Фредерик Форсайт
Набелязаните (16)

13.

Проповедника седеше в кабинета си в укреплението си в Марка и мислеше за своя враг. Не беше глупав и разбираше, че някъде там, отвън, има враг. Доказваше го фалшивата проповед на уебсайта му, която завинаги го бе дискредитирала.

За десет години той старателно бе направил от себе си най-неуловимия терорист на Ал Кайда. Беше сменял многократно местожителството си в планините на Северен и Южен Вазиристан. Беше променил името и външността си. Беше забранил да бъде доближаван с фотоапарат или видеокамера.

За разлика от поне дузина вече мъртъвци никога не бе използвал мобилен телефон, защото отлично съзнаваше способността на американците да изтръгват от киберпространството дори най-тихия шепот, да проследят източника му до една-единствена колиба и да не оставят и следа от нея и обитателите й.

С едно изключение, за което сега горчиво съжаляваше, никога не бе изпращал имейл до никого от къщата, в която живееше. Пропитите му с омраза проповеди се качваха на сървъра на много километри от мястото, където се намираше.

И все пак някой беше проникнал през защитата му. Актьорът от фалшивата проповед приличаше прекалено много на него, говореше като него и бе обявил пред света рожденото му име и псевдонима, който бе използвал като палач в Хорасан.

Не знаеше нито защо, нищо как, нито кой го е предал, но се налагаше да приеме, че преследвачът му е проникнал в истинския протокол за идентификация на хоста^[1] на компютъра му в Кисмайо. Нямаше ни най-малко понятие как е станало това, защото Трола го бе уверявал, че е невъзможно. Само че Трола беше мъртъв.

Знаеше за безпилотните самолети. Беше изчел томове, изписани в западната преса за онова, на което бяха способни тези машини. Но и при това положение със сигурност имаше подробности, които едва ли се разкриваха дори в чисто технически публикации. Трябваше да приеме, че е проследен и че някъде горе, високо, невидим и напълно безшумен, обикаля самолет, който наблюдава този град и може би дори именно тази къща.

Всичко това водеше до убеждението, че трябва да прекъсне всички връзки със сегашния си живот и отново да изчезне. И точно тогава от Кисмайо пристигна Джама със съобщение от приятеля му Мустафа Дардари в Лондон, което промени всичко. Ставаше дума за петдесет милиона долара. Той извика предишния си секретар, сега заместник на Трола.

— Джама, братко мой, знам, че си изморен. Пътуването е ужасно дълго. Почини си, наспи се и се нахрани добре. Вече няма да се връщаш в Кисмайо. Край на това. Но те чака друго пътуване. Утре… може би вдругиден.

 

 

Сивата лисица бе озадачен. Разкриваше го гласът му в телефона по защитената линия от щабквартирата на ОПТО до оперативния център на Издирвача в американското посолство на Гроувнър Скуеър.

— Наясно ли си с трафика между помощника в Лондон и приятеля му в Марка?

— Напълно. Защо?

— Имам предвид онова, което съобщава на Проповедника. Получил е информацията от някакъв малоумен адвокат на прием в Белгрейвия.

Издирвача се замисли над отговора си. Имаше деликатна граница между откровената лъжа и онова, което един бивш британски секретар на кабинета бе нарекъл „пестеливост с истината“^[2].

— Да, ако се вярва на Дардари.

— А какво смятат британците?

— Те мислят — без повече да преиначава, отговори Издирвача, — че мръсникът си седи в хубавата си къща в Лондон и разправя сплетни на приятеля си на юг. Между другото все още ли началството отговаря с „не“ на исканията ми?

Искаше да смени темата за съобщенията на Мустафа Дардари от Лондон, докато той гледаше дъжда в Кейтнес в компанията на трима бивши командоси.

— Абсолютно. Никакви ракети заради агент Опал и никакви морски десанти. А — и никакви хеликоптерни атаки от базата ни в Могадишу. Една ракета в хеликоптер, пълен с момчетата на „Делта Форс“, и ще имаме нова сомалийска катастрофа. Ще трябва да намериш друг начин.

— Да, началник — отговори Издирвача и затвори.

