Алън Кол, Крис Бънч
Далечно царство (6)

Глава шеста
Ликантия

Боговете се бяха погрижили за всичко: денят беше слънчев, безоблачното небе нежносиньо, откъм брега полъхваше лек ветрец, наситен със сол. Единственото неприятно нещо на този фон беше Ликантия — съвсем неподходящ град за такъв прекрасен ден. За този град трябваше друг фон: времето да е мрачно, буреносни облаци да покриват небето, леден вятър да вие като изгубени човешки души, морето да прилича на сиво-бял водовъртеж. Това са кошмарните одежди, които заслужаваше онази Ликантия.

Оттогава тя много се промени, така че позволете ми да я опиша по-пълно. Градът е построен в края на един полуостров, приличащ на изкривен пръст. В този пръст е разположено едно от най-големите известни дълбоководни пристанища. Според едно предание в този край на полуострова някога имало вулкан; много преди човекът да скъса оковите си, да се освободи от божия дом и да се засели на земята, вулканът изригнал, защото тогава огънят воювал с водата; но морето, както винаги, излязло победител. Пристанището всъщност е кратерът на този вулкан и много орисианци желаеха той отново да се събуди, защото Ликантия бе донесла много смърт и мъка на нашия град. Кратерът е много стръмен и от полуострова към пристанището има само един път, леко полегат коридор, който може би се е получил от стичането на лава, впоследствие втвърдена. Та този коридор е изгладен от човека и от времето, докато се е превърнал в изсечен скат. Около пристанището и надолу, към стеснената част на полуострова хората, станали известни като ликантийци, построили своя град. Полуостровът е тесен и поради това ликантийците не градят ниски къщи като в Ориса, а високи, източени към небето постройки… постройки, които приличаха на монолитни блокове, изсечени от жесток гигант. Всеки ден слънцето осветяваше улиците под сградите само няколко минути. Дженъс ми беше казвал, че тези постройки приличали на мравуняци, натъпкани с жилища и работилници. Колкото е по-висок етажът, толкова по-скъпо е жилището. Но очите ни почти не забелязваха тези каменни кули, защото погледите ни бяха привлечени от мрачния морски замък на върха на полуострова. Оттам, заедно със своя съвет от магьосници, управляваха двамата върховни жреци-крале, властелините на Ликантия. В този замък бяха техните катакомби с богатства, а далеч под тях — влажните ликантийски тъмници и килиите за мъчения.

Дворецът изглеждаше недостъпен. Но веднъж вече беше превземан. Битката започнала с предателство през нощта и завършила с огън и меч. Беше паднал в ръцете на орисианците двайсет години преди да се родя, по време на последната битка от Втората война на градовете, когато сме извоювали свободата си от окупаторите, газили ни с тежкия си ботуш цели пет поколения. След победата обаче, вместо да изтребим всички ликантийци, ние сме сключили справедлив мир. Нашите управници смятали, че ако я няма Ликантия, може да се появи друга сила, която да се окаже също толкова враждебна. Или пък, ако бъде окупирана, проклетата страна може да стане причина за възникване на анархия. Не сме искали да държим Ликантия и като васална държава — ползата от поддържането на гарнизон в една враждебна страна е много съмнителна. Ето защо морският замък все още се издига на полуострова. И щом градът щял да остане да съществува, човещината и почитта към боговете изисквали ликантийците да имат възможност да се защитават от пиратите, които гъмжаха в Тясното море. Единственото, което сме искали, били репарации за щетите, нанесени на Ориса, за принасяне на жертви за духовете на убитите през двете войни и дарове за техните наследници. Имало й едно друго изискване: постоянно да им се напомня за тяхната грешка да считат Ориса за град на богати търговци и безсилни богове. Ето защо орисианците заповядали да се разруши огромната стена, построена в най-тясната част на полуострова. Ние сме изтръгнали от техните магьосници тайните на магиите за защита на стената и нашите най-способни жреци обединили силите си, за да направят магия за упадък и отслабване на града. Пречистването на града преди извършването на ритуала продължило повече от година, а самото заклинание — цял месец. По време на заклинанието умрели трима жреци, а след завършването му били необходими легиони от ликантийски пленници, за да почистят развалините и в някои случаи да съборят недосъборените стени.

Когато наближихме Ликантия, Ийнес ми махна с ръка. Отговорих му. Освен Ийнес, сержанта Мийна и десетте войници, доброволно пожелали да съпровождат Дженъс по време на експедицията, имахме и една огромна открита кола, теглена от волове и натоварена с нашия багаж и сандъците, в които държахме златото и среброто си. Дженъс, Касини и аз яздехме на коне.

— Защо — чудеше се Ийнес, сочейки развалините, където някога се беше издигала стената, — ликантийците не строят извън чертите на стария град? Да не би да се страхуват от горски духове?

— Добър въпрос, приятелю, — отбеляза Дженъс. — И за това си има причина. Ликантия мисли за позорно събарянето на защитната стена и съм чувал да казват, че един ден тя отново ще бъде издигната. Ето защо градът не се разширява извън границите на тази развалина и никой ликантиец не строи отвъд нея от страх да не признае, че одобрява поражението.

— Трябвало е да продадем мъжете им на ифора — намеси се Касини, — да вземем жените им да си доставяме удоволствие с тях, да не оставим в града камък върху камък и да поръсим земята със сол. Не мога да виждам много далеч в бъдещето, но имам предчувствието, че Ликантия отново ще ни създава неприятности.

— Строги думи — каза Дженъс. — Не съм съвсем съгласен с теб, че Ликантия е трябвало да бъде напълно унищожена. Отвъд Тясното море, във Валори, беше сторено точно така и аз имах възможност да видя резултатите. Но ти си прав, че Ликантия иска да възвърне старата си мощ. Когато служех тук, непрекъснато слушах такива приказки. И ако успеят, те отново ще нападнат Ориса. Ликантийците не забравят лесно онова, което считат за неправда. Според мен е добре да си държим езика зад зъбите, щом ще потеглим оттук. Всички ние може да сме орисианци или на орисианска служба, но подчертаването на този факт в Ликантия едва ли ще ни спечели приятели. Нито тук, в Ликантия, нито оттатък Тясното море, във Валори. Защото Ликантия има дълги ръце и макар че съм служил в гарнизона, чиито наблюдателници виждаме през последните два дни, не знам до къде стигат. Нека пътуваме като анонимни търговци, без да афишираме лоялност към когото и да било. Така е много по-безопасно. — Той млъкна и се усмихна малко засрамено, после каза съвсем официално:

— Извинявам се, почитаеми Амалрик. — Искам да кажа, че бих препоръчал такъв неутралитет… но решението си е твое.

