Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Michael, Brother of Jerry, (Обществено достояние)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,3 (× 3 гласа)

Информация

Сканиране, корекция и форматиране
debora (2021)
Допълнителна корекция
Karel (2021)

Издание:

Автор: Джек Лондон

Заглавие: Съчинения в шест тома

Преводач: Цветан Стоянов

Език, от който е преведено: английски

Издание: първо

Издател: Книгоиздателство „Георги Бакалов“

Град на издателя: Варна

Година на издаване: 1986

Тип: романи

Националност: американска

Печатница: ДП „Стоян Добрев — Странджата“ — Варна

Излязла от печат: декември 1985

Редактор: Красимир Дамянов

Технически редактор: Добринка Mapинкова

Художник: Иван Кенаров

Коректор: Мария Филипова; Тошка Начева

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/5754

История

  1. — Добавяне

Глава XXXII

Така най-сетне Майкъл бе продаден на някой си Джейкъб Хендерсън за две хиляди долара.

— При това ви го давам без пари — каза Колинс. — След шест месеца не бихте го продали и за пет хиляди или пък аз нищо не разбирам от занаята. То просто ще помете последното ви куче, което знаеше да смята, а и вие не ще има нужда да се показвате, нито пък да работите върху номера. И ще бъдете глупак, ако не го осигурите за петдесет хиляди веднага щом се прочуе. Ако бях млад и свободен, не бих искал нищо друго, освен сам да изляза с него!

Хендерсън се оказа съвършено различен от всички господари, които Майкъл бе имал досега. Този човек беше някакво неутрално същество. Не беше нито лош, нито добър. Не пиеше, не пушеше и не ругаеше; не ходеше на черква и не членуваше в християнското дружество. Беше вегетарианец, без да е фанатик. Обичаше филмите за пътешествия, а в свободното си време четеше Сведенборг[1]. Не притежаваше никакъв темперамент. Никой не беше го виждал да се гневи. Сякаш имаше търпението на Йов. Държеше се стеснително с полицаите, железопътните чиновници и кондукторите, но не го беше страх от тях. Не го беше страх от нищо, както и не обичаше нищо, с изключение на Сведенборг. Характерът му беше безцветен като дрехите, които носеше, като безцветната коса, разпиляна по главата му, като безцветните очи, с които наблюдаваше света. Не беше глупак, но не беше и мъдрец. Даваше малко на живота, малко изискваше от живота и сред цирковите среди водеше живот на отшелник.

Майкъл нито го обичаше, нито го мразеше, а просто го приемаше. Те пропътуваха през целите Щати и нямаха нито едно спречкване. Нито веднъж Хендерсън не надигна глас срещу Майкъл и Майкъл нито веднъж не му изръмжа предупредително. Те просто се търпяха, съжителствуваха, защото течението на живота ги бе събрало. Разбира се, помежду им нямаше никаква сърдечна връзка. Хендерсън беше господар. Майкъл беше негово движимо имущество. За него Майкъл беше нещо неодушевено, както и той беше неодушевен към всичко друго.

И все пак Джейкъб Хендерсън беше справедлив и честен, деловит и методичен. Той къпеше Майкъл всеки ден, когато не пътуваха по влака, и след това хубаво го изтриваше. Докато го къпеше, не биваше никога нито груб, нито прибързан. Майкъл не можа да разбере дали му харесва да го къпят или не. Това беше просто част от съдбата му на този свят, както беше част от съдбата на Хендерсън да го къпе толкова често.

Работата на Майкъл беше сравнително лека, но еднообразна. Освен вечното пътуване и непрекъснатото местене от град на град, той се появяваше на сцената всяка вечер и даваше две следобедни представления седмично. Завесата се вдигаше и го оставяше сам на сцената сред подходяща за такава звезда обстановка. Невидим за публиката, Хендерсън стоеше зад кулисите и наблюдаваше. Оркестърът изсвирваше четири от парчетата, които Майкъл бе научил от Стюард, и Майкъл ги изпяваше — защото неговото модулирано виене беше истинско пеене. Той никога не пееше повече от един път на бис, и то винаги „Родино, любима моя“. След това, докато публиката изразяваше възторга си от кучешкия Карузо с ръкопляскания и тропане с крака, Джейкъб Хендерсън се появяваше на сцената, покланяше се, усмихваше се със стереотипно задоволство и благодарност, слагаше ръка върху рамото на Майкъл с артистично изразени приятелски чувства, после и двамата се покланяха, преди завесата да е паднала окончателно.

При все това Майкъл беше затворник, доживотен затворник. Въпреки че го хранеха добре, къпеха го добре, водеха го на разходки, той не оставаше нито за миг на свобода. Когато пътуваше, прекарваше дни и нощи в клетката, която обаче бе достатъчно голяма, за да се изправя с цял ръст и да се върти из нея, без да се измъчва. Понякога, в хотелите на малките градчета, биваше изваждан от клетката и спеше в стаята на Хендерсън. Иначе, ако в представлението не участвуваха други животни, той свободно се ползуваше от стаята за животни в театъра, където даваха представленията си от три дена до една седмица.