 

 

Проповедника беше прав относно безполезността на компютъра си в Кисмайо за нуждите на тайните комуникации, но нямаше представа, че съюзникът му в Лондон, приятел от детството и таен поддръжник, също е демаскиран и шифрованите му съобщения, скрити сред числа с цените на зеленчуците, също са разбити. Затова отново наруши мерките за сигурност и изпрати до Дардари искане от Марка. Имейлът бе прехванат и разшифрован.

 

 

— Полковник Джексън?

— Да, Ариел?

— Между Марка и Лондон става нещо странно.

— Е, ти би трябвало да си наясно, Ариел. Нали ти изпрати имейлите от името на Дардари.

— Да, но от Марка току-що отговориха. Иска от приятеля си да му изпрати един милион долара.

Трябваше да предвиди това. Бюджетът определено можеше да го понесе. Тази сума бе само малка част от цената на една-единствена ракета. Но защо да се прахосват парите на данъкоплатците?

— Споменава ли как иска да му бъдат изпратени парите?

— Говори за нещо, наречено „дахабшиил“.

Издирвача кимна. Знаеше за какво става дума. Хитра, безопасна и почти непроследима система, основана на т.нар. хунди.

Тероризмът струва пари, и то много пари. Зад безмозъчните саможертви в повечето случаи на деца, стоят ръководители, обикновено възрастни мъже, които не изгарят от желание да умрат. Зад тях пък стоят вождове от различен калибър, а зад тях са финансисти, най-често уважавани членове на обществото.

За антитерористичните агенции финансовите източници на тероризма представляват неразорана нива за проследяване на документооборота от оперативните сметки обратно до източника. Защото движението на пари оставя хартиена следа. Но при хундимените не е така. В Близкия изток тази система се практикува от векове.

Началото е поставено, когато се разбрало, че преместването на богатство през гъмжащ от бандити терен е опасно без съпровождането му от малка армия. Така се стигнало до следното: хундимен в страна А приема парите и упълномощава братовчед си да изплати същата сума без комисиона, разбира се, на бенефициента в страна Б. Никакви парични потоци не пресичат границата и всичко се урежда с обикновено телефонно обаждане или имейл.

Дахабшиил е основан в Бурко, Сомалия, през 1970, и в момента централата му е в Дубай. В Сомалия думата означава „онзи, който претопява злато“ и представлява изплащане на парите, спечелени от стотиците хиляди сомалийци, работещи зад граница, на семействата им в родината. Голяма част от сомалийската диаспора се намира във Великобритания, което обяснява процъфтяващия офис в Лондон.

— Може ли да проникнеш в банковата система на Дардари? — замислено се поинтересува Издирвача.

— Не виждам защо не, полковник. Трябва ми един ден…

 

 

Ариел се завъртя към светещия екран на монитора и отново се възнесе на седмото небе. Зарови се в инвестициите на пакистанския магнат и в начините, по които бяха правени, което на свой ред го отведе до офшорните му сметки, основната, от които бе на Гранд Кайман. Бе защитена от сложна система на най-съвременни защитни стени^[3] и тийнейджърът със синдром на Аспергер от таванското помещение на къщата във Вирджиния им посвети десет часа от времето си, след което прехвърли един милион долара в личната банкова сметка на Дардари в Лондон и се изниза незабелязано, с изключение на потвърждението, че самият Дардари е направил тази операция по напълно законен начин.

Трансферът от лондонската банка до лондонския офис на дахабшиил беше обикновена формалност и се съпровождаше от данни за бенефициента, както бе упоменат от Проповедника в имейл, прехванат и разшифрован от Ариел. Сомалийските брокери предупредиха, че събирането на подобна сума в американски долари в Сомалия ще отнеме до три дни. И потвърдиха, че имат клон в Марка.

Форт Мийд и Челтнам прехванаха и записаха комуникациите от и към лондонския компютър, но понеже не разполагаха с друга информация, приеха, че онзи, който я изпраща и приема, е Дардари. А указанията бяха да подслушват, без да се намесват.

 

 

— Джама, имам крайно деликатна задача за теб. Може да бъде изпълнена само от сомалиец, понеже става дума за контакт с хора, които не говорят никакъв друг език.