Засмях се, без да се обидя. Касини може би беше на друго мнение, но аз се бях отказал да водя експедицията така, сякаш трябваше да демонстрираме някакво превъзходство. В края на краищата не бяхме армия.

— Всеки, който мисли, че може да предложи нещо по-добро, има думата. Иначе няма да имаме никакъв шанс да достигнем до Далечното царство. Ще пътуваме без знамена и сигнални тръби, анонимно, както предлага капитан Грейклок.

Дженъс кимна, все още изглеждаше малко засрамен. Ийнес прихна и каза тихо, така че само аз да го чуя:

— Лъвовете не обичат мърша.

Пътувахме бързо, макар и предпазливо. Предпазливостта беше особено необходима поради многото пари, които трябваше да носим. Ако експедицията ни почваше от някое друго място, нямаше да имаме нужда от много пари в брой, а средствата, които биха ни потрябвали за търговия и за всякакви други нужди, бихме могли да изтеглим от местните банки с кредитно писмо от баща ми. Но тъй като пътуването ни трябваше да започне от Ликантия, това не беше възможно. Градът от много отдавна беше не само наш военен неприятел, но и жесток търговски конкурент. Най-омразните врагове на баща ми, един род на име Саймън — сега оглавяван от най-младия, но според баща ми и най-лош син, Нису — бяха ликантийци. Хората от този род не само ни бяха изиграли в някои частни тристранни търговски споразумения, но, баща ми беше сигурен в това, бяха използували информацията за нашите търговски операции, за да наемат местни бандити и на няколко пъти да нападнат от засада керваните ни. Така че той ме бе посъветвал да бъда много предпазлив, докато сме в Ликантия.

Пътуването премина без произшествия… с изключение на магьосницата. Пътят беше тесен, с дълбоки коловози и минаваше под огромни изкорубени дървета. Всички бяхме нервни, тъй като мястото предоставяше идеални възможности да бъдем нападнати от засада. Неочаквано пред нас се появи жена и ни препречи пътя.

Беше гола, но не можеше да съблазни никой мъж без настойка десет пъти по-силна от онази, която бях дал на Мелина. Стори ми се млада, но не бях сигурен, тъй като беше много мръсна; единствената й баня сигурно беше била още в утробата на майка й. Беше руса и чорлава. Преди коларите да успеят да дръпнат поводите, тя вдигна ръка с длан към нас и воловете спряха, сякаш ударени между очите с касапски чук. Войниците разтревожено зашушукаха и сержант Мийна веднага ги скастри. Жената вдигна и другата си ръка: от нея провисна въже.

— Налог… любовен данък — изпя тя.

— Ние не плащаме, майко — каза единият колар. Тя разлюля въжето.

— Налог… или това въже… тази връв… този конец… увисва безсилно, люлее се безпомощно… храбри войници… люлее се безпомощно, увисва безсилно и никой от вас няма да може да си оправи жената… люлее се безпомощно… увисва безсилно… — Войниците се развълнуваха и се развикаха, въпреки издадената от Мийна команда.

Касини слезе от коня си и мина напред. Вдигна глава нагоре, където слънцето се провираше между клоните, а после, мило усмихнат, се обърна към магьосницата:

— Ах, жено, жено, ти виждаш онова дърво… виждаш онази сянка… сянката на онова дърво е онова дърво… корените на онова дърво са дълбоко, дълбоко в земята… — монотонно нареждаше той. — Ти ще станеш като онова дърво, ти ще станеш, трябва да станеш… и никой пътник не ще те вижда… и следващият, който мине, ще носи брадва и ще отсече твоето дърво.

Жената сякаш се беше превърнала в статуя. Виждах как се мъчи да помръдне устните си. Касини се изсмя злорадо и каза:

— Ти можеш да говориш, ти можеш да говориш, ти имаш благословията ми за това, о, дърво.

— Извинявайте, извинявайте — промълви тя. — Не знаех, че има някой, чиято сила е по-голяма от моята. Моля да ми простите.

— Не от мен, о, дърво — каза Касини. — Искай прошка от тези мъже, които ти нарече смели войници.

— Мъже от желязо, мъже от желязо, вие сте като желязо, когато правите любов, въжето изчезна, връвта си отиде, конеца го няма, той никога не е бил изпреден… вие сте от желязо, вие сте от стомана.

— Благодаря ти, жено — каза Касини, върна се и се качи на коня. — Амалрик — попита той, — има ли някаква причина, поради която да не я оставим на съдбата й?

Жената изплака.

— Ти си дърво, о, дърво — изрече жрецът и настъпи тишина. Гледах вцепенената жена. Гледах ужасената жена. Не. Нямаше никаква причина. Извадих от кесията си три златни монети, пуснах ги на пътя и казах:

— Да си върви.

— Ти чу, о, дърво — започна Касини неохотно. — Ти ще бъдеш свободна, но трябва да стоиш тук, ще стоиш тук, трябва да стоиш, докато сянката на онова дърво престане да пада върху теб.

Кимнах на коларите и те удариха поводите о гърбовете на воловете. Прекараха колата покрай магьосницата и продължихме. Когато стигнахме завоя, обърнах се да видя за последен път гърба на жената, застинала насред пътя. Приличаше на фигурите от фриза по Божията улица.

Дженъс яздеше до Касини.

— Интересно заклинание.

— Така е — съгласи се жрецът. — Просто заклинание… но помага безкрайно много, ако трябва да се приложи върху някой по-прост човек.

Озадачих се. Казаното от Касини някак си не се връзваше. Нали заклинанията действаха по един и същи начин върху всички, от благородник до селянин, от господар до роб… А може пък да не е така? Тракането на колелата и чаткането на копитата върнаха мислите ми към действителността.

Вече не се движехме по черен път, а по паваж. Пред нас имаше дървена преграда, я до нея ниска постройка. Оттам изтичаха петима войници, спряха до пътя и ни огледаха внимателно. Бяха облечени в хубави, чисти дрехи и държаха оръжието си като опитни бойци. Един от тях, предполагам офицер или сержант, ни извика да спрем. Митница.

