Фредерик Форсайт
Набелязаните (7)

4.

В света на кодовите имена, скриващи истинските. Издирвача даде на новия си помощник псевдонима Ариел. Беше му забавно да избере духа от Шекспировата „Буря“, който може да лети невидим в пространството и да върши всякакви пакости.

Имаше някаква символика, защото макар да се бореше на планетата Земя, Роджър Кендрик беше много далече от този образ, когато седна пред съкровището, което имаше пред себе си благодарение на американските данъкоплатци. Както бе подхвърлил експертът от Форт Мийд, Роджър се превърна в ас, разполагащ с най-добрия изтребител, който може да се купи с пари.

Прекара два дни в изучаване на схемата, която Проповедника бе изградил, за да маскира IP адреса си, а по този начин и местонахождението си. Едновременно с това гледаше проповедите и още в началото се убеди в едно: компютърният гений нямаше нищо общо с маскирания, който проповядваше религиозна омраза. Някъде имаше друг човек, неговия истински противник, друг въздушен ас, който летеше срещу него: опитен, неуловим, способен да забележи всяка евентуална грешка и да го блокира тотално.

Никой не знаеше това, но кибер противникът на Ариел бе Ибрахим Самир, роден във Великобритания, с родители иракчани, завършил Манчестърския университет за наука и технологии. За себе си Кендрик го наричаше Трола.

Той бе измислил прокси сървъра, чрез който бе създал фалшивия IP адрес, зад който скриваше истинското местоположение на своя господар. Но някога, в началото на проповедническата кампания, бе имало истински IP адрес, и ако го откриеше, Ариел щеше да привърже източника към географски координати.

Бързо научи, че Проповедника се радва на голямо одобрение. Ентусиазирани поклонници можеха след регистриране да му изпращат съобщения. И реши да се присъедини към тълпата.

Осъзнаваше, че Трола няма да бъде измамен, ако неговото, на Ариел, алтер его не е изчистено до най-малката подробност. Затова създаде американски младеж на име Фахад, син на йордански имигранти, роден и израсъл в района на Вашингтон. По преди това се зае да научи някои неща.

Използва биографията на отдавна мъртвия терорист Ал Заркауи, йорданец, оглавявал Ал Кайда в Ирак, докато не бе изтрит от лицето на земята от Специалните сили след въздушна атака. Подробната му биография можеше да се намери онлайн. Ал Заркауи произхождаше от йорданското село Зарка. Ариел създаде двама родители, които бяха от същото село и дори живееха на същата улица. Ако бъдеше разпитан, можеше да я опише подробно благодарение на наличната онлайн информация.

Пресъздаде себе си, като син на двамата си родители, роден две години след пристигането им в Съединените щати. Можеше да опише училището, в което наистина бе учил, защото там имаше няколко мюсюлмански деца.

Залови се да изучава исляма в международен онлайн курс, но в биографията си споменаваше посещавана от родителите му джамия, както и името на имама там. После подаде молба за записване сред поклонниците на Проповедника. Имаше въпроси — не лично от Трола, но от друг последовател, намиращ се в Калифорния. Той отговори на въпросите. Последваха дни чакане. И след това му съобщиха, че е одобрен. Но докато чакаше, той бе подготвил вирус — зловреден софтуер — и го държеше скрит и готов за използване.

 

 

В тухлена сграда в едно село в околностите на Газни, главен град на афганистанската провинция със същото име, седяха четирима талибански бойци. Седяха, както предпочитаха, не на столове, а на пода.

Робите им бяха загърнати около тях, защото макар вече да бе май, от планините продължаваше да се спуска леден вятър, а в тухлената държавна сграда нямаше отопление.

В същата стая седяха и трима правителствени служители от Кабул и двама феринге^[1] — офицери от НАТО. Планинците не се усмихваха. Те никога не се усмихваха. Единствения път, когато бяха виждали феринге войници, бе на мушката на „Калашников“. Но те бяха слезли в селото, за да изоставят този живот.

В Афганистан има малко известна програма, наречена простичко „Реинтеграция“. Тя е съвместно усилие между Кабулското правителство и НАТО, под ръководството на британския генерал-майор Дейвид Хук.

Авангардното мислене от страна на най-добрите мозъци бе стигнало до идеята, че простото изтребване на талибаните няма да спечели войната. В мига, в който англо-американските командири се поздравяваха с ликвидирането на 100-200-300 талибански бойци, на тяхно място просто изникваха поне още толкова.