Въпреки цялата си сложност западната технология рядко е в състояние да прехване личен емисар. В продължение на десет години Осама бен Ладен, който не живееше в пещера, а в поредица от конспиративни къщи, бе комуникирал със своите сподвижници по целия свят, без нито веднъж да използва мобилен телефон или да бъде подслушан. Причината за това бе, че бе използвал лични куриери. Едва последният от тях, Ал Кувейти, бе демаскиран и проследен по света, и точно той в крайна сметка доведе преследвачите си до скритата зад ограда къща в Аботабад.

Проповедника нареди на Джама да застане пред него и му изрецитира съобщението на арабски. Джама го преведе в главата си на сомалийски и продължи да го повтаря, докато не го запамети дума по дума. После взе един пакистански телохранител и потегли.

Използва същия пикап, с който бе дошъл от Кисмайо преди два дни да донесе съобщението от Лондон. Много високо над него чужди очи наблюдаваха как товари в каросерията пластмасови туби с резервно гориво.

Същите очи в бункер в Тампа видяха как дърпа покривало над тубите, но това си беше нормална предпазна мярка. Забелязано бе в колата да се качват двама мъже, но никой от тях нямаше нищо общо със загърнатата фигура на Проповедника, нито бе млад мъж с червено бейзболно кепе. Пикапът потегли на юг към Кисмайо. Когато излезе от полезрението, „Глобал Хоук“ получи команда да поднови наблюдението на укреплението. Тогава пикапът спря, мъжете в него свалиха покривалото и боядисаха в черно покрива на кабината. Маскиран по този начин, пикапът зави обратно, заобиколи Марка откъм западната страна и се отправи на север. По залез-слънце заобиколи Могадишу и продължи към Пунтланд с многобройните свърталища на пирати там.

По изровените коловози, често навлизащи в обсипани с остри камъни пустинни райони, след поредица презареждания с гориво и смяна на гуми, пътуването до Гаракад отне две денонощия.

 

 

— Господин Гарет, аз съм.

Али Абди се обаждаше по телефона от Гаракад. Изглеждаше възбуден. Самият Гарет бе едновременно изморен и напрегнат. Непрекъснатият стрес от преговорите с хора, нямащи концепция за неща като бързане и дори за самия ход на времето, винаги изцежда силите на европееца. Това обясняваше малкия брой на отличните преговарящи и високите им хонорари.

Еванс бе под постоянен натиск и от страна на Хари Андершон, който му телефонираше ежедневно, а понякога и по-често, и искаше новини за състоянието на сина си. Еванс се бе помъчил да му обясни, че дори намек за бързане, да не говорим за отчаяние от страна на Лондон, ще влоши състоянието на нещата до крайност. Шведският мултимилионер беше бизнесмен и тази негова страна приемаше подобна логика. Но понеже беше и баща, обажданията продължаваха.

— Добро утро и на вас, приятелю — отговори Еванс. — Какво има за казване вашият принципал в този прекрасен слънчев ден?

— Мисля, че сме на финалната права, господин Гарет. Склонни сме вече да се споразумеем на седем милиона долара. — И побърза да допълни: — Правя всичко по силите си.

Беше уточняване, което дори да бе подслушано от англоговорещ сомалиец на служба при Ал Африт, не можеше да бъде възприето като обидно. Еванс разбра това като подчертаване, че преговарящият в Гаракад полага усилия да заработи втория си милион от подкупа. Но на север и на юг от Средиземно море думата „бързам“ има две различни значения.

— Това е чудесно, господин Абди, но само донякъде — отговори Еванс. Предишната минимална сума, приемлива за Ал Африт, отпреди два дни, беше десет милиона долара. Еванс тогава бе предложил три. Знаеше, че Хари Андершон ще се съгласи да плати десет милиона без дори секунда замисляне. Но знаеше още и че това ще събуди подозрителността на сомалийците, които също разбираха, че приемливата сума е някъде между четири и пет милиона.

Внезапната отстъпчивост от страна на европейците щеше да означава паника и най-вероятно щеше да вдигне цената обратно на петнайсет.

