Фредерик Форсайт
Набелязаните (17)

14.

— Тръгват, сър.

Издирвача дремеше на бюрото си в лондонското посолство — екранът изобразяваше всичко, което виждаше камерата над Марка. Гласът се разнесе по включения на високоговорител телефон, свързан с бункера край Тампа. Обаждаше се старшина Орд, който пак бе застъпил на дежурство.

Издирвача разтърси глава, за да се разсъни, и си погледна часовника. Три след полунощ лондонско време, значи шест в Марка — тъмнината преди зазоряване.

„Глобал Хок“ бе сменен с друг с пълни резервоари и часове време на кръжене в небесата, преди да трябва да бъде прибран. На сомалийския бряг се виждаше едва различимо розово сияние над източния хоризонт. Индийският океан продължаваше да е черен, какъвто бе и краят на нощта над уличките в Марка.

Но в укреплението на Проповедника се виждаха светлини и малки движещи се червени петна — източници на топлина, уловени от сензорите на безпилотния самолет. Камерите му продължаваха да работят на инфрачервена светлина, което позволяваше да се вижда какво става в мрака на петнайсет километра под него.

Докато Издирвача наблюдаваше, хоризонтът изсветля и безформените червени петна се превърнаха в тъмни силуети, шарещи из двора. След половин час порталът се отвори и през него излезе кола.

Не беше прашният очукан пикап, символизиращ превоза на всичко в Сомалия. Беше доста луксозна „Тойота Ландкрузър“ със затъмнени прозорци — любимата на Ал Кайда кола от времето на първата поява на Бен Ладен в Афганистан. Издирвача знаеше, че в нея могат да се поберат десет души.

Наблюдателите във Флорида и Лондон видяха в джипа да се качвах осем души. Не бяха достатъчно близо, за да различат, че отпред седнаха двама от пакистанските телохранители — единият зад волана, другият, тежковъоръжен, на седалката до него.

Зад тях седнаха Проповедника — безформен в сомалийската си роба и с покрита глава, — сомалийският му секретар Джама и Опал. Най-отзад се настаниха другите двама пакистански телохранители, които изчерпваха групата от четирима, на които Проповедника се доверяваше. Беше ги взел със себе си от дните в групата убийци в Хорасан. Пак отзад седна и Юсуф — сакадецът от Севера.

В седем часа по местно време други слуги отвориха портала и ландкрузърът изпълзя навън.

Издирвача бе изправен пред дилема. Заблуждаваща маневра ли беше това? Дали обектът не бе още в къщата, готов да се измъкне, след като безпилотният самолет — а трябваше да се предполага, че той знае за присъствието му — бъде изтеглен след колата?

— Сър?

Човекът зад щурвалната колона в Тампа трябваше да знае.

— Следвайте джипа — взе решение Издирвача.

Проследиха джипа из лабиринта улици до покрайнините на града, където той зави и се вмъкна под прикритието на голям склад с азбестов покрив. И повече не се появи.

Като се бореше с надигащия се пристъп на паника, Издирвача нареди самолетът да се върне при къщата, но там всичко бе потънало под сенките и в двора нямаше никакви следи от нечие присъствие. Нищо не помръдваше. Самолетът се върна над склада. След двайсет минути черният джип се показа изпод навеса и бавно се прибра в укреплението.

Сигурно бе дал сигнал с клаксона, защото от къщата излезе слуга и отвори портала. Тойотата бавно влезе в двора и спря. От нея не слезе никой. „Защо?“, запита се Издирвача. И се досети. От колата не слизаше никой, защото в нея седеше само шофьорът.

— Бързо обратно при склада — нареди той на старшина Орд. Вместо отговор операторът просто изтегли зрителното поле до широкоъгълно наблюдение и хвана в обектива целия град, макар и в доста умален мащаб. Направи го в последния възможен момент.

От склада излизаха един след друг не един, а цели четири пикапа с открити платформи. Издирвача едва не се бе хванал на възможно най-елементарната смяна на превозно средство.

— Следвай конвоя — нареди той на служителя в Тампа. — Където и да отиде. Може да ми се наложи да изляза оттук, но ще остана на мобилния.

