Джек Лондон
Майкъл, братът на Джери (7)

Глава VI

Това събитие, което щеше да промени бъдещето, стана, когато Майкъл съвсем явно обяви на всичко живо своето присъствие на „Макамбо“. То започна с небрежността на Куейк, който излезе от кабината, без да затвори плътно вратата. Тъй като „Макамбо“ се люлееше върху леко развълнуваното море, вратата ту се отваряше широко, ту се хлопваше, но не достатъчно силно, за да се затвори.

Майкъл прескочи високия праг с невинното намерение да изследва само най-близките околности. Но едва беше успял да излезе от каютата, едно по-силно залюляване затръшна вратата. Майкъл веднага пожела да се върне обратно. Послушанието беше силно развито у него, пък и най-голямото му желание беше да изпълнява волята на господаря си, а от неколкодневното си затваряне той чувствуваше, догаждаше се или отгатваше, без да мисли за това, че желанието на Стюард беше той да седи в каютата.

Дълго време клеча той пред вратата, като я гледаше отчаяно, но бе твърде умен, за да лае или да говори на такъв неодушевен предмет. Още от най-ранно детство беше научил, че само одушевените предмети могат да се движат при молба или заплаха, а когато неодушевените предмети се движат, подобно на вратата, те никога не се движат от само себе си и са глухи за всичко, което живото същество би могло да им каже. От време на време той притичваше от късото напречно коридорче, в което се излизаше от каютата, и се вглеждаше надолу-нагоре по дългия коридор, от носа към кърмата.

Почти цял час той прави това и все се връщаше при вратата, която не искаше да се отвори. После го осени една определена мисъл. Щом като вратата не се отваря, а Стюард и Куейк не се връщат, защо пък той да не отиде да ги потърси? Веднъж изяснил си този план за действие, той се затича без колебание по дългия коридор — напред към носа. После зави под прав ъгъл там, където свършваше коридорът, и се намери пред тесен трап. Между многото миризми разпозна миризмите на Куейк и Стюард и разбра, че те са минали по този път.

Нагоре по трапа и по главната палуба започна да среща пътници. Тъй като те бяха бели, той не се сърдеше, когато му подвикваха, но и не се спря, додето не изскочи на откритата палуба, където други от любимите божества се излежаваха в шезлонги. Но Куейк и Стюард ги нямаше и тук. Втори тесен стръмен трап го подкани и той се намери на най-горната палуба. Тук под широки платнени навеси имаше още повече богове — много повече, отколкото беше виждал през целия си живот.

Предната част на горната палуба завършваше с мостика, който не беше издигнат, а представляваше част от нея. Като изтича около мостика към сенчестата и защитена от вятъра страна, той се натъкна на съдбата си; защото трябва да се знае, че капитан Дънкан, освен двата си фокстериера имаше и една голяма персийска котка, а тази котка имаше малки котенца. За детска стая тя си беше избрала мостика и капитан Дънкан й беше угодил. Той й бе дал специална кутия да настани своите котенца и бе заплашил рулевите, че само ако настъпят някое от тях, очакват ги най-страшни наказания.

Но Майкъл не знаеше нищо за това. А голямата персийка разбра за неговото съществуване, преди той да разбере за нейното. Фактически той я видя за първи път, когато тя се хвърли отгоре му през отворената врата на мостика. Щом забеляза тази внезапна опасност, макар че още не я бе определил, той скочи настрана и се спаси. От негова гледна точка нападението беше непредизвикано. Той се втренчи в нея цял настръхнал и чак когато тя отново се хвърли върху него, разбра, че е котка, цялата нокти ярост и мъст, с опашка, дебела колкото ръката на едър човек.

Това беше твърде много за един уважаващ себе си ирландски териер. Яростта му избухна непосредствено след втората й атака. Той отскочи настрана, за да избегне ноктите й, и оттам обратно, за да я пресрещне. Челюстите му се съединиха с трясък върху гръбначния й стълб, докато тя беше още във въздуха. Следващия миг тя се виеше и гърчеше на палубата със строшен гръбнак.

Но за Майкъл това беше само началото. Пронизителен лай или по-скоро вой, идващ от други неприятели, го накара да се обърне, но не достатъчно бързо. Два големи фокстериера го нападнаха отстрани, събориха го и го претърколиха по палубата. Те двамата впрочем се бяха появили на „Макамбо“ доста отдавна като малки кученца в джобовете на Даг Доутри, който по стар навик ги беше обсебил на брега в Сидней и ги бе продал на капитан Дънкан по за една гвинея.