— Вижте, господин Абди, прекарах изтеклата нощ на телефона в разговор със Стокхолм и моите принципали се съгласиха крайно неохотно да преведат сумата от четири милиона долара в международната банкова сметка на вашия принципал и това да стане в рамките на час, ако „Малмьо“ вдигне котва до един час по-късно. Това е много добро предложение, господин Абди. Мисля, че ние двамата знаем това, но се надявам то да бъде разбрано и от вашия принципал.

— Ще му предам офертата ви незабавно, господин Гарет.

Когато разговорът приключи, Гарет Еванс се замисли за хронологията на успешните сделки със сомалийските пирати. Непосветените в тази материя не преставаха да се удивяват на това, че парите се превеждат по сметките на пиратите преди корабът да бъде освободен. Какво можеше да попречи на пиратите да вземат парите и да не освободят пленниците си?

И точно тук ставаше нещо странно. От 180 споразумения, написани и разменени по факса или чрез имейли, и съвестно подписани от двете страни, сомалийците не бяха удържали на думата си само в три случая.

Общо взето в цял Пунтланд пиратите схващат, че се занимават с пиратство заради парите. Те нито искат, нито имат нужда от кораби, карго или затворници. Да не спазиш подписана сделка и това да стане практика би унищожило техния бизнес. Те може да са хитри и безжалостни, но личният интерес стои над всичко.

Обикновено. Само че конкретният случай не беше от обикновените. От споменатите три случая два бяха с участието на Ал Африт. Той беше прословут, както и целият му клан. Беше от сакадите — подклан на племето хабар гидир. Фара Айдид, брутално жестокият главатар, чиито кражби на помощи за гладуващите бяха докарали американците в Сомалия през 1993 г., който бе свалил хеликоптера „Блек Хок“ и бе клал американски рейнджъри, влачейки труповете им по улиците, беше сакад.

В тайните си разговори по сатфони Али Абди и Гарет Еванс се бяха договорили да се споразумеят на пет милиона долара само ако старото чудовище се съгласи и не заподозре своя преговарящ в продажност. Пет милиона бяха напълно приемлива сума и за двете страни. Допълнителните два милиона подкуп на Хари Андершон за Абди имаха за цел единствено да съкратят десетократно протакането, ако това изобщо беше възможно.

Междувременно „Малмьо“ вече започваше да се вмирисва под палещото слънце. Европейската храна се бе свършила, изядена или развалена, след като фризерите бяха изключени, за да се пести горивото. Сомалийските пазачи донесоха на борда живи кози и ги колеха направо на палубата.

Капитан Еклунд щеше да се погрижи палубите му да бъдат измити с морска вода, но електрическите помпи също изискваха гориво, както и климатиците, така че екипажът трябваше да изгребва морска вода с кофи и да използва метли.

Единственият светъл лъч в тази обстановка бе изобилието на риба, привлечена от козите вътрешности, изхвърляни направо през борда. И европейците, и филипинците обичаха риба, но тази диета започваше да става доста еднообразна.

След изключване на електроподаването миялните съоръжения бяха превключени на морска вода, а прясната вода се превърна в течно злато, като се използваше само за пиене, макар таблетките за пречистване да я правеха отвратителна. Капитан Еклунд бе доволен, че до момента нямаше сериозно разболели се. Единствените неразположения се свеждаха до епизодични случаи на диария.

Не беше сигурен колко дълго може да продължи това. Сомалийците често не си миеха задниците, когато се облекчаваха през перилата. Едва сдържащи гнева си, филипинците измиваха изпражненията им във влудяващата жега.

Капитан Еклунд вече не можеше да разговаря със Стокхолм. Сатфонът му бе прекъснат по заповед на онзи, когото той наричаше „малкото костюмирано копеленце“. Али Абди не искаше никаква намеса от страна на аматьори в деликатните преговори с „Шонси Рейнолдс“.

Такива бяха мислите, които минаваха през главата на шведския шкипер, когато украинският му помощник извика, че се приближава лодка. С помощта на бинокъла Еклунд можа да различи очертанията на доуто и малката спретната облечена в костюм „сафари“ фигура на кърмата. Посещението бе добре дошло. Щеше да може отново да попита какво е състоянието на юнгата Карлшон. Из тези места той бе единственият, който знаеше истинската му самоличност.

