Джек Лондон
Майкъл, братът на Джери (36)

Глава XXXV

Когато влакът стигна до Глен Елън в Лунната долина, сам Харли Кенън пое Майкъл от вратата на фургона и го свали долу. За пръв път Майкъл бе пътувал с влак, незатворен в клетка. От Оукланд до тук беше дошъл само с нашийник и каишка. В автомобила, който ги очакваше, той намери Вила Кенън и когато му махнаха каишката, седна до нея, между нея и Харли.

Докато колата бръмчеше по пътя, който се виеше в протежение на две мили по склоновете на планината Сонома, Майкъл едва поглеждаше към гората и нижещите се поляни. Той беше прекарал три години в Съединените щати и през цялото това време го бяха държали като затворник. Клетката и каишката, тесните стаи, фургоните и железопътните перони станаха негова съдба. Единственият му досег с природата беше, когато Джейкъб Хендерсън, изучавайки Сведенборг, го държеше вързан по пейките в парковете. Ето защо дърветата, хълмовете и полята бяха престанали да имат значение за него. Те бяха нещо недостижимо като синьото небе или пътуващите облаци. Така се отнасяше той към дърветата, хълмовете и полята, ако може да се смята за отношение отказът да гледаш нещата изобщо.

— Е, Майкъл, изглежда, че ранчото не ти харесва? — забеляза Харли.

При звука на старото си име той погледна нагоре и в знак на разбиране сви уши, потрепна и докосна рамото на Харли с муцуната си.

— Не е общителен — отсъди Вила Кенън. — Поне в това отношение никак не прилича на Джери.

— Почакай да се срещнат — предугаждащо се усмихна Харли. — Джери ще вдигне шум и за двамата.

— Ако се помнят след толкова време — каза Вила Кенън. — Мисля си дали ще се познаят?

— В Тулаги се познаха — припомни й той. — А бяха вече големи и не се бяха виждали от малки кученца. Спомни си как лаеха и тичаха по брега. Тогава Майкъл беше по-лудият. Вдигаше два пъти повече шум от Джери.

— Но сега изглежда ужасно остарял и укротен.

— Три години е достатъчно време, за да се укроти — настоя Харли.

Но Вила поклати глава.

Когато автомобилът спря пред къщата и Кенън слезе от него, слухът на Майкъл долови един не съвсем непознат приветствен и радостен кучешки лай. Радостният лай се превърна в подозрително и ревниво ръмжене, щом Джери подуши милващата го ръка на Харли и усети присъствието на друго куче. В следващия миг той откри, че истинският източник на миризмата е в колата и хукна към нея. Майкъл посрещна ръмжащия нападател с ръмжене и скок напред, но още в средата на скока бе обърнат на дъното на колата.

Тогава се разнесе гласът на Харли Кенън и у Джери и Майкъл веднага взе връх ирландският териер, който за разлика от другите породи при всички обстоятелства слуша господаря си. Те се разделиха и макар че ръмжаха гърлено, не се нападнаха, когато се изправиха на крака. Късата схватка трая толкова кратко — само няколко секунди или части от секундата, — че не пролича да са се познали, докато бяха в колата. След това те изскочиха от нея, подушиха си носовете отдалеч, но все още бяха комично наежени и изопнати.

— Познаха се! — извика Вила. — Да видим какво ще правят.

Колкото до Майкъл, той без учудване прие неоспоримия факт, че Джери се е върнал от Нищото. Напоследък подобни неща бяха започнали да стават доста често, но това, което го смайваше, не бяха самите те, а другите неща, свързани с тях. Щом като мъжът и жената, които беше видял за последен път в Тулаги, се бяха върнали от Нищото, щом като се бе върнал и Джери, тогава всеки миг беше възможно да се върне, можеше да се върне и любимият Стюард.

Вместо да отговори на приветствието на Джери, Майкъл взе да души и да се оглежда за стюарда. Джери прояви благоразположението си, като показа желание да тича. Той подканващо излая към брат си, изтича на десетина скока, после се върна и преди да се отдалечи наново, посегна игриво с предната си лапа към Майкъл, за да подчертае поканата си.

Майкъл не беше тичал с друго куче толкова години, че отначало поканата на Джери не му направи впечатление. Сред кучешкото царство обаче подобно тичане е обикновен израз на щастие и приятелство, а при него то беше и наследствена черта, добита от Терънс и Биди, които бяха известни в Соломоновите острови с тичането си.

