Фредерик Форсайт
Набелязаните (13)

10.

Щом „Малмьо“ хвърли котва на трийсет метра дълбочина в залива на Гаракад, от селото се отделиха три алуминиеви моторници и се насочиха към него.

Джимали и останалите седмина пирати нямаха търпение да слязат на суша. Бяха прекарали в морето двайсет дни, повечето в теснотията на тайванския траулер. Запасите им от прясна храна отдавна бяха изчерпани и бяха прекарали две седмици на европейска и филипинска кухня, която не им харесваше. Искаха да се върнат към привичната диета от козя яхния и усещането на пясък под краката си.

Тъмните глави, сгушени в приближаващите моторници, бяха на онези, които щяха да ги сменят и щяха да охраняват кораба на дрейф толкова дълго, колкото се наложеше.

Само един от онези, които приближаваха към „Малмьо“, не беше прост туземец в местно облекло. Превзето дистанциран от останалите в третата лодка седеше спретнато облечен сомалиец в добре скроено сиво-бежово яке модел „сафари“ и с панталони. Държеше на коленете си дипломатическо куфарче. Това бе преговарящият за Ал Африт, казваше се Абди.

— Започва се — каза капитан Еклунд. Говореше на английски, общия език за шведите, украинците, поляка и филипинците на борда. — Трябва да сме търпеливи. Оставете говоренето на мен.

— Не говори — кресна Джимали. Не понасяше пленниците да разговарят дори и на английски, понеже не владееше езика добре.

През борда бе спусната стълба и по нея с лекота се изкатериха младежите пазачи — сякаш изобщо не стъпваха по стъпалата. Господин Абди, който не харесваше да бъде в морето, та дори и само на километър-два навътре, се изкачи с достойнство и без да бърза, като здраво стискаше въжетата. Щом стъпи на палубата, му предадоха куфарчето.

Капитан Еклунд нямаше представа кой е този човек, но по облеклото и поведението му позна, че е поне образован. Направи крачка напред и се представи:

— Аз съм капитан Еклунд и отговарям за „Малмьо“.

Господин Абди му подаде ръка.

— Аз съм Али Абди, определен за преговарящ от сомалийска страна. — Английският му бе със силен американски акцент. — Предполагам, че досега не сте били… как да се изразя?… гост на сомалийския народ?

— Не — потвърди капитанът. — И бих предпочел да не ми се бе случило.

— Естествено. Неприятно изживяване от ваша гледна точка. Но знам, че сте инструктиран, нали? Има определени формалности, които трябва да бъдат спазени, за да започнат съдържателни преговори. Колкото по-скоро достигнем до съгласие, толкова по-скоро ще можете да си тръгнете оттук.

Капитан Еклунд знаеше, че далече оттук неговият работодател е събрал екип от адвокати и застрахователи, които също ще изберат едно лице за преговарящ. Надяваше се и двамата да се окажат достатъчно опитни и бързо да се споразумеят за сумата на откупа и освобождаването им. Определено не знаеше какви са правилата на тази игра. За европейците най-важно бе бързото разрешаване на кризата.

Първата грижа на Абди бе да го заведат на мостика, откъдето да се свърже по сателитния телефон на кораба с командния център в Стокхолм, а оттам с офиса на преговарящия, за който можеше да се предположи, че ще бъде в Лондон, седалището на „Лойдс“, и който щеше да се превърне в епицентър на целия процес. Огледа палубата от височината на мостика и каза:

— Няма да е зле да опънете тенти в местата между каргото на палубата. Така екипажът ви ще може да диша чист морски въздух, без да се пържи на слънцето.

Стиг Еклунд бе чувал за т.нар. Стокхолмски синдром, при който между пленници и похитители се образува приятелска връзка на основата на близкото съжителство. Нямаше никакво намерение да позволява омразата му към хората, които бяха отвлекли кораба му, да утихне. От друга страна, спретнато облеченият образован и културно говорещ Али Абди бе поне човек, с когото можеше да се разговаря цивилизовано.

— Благодаря — каза той. Първият и вторият му помощник — стояха зад него — чуха предложението и го разбраха. Той им кимна и те напуснаха мостика, за да се захванат със задачата да опънат тенти.

— А сега, ако обичате, бих искал да говоря с вашите хора в Стокхолм — каза Абди.

Сатфонът установи връзката със Стокхолм за секунди. Лицето на Абди светна, когато научи, че собственикът на кораба вече е в Лондон и се намира в офиса на „Шонси Рейнолдс“. Вече бе имал възможност на два пъти, макар и за други вождове на кланове, да договаря освобождаването на кораби с посредничеството на „Шонси Рейнолдс“, като и двата пъти всичко бе приключило успешно в рамките на няколко седмици. След като получи номера, той помоли капитан Еклунд да се свърже с лондонските адвокати. В слушалката се разнесе познатият му глас на Джулиан Рейнолдс.

— А… господин Рейнолдс, ето че пак се чуваме. Аз съм Али Абди и говоря от мостика на „Малмьо“ в присъствието на капитан Еклунд, който стои до мен.

В Лондон Джулиан Рейнолдс изглеждаше доволен. Сложи за момент ръка върху микрофона и обясни: „Пак с Абди“. Разнесе се групова въздишка на облекчение, в това число и от Гарет Еванс. Всички в Лондон знаеха за лошата репутация на Ал Африт, жестокия тиранин, господар на Гаракад. Избирането на цивилизования Абди бе лъч светлина в мрака.