Онова, което не му бе известно, беше, че младежът е бил пребит. Абди му бе казал само, че Уве Карлшон е добре и е задържан в крепостта само като гаранция за добро поведение от страна на екипажа на борда. Капитан Еклунд многократно и безрезултатно бе настоявал за освобождаването му.

 

 

Докато господин Абди беше на „Малмьо“, един прашен пикап влезе в двора на крепостта зад селото. В него пътуваха един застрашително едър пакистанец, който не говореше нито английски, нито сомалийски, и още един човек.

Пакистанецът остана при колата. Другият бе въведен при Ал Африт, който разпозна в него представител на клана харти дарод, което означаваше Кисмайо. Сакадският главатар не харесваше харти… впрочем той не харесваше южняците изобщо.

Макар формално погледнато да се водеше мюсюлманин, Ал Африт на практика не посещаваше джамията и много рядко произнасяше каквато и да е молитва. В неговото съзнание всички южняци бяха Ал Шабааб и откачени. Те измъчваха в името на Аллах, а той за удоволствие.

Посетителят се представи като Джама и показа уважение, достойно за шейх. Съобщи, че идва като личен емисар на шейх от Марка и носи предложение, което е предназначено само за ушите на главатаря на Гаракад.

Ал Африт никога не бе чувал за проповедник джихадист на име Абу Азам. Имаше компютър, който обаче само по-младите сред неговия народ наистина разбираха, но дори да беше напълно грамотен относно функционирането му, на него и през ум не би му минало да гледа джихадистки уебсайт. Но слушаше с нарастващ интерес.

Джама се изправи пред него и изрецитира наизустеното съобщение. То започваше с обичайните многословни поздрави, за да премине към същността. Когато пратеникът замълча, старият сакад го гледа мълчаливо няколко минути. После попита:

— Иска да го убие? Да му пререже гърлото? Пред камерата? И да покаже това на света?

— Да, шейх.

— И ще ми плати един милион долара? В брой?

— Да, шейх.

Ал Африт отново обмисли предложението. Да се убие белият неверник… това го разбираше. Но да покажеш на Запада какво си направил?… Това си беше лудост. Те, неверниците, кафирите, щяха да дойдат за възмездие, а тези хора имаха страшно много оръжие. Той. Ал Африт, отвличаше корабите им и вземаше парите им, но не беше толкова луд, че да започне кръвна вражда с целия свят на кафирите.

Накрая взе решение… и то бе да отложи вземането на решение. Нареди да отведат гостите до стаите им, където те щяха да си починат и щяха да им предложат храна и вода. Когато Джама излезе, Ал Африт заповяда да им вземат ключовете за колата, оръжията, които може би носеха, и телефоните също. Самият той носеше затъкнат на пояса си извит кинжал джамбия, но не обичаше наблизо до себе си оръжие.

 

 

Али Абди се върна от „Малмьо“ след час, но докато бе на кораба, нямаше как да види пристигането на пикапа от юг, нито двамата посетители, единият от които с много странна оферта.

Знаеше часовете на предварително уговорените разговори с Гарет Еванс, но понеже Лондон се намираше на три часови зони западно от Африканския рог, те се провеждаха в предобедно за Гаракад време. Така че на следващия ден не намери причина да напусне стаята си рано.

Не присъства, когато Ал Африт подробно инструктира един от най-доверените си съплеменници, едноок дивак на име Юсуф, малко след изгрев-слънце, нито видя пикапа с черния покрив да излиза от вътрешния двор един час по-късно.

Имаше смътна представа за съществуването на някакъв джихадски фанатик, проповядващ в световната мрежа омраза и смърт, но не бе чул за дискредитирането му, нито за неговите онлайн протести, че е бил подло опозорен в заговор на кафирите. Но подобно на Ал Африт, макар и по съвсем различни причини, той презираше салафистите, джихадистите и всички други маниаци екстремисти, като съблюдаваше исляма по възможно най-минималния начин.

