Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Антерос (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Far Kingdoms, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5 (× 37 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
atg2d (2008)
Допълнителна корекция
moosehead (2012)

Издание:

Поредица: „Фентъзи клуб“

ИК „Бард“, 1995

История

  1. — Добавяне
  2. — Корекция от moosehead

Последното пътешествие

Глава деветнайсета
Градът на духовете

Бяхме само двайсет души, но всичките бяхме яки, млади и здрави. Имахме една цел — Далечното царство и едно правило — никога да не вършим очакваното. Добре беше, че участието си в тази експедиция схващахме като отиване на война, защото от времето, когато напуснахме Ориса след последната зимна буря, та докато слязохме на Пиперения бряг и после достигнахме до притоците в горното течение на реката, нищо не беше нито мирно, нито нормално.

Когато тайно се качихме на един от новопостроените ми търговски катамарани в устието на Ориса, чийто капитан беше Л’юр, всички почувствахме нещо необичайно в начина, по който се събрахме — като духове, които се струпват около есенен огън. Бързо преминахме през Тясното море и слязохме на няколко левги от страната на крайбрежните жители. Двамата с Дженъс бяхме решили да посетим Черната акула, да го уведомим за присъствието си на негова земя, да получим малко продукти, от които имахме нужда, и да го помолим и той, и неговите хора да не разгласяват за нашето присъствие. Разтоварихме багажа на брега и започнахме да стягаме снаряжението си, а Л’юр бързо откара кораба обратно в морето, за да не се разбере къде сме слезли. На всеки човек се падаха по две мулета, омагьосани да не издават нито звук. Натоварихме на тях броните си, продуктите и богатите дарове, предназначени за раздаване в Далечното царство. Отнасяхме се с животните като със скъпоценности, дори бяхме включили в групата двама опитни и всеотдайни към животните коняри.

Оставихме всичко в опитните ръце на Мийна и двамата с Дженъс тръгнахме към селото на Черната акула. За щастие зората настъпи преди да го достигнем, защото можехме да минем дори през центъра му, без да го забележим — селото и цялото му население бяха изчезнали. Колибите бяха разрушени и изгорени, но не се виждаха никакви следи от насилие. Претърсихме бреговете на морето и на реката и намерихме само едно четириместно кану, потопено до малкия кей. Попитах Дженъс какво мисли, че се е случило. Той поклати глава. Нищо не знаеше. После нагази в реката и ме помоли да му помогна да измъкне потопеното кану. Озадачен, сторих това, което искаше. Той извади кинжала си, отцепи няколко трески от кануто и ги прибра в чантата на колана си. Върнахме се при групата и потеглихме.

Вървяхме и бързо, и бавно. Може да ви изглежда противоречиво, но не е. Дженъс и аз бяхме прекарали много време да обсъждаме тази експедиция още преди да започнем да събираме доброволци. След като си изяснихме всичко, обявихме, че търсим хора. Въпреки нещастието, сполетяло втората експедиция, половината Ориса пожела да участва. Взехме само млади, здрави и издръжливи мъже с чувство за хумор, сърцати и мускулести. Рейли също искаше да се запише, но успях да я убедя, че поне един Антеро трябва да остане, най-малкото за да сме сигурни, че в наше отсъствие Ориса няма да се върне към старите си порочни навици. Тя неохотно се съгласи. Двайсетте доброволци, които приехме, бяха най-различни: двама бяха бивши погранични разузнавачи; един беше горски работник; имаше и двама братя, според мен бракониери, и така нататък. Имаше дори един доста некадърен учител по музика, чието любимо занимание беше катеренето по крепостни стени без въжета или клинове. Последният член на групата беше Лайън. Беше ни се обадил неговият тъмничар. Очевидно Лайън не беше доказал наличието на качества да живее с други хора и го намерихме в единична килия. Той наистина беше лишен от чувство за хумор и беше неприятен, но храбростта и издръжливостта му бяха много по-важни за това начинание. Платих глобата за пролятата от него кръв и той стана двайсетият.