 

 

В Гаракад господин Али Абди бе събуден от ръмжането на мощни двигатели под прозореца си. Провери колко е часът. Седем сутринта. Четири часа до редовното сутрешно заседание с Лондон. Надникна през щорите и забеляза два пикапа да излизат от двора на крепостта.

Нямаше значение. Той бе много доволен. Предната вечер бе осигурил съгласието на Ал Африт на желаните условия. Пиратът щеше да приеме от „Шонси Рейнолдс“ и застрахователите сумата от пет милиона долара за откуп, включващ „Малмьо“, екипажа и каргото.

Въпреки капката катран в меда Абди беше сигурен, че господин Гарет ще е щастлив да научи, че два часа след като банката на пирата в Дубай потвърди получаването на договорената сума, на „Малмьо“ ще бъде позволено да отплава. Несъмнено в офшорни води щеше да го чака западен разрушител, който да го съпроводи до безопасно място. Няколко съперничещи клана вече бяха изпратили кораби и моторници, които да душат около шведския търговски кораб и да се възползват, ако е зле охраняван и може пак да бъде отвлечен.

Абди се замисли за бъдещето. Вторият милион на подкупа беше практически осигурен. Гарет Еванс нямаше да го измами, защото някой ден съдбата отново можеше да ги срещне. Но само той, Абди, знаеше, че се оттегля и се преселва в красива вила в Тунис, където да живее в покой и безопасност много, много далече от хаоса и убийствата в родината си. Отново си погледна часовника и се обърна на другата страна, за да си доспи.

 

 

Издирвача още бе в офиса и обмисляше ограничените си възможности. Знаеше много, но не можеше да знае всичко.

Имаше агент във вражеския лагер и агентът може би пътуваше в един от четирите пикапа през пустинята — на 15 километра под безпилотния самолет, но само на метър от Проповедника. Но нито той можеше да се свърже с агента, нито агентът с него. Радиостанцията на Опал продължаваше да е заровена под бунгалото на брега край Кисмайо. Щеше да е истинско самоубийство да вземе нещо със себе си в Марка, с изключение на онази напълно безобидна вещ, която му бяха дали под казуарините.

Издирвача предполагаше, че има уговорена среща, на която ще стане размяната на парите срещу шведския пленник. Нямаше угризения на съвестта за онова, което беше направил, понеже смяташе, че стокхолмският юнга ще е в по-голяма опасност край онзи, когото дори собствените му хора наричаха Дявола, отколкото при Проповедника, който щеше да го запази жив и здрав за откупа.

След размяната Проповедника вероятно щеше да се върне в Марка, където бе недосегаем. Единственият шанс да бъде ликвидиран бе да бъде примамен на открито в сомалийската пустиня, където наблизо нямаше да има потенциални съпътстващи жертви.

Но ракетите бяха забранени така или иначе. Сивата лисица отново бе подчертал това предната вечер. Докато слънцето, което вече прежуряше над Сомалия, едва се показваше над Лондон, Издирвача се замисли за възможностите. Въпреки настойчивите му молби те не бяха нищо особено.

Отряд 6 на „тюлените“ се намираше в базата си край Литъл Нек, Вирджиния, и нямаше време бойците да бъдат прехвърлени на такова разстояние. Специалният отряд с кодово име „Нощни сталкери“ и хеликоптерите им с голям обсег на действие се намираха във Форт Камбъл, Кентъки. Издирвача нямаше нищо против тях, но смяташе, че хеликоптерите са много шумни. Беше воювал както в джунглата, така и в пустинята. Знаеше от личен опит, че нощем в джунглата се вдига невъобразим шум от жаби и насекоми, докато в пустинята цари плашеща тишина и обитателите й имат слуха на пустинните лисици с уши като на прилепи. Боботенето на хеликоптерните винтове, носено от нощния вятър, може да се чуе от километри.

Имаше едно бойно поделение, за което бе чувал, но което никога не бе виждал нито в действие, нито в учение. Знаеше за тях по репутацията им и тясната им специализация. Те дори не бяха американци. Имаше две американски поделения, които като че ли можеха да се сравняват с тях, но и „тюлените“, и Делта Форс се намираха на другия бряг на Атлантика.

Гласът на старшина Орд го изтръгна от мислите му:

— Полковник, изглежда, се разделят.

