Алън Кол, Крис Бънч
Далечно царство (14)

Глава четиринайсета
Втората експедиция

Не е за хвалене, но трябва да кажа, че погребението на Пафос Карима Антеро беше едно от най-големите в нашия град. Толкова много хора искаха да присъстват, че управниците наредиха да се отвори големият амфитеатър и погребалният огън да се запали там. После цяла Ориса тръгна с процесията край реката до горичките на пътешествениците, където принасяхме жертва на Те-Дейт, и аз предадох праха на баща ми на ветровете.

Всички — включително и аз — бяха изненадани колко популярна личност беше баща ми. По природа той беше тих човек и отбягваше почестите и големите компании. Но както вече споменах в това ми писание, той имаше почти неестествената способност да надушва нещастието на достойния човек и да прави всичко възможно да облекчи болката му. Баща ми умееше също да провежда търговските си сделки по такъв начин, че да не предизвиква гнева на своя конкурент. Това, че неговата популярност никога не се беше проявявала публично, мога да си обясня само със страха от жреците и злото, което те бяха сторили на Халаб — една друга страна на цената, която семейството ни плати за това зло. Сега обаче, след неотдавнашната ми победа, никой не се страхуваше да покаже своята обич. Други трябваше да се плашат, защото отгласът от погребението отекваше дълго след като вятърът отнесе и последните останки от праха на баща ми. Влиятелните хора започнаха да сключват нови сделки, да търсят нови съюзи; несъгласието се пренесе и в редиците на самите жреци.

Погребението на баща ми, с всичките плачове, скубане на коси и надути речи беше един от важните моменти в решаването на големия въпрос за Ориса. В центъра на този въпрос беше втората експедиция… и Дженъс Грейклок. Никой от нас не си даваше ясна сметка колко голямо влияние ни беше оказало Далечното царство. Изведнъж целият досегашен начин на живот беше поставен под въпрос. Хората от най-високите места в обществената йерархия до последния безправен роб смятаха, че имат право да получат своя дял от онова, което щеше да дойде. Всички искаха промяна и я искаха сега. За обикновените мъже и жени; за занаятчиите, войниците и робите; за младите и авантюристите; дори за по-улегналите Дженъс стана символ.

И той наистина блестеше със силната светлина на неочакваната си популярност. Ходеше на безброй угощения в негова чест, а след това събираше богатите остатъци от трапезата и ги раздаваше на бедните по улиците. Разказваше историята на пътуването ни отново и отново в най-различна обстановка: от луксозни вили до случайни крайбрежни кръчмички. И всеки път, когато я разказваше, историята ставаше по-свежа, а думите му — нови и вълнуващи. Особено, когато стигнеше до момента, в който видяхме планинската верига с черния юмрук. Жените го спираха на улицата и го молеха да им направи дете; майките кръщаваха синовете си с неговото име; бащите стояха с часове с надеждата да го видят и да му стиснат ръката. Всеки искаше да го пита нещо. „Питат ме за всичко: от размера на данъците до цената на виното в кръчмата — каза Дженъс един следобед, когато успя да ми отдели няколко минутки. — Дали житото расте по-добре при прилив, или при отлив и дали конете с големи бутове са по-добри за впрегатни, или за ездитни. Един рибар ме попита дали е най-добре да залага мрежите си, когато няма луна. А пък една жена дори ме попита в името на Бътала дали смятам дъщеря й за честна, а после настояваше да съм я опитал и да проверя, дали ще стане добра в леглото. — В тъмната му брада проблесна усмивка, той поглади мустаците си. — За щастие всичко беше наред и не се затрудних да отговоря с «да» и на двата въпроса.“

Това обожание му доставяше удоволствие, но Дженъс не се оставяше то да му пречи. Беше се отдал на тази лудост с една-единствена цел: когато дойде времето, да поведе следващата и, той се закле, успешна експедиция за Далечното царство.

— Аз не съм политик — каза той. — Нямам желание да стана управник или цар… нищо, че традицията в този град е такава. Богатствата са за богатите хора; нека те се наслаждават на алчността си, ако могат. В този живот единственото ценно нещо е идеята; а започвам да подозирам, че това е валидно и за отвъдния.

Изглеждаше очевидно, че изборът за ръководител на следващата експедиция ще падне върху Дженъс. В действителност за известно време това беше толкова очевидно, че почти изглеждаше невъзможно да не стане. И да ви кажа, бяхме толкова наивни, че много се изненадахме, когато главният съперник на Дженъс се оказа Касини.