Някои идваха от селските райони, както бе винаги досега. Някои от тях ставаха доброволци, понеже техни роднини — а в тяхното общество един род можеше да наброява до 300 души — бяха убити в резултат от погрешно насочена ракета, сбъркана мишена на въздушна бомбардировка или небрежен артилерийски обстрел. Други идваха, понеже така им бяха наредили племенните старейшини. Но това бяха млади хора, едва ли не деца.

Млади бяха и учениците от Пакистан, които пристигаха масово от религиозните мадраса училища, където години наред изучаваха единствено Корана и слушаха имами екстремисти, докато не станеха готови да се бият и да умрат.

Но талибанската армия няма подобна на себе си. Нейните поделения са привързани към районите, в които са родени бойците. Почитта към ветераните командири е поразителна. Ако махнеш ветераните, обработиш идеологически вождовете на кланове и приобщиш племенните вождове, това може да накара цяла област просто да забрави за воюването.

В продължение на години британските и американски специални сили се предрешаваха като планинци и бродеха из планините, за да убиват талибански водачи на средно и високо ниво, като игнорираха „дребната риба“.

Успоредно на Нощните сталкери, програмата за реинтеграция се опитваше да накара ветераните да приемат маслинената клонка на мира, подадена им от Кабулското правителство. В описвания ден в махалата Кала е Заи генерал-майор Хук и неговият помощник от Австралия капитан Крис Хокинс представляваха клетката за принудителна реинтеграция. Четиримата сбръчкани талибански вождове, клечащи до стената, вече бяха сред убедените да слязат от планината и да се върнат към селския живот.

Както е при риболова, и тук беше нужна стръв. „Реинтегрираният“ трябваше да изслуша курс за деиндоктриниране. В замяна на това получаваше безплатна къща, стадо овце, което да подпомогне включването му в селскостопанска дейност, амнистия и афганистанския еквивалент на сто долара седмично. Целта на срещата в този ярък, но мразовит майски ден бе да се опитат да убедят ветераните, че цялата религиозна пропаганда, с която са били облъчвани години наред, е лъжа.

Понеже знаеха само пущу, те не можеха да четат Корана и като всички терористи неараби вярваха на това, което им бе казано от техните инструктори джихадисти, много от които се преструваха, че са имами или молли, без да са нищо подобно. Затова присъстваше пущунски молла или мулви^[2], за да се обясни на ветераните как са били измамени и че Коранът в действителност е книга за мира, в която има само няколко фрази, където се споменава думата „убиване“, и че тези фрази съзнателно се използват от терористите извън контекста.

В ъгъла имаше телевизор, който бе приковал вниманието на планинците. Картината не показваше програма на живо, а DVD от свързан към телевизора плейър. Човекът на екрана говореше на английски, но моллата натискаше от време на време бутона „Пауза“, за да го прекъсне и да преведе какво е казал проповядващият и след това да обясни как това е глупост според Корана.

Един от седналите на пода бе Махмуд Гул, старши командир от времето на 11/9. Още нямаше петдесет, но тринайсетте години в планината го бяха състарили — лицето му под черния тюрбан бе сбръчкано като орех, ръцете му бяха изкривени и непрестанно го боляха от артрит в начална фаза.

Мозъкът му бе промит още като младеж, но не срещу британците или американците — той знаеше, че те са помогнали на неговия народ да се освободи от руснаците. Знаеше и малко за Бен Ладен и неговите араби, но малкото, което знаеше, не му харесваше. Беше чул за станалото в Манхатън преди години и не го одобряваше. Беше се присъединил към талибаните, за да се сражава срещу таджиките и арабите на Северния алианс.

Но американците не разбираха закона на пущунвали — свещеното правило между домакин и гост, което абсолютно забраняваше на молла Омар да предаде Ал Кайда на милостта на своите гости. И те бяха нападнали страната му. Беше се сражавал срещу тях заради това и продължаваше да го прави. До този момент.

Махмуд Гул се чувстваше стар и уморен. Беше видял много хора да умират. Беше спестил мъченията на някои от тях със собствената си пушка, когато раните им бяха толкова лоши, че единственото, което очакваше тези хора, бе да преживеят още няколко часа или дни в агонизираща болка.

Беше убивал британските и американски момчета, но нямаше никакъв спомен колко. Старите кости го боляха, а ръцете му се превръщаха в клещи. Счупената му преди години тазобедрена става не му даваше нито миг покой в дългите планински зими. Половината му семейство бе мъртво и можеше да види внуците си само набързо нощем, преди зората да го върне обратно горе, в пещерите.

Искаше да сложи край на това. Тринайсет години бяха предостатъчно. Лятото се задаваше. Искаше да може да седи на припек и да си играе с децата. Искаше дъщерите му да му носят храна, както се полага на един възрастен баща. Беше решил да приеме предложението на правителството за амнистия, къща, овце и парична помощ дори ако това означаваше да слуша някой молла глупак и маскиран говорител по телевизията.