Издирвача се втренчи в екрана и изпита поредния пристъп на паника като удар в корема. Долу в пустинята четирите пикапа продължаваха да се движат в колона, но сега бяха на голяма дистанция един от друг. Разделяха ги поне по 350 метра.

Това бе предпазна мярка от страна на Проповедника срещу използването от американците на ракета — те нямаше да рискуват да я изстрелят, без да знаят със сигурност в коя машина е той. А той пък не знаеше, че е в безопасност заради младия етиопец зад себе си. Само че в следващия момент колите престанаха да се движат в колона, а поеха по различни маршрути.

Конвоят се намираше северно на охранявания от войска анклав на Могадишу и пътуваше на северозапад към река Шебеле. Преминаването през реката бе възможно благодарение на няколкото използваеми моста между Етиопия и морето. Но сега четирите пикапа се разделяха и се насочваха всеки към различен мост. Никакъв безпилотен самолет не можеше да ги проследи едновременно, защото дори максимално широкото зрително поле можеше да включи само два пикапа, като всеки от тях бе прекалено дребен, за да се види нещо полезно.

Операторът в Тампа настойчиво попита:

— Кой от всичките, сър?

 

 

Гарет Еванс влезе в офиса малко след осем. Адвокатите рядко са ранобудни, но той винаги успяваше да дойде първи на работа. Нощният пазач вече бе свикнал да се измъква от мястото си зад рецепцията, за да отключва изцяло стъклената входна врата и да пуска преговарящия — естествено, когато той не бе пренощувал на кушетката си в офиса на горния етаж.

Еванс носеше термос с кафе, който бе напълнил на тръгване от близкия хотел, където „Шонси Рейнолдс“ го бяха настанили за времетраенето на преговорите. По-късно щеше да дойде госпожа Бълстроуд и щеше да отиде до деликатесния, за да му поръча и донесе истинска топла закуска. Еванс нямаше представа, че всяка стъпка от преговорите му предано се докладва в СИС.

Пулсиращият червен индикатор точно в осем и половина му подсказа, че се обажда господин Абди. Гарет Еванс си бе забранил веднъж завинаги да изпитва прилив на оптимизъм, защото познаваше горчивината на разочарованието. Но си позволи мисълта, че двамата със сомалийския му колега са много близко до договорената сума от пет милиона долара, която той отдавна бе упълномощен да приеме. Самият превод на парите не бе негова грижа — други щяха да се погрижат за него. И знаеше, че английска фрегата чака недалеч в извънтериториални води, за да ескортира „Малмьо“ в безопасност, когато настъпи сублимният момент.

— Да, господин Абди, Гарет Еванс е на телефона. Имате ли новини за мен? Днес сте подранили.

— Наистина имам новини, господин Гарет. И то много добри новини. Най-добрите възможни. Моят принципал е съгласен да се споразумеем на само пет милиона долара.

— Това е чудесно, приятелю — опита се да скрие възбудата си той. Това беше най-бързото освобождаване, което бе постигал. — Мисля, че мога да организирам извършването на превода да стане още днес. Надявам се, че целият екипаж е добре…

— Да, много добре. Има само… както казвате вие, англичаните?… Муха в меда, но не е много важно.

— Искате да кажете „катран“? Няма значение и „муха“ става. Колко голяма е „мухата“, господин Абди?

— Шведското момче… юнгата…

Еванс замръзна. Вдигна ръка, за да спре госпожа Бълстроуд, която приближаваше с подноса със закуска.

— За Уве Карлшон ли говорим? Какъв проблем, господин Абди?

— Ами… той няма да може да дойде, господин Гарет. Моят принципал… опасявам се… но това няма нищо общо с мен, нали разбирате?… Той получи оферта…

— Какво се е случило с господин Карлшон? — От гласа на Еванс бе изчезнала всякаква благоразположеност.

— Страхувам се, че беше продаден на Ал Шабааб в южната част на страната. Но не се безпокойте, господин Гарет. Той нали е само юнга.

Гарет Еванс затвори телефона и стисна главата си с ръце. Госпожа Бълстроуд остави закуската на бюрото му и излезе.

