Алън Кол, Крис Бънч
Далечно царство (22)

Глава двайсет и втора
Далечното царство

Богинята на очакването често е капризна богиня, но съзнанието за това не ни спира, зърнем ли веднъж примамливия й лик. Обещанието е най-коварното й оръжие; колкото по-дълго ни мами с него, толкова по-настървено го преследваме. Отчаях се, когато тази богиня съвсем ни напусна, но изпитах огромна радост, когато се смили, върна се и ни поведе отново. Именно очакването ме теглеше към Далечното царство и пак то — умножено многократно — предлагаше светли обещания на онези, които чакаха в родината. Техните мечти носех аз, те лежаха на сърцето ми, докато се носехме по блестящите вълни към далечните брегове.

Често се бях чудил каква ще е гледката, която ще зърнем най-напред. Понякога си мислех, че ще видя град от заслепяващо злато, с възхитителни кули и островърхи минарета. Друг път си представях богати ниви и тучни ливади със спокойни селца и белостенни вили, потънали в цветя. Но винаги имаше и някаква голяма височина: назъбени върхове или огромни хълмове и плата. Доближихме обаче целта си по начин, подобаващ тъкмо за граждани — започнахме пътешествието си по река от родния град, и пак река ни заведе до Далечното царство.

Напуснахме морето, на чийто бряг беше зловещият град Гомалали, и влязохме в устието на огромна река. Камбаната на кораба заби, за да извести пристигането ни. Главното платно се изду и емблемата на Далечното царство се изопна. Откъм широкото спокойно устие ни отговори друга камбана. Залепихме се до борда, жадните ни очи се впиха в първата гледка, която ни показваше богинята. Но тя ни дразнеше — беше хвърлила лек воал, бледосиня мъгла върху всичко. После воалът пред белия кораб се вдигна, ветрецът развя сините му кичури. Занемяхме от възхита.

Първото нещо, което съгледах в Далечното царство, беше смарагдовата кула, извисяваща се над реката. На високия й връх се въртеше чудесно огледало и заливаше кораба със слънчеви зайчета. Почувствах приятен трепет, когато едно от тях затрепка върху лицето ми, после усетих леко, магическо надзъртане в намеренията ми. То се поколеба, защото откри защитната магия, която Дженъс беше извършил над всеки от нас, когато се качихме на спасителния кораб, но не се обиди и изпърпори по-нататък.

Първото нещо, което чух при влизането си в Далечното царство, беше мелодичната песен на хиляди птици. Те излетяха от една висока, кичеста гора, която миришеше на мента, и закръжиха над нас… също така прекрасни, както и песента им. Погледнах по-внимателно и видях, че са колкото ловни орли; на ноктите им проблясваха метални ловни шипове, човките им бяха големи и закривени, пригодени за разкъсване. Бреговете на реката бяха осеяни с обвити с цветя беседки; за наше удоволствие една от тези беседки се отдели от брега и се превърна в плаващ, ухаещ остров, който мина под носа на кораба. Цветята бяха виолетови, като фунии. От „острова“ се чу глас и капитанът отговори; видях сред цветята върхове на копия, насочени срещу нас.

Първата ми мисъл беше, че ръката, протегната ни за поздрав, е в кадифена ръкавица, за да скрие стоманен юмрук. Потреперих и си казах: добре, че тези хора ни нарекоха приятели, а не врагове. Но после заобиколихме един висок хълм и тези мисли отстъпиха пред величествената разкошна гледка, разкрила се пред очите ми. Реката правеше остри завои, виеше се като блестяща змия през покрити с мараня полета и синьо-зелени гори. Далече напред, като фар, се издигаше красива планина, синя като реката, която ни ослепяваше с блясъка си. Казаха ни, че под планината се намирала нашата цел: градът Ираяс, откъдето цар Домас управлявал всички области на Далечното царство.

Пътувахме дни наред по тази река и всеки ден пред нас се разкриваха множество нови чудеса. През първия минахме покрай оживени пристанища, където се товареха и разтоварваха какви ли не стоки и храни. Всичко беше учудващо чисто, нямаше никакви неприятни миризми. Сградите и жилищата бяха с необичайна архитектура, която радваше окото с разнообразните си форми и цветове. Капитан Юториан, нашият домакин и пратеник на царя, каза, че пристанището било център на цялата търговия в царството, което се простирало от двете страни на реката и напред, отвъд планината на стотици левги. Каза ни още, че царството на цар Домас се състояло от единайсет области, управлявани от принцове, които полагали клетва за вярност на царя. В областите имало седемдесет големи града и безчет малки градчета. Най-голям от всички бил град Ираяс, седалище на върховната съдебна инстанция и на властта. Цялото Далечно царство носело името Вакаан в чест на върховния бог на древните, които управлявали тази страна с голяма мъдрост повече от хиляда години, преди загадъчно да я напуснат. Развалини от тяхно време можели да се намерят навсякъде във Вакаан: близо до Ираяс имало останки от град, а на върха на планината имало древни олтари.