В това време Майкъл се беше изправил на крака, този път истински разярен. Отгоре му заваляха като из ведро войнствени удари, без той да ги е предизвикал, без даже да е знаел за съществуването на враговете си, преди те да го нападнат. Въпреки че бяха изпаднали в истеричен гняв, фокстериерите бяха смелчаци и когато Майкъл се изправи отново, те пак се нахвърлиха върху него. Зъбите на единия се удариха в неговите, устните и на двамата се разцепиха, а по-лекото куче отскочи от силата на удара. Другият успя да докопа Майкъл отстрани, пусна му кръв със зъбите си и му причини болка. С внезапно, почти спазматично извъртане на тялото Майкъл го отхвърли от себе си, като остави устата му пълна с косми, и в същото време впи зъби в някакво ухо, докато двете му челюсти се срещнаха. С остро болезнено скимтене фокстериерът така силно отскочи, че зъбите на Майкъл разрязаха ухото му на ивици.

Първият фокстериер отново се нахвърли върху него и докато Майкъл се извръщаше да го посрещне, последва ново, също така непредизвикано нападение. Този път беше капитан Дънкан, побеснял при вида на убитата котка. Той така силно ритна Майкъл в гърдите, че кучето остана почти без дъх, отхвръкна във въздуха и падна тежко на една страна. Двата песа скочиха върху му, захапаха го и напълниха уста с неговата права, корава козина. Още докато лежеше и се мъчеше да стане на крака, Майкъл заби зъби в крака на единия фокстериер и той, виейки от болка, се оттегли на три крака. Четвъртият, един от предните крака, той държеше нагоре. Костта му беше едва ли не премазана от зъбите на Майкъл.

Майкъл ухапа два пъти другия четирикрак неприятел и след това го подгони в кръг, а капитан Дънкан подгони него. Майкъл съкрати разстоянието, като се хвърли напряко, по хордата на дъгата, по която беше фокстериерът, и впи челюсти във врата му. Хванат така внезапно от по-тежкото куче, фокстериерът тежко се просна на палубата. В същото време вторият ритник на капитан Дънкан улучи Майкъл и му придаде такава начална скорост, че склещените му зъби разкъсаха месото на фокстериера.

Тогава Майкъл се обърна към капитана. Какво от това, че беше бял бог? Толкова много нападения от толкова много неприятели така го вбесиха, че Майкъл, който тихо и кротко бе търсил Куейк и Стюард, не се спря да размисли. Още повече че тоя бял бог беше непознат, той не бе го виждал никога преди това.

Отначало Майкъл беше ръмжал и фучал. Но да се нападне този бог, беше по-сериозна работа и този път, когато скочи да посрещне новия ритник, насочен към него, той не издаде никакъв звук. Както и в случая с котката, той не се хвърли направо. Неговата тактика беше: първо, настрана, за да избегне удара, и когато той отмине, със завъртане на тялото да се стрелне отстрани. Беше прилагал този номер на мнозина от черните в Мериндж и на борда на „Йожени“, тъй че често пъти успяваше. Зъбите му се впиха в широките бели дочени панталони. Резкият тласък срещу крака на капитан Дънкан накара вбесения моряк да загуби равновесие. Той едва-що не падна напред по корем, но с голямо усилие се закрепи, препъна се в Майкъл, който се беше нахвърлил да го ухапе отново, залитна и се тръшна на палубата.

Никой не би могъл да каже колко дълго би седял така, за да си вземе дъх, защото Майкъл заби зъби в месестата част на рамото му и така го пришпори, че той рипна с най-голямата скорост, която бе възможна при неговата пълнота. Майкъл не успя да го ухапе за прасеца, докато капитанът се изправяше, но затова пък разкъса на парцали другия крачол на панталоните му и получи такъв ритник, че излетя на един ярд над палубата, направи половин салто и се пльосна по гръб.

До този миг капитан Дънкан нападаше яростно и пак се канеше да налети, но Майкъл се изправи на крака и се хвърли във въздуха не вече към прасеца или бедрото, а към шията. Дойде му много високо, но зъбите му се вкопчиха в развяващата се черна връзка и когато тежестта му го дръпна назад към пода, я разкъса на парчета.

