам — беше решил да й каже, — моля ви приемете сърдечните ми и най-смирени извинения“. „Сър — щеше да отговори звездата, — ще го направя от все сърце. А сега, нека да отидем във вашето село, където да ме представите на вашата истинска любов като знак на предаността си към нея…“

Размишленията му бяха прекъснати от шумно блъскане на копита. Огромният бял кон — веднага обаче осъзна, че не е кон — беше счупил вратата и се носеше към него с наведен рог.

Тристан се хвърли на земята и закри главата си с ръце.

Измина цяла вечност. Младежът вдигна глава. Еднорогът беше спрял пред халбата с вино и беше потопил рога си в димящата течност.

Тристан плахо се изправи. Виното съскаше и бълбукаше и чак сега Тристан се сети — информация, изплувала от някоя отдавна забравена приказка или детска песничка, — че рогът на еднорога е средство против…

— Отрова? — прошепна, а еднорогът вдигна глава, погледна го в очите и Тристан разбра, че е прав. Сърцето му заби като лудо. Вятърът около странноприемницата виеше като луда вещица.

Изтича до вратата на конюшнята, но спря, за да помисли. Бръкна в джоба на туниката си и намери вътре остатъка от свещта и залепналото за него буково листо. Внимателно отлепи листото от восъка. Вдигна го до ухото си и се заслуша.

 

 

— Вино, милорд? — попита попреминалата първа младост жена с червена рокля, щом Примус влезе в странноприемницата.

— Боя се, че не — отвърна той. — Изповядвам едно лично суеверие, че докато не видя трупа на брат си студен на земята пред мен, трябва да пия само от собственото си вино и да ям само храна, която съм купил и приготвил с ръцете си. Така ще сторя и сега, ако нямате нищо против. Разбира се, ще ви платя, все едно съм пил от вашето вино. Оставете, ако не ви затруднява, тази бутилка по-близо до огъня, за да се постопли. Пътувам заедно с един младеж, който отиде да се погрижи за конете; той не е дал такъв обет и съм сигурен, че ако изпратите да му занесат халба греяна бира, това ще прогони студа от костите му…

Готвачката измърмори нещо и побърза да влезе в кухнята.

— Е, любезни ми домакине — обърна се Примус към белобрадия съдържател, — как са леглата тук, на края на света? Имате ли дюшеци или поне сламеници? Има ли камини в стаите? Забелязвам освен това с нарастващо удоволствие, че пред камината има вана — по-късно ще се изкъпя, ако ви се намери казан гореща вода. Но имайте предвид, че няма да ви платя за нея повече от една сребърна монета.

Съдържателят погледна жена си и тя каза:

— Леглата ни са добри и ще накарам да напалят камината в спалнята за вас и вашия спътник.

Примус свали подгизналата си роба и я окачи над огъня до синята копринена рокля на звездата. След това се обърна и видя седналата до масата млада дама.

— И други гости ли имате? Добра среща, милейди, в това пагубно време. — Откъм конюшнята се чу шумен тропот. — Нещо май е разтревожило конете — угрижено отбеляза Примус.

— Сигурно гръмотевиците — отвърна жената на съдържателя.

— Сигурно — съгласи се Примус, но нещо друго привлече вниманието му. Отиде при звездата и се вгледа в очите й. — Вие… — Поколеба се, но след това продължи уверено: — Камъкът на баща ми е у вас. Властта над Бурелом е у вас.

Момичето го изгледа със сините си като небето очи.

— Ами поискайте ми го тогава, за да се отърва от това проклето нещо.

Жената на съдържателя побърза да дойде при масата и заяви категорично:

— Няма да позволя да безпокоите гостите ми, господине!

Погледът на Примус попадна върху ножовете на масата. Позна ги моментално: в хранилищата на Бурелом имаше избелели от времето свитъци, в които тези ножове бяха нарисувани и наименовани. Бяха стари, от Първата епоха на света.

Вратата на странноприемницата се отвори с гръм и трясък.

— Примус! — изкрещя Тристан. — Опитаха се да ме отровят!