— Кои са пътниците ти? — попита той.

— Господин Амалрик Антеро, търговец от Ориса, и неговата свита.

По лицето на мъжа премина гримаса.

— Минавай… чакай. — Той отиде до Дженъс и внимателно го огледа. Понечи да каже нещо, после спря и отстъпи назад. — Минавай. Добре дошли в Ликантия.

Тонът му беше като на данъчен агент. Колата тръгна напред. Пришпорих коня си, за да настигна Дженъс.

— Какво стана?

— Позна ме — отговори той. — Канеше се да ме пита какво търси един ликантийски офицер в свитата на орисиански торен червей, но след това реши… че може би съм шпионин и се връщам от изпълнение на задача.

— Значи не е чул, че си напуснал ликантийската армия.

— Много ликантийски войници биват уволнявани или дори разжалвани под удара на барабана, за да започнат изпълнението на някоя тайна задача.

Сега се изчервявам на тази си наивност, но тогава зяпнах от изненада и запитах:

— Сериозно ли говориш? — Дженъс не ми се присмя, просто се навъси и кимна. Около нас се издигаха високи сгради. Вече бяхме в Ликантия.

Намерихме една странноприемница и започнахме последните приготовления. На войниците не беше казано нищо за посоката на нашето пътешествие и, разбира се, за мечтаната от нас цел — Далечното царство. Те имаха задължението да охраняват златото и да ни оказват всякаква необходима помощ. Ийнес беше наш майордом и иконом, а Касини бе натоварен със събирането на амулети и други магически принадлежности, като например духове за попътен вятър. Аз трябваше да осигуря кораб, който да ни извози през Тясното море до най-далечното валорианско пристанище, познато на Дженъс. Докато разглеждах неговата карта, отново се смаях, че толкова малка част от този регион бе проучена: Редонд, пристанището, където отивахме, беше само на два пръста от Ликантия по море; точно на изток от него беше Пипереният бряг, който имаше лоша слава. Всичко останало беше загадка — на картата нямаше никакви отметки, никакви градове, никакви граници на племена или народи; отвъд Пиперения бряг Дженъс беше означил една голяма планинска верига, известна само на него, тъй като родното му място се намираше някъде в този район.

— Чух някои истории — беше ми казал той, — в които се твърди, че владетелите на Ликантия тайно изпратили изследователи на изток, отвъд Редонд, дори отвъд Пиперения бряг. Но никога не срещнах човек, който да потвърди, че наистина е участвувал в такава експедиция, така че не им вярвам.

Сержант Мийна заедно с Дженъс се грижеше въоръжението ни да бъде такова, че да не приличаме на суетни орисианци. Останалите неща — коне или мулета, храна, палатки и така нататък щяхме да купим или да ни направят в Редонд.

Дженъс тайно ми съобщи, че има да урежда други въпроси, за да осигури успеха на нашата експедиция… въпроси, в чието уреждане би било неразумно да се ангажира човек от моя дом. Също така ми каза, че не бива да се тревожа от честите му отсъствия или от появата на някои хора, с които имал работа. И добре, че ме предупреди; иначе, когато първия път видях човека, който се тътреше в двора на нашата странноприемница, щях да накастря Мийна и ликантийския страж. По-късно научих, че мъжът или жената, които често са най-опасни, могат да приличат на бог или богиня и да се държат като светци; докато истинският светец може да има вид на чудовище. Но Грейф приличаше на злодей. Ийнес пръв го забеляза, подсвирна и ме попита дали да провери що за човек е този там долу.

— Сигурно е богат — каза той. — Предполагам, че майките му плащат добри пари да плаши децата им, когато не слушат.

Грейф беше с два-три пръста по-висок от мен, но два пъти по-пълен. Имаше едро, набито тяло като на носач или пивоварец. Ако беше работил в един от тези два бранша, причината да го изхвърлят беше очевидна: ушите му бяха отрязани, което в Ориса беше знак, че е крадец, осъждан три пъти. Ръцете му бяха обезформени, изкривени. Отначало мислех, че е недъгав, после видях под навитите ръкави на мръсната му копринена риза белези от верига. Бяха го измъчвали.

Извиках му и го попитах по каква работа идва. Отговори ми, че търси капитан Дженъс Грейклок, човек, който някога е служил в Ликантия. Гласът му беше басов, като на човек който би могъл с успех да пее молитви. Ийнес го попита как се казва.

— Грейф.

— Хубаво име — измърмори слугата ми. — По каква работа?

— Лична… с капитана — отговори човекът.

Дженъс излезе от стаята си и се показа на балкона.

— Аз съм Грейклок. Кой те изпраща? — Човекът не отговори… или поне не се чу никакъв глас. Само направи с ръка три бързи движения.

— Качи се горе, човече — каза Дженъс. — Ийнес. Донеси ни вино.

Грейф може и да беше измъчван, но не беше осакатен. Той пъргаво се качи по стълбите — заприлича ми на някоя от големите маймуни от север в клетките на орисианските градини. Туниката му за миг се разтвори и зърнах ножницата на скрито оръжие. Дженъс го покани в стаята си и двамата прекараха там цели два часа. После Дженъс излезе и помоли да удвоя охраната на златните монети. Поколебах се, тъй като не исках да имам никаква работа с този Грейф, но разбрах, че ще се покажа като глупак. Положително по време на пътуването, което ни предстоеше, щяхме да имаме работа с такива разбойници, пред които с умиление да си спомняме за Грейф като за непорочна дева.

Аз лично имах собствени проблеми, които трябваше да реша, защото наемането на кораб, което смятах за нещо лесно, се оказа направо мъчително. Харесах един дълъг, красив кораб, който според някакъв пристанищен безделник беше с триъгълно платно — не можах да го видя, защото в момента беше навито. Огромният рул, който можеше да се върти само от двама души, беше отстрани и извитата му дръжка бе издялана като чайка, сигурно за да може корабът да пори плавно и бързо морските вълни. Извитият нос и кърмата бяха богато украсени, макар че кубриците сигурно щяха да са претъпкани. Корабът беше или нов, или изключително добре поддържан, но за мен най-важен беше окаченият на две красиво извити греди аутригер от лявата му страна, тъй като се страхувах, че стомахът ми няма да се отнесе благосклонно към първото ми морско пътуване. Преминах от една палуба на друга през трите кораба, които се намираха между кея и избрания от мен красавец. Посрещна ме един човек с вид, какъвто според мен трябваше да има всеки моряк — бос и гологлав, с измачкана жилетка и навити панталони. Той огледа дрехите ми и кимна почтително.