Още през първия ден, когато двайсетимата се събрахме в едно от отдалечените ми имения, Дженъс ни каза да се държим така, сякаш всички са срещу нас. Каза, че трябвало да мислим за себе си като за десантна група или дори разбойници и всички да бъдем в отлична форма. За последното се погрижи Мийна, който — чак сега разбрах, че сержантът беше демон в човешки образ — ни гонеше през пресечени местности, докато не помолехме за милост, а после преминаваше към индивидуални упражнения и катерене по дървета или скали. Играехме и игри, за да се научим как да се крием и да нападаме. Може да ви звучи детински, но правилата бяха променени така, че хванеха ли те, те хвърляха във воденичния яз. Посред зима това наказание изобщо не е смешно. Когато капнехме, Мийна ни караше да чертаем карти или да решаваме сложни позиционни задачи. Малко по малко се оформихме като екип. Кошмарът на непознатите пещери отново ме навести, но бях така изморен от упражненията на Мийна, че ме споходи само два пъти.

Сега, докато прекосявахме земите отвъд Пиперения бряг, ние бяхме предпазливи като диви зверове. Прекарвахме дълги часове в криене и наблюдаване на откритите пространства, преди да ги пресечем, като обръщахме особено голямо внимание на животните и птиците. Застрашителен признак беше, че срещахме малко дивеч и рядко чувахме птичи песни, сякаш пред нас бяха минали безброй ловци. Или пък животните бяха усетили някаква незрима заплаха, надвиснала над тяхната земя. Малкото селища, покрай които бяхме минали при първото пътешествие, също бяха изоставени и не видяхме нито ловци, нито разузнавачи да надзъртат иззад укритията си.

До притоците в горното течение на реката достигнахме без произшествия, макар всички да чувствахме присъствието на някакви зли сили. Имаше обаче и едно добро нещо — не страдахме от онези малки магии, на които бяхме подложени по време на първото пътешествие. Може би враговете ни чувстваха, че не могат да постигнат нищо с такива дреболии и замисляха да ни унищожат в бъдеще с някоя голяма магия. Видяхме на няколко пъти наблюдателите и се скрихме. Тъй като не знаехме дали ни вещаят добро, или зло, решихме, че е по-разумно да не се показваме.

Никога не се придвижвахме по начин, който можеше да се очаква. Така например, ако най-лекият маршрут беше по дъното на някоя долина или по някой стар, отдавна изоставен път, който бяхме използували по време на моето пътешествие, никога не тръгвахме по него. Нито пък използвахме за път билата на хълмовете. Те не само бяха територия на наблюдателите, но там лесно можехме да бъдем открити отдолу. Вървяхме на зигзаг около районите, които помнехме отпреди, но никога точно през тях. Освен това не гледахме на експедицията като на състезание по издръжливост: обикновено вървяхме, докато пясъкът от часовника изтечеше два пъти, после почивахме половин изтичане. „Изтощението — непрекъснато повтаряше Дженъс, — е също толкова опасно, както и всеки враг; един уморен човек например може да попадне в клопка, защото очите му са замъглени от пот, а умът му е насочен единствено към измъчените му хриптящи гърди.“ Както и преди въобще не готвехме и се задоволявахме с каша от смляно зърно, студена вода и подправки. На два пъти ловихме риба от реката, нарязахме я на тънки ивици и я „сготвихме“, като я накиснахме в стипчивия сок на някакви местни плодове. Въпреки всичките тези предпазни мерки достигнахме равнините за по-малко време, отколкото при първото пътуване, и почти два пъти по-бързо, отколкото голямата втора експедиция. После започнахме да се придвижваме с още по-голямо внимание, тъй като тук имаше само храсталаци и само тук-там имаше по някоя долчинка, където да се скрием.

Четири дни след като минахме мястото, където бях решил доста произволно, че пасищата са преминали в пустиня, срещнахме търговци на роби. Както и по-рано, техните предни постове се появиха и застанаха от двете ни страни. Дженъс заповяда да спрем и ме повика настрана.

— Имаме две възможности — каза той. — Можем или да ги изчакаме, докато ни нападнат било с магия, било с оръжие, и тогава да се справим с положението… или да ги нападнем първи. Аз съм за второто. Тези дебнещи номади ми омръзнаха. В бъдеще те или техните братя постоянно ще застрашават керваните ни на изток и ще бъдат непрекъсната напаст. Мисля, че сега можем да им дадем такъв урок, че занапред и през ум да не им мине да безпокоят търговците от Ориса.