Лорд Примус посегна за меча си, но в същия миг вещерската кралица грабна по-дългия нож и плавно и опитно го прокара през гърлото му…

За Тристан всичко се разви прекалено бързо, за да го проследи. Влезе, видя звездата и лорд Примус и съдържателя и странното му семейство — и в следващия миг кръвта на лорда бликаше като ален фонтан в светлината на огъня.

— Хванете го! — изкрещя жената с алената рокля. Хванете това келеме!

Били и готвачката се спуснаха към Тристан.

И тогава в странноприемницата нахлу еднорогът.

Тристан се хвърли встрани от пътя му. Еднорогът се изправи на задните си крака и запрати с копито готвачката във въздуха.

Били наведе глава и се втурна към еднорога, сякаш се канеше да го блъсне. Еднорогът също сведе глава и съдържателят намери злополучния си край.

— Тъпанари! — крещеше като бясна жената на съдържателя и напредваше към еднорога с двата ножа в ръце. Дясната й ръка беше изцапана с кръв, алена като роклята й.

Тристан се изправи на колене и пропълзя до камината. В лявата си ръка държеше бучката восък, единствения остатък от свещта, която го беше довела тук. Беше го стискал в шепа и той бе станал мек и податлив.

— Дано да се получи — каза на глас. Надяваше се дървото да е знаело какво говори.

Зад него еднорогът изцвили от болка. Тристан откъсна конец от жакета си и намачка восъка около него.

— Какво става? — попита звездата, беше допълзяла на колене до Тристан.

— Нямам представа — призна той.

Вещицата нададе вой; еднорогът беше пронизал рамото й с рога си и я беше вдигнал триумфално във въздуха, готов да я хвърли на земята и да я стъпче с тежките си копита. Но макар и ранена, вещицата се извърна и го прободе с кинжала в окото, вкара острието чак в мозъка му.

Звярът се строполи на дървения под на странноприемницата. От окото и муцуната му бликна кръв. Първо падна на колене, а след това се килна и животът го напусна. Петнистият му език се подаде покъртително от зейналата му уста.

Вещерската кралица се измъкна изпод него и се изправи, стиснала с една ръка раненото си рамо, а с другата кинжала.

Погледът й зашари из стаята и се спря върху Тристан и звездата. Бавно, мъчително бавно тя тръгна към тях. Усмихваше се.

— Горящото златно сърце на една спокойна звезда е много по-добро от треперещото сърце на една малка уплашена звезда — каза със странно спокоен и безизразен глас, лицето й бе оплискано с кръв. — Но дори сърцето на една уплашена звезда е по-добро от никакво сърце.

Тристан хвана ръката на звездата с дясната си ръка.

— Стани.

— Не мога — отвърна тя.

— Стани или ще умрем — каза той и се изправи.

Звездата кимна, подпря се на него и се опита да стане.

— „Стани или ще умрем“? — подигра им се вещерската кралица. — О, ще умрете, прави или седнали. Все ми е едно. — И пристъпи още една крачка напред.

— Хайде — каза Тристан, хванал с една ръка звездата, а с другата импровизираната си свещ. — Сега!

И пъхна лявата си ръка в огъня.

Болеше и гореше и му идваше да крещи, а вещерската кралица го гледаше все едно е самата лудост.

И тогава импровизираният фитил пламна и загоря с уверен син пламък и светът наоколо се разми.

— Моля те, тръгвай — примоли се Тристан на звездата от все сърце. — Не ме предавай.

И тя мъчително пристъпи напред.

Странноприемницата остана зад тях, но воят на вещерската кралица още дълго отеква в ушите им.

Озоваха се под земята, свещта освети мокрите стени на пещери; със следващата стъпка попаднаха в озарена от лунна светлина пустиня с бял пясък; с третата се издигнаха високо над земята, далеч от планините, дърветата и реките.

И тогава остатъците от восъка се стопиха докрай в ръката на Тристан и болката стана нетърпима, и последният пламък изгасна завинаги.