— Да пътувате ли искате, господине?

Представи ми се като Л’юр, капитан и собственик на „Китиуейк“, и още преди да изслуша предложението ми, настоя да ме разведе из кораба. Тогава знаех малко за корабите. Сега обаче зная много, зная абсолютно всичко за отвратителните изобретения и части, много повече на брой, отколкото човек може да изброи за цял ден. Честно казано, мисля, че е достатъчно да знаеш какво е кърма и нос и да изхвърлиш всички лишени от смисъл и използувани от моряците наименования. Накрая се върнахме в задната част на кораба, която той нарече задна палуба, и седнахме да изпием по една, както той я нарече, незаслужена чаша вино. Сипах доста вода във виното си. Капитанът каза, че е обмислил предложението ми и че за него ще бъде чест да ни закара до Редонд. Каза сумата. В злато. И искаше да я получи предварително. Като чух това, едва не разлях киселото му вино по палубата и отговорих, че искам само да наема коритото му, а не да го купувам. Той се усмихна, сякаш казаното от мен беше някаква особено сполучлива шега, и ми заговори за опасностите по Пиперения бряг.

Попитах го какви са чак толкова тези опасности. И той ме затрупа с отговори. Спомена за подводни скали, които непрекъснато променят мястото си; за морски водовъртежи и морски чудовища; за пирати; за подветрени крайбрежни скали; за щормове, които идват изневиделица от ясно небе, несъмнено причинявани от някой могъщ зъл жрец някъде по Пиперения бряг; за звезди, които променят положението си, така че лоцманът трябва да се осланя само на усета си. И като ми изреди всичко това, каза:

— Моят кораб е бърз и аз ще наема най-опитните хора, хора, които могат да връзват морски възел и да стрелят с балиста, да опъват и събират платна. Надявам се, че някои от твоята свита знаят кой край на стрелата се слага в лъка.

Така започнаха преговорите. Всеки ден отивах на палубата и започвахме да се пазарим и надлъгваме, да се разхождаме напред-назад. Когато най-сетне стигнахме до споразумение за кораба и екипажа — два пъти по-голяма сума от тази, която бях предложил, половината при потегляне, половината при пристигане в Редонд — бях готов — и можех да го направя — да опаковам всичките четиринайсет души от моята група, да ги метна на рамо, плюс сандъците ни с пари, и да преплувам това проклето от боговете море. И да ви кажа, нищо не се е променило в начина, по който моряците се пазарят, от онези далечни години до ден-днешен.

Един ден, когато търпението на Л’юр най-сетне се изчерпи, се случи нещо странно. Върнах се в странноприемницата и видях, че Грейф ме чака. Носеше здраво завързан чувал, в който имало някои „скъпоценности“ — така каза — за Дженъс. Предложих му да ги даде на мен, но той отказа — капитан Грейклок настоявал да ги предаде само на него и освен това трябвало да му се плати. Мислех да му напомня, че аз съм наел Дженъс и той работи за мен, така че не може да има никакви тайни, но си дадох сметка, че съм изморен от безкрайните пазарлъци с Л’юр. Просто от учтивост предложих на Грейф чаша вино. Той прие и седнахме в един тих ъгъл в общата стая на странноприемницата.

— Смешна работа — почна той. — Аз, дето идвам от сиропиталище, да си пия пиенето с един богат търговски син. Ама никой от моите няма да го повярва. — Той се засмя доволно, показвайки черните си зъби. — Че и виното ми е по-сладко, като зная, че си го пия с един Антеро.

— Откъде знаеш името ми?

— Чух го от един войник. Разправяше на приятеля си. Ама не знае, че с мойте уши, дето ги няма, пак чувам всичко. Не се бой де! Много тайни знам, ама като е за приятел, нищо не казвам. Понаучих едно друго оттук-оттам. — Ръката му почти нежно погали белезите на веригите. Дощя ми се Дженъс да дойде по-скоро. От присъствието на този човек ме побиха тръпки.

— Значи си чувал за моето семейство? — попитах го аз.

Грейф кимна, след това се завъртя на стола и повдигна туниката си. Стомахът ми се сви. И преди бях виждал белези от удари с бич, бели и усукани… но никога толкова дълбоки. Бичът бе разкъсал месото до костта.

— Едно време — каза Грейф, обърна се към мен и смъкна туниката си, — щастието ми се усмихна и се съгласих да свърша една работа за Нису Саймън. Да. Да. Виждам как ме гледаш. За господаря Саймън, търговеца. Дори един уличен негодяй кат мен е чувал за вашата вражда. Във всеки случай не той плати, а аз. Над сто удара. Би ме с бича, дето сам си го е направил. А под къщата са изкопали подземие. С килии. Не зная дали съм пищял. Сигурно съм пищял. Всеки ще пищи, ако в бича са вплели желязо. — Той се усмихна и облиза устни, сякаш си спомни за любовна прегръдка. — После ме хвърлиха в залива. Не мислех, че ще оживея. Ама оживях. И се заклех да дочакам друго време. Друго място. Знам, че не съм много за пред хората, и гледам да не се мяркам на открито. И точно затова може би ще ти помогна да направиш онова, което искаш, та да си върна малко на Саймън. Съвсем малко. Малко тук, малко там… Ама една мишка малко по малко успява да изяде цял хляб.

Грейф пресуши чашата си. Направих знак за още и той доволно се ухили. Озърнах се. Малцината посетители гледаха как Грейф се препъва към тоалетната, а не мен. Наведох се и опипах вързопа, който той бе донесъл за Дженъс, също като дете, което се опитва през опаковката да разбере какъв ще е подаръкът за рождения му ден. Шишета… кутия… някакви неща, които шумоляха като изсушени билки… няколко пакета семена… и изведнъж нещо ме поряза. Видях острието — беше пробило вързопа. Бързо доразкъсах плата. Острието беше извито. Беше малък сърп, миниатюрно подобие на жътварски. Но беше направен от злато… и знаех, без да гледам, че на острието са изписани букви. Беше предназначен за рязане на билки и други растения… но не за готвачи или камериерки. Тези растения се използуваха за магии. От жреци.