Колебаех се. Мислех си, че сигурно има начин да се избегне такова клане: можехме да им се изплъзнем или да намерим някакви други средства да ги измамим. После с горчивина си спомних колко „любезно“ бяхме посрещнати по време на първото ни пътешествие и колко „милосърдни“ обещаваха да бъдат търговците на роби, ако се предадем. Спомних си и за Диос и страшно се ядосах — но за това не бяха виновни само номадите.

— Прави каквото знаеш — изръмжах аз. И до ден-днешен често се чувствам виновен за това си решение.

— Добре. Ще унищожим тези хиени — каза Дженъс. — Но не единствено със силата на оръжията. Ще използуваме други, по-убедителни средства. — Променихме курса и тръгнахме направо към съгледвачите, без обаче да изпратим парламентьор. Преди смрачаване те отпрашиха в далечината. Видяхме накъде се насочиха… към един оазис, където очевидно лагеруваха търговците на роби.

— Ще ги нападнем, докато спят — каза Дженъс и заповяда да му дадем кинжалите си. После начерта на пясъка едно V, насочено към оазиса. С второ, по-плитко V затвори отворения край на първата фигура, така че сега тя приличаше на връх на копие или стрела. Нямаше никакво съмнение, че правеше някаква магии, макар че това бе забранено за всички орисианци, които не бяха жреци. След това начерта под върха на копието голям кръг и постави в него кинжалите ни с върховете към центъра. Взе стрели от колчаните ни и ги постави в кръга по същия начин, като върховете им се допираха до остриетата на кинжалите. Донесе един вързоп, в който сигурно държеше нещата, събирани по време на пътуванията му. На трите върха на начертаното в пясъка острие заби малки дървени клинове, каза някакви думи и трите клина запушиха и пламнаха, без да изгарят. След това внимателно извади от вързопа една стъкленица и махна двете скоби, които затискаха капака й. Бях достатъчно далече, но усетих отвратителна миризма и едва не повърнах. Миришеше на отдавна развалено месо от същество, което дори не смеех да си представя. Дженъс капна малко от тази гнилоч в центъра на кръга с кинжалите, после бързо затвори стъкленицата и дойде при нас. Вонята, изглежда, не го безпокоеше.

Той замислено огледа свършената работа и си заговори сам:

— Малко кръв ще помогне… Но не от някой от нас, понеже нещата ще се обърнат. Може би… да. Ей, Лайън. Вземи тази мярка. — Дженъс му подаде една мъничка златна чашка, извадена от вързопа с магически принадлежности. — Пусни малко кръв на някое муле. Колкото да се напълни. — Видях как ръката на Лайън затрепери, когато взе чашката, но той изпълни заповедта без възражения и скоро кръвта на мулето опръска остриетата на кинжалите ни. Дженъс застана зад кръга и започна заклинанието. Както обикновено то се състоеше от непознати думи — може би имена на богове или просто думи от езика на чуждестранна магия, размесени с фрази, които можах да разбера.

— Това е… дар… извън живота… смърт… убива червеят… умира… дар… Белият покой… отвъд… докато дойдат лешоядите.

Припламнаха малки огънчета, после изчезнаха. Дженъс се обърна към нас.

— Магията е направена. Всеки да си вземе оръжието, разпределете си и стрелите. До нападението не използвайте тези стрели или кинжали за каквито и да било цели. И много внимавайте… ако ви е мил животът… да не се порежете. Ще наблюдаваме, докато лагерните им огньове догорят, и чак тогава ще се доближим. Ще заемем позиция ей от онази страна. Дори да има часови, обещавам ви, че няма да ни видят. Всеки стрелец да си избере целта и като дам сигнал, да стреля. След това атакуваме. Ако не се налага, не използувайте друго оръжие освен кинжалите си. Достатъчно е само да докоснете врага, за да го унищожите. Но ще ви посоча един човек в техния лагер и той ще бъде мой. Да не сте посмели да му сторите нещо, защото ще ви накажа ужасно. Това е. Сега яжте и почивайте.