 

 

Агент Опал седеше между Джама и вратата. Проповедника бе от другата страна. Пикапът, който нямаше мекото окачване на ландкрузъра, подскачаше, клатеше се и се раздрусваше на всеки камък и дупка. Пътуваха така вече пет часа — наближаваше пладне и топлината бе задушаваща. Всякакви следи от климатик в колата бяха отдавна забравен спомен.

Проповедника и Джама дремеха. Ако не бе подскачането, Опал също можеше да поспи, и добре че не можа, защото щеше да пропусне онова, което се случи след малко.

Проповедника се събуди, наведе се напред, потупа шофьора по рамото и му каза нещо. Беше на урду и смисълът се изясни след секунди. След напускането на Марка бяха пътували в колона и тяхната кола бе втората от четири възможни. След потупването по рамото шофьорът престана да следва колата пред тях и пое по друг път.

Опал погледна навън и назад. Третият и четвъртият пикап направиха същото.

Отпред бе само шофьорът. Проповедника, Джама и той бяха на задната седалка. Тримата телохранители и сакадецът Юсуф бяха в каросерията.

Гледани отгоре, четирите коли изглеждаха еднакви — осемдесет процента от всички останали пикапи в Сомалия бяха същите. На всичко отгоре и четирите бяха наети от местни фирми в Марка. Опал знаеше за безпилотните самолети — на тях бе отделено голямо значение по време на обучението му за агент на Мосад — и започна да се тресе от пристъпи на повдигане.

Джама го погледна разтревожено.

— Добре ли си?

— От друсането е… — оправда се той.

Проповедника също го погледна и каза:

— Ако ще повръщаш, пътувай отзад.

Опал отвори вратата и се подаде навън. Пустинният вятър разроши косата му. Той посегна към откритата платформа на пикапа, якият пакистанец хвана ръката му и го изтегли отзад. Джама се наведе и затръшна вратата отвътре.

Опал се усмихна измъчено на тримата пакистански телохранители и едноокия Юсуф. Те подчертано не му обръщаха внимание. Той бръкна в дишдашата си и извади онова, което му бяха дали под казуарините и което вече беше използвал веднъж. Нахлупи го на главата си.

— Кой пикап да следваме, сър? — Въпросът изискваше неотложен отговор. „Глобал Хок“ разширяваше апертурата си и изображението на пустинята се отдалечаваше, като колите се бяха разпределили по периферията на зрителното поле. Издирвача забеляза някакво раздвижване в един от пикапите и попита:

— Какво прави онзи? В кола номер две?

— Като че ли се мести отзад — отвърна старшина Орд. — Слага си нещо. Бейзболно кепе, сър. Яркочервено…

— Увеличете кола две — отсече Издирвача. — Забравете за останалите. Те са само за отвличане на вниманието. Следвайте кола номер две.

Камерата се фокусира върху пикапа, който се бе движил втори в колоната, и вариото го приближи. Петимата отзад ставаха все по-големи и по-големи. Единият носеше червено кепе. Надписът на него едва се четеше, но наблюдателите успяха да различат емблемата на Ню Йорк.

— Бог да те благослови, Опал — прошепна Издирвача.

 

 

Издирвача хвана колегата си, аташето по отбраната, когато той се връщаше от сутрешния си осемкилометров крос по провинциалните пътеки край Икънам, където живееше. Беше 8 сутринта. Аташето бе полковник с кариера в 82-ра въздушнопреносима дивизия. Въпросът на Издирвача бе къс и прост.

— Разбира се, че го познавам — отговори аташето. — Много свестен човек.

— Имате ли частния му номер?

Аташето порови в своя „Блекбери“ и продиктува номера. След секунди Издирвача беше набрал онзи, когото търсеше — британски генерал-майор — и помоли за среща.

— В моя офис, в девет часа.

— Благодаря — каза Издирвача. — Идвам.

Офисът на директора на специалните сили (ДСС) на британската армия е в Олбани Баракс на Олбани стрийт, в елегантната жилищна част на Риджънтс Парк. Триметрова стена скрива няколкото сгради от пътя, а порталът се охранява и много рядко се отваря за непознати.

