Метаданни
Данни
- Включено в книгата
-
Съчинения в шест тома. Том 1
Морският вълк. Майкъл, братът на Джери - Оригинално заглавие
- Michael, Brother of Jerry, 1917 (Обществено достояние)
- Превод от английски
- Цветан Стоянов, 1962 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
- Оценка
- 5,3 (× 3 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
Издание:
Автор: Джек Лондон
Заглавие: Съчинения в шест тома
Преводач: Цветан Стоянов
Език, от който е преведено: английски
Издание: първо
Издател: Книгоиздателство „Георги Бакалов“
Град на издателя: Варна
Година на издаване: 1986
Тип: романи
Националност: американска
Печатница: ДП „Стоян Добрев — Странджата“ — Варна
Излязла от печат: декември 1985
Редактор: Красимир Дамянов
Технически редактор: Добринка Mapинкова
Художник: Иван Кенаров
Коректор: Мария Филипова; Тошка Начева
Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/5754
История
- — Добавяне
Глава I
И тъй Майкъл, ловецът на негри, не можа да отплава от Тулаги на борда на „Йожени“. Веднъж на пет седмици параходът „Макамбо“ спираше в Тулаги на път от Нова Гвинея и Шортландските острови за Австралия. И нея вечер, когато „Йожени“ пристигна късно през нощта, капитан Келър забрави Майкъл на брега. Само по себе си това не значеше нищо, защото в полунощ капитан Келър беше отново на брега и докато той изкачваше високия хълм към къщата на комисаря, екипажът на парахода напразно претърсваше околността и крайбрежните бараки.
Всъщност един час преди това, докато „Макамбо“ хвърляше котва и капитан Келър слизаше по трапа от лявата страна, Майкъл се качи на борда през един илюминатор от дясната. Така стана, защото Майкъл нямаше опитност в живота, защото очакваше да срещне Джери на този параход, тъй като за последен път го бе видял в параход, и защото си бе намерил нов приятел.
Даг Доутри, стюард на „Макамбо“, би трябвало да разсъждава по-добре и да постъпва по-добре, ако не беше заслепен от собствената си особена и необикновена слава. Надарен по рождение с добродушен и мек характер и прекрасна физика, той се славеше с това, че в течение на двадесет години нямаше случай да не е свършил всекидневната си работа или да не е взел дневната си дажба от шест кварта бутилкова бира, дори — поне така се хвалеше той — когато бил на Германските острови, а там всяка бутилка съдържала 10 дражета разтворен хинин като предпазна мярка срещу маларията.
Капитанът на „Макамбо“ (а преди това същото бяха правили капитаните на „Морзби“, „Масена“, „Сър Едуард Грей“ и други параходи от компанията с чудноватото име „Бърнс Филп“) обичаше да го сочи с гордост на пътниците като същество безподобно и единствено в летописите на мореплаването. В такива случаи Даг Доутри, застанал долу на предната палуба, се правеше, че не забелязва нищо, и си вършеше работата, като от време на време хвърляше крадешком по някой поглед към мостика, откъдето го зяпаха капитанът и пътниците, и гордо пъчеше гърди, защото знаеше, че капитанът в тоя миг им казва: „Виждате ли го! Това е Даг Доутри, човекът-бъчва! В продължение на двадесет години никога не е бил нито пиян, нито трезвен и никога не е пропускал своите шест кварта бира на ден. Като го гледате, не бихте повярвали, но уверявам ви, така си е. Не мога да го разбера. Вдъхва ми възхищение. Непрекъснато работи — по цяла смяна, по смяна и половина, а понякога и по две смени. Боже мой, мен от една чаша бира би ми се разтуптяло сърцето и бих си развалил яденето. А той като че ли цъфти от тая работа! Погледнете го! Погледнете го!“
И така, знаейки речта на капитана, изпъчен и горд със своя подвиг, Даг Доутри продължаваше работата си на парахода с удвоена енергия и за реклама на забележителните си способности изгълтваше в такива дни седем кварта бира. Това беше особена слава, толкова особена, колкото са особени някои хора; и Даг Доутри намираше в нея смисъла на живота си.
Ето защо той отдаваше всичките си физически и духовни сили, за да поддържа тази своя слава на човек-бъчва. В свободното си време правеше гребени от костенуркови черупки и украшения за коси, за да припечели нещо, а и ловко умееше да краде чужди кучета. Някой трябваше да плаща за шестте литра, които, умножени по тридесет, правеха крупна сума за месеца, и тъй като този някой беше Даг Доутри, той намери за нужно да качи Майкъл на борда на „Макамбо“ през един илюминатор на дясната страна.
Тази нощ на плажа в Тулаги, докато разсеяно се чудеше какво е станало с лодката, Майкъл срещна набития, дебел сивокос корабен стюард. Приятелството между тях се установи почти моментално, защото Майкъл от весело паленце се бе превърнал във весело куче. Той беше много по-общителен и добродушен симпатяга от Джери, въпреки че познаваше твърде малко бели хора. Най-напред — мистър Хагин, Дарби и Боб от Мериндж; после капитан Келър и помощника му от „Йожени“ и накрая Харли Кенън и офицерите от „Ариел“. Беше открил, че всички те без изключение са съвсем различни, и то приятно различни от черната сган, с която го бяха научили да се държи презрително и господарски.