Късно през нощта излязохме от нашия лагер и се запромъквахме към оазиса. Отново си спомних за Диос и очите ми се замъглиха. Обзе ме безумен гняв и се превърнах в мълчалива сянка с дълъг нож. Дали поради нашата предпазливост или поради магията, но двамата часови наистина не ни видяха. Дженъс посочи единия на Лайън, а другия остави за себе си. И двамата номади паднаха, без да издадат звук. Влязохме в лагера. Нямаше разпънати палатки. Петнайсетина номади спяха, сложили главите си на седлата. Един хъркаше по-встрани — човекът на Дженъс. Стрелците се приготвиха… Дженъс махна с ръка. Стрелите излетяха във въздуха, ние закрещяхме и нападнахме. Скочих върху някакъв объркан мъж, който се опитваше да се освободи от одеялата си, и острието на кинжала ми се заби в тялото му — бях забравил, че е достатъчно само да го докосна. Друг номад се олюля пред мен, ревеше от болка и стискаше разрязаното си рамо. Приготвих се да го довърша… и пред очите ми той падна. Мъртъв… И видях как се разложи. За един миг стана онова, което би трябвало да трае седмици — тялото се изду, подпухна, разпукна се, почерня и след това плътта изсъхна, докато на пясъка остана да лежи само бял скелет. Това ли бе нарекъл „бял покой“ Дженъс в заклинанието си?

Дойдох на себе си, огледах се за друг враг и видях един търговец на роби, който бягаше към сенките на дърветата. Една стрела изсвири, но само го одраска по рамото. Човекът изпищя и умря, и изгни. После между труповете видях жив човек. Само един. Беше главатарят, стоеше на колене и трепереше от ужас пред Дженъс.

Дженъс заповяда да го завържат за близката палма и го попита:

— Говориш ли езика на търговците? — Човекът кимна. — Тогава чуй какво ще ти кажа. Това е съдбата на нашите врагове. Такава… или по-лоша. На теб ти се дава възможност да живееш. Не защото не бих желал да видя костите ти да се белеят като на хората ти, а защото искам целият ти народ да говори какво стана тук и всички да знаят какво става с онези, които дръзнат да се опълчат срещу Ориса. Аз съм първият… но ще има и други, които ще пътуват по този път. Помни какво се случи тази нощ и не заставай на пътя на моя народ. Разбра ли?

Човекът закима, че е разбрал. Дженъс извади от чантата на колана си малък нож и го заби в пясъка на три стъпки пред него.

— Ще ти оставя кон и мех с вода. Ако можеш да се протегнеш достатъчно, ще достигнеш този нож и ще се освободиш. После яхни коня… и разкажи всичко.

Той махна с ръка и ние напуснахме лагера, но първо вързахме един кон до главатаря на номадите. Другите пуснахме да избягат в нощта. Взехме всичката храна и вода, с изключение на един мех. Никой не говореше — не толкова за да не ни разбере вързаният, колкото от ужас пред онова, което бяхме извършили. Несъмнено Дженъс бе имал някакви основания за онова, което направи, но за мен то беше най-черна магия и си помислих, че заради тази нощ душите на всички ни ще бъдат проклети.

Докато Дженъс направи магията, та ножовете и стрелите ни пак да станат обикновени, се развидели. Натъпкахме взетата от номадите храна в дисагите, натоварихме мулетата и тръгнахме. Бяхме изминали съвсем малко, когато чухме писъци. Всъщност най-напред цвилене на кон, а после писъци на човек. Видяхме големи лешояди да се спускат в оазиса от нищото. Бяха огромни, но отдалече не можеше да се каже дали са лешояди или орли. Писъците на коня и на търговеца на роби се усилиха, после спряха. „В тази пустиня няма нищо друго освен смърт“ — помислих си аз. Никога не бях чувал лешояд да напада жив човек или кон. Дженъс изруга. Май бил попрекалил и може би последните думи на заклинанието му били докарали тези същества. Но пък използувал тази магия за пръв път.