— Добро утро, господин Абди. Салаам алейкум.

— Алейкум салаам — отговори Абди по спътника. Подозираше, че шведите и британците с готовност биха му извили шията, ако имаха подобна възможност, но мюсюлманският поздрав беше добър опит за учтивост.

— Сега ще ви прехвърля на един човек, с когото, мисля, вече се познавате — каза Рейнолдс, подаде слушалката на Гарет Еванс и превключи на конферентен разговор.

Гласът на сомалиеца беше ясен като звън на камбана. Чуваше се също толкова чисто и във Форт Мийд и Челтнам, където записваха всичко.

— Здравейте, господин Абди. Аз съм Гарет. Ето че пак се срещаме, макар и от разстояние. Помолиха ме да поема нещата откъм лондонския край.

В Лондон петима мъже, собственикът на кораба, двама адвокати, застраховател и Гарет Еванс — чуха как Абди се засмя.

— Господин Гарет, приятелю… Толкова съм доволен, че сте вие. Вече съм сигурен, че ще доведем случая до успешна развръзка.

Навикът на Абди да поставя „господин“ пред собственото име беше неговият начин да намери баланс между леденостудената официалност и прекомерната интимност. Той винаги наричаше Гарет Еванс „господин Гарет“.

— Имам отделна стая в адвокатската кантора тук, в Лондон — каза Еванс. — Да се прехвърля ли там, за да започнем?

Това обаче беше прекалено бързо за Абди. Имаше някои формалности, които трябваше да се спазят. Едната от тях бе да се подчертае на европейците, че прибързват. Той знаеше, че в Стокхолм вече са пресметнали по колко на ден им струва задържането на „Малмьо“. Несъмнено същото бяха направили и застрахователите, които трябваше да са трима на брой.

Едната фирма покриваше корпуса и машините, друга бе поела каргото, а третата бяха осигурителите, поели риска за екипажа. Те сигурно имаха различни оценки за загуби, текущи или потенциални. Е, нека се поизпотят още малко над тези числа, помисли си той. А на глас каза:

— А… господин Гарет… вие ме изпреварвате. Имам нужда от малко време да разгледам „Малмьо“ и каргото, преди да мога да предложа разумна сума, която вие с увереност да предадете на вашите принципали за изплащане.

В действителност вече бе направил проучване от частния си кабинет, отделен специално за него в излъсканата от пясъчните бури крепост в планините зад Гаракад, където се намираше щабквартирата на Ал Африт. И знаеше отлично, че трябва да се вземат предвид фактори като възрастта и състоянието на кораба, трайността на каргото и загубата на очаквана бъдеща печалба.

Само че вече бе отчел всичко това и бе стигнал до начална сума от 25 милиона долара. Знаеше, че вероятно ще се съгласи на четири милиона, може би на пет, ако шведите много бързаха.

— Господин Гарет, предлагам да започнем утре сутринта. Да кажем в осем часа лондонско време, става ли? Това значи по обяд тук. Тогава ще съм в кабинета си на сушата.

— Отлично, приятелю. Ще съм на разположение да поговорим.

Разговорът щеше да се проведе по сателит от компютъра. Не можеше да става и дума за използване на „Скайп“ — изражението на лицето може да издаде недопустимо много.

— Едно последно нещо, преди да се разделим за днес. Имам ли уверенията ви, че екипажът, включително филипинците, са в безопасност и няма да им се случи нищо лошо?

Никой друг сомалиец не чу това, защото онези на „Малмьо“ не можеха да подслушат разговора на мостика, а и не говореха английски. Но Абди схвана намека.

По принцип сомалийските главатари и племенни вождове третират своите пленници хуманно, но бе имало едно-две драстични изключения. Ал Африт бе едното от тях, при това по-лошото, така че той бе злодей с репутация.

На лично ниво Абди щеше да работи за Ал Африт, а хонорарът му бе фиксиран на двайсет процента. Работата му като преговарящ от страна на пиратите го бе направила богат много по-рано, отколкото го бяха постигнали други. Но не беше задължително да харесва своя принципал и той не го харесваше. Напротив, презираше го. Но и не разполагаше с отряд телохранители край себе си.

— Уверен съм, че целият екипаж ще остане на борда и с него ще се отнасят добре — подчерта той и прекъсна разговора. Надяваше се да се окаже прав.

 

 

Кехлибарените очи оглеждаха младия затворник десетина секунди.

В стаята се бе възцарила мъртва тишина. Опал усещаше с гърба си присъствието на сомалиеца, който го бе пуснал в двора, и на двамата пакистански телохранители до него. Когато човекът пред него проговори, гласът му бе изненадващо кротък, а езикът — арабски.

— Как се казваш?

Опал каза името си.

— Това сомалийско име ли е?

Сомалиецът зад него поклати отрицателно глава. Пакистанците не разбираха нито дума.

— Не, шейх, аз съм от Етиопия.

— Това е страна най-вече на кафирите. Християнин ли си?

— Слава на Аллаха, Милостивия и Състрадателния, не, шейх, не съм. Аз съм от Огаден, до границата. Там всички сме мюсюлмани и ни преследват за това.

Мъжът с кехлибарените очи кимна одобрително.

— И какво те доведе в Сомалия?

— В селото ми се разчу, че наемници от етиопската армия са се запътили да принуждават селяните да отидат в армията и да се бият при нападение над Сомалия. Избягах и дойдох тук, за да се присъединя към събратята ми.

— Дошъл си от Кисмайо в Марка снощи?

— Да.