Зачудих се за какво му е на Дженъс Грейклок този забранен магически инструмент. Чудех се какви ли могат да бъдат другите предмети във вързопа и си помислих, че мога и да проверя. Спомних си въпроса, който Гамелан, най-старият от жреците, беше задал на Дженъс преди да тръгнем от Ориса, и отговора на Дженъс. Той дойде почти едновременно с Грейф, който се върна от тоалетната, и не му казах какво съм видял. Можех да поставя въпроса много по-късно, на четири очи, защото наказанието за притежаване или използуване на неща за извършване на магии от човек, непринадлежащ към съсловието на жреците, беше от затвор до смърт.

Тази нощ за първи път от месеци отново ме споходи моят кошмар. Не можех да си спомня какъв беше по-рано, но от този ден нататък лицето на пазача, който ме извеждаше от лодката и ме водеше към съдбата ми, беше като лицето на Грейф. В съня ми обаче едното му око беше изчезнало и от кухината към мен се гърчеше нещо като червей или светлина.

На следната нощ ни сполетя друг ужас, и то съвсем реален. Беше пълнолуние. Качих се в стаята си и тъкмо преди да си легна чух лай. Грабнах кинжала си и изскочих на балкона. В светлината на двете мъждиви факли на вратата видях в средата на двора да стои приведено някакво същество. Сигурно беше дошло от земните недра, повикано от заклинанията на някой жрец. Беше хиена, неокосмена хиена, изгладняла до смърт, но с човешко лице.

Съществото проговори… с човешки глас, който сякаш идваше от тъмниците на властелините на Ликантия.

— Викат ви — излая то. — Викат ви в замъка. Всички мъже, всички жени, всички, които не са ликантийци. Викат ви в един часа. Оракулът посочи този час. Това е заповед на властелините. Трябва да се подчините. Викат ви. Онзи, който не се подчини, нека умре, нека умре от огън, нека умре от вода, от смачкване, от падане. Това е повелята на властелините. В един часа.

Съществото изскочи от двора на калдъръмената улица и хукна към съседната странноприемница. Обърнах се и видях Дженъс; лицето му беше каменно.

— Това означава смърт — каза той. — Страхувах се, че ще ни надушат… — Заповядай всички да се облекат. Никой да не носи оръжие, дори обикновен нож. Трябва да бъдем на площада преди пясъкът от часовника да изтече… иначе всички ще умрем.

Улиците на Ликантия бяха зловещи: тук-там объркани чужденци носеха факли; мълчаливи патрули от ликантийски войници горделиво ходеха по улиците, отказвайки да отговарят на каквито и да било въпроси, само повтаряха, че всички трябва да се подчиняват на заповедта. Високите сгради бяха тъмни, сякаш вътре нямаше никой, но от време на време зървах на прозорците по някое бяло лице, което хвърляше поглед навън и бързо се скриваше зад пердето.

Аз започнах да се разпореждам, а Дженъс побърза да се върне в стаята си. Чух как нещо се счупи, после настъпи тишина. Трябваше да го викам три пъти, докато излезе. А докато вървяхме по улиците, чух, че спря при Мийна. После отиде при Ийнес и го попита тихо дали може да чете. Ийнес бе изплашен, но успя да отговори, че знае, понеже не е варварин от Ликантия.

Накрая Дженъс дойде при мен.

— Дръж — прошепна той и ми подаде парче метал.

— Научи това. Издекламирай го точно когато трябва. Ще разбереш кога. Дадох по едно на Мийна и на Ийнес.

— А какво ще стане с Касини? — попитах също шепнешком. Жрецът вървеше на няколко крачки пред нас.

— Той няма за какво да се тревожи. Плащът на себеподобните ще го покрие — отговори Дженъс и ми пъхна в ръцете едно боне, като тези, които използуват готвачите, та космите от главите им да не падат в храната.

— Сложи това на главата си. По-добре да не им се набиваш в очите.

Замъкът беше пред нас. Над главния му вход — портата беше отворена и решетката на крепостната врата вдигната — гореше голям огън, чийто буйни пламъци не се подхранваха с никакво гориво. Чух шепота на един от войниците:

— Магия… магия…

— Внимавай! — изсъска Дженъс. — Не казвай нищо и не мисли нищо лошо за онова, което ще се случи.

Вече беше достатъчно светло и можех да видя какво държа. Беше парче полиран месинг. Разбрах какъв беше шумът, който бях чул — месингът беше част от отражателя на една от лампите в стаята на Дженъс. На него с нож бяха надраскани думите:

Аз съм огледало,

аз съм невидим.

Аз мисля като теб.

Умът ми е стена.

Не чувствам нищо,

не мисля нищо.

Ти си това, което виждаш,

аз съм това, което виждам.

Аз съм огледало.

Въпреки че бях изплашен, все още се чудех: първо на вързопа с магически предмети, а сега на това заклинание. Нима Дженъс Грейклок се мислеше за жрец? Но нямаше време за много размисъл — войниците ни заобиколиха и ни вкараха през портата в огромен двор.

В другия край имаше някакъв подиум, нещо като трибуна. На нея стояха двама мъже. Телата им блестяха и изглеждаха по-високи, отколкото на обикновени хора. И двамата носеха диадеми. Потреперих… Това не беше на добро. Обикновени хора, още по-малко чужденци, никога не се допускаха да видят властелините на Ликантия, техните върховни жреци. Чух как един войник мълви молитва, чух и звука на удара, когато Мийна го цапардоса.

Ликантийските войници ни подредиха в редици. На площада се бяхме събрали триста или четиристотин души, облечени и полуголи. Нито един от нас не беше с ликантийски дрехи. Мъже и жени, благородници и роби, деца и възрастни. Някои плачеха; други пиеха и се правеха на смели.

После между двамата властелини се появи някакво същество. Чух глас, който сякаш идваше отникъде и отвсякъде.

— Ето го злото, ето го злото,

злото е излязло тази нощ.

Зло за мен, зло за Ликантия,

зло, което трябва да се унищожи.

Ти го виждаш, ти го виждаш.

Удари часът.

Удари часът.

Търси, вестителю наш, наш палачо, наш любимецо!

