Фредерик Форсайт
Набелязаните (12)

9.

В съобщенията от Дардари в Лондон до Трола в Кисмайо наистина имаше код и той бе разбит. Очевидно двамата комуникираха с „открит“ текст, защото както ПЩК в Челтнам, така и АНС във Форт Мийд се отнасят подозрително към неприкрито кодирани предавания.

Бизнес трафикът в киберпространството е толкова необятен, че съвсем не всичко може да се подложи на подробен преглед. Затова тези два центъра отдават приоритет на всичко очевидно подозрително. Понеже Сомалия е силно подозрително място, само външно най-безобидните комуникации, влизащи или излизащи от нея, не се подлагат на тест за скрити съобщения и минават с по-кратък анализ. До този момент трафикът по линията Лондон — Кисмайо бе избегнал прицелването в него. Но на това бе дошъл краят.

Трафикът претендираше да е между шефа на голям производител в хранителната промишленост, базиран в Лондон, и неговия местен управител на фабрика за суровини. Изходящият от Лондон трафик привидно представляваше запитвания за наличността на плодове, зеленчуци и подправки, всички местна продукция, както и за техните цени. Изходящият от Кисмайо трафик изглеждаше като отговори на тези запитвания.

Кодът беше в списъците с цени. Челтнам и Ариел стигнаха до този извод едновременно. Имаше разминавания. Понякога цените бяха много високи, друг път неправдоподобно ниски. Освен това нямаха нищо общо с реалните цени на световните пазари за същите продукти по това време на годината. Някои от числата изглеждаха истински, други бяха нереални. В последната категория числата представляваха букви, буквите съставяха думи, а думите изграждаха съобщения.

Месеците трафик между елегантната къща в лондонския Уест Енд и склада в Кисмайо доказваха, че Мустафа Дардари е човекът на Проповедника във външния свят. Но не само това — той беше още финансист и информатор. Той съветваше и предупреждаваше.

Беше се абонирал за професионално специализирани публикации, занимаващи се в големи подробности със западната мисъл спрямо антитероризма. Изучаваше работата на мозъчните тръстове по тази тема, сваляше технически документи от Кралския институт за обединени изследвания в сферата на отбраната^[1]. Международния институт за стратегически изследвания^[2] в Лондон и американските им еквиваленти.

Имейлите му до неговия приятел разкриваха, че често общува с онези, които имат за гости висши представители на властта, военните или службите за сигурност. Накратко казано, беше шпионин. А зад привидно западната и цивилизована фасада се криеше салафист и джихадист екстремист като приятеля му от детство в Сомалия.

Ариел забеляза още нещо. В текста имаше правописни грешки от по една буква, но те не бяха случайни. Малко са непрофесионалистите, способни да въведат дълги текстове, без случайно да натиснат грешен клавиш и да създадат по този начин правописна грешка от една сбъркана буква. В журналистиката и издателската дейност за тази цел се използват коректори. Но аматьорите не се престарават, стига смисълът на текста да остава ясен.

Трола се стараеше, но Дардари — не. Защото неговите правописни грешки бяха нарочни. Имаше ги един или два пъти на имейл, но появата им бе ритмична — невинаги на едно и също място, но винаги съгласувани с направените в предишното съобщение. Ариел заключи, че това са маркери — малки знаци, чието отсъствие ще предупреди получателя, че подателят се намира под принуда или че компютърът е във вражески ръце.

За съжаление трафикът не потвърждаваше две неща, от които Издирвача се нуждаеше. В съобщенията се споменаваше „мой братко“, но това можеше да е просто приветствие между двама мюсюлмани. В тях ставаше дума за „нашия приятел“, но отсъстваше назоваването на Зулфикар Али Шах или Абу Азам, най-сетне в тях не се потвърждаваше, че „нашият приятел“ живее не в Кисмайо, а в оградена къща в сърцето на Марка.

Единственият начин да се получат тези две доказателства, а с тях и одобрение за нанасяне на финалния удар, щеше да бъде чрез позитивно идентифициране от надежден източник или Проповедника да бъде подведен да направи ужасната грешка да излезе онлайн от дома си. В този случай кръжащият високо над къщата в Марка безпилотен „Глобал Хоук“ щеше веднага да прехване съобщението.