След малко от оазиса се издигна черен облак — лешоядите бяха приключили с жертвите и летяха към нас. После промениха посоката. Присвих очи, опитвайки се да видя какви са тези чудовищни птици, и ахнах, сякаш отново бях цопнал във воденичния яз край Ориса. Другите също викаха или проклинаха от ужас. Лешоядите вече бяха далеч, но можехме да видим, че не бяха птици или дори някакъв вид дневни прилепи. Бяха хора, или във всеки случай същества с човешка форма: всяко имаше подобен на човешки торс и крака и за миг ми се стори, че виждам ръце и глави. Крилата бяха доста малки и се зачудих дали тези същества не летят с помощта на някаква магия. Мийна опъна лъка си и пусна към тях една стрела. Беше точен изстрел, в средата на ятото, и съществата нарушиха строя си като ято гълъби, когато някой от тях е ударен. Но стрелата на Мийна, изглежда, не беше улучила целта. Един войник с по-остро зрение от моето викна, че нещо пада помислихме, че е стрелата на Мийна. Кошмарните летящи същества изчезнаха в далечината. След няколко минути стигнахме до мястото, където беше паднало „нещото“ и един от хората ни изтича и го донесе пребледнял. Беше човешка ръка. Взех малко пясък, поръсих я и отминахме. Дори един търговец на роби не заслужава да скита като дух в този безлюден район.

Няколко дни по-късно пред нас се появи хълмът с кратера — мимолетният рай на първото ми пътешествие. Не отидохме там, защото се придържахме към плана си никога да не повтаряме стария път, но го следяхме като ориентир. Дженъс се стараеше да използва колкото се може по-малко магия в този район, за да не бъдем открити. Всички все още чувствахме онези зорки присъствия… но засега никой не се чувстваше директно застрашен. Намерихме потока, който идваше от магическия кратер, и напълнихме меховете с прясна вода.

Дженъс направи нова магия над групата. Използува два клона, взети край потока, от които направи арка. Каза някакво заклинание и от центъра на тази арка до самия й връх се издигна малка вихрушка. Всеки от нас трябваше да мине под арката и през вихрушката, а Дженъс се кикотеше, като гледаше как пясъкът пълни очите, ушите и косите ни. По същия начин прекара и животните. Те не харесаха това както поради магията, която чувстваха над себе си, така и поради пясъка. Когато свършихме, Дженъс ни обясни, че пустошта, в която влизаме, е поразена от магия. Там най-вероятно ще бъдем открити. Но всеки, който ще ни търси с помощта на магия, не ще види нищо — той бил сигурен в това — освен пясъчна буря или малки пясъчни вихрушки.

— Какво ще стане, ако на пътя ни се окаже някой от наблюдателите? Той ще ни види ли? — попита Мийна.

— Не зная, сержант — отговори Дженъс. — Сигурен съм, че моето заклинание ще ослепи всяко магическо зрение, но не зная дали наблюдателите са физически същества, или не, нито пък как „виждат“ те. Ако съгледаме някой от тях, съветът ми е да накарате мулетата да коленичат и да завиете както тях, така и себе си с нещо, а после се опитайте да мислите като пясъчна дюна.

Учителят по музика Хебръс също зададе един въпрос.

— Сър Грейклок, все още ли нямате представа кой или какво ни търси? Ще ми се да вярвам, че вече сте попаднали на някакви следи… така, както аз по несръчното дрънкане на лирата мога да кажа кой от тъпите ми ученици се приближава.

Дженъс поклати глава.

— Все още не зная. Може би един, а може и много. Разбира се, властелините на Ликантия са наши врагове и сигурно са планирали нещо. Нису Саймън може да си позволи да изпрати подире ни най-добрите жреци. Може би дори някой от Ориса. Не всички в нашия град приеха промяната. — Той вдигна рамене. — Може би самите богове. Или магьосниците на Далечното царство.

— Ама нали Далечно царство е свещено — каза Лайън. — Не точно свещено… ами такова, както казват жреците… Добро. Че иска да направи света по-добър. И да помогне на хората.

— Така се казва в легендата — каза Дженъс — и аз нямам никакво основание да се съмнявам в нея. Но ако ти беше толкова силен, колкото са владетелите на Далечното царство, не би ли поставил най-добрите часовои около богатствата си, не би ли проучвал внимателно всеки, който идва към теб? — Лайън, който в момента приличаше на дете, уплашено, че ще разрушат вълшебния му свят и ще му кажат да не си измисля, се успокои.