Издирвача бе с цивилни дрехи и дойде с такси. Постовият провери пропуска му за посолството, в който бе вписан военният му чин, обади се по телефона и го пусна да влезе. Друг войник го отведе до главната сграда и го съпроводи до втория етаж и офиса на ДСС в задната част.

Двамата мъже бяха на горе-долу една и съща възраст, но имаше и други сходства. И двамата изглеждаха жилави и в отлична форма. Британецът бе с два чина по-високо в йерархията и бе по риза с къси ръкави — на висящата на закачалката куртка се виждаха червените пагони на генералщабен офицер. И от двамата се излъчваше онова трудно определимо усещане за хора, които са виждали истинско сражение, и то неведнъж.

Уил Чамни бе започнал в гвардейската охрана, но впоследствие бе прехвърлен в полка на САС^[1]. Беше преминал през жестокия подборен курс и бе изслужил три години като командир на Батальон D, Взвод 16 — „свободно падащите“.

В Полка — както го наричаха за по-просто — един офицер (или „Руперт“) не може просто да избере да се върне за втори мандат, той трябва да бъде поканен. Чамни се бе върнал като батальонен командир точно навреме, за да вземе участие в освобождението на Косово и в кампанията в Сиера Леоне.

Беше в отряд на САС и заедно с другите десантници бе спасил група ирландски войници, пленени от банда забавляващи се с рязане на крайници размирници, базирани дълбоко в джунглата. „Уестсайдските момчета“, както се наричаха вечно дрогираните бунтовници, дадоха стотина жертви за по-малко от час сражение, след което потърсиха спасение в непроходимия гъсталак. При третия си мандат в базата на САС в Херефорд Чамни вече командваше полка.

По време на срещата този мъж държеше контрола над четирите официално декларирани поделения на Специалните сили: Специалната авиодесантна служба (САС), Кораби със специално назначение (КСН), Групата за поддръжка на специалните сили (ГПСС) и Полка за разузнаване и наблюдение (ПРН).

Поради изключителната гъвкавост на командированията на офицери в Специалните сили той бе командвал, между трите си назначения в Херефорд, Въздушно десантните сили в Обединеното кралство и Хелманд, Афганистан.

Беше чувал за Издирвача, знаеше, че е в града, и знаеше защо е в града. Макар да се извършваше под командването на ОПТО, унищожаването на Проповедника отдавна бе станало съвместна операция — този човек бе провокирал четири убийства на британска земя.

— Какво мога да направя за вас? — попита той след ръкостисканията и обичайните поздрави.

Издирвача обясни подробно. Искаше услуга, а в случая допускът до поверителна информация не беше проблем. Генерал Чамни го изслуша, без да го прекъсва. Но когато заговори, въпросите му бяха по същество.

— С колко време разполагате?

— Предполагам до изгрев-слънце утре, а между нас и Сомалия има три часови пояса разлика. Сега там е малко след пладне. Или ще го ликвидираме тази нощ, или ще го изпуснем пак и този път може би завинаги.

— Следите ли го с безпилотен самолет?

— Над него непрекъснато кръжи „Глобал Хок“. Предполагам, че той ще спре, за да пренощуват. Там тъмнината продължава дванайсет часа — от шест до шест.

— И не можете да използвате ракета?

— В никакъв случай. В антуража му, непосредствено до него, има израелски агент. Той трябва да бъде изведен жив и здрав. Ако го похарчим, Мосад ще се… разсърди. Използвам възможно най-меката дума.

— Не съм изненадан. А тях никой не иска да ги сърди. Така… какво искате от нас?

— Насочвачи^[2].

Генерал Чамни бавно повдигна вежда.

— ХАЛО?^[3]

— Смятам, че това е единственото, което може да свърши работа. Имате ли някакви насочвачи в този район?

Може би най-малко известните бойци на британските въоръжени сили. Насочвачите са и най-малобройното поделение със само 36-има дипломирани специалисти. Те излизат главно от Парашутния полк, където вече са максимално тренирани, след което се подлагат на жестоки натоварвания.

Структурирани са в шест отряда по шестима. Дори с групата за логистична поддръжка не наброяват и шейсет души и никой никога не ги вижда. Извършват оперативни действия, отдалечени на много километри от основните конвенционални сили — през 2003 година в Ирак те се намираха на 100 километра пред челните американски поделения.