Юториан беше много мил домакин: постара се да отговори на многобройните ни въпроси, а онези, на които не можеше да отговори със сигурност, помоли да зададем, когато пристигнем в Ираяс. След като ни измъкна от горящото пристанище на Гомалали, той положи много грижи да излекуваме раните си и ни осигури топла баня и удобни каюти. Единствените думи, които знаеше на нашия език, бяха тези, които извика, когато дойде да ни отведе от града на хората без души; но щом се качихме на кораба един от офицерите ни даде някакви прозрачни гъби и с жест ни обясни да близнем от влагата по тях. Щом го направихме, можехме свободно да говорим и да разбираме техния език. Страхувам се, че поради възбудата си издумахме толкова много неща, че хората от Далечното царство сигурно съжалиха за стореното. Още през първите часове Дженъс направи защитно заклинание над всеки от нас. Макар че капитанът и хората му изглеждаха приятни и мили хора, Дженъс ни напомни, че неотдавна също бяхме приети като почетни гости и затова ще е добре да внимаваме. Не се нуждаехме от много подканяне. Дженъс използва новата си магическа сила, почерпена от срещата с Морташъс, за да подсили защитното заклинание, и каза, че то нямало да отблъсне ножа на убиец, но щяло да ни предупреди, когато ни грози някаква голяма опасност. А след предупреждението само от нас зависело дали да се скрием, дали да се бием или да потърсим помощ. Заклинанието беше умна предпазна мярка, но след известно време в компанията на Юториан аз забравих за него и си спомних едва когато на лицето ми попаднаха слънчевите зайчета от кулата.

Пак тогава Юториан ни извика двамата с Дженъс в каютата си, където си поприказвахме над кани с топло бренди, та хем да се запознаем, хем да се поуспокоим след току-що изживения ужас. Каютата беше скромна, но удобна, с меки столове, тапицирани с плат на бледи фигури и маса, стабилна и при най-бурното море. Ламперията беше със сложна шарка и човек можеше да я наблюдава с дни, без да му омръзне. Имаше само една декорация: копринено знаме с извезана синя змия на фона на златен слънчев изгрев, гербът, който бяхме видели толкова отдавна. Юториан носеше същия герб на бялата си униформа. Освен леглото в ъгъла, със завивка с десѐн като на столовете, имаше и широка маса за разгъване на морски карти и един заключен шкаф, в който вероятно се пазеха картите и навигационните инструменти. Имаше и още нещо: златно въже, провесено от една дупка на тавана. Юториан каза, че то отивало в помещението с камбаната и тъкмо с него се задействал магическият инструмент, който накарал Морташъс и неговата орда да побягнат.

Преди да го отрупаме с въпросите си, Юториан помоли за снизхождение и обясни присъствието си. Каза, че цар Домас и неговият по-малък брат, принц Равелайн били следили с интерес нашето придвижване. Не скри как е ставало това и каза, че освен с магически средства, от които не разбрал, информацията била получавана от малко на брой, но добре платени шпиони, и от тайнствените ездачи, които ние наричахме „наблюдатели“. Последните не били поданици на царя, а номадско племе от магьосници, които презирали другите хора и неуморно бродели в преследването на някакви свои цели. Много отдавна царството сключило с тях договор, разменяйки магически стоки, от които те имали нужда, с всяка информация, необходима за опазване на Вакаан от нежелани посетители.

— Трябва да знаете — продължи капитанът, — че до получаването на заповед да ви спася, всички посетители бяха смятани за нежелани. Доколкото зная, вие и вашите хора сте първите чужденци, които посещават нашата страна, която създадохме от руините на древните. Не мога да ви кажа защо нашият цар е взел такова решение; но като свободен и лоялен поданик мога да ви уверя, без да се страхувам от опровержение, че намеренията му са почтени и след като говорите с него никой няма да ви попречи да се върнете в родината си. Макар да не ми е казано официално, мога да се досетя защо ви канят. Не е голяма дворцова тайна, че според цар Домас след толкова години избягване на контакт с външния свят сме започнали да изоставаме. Аз вярвам, че тъкмо вашето желание за знания и смелото пътешествие, което сте предприели, за да ги откриете, е подхранило в него тази мисъл.

Капитанът каза, че до пристигането ни във Вакаан можем да се чувстваме на кораба напълно свободни. Можем да питаме всички за всичко и да се врем навсякъде, където пожелаем. С едно-единствено изключение. Трябвало да стоим по каютите си, когато той извършва наблюдения — извини ни се най-обстоятелствено за тази си молба и каза, че му било забранено да ни разрешава да видим картите или инструментите, защото те били строго секретни. Каза още, че след срещата ни с царя очаквал много от тези тайни да бъдат разкрити.