Когато изключиха телевизора и моллата продължи да бърбори приспивно, Махмуд Гул промърмори под носа си нещо на пущу. Крис Хокинс седеше до него и говореше езика, но не и селския диалект на Газни. Стори му се, че е чул вярно, но не можеше да е сигурен. Когато лекцията свърши и моллата побърза да се качи в колата си при телохранителите си, поднесоха чай. Силен, черен, а феринге офицерите бяха донесли захар, което бе хубаво.

Капитан Хокинс се отпусна на пода до Махмуд Гул и двамата започнаха да отпиват в дружелюбно мълчание. В един момент австралиецът попита:

— Какво каза, когато лекцията свърши?

Махмуд Гул повтори фразата. Изречена бавно и не под нос, тя можеше да означава само едно. Бе казал „Познавам този глас“.

На Крис Хокинс му предстояха още два дни в Газни и още една реинтеграционна среща, която щеше да се проведе на друго място. След това щеше да се върне в Кабул. Имаше приятел в британското посолство, за когото бе почти сигурен, че е от МИ6, Тайната разузнавателна служба. Реши, че няма да навреди, ако му каже за наученото.

 

 

Ариел се оказа прав в преценката си за Трола. Иракчанинът от Манчестър преливаше от арогантност. В киберпространството бе най-добрият и съзнаваше това. Всичко в този свят, до което се докоснеше, носеше печата на съвършенството. Той държеше да е така. Това бе отличителният му знак.

Той не само записваше проповедите на Проповедника, но самолично ги публикуваше за гледане на безброй екрани. И поддържаше клуба на привържениците. Сам подробно проверяваше кандидат-членовете, преди те да добият правото да публикуват коментар или да заслужат отговор от него. Но дори той не забеляза вируса, който се промъкна в програмата му от една таванска стая в Сентървил, Вирджиния. Както бе предвидено, вирусът се задейства седмица по-късно.

Зловредният софтуер на Ариел принуждаваше уебсайта на Трола да забави работата си, което ставаше периодично и едва забележимо. Ефектът се състоеше в малки прекъсвания на картината, докато Проповедника говореше. Трола веднага забеляза отклоненията от съвършенството, което забавянията внасяха в работата му. Това бе неприемливо. Беше дразнещо и накрая стана непоносимо.

Опита се да го коригира, но проблемът не бе отстранен. Реши, че това може да е свързано със структурата на Уебсайт 1, следователно трябва да се създаде Уебсайт 2 и всичко да се прехвърли на него. Така и направи. После прехвърли на новия уебсайт и базата данни с поклонниците.

Преди да изобрети собствения си прокси сървър, който създаваше фалшив IP адрес, той бе имал истински IP адрес, който служеше като адрес за електронна поща. За да прехвърли цялата база данни с поклонниците от Уебсайт 1 на Уебсайт 2, трябваше да мине през истински IP адрес. Отне му нищожна част от секундата, не по-дълго.

И въпреки това по време на прехвърлянето оригиналният IP адрес бе станал достъпен за тази част от секундата. После пак изчезна. Но Ариел дебнеше именно за този нищожно кратък прозорец в истината. IP адресът му даде не само страната, но и доставчика — Франс Телеком.

Както суперкомпютрите на НАСА не бяха спрели Гари Маккинън, така и базата данни на Франс Телеком не можа да устои за дълго на Ариел. Трябваше му само един ден и той проникна в базата данни на ФТ, без да бъде видян и без никой дори да заподозре нещо нередно. Като добър взломаджия, той влезе и излезе, без да остави никаква следа. Сега вече имаше географска дължина и ширина, т.е. град.

Вече имаше какво да съобщи на полковник Джексън. Но беше прекалено предпазлив, за да рискува да го направи чрез имейл. Защото има хора, които дебнат за точно такива неща.

 

 

Австралийският капитан бе прав за две неща: първо, случайно подхвърленото от талибанския ветеран си заслужаваше вниманието и, второ, неговият приятел наистина бе част от големия и активен отдел на разузнаването в британското посолство. Така че сигналът без никакво закъснение бе предаден по шифрован канал в Лондон и оттам на ОПТО.

От една страна, Великобритания имаше своите три убийства, окуражени от безликия и безименен Проповедник. От друга, британците вече бяха получили разпратеното до всички съюзнически агенции искане за информация. И като се имаше предвид сериозното подозрение, че Проповедника е родом от Пакистан, отделът на британската СИС в Исламабад и съседен Кабул бе нащрек.