Още от първия поздрав Даг Доутри се оказа също като другите бели:
— Здравей, куче на бял човек, какво правиш тук, в тая страна на чернокожи?
Майкъл отвърна скромно и се престори на безразличен, но свиването на ушите и добродушните пламъчета в погледа го издадоха, че се преструва. Даг Доутри познаваше кучетата от пръв поглед и веднага забеляза всичко това, докато изучаваше Майкъл под светлината на фенерите, които черните момчета държаха там, където лодките разтоварваха товара си.
Стюардът бързо оцени две качества у Майкъл: явно беше симпатично и добро куче; и скъпо. Тая оценка накара Даг Доутри бързо да се огледа наоколо. В този момент наблизо имаше само чернокожи и техните очи бяха обърнати към морето, откъдето шумът на гребла в мрака ги предупреждаваше да са готови за следващата натоварена лодка. По-нататък, вдясно, под друг фенер той различи секретаря на комисаря и отговорника за стоката на „Макамбо“, които разгорещено спореха за някаква грешка в товарителницата.
Стюардът хвърли още един бърз поглед към Майкъл и взе решение. Той безразлично обърна гръб и тръгна надолу по брега, извън осветения кръг. На стотина ярда по-нататък седна на пясъка и зачака.
— Като нищо струва двадесет лири — промърмори Даг под носа си. — Ако не взема за него десет лири ей така, просто с едно „благодаря, госпожо“, значи, че съм сукалче, което не знае какво е териер и какво — хрътка. Разбира се, десет лири и после — в коя да е кръчма около Сидней!
А десет лири, превърнати в бутилки бира, пораждаха в главата му огромно лъчисто видение, което много приличаше на пивоварна.
Бързи стъпки по пясъка и тихичко сумтене го накараха да застане нащрек. Излезе тъй, както се бе надявал. Кучето го беше харесало още от самото начало и бе тръгнало след него.
Даг Доутри имаше подход и Майкъл разбра това, когато ръката на човека го стисна, обхванала част от челюстта от тънкото място на шията под ухото. В тази милувка нямаше заплаха, нищо преднамерено, нито страхливо. Беше сърдечна, доверчива и предизвика доверие и у Майкъл. Беше груба, без да причинява болка, властна, без да заплашва, уверена, без да прелъстява. На него му се стори най-естественото нещо на света да бъде така свойски хванат и разтърсен от съвсем чужд човек и един жизнерадостен глас да му говори:
— Ха така, пес. Дръж се за мене, дръж се за мене и може би някога ще те накичат с диаманти.
Наистина Майкъл никога не беше срещал толкова приятен човек. Даг Доутри знаеше, инстинктивно, разбира се, как да се отнася с кучетата. По природа в него нямаше жестокост. Никога не прекаляваше нито в строгостта, нито в милувките. Той не прекаляваше в стремежа си да се сприятели с Майкъл. Стремеше се към това, но така, че да не се разбере. Едва беше уловил Майкъл за муцуната — вместо поздрав, — когато пак го пусна и си даде вид, че съвсем го е забравил.
Той се зае да пали лулата си и изщрака няколко клечки — уж че вятърът ги гасеше. Но докато те изгаряха чак до пръстите му и докато той се преструваше, че всмуква усилено, изпод рунтавите му посивели вежди неговите малки, умни, сини очи упорито наблюдаваха Майкъл. А Майкъл, с вирнати уши и втренчен поглед, се вглеждаше в този непознат, който сякаш никога не му е бил непознат.
Единствено разочарование Майкъл изпита от това, че възхитителният двукрак бог престана да му обръща внимание. Кучето дори се опита да го предизвика към по-близко познанство с покана за игра, като за тази цел стремително вдигна предните си лапи, след това ги плесна надолу и ги изпъна право пред себе си, а тялото му образува от задника напред такава извивка, че гърдите му почти допряха пясъка. Късата му опашка махаше добродушно и той излая остро, подканящо. А човекът безразлично и спокойно дърпаше от лулата си в мрака, настъпил след третата клечка.
Едва ли някога едно тъй долно намерение за измама е било прикривано от такива умели ласки, с каквито човекът-бъчва, старият корабен стюард, дръзко прелъсти Майкъл. Когато Майкъл, осъзнал до известна степен обидната липса на интерес у човека, се размърда, заплашвайки да си отиде, Даг грубо му подхвърли:
— Дръж се за мене, куче, дръж се за мене!
Даг Доутри безмълвно се изхили, когато Майкъл се приближи и започна продължително и усърдно да души крачолите му. Той се възползува от неговата близост, за да го види по-добре, и като раздухваше лулата си, заоглежда чудесното тяло на кучето.