Юториан напълни отново чашите и вдигнахме тост за светлото бъдеше на нашите народи. От държането му обаче личеше, че според него очакваната промяна ще е по-изгодна за Ориса. Такова беше мнението на повечето хора, които срещнахме в Далечното царство. Те не проявяваха голям интерес към света, от който идвахме. Единственото нещо, което предизвикваше вълнение, беше предприетото от нас пътешествие за да стигнем до тях, и те непрекъснато настояваха за още и още подробности. Но любопитство им скоро се изчерпа. Причината беше очевидна: Вакаан беше страна с повече чудеса, отколкото страниците, с които разполагам, за да ги опиша. Народът беше благословен с богати реколти; имаше малко болести, които жреците да не могат да излекуват; всички очевидно се радваха на безброй разнообразни удоволствия. Всъщност жителите на Вакаан се смятаха за по-високостоящи от всеки друг народ и не можеха да си представят, че някой народ има нещо ценно, което да им предложи. Ако споменех за някое постижение, за някоя оригинална мисъл или произведение на изкуството, което бе източник на гордост за Ориса, те бързаха да ми споменат нещо от тяхната страна, в сравнение с което нашето бледнееше. Понякога се дразнех от това, а понякога ме напушваше смях. Чак по-късно разбрах, че това е по-сериозен недостатък, отколкото си представях. Като казвам това, не мога да отрека, че докато плувахме нагоре по реката, чудесата, които виждах, превъзхождаха почти всичко, с което някога се бях сблъсквал. Едно от най-големите беше самата река. Бих я сравнил с голяма змия и сравнението е подходящо, защото точно нея изобразява змията на герба на Далечното царство, докато изгревът на слънцето символизира мъдростта, която пази страната.

Представете си змия, нагънала блестящото си синьо тяло така, че отделните витки да не допират една до друга, и само главата и шията да излизат навън. Сега отново си представете тази змия като река, а планината, към която се движехме, като глава и ще разберете, че макар разстоянието да беше голямо за кораба, една птица би го прелетяла бързо. Но аз не бих заменил нашите платна срещу бързи крила, защото безкрайните завои и обиколки на реката ни позволиха да видим почти всички чудеса на Далечното царство.

Реката ни водеше все по-навътре и по-нагоре във Вакаан. Когато се издигахме на нова височина, нямаше никакъв шлюз, който да изравнява нивата. На пътя ни се появяваше само блещукане, после преминавахме в спокойните води на по-горното ниво. Юториан каза, че техните магьосници били овладели реката много отдавна и й били дали тези извивки от практически съображения. Показа ни, че по бреговете няма следи от наводнения, и каза, че била овладяна и атмосферата, така че бурите само да напълват коритото на реката, но не и да го препълват. Освен това реката извивала по заповед, та фермерите да могат да напояват насажденията си и да постигнат високи добиви. Сеели се само благословени семена, които винаги давали богата реколта и отблъсквали болестите и насекомите. Докато минавахме покрай невъобразимо богатите полета и овощни градини, си спомних за нашите отрудени фермери; спомних си с болка за опустошителните наводнения и за глада, който преживяхме съвсем наскоро. Молех се нашето пътешествие да облекчи този труд и да изкорени страданията от сърцата на моя народ.

Видяхме гори, пълни с дивеч, хълмове, чиито недра бяха богати с метални руди и безценни камъни, пасища с блеещи и мучащи стада. Видяхме хора от най-различни обществени слоеве: земеделци, работници, търговци и благородници. Всички бяха спокойни, изпълнени с достойнство хора, чийто смях чувахме дори от кораба. Мъжете бяха снажни дори до пределна възраст; жените бяха красиви и възрастта само обогатяваше чертите им с мъдрост и достойнство. Най-щастливи от всички изглеждаха децата: те тичаха и лудуваха на воля; и най-често чувахме техните писъци и смях.

Юториан каза, че децата преминавали задължително обучение и онези, които били най-будни и талантливи, ставали обект на специално внимание. След това за тях нямало затворена врата — те можели да достигнат до всяко обществено стъпало. Спомних си за Халаб и се натъжих, че не се беше родил в тази страна.

Гледахме с интерес градовете, разположени край реката. Всеки от тях представляваше истинско чудо. Някои радваха очите с разнообразието си, като например пристанището, от което потеглихме през първия ден на това речно пътуване. Други бяха неповторими: изградени от дялан бял мрамор, богато изрисувани трупи или здрав, лъскав метал. Бяха какви ли не: от ниски къщи, не по-високи от гората зад тях, до издигащи се кули, свързани с изящни сводове, или уютни островърхи жилища, в чиито прозорци нощем светеха весели огньове. Всеки град, покрай който минахме, смайваше по някакъв начин и когато мислехме, че няма нищо, което може да ни учуди повече, зад завоя на реката се появяваше нещо ново. Най-после стигнахме до Ираяс — най-хубавият от всички градове.