— Защо?

— Търся си работа, шейх. Работя като талиман на рибарския кей, но се надявах да намеря нещо по-добро в Марка.

— И как попадна на тези документи?

Опал му разказа репетираната история. Бил тръгнал с мотоциклета си през нощта, за да избегне жегата и пясъчните бури през деня. Забелязал, че бензинът му е на свършване, и спрял, за да зареди от тубата. По случайност това станало на един мост над уади.

И тогава чул слаб вик. Помислил, че може да е вятърът в дърветата, но викът се повторил. Сторило му се, че идва не откъм дърветата, а изпод моста.

Слязъл в уадито и видял паднал пикап. Изглеждало сякаш се преобърнал през ниските перила на моста и се забил в брега на уадито. До едното колело лежал тежко ранен мъж.

— Опитах се да му помогна, шейх, но нищо не можех да направя. Мотоциклетът ми не може да превозва двама, а и аз нямаше как да го изтегля нагоре по ската. Издърпах го по-надалече от кабината, в случай че избухне пожар. Но той си умираше, иншалла.

Умиращият го помолил като брат да вземе плика и да го донесе в Марка. Описал му заградената къща: до уличния пазар, след италианското кръгово, със скован от греди солиден портал и прозорец във вратата за проверка кой стои отвън.

— Държах го в ръцете си, докато умря, шейх, но не можах да го спася.

Мъжът с кехлибарените очи обмисли разказа му, после пак огледа документите.

— Отвори ли чантата му?

— Не, шейх, тя не е моя.

Кехлибарените очи го изгледаха замислено.

— В чантата имаше пари. Май си имаме работа с честен човек, а, Джама?

Сомалиецът се поусмихна. Проповедника нареди нещо на урду на телохранителите и те пристъпиха напред и хванаха Опал.

— Хората ми ще отидат да огледат мястото. Ще разгледат катастрофиралия пикап, който сигурно още си е там. И ще прегледат тялото на моя слуга. Ако си ме излъгал, ще съжалиш, че си дошъл тук. Междувременно ще изчакаме връщането им.

Отново го затвориха, но този път не в допотопната барака, от която един по-чевръст човек с лекота би избягал през нощта. Свалиха го в подземна килия и я заключиха.

Остана в нея два дни и една нощ. Вътре беше тъмно като в пещера. Дадоха му пластмасова бутилка вода, от която той пиеше само по глътчица в тъмнината. Когато го изведоха навън и горе, бе заслепен от светлината. Отново го заведоха при Проповедника.

Човекът с робата държеше нещо в дясната си ръка и го превърташе в пръстите си. Кехлибарените му очи се спряха върху изплашения Опал.

— Оказа се, че си бил прав, млади приятелю — каза той на арабски. — Моят слуга май наистина е катастрофирал в брега на уадито и е умрял там. Причината… — Той вдигна нещото, което въртеше между пръстите си. — Този гвоздей. Хората ми го намериха забит в гумата. Казал си истината.

Стана, прекоси стаята, изправи се пред младия етиопец и го огледа замислено.

— Откъде знаеш арабски?

— Научих го, господине. Та да чета и да разбирам Светия Коран.

— Друг език?

— Малко английски, господине.

— И как научи английски?

— До моето село имаше училище. Там преподаваше мисионер от Англия.

Проповедника се намръщи.

— Неверник… Кафир. Сигурно от него си се научил и да харесваш Запада?

— Не, господине, точно обратното. Научих се да ги мразя заради вековете страдания, причинени от тях на моя народ, и да уча само думите и живота на нашия пророк Мохамед, нека почива в мир.

Проповедника обмисли казаното и накрая се усмихна.

— Значи имаме един младеж — думите явно бяха насочени към сомалийския му секретар, — който е достатъчно честен, за да не докосне чужди пари, достатъчно състрадателен, за да изпълни последното желание на един умиращ, и изпълнен с готовност да служи на Пророка. На всичко отгоре знае сомалийски, арабски и малко английски. Какво мислиш, Джама?

И секретарят се хвана в капана. Понеже искаше да угоди на господаря си, той се съгласи, че находката е голям късмет.

А Проповедника имаше проблем. Бе загубил компютърния си специалист и човека, който му донасяше получените от Лондон съобщения, за да се създаде лъжливото впечатление, че самият той е в Кисмайо, а не в Марка. Само Джама можеше да го замени в Кисмайо, понеже останалите не притежаваха компютърна грамотност.

Това означаваше, че остава без секретар… но пък ето го този младеж, образован, говорещ три езика, освен диалекта си от Огаден, и търси работа…

Проповедника бе оцелял десет години благодарение на своята граничеща с параноя предпазливост. Беше станал свидетел как повечето от съмишлениците му от Лашкар е Таиба, Бригада 313, палачите на Хорасан, кланът Хакани и Ал Кайда на Арабския полуостров, йеменската група, бяха проследени, разкрити, превърнати в мишени и изтрити от лицето на земята. И повече от половината от тях бяха предадени.

На свой ред той бе избягвал всякакви камери и фотоапарати, бе сменял местожителството си често, бе сменил името си, бе скрил лицето си и бе променил дори очите си. И беше останал жив.

Щеше да търпи в личния си антураж само онези, на които бе убеден, че може да има доверие. Четиримата му пакистански телохранители бяха готови да умрат за него, но нямаха и грам мозък. Джама беше умен, но сега трябваше да замине, за да се грижи за двата компютъра в Кисмайо.