Третото същество — сега видях, че това беше ужасният вестител, който ни беше повикал тук, същество, създадено посредством най-черните магии — слезе от подиума. То тръгна към нас и по някакъв начин разбрах каква щеше да бъде неговата роля: издирвач. Докато идваше, чух как вече душеше. Разбрах, че времето беше дошло.

Аз съм огледало, аз съм невидим…

Съществото се движеше бавно покрай редиците. Когато дойде до мен, един от нашите войници припадна. Чух как тялото му тупна върху плочите.

… Не чувствам нищо, не мисля нищо…

Демонът беше пред мен. Не смеех да погледна надолу. Почувствах отвратителната му муцуна да докосва босия ми крак и едва се сдържах да не го свия. Ти си това, което виждаш…

Не паднах. Хрътката ме беше отминала. Дочух озадачено скимтене в края на редицата, но не се осмелих да погледна натам. Животното изскимтя точно като собствените ми кучета — знаеше, че онова, което търси, е наблизо, но все още по някакъв начин се крие. Дочух драскането на нокти… да се приближава към мен. Ти си това, което виждаш…

И звярът пак ме отмина. Този път той излезе от редиците я спря между нас и властелините. Седна на задните си крака и зави срещу луната. Един път. Два пъти. Три пъти. Някой излезе от тълпата и се отправи към издирвача, призован от неговия вой.

Беше млада жена. И до днес си спомням колко миловидна беше. Беше млада… може би дори още момиче. Беше само по нощница. При други обстоятелства някой вероятно щеше да я пожелае. Но не и сега. Не тук. Ликантия беше избрала своята жертва. Тя отиваше към звяра. Краката й искаха да тичат, да избягат. Но магията не й позволяваше. Красивото й лице беше разкривено от ужас. Във въздуха пред нея се появи светлина, светлина като онази, която витаеше около властелините. Светлината се превърна в нож… къс нож с леко извито острие. Може би девойката бе използувала такъв нож в кухнята, ако беше от простолюдието, или пък някоя от нейните робини бе рязала с него сутрешния й плод, ако беше аристократка.

Тя бавно взе ножа и обърна острието към себе си. После направи първия разрез. Магията не й даваше да избяга, но й позволяваше да пищи. И никой от нас не можеше да избяга, не можеше дори да отвърне очи. Момичето направи още един разрез. И още. Писъците й и до ден-днешен звучат в ума ми. Едва призори вече не можеше да пищи и я оставиха да умре. Демонът изчезна, на подиума не беше останал никой.

Обърнахме се и със залитане тръгнахме навън. Площадът остана празен. Само в средата, осветено от догарящите факли, лежеше нещо, което съвсем доскоро беше било красиво.

— Такъв е обичаят в Ликантия — каза ми Дженъс по-късно, когато вече бях в състояние да говоря. — Когато властелините или техните ясновидци открият опасност или заплаха, или някакво зло да застрашава града, те принасят жертва.

— Несъмнено винаги се намира някой чужденец.

— Не винаги — каза той. — Виждал съм жители на града, веднъж дори един млад жрец, сами да пожелават да бъдат принесени в жертва. Онези, които предлагат себе си, за да спасят Ликантия, са обикновено млади. И повечето са красиви. Понякога онези, които решават да се пожертват, са говорили срещу Ликантия. Или са потомствени врагове на града. Или просто се отличават с нещо. Затова те помолих да скриеш косата си. Може би поради тази причина… съществото, което не бива да се споменава… спря пред нашата група. А може и да не е така. Може би девойката е криела по-големи тайни и по-силни чувства от когото и да било от нас. И това… това не беше най-лошата смърт, която съм виждал за избраната жертва.

Поколебах се дали да го попитам откъде е научил защитното заклинание, но реших да се въздържа. Не беше въпрос, който може да се зададе на глас в Ликантия.

Време беше да тръгваме. Корабът беше комплектован с екипаж и провизии. Щяхме да отплуваме след два или три дни, при най-ниското ниво на прилива. Очевидно Дженъс беше намерил на черния пазар всичко, от което имахме нужда, тъй като повече не видях Грейф.

Дженъс, Касини и аз бяхме в една от градските ковачници и избирахме подходящи оръжия за пътешествието, оръжия, които да не издават нашия произход. Аз разглеждах една красива рапира от закалена стомана с предпазител, украсен със скъпоценни камъни и злато, и дръжка, обвита в златна нишка. Кинжалът към нея бе украсен по същия начин. Ковачът заяви, че и на двете оръжия било направено заклинание за непобедимост. Попитах го дали мога да ги опитам. И двете сякаш плуваха в ръката ми. Но тъй като не бях опитен боец, попитах Дженъс какво оръжие според него да взема. Той самият не купуваше нищо — носеше същите оръжия, както когато го срещнах на плаца в Ориса.

— Вземи каквото ти хареса — отговори Дженъс. — Никой не може да каже какво трябва да бъде личното му оръжие преди да участва в битка, освен ако командирът му няма специални съображения. Но тези двете, толкова красиви, не са по моя вкус. Първо, защото не е препоръчително, особено в една малка група, началниците силно да се отличават от останалите бойци. От това следва, че ти не трябва да носиш никакви пера и шарфове, по доспехите да няма злато… нито пък скъпоценни камъни по рапирата ти. Нищо не се отразява на духа на войниците така силно, както смъртта на техния командир. Виждал съм как морски главорези убиват човек само за да му вземат сабята. Колкото до заклинанията… можеш ли да си представиш някой, бил той селянин, въоръжен само с тояга с накрайник от бронз, или велик военачалник, да тръгне на бой, без оръжията му да са благословени от някого? От жрец, магьосник или местен прорицател? Освен това самото полесражение гъмжи от магии и контрамагии по-нагъсто от прахта, вдигната от битката. Винаги съм смятал, че бойните магии и заклинанията на оръжията си противодействат и взаимно се неутрализират. Но това си е мое разбиране, или дори цинизъм. Тази рапира е добре направена, но все пак разгледай ей онази сабя.

Той вдигна ръка… и ковачът побърза да му подаде посоченото оръжие. Беше изработено като широк меч с две остриета, но по-къс и дръжката му бе за една ръка.

— Здрава е. И остра. Гледай сега… — Той хвана двата края на сабята и я огъна, а мускулите на ръцете му се издуха. Знаех, че стоманата трябва да се счупи… но вместо да се счупи, тя се огъна почти в полукръг. Дженъс пусна върха и кимна на ковача.