Стихнахме до него без предупреждение. Каналът зави, планината се отдръпна… и неочаквано всичко се промени: бреговете се снишиха, оттеглиха се и се превърнаха в далечни зелени ленти. Реката се превърна в езеро и от езерото изплува Ираяс. Сетивата ни трепнаха от магията, излъчвана от него като музика на послушни струни под ръката на виртуозен арфист. На фона на залязващото слънце градът светеше с цялото си величие. Безброй цветове трепкаха през кристалните кули и се отразяваха от позлатените куполи. Под тях течеше реката — разтопено огледало в умиращата дневна светлина. Въздухът беше изпълнен с камбанен звън и птичи песни, наситен с аромата на цветя. Малки лодки се плъзнаха през тази красота като плахи богомолци в разкошен храм.

Гледки като тази са за пътешественика като силно вино: зърне ли ги веднъж, той е готов да изтърпи всякакви мъки, но да ги види и отново да отпие от красотата им. Ние пихме, докато се опихме, после падна здрач и изпъшкахме от яд, защото тъмнината щеше да скрие всичко. Но Ираяс не изчезна в мрака. Отново ахнахме изненадани, защото градът внезапно се обля в светлина. Стъклените кули се превърнаха в светлинни фонтани; златните куполи изпускаха светлина отвътре. Каналите, които служеха като магистрали, бяха осветени от дълги вериги малки светещи глобуси. Градският шум не спря и разбрахме, че жреците на Ираяс са удължили деня много след падането на нощта.

Спахме на кораба. Впечатленията бяха толкова силни, че не очаквах да заспя, но изтощението рано събори всички ни. По едно време ме събуди силна музика и пиянски гласове. Не е ли чудно, помислих си, че там, където има бряг и пристанище, независимо колко величествен е градът, който обслужва то, винаги ще се намери място със силни напитки и груби гласове? После отново изпаднах в дълбок сън без съновидения.

На следващия ден Юториан ни поведе при царя. Дворецът се простираше над няколко от десетте острова, които образуваха центъра на Ираяс. Паркът беше истинско чудо: добре поддържани ливади, дървета и лехи с цветя, безчет екзотични растения. Имаше кротки животни и пойни птички, които радваха душата, прекрасни скулптури, които повишаваха духа. Многобройните куполи на сградата бяха от фино злато, колоните й арките от златна сплав, а външните стени от някакво стъкло, което можеше да потъмнява за уединяване или за сянка от слънчевия блясък.

Войници в бели туники и бричове охраняваха коридорите на огромния дворец, но Дженъс отбеляза, че копията им са неудобни, безвкусни и повече за украса, отколкото за работа. Влязохме в една зала толкова голяма, че можеше да бъда само царска. Нарочно беше направена така, че да изглежда още по-огромна: някои от сводестите стъклени стени бяха прозрачни и излъчваха светлина, други бяха огледални и отразяваха множеството, събрало се да търси царската помощ или внимание. Имаше три извити нива, с много стълби до всяко. Долното ниво, където влязохме ние, беше най-препълнено, а хората бяха с обикновени дрехи; на второто имаше по-малка група, облечена по-богато; последното беше почти празно, запазено за магьосници и хора с голяма власт. Те се разхождаха, заети с някакво важно обсъждане. Над блестящата им група се издигаше широка платформа с голям златен трон с висока облегалка, на която се виждаше огромен царски герб.

Цар Домас се беше отпуснал на трона, обзет от лека скука. Отдалеч се виждаше, че не е човек, който да остане незабелязан дори в тази огромна зала. Той разсеяно въртеше короната — тънка лента от чисто злато, както видях по-късно — на пръста си и слушаше някакви съветници; шумът на тълпата заглушаваше думите на съветниците, но гласът на царя се чуваше над всички. След това го изгубих от погледа си, тъй като Юториан бързо ни поведе през навалицата. Явно и капитанът беше важна личност тук, защото тълпата почтително се отдръпваше да му направи път. Умерено любопитни погледи ни проследиха, докато стигнахме до парапета на ръба на третото ниво. Юториан ни каза да почакаме и проточи врат насам-натам, сякаш търсеше някого. Притиснахме се до парапета и загледахме глупаво като селяци, попаднали от нивата направо в града. Но не гледахме царския трон, а нещо друго — една странна позлатена дупка в пода.

Всъщност не беше точно дупка, а полукръгла вдлъбнатина и заемаше по-голяма част от третото ниво; около нея имаше пътека за разхождане на високопоставени лица и втора пътека към дъното. Точно над центъра като огромно око се носеше омагьосано подобие на Далечното царство. Всеки детайл — от завитата като змия синя река до града, всяка селска къща и нива — всичко беше показано. Човек можеше да види лодки по реката и малки движещи се точки: хора и животни. Още по-учудващо беше, че и самото небе беше живо — на него бяха изобразени птици, които влизаха и излизаха от облаците, носени от вятъра. Докато гледахме, по виещата се пътека надолу слизаха магьосници и официални лица, обсъждаха и наблюдаваха изображението. Няколко жреци насочиха вниманието си към един забулен от черни облаци бряг и там неочаквано блесна светкавица и заваля. Не се съмнявах, че в действителния район, някъде далече, се бе разразила показаната ни в миниатюр буря.