По земя използват изчистени от излишните неща конструктивно подсилени ландроувъри в маскировъчен пустинно розов цвят, известни като „гащичките“. Една бойна единица се състои от две „гащички“ с по трима в машина. Основната им специалност е скачане с парашут от голяма височина със забавено отваряне, известно като ХАЛО.

Но могат да влязат в зоната на военни действия и с друга техника, известна като ХАХО^[4], при която парашутите се разтварят веднага след отделяне от самолета, което позволява на бойците да планират на километри навътре над вражеска територия — тихи, невидими, кацащи като врабчета.

Генерал Чамни се обърна към компютъра си, написа нещо, спря и огледа екрана.

— По една щастлива случайност разполагаме с отряд в Тумрайт. Курс за опознаване на пустинята.

Издирвача знаеше за Тумрайт — ВВБ в Оман. Беше обслужващо летище по време на първото нахлуване в Ирак през 1990–1991. Пресметна наум. С „C-130 Херкулес“ — предпочитания от Специалните сили транспортен самолет — това означаваше около четири часа полет до Джибути, където имаше огромна американска база.

— Кой трябва да ви разреши да ги дадете под наем на Чичо Сам?

— От високо място — каза генералът, — от много, много високо място. За мен е най-добре да го направи министър-председателят. Каже ли да действаме, значи ще действаме. Всички останали просто ще подхвърлят топката все по-нагоре.

— И кой може най-добре да убеди министър-председателя?

— Вашият президент — отговори генералът.

— И ако го направи?

— Ами тогава заповедта започва движение надолу по веригата: до министъра на отбраната, до началник-щаба на отбраната, до началника на генералния щаб, до началника на оперативното управление, после до моя милост. И аз правя нужното.

— Това може да отнеме цял ден. Не разполагам с цял ден.

Генералът помисли, после каза:

— Вижте, момчетата така или иначе трябва да се прибират. През Бахрейн и Кипър. Мога да ги отклоня през Джибути за Кипър. — Погледна си часовника. — Сега в Сомалия е около един следобед. Ако излетят след два часа, могат да кацнат в Джибути по залез. Можете ли да организирате да ги посрещнат и самолетът да презареди там?

— Абсолютно.

— За ваша сметка?

— Заведението черпи.

— Можете ли да ги инструктирате на място? Снимки и диаграми?

— Ще го направя лично. В Норхолт имам на разположение един „Груман“.

Генерал Чамни се засмя:

— Това е начинът да се лети. — И двамата бяха прекарали часове в търкане на твърдите като камък седалки в задната част на подхвърляни в небето транспортни самолети.

Издирвача стана.

— Трябва да тръгвам. Имам да направя маса обаждания по телефона.

— Ще отклоня херкулеса — каза генералът. — И няма да мърдам оттук. Успех.

След половин час Издирвача беше в посолството. Изтича в офиса си и прегледа на екрана записа от Тампа. Пикапът с Проповедника продължаваше да подскача по неравната повърхност на охренокафявата пустиня. Петимата мъже продължаваха да седят отзад, единият все така нахлупил аленочервено кепе.

Издирвача си погледна часовника. Единайсет в Лондон, два следобед в Сомалия, но само шест сутринта във Вашингтон. По дяволите сънят на Сивата лисица. Набра номера му. На седмото позвъняване се разнесе сънен глас.

— Какво каза, че искаш? — извика Сивата лисица, след като изслуша сводката за случилото се в Лондон сутринта.

— Моля те, помоли президента да помоли британския министър-председател за тази малка услуга. И организирай базата ни в Джибути да сътрудничи в максимално възможна степен.

— Ще трябва да вдигна адмирала — каза Сивата лисица. Говореше за командващия КССО.

— Той е моряк. Бил е вдиган от сън по всяко време. Скоро при вас ще е седем. А Главнокомандващият става рано, за да поддържа формата си. Ще приеме обаждането. Просто го помолете да говори със своя приятел в Лондон и да поиска услугата. За какво друго са приятелите?

Издирвача имаше да прави още обаждания. Нареди на пилота на самолета „Груман“ в Нортхолт да изготви полетен план до Джибути. Поиска след половин час да го чака кола от гаража на посолството, която да го откара до летището.