За постигане на първото щеше да се наложи някой с характерно облекло и предварително известен бурнус или бейзболно кепе да застане в средата на заградения двор, да обърне глава нагоре и да кимне. В Тампа щяха да видят това лице, както в „Крийч“ бяха видели Ануар ал Авлаки да поглежда фатално за себе си към небето и откритото му лице да изпълва целия екран на монитора в един подземен бункер в Невада.

Що се отнася до второто, Издирвача имаше коз, който щеше да изиграе.

 

 

„Малмьо“ напусна Суецкия канал при Порт Суец и навлезе в Червено море. Капитан Еклунд благодари и се сбогува с египетския лоцман, който се плъзна през борда в чакащата го лодка. След няколко часа щеше да се качи на борда на друг товарен кораб, в курс на север.

„Малмьо“, вече под собствено управление, се насочи на юг, към Баб ел Мандеб, където щеше да смени курса на изток в Аденския залив. Капитан Еклунд беше доволен — поне до момента се движеха по график.

След смяната си на рибарския кей Опал се прибра, увери се, че е напълно сам и никой не може да го види, и извади радиостанцията си от скривалището й под пода. Много добре съзнаваше, че тези ежедневни проверки за записано получено съобщение са опасните моменти в живота му на шпионин в крепостта на Ал Шабааб.

Свърза апарата към акумулатора, сложи си слушалките, взе химикалка и се приготви да запише текста на съобщението. Забавено до скорост за нормално слушане, съобщението бе дълго няколко минути и химикалката му изписа листа с думи на иврит.

Текстът бе сбит и по същество: „Поздрави за проследяването на пикапа до склада в Марка. Следващия път, когато това се случи, не го проследявай веднага. Предай с радиостанцията, че потегля на север. Скрий я и едва тогава тръгни след него. Край“.

 

 

Тайванският траулер се намираше доста далече на изток от сомалийския бряг и не го спряха. Нямаше причина. Нисколетящ патрулен самолет на една от няколкото международни военноморски сили за охрана на международното търговско корабоплаване от сомалийските пирати се бе спуснал, за да погледне отблизо, но не се бе задържал.

Корабът очевидно бе онова, което изглеждаше, че е — риболовен кораб от Тайпе за работа в открито море. Мрежата му не беше хвърлена, но в това нямаше нищо странно, ако корабът търсеше по-богати на рибни пасажи води. В действителност той бе отвлечен от Ал Африт преди няколко седмици и това не бе останало незабелязано. Само че сега не бе под старото си име — името му бе сменено. Под заплаха от смърт китайският екипаж бе боядисал новото име на носа и кърмата.

Двама от този екипаж — повече не бяха нужни — сега се намираха на мостика. Десетимата сомалийски пирати се бяха скрили. Екипажът на патрулиращия самолет бе погледнал с бинокъл, бе забелязал двамата азиатци на руля и не бе заподозрял нищо нечисто. Двамата бяха предупредени, че всеки опит за жест за помощ ще доведе до светкавичната им смърт.

Номерът не беше нов, но бе много труден за разгадаване от международните сили. Вече не бе проблем да бъдат задържани и разкривани сомалийските кораби, представящи се за невинни рибари. Те, разбира се, можеха да протестират, че автоматите АК-47 „Калашников“ са им нужни за самозащита, но това нямаше как да бъде прието и за гранатометите. На практика неоспоримата улика винаги се оказваше леката алуминиева стълба. Тя в никакъв случай не е необходима за риболов, но е незаменима при вземане на абордаж на търговски кораб.

Сомалийското пиратство бе понесло няколко опустошително тежки удара. Повечето големи и превозващи ценни товари кораби наемаха екипи от бивши военни, които не само бяха въоръжени както трябва, но и умееха да използват оръжието си. Около осемдесет процента от минаващите кораби бяха защитени по този начин. Безпилотните самолети, излитащи вече от Джибути, можеха да оглеждат по 100000 квадратни километра дневно. Военните кораби на четирите международни флотилии се подпомагаха от хеликоптери в ролята на далече изнесени разузнавачи, а с подкрепата на международната общност масово залавяните пирати най-сетне биваха съдени по бързата процедура, намирани за виновни и вкарвани зад решетките на Сейшелите. Дните на безметежен грабеж бяха отминали.