Преди да бе изтекло едно денонощие самолет „Груман Гълфстрийм 500“ на КССО с един пасажер на борда излетя от „Андрюс“ в покрайнините на Вашингтон, презареди в американската ВВБ „Феърфорд“ в Глостършър. Обединеното кралство, и после пак в голямата американска база в Доха, Катар. Третото му и последно кацане за този полет бе в базата, все още на разположение на американците в разпрострелия се на огромна площ Баграм, северно от Кабул.

Издирвача реши да не ходи в Кабул. От това нямаше нужда, а самолетът бе в по-голяма безопасност в Баграм, отколкото щеше да бъде на международното летище в Кабул. Но онова, от което имаше нужда, вече бе изпратено и получено. Дори в програмата за реинтеграция да имаше някакви финансови ограничения, те не се прилагаха за операции на КССО. Силата на долара влезе в действие. Капитан Хокинс бе докаран с хеликоптер в Баграм. Същият хеликоптер презареди и откара двамата и охранителен взвод на рейнджърите до Кала е Заи.

Кацнаха край бедното селце по обяд. Пролетното слънце бе съживяващо топло. Откриха Махмуд Гул да прави точно онова, за което бе мечтал от толкова дълго: припичаше се на слънце и си играеше с внуците си.

При вида на страховития бучащ „Блекхоук“ и войниците, които се изсипаха от него, когато машината кацна на селския харман, жените се изпокриха по къщите. Врати и прозорци се затръшнаха. Мъжете, мълчаливи и намръщени, останаха на единствената улица в селцето, за да проследят как ферингите ще влязат в домовете им.

Издирвача заповяда на рейнджърите да останат до машината. Взе капитан Хокинс за преводач и за да го представи и тръгна по улицата, като кимаше на всеки срещнат и изговаряше традиционното „Салаам“. Дори получи няколко неохотно изречени „Салаам“ в отговор. Австралиецът знаеше къде живее Махмуд Гул. Ветеранът седеше отвън. Няколко деца панически се разбягаха. Само едно, тригодишно момиченце, повече любопитно, отколкото изплашено, се хвана за робата на дядо си и ги погледна с ококорени очички. Двамата белокожи седнаха с кръстосани крака пред война ветеран и го поздравиха.

Афганистанецът отвърна на поздравите им, погледна в двете посоки на улицата — войниците не се виждаха.

— Не те ли е страх?

— Вярвам, че съм дошъл да се видя с мирен човек — каза Издирвача. Хокинс преведе на пущу. Старецът кимна и извика нещо към улицата.

— Съобщава на селото, че няма опасност — тихо каза Хокинс.

С паузи заради нуждата от превод Издирвача напомни на Махмуд Гул за реинтеграционната среща, проведена след петъчната молитва миналата седмица. Афганистанецът ги изгледа с немигащите си тъмнокафяви очи. После кимна.

— Чувал съм го отпреди много години, но гласът е същият.

— Но по телевизора е говорил на английски. Ти не знаеш английски. Откъде си сигурен?

Махмуд Гул сви рамене.

— От начина, по който говореше — обясни той, сякаш това изчерпваше случая.

При Моцарт го наричаха „перфектен слух“ — способността да запаметяваш и запишеш звуците точно каквито са. Махмуд Гул може и да беше неграмотен селянин, но ако убеждението му се окажеше правилно, той може би притежаваше същия слух.

— Моля те, разкажи ми откъде го помниш.

Старецът се позамисли и погледът му за миг се спря на пакета, който бе донесъл американецът.

— Време е за подаръците — прошепна австралиецът.

— Извинявай — каза Издирвача и развърза пакета. После разстла каквото беше донесъл. Две наметала от кожа на бизон, закупени в магазин за американски сувенири. Подплатени с топла кожа.

— Преди много години народът на моята страна е ловял бизони заради месото и кожата им. Това е най-топлата кожа, известна на човека. Когато дойде зимата, завий се с една от тях. Легни върху другата. Никога повече няма да ти бъде студено.

Сбръчканото лице на Махмуд Гул бавно се разчупи в усмивка. Бяха му останали само четири зъба, но въпреки тях усмивката бе възможно най-широка. Той прокара пръсти по дебелата кожа. Дори съкровищата на Савската царица не биха могли да му донесат по-голяма радост. И той им разказа историята.