Последното му обаждане беше до Тампа. Макар да не бе специалист по електроника, знаеше какво иска и че то може да се направи. Искаше връзка от кабината на грумана с бункера, откъдето насочваха безпилотния самолет над сомалийската пустиня. Нямаше начин да получава картина, но държеше да е непрекъснато в течение за маршрута на пикапа през пустинята и най-вече къде ще спре.

В комуникационния център в Джибути искаше пряка връзка със звук и картина от бункера в Тампа. И искаше пълно съдействие от страна на Джибути с него и с пристигащите британски десантници.

Благодарение на влиянието на КССО сред всички поделения на американската армия получи всичко.

 

 

Президентът на Съединените щати прие обаждането от командващия на КССО, след като взе душ след сутрешната си фитнес тренировка.

— Защо са ни необходими? — беше първият му въпрос, след като изслуша искането.

— Обектът е обозначеният от вас през пролетта, сър. Тогава просто бе известен като Проповедника. Той е вдъхновител на осем убийства на наша почва, плюс избиването на персонала на ЦРУ в автобуса. Вече знаем кой е и къде се намира. Но има вероятност на сутринта да се скрие.

— Помня го, адмирале. Но „сутринта“ е почти след двайсет и четири часа. Нима не можем да изпратим там наши хора навреме?

— В Сомалия не е изгрев-слънце, господин президент. В момента там е почти залез. Британският екип просто е бил на тренировъчна мисия наблизо.

— И не можем да използваме ракета?

— В антуража му има агент от приятелска служба.

— Значи става… как беше… „Поверително и лично“^[5]?

— Единственият начин, сър. Така казва нашият човек на терен.

Президентът се поколеба. Беше политик и знаеше, че услуги на това ниво и като тази винаги се връщат.

— Добре — каза той. — Ще му се обадя.

Британският министър-председател беше в офиса си на Даунинг стрийт. За него беше един следобед. Той имаше навика да обядва с лека салата, преди да пресече Парламент Скуеър и да влезе в Камарата на общините. След това щеше да е недостъпен. Личният му секретар прие обаждането от централата на Даунинг стрийт, сложи ръка на слушалката и съобщи:

— Американският президент.

Двамата мъже се познаваха добре и на лично ниво, което не беше жизненоважно, но може да е крайно полезно. И двамата имаха стилни съпруги и млади семейства. Последва обичайната размяна на поздрави и запитвания за близки и роднини. Невидими оператори в Лондон и Вашингтон записваха всяка дума.

— Дейвид, имам молба към теб.

— Казвай направо.

Президентът на Съединените щати го направи с пет изречения. Молбата беше определено странна и изненада колегата му. Обаждането бе на високоговорител, затова секретарят на кабинета, старшият професионален държавен служител в страната, погледна неодобрително своя началник. Бюрократите мразят изненадите. Случаят предполагаше последици, които следваше да се обмислят добре. Хвърлянето на насочвачи в чужда страна можеше да се разглежда като акт на война. От друга страна, кой управляваше в пустошта на Сомалия? Никой, който си заслужава да бъде споменаван. Той вдигна предупредително пръст.

— Ще трябва да проверя с моите хора — каза министър-председателят. — Ще ти се обадя до двайсет минути. Честна скаутска.

— Това може да е много опасно, сър — подчерта секретарят на кабинета. Имаше предвид опасно не за замесените хора, а с оглед последствията на международно ниво.

— Свържете ме първо с началник-щаба по отбраната и след това с шефа на Шестицата.

Първи се обади професионалният военен.

— Да, знам за проблема и знам за искането — потвърди той. — Уил Чамни ме предупреди още преди час.

Предполагаше, че премиерът не може да не знае как се казва директорът на специалните сили.

— Е, можем ли да го направим?

— Естествено, че можем. Стига да ни инструктират максимално подробно, преди момчетата да влязат. Това, разбира се, е задача на „братовчедите“. Но ако те наистина имат безпилотен самолет отгоре, смятам, че би трябвало да виждат обекта кристално ясно.

— Къде са сега насочвачите?