Но една от хитрините продължаваше да работи: корабът майка. „Шан-ли 08“, както се казваше той сега, бе именно такъв. Той можеше да остава в открито море много по-дълго от рибарските корабчета и обсегът му на действие бе огромен. Под палубата бяха скрити бързоходни катери и макар самият кораб да изглеждаше безобиден, катерите можеха да бъдат пуснати на вода само за минути.

 

 

След като напусна акваторията на Червено море и влезе в Аденския залив, капитан Еклунд стриктно следваше курс през международно препоръчвания транзитен коридор, установен за максимална защита на търговските кораби, преминаващи през опасния Аденски залив.

Коридорът минава успоредно на аденския и оманския бряг между 44 и 53 градуса източна дължина. В тази зона търговските кораби минават покрай северния бряг на Пунтланд, началната точка на пиратския рай, и стигат далече след Рога. За корабите, които искат да заобиколят Индия, това ги извежда прекалено на север, преди да могат да завият на юг и да поемат на дълго пътуване през Индийския океан. От друга страна, зоната е сериозно охранявана от военни кораби, които гарантират относителна безопасност.

Капитан Еклунд мина през препоръчвания коридор, стигна 53° източна дължина и убеден, че вече е в безопасност, пое курс на югоизток, към Индия. Безпилотните самолети наистина могат да покриват по 100000 квадратни километра на ден, но площта на Индийския океан е много милиони квадратни километри и в необятния му простор не е никак трудно един кораб просто да изчезне. Военноморските кораби на НАТО и на Европейската общност (НАВФОР) може да са нагъсто в Коридора, само че навън, из океана, са разпръснати. Единствено французите имат флот, който е отделен специално за Индийски океан. Наричат го „А л’Индиен“.

 

 

Капитанът на „Малмьо“ беше убеден, че се намира прекалено на изток, за да го заплашва нещо, идещо от сомалийския бряг. Дните и нощите бяха изтощително горещи.

Почти всички кораби, пътуващи из тези води, използват инженери, способни да създадат вътрешна крепост, защитена със заключвани отвътре железни врати, зад които има складирани запаси от храна и вода и ресурс за пребиваване в продължение на поне няколко дни. Има и системи, предназначени да прекъснат външното управление на моторите и да го прехвърлят вътре, както и да установят контрол над руля, най-сетне има устройство за изпращане на фиксиран сигнал за бедствие, който се излъчва от върха на мачтата.

Ако успее да се спаси навреме в тази цитадела, екипажът може да изчака спасение, уверен, че то ще дойде. Пиратите, макар да разполагат с кораба, не могат да го управляват, нито да заплашват екипажа. Но ще се опитат да разбият укритието му. Единствената надежда на екипажа е в своевременното пристигане на фрегата или разрушител.

Докато „Малмьо“ минаваше южно от Лакадивските острови^[3], екипажът спеше в комфорта на каютите си. Никой нито видя, нито чу корабчетата, които се долепиха до кораба, нито тракането на стълбите, докато сомалийските пирати превземаха кораба на лунна светлина. Рулевият задейства алармата, но вече бе безнадеждно късно. Тъмни чевръсти фигури с пистолети слязоха под палубата и превзеха мостика. „Малмьо“ бе пленен за пет минути.

 

 

Порталът на склада се отвори след залез-слънце и от него излезе пикапът. Същият пикап. И зави в същата посока като преди.

Опал го проследи до северните покрайнини на Кисмайо и се увери, че поема по шосето към Марка. После се върна в бунгалото си и извади радиостанцията изпод пода. Вече беше съставил съобщението си и го бе компресирал до импулс с продължителност част от секундата. Извади акумулатора от фотоволтаичното зареждащо устройство, свърза го към апарата и натисна бутона за изпращане.

Съобщението бе уловено от дежурната смяна в Офиса. Беше разшифровано от дежурния офицер и той веднага го изпрати на Бени, който още бе на работа, понеже се намираше в същата часова зона като Кисмайо. Бени подготви къси указания, които бяха шифровани и изпратени до кораб, представящ се като риболовен, базиран в Шалала и намиращ се на трийсетина километра от сомалийския бряг.