Героизмът, или най-малкото публичното му признание е странно нещо. Човек не излиза от големите изпитания с отпечатан на челото знак за героизъм. Героизмът трябва да бъде потвърден, други трябва да го отсъдят и това потвърждение трябва да се приеме доброволно и хората да се покланят, когато героят минава по улиците. Разбрахме, че след като някой е обявен за герой, не е толкова лесно да му се отнеме славата. Поддръжниците на Касини, а те бяха много, бяха сигурни, че той е жертва на несправедливост. Лъжите, разпространени от Касини, бяха добре подбрани. Някои удобно забравиха за тях; други казаха, че са били съзнателно изопачени; трети твърдяха, че двамата с Дженъс сме се престорили на мъртви за някаква скрита, тъмна цел. Много от неговите поддръжници бяха обикновени честни глупци — ако си се ръкувал с един герой и си го величаел край огнището и в кръчмата, след това е трудно изведнъж да започнеш да мислиш лошо за него, тъй като неговият героизъм се отразява и върху теб. Най-отявлените защитници на Касини обаче имаха по-сложни причини. На картата на Касини бяха заложени влияние и богатство. Признаването на неговата подлост означаваше те самите да се изложат на унижение; а в коридорите на властта, където битките се печелят или губят от една подшушната дума, подлостта не може да се подкрепя явно.

Още едно нещо пречеше на Дженъс: имаше малцина, но много силни хора, които не желаеха да се предприеме експедиция до Далечното царство. Те бяха доволни от настоящото положение на нещата. Касите им бяха пълни, робите послушни и те виждаха само заплаха за своето благополучие, ако настъпеше макар и най-малка промяна.

Маларен, мой приятел, също търговец, един ден определи положението много добре. Той беше на моята възраст и макар да падаше малко гуляйджия, беше практичен човек, който прикриваше талантите си с лекомислено поведение.

— О, не е необходимо да ме убеждаваш, скъпи Амалрик — каза той. — За мен всичко това е много примамливо. Наистина. Всички знаят, че според мен Ориса става мрачна стара вещица с косми по брадата. Трябва да се въздейства на хора от типа на баща ми. Той смята, че Ориса все още е чудесно място. И има основание за това. Без дори да си помръдне пръста, от корабите му се изсипва злато. Той не обръща ни най-малко внимание, когато му казвам, че на неговите синове и дъщери няма да им бъде толкова лесно, а пък на внуците му — да не говорим.

— Но тези хора трябва да видят, че с един удар можем неимоверно много да повишим влиянието на града — възразих аз. — И не става дума само за печалба и влияние. Да вземем например знанието, което ще получим! По общо мнение хората от Далечното царство могат да ни предложат много неща. Самото им съществуване сред толкова много напасти показва, че в много неща те сигурно ни превъзхождат.

— Точно това го плаши най-много — отговори Маларен. — В дадения случай баща ми е като голяма змия в плитки води. Той се храни, колкото желае, без никакво усилие. Но как ще се справи, когато се срещне със себеподобни в Далечното царство? Ами ако те са два пъти по-силни… или дори повече?

— Това не зависи от нас — отговорих аз. — Дори да се направим, че Далечното царство не съществува, ние няма да го превърнем пак в легенда. Ликантия, сигурен съм в това, ще побърза да отиде там, ако ние не го сторим. И тогава мога да гарантирам на баща ти, че неговото плитко царство скоро ще бъде поробено. Неговите печалби — нещо повече, самият му живот — ще бъдат застрашени. Повярвай ми, ликантийците няма да го чакат да умре достойно и чак тогава да се заемат с децата му.

Маларен помисли малко, после кимна.

— Последният ти аргумент не е обсъждан достатъчно — каза той. — Трябва да му го изтъкна. Тогава ще видим.

Малко след това приятелите на Касини организираха тайно празненство в негова чест. Никой не знаеше какво е ставало там, толкова тайни бяха разискваните въпроси, но следващата седмица срещу Дженъс плъзнаха какви ли не слухове. Беше обвинен, че служи на Ликантия. И че в действителност бил син на един от тамошните властелини и използувал черна магия, за да поквари добрите хора на Ориса.

Дженъс, изглежда, не обръщаше внимание на тези нападки. Когато го подканих да отвърне на атаките, той отказа.

— Зад всичко стои Касини, това е ясно — отговори ми той. — Единственото, което мога да направя, е да повторя онова, в което вече го обвинихме: че е страхлив, влюбен в себе си лъжец. За нещастие мисля, че колкото повече повтарям това, толкова по-голям става шансът същото обвинение да бъде отправено към мен.

— Тогава какво смяташ да правиш?

— Да поддържам поетия курс — отговори Дженъс. — С всеки изминал ден на наша страна преминават нови хора. Нещо повече, така съм засипан от доброволци за следващата експедиция, че дори мислех да те помоля да дадеш средства, за да можем да вземем всичките. Аз съм войник, а не писар или счетоводител, и в името на техния буквоедски бог-покровител, който и да е той, се заклевам, че никога вече няма да злословя по техен адрес. До гуша ми дойде от всякакви свитъци и документи и от въпросите, които повдига всеки от тях.

— Смятай го за уредено — казах аз. — Мога да ти заема хора, плюс място в една от нашите кантори. Но не прибързваш ли малко? Втората експедиция още дори не е обявена официално, камо ли пък да е определен ръководител.

— Знам — отговори Дженъс. — Но аз смятам да действам така, че този въпрос никога да не се повдига. Няма никакъв смисъл да даваме на противниците си подобно възможност.