Но никога нямаше случай, за миг дори, да потича свободно, без клетка около себе си, без ограничаващите стени на някоя стая, без каишка, закачена за нашийника на врата му. Често при добро време Хендерсън го извеждаше следобед на разходка. Но това ставаше винаги с каишка. И пътят им винаги водеше до най-близкия парк, където Хендерсън закачаше каишката за някоя пейка и сядаше да се наслаждава на Сведенборг. Майкъл не можеше да направи нищо по своя воля. Другите кучета тичаха свободни, играеха едно с друго или пък се караха. Ако се приближеха до него, за да го разгледат и да се запознаят, Хендерсън веднага се откъсваше от четивото си и ги разгонваше.

Животът беше съвършено сив за Майкъл — доживотен затворник с безчувствен тъмничар. Мрачността му се замени с дълбока меланхолия. Животът и свободата в живота престанаха да го интересуват. Не че гледаше живота наоколо със завист, а по-скоро очите му бяха престанали да го виждат. Откъснат от него, той не му обръщаше внимание. Позволи си да стане проста марионетка-роб, ядеше, къпеха го, пътуваше в клетката си, редовно даваше представления и спеше много.

У него имаше гордост — гордостта на чистокръвното животно; гордостта на северноамериканския индианец, пратен като роб в плантациите из Антилските острови, който умираше, без да се оплаква и без да бъде победен. Така и Майкъл. Той се подчиняваше на клетката и каишката, защото бяха твърде здрави за неговите мускули и зъби. Вършеше робските си задължения, като даваше представления и се подчиняваше на Джейкъб Хендерсън; но нито обичаше господаря си, нито се страхуваше от него. Поради всичко това той се вглъби в себе си. Спеше много, изпадаше често в съзерцания и безмълвно страдаше от самота. Ако Хендерсън беше направил опит да спечели сърцето му, той сигурно би му отвърнал; но Хендерсън притежаваше сърце единствено за фантастичните умствени акробации на Сведенборг, а чрез Майкъл само си припечелваше хляба.

Понякога имаше и тежки моменти. Майкъл ги приемаше. Най-трудно му беше пътуването с влак през зимата, когато някой път, току-що напуснал нощното представление в града, оставаше с часове в клетката си, натоварена на някоя количка, да чака влака, който щеше да го отведе за ново представление в следващия град. Една нощ на един перон в Минесота други две циркови кучета умряха от студ. Той самият беше здравата измръзнал и студът твърде силно го хапеше по раненото от леопарда рамо; но по-доброто му здраве и по-добрите грижи, които полагаха за него, му помогнаха да оцелее.

В сравнение с другите животни, които даваха представления, него го гледаха добре. Той не разбираше и не можеше да отгатне голяма част от лошото отношение към другите животни, с които участвуваха в едно и също представление. Един номер, който в течение на три месеца се даваше заедно с неговия, беше станал скандален в цирковите среди. Дори най-безсърдечните артисти ненавиждаха номера и човека, въпреки че Дъкуорт и дресираните котки и плъхове на Дъкуорт имаха сред публиката огромен успех.

— Дресирани котки! — съскаше малката хубавичка велосипедистка Пърл Ла Пърл. — Смазани котки, а не дресирани. Всичките котки са пребити, останали са без кръв! Заприличали са на плъхове. Няма какво да ми разправяте, знам го много добре!

— Дресирани плъхове! — избухна Мануел Фонсека, човекът-змия, след като беше отказал да пие с Дъкуорт в бара на хотел „Анъндейл“. — Той ги упоява, вярвайте ми! Защо не скачат, когато лазят по въжето с една котка отпред и една отзад? Защото нямат достатъчно сила да скочат! Докато са нови, ги упоява, а после ги държи гладни, за да си спести упойката. Никога не ги храни. Няма какво да ми разправяте. Нали знам. Ако не е така, защо умират по четиридесет-петдесет плъха на седмица! И ако в някой град не може да си купи плъхове, получава цели пратки по пощата!

— Господи! — протестираше мис Мерл Мериуедър, момичето, което свиреше на акордеон и на сцената изглеждаше шестнадесетгодишно, но в частния си живот признаваше пред внуците си, че е на четиридесет и осем. — Господи, просто умът ми се взима, като гледам как може публиката да иска такова нещо! Вчера сутринта сама погледнах. От тридесет плъха седем бяха умрели — от глад! Никога не ги храни. Когато лазят по въжето, те са на умиране. Това са плъхове, които умират от глад. Затова пълзят. Ако имаха малко хляб и сирене в коремчетата си, щяха да скочат и да избягат от котките. Но те умират, просто умират на самото въже и се мъчат да пълзят, както някои издъхващ човек би се опитал да изпълзи настрана от тигъра, който го е захапал. И боже господи! Глупавата публика седи и ръкопляска на номера като на човеколюбив акт!