След минути от борда на кораба се отдели надуваема лодка с твърда конструкция и се отправи към брега. В нея имаше седмина командоси и капитана им. Когато под лунната светлина започнаха да се очертават силуетите на пясъчните дюни, моторът намали обороти, за да не ги чуе някой случайно намиращ се на пустинната ивица пясък.

Носът се зарови в пясъка, капитанът и седмината мъже скочиха от лодката и се затичаха към пътя. Мястото вече им беше известно — суха уади, минаваща под бетонен мост и горичка от казуарини. Един от мъжете пробяга триста метра по шосето в посока Кисмайо, намери скривалище сред крайпътните тръстики, легна там и насочи мощния си бинокъл за нощно виждане в пътя на юг. Бяха му казали не само за каква кола да следи, но и за регистрационния й номер. Останалата част от отряда залегна край пътя и зачака сигнала му.

Капитанът лежеше с комуникатора в ръка — държеше го пред очите си, за да не пропусне червения импулс. По шосето минаха четири коли, но нито една от тях не бе чаканата.

А после сигналът дойде.

Макар да бе с очила за нощно виждане, командосът не можеше да сбърка. С очилата, показващи всичко в оттенъци на зелено, цветът изглеждаше мръсно бял, но оригиналният цвят на пикапа бе без значение: решетката отпред бе смачкана, бронята изкривена, а номерът бе онзи, който им бе съобщен. И командосът натисна бутона „Изпрати“.

Капитанът видя светването на червения индикатор в ръката си и изсъска на хората си: „Кадима“^[4]. Те скочиха от двете страни на шосето и опънаха през него широка лента на червени и бели сегменти. В тъмнината лентата приличаше на хоризонтален прът. Капитанът застана пред него, запали фенерчето си и го отпусна с лъча надолу. После вдигна ръка.

Не бяха с маскировъчни униформи, а с дълги бели роби и сомалийски бурнуси. Всички бяха въоръжени с автомати „Калашников“.

Няма сомалиец, който би се осмелил да мине през пътно заграждение на мутава^[5]. Двигателят на приближаващия пикап се изкашля, когато шофьорът премина на по-долна предавка, после още веднъж на следващата.

 

 

Пиратите бяха оставили двама от своите да пазят тайванския шкипер и първия му помощник. Останалите осмина се качиха на борда на „Малмьо“. Единият говореше подобие на английски. Беше роден в гнездото на пиратите Гаракад и това бе третото му отвличане. Така че знаеше процедурата. Капитан Еклунд обаче не я знаеше, макар да бе инструктиран преди тръгване от шведски флотски офицер в Гьотеборг.

Знаеше, че бе имал време да натисне бутона за изпращане на периодично излъчвания сигнал за бедствие. И знаеше, че той ще бъде изпратен в ефира от върха на мачтата, алармирайки света за отвличането.

Водачът на пиратите. 24-годишният Джимали, също знаеше това, но изобщо не му пукаше. Нека неверниците дойдат — вече бе много късно. Те никога нямаше да атакуват и да провокират кървава баня. Знаеше за вманиачеността на кафирите спрямо човешкия живот и я презираше. Истинският сомалиец не се страхува нито от болката, нито от смъртта.

Петимата офицери и филипинците бяха изкарани на палубата. Предупредиха капитан Еклунд, че ако има някакви още криещи се, един от офицерите ще бъде хвърлен в морето.

— Няма други — увери ги капитанът. — Какво искате?

Джимали посочи хората си.

— Храна. Без свиня!

Капитан Еклунд нареди на филипинския кок да отиде в камбуза и да сготви нещо. Един от пиратите го придружи.

— Ти. Ела! — Джимали повика с пръст капитана и двамата отидоха на мостика. — Ти отива в Гаракад, ти живее.

Капитанът огледа картите, предположи, че става дума за сомалийския бряг, и намери селото на сто и шейсет километра южно от Ейл, друго място с концентрация на пирати. Изчисли наум възможен курс и завъртя руля.