Изненада се приятно, че принципалът е склонен към договаряне, когато се яви пред него за обичайното им утринно съвещание. Това го окуражи да му предложи да намалят исканията си от седем на шест милиона долара и ако е възможно да финализират споразумението. И вождът на клана се съгласи.

По-късно, когато разговаря с Гарет Еванс, на езика му бе да каже: „Почти сме на финала“, но осъзна, че тази фраза може да се изтълкува като намек, че са стигнали до предварително договорената цена. Помисли си: „Още една седмица или дори може би само пет дни и чудовището ще позволи на «Малмьо» да отплава“.

А когато към спестяванията му се добавеше и вторият милион, това щеше да означава, че вече ще може да мисли за финансово осигурено оттегляне от този занаят.

 

 

Издирвача започваше да се безпокои. Образно казано, той бе хвърлил въдица с едра стръв и сега чакаше голямата риба да клъвне. Само че плувката на повърхността не потъваше. Дори не се поклащаше.

В офиса на посолството Издирвача приемаше сигнал в реално време от бункера край Тампа, където дежурният на военновъздушните сили седеше мълчаливо с щурвална колона в ръка и насочваше един „Глобал Хок“ високо над укреплението в Марка. Виждаше същото, което виждаше и старшината — три оградени със стена къщи на тясна гъстонаселена улица, в единия край, на която имаше пазар за плодове.

Но в заграждението не се виждаха никакви признаци на живот. Никой не влизаше и никой не излизаше. Самолетът не само наблюдаваше, но и слушаше. Можеше да чуе най-тихия електронен шепот в това място, можеше да извади от киберпространството дори само няколко срички, ако бъдеха произнесени, независимо през компютър или мобилен телефон. Агенцията за национална сигурност във Форт Мийд, с обикалящите й около земята сателити, щеше да направи същото.

Но цялата тази технология бе победена. Той не бе видял пребоядисването на шофирания от Джама пикап, връщането му и потеглянето на север вместо продължаването на юг. Нямаше представа, че е поел по обратния маршрут. И следователно не можеше да знае, че стръвта му е захапана и че между садистичния сакад в Гаракад и отчаяния пакистанец в Марка вече е сключена сделка. Съгласно необичайната философия на Доналд Ръмсфелд той бе изправен пред неизвестно неизвестно^[4].

Можеше само да подозира и той подозираше, че губи играта, надхитрен от варвари, оказали се по-умни от него. И тогава иззвъня телефонът по защитената линия.

Беше старшина Орд от Тампа:

— Полковник, към обекта се приближава кола.

Издирвача отново насочи вниманието си към екрана. Укреплението се намираше в центъра му и обхващаше около една четвърт от общата площ. Пред портала чакаше пикап. Беше с черен покрив — непозната за него машина.

Фигура в черна дишдаша излезе от къщата, мина през пясъчния двор и отвори портала. Пикапът влезе. Порталът се затвори. Три дребни фигурки слязоха от машината и влязоха в основната къща. Проповедника имаше гости.

 

 

Проповедника прие триото в кабинета си. Телохранителят беше освободен. Опал представи емисаря от севера. Сакадецът Юсуф гледаше свирепо с едното си око. И той бе наизустил посланието. С жест Проповедника му разреши да започне.

Условията на Ал Африт бяха кратки и ясни.

Той беше готов да предаде своя шведски пленник срещу един милион долара в брой. Слугата му Юсуф щеше да се увери в съществуването на парите и да ги преброи, след което щеше да извести господаря си, че наистина ги е видял.

Процедурата не предвиждаше Ал Африт да влиза в земите на Ал Шабааб — размяната щеше да стане на границата. Юсуф знаеше точното място и щеше да насочи към него колите с парите и охранителите. Делегацията от Севера щеше да дойде на срещата със затворника.

— И къде е това място за среща? — попита Проповедника, но Юсуф само го изгледа и поклати глава.

Проповедника бе виждал такива като него в пакистанските погранични територии — това бяха патаните. Можеше да изтръгне ноктите му, да отреже пръстите на ръцете и краката му, но той щеше да умре, без да проговори. Затова само се усмихна и кимна.