От друга страна, новодошлият беше приятен младеж. Имаше доказателства за честността и благонадеждността му. Ако го вземеше на работа, можеше да го държи под око денем и нощем. Той нямаше да комуникира с никого. Наистина се нуждаеше от личен секретар. Мисълта, че този млад човек пред него е евреин и шпионин, бе абсурдна. И той реши да поеме риска.

— Би ли желал да ми станеш секретар? — попита Проповедника.

Джама ахна.

— Това е чест, за която няма думи, господине. Ще ви служа вярно, иншалла.

Последва заповед. Джама щеше да вземе един от пикапите в двора и щеше да замине за Кисмайо, за да поеме управлението на склада „Масала“ и публикуването на проповедите му в интернет.

А Опал щеше да се нанесе в стаята на Джама и да научи задълженията му.

След час Опал нахлупи яркочервената бейзболна шапка с емблемата на Ню Йорк, която му бе дадена до катастрофиралия камион. Тя бе принадлежала на последния израелски шкипер на рибарския кораб, на когото от Тел Авив наредиха да се раздели с нея.

Щом се озова в заградения двор. Опал избута мотоциклета в порутената барака до стената, за да го скрие от слънцето. По средата на пътя спря и погледна нагоре. Бавно кимна и продължи.

В подземния оперативен център край Тампа видяха човека далече под кръжащия високо в небето „Глобал Хок“. Изображението бе запечатано и след малко бе изпратено до американското посолство в Лондон.

Издирвача погледна тъничката фигурка с дишдаша и червено кепе, гледаща към слънцето в далечната Марка, и прошепна:

— Добра работа, хлапе.

Агент Опал бе в крепостта и току-що бе потвърдил всичко, което Издирвача искаше да знае.

 

 

Последният убиец нито редеше рафтове, нито работеше в гараж. Беше сириец по рождение, добре образован — с диплома на стоматолог — и работеше като зъботехник за успешен ортодонт в предградията на Феърфакс, Вирджиния. Казваше се Тарик Хюсеин.

Не беше нито бежанец, нито студент, когато бе пристигнал преди десет години от Алепо. Влезе в страната като легален имигрант, преминал през всички проверки за законно влизане. Така и не се разбра дали е бил закърмен с неистовата си омраза към Запада изобщо и Америка в частност — омраза, разкрита, след като подреденото му бунгало бе разбито и претърсено от полицията на щата Вирджиния и ФБР, — или тази омраза се е появила в душата му по време на живота му в страната на неограничените възможности.

Паспортът му разкри три пътувания в Близкия изток по време на тези десетина години, затова основното подозрение беше, че може да се е „заразил“ с омразата и ненавистта си по време на тези посещения в родната си страна. Дневникът и лаптопът му дадоха някои отговори, но далеч не на всички въпроси.

Работодателите му, съседите и хората от социалния му кръг бяха подробно разпитани, но изглежда той бе успял да заблуди всички. Зад вежливата му усмихната външност се беше крил заклет салафист, верен последовател на най-противната и непреклонна в убежденията си разновидност на джихадизма. Всеки написан от него ред издаваше презрението му към и отвращението му от американското общество.

Подобно на останалите салафисти той не смяташе за необходимо да носи традиционната мюсюлманска роба, да си пуска брада или да се просва на земята за петте дневни молитви. Ходеше чисто обръснат, а черната му коса бе спретнато подстригана. Макар да бе живял в отдалечено крайградско бунгало, не бе странял от общуване с колегите си и други хора. Заради американската привичка да се използват приятелски звучащи умалителни бе известен като Тери Хюсеин.

На приятелите си в местния бар той обясняваше въздържанието си от употреба на спиртни напитки като желание да се поддържа „във форма“ и това бе прието като основателно съображение. Отказът му да докосва свинско или дори да сяда на маса, на която има сервирано такова месо, дори не беше забелязан.

Понеже беше ерген, някои момичета се заглеждаха по него, но всякакви опити за сближаване бяха отклонявани вежливо и без емоции. Понеже в местния бар се отбиваха неколцина гейове, го попитаха дали не е гей. Той отрече с неизменната си учтивост, като обясни, че чака „истинското“ момиче.

В дневника му съвсем ясно бе написано, че според него гейовете трябва да бъдат мъчително бавно пребивани до смърт с камъни, и се заявяваше, че самата мисъл да легне с някоя дебела бяла нагъваща свинско крава неверница го изпълва с погнуса.

Не учението на Проповедника бе станало източник на гнева и омразата му, но те бяха канализирани с тяхна помощ. Лаптопът му разкриваше как жадно е следвал Проповедника в продължение на две години, без при това да се издаде чрез присъединяването си към общността на поклонниците, макар цялото му същество да бе изгаряло от желание да допринесе с нещо за каузата. Накрая Тери Хюсеин бе решил да последва настойчивия призив на Проповедника и чрез акт на върховна саможертва да се присъедини завинаги към другите като него в Рая.

За целта искаше да прати в небитието колкото може повече американци и да умре като шахид в ръцете на неверническата полиция. За което му трябваше оръжие.

Вече бе получил от щата Вирджиния шофьорска книжка, която заради наличната в нея снимка представляваше основно средство за удостоверяване на самоличността, но тя бе на името Хюсеин. След медийния шум, последвал няколко убийства през пролетта и лятото, това можеше да му създаде проблеми.

Докато се гледаше в огледалото, той осъзна, че черната му коса, тъмните очи и мургавата кожа издават в него човека, пристигнал от Близкия изток. А фамилното му име го доказваше.