Френска фрегата от „А л’Индиен“ ги откри първа малко след изгрев-слънце. Зае позиция на няколкостотин метра от тях и намали скорост. Френският капитан не възнамеряваше да използва морските си пехотинци, за да вземе „Малмьо“ на абордаж, и Джимали знаеше, че ще е така. Гледаше фрегатата от мостика през разделящото ги море и сякаш предизвикваше неверниците да опитат нещо.

Далече от привидно идиличната морска сцена на френска фрегата, ескортираща шведски товарен кораб, и един тайландски траулер далече зад тях започваше истински вихрушка на електронна комуникация.

Системата за автоматично опознаване на „Малмьо“ се бе задействала моментално. Сигналът й се приемаше от британската Система за морски търговски операции^[6] в Дубай и американската МАРЛО (Морска координация) в Бахрейн. Флотилията от бойни кораби на НАТО и ЕС бе информирана за проблема, но както Джимали знаеше, никой от тях нямаше да атакува.

Денонощно работещият оперативен център на „Андершон Лайн“ в Стокхолм бе незабавно уведомен. Центърът се обади на „Малмьо“. Джимали направи знак на капитан Еклунд да приеме повикването, но да го прехвърли на високоговорителите на мостика и да говори само на английски. Още преди да проговори, в Стокхолм разбраха, че е пленник на въоръжени сомалийци и че всяка негова дума ще бъде внимателно преценена.

Капитан Еклунд потвърди, че „Малмьо“ е превзет през нощта. Съобщи, че хората му са в безопасност и че с тях се отнасят добре. Каза, че нямало ранени. Предаде, че му е заповядано да насочи кораба към брега на Сомалия.

Собственикът Хари Андершон бе алармиран по време на закуска в палата му в заградения със стени парк Йостермалм в Стокхолм. Облече се, докато чакаше колата му да пристигне, и после замина направо за оперативния център. Координаторът на флотилията от нощната смяна бе останал на работа и обясни накратко всичко, което службите за екстрени ситуации и капитан Еклунд бяха успели да му съобщят.

Господин Андершон бе станал преуспяващ и изключително богат корабен магнат, защото освен другите си таланти имаше и още два много полезни. Единият бе да схваща дадена ситуация с голяма бързина и след като го направи, да създаде план за действие, основаващ се на реалности, а не на измислици; вторият бе да приведе този план в действие.

Той остана дълбоко замислен в средата на оперативния център. Никой не смееше да го обезпокои. Негов кораб бе отвлечен от пирати и това му се случваше за първи път. Въоръжена морска атака можеше да доведе до клане и значи просто беше немислима. В такъв случай „Малмьо“ щеше да стигне до сомалийския бряг и да акостира там. Първата му грижа бе за петнайсетимата му служители, едва след това идеше ред на кораба и каргото. Към всичко това се добавяше въпросът за един от тези служители, който беше негов син.

— Извикайте колата ми пред вратата — нареди той. — Обадете се на Бьорн, където и да се намира, и му кажете да подготви самолета за незабавно излитане. Полетен план за Нортхолт, Лондон. Резервирайте ми апартамент в „Коноут“. Хана, в теб ли е паспортът ти? Идваш с мен.

След минути, докато пътуваше с личната си секретарка Хана с бентлито си към летище „Брома“, господин Андершон се обади по мобилния си телефон, за да планира близкото бъдеше.

Първо, трябваше да извести за проблема застрахователите си. Застраховаше към специален синдикат от осигурители към „Лойдс“. Те щяха да имат крайната дума, понеже парите, които се рискуваха, бяха техни. Но той точно затова им плащаше цяло състояние всяка година.

Преди да излети му съобщиха избрания от осигурителите му преговарящ — и това подсказваше, че за тези хора ситуацията съвсем не е непозната, — фирмата „Шонси Рейнолдс“, с досие от успешно завършени връщания на отвлечени кораби. Господин Андершон знаеше, че ще пристигне в Лондон много преди корабът му да стигне до сомалийския бряг. Преди неговия „Лиърджет“ да бе стигнал до шведския бряг, той вече имаше организирана среща с адвокатите за 6 вечерта. Е, да вървят по дяволите, този път се налагаше да поработят до късно.

Когато самолетът започна заход за кацане на Нортхолт, „Шонси Рейнолдс“ бяха в процес на трескава подготовка. Опитваха се да се свържат с най-добрия преговарящ, наполовина пенсиониран ас на тази странна професия. Жена му го измъкна от кошерите в градината.