Когато следващия път Джери посегна с лапата към него, излая и подканващо се затича в полукръг, Майкъл неволно и бавно тръгна след него. Но той не излая и след пет-шест скока спря и погледна за разрешение към Вила и Харли.

— Добре, Майкъл! — извика сърдечно Харли, бавно се обърна с гръб към него, за да му покаже, че може да прави каквото ще, подаде ръка на Вила и й помогна да слезе от колата.

Майкъл скочи отново, допря рамото си до Джери и когато двамата затичаха, смътно изпита някогашното удоволствие. Но Джери изпитваше по-голямо удоволствие, защото беше по-буден и повече му се щеше да се върти в кръг, да тича, да допира рамо до неговото, да гърчи тялото си, да наостря уши и весело да лае. Джери лаеше, а Майкъл — не.

— По-рано и той лаеше — каза Вила.

— Много повече от Джери — допълни Харли.

— Отучили са го да лае — заключи тя. — Сигурно е минал през ужасни изпитания, за да забрави да лае.

Зелената калифорнийска пролет се превърна в златисто лято. Джери, който вечно тичаше по полята, запозна Майкъл с най-отдалечените и високи места на Кенъновото ранчо в Лунната долина. Пищната гледка на дивите цветя изчезна и по изгорелите хълмове останаха само избледнели, бледозлатисти макове и марипоси^[1], които вятърът люлееше на стройните им стебла сред изсъхналите треви, така че те приличаха на пъстри пеперуди, размахали леко криле, докато си почиват между две прехвръквания.

А Майкъл следваше навсякъде неуморимия Джери и през цялото време търсеше нещо, което не можеше да намери.

— Търси нещо, търси нещо! — казваше Харли на Вила. — Нещо мъртво, нещо, което не е тука. Какво ли търси непрекъснато?

Майкъл търсеше Стюард, но не успяваше да го намери. Нищото го бе погълнало и не го пускаше, въпреки че, ако Майкъл би могъл да пропътува десет дни с параход през Южния Тихи океан до Маркизките острови, той щеше да намери стюарда заедно с Куейк и Стария моряк, които живееха безгрижно като лотофаги^[2] сред земния рай на Тайохае. В тяхната колиба със сламен покрив, както и наоколо, под високите авокадо, Майкъл щеше да открие най-различни домашни животни — котки и котенца, прасета, понита, двойки влюбени папагали, някоя и друга немирна маймунка; нямаше обаче никакви кучета, нито пък какаду. Защото Даг Доутри, с отривист, невъздържан език бе наложил забрана на кучетата. След Килени-бой — заявяваше той — не може да има друго куче. А Куейк, без да прави изявления, решително не искаше да купи друг бял какаду от моряците на търговските шхуни.

Но Майкъл не се отказа лесно от търсенето на Стюард и докато тичаше по планинските пътеки, докато се хлъзгаше и спускаше в дълбоките каньони, непрекъснато беше готов и непрекъснато очакваше Стюард да се изправи пред него или пък да намери миризмата, която би го отвела до любимия му бог.

— Търси нещо, търси нещо! — повтаряше с любопитство Харли Кенън, докато яздеше редом с Вила и наблюдаваше как Майкъл непрекъснато души. — Ето, Джери търси зайци и следи от лисици; но забележи, че те не интересуват особено много Майкъл! Не търси нито зайци, нито лисици. Държи се също като че ли е загубил голямо съкровище и не знае къде го е загубил и къде да го търси!

Майкъл научи много от Джери за разнообразния живот в гората и полето. Изглежда, че единственото му удоволствие беше да тича с Джери, тъй като той никога вече не си играеше. В него бе изчезнала насладата от играта. Годините, прекарани на сцената и в школата за мъчения на Харис Колинс, го бяха направили ако не съвсем зъл и мрачен, то поне достатъчно улегнал и укротен. Беше загубил веселостта си и непосредствеността си. Както леопардът бе оставил следа на рамото му и при влажно или мразовито време старата болка отново се събуждаше, така и всичко, през което бе минал, бе оставило белега си върху съзнанието му. Обичаше Джери, беше доволен, когато е с него и когато тича с него; но винаги Джери водеше, винаги той вдигаше шум при лова, винаги той лаеше възмутено и нетърпеливо по дървото, където на десетина метра над земята бе намерила убежище някоя катеричка. Майкъл слушаше и наблюдаваше, но не участвуваше в неговите възторзи.