Чух, че царят възразява нещо, вдигнах очи и видях, че Домас се е изправил. Съветниците се бяха струпали около него и разгорещено спореха. Каквото и да бе изчерпило царското търпение, сигурно вече бе решено, или пък Домас повече не проявяваше интерес, защото видях как учтиво прикри с ръка една прозявка и отново започна да върти короната на пръста си. Беше едър мъж — поне една глава над Дженъс — и бялата му семпла туника се спускаше по тяло, направено като от каменни блокове. Косата и лицето му бяха светли. Беше облечен толкова скромно, че освен короната нямаше никакъв друг признак, че управлява такова мощно царство.

До трона стоеше още един човек. Беше едър като Домас и всъщност доста приличаше на него в лице и по структурата на тялото; но докато царят беше светъл, този беше тъмен. Дрехите му бяха богато извезани със злато, на гърдите си носеше емблема на принц. Изглежда, обичаше големите, инкрустирани бижута и пръстени, а дългата му черна коса беше прибрана с широка смарагдова лента, която недвусмислено показваше, че и той е от царска кръв.

— Принц Равелайн — прошепна Дженъс. Аз бях предположил същото. Дженъс се наведе над ухото ми и развълнувано продължи: — Той е магьосник. Много голям магьосник!

Това също ми бе минало през ума: тъмните му очи блестяха с вътрешната светлина на жрец и кожата ми неприятно настръхна. Разгледах го внимателно и видях, че въпреки блестящия вид в маниерите на Равелайн липсва самоувереността на Домас, и както бяха застанали един до друг, безпогрешно можеше да се каже кой е царят и кой просто високопоставеният брат.

Хората край парапета се размърдаха и видях един дребен човечец с най-невзрачна външност да се промушва към Юториан. Бричовете му бяха измачкани, а туниката скъсана, с мръсен царски герб. Не можеше обаче да има никакво съмнение — този човек беше важна личност. Капитанът вдървено се наведе, за да чуе шепота му. Човечецът се повдигна на пръсти, без да се притеснява, че някои могат да сметнат позата му за клоунска. Юториан слушаше, кимаше и поглеждаше към нас; после бързо посочи с пръст Дженъс и мен, за да ни разграничи от останалите. „Този дребосък може да е мишка — помислих си аз, — но дръзка малка мишка с бърз ум и без страх от кухненските котки, защото обядва заедно с царя.“ Малкият човек се промуши под парапета и припна около ямата и нагоре по стъпалата към трона. Юториан енергично ни замаха да се приготвим. Разбрахме го и когато царят се обърна, за да отправи приветствена усмивка към своя малък любимец, придърпахме дрехите си и пригладихме косите си.

Домас махна с ръка, отпрати съветниците си и дребосъкът повтори изпълнението с шепненето, само че този път, за да пази равновесие, се хвана за мантията на царя. Лицето на царя светна, скуката от него изчезна. После Домас високо каза:

— Така ли? Откога са тук? — Гласът беше мощен като човека, лесно достигна до нас и отекна над главите ни. Царят се намръщи, защото дребният човечец продължи да му шепне нещо, после отново прогърмя: — Защо не ми каза по-рано, Биймас?

Опитвах се да си съставя мнение за царя, като изхождах от силния му глас. Домас изговаряше думите ясно, на кратки изречения, и ги запращаше безгрижно към тълпата, за да слуша всеки, който желае. Биймас прошепна нещо в отговор на царския въпрос и съпроводи думите си с вдигане на рамене, което, сигурен съм в това, бе вгорчило живота на чиновника, който ни бе пренебрегнал. А ако имаше възможност да види лицето на царя, провинилият се чиновник направо би се ужасил: челото на Домас се сбърчи, бялата му кожа почервеня от гняв. Слава богу, царският гняв мина веднага и възбудата и интересът отново проясниха лицето на Демос.

Той се усмихна, потупа Биймас по рамото и каза:

— Няма значение. По-късно ще се занимая с подробностите. Сега иди и ми ги доведи, Биймас. Бързо, веднага! Бях достатъчно груб. — Биймас скочи и припна да изпълни заповедта, а царят се обърна към съветниците си.

— Край на старото, господа! Стига сме тъпкали на едно място. Време е да поемем по нов път. Истински нов път, господа. — Той потри ръце в очакване. Принц Равелайн лениво се размърда и пристъпи към него, нарочно лениво, според мен, за да не даде вид, че бърза. Отново насочих вниманието си към Домас в последен опит да го преценя преди да ни извикат пред очите му. Изглеждаше ми откровен човек, прям в цели и дела, както и в думите. И май не се интересуваше много какво мислят другите за него. Аз съм цар Домас, говореше цялото му поведение, и мога да правя каквото реша. И такава увереност, според търговските ми инстинкти, беше признак, че царят е човек, който най-малкото ще ни изслуша, ако въпросът се постави логически и открито. Биймас ни поведе към царя и момент по-късно и двайсетимата се изправихме пред него. Започнахме ниско да се кланяме, както смятахме, че е правилно, но той ни спря с махване на ръка.