Един от колегите му в лабораторията приличаше на него, но беше латино. Тарик Хюсеин реши да си осигури шофьорска книжка на звучащо по испански име и започна да рови за помощна информация в интернет.

Изненада се, като разбра колко просто е това. Не се налагаше да се явява лично, нито дори да пише писмо. Просто подаде заявка онлайн на името „Мигел — Мики — Ернандес“, от Ню Мексико. Имаше, разбира се, такса: $75, платима на „Глобал Интелиджънс ИД Кард Сълушънс“, плюс други $55 за изпращане с бърза поща. Така един ден той получи в пощенската си кутия вирджинска шофьорска книжка в замяна на „загубената“.

Само че основното му търсене онлайн бе за правилното оръжие. Прегледа може би хиляди уебстраници, посветени на видовете оръжие, и разгледа десетки списания на тази тема. Имаше горе-долу ясна представа какво иска и какво му е необходимо, за да го направи. Просто му трябваше съвет какво оръжие да си купи.

Поколеба се за „Бушмастър“, като използваната в „Санди Хук“^[1], но отхвърли идеята заради леките 5,6-милиметрови куршуми. Искаше нещо по-тежко и с по-голяма пробивна сила. Накрая се спря на „Хеклер и Кох G3“ вариант на военната бойна карабина А4, използваща стандартни муниции на НАТО, калибър 7,62, за която получи уверения от продавача, че може да пробие дори оловна плоча.

Онлайн търсачката го информира, че американските закони не му позволяват да се снабди с автоматичната версия, но и полуавтоматичната напълно го устройваше. Това оръжие щеше да изстрелва куршум при всяко натискане на спусъка, а това бе предостатъчно за сценария, който той имаше предвид.

Ако бе изненадан от лекотата, с която получи шофьорска книжка, то процедурата по закупуване на оръжие направо го озадачи. Просто отиде на изложение в постоянния панаир на околия Принц Уилям в Манасас, на само час път с кола и все още във Вирджиния.

В състояние на пълно недоумение се разходи из залите за продажба, в които се предлагаха смъртоносни оръжия, напълно достатъчни с тях да се започнат поне няколко местни войни. Накрая намери „XK G3“. Едрият продавач се поинтересува за самоличността му и след това с готовност му продаде „ловна пушка“ срещу заплащане в налични. Така той си тръгна с оръжието и го прибра в багажника на колата си. И никой дори не повдигна вежда.

Мунициите за побиращия 20 патрона пълнител също не се оказаха проблем, само че тях закупи от магазин в Чърч Фолс. Купи направо сто патрона, резервен пълнител и специална приставка за захващане на двата пълнителя по начин, който му даваше възможност да направи 40 изстрела без необходимост от презареждане. Когато се снабди с всичко необходимо, тихо се върна в дома си и се приготви да умре.

 

 

Ал Африт дойде чак на третия ден следобед да види новата си придобивка. От мостика на „Малмьо“ капитан Еклунд видя голямата доу^[2] едва когато беше преполовила разстоянието от брега до кораба. Бинокълът му се фокусира върху облечения в костюм господин Абди, който стоеше до облечен в бяла роба мъж под тента в средата на лодката.

Междувременно Джимали и останалите пирати бяха сменени от други младежи, които се забавляваха по сомалийски с нещо, което шведският капитан не бе виждал досега. Новата смяна пирати се бе качила на борда, запасена с големи вързопи зелени листа — не стръкове, а цели храсти. Това беше техният „хат“, който те непрестанно дъвчеха. Стиг Еклунд забеляза, че по залез-слънце повечето от тях са здраво „надрусани“: ефектът варираше между сънливост и безпричинна раздразнителност.

Когато проследи погледа му и на свой ред видя доуто, стоящият до него сомалиец мигновено „изтрезня“, изтича по коридора към палубата и се развика на приятелите си, които се излежаваха под тентата.

Старият вожд на клана се качи по алуминиевата стълба на палубата, разкърши рамене и се огледа. Капитан Еклунд беше с фуражка и му козирува. Сметна за излишно да се конфронтира с поведение, което можеше да се възприеме като непочтителност. Господин Абди, който бе доведен като преводач, ги запозна.

Ал Африт имаше набръчкано и почти въгленочерно лице, скрито под бурнус. Легендарната му жестокост се загатваше от линията на устата. В Лондон Гарет Еванс бе помислил дали да не предупреди капитан Еклунд, но нямаше как да знае с кого ще го сблъска съдбата. Господин Абди пък не бе сметнал за нужно да го информира. Така че до момента капитанът не бе съвсем сигурен на кого е пленник.

Придружавани от Абди, двамата обиколиха мостика и офицерската каюткомпания. След това Ал Африт заповяда чужденците да се строят в една редица на палубата. Мина бавно пред редицата, игнорира филипинците и внимателно разгледа петимата европейци.

Погледът му се задържа върху 19-годишния юнга Уве Карлшон, облечен спретнато в бяла тропическа униформа. Чрез посредничеството на Абди той нареди на младежа да свали фуражката си. Вгледа се в светлосините очи, посегна с ръка и погали русата му коса. Карлшон трепна и отстъпи крачка назад. Сомалиецът се ядоса, но все пак дръпна ръката си.

Когато групата се отправи към стълбата, за да напусне палубата, Ал Африт каза нещо на сомалийски и четирима от съпровождащите го телохранители сграбчиха юнгата и го събориха.