— Отлично решение — казах аз. — Когато обаче се сблъскаш с противниците на тази експедиция, ще има една група, малка, но с много голямо влияние. Това са жреците, които открито застават зад Касини. Предполагам, че те просто нямат друг избор, тъй като, ако го порицаят, рискуват да порицаят себе си. И независимо колко хора в Ориса ще се съгласят с нас, накрая жреците могат спокойно да ни спрат.

— Наистина ли мислиш така? — попита Дженъс. — Само след няколко дни дори великият Те-Дейт да застане на пътя на обикновения народ, те що го разкъсат на парчета, за да отидат в Далечното царство.

— Може би си прав — отговорих аз. — Макар че според мен виждаш в цялата работа само розовата страна. Жреците все още са голяма сила. И не можем просто да ги пренебрегнем, защото накрая можем да изгубим много повече от втората експедиция.

Рейли обаче потвърди, че страховете ми, макар и основателни, са силно преувеличени. Бях се излегнал в градската баня в един от малкото дни, когато бях успял да избягам от напрежението на търговията и политиката, за да потренирам в гимнастическия салон, и сега отпусках уморените си мускули в парилната. Беше ми хубаво и тъкмо бях започнал да мисля върху по-лични въпроси, като например да се прибера вкъщи и да се гушнем с Диос, когато баняджията се развика:

— Не мога да те пусна да влезеш!

— Махни се от пътя ми, дървеницо такава! — чух гръмогласен отговор. Нямаше никакво съмнение. Беше Рейли.

— Ела утре — отговори „дървеницата“. — Утре банята е женска. Днес е само за мъже.

— О, я млъквай! Вътре няма нищо ново за мен.

Последва боричкане, чу се скимтене от болка и Рейли влезе. Видя ме през парата и дойде при мен, без да обръща внимание на ужасените погледи на останалите мъже. Потупах каменната пейка до мен, развеселен от смущението на околните. Сестра ми разсеяно започна да ги оглежда.

— Търся те цяла сутрин, Амалрик — каза тя, без да сваля очи от тях. Всички гледаха настрани. Никой не знаеше какво да прави. И да излязат, и да останат, все щяха да се чувстват унижени.

— Всъщност какво толкова гледам — каза тя накрая. — Я по-добре да седна до теб.

Изрита сандалите си, смъкна туниката, тръшна се чисто гола на пейката и викна на баняджията:

— Дай пара!

Той побърза да изпълни нареждането. Всички мъже, с изключение на двама-трима, побързаха да излязат.

Рейли се изтегна и са разкрачи широко. Един от останалите се осмели да хвърли поглед, изпълнен с копнеж. Вместо да прибере крака и да покрие гърдите си, Рейли го изгледа строго и изръмжа:

— Жив ще те изяде, приятел!

Човекът побягна и преди от челото ми да капне поредната капка пот, останалите го последваха. Смях се, докато ме заболя корем.

— Добре — изръмжа Рейли. — За онова, което съм дошла да ти кажа, трябва уединение. Но най-напред… малко вино, скъпи братко, да уталожа жаждата си.

Сипах й вино и тя го изпи на един дъх. После грабна кана студена вода — и я лисна върху горещите камъни. Издигна се голям облак пара.

— Сега казвай каква е новината, сестричке. Какво те е довело до състояние, че да ти доставя удоволствие да тормозиш бедните хорица?

— Глупости, Амалрик! Подхвърлих им няколко солени приказки, просто за да има за какво да говорят. Да си разнообразят скучния живот. Ако жените им имат късмет, може и да съм ги възбудила и сега бързат за вкъщи да покажат, че все още ги бива.

— Стига си се правила на остроумна, моля те — казах аз. — Новината, ако обичаш. Новината! — Отново напълних чашата й и тя започна да разказва, без да чака ново подканяне.

— В моята част има една жена — каза тя, — чиято майка от много години е чистачка при жреците. Чистила е стаите им толкова дълго, че вече не я забелязват. Навремето тази жена беше достатъчно умна и разбра, че трябва да насочи дъщеря си към нашата част, вместо да я присъедини към следващото поколение чистачки, но тъкмо затова мнението на жреците за нея не е много високо, нали ме разбираш. Така че тя стана мое ухо за много от техните разговори.

Изправих се. Това наистина беше добър късмет. Маранонската гвардия се беше заклела да остане неутрална по всички въпроси, отнасящи се до града, и точно затова им бяха необходими много „уши“, както ги нарече сестра ми, за да избегнат всякакво подмятане, че изпълняват нечия поръка.

— Кажи ми още, моя умна й красива сестричке — помолих аз.

Рейли се засмя и така ме удари, че ръката ми изтръпна. След това продължи да разказва:

— Вчера следобед се е събрал Съветът на старейшините. Касини също е присъствал, както и неговият наставник, Джениандър. Нашата чистачка започнала да търка някакво мръсно петно пред вратата и слушала. По гласовете си личало, че били много ядосани… имало и спор и темата била Далечното царство.

— Значи нещата назряват — отбелязах мрачно аз. — Те групират силите си срещу нас.