— Без такива работи — каза Домас. — Достатъчна е само почтителната стойка. — После се обърна към брат си. — В този двор церемониите са прекалено много. От това кланяне ми се завива свят.

Равелайн се засмя, на пръв поглед сърдечно и високо, но смехът му беше изпълнен с подигравка.

— Нареди да спрем да ти се кланяме — каза той, — и ще разбереш колко много ще ти липсва.

Домас го погледна снизходително.

— Пак проявяваш остроумието си. — В отговор Равелайн му се поклони много подигравателно, много бавно и много ниско и царят въздъхна и се обърна към Биймас. — Днес не се чувствам остроумен. Измисли нещо духовито за мен, Биймас. Нещо, което да постави брат ми на мястото му. Теб те бива за тия неща. — Биймас шепнешком му обеща и Домас отново насочи вниманието си към нас. — Значи това са хората, които причиниха такава суетня! — прогърмя гласът му. Каза го обаче с усмивка. После ни огледа внимателно, а усмивката не слизаше от лицето му. — Сплотена група — се обърна той към брат си. — Не си ли съгласен?

Равелайн също ни изучаваше: пронизващите му очи ни обходиха, спряха се на мен, после на Дженъс, където се задържаха малко по-дълго.

— Прав си — отговори принцът. Гласът му беше силен почти като на царя. Той също се усмихваше, но устните му бяха разтеглени в тънка усмивка като на ловджийско куче, надушило плячка.

Царят се надигна от трона си и заедно с Биймас, който подскачаше до него, и слезе да ни разгледа отблизо, Дженъс и аз се напрегнахме — мислехме, че най-напред ще спре пред нас. Царят обаче се разходи небрежно около групата.

— Наистина сплотена група! — прогърмя възхитителният му глас. — Поглеждаш ги и ти става ясно как са го постигнали. Те са като братя: еднакви дрехи, еднакви обуща, еднакви трудности и лишения.

— Е, мършави са малко — подхвърли Равелайн. — И доста окъсани.

— Кой няма да е мършав и окъсан след толкова дълъг път? — каза Домас и погледна Биймас. — Още ли не си измислил нищо? — Биймас отговори, че продължавал да мисли. — Добре — каза царят. — Измисли нещо умно, и жлъчно, и нараняващо.

Последва по-нататъшно проучване и кимане. После Домас неочаквано се завъртя, махна с ръка към залата и извика:

— Приятели! Приятели! Внимание, моля. — Гласът му изпълни огромната зала и отекна без помощта на никаква магия. Всички го чуха и заповтаряха:

— Царят говори! Царят говори!

Тълпата погледна очаквателно нагоре.

— Искам всички да се запознаете с тези хора — прогърмя гласът на царя. — Навярно сте чули, че се интересувам от тях, и ето ги сега пред вас от плът и кръв. Всичките са смели пътешественици. И какво само пътешествие са направили! Дошли са чак от Ориса. Прекосили са пустини, срещали са се с бандити, преживели са какви ли не ужасии. — Домас отново закрачи пред нас, без да спира да говори, а търпеливият Биймас подтичваше до него. — Нека да поговорим с някои от тях! Да видим на какво се дължи високият им дух. — Той замълча и погледна намръщено тълпата. — Дух, който, за съжаление, липсва на много от вас. — После той отново се обърна към нас и отново усмивка озари лицето му усмивка съвсем различна от тази на брат му: широка и великодушна, облагородена от честа употреба.

Царят отново ни огледа и погледът му падна върху сержант Мийна.

— Вие, господине! — Домас го посочи с пръст. — Кажете ми името си.

Мийна се изчерви от смущение и объркване. Как да отговори? С военен поздрав? Нали поклоните бяха забранени. Домас го спаси — вдигна ръка и го поздрави като войник. Дилемата беше разрешена и Мийна отговори стегнато, по войнишки:

— Сержант Мийна, сър!

Царят извика към тълпата:

— Чухте ли? Сержант Мийна. Досетих се, че е военен. По стойката си личи, че е сержант.

— Благодаря ви, ваше величество, — каза Мийна.

— Кажи ни, добри сержанте, какво мислиш за нас сега, когато си вече тук? Как намираш Вакаан?

Лицето на Мийна светна и той положи всички усилия да намери подходящ отговор. Накрая каза:

— Чудесно е, ваше величество! Просто чудесно!

Домас се заля в смях.

— Чувате ли? — извика той. — Сержантът мисли, че ние сме… чудесни! — И отново се заля от смях. — Добър, честен войнишки отговор. Необходими са ни повече такива хора. — Мийна се изчерви, а царят продължи:

— Има ли нещо, което не ти харесва? Което не е… чудесно?

Мийна се замисли, напрегна се да намери нещо дребно, което не му харесва.