Но не това накара капитан Дънкан да премине изцяло в отбрана и заднишком да отстъпи, а мълчанието на Майкъл. Мълчание, зловещо като смърт. Нямаше ръмжене и зъбене. Той се хвърляше отново и отново с немигащи, втренчени очи. Не ръмжеше, когато нападаше, и не квичеше, когато го ритаха. Не го беше страх от ударите. Том Хегин често се бе хвалил, че Биди и Терънс понасяха безмълвно ударите — и това тяхно качество беше наследено изцяло от Джери и Майкъл. Те винаги се хвърляха да посрещнат удара и да пресрещнат този, който го нанася — така бяха устроени. Те нападаха и продължаваха да нападат противника мълчаливо и мълчанието им бе пълно със смъртна опасност.

Такъв беше и Майкъл. Докато капитанът отстъпваше и го риташе, той го нападаше, скачаше и хапеше. Един от моряците спаси капитан Дънкан с привързания на прът парцал, с който миеха палубата. Той се намеси, успя да го тикне в устата на Майкъл и да го отблъсне. Първия път зъбите му автоматично захапаха парцала. Но след като го изплю, той вече не го захапа, защото разбра, че беше неодушевен предмет, който неговите зъби не можеха да наранят.

Не обърна и никакво внимание на моряка — само се опитваше да го избегне. Желаната плячка за Майкъл беше капитан Дънкан, който се бе облегнал с гръб на леерите, дишаше тежко и бършеше потта от лицето си. Колкото и дълго да се описва цялата битка — от гибелта на персийската котка до завирането на парцала в устата на Майкъл, всъщност всичко се разигра толкова бързо, че пътниците, които бяха наскачали от шезлонгите и се бяха втурнали към тази сцена, успяха да пристигнат едва когато Майкъл с успешна маневра избягна парцала на моряка, хвърли се върху капитан Дънкан и тоя път заби зъбите си в закръгления му прасец така свирепо, че накара капитана да изругае несвързано и яростно да изреве от изненада.

Успешен ритник отхвърли Майкъл настрана и позволи на моряка отново да се намеси с парцала. И тук на сцената се появи Даг Доутри, за да види как неговият капитан, раздърпан и окървавен, диша апоплектично, как Майкъл в зловещо мълчание се хвърля срещу пръта с парцала, а една голяма персийска котка се гърчи на пода с пречупен гръбнак.

— Килени-бой! — викна властно стюардът.

Въпреки възмущението и гнева, които кипяха в Майкъл, гласът на господаря достигна до неговото съзнание и той веднага се опомни, сви уши, козината му улегна, устните покриха оголените зъби и той обърна глава, за да го погледне въпросително.

— Ела тука, Килени!

Майкъл се подчини — той не пропълзя виновно, а радостно и с желание изтича до краката на Стюард.

— Куш, мойто момче!

Той се обърна наполовина и се просна с въздишка на облекчение, а червеният му език целуна краката на Стюард.

— Твое ли е това куче, стюард? — запита капитан Дънкан с глас, задъхващ се от гняв и недостиг на въздух.

— Да, сър. Мое е кучето. Какво е направило, сър?

Сборът на пораженията, които Майкъл беше нанесъл, задави капитана напълно. Той само успя да посочи умиращата котка, своите разкъсани дрехи и кървящи рани и фокстериерите, които ближеха месата си и скимтяха до него.

— Съжалявам много, сър… — започна Доутри.

— Съжаляваш, а, дявол го взел! — сряза го капитанът. — Боцман! Да се изхвърли това куче зад борд!

— Да се хвърли кучето зад борд, сър, да, сър! — повтори боцманът, но се поколеба.

Лицето на Даг Доутри несъзнателно се вкамени от надигащото се желание за упорита съпротива, при която, по свойствения си бавен и спокоен начин, би стигнал до крайности, но не би отстъпил. Все пак неговият отговор беше достатъчно почтителен, а чертите на лицето му с усилие на волята се отпуснаха в обикновеното си благонравно изражение.

— То е добро куче, сър, и послушно. Не мога да си представя какво би могло да го разяри така. Трябва да е бил предизвикан, сър…

— Така беше — намеси се един от пътниците, собственик на кокосова плантация от Шортландските острови.

Стюардът му хвърли благодарен поглед и продължи:

— Кучето е добро, сър, много послушно куче, сър — вижте само как ме послуша в най-големия бой и дойде и легна! Умно е като дявол, сър, прави всичко, което му кажа. Ей сега ще го накарам да се сдобри с другите. Гледайте…

Като пристъпи към двата изпаднали в истерика фокстериера, Доутри повика Майкъл при себе си.