— Съвсем не е така — изненадващо отговори сестра ми. — Може би ще ти е трудно да повярваш, но жреците са разделени, както всички, в Ориса. За пред публиката те поддържат Касини. Но само защото той е техен човек и много от тях смятат, че трябва да застанат зад него. Насаме обаче те са разделени на няколко враждуващи лагера. В момента надделяват онези, които са на страната на Касини; но от онова, което казва нашата храбра чистачка, става ясно, че превесът им е несигурен. Защото най-гласовитият от всички защитници на експедицията и на Дженъс е самият Гамелан.

Едва не паднах на пода.

— Но… той е най-старият от тях. И освен че е най-изнемощял и прегърбен, е и най-верен на жреческото съсловие!

— Така е, и аз го знам — отговори Рейли. — От неговите забележки обаче излиза точно противното… с изключение на възрастта, защото не може да се отрече, че Гамелан е стар. Във всеки случай той очевидно е произнесъл страстна реч, в която казал, че Ориса е застрашена от разруха отвътре и безмилостни врагове отвън. И че втората експедиция трябва да тръгне колкото се може по-бързо и Дженъс трябва да я води, защото успехът е много важен.

— А какво е казал за Касини? — попитах припряно аз и едва не се задавих.

— Очевидно не го е смятал за подходящ. Заявил съвсем открито, че Касини не само е унижил жреците, но и е подкопал вярата на народа в тях.

Не можех да не се засмея.

— Вяра? Това е повече страх, отколкото вяра.

— Е… да. Важното обаче е, че Гамелан е на наша страна. Никога не съм мислила, че ще доживея до деня, когато един жрец ще подкрепи фамилията Антеро.

— Нито пък аз — отговорих й. — Какъв е бил резултатът от спора?

— Гамелан изгубил, разбира се. И те все още поддържат Касини. Нашият човек обаче смята, че на Гамелан не му стигало съвсем малко, за да победи. Така че според мен единственото, което трябва да направим, е да намерим начин тайно да помогнем за тази победа. — Бях съгласен с нея, но не виждах как да го направим. Главата ми се завъртя в търсене на благоприятни възможности. — И още нещо — продължи сестра ми. — Изглежда, има една много малка група, която ръководи всичко. Моята шпионка казва, че някакви хора тайно влизали и излизали и че имало прекалено много заклинания, странни шумове и миризми дори за жреческо съвещание. Сигурно е много тайна група. Изглежда, че дори останалите не знаят какво гласи тя.

— А какво мисли нашата приятелка, чистачката?

Рейли вдигна рамене.

— Нищо не знае. Дори няма никакви предположения. Каза, че ако тя можела да предположи нещо — и това според мен е съвсем логично — Гамелан и останалите също биха разбрали.

Въпреки че всичко това изискваше бързо да се вземе решение, нещата се проточиха няколко седмици. Предадох на Дженъс информацията от Рейли, но той продължи да атакува противниците си все така предпазливо.

Що се отнася до мен, аз трябваше да се грижа за фамилията и за търговията. Но имах една идея, чиито семена бяха покълнали след смъртта на Ийнес. В началото мислех, че съм глупак да замислям такъв план, но колкото повече виждах как хората по улиците реагират на новината за Далечното царство, за неговото завладяване, за това, че имат право на него по рождение, толкова повече тази идея ме обземаше. Споделих я най-напред с Диос.

— Живеем заедно отскоро, любов моя — започнах аз. — Но през това време открих, че ти си не само любеща жена и верен приятел, но и най-добрият ми съветник.

— Благодаря ти за тези думи, съпруже мой — отговори тя. — Но този увод е напълно излишен. Защото в деня, в който престанеш да искаш и да приемаш моя съвет, аз ще си замина за Салкей, където не е необходимо никакво ласкателство преди да се поиска мнението на една жена.

Почервенях, а Диос се засмя и ме притисна до себе си.

— Не се плаши, Амалрик. Ако имаше опасност да се отнасяш към мен така, както се отнасят с жените си другите орисиански мъже, отдавна щях да го забележа. И преди всичко никога не бих спала с теб. — Тя помести възглавницата си, за да й е по-удобно, после потупа корема си, издут от нашата дъщеря, Емили, която според акушерките много скоро щяла да се появи на бял свят.

— Слушай, малката ми — каза Диос на издутия си корем. — Баща ти се кани да говори.

Усмихнах се и казах:

— Мисля, че открих причината за безпокойството, обхванало Ориса. Тя е същата, поради която Далечното царство е завладяло умовете на всички. Мисля, че и ти също много пъти си била завладявана от това страдание и болест.

— Положението, или по-точно, безправното положение на жените, нали? — попита тя.

— Това, което казваш, донякъде е вярно. Жените обаче са само един от факторите. В Ориса общественото положение на всеки е фиксирано още от раждането. Да, една жена може да опита само няколко разрешени неща. Същото обаче е вярно за всички класи в този град. С малки изключения, който се е родил занаятчия, винаги ще си остане такъв; конярят вечно ще остане коняр; работникът ще продължава да си бъде работник; и така нататък. С тази бариера се сблъска Халаб, когато се опита да стане жрец.

— Този град е много тежък за човек с мечти — съгласи се Диос.