Капитан Еклунд пристъпи напред, за да протестира. Абди обаче го хвана за ръката и изсъска:

— Не правете нищо. Всичко е наред, сигурен съм, че ще бъде наред. Познавам този човек. Не го гневете.

Юнгата бе натирен надолу по стълбата в доуто, където го посрещнаха с протегнати ръце.

— Капитане, помогнете ми — извика той.

Капитан Еклунд се нахвърли върху Абди, последния останал на борда. Лицето му беше почервеняло от гняв.

— Ще ви държа отговорен за безопасността на младежа! Това е нецивилизовано.

Абди, вече стъпил на първото стъпало на стълбата, беше пребледнял. Но каза само:

— Ще ходатайствам пред шейха.

— Аз пък ще информирам Лондон — предупреди капитанът.

— Не мога да ви разреша това, капитан Еклунд. Преговорите са с приоритет. Те са на много деликатна фаза. Оставете ме аз да се справя със случая.

И си тръгна. По време на обратния път към брега седя, без да каже нито дума, и ругаеше наум дявола, за когото работеше. Старият глупак се лъжеше, ако си мислеше, че като отвлече юнгата, това ще окаже натиск на Лондон да приемат цената на откупа или дори може да я вдигне. Точно обратното, можеше да провали всичко. Преговарящият бе той и само той знаеше какво трябва да се прави. От друга страна, безпокоеше се за момчето. Ал Африт имаше ужасна репутация за отношението си към затворниците.

 

 

Същата вечер Издирвача позвъни на Ариел в таванската му стаичка в Сентървил.

— Помниш, надявам се, краткия филм, който ти предадох.

— Да, полковник Джексън.

— Искам да го излъчиш в интернет по канала на джихадистите — онзи, който използва Проповедника.

След час филмът стана достояние на целия свят. Проповедника седеше на обичайния си стол и говореше направо пред видеокамерата, а следователно и на всички мюсюлмани. Това бе предшествано от един час на предварителен анонс за предстоящото, което имаше за цел общността на последователите да се включи и да гледа, заедно с милионите, които още не бяха приели екстремизма в сърцата си, но бяха заинтригувани. Щяха да слушат и всички антитерористични агенции по света.

Всички бяха изненадани. Онова, което видяха, беше корав на външен вид мъж на около 35 години, който този път, за разлика отпреди, не беше забулил долната част на лицето си. Имаше черна брада, а очите му бяха с необичаен кехлибарен цвят.

Само един от гледащите знаеше, че цветът на очите се дължи на контактни лещи и че говорещият е Тони Суарес, който живее в Малибу и не разбира нито една дума от цитатите от Корана, изписани на чаршафа зад гърба му.

Гласът бе с перфектен акцент, а британският имитатор бе успял идеално да възпроизведе интонацията, след като бе изслушал два часа проповеди от устата на оригинала. Този път записът беше цветен, а не черно-бял. Но за правоверните това извън всякакво съмнение си беше Проповедника.

— Мои приятели, братя и сестри в името на Аллах… Знам, че отсъствах от живота ви известно време. Но за мен това не беше загубено време, защото аз четох и изучавах прекрасната ни вяра, исляма, и размишлявах за много неща. И се промених, иншалла… Питам се колко от вас са чували за Мурааджа’ат, Ревизията на салафистско-джихадската кауза. Това изучавах напоследък… Много пъти в миналото съм ви призовавал да посветите себе си не просто на преклонение пред Аллах, нека името му се покрие със слава, но и да мразите другите. Само че Ревизията ни учи, че това не е правилно, че прекрасният ни ислям не проповядва горчивина и омраза дори спрямо онези, които мислят различно от нас… Най-известната част от Ревизията е поредицата корекции на идеите. Също както онези, които ни учеха на омраза, дойдоха от Египет, така направиха и Ал Гама Ал Исламиас, които написаха Корекциите, и сега аз разбрах, че точно те са правите, а не проповедниците на нетърпимост и ненавист.

Телефонът пред Издирвача в стаята в посолството иззвъня. Беше Сивата лисица от Вирджиния.

— Правилно ли виждат очите ми, или в момента става нещо много странно? — попита той.

— Послушай още малко — каза Издирвача и затвори.

На екрана нищо неразбиращият Тони Суарес продължаваше:

— Прочетох Ревизията десетки пъти в английски превод, който препоръчвам на онези от вас, които не могат да четат и пишат на арабски, а на другите препоръчвам да я прочетат в оригинал… За мен вече няма съмнение, че онова, което братята ни, Ал Гама, казват, е вярно. Системата на управление, известна като „демокрация“, е абсолютно съвместима с Истинския Ислям, а омразата и кръвожадността са чужди на всяка дума, изречена от пророк Мохамед, да почива в мир… Онези, които сега се наричат Истински вярващи и които призовават към масови убийства, жестокост, изтезания и смърт на хиляди, в действителност са като бунтовниците харижити, които се сражавали срещу спътниците на Пророка… Сега трябва да гледаме на всички салафисти и джихадисти като на онези харижити, а ние, които вярваме в единствения истински Аллах и неговия благословен пророк Мохамед, трябва да унищожим еретиците, отклонявали от правия път Неговия народ през всичките тези години… И ние, Истинските вярващи, трябва да унищожим тези защитници на омразата и насилието, така както Спътниците са унищожили харижитите преди много години… Но сега настъпи часът да обявя кой съм аз всъщност. Роден съм в Исламабад, казвам се Зулфикар Али Шах и бях възпитан като добър мюсюлманин. Но се провалих и станах Абу Азам, убиец на мъже, жени и деца.