Така защитени, ние тръгнахме през пустошта. Не срещнахме никакви трудности освен пречки от физически характер. Съществата от ямите, сега, когато знаехме за тях, не бяха опасни и аз бях доволен от темпото. Веднъж се улових, че малко завиждам на Дженъс. Той се държеше така, сякаш беше единственият командир на експедицията. Спрях се, насочих мислите си към други неща и се укорих, че съм се поддал на завистта. Щом той предпочиташе да върви най-отпред — да върви; имаше право на това толкова, колкото и аз. Може би дори повече, тъй като моят ранг беше наследствен, докато неговият, дори и по-нисък, беше постигнат с труд. Умът, когато е уморен, става жертва на много такива тъмни мисли.

Намерението ни беше да останем няколко дни в долината на племето рифт и възстановим силите си. Но или бяхме сбъркали пътя, или картите ни не бяха верни. Достигнахме района на ниските вълнообразни хълмове, откъдето трябваше да съгледаме пукнатината, но не видяхме нищо. Проверихме ориентацията по звездите и по местоположението на слънцето на сутринта, и дори изброихме отново възлите на връвта, с които отчитахме изминатите стъпки всеки ден. Трябваше да сме на няколко хвърлея от нашите приятели. Но нямаше нищо. Проверих по картата, която бях съставил по време на първото пътешествие; да, мястото беше същото. Но нямаше нищо. Двамата с Дженъс решихме, че сигурно сме на юг от долината. Изгубихме два дни в път на север, пак не намерихме нищо и се върнахме на предишното си място. Хората бяха недоволни: и Мийна, и Лайън им бяха разказали за долината и за любвеобилните й обитателки. Но всички бяха почти толкова предани на идеята за Далечното царство, колкото Дженъс и аз, и продължихме напред без съжаление за пропуснатите удоволствия.

А след това и последните разочарования изчезнаха, защото съгледахме голямата планинска верига. Юмрукът на боговете. Дори и аз се почувствах развълнуван, когато видях прохода между „палеца“ и „показалеца“, който минаваше през тази черна планинска верига. Но предпазливостта измести радостта: намирахме се на опасна територия; двойно по-опасна, тъй като вече знаехме, че пред нас е градът Уоумуа. Движехме се толкова предпазливо, че изминавахме за четири часа само по една левга, макар теренът да беше съвсем лек. Избягвахме всички руини от страх, че могат да ги пазят магии или хора.

Когато Дженъс прецени, че сме на половин ден път от Уоумуа, наредих да спрем и да свикаме военен съвет. Проблемът беше, че този опасен град бе разположен точно срещу прохода. След известно обсъждане решихме да се приближим колкото е възможно до града през деня, след това да се скрием, да чакаме и да наблюдаваме, докато над градските стени и планините се спусне мрак. Ако има много патрули, да разбием отряда на групи, както вече бяхме правили, и всяка група да има на разположение по една цяла нощ за минаване през прохода. Дженъс добави, че аз трябва да тръгна с първата група и да изградя преден пост. Той, от своя страна, всяка нощ щял да преминава през прохода и да се връща, за да превежда групите. Отново си спомних за моя егоизъм в пустошта и се засрамих, че бях проявил завист към човек, който доброволно поема да се движи като совалка напред-назад, за да осигури безопасността на другите.

Тръгнахме напред и най-после изкачихме последните предпланини. Дженъс каза, че зад тях лежи Уоумуа, и тръгна напред заедно със сержант Мийна. Мийна трябваше да се върне, за да ни повика или спре. Но мина много време, изтече почти цял пясъчен часовник и не можех повече да чакам. Извадих сабята си и тръгнах подир Дженъс и Мийна, като притичвах от едно прикритие до друго. Може би приятелите ми бяха пленени. Излязох от един гъст храст и ги видях. Стояха на билото, където всеки можеше да ги види и от долината… и от града под хълма. Уплаших се, че може да са омагьосани. Забързах напред, без да зная какво трябва да правя, ако са омагьосани и се обърнат към мен. Доближих ги… и тогава видях онова, което ги беше парализирало.