— Попадна точно в целта — отговорих аз. — В Ориса мечтите не са забранени, но определено не се поощряват. О, ние се правим на глупаци. Възхищаваме се от дръзките приказки и непочтителните отговори, които ние, господарите, получаваме от простия народ. Но ако тази непочтителност стане нещо повече от очарователна ексцентричност, с бедняците е свършено.

— И какво предлагаш? — попита тя.

— Ще започна от най-ниското стъпало — отговорих аз. — Ще освободя робите. Ще премахна преградата и потокът ще тръгне. После ще бъдат пометени всички бентове, защото всяка класа ще тръгне по потока срещу следващата, докато… Е, кой може да каже. Може би някой ден дори робът ще може да стане управник.

Диос ме награди с очарователна одобрителна усмивка, която ме зарадва повече от всичко преживяно.

— Като жена, която е била почти робиня, и като жена в Ориса, която продължава да е робиня навсякъде, освен в тази къща, безрезервно одобрявам — каза тя. — Нашият смел приятел Дженъс Грейклок е пример на това, което може да постигне един роб.

— Освобождаването на нашите собствени роби ще бъде само началото — казах аз. — Но още не трябва да го разгласяваме, защото се страхувам, че широката му разгласа ще възбуди много страсти, които могат да провалят целия план.

— Това е разумно — каза Диос. — Ако най-напред съобщим на малко хора и новината се превърне от ручейче в буен поток, ефектът ще бъде по-голям.

— Единствената пречка са моите братя — казах аз. — Защото, за да има някакъв ефект, семейство Антеро трябва да освободи всичките си роби. Ще има голяма семейна битка.

— Няма нищо. Е, отначало ще се разсърдят. Но братята ти трябва да се раздвижат. Те са живели за сметка на баща ти и сега живеят за сметка на твоята смелост.

Братята ми наистина се разсърдиха и не приеха идеята. Фамилията Антеро имаше над сто и петдесет души роби, повечето или скъпи домашни прислужници, или квалифицирани пристанищни работници, земеделски труженици и образовани чиновници. Ако ги освободяхме, щяхме да намалим стойността на фамилното състояние с една пета. Най-голям противник беше най-старият ми брат, Порсемъс. Той беше два пъти по-стар от мен и от всички ни най-много приличаше на баща ми, но имаше слаб характер.

— Планът ти е налудничав — каза той. — Ти ще ни превърнеш в просяци. Кого ще сложиш на мястото на робите? Помисли за надниците, човече! Ние просто не можем да си го позволим.

— Парите са най-малкият проблем — отговорих аз. — Ако едно нещо е правилно, то трябва да бъде направено, независимо на каква цена. Щом обаче настояваш… — Взех една главна сметководна книга от купа пред мен. — Прегледай събраните от мен цифри тук и ще видиш, че е по-изгодно да се наеме един свободен човек, отколкото да се използува роб. Свободният човек сам се грижи за издръжката си. И работи повече, защото с това ще може да подобри живота си, докато робът винаги ще си бъде роб и поради това не се напряга много. — Отворих книгата и му показах една колона от цифри. — Виж тук, Порсемъс. Продукцията от твоите овощни градини в продължение на почти петнайсет години не се е променила. Само веднъж е била различна, и то нараснала. — Той погледна цифрите и се намръщи. — Това беше годината, когато болест изпонатръшка робите ти — продължих аз. — Трябваше да наемем свободни мъже и жени да вършат тяхната работа. И реколтата беше най-голяма, нали? Щетите също бяха най-малки, защото наетите хора работеха по-бързо и по-усърдно, за да спечелят повече пари.

Братята ми зашепнаха изненадани. Порсемъс обаче беше упорит като всеки ограничен човек.

— Не могат да се правят такива изводи само от един сезон — възрази той.

— Не ги правя само от един сезон. — Бутнах пред него купа счетоводни книги да ги проучи, ако желае. — Намерих много други случаи, при които може да се направи подобно сравнение. През годините, когато наемаме платени работници, печалбите ни са винаги по-големи. За да бъда честен, трябва да кажа, че не включвам приходите от търговските ни кораби, въпреки че техният дял в печалбите ни е основен. Както добре знаеш, в търговските си дейности рядко използуваме роби… поради току-що изтъкнатите от мен съображения. Дори и най-неопитният търговец знае, че няма по-голям мотив от печалбата.

— Продължавам да смятам, че в теб е влязъл злият дух — каза Порсемъс. — Та нали ако всички освободят робите си, гражданите на Ориса тутакси ще се удвоят. Повечето орисианци и без това вече са невежа и мръсна сган. А с твоята идея те ще се увеличат с още трийсет хиляди. Ще настъпи анархия. Това ще бъде краят на онази Ориса, която познаваме. — Той гневно избута книгите към мен. — Не е ли страдала достатъчно нашата фамилия? Първо Халаб… и сега… ти.

Бях очаквал да бъда нападнат; бях подготвен за това и бях решил да бъда спокоен и разумен. Нямаше нищо необичайно, че моите братя ще проявят мнителност, ако на един толкова млад човек като мен се възложи да оглави фамилията. Обвиненията срещу Халаб обаче ме изненадаха и постъпих глупаво — скочих и столът ми се прекатури на пода.