— Тук няма никакви магии, майстор Канадис. Само най-добра металургия.

— Ти ме разобличи — усмихна се ковачът. — Споделям недоверието ти за магията на бойното поле, макар че съм последният, който ще се откаже от благословията на жреца преди боя. Наех и един жрец да направи заклинание срещу ръждясване и на това, и на всички мои закалени оръжия, така че те могат да се използуват и на кораб например, без собственикът да прекарва цялото си свободно време в търкане с намаслен парцал.

— Здрава сабя — каза Дженъс. — По-добра е от рапира за пътуване, тъй като ще се наложи я да използуваш за всичко: от сечене на колове за палатка до рязане на храсти за правене на шишове, макар че няма да ти спестя ругатните, ако те видя да го правиш и да нащърбваш острието. А тези прости, прави рамене на кръстачката спокойно ще спрат удара на врага, пък и няма да се заплитат… както при някои оръжия, които имам предвид.

Разбрах намека. Мислех, че Дженъс е забравил моето изпълнение като майстор на дуела на речния бряг в Ориса.

— Ето ти и един нож, който да я допълва — продължи Дженъс, подавайки ми един скромно направен кинжал, доста дълъг, с едно острие и канали от двете страни. — С него ще сечеш храсти и главорези. Винаги да ти е подръка. Сабята ще ти е неудобна и често ще я забравяш край лагерния огън или завързана на седлото, особено точно когато най-много ще ти трябва. И тогава твоето спасение ще зависи от този кинжал. Единственото друго, от което имаш нужда, е малък нож да си режеш месото. Най-обикновен малък нож. — Съгласен ли си с мен, майстор Канадис?

— Напълно.

— Вие двамата разбирате повече от мен от тези неща — казах аз. — Понякога се чувствам не ръководител на експедицията, а стар богат перко, заслепен от ласкателства.

— И всички ние проститутки, които те доим — отвърна Дженъс и се засмя, после добави: — Още едно нещо. Докато не сме свършили с въпроса за, хм, суетата. Косата ти. Познавах големи вождове, които се гордееха с къдриците си и предизвикаха врага да ги отреже. Възхищавах им се. Отдалеч. Особено по време на бой. Ние ще пътуваме през места, където хората мислят, че ще получат божията благословия, ако хванат червенокос мъж и го хвърлят от най-близката скала. Или за по-богата реколта, или просто за по-добро време през следващия ден.

Замислих се. На устните на Дженъс се появи лека усмивка. Спомних си двора на замъка и хрътката.

— Щом се върнем в странноприемницата, ще кажа на Ийнес да ме остриже като овца — обещах аз и извадих кесията си, за да платя.

Касини, който бе слушал, но през цялото време бе мълчал, си купи една екзотична рапира и съпътстващия я кинжал.

— Не ми подавай огледалото — помолих Ийнес. — Просто ми кажи на какво приличам. — Попипах се. Дългите ми къдрици ги нямаше.

— Може би — отвърна Ийнес замислено — на каторжник.

— Или на крадец, който ще трябва да целуне камъните — обади се Дженъс от ъгъла.

— На престъпник! — изпъшках аз. — На осъден на смърт.

— Много си груб, господарю. Би могъл да минеш за аскет, обрекъл се на безбрачие.

— Да бе — каза Дженъс. — Или дори за евнух.

— Смятам — казах аз — да отида в стаята на жреца Касини и да го попитам дали може да ми направи една малка магия за плешивост.

— Е, мен тази магия вече не ме лови — каза Ийнес и се потупа по голото теме. — Но все пак внимавай, господарю. Малките магии понякога стават големи.

— Май щеше да е по-добре да ме хвърлят от най-високата скала, а не да ви слушам — казах аз. — Дженъс. Ти ме накара. Сега ще ми купиш една ракия… не, няколко ракии…

Станах и вдигнах новата си сабя. Още не бях свикнал с нея — беше малко по-тежка от рапирите и сабите, които носеха в Ориса. Ийнес внимателно събираше чаршафите, които бе проснал на пода преди да започне да ме стриже. Напъха ги в една кожена торба.

— Погледна ли дали някоя къдрица не е останала? — попита Дженъс съвсем сериозно.

— Да, капитане. Нали това ми е работата, откакто ме направиха негов телохранител. Пък и от по-рано, още когато господарят беше ревящо пеленаче. Да внимавам с косата, да внимавам с изрязването на ноктите, да внимавам с мъха, който той през онези години смяташе за брада. Да внимавам дори с бълвоча му, когато се напие като свиня. Макар че имаше и моменти, когато с радост бих продал малко от моя господар на някоя лоша магьосница при условие тя да му налее в главата малко вежливост и здрав разум с някоя магия.

— Добре — каза Дженъс, без да се усмихва. — Само не хвърляй космите навън, моля те. Хвърли ги в помийната яма и преди това провери дали водата тече достатъчно силно.

Усмивката на Ийнес изчезна, той стана сериозен като Дженъс.

— Точно така ще направя — отвърна той. — Не зная дали имам някакво предчувствие, или просто понеже сме в този град на мъртви камъни и прокълнати души, но постоянно си мисля, че всеки момент може да ни сполети беда.

Всички кръстосахме пръсти. Ийнес въздъхна.

— Толкова е лошо — каза той, — че дори с нетърпение очаквам океана, където ще бъда принуден да държа главата на господаря Амалрик над борда, когато пребледнее, и да го уча, че повръщането срещу вятъра не се препоръчва. Слава богу, моят стомах е достатъчно издръжлив. — Той вдигна торбата и излезе.

— Доколкото знам — казах аз, — Чатърбокс Ийнес никога през живота си не е пътувал по вода, освен може би в градското езеро.

— Той ми напомня за моята дойка — усмихна се Дженъс. — Кара се, сърди се, оплаква се, но винаги…

Писък прониза нощта. Изскочихме навън. Дженъс вече държеше сабята си в ръка, аз също измъкнах моята. Изтичахме по стълбите и слязохме в двора. Войниците на пост при вратата се взираха навън с оръжия в ръце. От стаите заизлизаха и другите войници.