Телефонът отново иззвъня.

— Кой, по дяволите, е този? — изрева в слушалката Сивата лисица.

— Изслушай го — настоя Издирвача. — Почти свършва.

— Затова пред целия свят и особено пред вас, мои братя и сестри в името на Аллах, аз обявявам моята тавба — моето искрено разкаяние за всичко, което съм направил и изрекъл заради една фалшива кауза. И декларирам моята пълна бара’а — пълното ми отричане от всичко, което към казал и което съм проповядвал срещу истинското учение на Аллах, Милостивия и Състрадателния… Аз, който не знаех пощада, сега смирено ви умолявам да покажете към мен своята пощада, ново състрадание, което Коранът ни учи, че трябва да прилагаме спрямо съгрешилия, ако той искрено се разкайва в греховете си… Нека Аллах ви благослови и нека бъде с вас!

Екранът избледня. Телефонът иззвъня пак. Всъщност звъняха телефони из цялата умма — света на ислямската общност — и в много от слушалките се разнасяха възмутени крясъци.

— Издирвач, какво си направил, по дяволите? — викна Сивата лисица.

— Надявам се, че току-що го унищожих — обясни Издирвача.

Спомни си онова, което му бе казал преди години старият учен от университета „Ал Ажар“:

Търговците на омраза имат четири нива на ненавист. Ти може би смяташ, че християните сте на най-високото ниво. Грешка, точно обратното е, защото вие вярвате в единствения истински бог, каквито са евреите и Хората на Книгата.

Над вас стоят атеистите и идолопоклонниците, които нямат бог, а се покланят само на изваяни идоли. Това е причината муджахидините на Афганистан да мразят комунистите повече отколкото вас: те са атеисти.

За фанатиците над тях идват умерените мюсюлмани, които не ги следват сляпо, поради което те се опитват да свалят всяко приятелски разположено към Запада правителство, като взривяват бомби по пазарите им и убиват мюсюлмани, които не са им сторили нищо лошо.

Но най-високо от всички, кучето сред онези, за които няма прошка, е вероотстъпникът — онзи, който изоставя или заклеймява джихадизма, отрича се от него и се обръща пак към вярата на отците си. За него прошка няма и го чака единствено смърт.

После беше налял чая и се бе помолил.

 

 

Господин Абди седеше сам в апартамента си, състоящ се от спалня и кабинет, в крепостта зад Гаракад. Кокалчетата на пръстите му бяха побелели от стискане. Дебелите над половин метър стени бяха звуконепроницаеми, но не и вратите, така че той чуваше плющенето на бича по коридора. Питаше се кой ли нещастен слуга си е навлякъл гнева на своя господар.

Инструментът на изтезанието имаше характерен звук, който нямаше как да се сбърка — вероятно бе бич за камила, който се вдигаше и стоварваше, — а грубо издяланите дървени врати не можеха да заглушат острите писъци на жертвата след всеки удар.

Али Абди не беше брутален човек и макар да съзнаваше стреса на моряците, принудени да живеят в ограниченото пространство на закотвените им под жаркото слънце кораби, това не бе достатъчно, за да го накара да прибързва в преговорите за повече пари, но пък и не виждаше и причина за лошо отношение… та дори когато ставаше дума за сомалийска прислуга. Започваше да съжалява, че се бе съгласил да преговаря за точно този главатар на пиратите. Този човек беше просто звяр.

Но пребледня, когато по време на пауза в бичуването чу жертвата да умолява за милост. Молеше на шведски.

 

 

Реакцията на Проповедника на излъченото по цял свят унищожително слово на Тони Суарес бе почти истерична.

Понеже не бе произнасял проповед три седмици, не бе гледал конкретното предаване на живо. Уведоми го един от пакистанските му телохранители, който знаеше английски. Проповедника хвана края, изслуша го в изумено мълчание и после изслуша всичко отначало на запис.

Седна пред настолния си компютър и изгледа ужасен случващото се пред очите му. Беше фалшификат, естествено, какво друго? Но убедителен фалшификат. Приликата бе потресаваща — брадата, лицето, облеклото, дори очите… сякаш гледаше свой двойник. А и гласът…

Но това бе нищо на фона на думите — официалното отричане бе смъртна присъда. Щяха да са нужни седмици да убеди правоверните, че са станали жертва на коварна измама. Слугите му отвън чуваха крясъците му, клетвите му, че тавбата е лъжа, че отричането му е грозна неистина.

Когато лицето на американския актьор избледня, Проповедника остана да седи тотално изчерпан почти цял час. А след това направи грешката си. Понеже отчаяно желаеше някой да му повярва, се обади на единствения си истински приятел — своя съюзник в Лондон. Направи го с имейл.

Само че в Челтнам слушаха, а също и във Форт Мийд. Както и един мълчалив полковник в кабинет в американското посолство в Лондон. Естествено, и Сивата лисица във Вирджиния, който държеше искането на бюрото пред себе си. В това искане Издирвача му казваше, че Проповедника може и да е унищожен, но че това не е достатъчно. Че ръцете му са целите в кръв. И че трябва да бъде убит. Следваше систематизиране на възможностите.

Сивата лисица щеше лично да отнесе искането на командващия КССО адмирал Макрейвън и беше убеден, че то ще бъде представено за обсъждане и вземане на решение директно в Овалния кабинет.