— Това е добро куче, разбираш ли, Килени, добро куче — говореше тихо и гальовно той, като с една ръка гладеше гърба на фокстериера, а другата държеше върху Майкъл.

Фокстериерът заскимтя и се опря здраво в краката на капитан Дънкан. Майкъл обаче с леко завъртане на опашката и миролюбиво провиснали уши се приближи до него, погледна нагоре към стюарда, за да не се излъже, след което подуши доскорошния си враг и дори любезно го близна по ухото.

— Виждате ли, сър, никак не е злопаметен! — тържествуваше Доутри. — Той си спазва правилата, сър. Истинско куче, мъжко куче! Тук, Килени! Хайде и другото! И то е добро куче! Целуни и се сдобри! Ха така!

Другият фокстериер, с ранения преден крак, изтърпя подушването на Майкъл и само изръмжа гърлено; но когато Майкъл посегна към него с езика, това му дойде твърде много. Раненият фокстериер избухна и направи несполучлив опит да захапе Майкъл за муцуната.

— Добър е, Килени, наистина е добър — бързо го предупреди стюардът.

Майкъл мръдна опашка в знак, че е разбрал, вдигна лапа и без злоба, на шега, перна леко кучето по врата, което го накара да се претърколи презглава по палубата. Макар че той нервно ръмжеше, Майкъл се обърна спокойно и погледна за одобрение към Стюард.

Пътниците посрещнаха със силен смях претъркалянето на фокстериера и добродушната важност на Майкъл. Но те се смееха не само на това: нервите на капитан Дънкан бяха твърде изопнати и когато Майкъл бутна кучето, капитанът подскочи и целият се наежи.

— Ето на̀, сър — продължи стюардът с растяща самоувереност, — хващам се на бас, че до утре по това време ще го сдобря и с вас…

— Утре по това време той вече няма да съществува! — отговори капитанът. — Боцман! Хвърли го зад борд!

Боцманът пристъпи нерешително, но сред пътниците се надигна протестен шум.

— Погледнете котката ми, погледнете и мен! — опита се да оправдае нареждането си капитан Дънкан.

Боцманът направи още една крачка напред, а Даг Доутри заплашително го погледна.

— Хайде! — заповяда капитанът.

— Чакайте! — намеси се плантаторът от Шортландските острови. — Бъдете справедлив с кучето! Аз видях цялата работа. То не се закачаше с никого. Котката първа се хвърли отгоре му. А то се разяри и отвърна едва след втория й скок. Тя щеше да му издере очите. После двете кучета му се хвърлиха. То не ги беше закачило. След това вие се нахвърлихте върху него. То не ви беше закачило. И после дойде този моряк с пръта си. А сега искате и боцманът да го нападне и да го хвърли през борда. Бъдете справедлив. То само се защищаваше. Какво искате от едно истинско куче при това положение — да легне и да се остави на всеки, който мине, да си прави каквото ще с него? Дръжте се спортсменски, капитане. Вие здравата го сритахте. То само се защищаваше.

— Вярно, че се защищава, и то доста добре! — захили се капитан Дънкан, с което намекна, че обикновеното му добродушие се е възвърнало; в същото време той внимателно притискаше кървящото си рамо и тъжно поглеждаше надолу към разкъсаните си дочени панталони. — Добре, стюард. Ако го накараш да се сприятели с мене за пет минути, остава на борда. Но ще трябва да ме обезщетиш с един чифт нови панталони.

— С удоволствие, сър, благодаря ви — извика Доутри, — ще ви намеря и нова котка, сър… Хайде, Килени-бой. Този човек е голям господар, добър човек, разбираш ли?

И Майкъл разбра. Той се подчини — не като фокстериерите — без затаена злоба, без да се задъхва и без да се дави от истерия, без треперене на мускулите и без резките движения от преуморени нерви, а спокойно и сдържано, сякаш преди миг не се беше водила страшна битка, сякаш тялото му не гореше и не го болеше от ухапванията и ритниците.

Но въпреки това той не можа да не се наежи, когато подуши крачола, който зъбите му преди малко бяха разкъсали.

— Погалете го, сър — помоли Доутри.

Капитан Дънкан, възвърнал отново добродушието си, се наведе и здраво, без колебание сложи ръка върху главата на Майкъл. Нещо повече, той дори замилва ушите му и ги потърка в долната част. А Майкъл, веселото сърце, след като се би като лъв и прости и забрави като човек, отпусна козина, завъртя късата си опашка, усмихна се с очи, уши и уста и близна ръката, която преди толкова малко време бе срещу него.