— Ценно куче, с ценни качества — каза той одобрително. — Слушай, пес, ти можеш като нищо да получиш награда на всяка кучешка изложба, където и да е. Единственият ти недостатък е това ухо, но и аз самият, кажи-речи, бих могъл да го изгладя. Иначе всеки ветеринар ще го оправи.
Той небрежно отпусна ръка върху ухото на Майкъл и с чувствена нежност започна да чеше с края на пръстите си ухото в основата, там, където неговите корени се сливаха с яката кожа, опъната върху черепа. И това се хареса на Майкъл. Никога човешка ръка не е била толкова интимна с ухото му, без да го заболи. Тези пръсти предизвикваха само физическа наслада, така остра, че цялото му тяло се виеше и гърчеше от признателност.
След това дойде ред ухото да бъде бавно и леко издърпано нагоре — пръстите се плъзгаха до самия му връх, като предизвикваха приятен гъдел чак в корените. Това ставаше ту с едното, ту с другото ухо, а през цялото време човекът тихо изричаше някакви думи, които Майкъл не разбираше, но приемаше, че са отправени към него.
— Главата е наред, хубава и плоска — мърмореше Даг Доутри, като най-напред прекара пръсти по нея, а след това запали една клечка. — И без бръчки, а и какви челюсти — хубави и яки, пък бузите не са нито много дебели, нито много слаби.
Той прокара пръсти от вътрешната страна на устата му и забеляза колко силни и равни са зъбите, измери ширината на гърба и вдлъбнатината на гърдите. Накрая повдигна едната лапа. На светлината на друга клечка прегледа и четирите крака.
— Черни, съвсем черни, до самия нокът — каза Доутри, — таквиз чистокръвни крака едва ли е имало друго куче, пръстите изпънати и извивката — както му е редът, хем малка, хем не съвсем малка. На времето татко ти и майка ти сигурно са отнасяли наградите.
Майкъл започваше да става неспокоен от това подробно изследване, но Доутри, още несвършил опипването на бедрата и коленните стави, спря и хвана с магическите си пръсти опашката на Майкъл, докосна мускулите, от които започваше, натисна и поглади гръбнака, чието продължение беше тя, и я заувива най-предизвикателно и гальовно. А Майкъл беше опиянен и въртеше задницата си ту насам, ту нататък под гладещите го пръсти. С отворени длани, прихванали го отстрани и отчасти отдолу, човекът изведнъж го повдигна от земята. Но кучето не успя дори да се разтревожи, защото Даг веднага го пусна.
— Двайсет и шест-седем, над двайсет и пет си още отсега, обзалагам се десет срещу едно, а когато пораснеш напълно, ще станеш трийсет — каза Даг Доутри. — Но какво от това? Мнозина членове на журито си умират за трийсет фунта. А и ти винаги ще можеш да смъкнеш с тренировки няколко унции. Ти си един път куче и всичко ти е наред. Имаш тяло на бегач и тегло на борец, а краката ти не са обрасли.
— Да, сър, да, господин Кучо, теглото ти е добро, а това ухо може да го изглади всеки почтен кучешки доктор. Обзалагам се, че има поне стотина души в Сидней, които още сега биха ми бутнали двайсет лири, само и само да си техен.
И тогава, за да не би Майкъл погрешно да помисли, че много се занимават с него, Доутри се облегна назад, запали наново лулата си и привидно забрави за неговото съществуване. Вместо той да прави опити за сближаване, искаше да накара Майкъл да стори това.
Майкъл така и стори — той взе да трие страни о коленете на Доутри, да мушка глава под ръката му, за да си изпроси още от онова блажено чесане по ухото и галене по опашката. Вместо това Доутри го хвана за муцуната и бавно задвижи главата му нагоре-надолу, като му говореше:
— Чие куче си ти? Ами ако си куче на някой черен, няма да е честно. Ами ако някой черен те е откраднал, ще е ужасно. Я си помисли каква жестока съдба имат понякога кучетата. Срамота е! Никой бял няма да се примири негър да има куче като тебе — ето пред тебе един бял, който няма да се примири с това. Какво нещо! Някакъв си негър ще те притежава, без дори да знае как да те дресира. Разбира се, че негър те е откраднал. Ако ми се мерне сега пред очите, седем кожи ще смъкна от него. Като нищо. Ти само ми го покажи, това се иска, и гледай какво ще му се случи! Я виж ти, да получаваш заповеди от някакъв си негър и да те праща насам-натам! Не, господин Кучо, това няма да продължи. Идваш с мене и, чини ми се, няма защо повече да те подканям.
Даг Доутри се изправи и нехайно тръгна по брега. Майкъл погледна след него, но не го последва. Много му се искаше, но не го бяха поканили. Най-после Доутри цъкна тихо с уста. Толкова тихо, че той самият едва се чу и прие звука на доверие, вярвайки по-скоро на устните си, отколкото на ушите си. Никое човешко същество не би могло да го чуе от разстоянието, на което беше Майкъл; но Майкъл го чу и доволен се спусна след него с големи скокове.