Ах, тази публика:

„Добротата може да направи чудеса с животните — разправяше един от присъствуващите — банкер и църковен настоятел. — Можеш да ги научиш дори на човешка любов. Котките и плъховете са били неприятели, откакто свят светува. И въпреки това тази нощ ние ги видяхме да правят заедно своя номер и нито една котка не нападна плъховете, нито пък някой плъх показа, че го е страх от котките. Човешка доброта! Това е силата на човешката доброта!“

„Това е символът на вълка и агнето“ — говореше друг. — „Казано е, че когато настъпи златният век, вълкът и агнето ще лежат заедно, и то не един в друг, мила моя, не един в друг. И това зрелище също е предсказание, доказателство, постигнато от човека, преди да е дошъл този ден. Котки и плъхове! Помисли си само! Това доказва убедително силата на добротата. Ще се погрижа веднага да намеря животни за нашите мили деца. Трябва отрано да се научат на доброта към кучето, към котката, да, дори към плъховете и към красивото канарче в клетка!“

„Но — казваше неговата мила съпруга, седнала до него — помниш ли какво пише Блейк:

Една червеношийка в клетка

докарва небесата в гняв…“

„Но не и когато се отнасяш към нея с истинска доброта, мила моя. Веднага ще поръчам няколко заека, едно-две канарчета и — какво куче би предпочела да имат нашите малки, мили дечица, за да си играят с него, мила моя?“

А неговата мила го бе погледнала с цялата си спокойна, самоуверена и осъзната добрина, видяла се в ролята си на малка селска учителка, влюбена в Ела Уйлър Уилкокс[2] и лорд Байрон, мечтаеща самата тя да напише „Поеми на страстта“ и дошла в град Топека, за да бъде изиграна, като се ожени за солидния, богат търговец до нея, който се наслаждаваше от гледката на сприятелените котки и плъхове по опънатото въже в щастливо неведение, че тя самата е червеношийка в клетка и докарва небесата в гняв.

Боксовият мач винаги бе посрещан от публиката със силни ръкопляскания и представлението на Дъкуорт завършваше с него. Слагаха на маса две котки с малки боксови ръкавици на лапите за малък приятелски мач. Разбира се, котките, които участвуваха в номера с плъховете, бяха твърде наплашени, така че за тази цел той употребяваше само новите котки, които имаха кураж и дух — докато не загубеха куража и духа си или пък не се разболееха и умряха. За публиката това беше игрива среща между четвероноги същества, които показваха забавна прилика с по-висшите, двукраки човешки същества. Но за котките нямаше никаква игра. Преди да ги докарат на сцената, те биваха раздразвани, докато започнат истински бой. В ударите, които си нанасяха, имаше гняв, болка, учудване и страх. А ръкавиците се изнизваха, така че, докато паднеше завесата, те се деряха, късаха, хапеха като фурии и козината им хвърчеше из въздуха. В очите на публиката тази импровизация беше чудесна. Смехът и ръкоплясканията принуждаваха завесата да се вдигне отново и да разкрие Дъкуорт с някой от помощниците, хванати уж ненадейно да свестяват двамата боксьори с мокри пешкири.

Но самите котки толкова често биваха издирани, че раните нямаха никога достатъчно време да заздравеят, инфектираха се и се превръщаха в големи язви. Понякога умираха или пък дотолкова загубваха дух, че не можеха да нападнат дори и един плъх и тогава отиваха на работа по опънатото въже с упоените, изгладнели плъхове, които бяха полумъртви и не можеха да избягат от тях. И както казваше мис Мерл Мериуедър, глупавата публика се забавляваше до смърт и ръкопляскаше на дресираните котки и плъхове на Дъкуорт като на човеколюбив акт!

Едно голямо шимпанзе, което участвуваше в едно турне с Майкъл, не можеше да търпи дрехи. Също като кон, който се бори срещу слагането на юздата, а след като веднъж му я сложат, не й обръща внимание, така и голямото шимпанзе се бореше, когато му обличаха дрехите. Веднъж облечено, то беше готово да излезе на сцената и да изпълни номера си. Мъчното беше да му сложат дрехите. Трябваше собственикът и двама от работниците да го замъкнат до една халка, забита в стената, да го вържат и да го облекат, въпреки че собственикът отдавна беше избил предните му зъби.

Цялата тази жестокост Майкъл усещаше, без да я съзнава. Той я приемаше като начин на живот, така както приемаше светлината и тъмнината, хапливия студ по тъмните, ветровити перони на гарите, загадъчната страна на онова Другаде, което познаваше от сънищата и песните, тайнственото Нищо, в което бяха изчезнали плантацията Мериндж, корабите, океаните, хората и Стюард.

Бележки

[1] Емануел Сведенборг (1688 — 1772) — шведски философ-мистик. — Б.пр.

[2] Е. У. Уилкокс (1885 — 1919) — салонна американска писателка — Б.пр.