— Ако не бяхме с една кръв — избухнах аз, — още в този миг бих те убил!

Порсемъс пребледня като платно. Другите ми братя се опитаха да ме успокоят. Но не техните думи ме успокоиха; успокои ме изплашеното лице на Порсемъс. Не бях слабак, а пък ядосан направо не си знаех силата. Мускулите ми играеха — по време на дългото ми пътешествие те се бяха закалили и бяха станали като стомана. „Каква безпомощна компания!“ — помислих си. После гневът ми премина. „Е, добре — казах си аз. — Те са бреме, но какво от това? Те бяха бреме и за баща ти, и той ти възложи да го поемеш, когато прехвърли на теб правото на първородния.“

Въздъхнах, вдигнах стола и го сложих на мястото му.

— Съжалявам, че избухнах, братко — казах аз. — А сега бих желал да се съгласите с моя план. За да облекча болката ви, предлагам да заплатя цената на вашите роби от собствения си джоб. — Обърнах се към другите. — Това достатъчно ли е? — Разнесоха се одобрителни възгласи. Порсемъс стана много дружелюбен, прегърна ме, извини се, а после всички излязоха.

Ето как аз, Амалрик Емили Антеро станах първият, който освободи робите в Ориса. Това не е основание за гордост, защото решението ми бе продиктувано от алчността, но все пак аз бях първият. После зачаках реакцията и тя дойде откъдето най-малко я очаквах. От Търги.

— Какво си направил? — прогърмя той. Изненадах се. Робите не говорят по този начин на своите господари. После си спомних, че той вече не е роб. Щеше да ми трябва доста време да свикна с такъв тон, особено от човек, когото толкова ненавиждах и когото бях задържал само заради паметта на баща си.

— Успокой се, Търги — отговорих му аз. — Обясни ми грешката и ще се постарая да я поправя.

— Ти… ти… си ме освободил!

Сигурен съм, че в този момент съм приличал на риба със зинала уста.

— Какво лошо има в това? — заекнах аз. — Аз освободих всички роби.

Очите на Търги се изпълниха с омраза.

— През целия си живот съм работил, за да достигна до сегашното си положение — изръмжа той през зъби. — И сега всичко е загубено. Ти отне моята гордост.

— Как така? Пак си на същата работа, но вече ще получаваш заплата. И ще продължаваш да ръководиш работите, както и преди.

— Аз… аз… пикал съм ти на заплатата! Че само за един ден аз открадвам повече, отколкото можеш да ми платиш. И това е мое право. И колкото до моето положение, сега аз нямам никакъв авторитет пред слугите. Никакъв истински авторитет. Ти ги освободи, глупако! Когато им заповядах да се залавят за работа, те ми се изсмяха в лицето. Измъкнах камшика от ръката на един коняр, а онова копеле има̀ нахалството да си го вземе. И после той… напусна. Отиде си. Няма начин да го върна, защото повече не желае да ми се подчинява.

— Просто ще трябва да възприемеш друго поведение — отговорих аз. — Ако не ти харесва заплащането, е, мога да го повиша. Но не осмократно. Това, Търги, е кражба, а не твое право. Но ще ти удвоя надницата и ще оставим миналото на спо…

— Не, няма да стане! — изкрещя Търги. — Щом съм свободен, аз няма да работя за човек като теб. Предупредих баща ти. Но той не пожела да ме чуе. Много добре тогава! Щом един прост коняр може да напусне… аз също мога. Амалрик Антеро, подавам си оставката. След един час изчезвам и ще съжаляваш, че си обидил човек като мен. — Той се обърна и излезе.

Макар че не разтръбихме нашите действия, новината бързо се разпространи и имаше много невъздържани приказки за онзи „луд Антеро“, който освободил всичките си роби. Но скоро и други възприеха моята идея, особено младите търговци, които виждаха в нея по-големи печалби. Някои също освободиха робите си и въпросът за печалбата стана въпрос на морал и гражданска доблест.

— Те казват, че щом варвари като ликантийците могат да позволяват на робите да си купуват свободата — съобщи ми Дженъс развеселен, — орисианците сигурно могат да направят нещо по-добро.

— Надявам се, че това няма да навреди на твоята кауза — казах аз.

— Всъщност то й помогна — засмя се Дженъс. — Хората, които ме подкрепят, са онези, които най-вероятно ще освободят робите си. Значи излиза, че ние отново вървим ръка за ръка, както вървяхме по време на нашето пътешествие.

Е, не всичко беше идеално. От време на време се чуваха гневни думи. Много собственици на роби беснееха, защото бившите им роби ги спираха на улицата и ги ругаеха, задето не са освободили всичките си хора.

После свикаха всички жители на града в големия амфитеатър. Беше обявено, че е одобрена втора експедиция до Далечното царство и ще се обсъжда кой да я оглави. Отново беше издигнато името на Касини. Двамата с Дженъс тръгнахме натам. Той беше с войнишки дрехи — винаги предпочиташе простото, леко облекло, и с вечната сабя на гърба. Яхнал коня, чернобрад, с белозъба усмивка, той приличаше на цар. Пред амфитеатъра ни наобиколиха разгневени млади мъже; между тях беше и Маларен.