Въпросният мъж бе шлифовал уменията си като преговарящ при връщане на заложници от името на лондонската полиция. Беше измамно бавно говорещ уелсец. Казваше се Гарет Еванс.

 

 

Когато Опал пристигна, Трола беше съвсем мъртъв. Наблюдателят го беше забелязал и капитанът го позна, понеже го бе виждал преди, на срещата с Бени. Индикаторът в ръката на капитана отново почервеня и пътната блокада отново бе задействана.

Като видя хората с роби на светлината на фара си, размаханото фенерче и насочените към него автомати, Опал изтръпна. Подобно на всеки таен агент дълбоко в тила на врага, изправен през ужасна смърт в случай на разкриване, изпита пристъп на паника.

Бяха ли документите му в ред? Как щеше да бъде прието обяснението му, че отива да си търси работа в Марка? И какво, по дяволите, търсеха мутава точно на това шосе и то посред нощ?

Мъжът с фенерчето се приближи и светна в лицето му. Луната изплува иззад облака, предвестник на наближаващия дъждовен период. Две черни лица, на сантиметри едно от друго в нощта, едното тъмно по рождение, другото намазано със специален крем, използван от командосите за нощни операции.

— Шалом, Опал. Хайде, отбий от пътя. Идва камион.

Мъжете се скриха сред дърветата и високата трева, като издърпаха и мотоциклета. Камионът мина. И тогава капитанът показа на Опал мястото на катастрофата.

Пикапът на Трола беше с буквално взривена предна дясна гума. Гвоздеят продължаваше да стърчи от шарката, където бе забит от човешка ръка. Загубил контрол, пикапът бе завил. За нещастие на водача се беше намирал в средата на бетонния мост.

Беше излетял през перилата и се бе стоварил в отсрещния стръмен склон на уадито. Ударът бе запратил шофьора в предното стъкло и воланът се бе забил в Трола със сила достатъчна, за да разбие главата и гръдния му кош. Някой го бе измъкнал от кабината и го бе положил до колата. В смъртта си Трола гледаше с невиждащ поглед към върховете на казуарините между него и луната.

— Сега да поговорим — каза капитанът. И съобщи на Опал всичко, което Бени му бе казал по защитената комуникационна връзка между траулера и Тел Авив. Дума по дума. После му даде един запечатан плик и червено бейзболно кепе.

— Това си го получил от умиращия, преди да предаде богу дух. Постарал си се, но е било безнадеждно. Състоянието му е било неспасяемо. Някакви въпроси?

Опал поклати глава. Историята бе правдоподобна. Той завря плика под якето си. Капитанът от Сайерет Маткал му подаде ръка.

— Трябва да се връщаме в морето. Успех, приятелю. Мазел тов^[7].

Отне им няколко минути да заличат отпечатъците в меката почва: оставиха само тези на Опал. След това тръгнаха към тъмния океан и чакащата ги лодка. Опал избута мотоциклета си на шосето и продължи на север.

 

 

Събралите се в офиса на „Шонси Рейнолдс“ до един познаваха отлично онова, което в продължение на цяло десетилетие на пиратство се бе превърнало в общоприет ритуал. Пиратите бяха до един племенни вождове в Пунтланд и действаха по протежение на 1300-километровата крайбрежна ивица от Боосаасо на север до Мареег в съседство в Могадишу.

Занимаваха се с пиратство заради парите и нищо друго. Оправданието им беше, че дългогодишното нашествие на риболовни кораби от Южна Корея и Тайван е довело до изчезване на рибата от техните води и им е отнело единствения начин за прехрана. Без да се замислят за моралните категории, те се бяха захванали с пиратство и бяха натрупали огромни състояния, много по-големи, отколкото би им донесъл уловът на риба тон.

Бяха започнали с превземане на абордаж и отвличане на търговските кораби, минаващи наблизо до техните брегове. С течение на времето и с натрупване на значителен опит бяха разширили зоната на действие на изток и на юг. В началото плячката им бе незначителна, преговорите неудачни и куфарите с доларови банкноти се хвърляха от леки самолети, долитащи от Кения до предварително уговорените площадки за „разтоварване“ в крайбрежни води.