— Беше по време на битката срещу американците след нахлуването им против правителството на молла Омар. Таджики и узбеки прииждаха от североизток. Можехме да се справим с тях, но те идваха с американци, а ферингите насочваха самолетите си и те сипеха отгоре ни бомби и ракети. Американските войници могат да говорят със самолетите си и да им казват къде се намираме, така че бомбите рядко пропускаха. Беше много тежко… Северно от Баграм, докато отстъпвахме през долината Саланг, се озовах на открито. Американски боен самолет стреля по мен много пъти. Скрих се зад една скала, докато самолетът се махне. Бях ранен в таза. Моите хора ме отнесоха в Кабул. Там ме натовариха на камион и ме откараха още по на юг… Минахме през Кандахар и при Спин Болдак пресякохме границата с Пакистан. Нашите приятели бяха там и ни подслониха. Прибрахме се в Кета. Едва тогава ме прегледа доктор и се погрижи за ставата… Напролет започнах отново да ходя. Тогава бях млад и силен и костите ми зарастваха бързо. Но ме болеше много и се подпирах на тояга. През пролетта ме поканиха да участвам в Шурата и на съвети при моллата… Пак онази пролет от Исламабад в Кета дойде делегация, за да преговаря с молла Омар. Имаше двама генерали и те не говореха пущу, а само урду. Но един от офицерите бе взел сина си, още момче. Той говореше много добре пущу с акцент от Сиачен. Превеждаше на пенджабските генерали. Те ни казаха, че ще се преструват, че сътрудничат на американците, но никога няма да ни изоставят и няма да допуснат талибанското движение да загине. Така и стана… А аз разговарях с момчето от Исламабад, и то е същото, което говори от белия екран. Зад маската е той. И между другото, има кехлибарени очи.

Издирвача благодари, после си тръгнаха. Вървяха по улицата към хармана. Мъжете стояха мълчаливо и го гледаха. Жените надзъртаха през пролуки в капаците на прозорците. Децата се криеха зад бащите и чичовците си. Но никой не направи опит да им посегне.

Рейнджърите бяха образували отворен навън полукръг. Вкараха двамата офицери в хеликоптера и се качиха след тях. Хеликоптерът излетя, вдигайки пушилка и плява във всички посоки, и пое обратно към Баграм. Там имаше доста удобни казармени помещения за офицери и храната бе добра, но не се предлагаше никакъв алкохол. Издирвача имаше нужда от само едно — десет часа сън. Докато спеше, съобщението му бе получено от резидентурата на ЦРУ в Кабулското посолство.

 

 

Преди Издирвача да тръгне от Щатите му бе казано, че ЦРУ, въпреки институционалното съперничество, ще му предложи възможно най-пълно съдействие. То му бе необходимо по две причини.

Едната бе, че Управлението поддържа голяма база в Кабул и Исламабад — столица, в която всеки американски посетител най-вероятно ще бъде поставен под наблюдение от тайната полиция. Втората бе, че Управлението притежава в Лангли великолепна лаборатория за изготвяне на фалшиви документи за използване в чужбина.

Когато се събуди, заместник-ръководителят на резидентурата бе долетял от Кабул за разговор, както бе поискано. Издирвача имаше списък от изисквания, които разузнавачът внимателно си записа. След това го увери, че подробностите ще бъдат шифровани и изпратени до Лангли още същия ден. Щом станеха готови, поисканите документи щяха да бъдат донесени с личен куриер от Щатите.

Човекът на ЦРУ се върна в Кабул с хеликоптер от базата в Баграм до терена на посолството, а Издирвача се качи на чакащия го самолет на КССО и отлетя за голямата американска база в Катар на Персийския залив. Разбира се, както щяха да покажат официалните регистри, в страната не бе пребивавал никой на име Карсън.

Същото се отнасяше и до Катар. Издирвача щеше да изчака трите дни — това бе цената за изготвяне на документите — в периметъра на американската база.

Когато кацнаха в базата в покрайнините на Доха, самолетът „Груман V“ отлетя обратно за Щатите, а Издирвача поръча купуването на два самолетни билета.

Единият бе за евтина местна авиолиния за краткия полет по крайбрежието до Дубай и бе издаден на името на Кристофър Карсън. Другият бе издаден от различна пътническа агенция, базирана в 5-звезден хотел, и бе за бизнес класа за полет от Дубай до Вашингтон през Лондон с Бритиш Еъруейс на името на всеизвестния Джон Смит. Когато получи очакваното съобщение, Издирвача взе краткия полет за летище „Дубай Интернешънъл“.

След като кацна, веднага се отправи към залата за транзитни пътници, където наистина необятният безмитен магазин бе претъпкан с хилядите пасажери, ползващи услугите на най-натовареното летище в Близкия изток. Нямаше нужда да се отбива на гишето за помощ при прекачване, така че направо влезе в залата на транзитни пътници първа класа.

Куриерът от Лангли го чакаше на договорения вход за мъжката тоалетна и бяха обменени дискретни опознавателни сигнали. Крайно старомодна и сигурно поне стогодишна процедура, която обаче вършеше прекрасна работа. После намериха уединено място и две отделени от другите кресла за сядане.