По същия начин гледаше той и комичните битки, които Джери водеше с Нормандеца, големия жребец-першерон. Те бяха само на шега, тъй като Джери и Нормандеца бяха изпитани приятели; и въпреки че огромният кон, със свити уши и отворена, готова да захапе уста, преследваше Джери и лудо кръжеше по ограденото за конете място, той го правеше не за да му причини болка, а просто за да играе ролята си в лъжливата схватка. Но нито една от поканите на Джери не можа да примами Майкъл да вземе участие в забавлението. Той се задоволяваше да седи зад оградата и да гледа.

— Защо да играя? — би могъл да попита Майкъл? — Отдавна вече съм забравил как се играе.

Но когато ставаше въпрос за сериозна работа, той изпреварваше Джери. Поради опасността от шап и други болести достъпът на чужди кучета в ранчото на Кенън беше забранен. Майкъл бърже научи това и заблудените кучета не можеха да очакват милост от него. Без предупредителен лай или ръмжене, пазейки мъртва тишина, той се хвърляше отгоре им, драскаше, хапеше, въргаляше ги в праха и ги прогонваше. Това приличаше на лова на негри — услуга, която правеше на любимите богове, тъй като те я искаха и се нуждаеха от нея.

Към Вила и Харли той не проявяваше дивата, страстна обич, която бе дал на стюарда, но въпреки това ги обичаше силно и дълбоко. Той никога не изразяваше любовта си с гърчене и скимтене. Така правеше Джери. Но винаги беше доволен да бъде с Вила и Харли и да се занимават с него — дори и на второ място, след Джери. Миговете на най-пълно задоволство идваха, когато седеше пред камината до Вила и Харли с глава, облегната на нечие коляно, и когато от време на време една ръка се спускаше върху главата му или пък нежно си играеше със смачканото му ухо.

Джери дори изпадаше в греха да си играе с децата, които понякога се намираха под покровителството на Кенън. Майкъл търпеше децата, стига да не го закачат. Но почнеха ли да интимничат, той ги предупреждаваше с наежено и гърлено ръмжене, ставаше и се отдалечаваше.

— Не мога да го разбера — казваше Вила. — Беше толкова игрив, жизнерадостен и пълен с всякакви глупави измислици. Беше много по-лекомислен и по-лесно възбудим от Джери. Беше и много по-шумен. Ако можеше да говори, сигурно би разправил ужасни неща за всичко, което е преживял през времето от Тулаги, докато го открихме на сцената в „Орфеум“.

— Това е може би един малък намек — отговаряше Харли и сочеше към рамото на Майкъл, издрано от леопарда в деня, когато бяха загинали Джек — еърдейла, и Сара — малката зелена маймунка.

— Лаеше много, знам, че лаеше много — продължаваше Вила. — Защо сега не лае?

А Харли показваше белязаното рамо и казваше:

— Може би това е причината, както и още стотици подобни неща, които не можем да видим.

Но скоро щеше да дойде времето, когато щяха да го чуят отново да лае, и то не един, а два пъти. И двата пъти това щеше да бъде само предвестие за друг, по-сериозен случай, когато вече, без да лае, той щеше с решителни постъпки да изрази любовта и обожанието си към тези, които го бяха отървали от клетката и светлините на сцената и му бяха подарили свободата сред Лунната долина.

Междувременно, тичайки непрестанно с Джери по ранчото, той научи всичките пътеки и се запозна с всичко живо в него, от кокошарниците и езерото за патици, до най-високия връх на планината Сонома. Научи къде може да се намерят диви елени по време на любовния им период; кога нападат сливовите дървета, лозите и ябълките; кога търсят най-дълбоките каньони и най-скритите места; и кога излизат по откритите поляни и по голите хълмове и се бият с рога. Под ръководството на Джери, винаги зад него по тесните пътеки, както се полага на едно покорно куче, той научи навиците и пътеките на лисиците, поровете, невестулките и дивите котки. Запозна се с птиците, които правеха гнездата си по земята, откри разликата в навиците на полските и планинските пъдпъдъци и на фазаните. Научи също хитростите и леговищата на подивелите домашни котки, научи и за любовните отношения между кучетата от планинските ферми и скитащите койоти.

За присъствието на кугуара, който бе дошъл от Мендосино, той научи, преди още да загине първото теле, и се върна вкъщи издран и кървящ от срещата, за да покаже какво е открил. Като го видя, Харли Кенън още на другия ден се качи на коня си и тръгна по следата с пушка през седлото. По същия начин Майкъл узна нещо, което Харли Кенън не бе открил и никога не би повярвал — че в скалите, сред най-гъстата част на гората, се крият през зимата и се греят на слънце една дузина гърмящи змии.