Но по този бряг никой не вярва на никого. Сред тези крадци думата „чест“ е непозната. Корабите, отвличани от една група, се крадяха, както си бяха на котва, от друга. Съперничещи си банди се сбиваха за плаващите в морето куфарчета с банкноти. В крайна сметка се стигна до консенсус.

Екипажът на пленения кораб слизаше на брега съвсем рядко. С изключение на случаите, когато тежките вълни извличаха нечия котва на друго място, отвлечените кораби биваха закотвяни на три километра от брега. Офицерите и моряците живееха на борда в относително комфортни условия, но под охраната на десетки пазачи, докато се протакаха преговорите между техните принципали — собственика на кораба и племенния вожд.

С времето от страна на Запада няколко компании със застрахователи, адвокати и преговарящи бяха станали експерти. От сомалийска страна в преговорите участваха образовани преговарящи, и не просто сомалийци, но от правилния клан. Това ставаше с помощта на съвременна технология — компютри и айфони. Дори парите вече рядко се хвърляха като бомби отвисоко — сомалийците притежаваха номерирани сметки, през които парите лесно изчезваха.

С времето преговарящите от двете страни се бяха опознали и всеки от тях просто се стремеше да свърши работата си колкото може по-добре. Но козовете в тази игра се държаха от сомалийците.

За застрахователите задържаното карго беше все същото като загубено карго. За собствениците на кораби един морски съд, който не носи печалба, представлява оперативна загуба. Като се добави към това стресът за членовете на екипажа и тревогите за семействата им, това прави бързото приключване на преговорите основна цел. Сомалийските пирати обаче знаеха това и разполагаха с всичкото време на света. Затова факторът време беше в основата на изнудването от тяхна страна. И някои кораби оставаха в дрейф край брега години наред.

Гарет Еванс бе преговарял за освобождаването на десет кораба и карго на различна стойност. Бе изучил като за докторат Пунтланд и преплетената му като лабиринт племенна структура. Когато научи, че „Малмьо“ се насочва към Гаракад, веднага се досети кое племе контролира тази част от брега и колко клана го съставляват. Няколко от тях използваха един и същи преговарящ, хитър цивилизован сомалийски випускник на американски университет от Средния запад, който се казваше Али Абди.

Всичко това бе обяснено на Хари Андершон, докато над Лондон се спускаше здрач, а от другата страна на земното кълбо „Малмьо“ плаваше западно от Гаракад. Край полираната заседателна маса всички хапваха набързо донесена отвън храна и госпожа Бълстроуд — жената, отговаряща за обслужването, която се бе съгласила да остане на работа, — внасяше поднос след поднос с кафе.

За оперативен център на Гарет Еванс бе заделена специална стая. Ако от сомалийска страна определяха за преговарящ друг човек, капитан Еклунд щеше да бъде инструктиран направо от Стокхолм на кой лондонски номер да се обади, за да задейства нещата.

Гарет Еванс прегледа данните за „Малмьо“ и неговото карго, състоящо се от блестящо нови лимузини, и прецени, че би трябвало да могат да се споразумеят за около пет милиона долара. Знаеше също, че първото искане ще бъде за астрономическа сума. Нещо повече, знаеше, че даването на съгласие с готовност ще има катастрофален резултат — сумата веднага щеше да бъде удвоена. Да се призовава към бързо решаване на проблема също щеше да е самоубийствено — това също щеше да доведе до вдигане на цената. Що се отнасяше до пленения екипаж, какво да се прави — лош късмет. Те просто трябваше да изчакат търпеливо.

Репатрираните моряци разказваха, че докато седмиците мъчително се точат, намиращите се на борда сомалийци, повечето необразовани туземци от планините, превръщат блестящите някога от чистота кораби във вонящи източници на зараза. Тоалетните биват игнорирани и туземците пикаят, където и когато им се прииска — вътре или навън. Горещината върши останалото. В генераторите се налива всякакво гориво, те отказват и климатиците спират да работят. Размразената храна се разваля и това обрича екипажа на сомалийска диета с козе месо, като животните се колят направо на борда. Единственото развлечение са риболовът, картите и четенето, но те разсейват скуката само за кратко.