И двамата бяха само с ръчен багаж. Куфарчетата на колелца бяха идентични, не че това имаше някакво значение. Куриерът бе пристигнал с истински американски паспорт на името на Джон Смит и билет на същото име за полет с американска дестинация. Бордна карта щеше да вземе от бюрото на Бритиш Еъруейс на долния етаж. Пристигналият от Емирствата Джон Смит щеше да отлети за дома след краткотрайно спиране, но с друга авиокомпания, и никой нямаше да разбере нищо.

Размениха си багажа. Какво даде на куриера Издирвача не беше важно, но в замяна получи куфарче на колелца с ризи, костюми, тоалетни принадлежности и различни лични вещи, нужни на всеки пътуващ в краткотрайна командировка. Освен дрехите и закупените по разни летища книги с меки корици имаше различни сметки, разписки и писма, потвърждаващи, че собственикът е господин Даниъл Прийст.

Бе предал на куриера всичко, на което пишеше „Карсън“. Това също щеше да се върне в Щатите невидяно от никого. Онова, което получи, бе портфейл с документи, изготвяни от Управлението в продължение на три дни.

Сред тях имаше паспорт на името на господин Даниъл Прийст, старши служител във вестник „Уошингтън Поуст“. В него бе положена валидна виза от пакистанското консулство във Вашингтон, осигуряваща на господин Прийст влизане в Пакистан. Наличието на тази виза щеше да означава, че пакистанската полиция знае за пристигането му и ще го чака. Журналистите винаги представляват особен интерес за „особените“ режими.

Имаше писмо от издателя на „Поуст“, потвърждаващо, че господин Прийст подготвя поредица статии на тема „Исламабад — създаването на успешен модерен град“. И имаше билет за обратен полет през Лондон.

Имаше кредитни карти, шофьорска книжка, обичайните документи и пластмасови карти, които могат да се намерят в портфейла на всеки съблюдаващ законите американски гражданин и директор в компания, в добавка на потвърждение, че има резервация в хотел „Серина“, Исламабад, и че на летището ще го чака кола на хотела.

Издирвача имаше достатъчно опит, за да се въздържи от излизане от митницата на „Исламабад Интернешънъл“ в кипящия хаос навън и вземане на случайно такси.

Куриерът му даде и отрязъка от бордната карта за самолета от Вашингтон за Дубай и неизползвания билет за продължаване от Дубай за „Слами“, както бе известен Исламабад в общността на специалните сили.

Подробното претърсване на стаята му — а то бе абсолютно неизбежно — щеше да разкрие само, че господин Дан Прийст е истински чуждестранен кореспондент от Вашингтон с валидна виза и логична причина за пребиваване в Пакистан, както и че възнамерява да остане само няколко дни и да отлети за дома.

След размяна на самоличностите и доуточняване на легендите двамата слязоха поотделно до бюрата на различни авиолинии, за да получат бордни карти за следващите отсечки на полетите си.

Беше почти полунощ. Полетът на Издирвача ЕК612 излиташе в 3:25 призори. Той уби времето в чакалнята, но бе до изхода за самолета един час предварително, после се задържа отзад, за да прецени хората, с които щеше да пътува. Установи, че ако подухне вятър, трябва да внимава от коя страна да застане.

Както очакваше, туристическата класа пасажери бяха предимно пакистански работници, завръщащи се след разрешената от закона двегодишна работа по различни строежи. Организаторите на този робски труд обикновено конфискуваха паспортите на новопристигналите и им ги връщаха едва след като отработеха двегодишните си договори.

През това време работниците живееха в коптори с минимални удобства и се мъчеха под изтезаващата жега за нищожни надници, по-голямата част от които изпращаха у дома. Докато се тълпяха на изхода за качване в самолета, Издирвача долови първия полъх на стара пот и къри. За щастие салоните на туристическа и бизнес класа бяха разделени с преграда и той се отпусна в тапицирания комфорт отпред в компанията на бизнесмени от Залива и Пакистан.

Полетът продължи малко повече от три часа и самолетът „Боинг 777-300“ кацна на пистата в 7:30 местно време. Докато се приближаваха към терминала, той проследи през илюминатора разминаването им с военен „C-130 Херкулес“ и президентския „Боинг 737“.

В залата за паспортна проверка го отделиха от бутащата се тълпа пакистанци и той се нареди на опашката за пътници с чуждестранни паспорти. Новият му документ на името на Даниъл Прийст, украсен само с няколко печата за влизане и излизане от европейски страни и пакистанската виза, беше подробно разгледан, страница по страница. Въпросите бяха формални и вежливи, отговорите — елементарни и очаквани. Той показа резервацията си в „Серина“. Хора в цивилни дрехи стояха на дискретно разстояние и го наблюдаваха, без да се крият.