— Какво се е случило, приятели? — викна Дженъс.

— Ще ти кажа, приятелю — отговори Маларен с едва сдържан гняв. — Те искат да откраднат лидерството на експедицията.

— Кои са тези „те“? — прекъснах го аз, защото Дженъс беше премного изненадан, за да запита.

Един як мъж с големи мазолести ръце излезе напред.

— Онези кучи синове, управниците, кои! — извика той. На ръката му видях белег, беше бивш роб. — И проклетите жреци.

— Не всички жреци — каза Маларен. — Но и в двете групи има достатъчно старци и страхливци, за да провъзгласят за водач Касини.

Погледнах Дженъс. Очите му бяха стоманеносиви, ръката му се протегна към сабята. Изглежда, беше готов да пришпори коня си и да атакува амфитеатъра. Някой извика: „Ние сме с теб, Грейклок!“ Други подеха: „Няма да допуснем отново да те измамят.“ Чуха се и други гласове и видях как множеството се присъединява към нас. Имаше благородници като Маларен и обикновени хора, ковачи и моряци, и, да, и бивши роби. Почувствах възбуда от предстоящата голяма битка.

Внезапно обаче Дженъс се успокои и вдигна ръка. Настъпи тишина.

— Ние няма да се държим като тълпа — каза той. — Ако сте с мен, влезте мирно. Искам всички да останете спокойни и се кълна, че ще говоря от името на всички, както от свое име.

Чу се мърморене, но волята на Дженъс надделя; приготвихме се да влезем. Усетих, че някой ме тегли за крачола, погледнах надолу и видях една млада прислужница от дома ми. Очите й бяха широко отворени. Гледаше изплашено.

— Какво има? — попитах аз.

— Господарката! — извика тя. — Идвай бързо! Ражда!

Думите й ме пронизаха. Разкъсвах се между гнева от ставащото в амфитеатъра и страха за Диос. Дженъс върна коня си до моя и каза:

— Тръгвай.

— Но… ами тука?

Той грубо ме бутна.

— Сам ще се справя. Ще ми трябваш по-късно. Сега върви!

Колебанието ми изчезна. Качих слугинята на седлото зад себе си и препуснах към къщи. Зад гърба си чух как в амфитеатъра се надигна рев.

Леглото на родилката представляваше истински ужас от кръв и болка. За бедната Диос се грижеха две баби, но нито техните лекове, нито пък заклинанията можеха да облекчат мъките й. Дъщеря ми идваше, но появата й не беше лека. Диос така силно стисна ръката ми, че едва не ми счупи пръстите.

— Знаех, че ще дойдеш! — проплака тя. — Казаха ми, че имало… събрание. Експедицията! Но… аз знаех, че въпреки всичко ще дойдеш.

Опитах се да намеря необходимите думи, но те щяха да бъдат празни думи в сравнение с нейната болка и вярата й в мен. Единственото, което можах да кажа, бе, че я обичам и ще продължавам да я обичам докато съм жив. Тя изпищя и аз за миг помислих, че съм я изгубил завинаги. После настъпи тишина… Толкова силна и тежка след писъка, че я чувствам и сега, когато пиша тези редове. Сетне видях главата на моята дъщеря да се подава между кървавите бедра на Диос. Жена ми потисна още един писък и бебето измина останалата част от пътя с помощта на опитните ръце на бабата. Миг по-късно бебето нададе първия си писък. Дъщеря ми Емили се беше родила.

— Красива ли е? — чух гласа на изтощената Диос.

Погледнах кървавото малко същество. То стискаше очи и плачеше ядосано, че са го измъкнали от топлата сигурност на майчината утроба.

— Да, любов моя — отговорих аз. — Красива е. — И докато наблюдавах как бабата я почиства, а после я увива в мека пелена, за да я подготви за първата й среща с майка й, аз наистина вярвах, че е красива.

Като се изключат времената на война, за втората експедиция до Далечното царство беше събрана най-много армия в цялата история на Ориса. Сега това нямаше да бъде частна експедиция, при която един млад мъж можеше да замине накъдето реши с неколцина другари, изхранвани от баща му. Залогът беше бъдещето и всеки мъж в града желаеше да си осигури право на участие в печалбата. Събраха се цели две хиляди души: войници и коняри, офицери и ординарци, безчет от неизбежните придружители на всяка войска, подсигуряващи похода: готвачи, хлебари, оръжейници, носачи; дойдоха и просто любопитни, достатъчно влиятелни, за да впишат имената си в списъците на участниците. С единодушен възторжен вик за предводител на тази голяма сила беше избран Дженъс Грейклок.