Минути след като имейлът напусна Марка, точният му текст бе извлечен и освен това бе потвърдено местоположението на всеки компютър и самоличността на съответните собственици. Мястото, където се намираше в този момент Проповедника, вече бе изяснено извън всякакво съмнение, а съучастието на Мустафа Дардари бе доказано.

 

 

Сивата лисица се обади на Издирвача още преди да бяха изтекли 24 часа. Направи го по защитена линия от ОПТО до посолството.

— Опитах, наистина опитах, но отговорът беше: „Не“. Има президентско вето за обстрел с ракети на тази къща. Отчасти заради цивилното население в близост, отчасти заради присъствието на Опал вътре.

— А относно другото предложение?

— „Не“ и за него. Няма да има дебаркиране по море. Ал Шабааб са навсякъде в Марка и нямаме представа колко са на брой и как са въоръжени. Началниците се опасяват, че може да ни се измъкне в лабиринта от улички и тогава вече ще го изгубим завинаги… Същото се отнася и до въздушния десант от хеликоптер на покрива в стил „Бен Ладен“. Няма да има рейнджъри, няма да има „тюлени“, няма да има Нощни сталкери. Много далече е от Джибути и Кения, твърде публично е за Могадишу. Да не говорим за опасността от сваляне. Думите „Свален Блекхоук“^[3] още събуждат кошмари у някои… Съжалявам, Издирвачо, ти свърши прекрасна работа: идентифицира го, откри го и го дискредитира. Според мен това май е краят. Мръсникът се намира в Марка и е малко вероятно да си подаде носа извън този град, освен ако не го изкушиш по някакъв неустоим за него начин. Да не забравяме за проблема с Опал. Най-добре си събери багажа и се прибирай у дома.

— Той още не е мъртъв, Лисицо. Ръцете му са до лактите в кръв. Може вече и да е свършен като проповедник, но продължава да е опасен тип. Да не говорим, че може да се премести на запад в Мали. Нека си довърша работата.

В слушалката се възцари мълчание. А след това Сивата лисица каза:

— Окей, Издирвачо. Имаш още една седмица. След това се прибираш.

Издирвача замислено остави слушалката. Разбираше, че е сбъркал. Чрез унищожаване на авторитета на Проповедника в света на ислямския фундаментализъм той целеше да изкара мишената си от дупката й, на открито. Искаше да го накара да се крие от своите хора, да няма убежище, отново да се превърне в беглец. Но не му беше минало през ума, че собствените му началници ще го извадят от преследването.

Установи, че е изправен пред морална дилема. Като гражданин можеше да гласува както си пожелае, но като офицер и морски пехотинец дължеше лоялността си на своя главнокомандващ. А това предполагаше и подчинение. Само че на тази заповед нямаше как да се подчини.

Бяха му възложили задача. Тя не беше приключила. Имаше мисия. И тя не бе изпълнена. Нещо повече — беше се променила. Беше се превърнала в лична вендета. Той имаше дълг пред обичан от всички възрастен човек, когото бе видял за последен път на легло в интензивното отделение на Вирджиния Бийч, и смяташе да се издължи.

За първи път след завършване на школата за кадети му мина мисълта да се уволни от морската пехота.

Кариерата му бе спасена след няколко дни от зъботехник, за когото никога не бе чувал.

 

 

Ал Африт задържа ужасната си изненада в продължение на два дни, но когато я показа на екрана в оперативния център в „Шонси Рейнолдс“, картината вцепени всички. Гарет Еванс бе разговарял с господин Абди. Проблемите бяха съсредоточени върху парите и сроковете.

Абди бе свалил исканията от 25 милиона на 20, но времето притискаше европейците. Беше изтекла цяла седмица, но за сомалийците в хронологически смисъл това бе еквивалентно на ухапване на бълха. Ал Африт искаше всичките пари и ги искаше веднага. Абди му бе обяснил, че шведският корабособственик дори не мисли за двайсет милиона. Еванс продължаваше да смята, че накрая ще се споразумеят за около пет милиона.

И тогава на сцената бе излязъл Ал Африт и бе изпратил снимката. По една случайност в офиса се намираха Рейнолдс и Хари Андершон, който бе посъветван да се прибере в Стокхолм и да чака развръзката там.

Снимката смрази и тримата.

Юнгата лежеше по лице на грубо скована дървена маса и един грамаден сомалиец го държеше за китките. Глезените му бяха вързани за краката на масата. Панталоните и гащетата му ги нямаше.

Задните му бузи представляваха кървава маса. Лицето му, извърнато странично, показваше, че крещи от неистова болка.

Реакцията на Еванс и Рейнолдс бе осъзнаване, че имат работа с луд садист. Нищо подобно не се бе случвало досега. Реакцията на Хари Андершон бе по-различна — от гърлото му се изтръгна подобие на ръмжене и той се хвърли към банята в апартамента и повърна. Когато се върна, лицето му бе пепелявосиво, а на бузите му имаше две червени петна.

— Това момче е мой син! — извика той. — Мой син, който пътува под моминското име на майка си! — Сграбчи Гарет Еванс за реверите, измъкна го със сила от стола му и го изправи пред себе си, така че лицата им почти се допряха. — Искам сина си, Гарет Еванс, и ти ще ми го върнеш! Плати на тази свиня каквото пожелае. Колкото поиска, разбра ли ме? Кажи му, че ще му платя петдесет милиона за моето момче… кажи му!

И изскочи от стаята, като остави двамата британци пребледнели и потресени.

Отвратителната снимка ги гледаше от екрана.