— Храната, ваше величество.

— Храната? — прогърмя Домас. — Защо не ти харесва нашата храна?

— О, много ми харесва, ваше величество — извика Мийна. — Но, моля за вашето извинение, понякога я намирам малко… прекалено пикантна.

Домас беше абсолютно доволен от отговора.

— И аз така мисля, сержант — Вечно слагат пикантни подправки на хубавите пресни продукти и ги развалят. Следващия път им кажи да не го правят. Разбира се, аз през цялото време им го говоря, но няма никаква полза. И това ми било цар, представяш ли си?

— Мисля, че в лицето на моя брат ти намери един приятел, сержант — намеси се принц Равелайн. — И мога да разбера защо. Ти си просто човек от неговия тип.

— Благодаря ви, ваше величество — каза Мийна.

Домас вдигна ръка.

— Не бива да го наричаш „ваше величество“. Това е като да бъркаш офицер със сержант. Само царете са величества. Брат ми е принц. Принцовете са… — Той спря, затърси нужната дума, после лицето му внезапно светна и той извика така, че всички да чуят: — Принцовете са… по-малко величествени. Те са височества. — После избухна в смях, очите му се насълзиха. Тълпата се смееше заедно с него. Равелайн прихна презрително, Биймас пошепна нещо на Домас, който кимна, а сетне каза: — Това наистина беше остроумно, нали? Но ти продължавай да мислиш, Биймас. Скоро ще ми трябва още нещо остроумно. — Той хвърли весел поглед към брат си. — За добрия ми височък и по-малко величествен брат.

Без да спира да се смее, той благодари на Мийна и отново се заразхожда пред нас. Избра още няколко от хората ни, представи ги на поданиците си и ги похвали. Накрая спря пред мен и Дженъс огледа червената ми коса.

— Вие, господине. Няма нужда да ми казвате името си. Зная го. Вие сте… — Той се намръщи, не можеше да си спомни. Биймас му го прошепна и Домас се усмихна. — Антеро, нали… Амалрик Антеро.

— За мен е чест, ваше величество — отговорих аз.

Той се замисли за момент, сетне каза:

— Вие сте търговец, нали? — Отговорих утвърдително. — Търговците обикновено не са от най-смелите. Тях ги интересува единствено печалбата. — Казах му, че печалбата определено не е моята цел. Царят продължи да ме изучава и можах да видя, че ми повярва. После каза на Биймас: — Искам да си поговоря с него. Намери ми малко време през следващите един-два дни. — Нареждането му предизвика яростен словесен поток, излят шепнешком от Биймас. — Зная, зная — каза царят. — Но все пак направи го заради мен, бъди така добър. — После царят се обърна към Дженъс. — И вашето име зная. Дженъс Грейклок, войник и магьосник.

— Благодаря ви, ваше величество — каза Дженъс.

— Кое е повече във вас, Грейклок, войникът или магьосникът?

— И двете ни помогнаха да достигнем дотук, ваше величество — отговори Дженъс.

Царят тропна с крак.

— Не извъртай! В моя двор се говори открито. На всички е заповядано да казват онова, което им е на сърцето. На мен също. Така постъпва и моят… по-малко величествен брат. — Домас се позасмя.

Дженъс се ободри още повече.

— През целия си живот съм бил войник — каза той. — Но цял живот съм имал само една цел. Далечното царство беше моята мечта, ваше величество. Сега съм тук и с ваше разрешение ще изучавам магията, която ме интересува повече от всичко.

Домас го погледна, после кимна и бавно каза:

— Защо не? — Обърна се към тълпата и извика: — Достатъчно! Имам нужда от малко уединение. Върнете се към работата си. Да прахосвате парите ми, предполагам. О, да. Тези хора ще ни гостуват известно време и аз искам да бъдете много любезни с тях. Разбрахте ли? — Шумът всред тълпата и приветливите лица показаха, че всички са разбрали. После хората си отидоха, а Домас се върна на трона си, помисли за момент, сетне каза:

— Както вече споменах, харесахте ми! А като ви разгледах отблизо ми харесахте още повече. Но само времето може да покаже колко съм прав… или колко греша. Така че ето какво ще направим. Биймас ще се погрижи да ви настани. Като на почетни гости, предполагам, че ще предложи резиденции за Антеро и Грейклок. И нещо… не толкова разкошно — той се усмихна към Мийна, — за останалите. А сега, ако съм забравил нещо или пък имате някакво затруднение, можете да се обърнете към Биймас и той ще се погрижи.

Ние изказахме благодарностите си и царят кимна да покаже, че ги приема.

— Трябва да ви кажа, че тук има закони. Дръжте се добре, но не и така, че да се лишавате от развлечения. Освен това искам да ви виждам такива, каквито сте в действителност, и още сега трябва да ви кажа, че не харесвам свидливите хора.

Той погледна Дженъс.