Издирвача хвана дръжката на куфарчето и го затегли през люшкащата се човешка маса. Знаеше, че това тук е буквално тевтонска дисциплина в сравнение с хаоса отвън. В Пакистан понятието „опашка“ не съществува.

Слънцето вече се бе издигнало. Изглежда, бяха дошли хиляди с целите си семейства, за да посрещнат своите близки, връщащи се от Залива. Издирвача огледа тълпата и видя името „Прийст“ на табела, държана от младеж в униформата на „Серина“. Приближи се до него, представи се и младежът го заведе до лимузината, паркирана в малък ВИП паркинг отдясно на терминала.

Тъй като летището е на територията на стария Равалпинди, пътят, след като напуснеше периметъра на летището, се вливаше в магистралата за Исламабад и влизаше в столицата. А понеже „Серина“ — единственият устойчив на земетресения хотел в Слами — е в покрайнините на града, Издирвача се изненада, когато колата измина много кратък път: надясно, наляво, после покрай бариерата, която бе спусната за коли на гостите, но се вдигаше за колите на хотела, нагоре по къса рампа и спряха през централния вход.

На рецепцията го поздравиха по име и го придружиха до стаята му. Вътре го чакаше писмо с емблемата на американското посолство. Той се усмихна, даде бакшиш на пиколото, престори се, че не знае за подслушването на стаята от органите на контраразузнаването, и разпечата писмото. Беше от пресаташето към посолството, който го поздравяваше с пристигането му в Пакистан и го канеше на вечеря същата вечер в дома на аташето. Подписано бе от Джери Бърн.

Издирвача помоли централата да го свърже с американското посолство, поиска да говори с Джери Бърн и двамата си размениха обичайните банални любезности. Да, полетът бил прекрасен, хотелът чудесен, стаята отлична и щял с удоволствие да дойде на вечеря.

Джери Бърн също бе очарован. Той живееше в града, зона F-7, улица 43. Това било в комплекс, така че щял да му изпрати кола. Вечерята щяла да бъде в компанията на малка група приятели, американци и пакистанци.

И двамата знаеха, че в разговора им има и трети участник, който в момента сигурно се прозяваше от скука, вместо да прелива от любезност. Този участник сигурно седеше пред пулт в мазето на комплекс от тухлени сгради, построени сред ливади и фонтани, изглеждащи повече като университет или болница, отколкото като щабквартира на тайна полиция. Но точно така изглежда комплексът на улица „Кайбаян е Сухраварди“, централата на ПРУ.

Издирвача затвори. Дотук добре. Взе душ, избръсна се и се преоблече. Вече бе късна сутрин. Реши да обядва по-рано и да дремне, за да компенсира безсънната предна нощ. Преди обеда поръча в стаята си голяма студена бира и подписа декларация, че не е мюсюлманин. Пакистан е строго ислямска страна, в която има „сух“ режим, но „Серина“ имаше разрешително за алкохол, макар и само за гости на хотела.

Колата пристигна точно в седем и представляваше (неслучайно) абсолютно невзрачен седан с четири врати от японски производител. Сигурно имаше хиляди като нея по улиците на Слами. Тя нямаше да привлече ничие внимание. А зад волана бе работещ в посолството пакистански шофьор.

Шофьорът знаеше пътя — по Ататюрк авеню, пресичане на Джина авеню и после по Назин уд дин Роуд. И Издирвача го знаеше, но само защото имаше описанието му в сводката от Лангли, която куриерът му бе дал на летището в Дубай. Просто за всеки случай. Забеляза опашката от ПРУ още на първата пресечка след хотела, която чинно проследи неговата кола покрай небостъргачите и Марви Роуд до улица 43. Дотук нямаше никакви изненади. Издирвача не обичаше изненадите, ако не бяха негова постановка.

Над входната врата на къщата нямаше табела „Държавна собственост“, но спокойно можеше да има. Приятна, достатъчно просторна, една от десетината, дадени на посолството за персонала, живеещ извън неговия комплекс. Посрещнаха го Джери Бърн и жена му Лин, която го изведе на терасата откъм задната страна, където му предложиха напитка.

Това спокойно можеше да е дом в предградие в Щатите, ако не бяха няколко дребни подробности. Всяка къща на улица 43 е заградена с двуметрова стена, в която има железен портал със същата височина. Порталът се бе разтворил без комуникация, сякаш някой бе гледал отвътре. Човекът на портала бе с тъмна униформа, с бейзболно кепе и с пистолет в кобур. Типично предградие.