— Ийнес е! — извика единият часови и посочи към улицата, без да напуска поста си. — Ей сега излезе и…

Не чух останалото, тъй като изскочихме през вратата. Дженъс грабна една от факлите, забучени пред нея. В дъното на улицата видях хора. Извикахме и се хвърлихме натам. Един от групичката изчезна в тъмнината, останаха двама. Мернах вдигната за удар ръка и след миг на калдъръма остана само едно проснато тяло.

Беше Ийнес. Обърнахме го. Имаше две рани: едната на ръката, костта беше счупена, и втората в гърдите, много дълбока. Беше още жив.

— Извикай Касини — заповядах на Дженъс и той изкрещя да доведат жреца с билките му. Чувах стъпки на тичащи към нас хора.

Ийнес отвори очи и ме видя.

— Те… не я взеха. Не им я дадох — успя да каже той. — Искаха…

— Недей да приказваш.

Дженъс коленичи до мен. Ийнес стискаше малката кожена торба, в която бяха отрязаните ми къдрици. Стомахът ми се сви. Бандитите са си мислили, че добре облеченият дребен човек носи торба с пари.

— Казаха… че искат онова… което е от теб… че ще ми платят много пари, ако им го дам. А ако… — Ийнес пое дълбоко въздух — въздух, който не помагаше на разкъсаните му бели дробове.

— Дръж се — казах му аз. — Касини е добър жрец. Знае всякакви лекове и заклинания. Ще се оправиш.

Ийнес поклати глава.

— Не — прошепна той. — Една услуга, господарю. Една последна услуга. — Знаех, че умира. — Освободи ме — успя да промълви той. — Нека да умра като свободен човек.

Това не беше услуга… аз бях виновен, че Ийнес ще умре тук, на този неравен калдъръм, в този проклет град. На това беше единственото, което можех да сторя за него. Опитах се да намеря подходящи думи — никога не бях освобождавал роб. Дженъс ми дойде на помощ.

— Повтаряй след мен — нареди той. Започнах да повтарям като ехо.

— Аз… Амалрик Антеро от Ориса заявявам, че този роб Ийнес, Ийнес от… от…

— От Мангифера — промълви той.

— … от Мангифера… е свободен човек и не дължи повече уважение никому… освен на онези, които стоят над него по положение или длъжност… има право на собственост… на жена… на деца, които също ще бъдат свободни… има право на свой собствен живот… своя собствена смърт… Аз Антеро, Амалрик заявявам… доброволно и открито… тук, под погледа на боговете… че не ще имам никакви претенции сега и навеки… към този мъж, неговите деца, неговото семейство или неговата душа.

Ийнес отвори уста, за да ми благодари или пък да се усмихне. После погледът му се промени, вече гледаше през мен, гледаше зад мен. Не виждаше нищо. Тялото му изведнъж натежа.

Не можех да видя ясно лицето му. Някой взе тялото от мен. Дженъс ми помогна да стана. Тогава си спомних: взех шепа пръст измежду камъните и я поръсих върху тялото на Ийнес. Духът му нямаше да странствува по земята. Заклех се, че ще изпълня останалите си задължения, така че Злокобният вестител да го приеме, и че ще отмъстя за убийството му. Но не чувствах никакъв гняв. Само мъка и голям срам, защото през всичките тези години на вярна служба така и не бях попитал най-верния си слуга и мой най-верен приятел дори къде е роден.

Дженъс тури ръка на рамото ми.

— Утре ще жалеем — каза той глухо. — Днес ще отплаваме.

Приготвихме се набързо. Оправих нещата си и си мислех, че за първи път през живота ми няма кой да ми напомня къде съм сложил четката за коса, коя дреха как трябва да се сгъне и така нататък. Осъзнах обзелите ме мисли и отново се проклех за егоизма си. Току-що бе умрял човек, а единственото, за което можех да мисля, бе дали правилно е затворена кутията с крема ми и дали е сложена в сандъка, където й е мястото. Сержант Мийна отдели един войник да ми помага, но помощта му не беше особено голяма. Добре поне, че бях достатъчно любезен, за да не мърморя.

Потърсих собственика на странноприемницата и платих сметката. Той се закле, че знае някои от церемониите на Ориса и ще погребе тялото на Ийнес според ритуала, както се изисква от нашата вяра, така че никой маг да не може да вдигне мъртвата плът, да я оживи и да я направи свой слуга. Дженъс каза, че може да му се вярва, така че аз не си направих труда да спомена, че семейство Антеро има добра памет и ще бъде лошо, ако той не спази даденото обещание. Мисля, че ме гледаше в очите и го разбра.

Събрахме се на двора. Дженъс ни нареди и даде на всеки по един малък зъб, покрит със злато и окачен на верижка. Каза ни, че са от пор и ще запазят живота ни. Спомних си за моя любим пор и как Халаб го беше съживил. Може би това бе добра поличба за експедиция, загубила човек още в самото начало. Касини се намръщи. Магиите трябваше да се правят само от него, правилно… но той не каза нито дума и нахлузи амулета на врата си така бързо, както и всички останали.

Дженъс стоеше насред двора, загледан в един зъб, който му беше останал. Може би се чудеше дали той би спасил Ийнес, ако му го беше дал два часа по-рано.

„Китиуейк“ напусна пристанището на Ликантия много след зазоряване. Закъсняхме, защото трябваше да събудим Л’юр, той да намери моряците, които беше наел, да намери крайбрежен магьосник, който да направи удовлетворително предсказание за пътуването. Гъста лятна мъгла покриваше пристанището когато най-после откачихме въжетата от кея и четиримата моряци се хванаха за греблата да ни изведат достатъчно далеч, за да могат да вдигнат платното и да уловят лекия бриз, идващ откъм сушата. Носът на кораба сочеше към открито море. От едната ни страна беше чудовищният морски замък на властелините на Ликантия, а срещу тесния пристанищен изход се издигаше наблюдателната кула — нокътят на извитата, хищна скалиста ръка на пристанището, което, изглежда, не искаше да ни пусне да си отидем.

Обърнах се да погледна още един път към изчезващата зад нас Ликантия. Мъглата се вдигаше и видях кея, който току-що бяхме напуснали. Там стоеше някой… толкова неподвижен, че най-напред го взех просто за един от стълбовете. Познах го, макар разстоянието да беше твърде голямо и не можех да различа подробностите. Но аз знаех. Със сигурност знаех.

Човекът, който наблюдаваше нашето заминаване, беше Грейф.