Знаеше, че на никоя карта не е изобразена някаква граница между Севера и Юга. Но картите бяха за кафирите. Племената имаха своите карти в главите си. Те знаеха точно къде преди едно поколение един клан се бе сражавал с друг за собствеността на камила и бяха загинали хора. На това място бе сложено началото на продължителна вендета. И знаеха, че ако човек от грешното племе пресече тази линия, ще умре. Нямаха никаква нужда от картите на белокожите.

Съзнаваше също, че може да му устроят засада за парите. Но защо? Племенният вожд от Гаракад така или иначе щеше да ги получи, а за какво му бе шведското момче? Само той, Проповедника, знаеше главозамайващата цена на юнгата от Стокхолм, и то единствено благодарение на добрия си приятел от Лондон, който го бе информирал. Тази огромна сума щеше да покрие загубите му и щеше да му върне уважението сред предполагаемо благочестивите Ал Шабааб. И на север, и на юг парите не просто говорят — те крещят.

На вратата се почука.

 

 

Пред портала спря нова кола — този път седан. На 15 километра височина самолетът кръжеше вслушан и загледан. Същата облечена в бяло фигура прекоси пясъчния двор и поговори с шофьора. В Тампа и Лондон американците гледаха с интерес.

Колата не влезе в двора. Предадено бе голямо дипломатическо куфарче и получателят се разписа за него. Фигурата в бяло тръгна към основната сграда.

— Проследете колата — нареди Издирвача.

Очертанията на укреплението изпълзяха от границите на екрана, понеже камерата в безпилотния самолет последва колата. Тя не отиде далече — измина малко над километър и спря пред малка административна сграда.

— Увеличете. Искам да видя сградата по-подробно.

Сградата на екрана започна да се приближава. В Марка бе точно пладне, така че нямаше сенки. Те щяха да се появят — дълги и черни — едва когато слънцето започнеше да залязва зад западната пустиня. Бледо и тъмнозелено — емблема и дума, започваща с буквата Д. Дахабшиил. Парите бяха пристигнали и бяха доставени. Наблюдението над укреплението бе възобновено.

 

 

Пачка след пачка стодоларови банкноти бяха извадени от куфарчето и бяха сложени върху дългата полирана маса. Проповедника може и да живееше далече от родното си място в Равалпинди, но обичаше традиционната за него мебелировка.

Юсуф бе заявил, че иска да преброи сумата на откупа. Джама продължаваше да превежда от арабски на сомалийски — единствения език, който знаеше Юсуф. Опал, който бе донесъл куфарчето, бе останал за всеки случай, като по-младши от двамата лични секретари. Като забеляза, че Юсуф борави непохватно с пачките, му предложи на сомалийски:

— Да ти помогна ли?

— Млък, етиопско куче — озъби се сакадецът. — Ще се оправя и без теб.

Отне му два часа. Накрая изсумтя:

— Трябва да се обадя.

Джама преведе и Проповедника кимна. Юсуф извади от джоба си мобилен телефон и се опита да позвъни. Но зад дебелите стени на къщата нямаше обхват. Придружиха го навън, на открито.

— В двора се появи някакъв човек с мобилен телефон — каза старшина Орд в Тампа.

— Прехванете го, трябва на всяка цена да знам — отсече Издирвача.

Обаждането бе до пръстената крепост в Гаракад и бе прието. Разговорът бе изключително кратък. Две думи от Марка и пак две в отговор. След това връзката бе прекъсната.

— Е? — попита Издирвача.

— Беше на сомалийски.

— Попитайте в АНС.

На хиляда и петстотин километра на север в Мериленд един сомалиец преводач свали слушалките от ушите си.

— Един човек каза: „Доларите пристигнаха“. Друг му отговори: „Утре вечер“.

От Тампа се обадиха на Издирвача в Лондон.

— Прехванахме без проблем двете съобщения — каза му дежурният в центъра за прехващане на комуникациите. — Но използваха местния мобилен оператор „Ормуд“. Знаем къде е бил първият говорещ — в Марка. Но не знаем с кого е разговарял и къде се намира той.

„Няма значение — помисли си Издирвача. — Аз знам.“