Оперативката приключи в десет вечерта. Ако плаваше с максимална мощност, както вероятно щеше да бъде поискано, „Малмьо“ щеше да влезе в залива на Гаракад около пладне, лондонско време. Малко след това щяха да научат в чии ръце се намира корабът и кой е определеният преговарящ. След това Гарет Еванс щеше да се представи, ако се наложеше, и това щеше да сложи началото на сложен гавот.

 

 

Марка спеше в следобедната жега. Опал откри адреса и удари няколко пъти силно по вратата. Вътре обаче никой не спеше. Чуваха се гласове и трополенето на тичащи хора, сякаш очакваха някой, който е закъснял.

Резето в тежката дървена врата щракна и отвътре надникна лице. Беше лице на арабин, а не на сомалиец. Очите огледаха улицата, но не видяха пикап. След това погледът се прикова върху Опал.

— Какво искаш? — кресна глас, ядосан, че някакво нищожество иска да влезе.

— Нося документи за шейха — обясни Опал на арабски.

— Какви документи? — Гласът бе откровено враждебен, но с нотка на любопитство.

— Не знам — призна Опал. — Така ме помоли да кажа един човек на шосето.

Зад дебелата врата се проведе бърз разговор. Първото лице изчезна и на негово място се показа ново. Не беше нито сомалиец, нито арабин, но говореше на арабски. Пакистанец?

— Откъде си и за какви документи говориш?

Опал бръкна под якето си и извади запечатания плик.

— Идвам от Кисмайо. Един човек с пикап беше катастрофирал. Помоли ме да донеса това и ми обясни как да ви намеря. Това е всичко, което знам.

Опита се да напъха плика в пролуката.

— Не, стой! — изкрещя глас. После портата започна да се отваря. Зад нея стояха четирима брадати мъже. Сграбчиха го и го вмъкнаха вътре. Някакво момче изтича навън и вкара мотоциклета му. Портата се затвори. Двама от мъжете продължаваха да го държат. Онзи, който можеше да е пакистанец, се надвеси над него. Огледа плика и пое дълбоко въздух.

— Откъде имаш това, куче? Какво си направил с приятеля ми?

Опал се престори на ужасено нищожество, което не му беше никак трудно.

— Онзи катастрофиралият ми го даде, господине. Той умря и…

Не можа да довърши. Силен плесник с дясната ръка го запрати на пода. Разнесоха се объркани крясъци. Освен родния си иврит Опал знаеше английски, сомалийски и арабски, но този език му беше непознат. Изправиха го на крака и го поведоха, по-точно го влачеха. Хвърлиха го в някаква барака, затръшнаха вратата и се чу изтракване на резе.

Беше тъмно и миришеше гадно. Опал знаеше, че трябва да продължи да играе ролята си. Отпусна се върху купчина стари чували и зарови глава в ръцете си в универсалната поза на объркано отчаяние.

След половин час дойдоха. Трима, които приличаха на телохранители, но с тях имаше и нов човек. Той вече наистина бе сомалиец, при това говореше като културен човек. Изглежда, бе получил някакво образование. Направи му знак с пръст да се приближи. Опал стана, залитна и примижа под острата слънчева светлина.

— Ела — каза сомалиецът. — Шейхът иска да те види.

Заведоха го — държаха го от двете страни — в голямата сграда срещу портата. Във фоайето го обискираха старателно. Взеха протрития му портфейл и го подадоха на сомалиеца. Той извади от него документите, прегледа ги внимателно и сравни снимката с лицето пред себе си. Кимна, прибра портфейла в джоба си, обърна се и излезе. Сбутаха Опал да го последва.

Влязоха в добре обзаведена дневна. На тавана бавно се въртеше голям вентилатор. Бюрото също беше голямо. На въртящ се стол зад него седеше мъж, обърнат с гръб към вратата. Сомалиецът се приближи до него и прошепна нещо в ухото му. Опал бе готов да се закълне, че говореше на арабски. После подаде на мъжа портфейла му и документите за самоличност.

Опал видя на бюрото донесения от него плик, вече отворен. До плика имаше няколко извадени листа.

Седящият се завъртя към него, вдигна поглед от портфейла и го впи в лицето му.

Беше с дълга черна брада и кехлибарени очи.