— В Йемен. На два часа полет от американската база в Джибути. Ще кацнат там и ще презаредят. Тогава ще бъдат подробно инструктирани. Ако младият им командир е удовлетворен, ще се обади на Уил в Олбани Баракс и ще поиска зелена светлина. А тя може да дойде само от вас, сър.

— Това ще реша през следващия час. Говоря за политическото решение, разбира се. Техническото го оставям на вас, професионалистите. Имам още две обаждания, след това пак ще се чуем.

Следващият събеседник бе от ТРС, МИ6 или просто Шестицата, но не директорът, а Ейдриън Хърбърт.

— Шефът е извън страната, господин премиер. Но аз отговарям за този случай заедно с нашите приятели вече от половин година.

— Знаете ли какво искат американците? Да наемат отряд от нашите насочвачи.

— Да — потвърди Хърбърт. — Знам отлично.

— Откъде?

— Ние… слушаме и чуваме доста неща, сър.

— И знаете, предполагам, че американците не могат да използват ракета, защото в антуража на мръсника имало западен агент?

— Да.

— От нашите ли е?

— Не.

— Нещо друго, което трябва да знам?

— Към залез-слънце там вероятно ще бъде докаран шведски моряк, заложник, който също ще се намира в непосредствена близост до мишената.

— И откъде знаете това, по дяволите?

— Това ни е работата, господин премиер — отговори Хърбърт. Но си напомни да предложи изплащането на солиден бонус на госпожа Бълстроуд.

— Може ли да стане? Извеждането на двама души? И ликвидирането на мишената?

— Това е въпрос към военните. Ние оставяме тези неща на тях.

Британският премиер имаше добър нюх за изгодните решения. Ако британските насочвачи можеха да измъкнат шведски моряк, шведите, естествено, щяха да са много благодарни. Толкова благодарни, че информацията да стигне до ушите на крал Карл Густав, който на свой ред можеше да спомене това-онова на кралица Елизабет. А това нямаше как да навреди… точно обратното.

— Давам зелена светлина, при условие че военните сметнат операцията за изпълнима — съобщи той на началник-щаба на отбраната десет минути по-късно.

После се обади в Овалния кабинет и каза на президента:

— Имате ги. Ако военните преценят, че е изпълнимо, насочвачите са ваши.

— Благодаря, няма да го забравя — обеща човекът в Белия дом.

 

 

Докато в Лондон и Вашингтон се водеха оживени разговори, двумоторният турбовитлов „Груман“ навлезе в египетското въздушно пространство. Трябваше да прелети над Египет и Судан и да заходи към Джибути.

На 10000 метра височина небето все още беше синьо, но слънцето представляваше оранжево кълбо, увиснало над западния хоризонт. Долу в Сомалия сигурно вече залязваше. В слушалките на Издирвача се разнесе глас от Тампа:

— Спряха, полковник. Пикапът спря в малка махала на километри от други населени места, по линията между брега и египетската граница. Това са десетина-двайсет скупчени къщи от непечени тухли, няколко ниски дървета и кошара за кози. Не открихме име за него.

— Сигурно ли е, че няма да продължат?

— Така изглежда. Слязоха и започнаха да се протягат. Увеличавам ги с вариото… Виждам един от групата да разговаря с двама селяни. Виждам и онзи с червеното кепе. Сваля го… Момент… от север се задават още два пикапа. Слънцето вече залязва.

— Свалете джипиес координатите на селото. Преди да превключите на инфрачервена, направете ми серия снимки с различно увеличение на последната дневна светлина от възможно най-много ъгли. След това ми ги препратете през комцентъра на базата в Джибути.

— Разбрано, сър.

Помощник-пилотът дойде от пилотската кабина.

— Полковник, обадиха ни се от контролната кула в Джибути. Току-що там е кацнал от Оман британски „C-130 Херкулес“, обозначен като самолет на Кралските военновъздушни сили.

— Предайте на Джибути да се погрижат за тях и да презаредят самолета. И да съобщят на британците, че скоро ще съм при тях. Между другото, кога се очаква да кацнем?

— Току-що прелетяхме над Кайро, сър. Деветдесет минути до периметъра на летището.

Слънцето залезе. След минути Южен Судан, Източна Етиопия и цяла Сомалия щяха да потънат в мрака на нощта.