— Вие, господине, искате да изучите нашите магии. Ще видя дали някой от нашите магьосници може да ви вземе за ученик. — Той вдигна предупредително пръст. — Но да не сте и помислили да се забърквате с черна магия. В моето царство няма място за демони. Смятам и за в бъдеще да не допускам такова нещо.

Дженъс смирено наведе глава; очите му блестяха от радост.

— Ще бъда щастлив аз да го поема, братко — намеси се Равелайн. — Чувам, че той има изумителен талант.

— Мисля, че можеш да го поемеш — каза Домас. — Според мен това ще е чудесно. — Той погледна към Дженъс. — Принц Равелайн е моят главен магьосник. И е адски способен. Макар и не толкова способен, колкото си мисли самият той. Факт е, че с малко практика аз мога да стана по-добър от него, но магьосничеството и царуването във Вакаан са несъвместими. Открай време за нас това са две несъвместими дейности и така ще бъде и за в бъдеще.

— Аз съм този, който върши мръсната му работа — засмя се Равелайн.

— И адски много те бива в нея — добави Домас. — Но е много лошо, че това ти доставя такава голяма радост. — После отново се обърна към нас. — Зная, че в своя дворец той прави черни магии. И той знае, че аз зная, и така нататък. За нещастие това е едно необходимо зло. Имаме много външни врагове и само с неговата мръсна работа можем да ги държим на разстояние.

— Похвалата ти, скъпи братко, е съкрушителна — каза Равелайн.

Царят остави без внимание ироничната му забележка.

— За да няма недоразумение, трябва да знаете онова, което знаят всичките ми поданици: силно ненавиждам моя брат. Толкова силно, колкото и той мен. Единствената причина, поради която все още не сме се изпоклали е, както всички във Вакаан също знаят, че това е забранено открай време. Ако някой с царска кръв убие друг или подбуди някой от поданиците ни към убийство, ще настъпи краят на нашата династия. Царят се изкикоти. — Моят по-малко величествен брат има по-голяма нужда да ме убие. Сами виждате, че от всичко най-много желае да бъде цар, но пред моя трон чакат десет царски синове. — Той се обърна към брат си и отново се засмя. — Ти ще умреш десет пъти преди да ти дойде редът, по-малко величествени братко.

Равелайн му отговори също със смях.

— Тогава ще се задоволя с мръсната си работа!

Още много думи бяха изречени между двамата и ние се постарахме да не показваме неудобството си от тази проява на дълго и злобно съперничество, нито пък да показваме, че вземаме страна, макар че на мен не ми беше трудно да реша на кого да симпатизирам. Изучавах Равелайн, докато двамата се дърпаха. Юториан беше казал, че принцът е по-малкият брат. Аз бих казал обратното: докато Домас изглеждаше като току-що навлязъл в четирийсетте, Равелайн имаше вид на петдесетгодишен човек. Челото над и под короната му беше дълбоко набраздено; очите му бяха покрити с мрежа от бръчици, а торбичките под тях говореха за отколешно съзаклятничество; устните му бяха хитри и чувствени — свидетелство за дългогодишен морален упадък. Отново чух смеха му: беше богат и дълбок, но някак пресилен и обагрен с подигравка. Царят му отговори с гръмогласен и безмилостен смях, но искрен. Домас беше човек, който изпитваше наслада от самия смях — дори когато се подиграваше.

Антипатията ми към Равелайн не възникна от злобния словесен двубой: тя беше покълнала от пръв поглед и сега само избуя. Ако го бях описал само минута след като го видях, перото ми пак щеше да го нарисува със същите черни краски. Той беше човек с маска, за да прикрива магьосническите си замисли и цели. Външно се стараеше да се равнява по брат си, да не крие лицето и чувствата си. Изказваше се остро и без заобикалки. Но аз бях наследил очите на баща си, който умееше да преценява клиентите, и не му повярвах. Недоверието обаче може да е полезно при сделките и дори да донесе печалба, така че си отбелязах едно наум и реших да изчакам. Погледнах Дженъс и дори се разтревожих като видях как открито претегля всяка дума на Равелайн. От друга страна, той знаеше да се предпазва. Освен това сега неговата цел беше знанието, а какво лошо може да последва от знанието?

Братята свършиха с кавгата и аз видях своя шанс.

Привлякох вниманието на царя и попитах:

— Мога ли да задам един въпрос, ваше величество?

— Питай колкото искаш — отговори Домас.

— Че ние ще спечелим много от този опит, е очевидно. Но се чудя, ваше величество, каква полза ще имате вие от нас?

Домас трепна, отметна глава назад и се взря в мен. После се засмя и се обърна към Биймас.

— Помниш ли, че ти поръчах да ми намериш време за среща? Така че двамата с Антеро да можем да си поговорим? — Биймас прошепна, че за нещастие си спомня. Домас каза: — Е, нека това време да бъде по-дълго. — После разпери широко ръце. — Много по-дълго. — Широкото му лице бързо се обърна към мен. — Тогава ще ти отговоря.

С това нашата аудиенция свърши.