— Борбата не беше голяма — каза Дженъс същата нощ. — Касини дори не излезе на трибуната, макар че го видях да чака отстрани, изпълнен със съзнание за собствената си важност. Крачеше напред-назад и репетираше речта, с която да приеме предложението. Ако това не беше достатъчен намек за един беден малоумен войник като мен, фактът, че всички на трибуната бяха наши врагове, беше достатъчен, за да ми покаже, че нещата вече са решени. — Дженъс поклати глава, беше все още замаян. — Щом застанах на трибуната, цялата тълпа започна да вика както преди: „Дженъс. Дженъс.“ И други такива глупости. — Зъбите му проблеснаха в доволна усмивка и аз разбрах, че за него това съвсем не са били „глупости“. — Но този път викаха много по-силно и гласовете бяха толкова гневни, че само глупак не би разбрал, че очите им са налети с кръв. Някои дори бяха толкова невъздържани, че се спуснаха към трибуната, но се върнаха, когато ги помолих да не бъдат груби и да позволят на почитаемите управници да говорят. — Дженъс отпи глътка вино и се засмя. — О, защо не беше там, приятелю! Никога не си преживявал такова нещо.

Та така. Джениандър и неговите хора веднага започнали да се съвещават, като се правели, че не обръщат внимание на острите забележки на тълпата. Нищо подобно не се беше случвало в Ориса и, както каза Дженъс, нашите врагове били обзети от паника и се плашели от обидите на тълпата, сякаш тя хвърляла камъни, а не думи. После гражданите видели Касини и се нахвърлили върху него, но той успял да избяга. На трибуната вече били взели решение, но пък започнала разправия кой да го съобщи на разгневените граждани на Ориса. Тълпата се смеела и напирала напред. Тогава един от управниците бутнал силно Джениандър и той изскочил напред, образът му нараснал многократно от магията на увеличението. Жрецът застанал разтреперан до Дженъс.

— Дадох знак на нашите приятели за тишина и се усмихнах на Джениандър най-приятелски — каза Дженъс. — Прегърнах го през раменете, сякаш ми беше брат, и казах високо, така че всички да чуят: „Независимо какъв е вашият избор, приятелю мой, всички тук знаят, че вие, почитаеми господа, сте положили много труд, за да достигнете до това мъдро решение.“ — Дженъс се засмя и отпи още една глътка, за да си промие гърлото. — И бедният Джениандър проговори. Първите му думи прозвучаха като слабо писукане и крякане, сякаш мишка се чифтосваше с патица. Но после се съвзе, макар че краката му все още трепереха, сякаш ги духаше леден вятър, и каза високо: „Ние заявяваме, че водач на втората експедиция ще бъде… капитан Дженъс Грейклок.“

— Е, последва такъв рев, че нищо не можеше да се чуе. Но това няма значение, защото щом жрецът се изказа, и той, и другите напуснаха трибуната като зайци, току-що зърнали на печката тенджера с кипяща вода.

Разсмях се до сълзи на сравнението му, напълних отново чашите и вдигнахме тост за Те-Дейт, който беше объркал така силно нашите врагове.

— Искам да ти кажа — започна със сериозен тон Дженъс, — че независимо какво ще се случи през живота ни, никога няма да мога да ти се отблагодаря за онова, което ти дължа.

Продумах някакви глупости, но сърцето ми преливаше от радост. Чух Емили да плаче някъде в къщата, после се чу гласът на бавачката, която й пееше приспивна песен. Беше чудесен ден.

Дженъс също чу плача на детето и се усмихна.

— Зная, че този път не можеш да дойдеш с мен — каза той. — Сега имаш много задължения. Но трябва да ти призная, че много ще ми липсваш.

— Много мило, че го казваш — отговорих аз. — Но аз зная, че миналия път бях толкова неопитен, че не можах да ти бъда от голяма полза. А сега ти ще имаш голяма армия с много опитни мъже, професионалисти, които да ти дават съвети.

Дженъс поклати енергично глава.

— Единственият ти реален недостатък, приятелю — заяви той, — е, че не знаеш истинската си цена. Когато я научиш, ще станеш опасен човек, защото имаш природен талант на любител на приключения. И което е по-важно, имаш смело сърце и богато въображение. Не си прави труда да отричаш, познавам те много добре; в някои неща може би те познавам дори по-добре, отколкото ти самият се познаваш. Ние двамата много си приличаме, Амалрик Антеро. Толкова сме еднакви, сякаш сме близнаци. Но ти не притежаваш лошите ми страни, слава на боговете. — Дженъс ме погледна и от зачервените му очи разбрах, че се е понапил. — Кълна ти се, Амалрик — каза той, — когато отида в Далечното царство, ще принеса жертва в твоя чест. И ще кажа на владетелите на онова място, че им нося поздрави от моя добър приятел и близнак… — Гласът му пресекна по средата на изречението. Главата му клюмна. Взех чашата от ръката му и докато излизах от стаята, го чух как захърка.

След един месец експедицията потегли. Всеки кораб, който можеше да бъде заделен, беше зает да превозва участниците по море. Целият град излезе да ги изпрати. Стоях на хълма над завоя на реката и не се срамувам да призная, че почувствах известно съжаление, задето не заминавам с тях. Но когато отплува и последният кораб и се обърнах и тръгнах за дома към Диос и Емили, с всяка измината стъпка неочаквано ми ставаше по-леко.