— Това — казах аз неуверено — е Уоумуа?

И двамата подскочиха — не бяха чули приближаването ми; Дженъс сложи ръка на сабята си. После се успокоиха.

— Той е — успя да отговори Дженъс.

— Или поне беше — допълни Мийна.

Под нас наистина имаше град, но целият в руини; голямата стена се беше порутила на много места. Бяха израснали дървета, които препречваха пътищата както вън от града, така и вътре в него. Отвъд стената имаше монолитни постройки, високи като тези в Ликантия. Времето и дъждовете ги бяха разрушили и сградите, без покриви, стърчаха към небето като каменни пръсти.

Започнах да задавам въпроси, но Дженъс само поклати глава натъжен.

— Била е направена магия — каза той почти шепнешком. — Наистина голяма магия. Извикай хората. Аз ще… аз трябва да вляза в града.

Сержант Мийна дойде на себе си и отиде да доведе останалите. Всички стояхме изненадани, докато Дженъс не ни нареди да тръгваме и да държим оръжието си готово. Минахме през портите на смрачаване — самите порти бяха обковани в желязо солидни мраморни плочи, сега потрошени и увиснали на ръждясали панти. Плочите по улиците бяха огромни, дълги и широки по няколко крачки. Сега между тях беше поникнала трева, ниски храсти и дори дървета. Всичките сгради, широките булеварди — всичко това сега бе просто руини. Още няколко стотици години и градът щеше да се сравни със земята. Дженъс водеше и, изглежда, знаеше накъде ни води. Напуснахме централния булевард и тръгнахме по един обрасъл път към някаква огромна порутена сграда на върха на хълма. Мийна пребледня — той знаеше, а аз почувствах, къде ни водеше Дженъс — но ръката на дръжката на сабята му не трепна.

Влязохме в залата и хората извикаха от ужас. Знаех какво трябва да очаквам, но гледката беше още по-страховита. Залата беше пълна с човешки кости, разхвърляни между изгнили отломки от мебели. Черепите бяха счупени, костите разпилени, нито един скелет не беше цял.

— Лешояди и диви кучета. Трябва да са дошли… след това — каза Дженъс. Той вдигна една бедрена кост и ми я показа. Беше разцепена от някой чревоугодник и костният мозък бе изсмукан. — Но диво куче не може да направи това. — Той хвърли костта и тя изтрака върху другите. — Както казах, била е направена голяма магия. Още преди експедицията ни да достигне града.

— И всички, които срещнахме, всички, с които живяхме — каза прегракнало Мийна, — са били… какво?

Дженъс вдигна рамене.

— Духове? Дори демони. Може би нещо по-малко; може би само подробности, които някой голям магьосник е прибавил към магията… както художниците добавят подробности в картините си, за да ги направят по-убедителни.

— Но… но ти нали имаш дарба — успя да промълви Мийна. — Как можаха да изиграят и теб?

Дженъс също не можа да си отговори на този въпрос. Никога не бях чувал за толкова силна магия. В сравнение с нея магическото събаряне на стената на Ликантия от Ориса беше просто панаирджийски номер. Да накараш над хиляда груби войници да видят град там, където има само руини… да напълниш тези руини с хора и животни… и с всички илюзии за ходене, приказване, пиене и дори правене на любов… и после, само за една кървава нощ, да ги избиеш и изядеш? Особено като се има предвид, че смъртоносната гощавка е била кошмар, но истински, а не илюзия? Това беше невъзможно. Но се беше случило.

Потреперих.

— Няма да спим в този град, Дженъс, и без да губим нито минутка трябва да се махаме оттук — казах твърдо аз. — Тръгваме веднага. Никой да не пипа нищо и да не взима нищо, нито кост, нито клонче, нито камък от това прокълнато място.

Никой не възрази. Като се стараехме да не хукнем ужасени, ние тръгнахме направо през града към външната порта, където пътят започваше да се изкачва към прохода през Юмрука над нас. Никой — нито войниците, нито аз, нито сержант Мийна, нито дори Дженъс — не се осмеляваше да погледне назад.