Вече бе дошла пакистанска семейна двойка — лекар и съпругата му. Започнаха да идват и другите. Още една кола на посолството, която влезе през портала. Останалите паркираха на улицата. Двойка от агенция за помощи, които обясниха трудностите религиозните фанатици в Баджаур да бъдат убедени да разрешат ваксинирането срещу детски паралич на местните деца. Издирвача знаеше, че тук трябва да има още един човек, с когото трябваше да се види, но той още не бе дошъл. Останалите гости бяха за прикритие, както впрочем и цялата вечеря.

Отсъстващият пристигна с майка си и баща си. Бащата бе прям и весел. Притежаваше концесии в добива на полускъпоценни камъни в Пакистан и дори в Афганистан и многословно обясняваше трудностите, които текущата ситуация създаваше за бизнеса му.

Синът бе около 35-годишен и сдържано обясни, че служи в армията, макар да бе в цивилно облекло. Издирвача бе информиран и за него.

Другият американски дипломат бе представен като Стивън Денис, аташе по културните въпроси. Прикритието бе добро, защото бе напълно естествено пресаташето да даде вечеря за знаменит американски журналист и аташето по културните въпроси да бъде поканен да присъства.

Издирвача знаеше, че това всъщност е номер 2 в резидентурата на ЦРУ. Шефът бе „деклариран“ офицер от разузнаването, което означаваше, че ЦРУ не крие кой е и с какво се занимава. Във всяко посолство на трудна територия най-забавната задача е да се установи кои са недекларираните. Правителството на приемната страна обикновено има своите подозрения, някои от тях точни, но никога не може да е напълно сигурно. Именно недекларираните вършат шпионажа, обикновено като използват местни граждани, които могат да бъдат убедени да правят каквото им нарежда новият им работодател.

Вечерята бе оживена, виното бе чудесно, а на финала бе поднесено „Джони Уокър — Черен етикет“, което бе предпочитаната от всички напитка, независимо дали изповядват исляма, или не. И докато гостите общуваха с чаши кафе в ръка, Стив Денис кимна на Издирвача и се изнесе на външната тераса. Издирвача го последва. Третият, който се присъедини към тях, бе младият пакистанец.

Още първите няколко изречения разкриха, че той работи не само за армията, но и за ПРУ. Поради западното образование, което бе успял да му осигури баща му, той бе избран да се инфилтрира сред британската и американска общност в града и да докладва за всичко полезно, което чуе. В действителност се бе случило точно обратното.

Стив Денис го бе разкрил за дни и го бе превербувал. Така Джавад бе станал информатор за ЦРУ в ПРУ. Искането на Издирвача бе възложено на него. Той бе посетил под измислен претекст архивите и бе потърсил какво има за 2002 година и молла Омар.

— Който и да е източникът ви, господин Прийст — прошепна той на терасата, — този човек има добра памет. Наистина е имало тайно посещение в Кета през 2002 година за разговор с молла Омар. Групата е била оглавявана оттогава генерал-майор Шавкат, който сега командва цялата армия.

— А момчето, което говорело пущу?

— За него всъщност не се споменава. Става дума само за майор Мушараф Али Шах от мотопехотата. Но в разпределението на местата в самолета и в резервацията на стаята с баща му в Кета, е упоменат син на име Зулфикар.

Извади едно листче и го подаде на Издирвача. Беше адрес в Исламабад.

— Нещо повече за момчето?

— Съвсем малко. Проверих, разбира се, собственото му и бащино име. Има данни, че е напуснал дома си и е заминал за племенната зона, където се е присъединил към Лашкар е Таиба. Имаме няколко дълбоко законспирирани агенти там от години. Съобщава се за младеж с това име там сред джихадистите, който искал да му бъдат възлагани задачи. Успял да влезе в Бригада 313.

Издирвача бе чувал за 313, получила името си от воините, 313 на брой, воювали редом с Пророка срещу стотици врагове.

— После следите му се губят. Източниците ни споменават слухове, че се е присъединил към клана Хакани, което е било подпомогнато от знанието му на пущу, техния език. Но къде…? Някъде в племенната зона — Северен или Южен Вазиристан, или Баджаур. После нищо… Край на Али Шах.

Другите също почнаха да излизат на терасата. Издирвача прибра листчето и благодари на Джавад. След час колата на посолството го върна в хотела.

Когато влезе в стаята си, първата му работа бе да провери маркерите, които бе поставил: човешки косми, залепени със слюнка през ръба на чекмеджетата и върху ключалката на куфарчето. Нямаше ги. Стаята беше претърсвана.