Джек Лондон
Майкъл, братът на Джери (10)

Глава IX

Сутринта, когато „Макамбо“ влезе в Сиднейския залив, капитан Дънкан отново се опита да получи Майкъл. Преди моторницата на пристанищния лекар да стигне до парахода, той кимна на Доутри, който минаваше по палубата:

— Стюард, ще ти дам двайсет лири!

— Не, сър, благодаря ви, сър — отговори Даг Доутри. — Не бих могъл да понеса раздялата с него.

— Двадесет и пет лири тогава. Повече от това не мога да дам. На този свят има още много ирландски териери.

— Точно така мисля и аз, сър. И ще ви намеря друг някой. Още тук, в Сидней. Няма да ви струва нито пени, сър.

— Но аз искам Килени-бой — настояваше капитанът.

— Аз също, и това е най-лошото, сър. Пък и аз пръв го намерих.

— Двадесет и пет лири са страшни пари… за такова куче — каза капитан Дънкан.

— А Килени-бой е страшно куче… за такива пари — отвърна стюардът. — Вижте, сър, да не говорим за чувствата ми, ами че само номерата му струват повече. Дето се прави, че не ме познава, когато не желая да ме познава, струва вече петдесет лири. Ами дето знае да брои и да пее и всички останали номера! Няма значение как съм го взел, важното е, че преди той не знаеше тези номера. Аз го научих. То не е онова куче, което се качи на парахода. В него сега има толкова много от мене, че ако го продам, все едно, ще продам част от себе си!

— Трийсет лири — отсече накрая капитанът.

— Не, сър, благодаря ви, но не мога — каза Доутри.

И капитан Дънкан трябваше да се обърне, за да посрещне пристанищния доктор, който се качваше по трапа.

Едва-що „Макамбо“ бе минал през здравния преглед и беше на път към пристана, когато елегантна моторница от военен кораб се прилепи до него и един елегантен лейтенант се качи по трапа на „Макамбо“. Той бързо обясни своята мисия. „Албатрос“, британски кръстосвач от втори разред, където той беше четвърти помощник-капитан, спрял в Тулаги със специални заповеди от върховния комисар на английските владения в Южните морета. Тъй като от пристигането на „Албатрос“ до отплаването на „Макамбо“ имало само дванадесет часа, комисарят на Соломоновите острови и капитан Келър смятали, че липсващото куче е било отнесено на „Макамбо“. Понеже знаел, че „Албатрос“ ще изпревари „Макамбо“ до Сидней, капитанът на „Албатрос“ се наел да потърси кучето. Има ли на борда куче, ирландски териер, което да отговаря на името Майкъл?

Капитан Дънкан чистосърдечно призна, че има, макар че, за да защити Даг Доутри, спести част от истината, като повтори неговото обяснение, че кучето само се качило на борда. Но „Албатрос“ се отправяше към Нова Зеландия и затова следващият въпрос бе как да се върне кучето на капитан Келър? Капитан Дънкан разреши въпроса.

— „Макамбо“ ще се върне в Тулаги след осем седмици — каза той на лейтенанта — и аз лично се наемам да предам кучето на собственика му. Междувременно ще се грижим добре за него. Нашият стюард почти го е осиновил, тъй че ще бъде в добри ръце.

— Излиза, че кучето няма да бъде ни ваше, ни мое — примирено рече Доутри, след като капитан Дънкан му обясни положението.

Но когато Доутри обърна гръб и се отдалечи по палубата, неговите вежди така се сключиха, показвайки вродената му упоритост, че шортландският плантатор, който го наблюдаваше, се зачуди за какво ли са се карали с капитана.

Въпреки шестте кварта бира на ден и вродената си лекомисленост Даг Доутри беше съвестен. Вярно е, че можеше да открадне куче или котка без никакво угризение на съвестта, но никога не би изоставил задълженията си — така беше устроен. Щом получаваше заплата на корабен стюард, той точно и акуратно изпълняваше задълженията си на корабен стюард. Въпреки че вече беше взел своето твърдо решение, през няколкото дни, в които „Макамбо“ стоеше на пристана на „Бърнс Филп“ в Сидней, Доутри се погрижи да почисти парахода до последната дреболия, след като и последният пътник си беше отишъл, и да го подготви до последната дреболия за новите пътници, които щяха да се отправят към далечните коралови морета и канибалски острови.

Посред тази работа той се отлъчи за една цяла нощ и за част от два следобеда. Нощта беше посветена на моряшките кръчми, където можеха да се научат последните клюки и новини за корабите и корабните екипажи. След като изпи доста бутилки бира, той събра такива сведения, че следващия следобед нае една малка лодка за десет шилинга и се отправи към Джаксъновия залив, където бе хвърлила котва „Мери Търнър“, красива американска тримачтова шхуна.

Когато се качи на борда и обясни за какво е дошъл, заведоха го долу, в главната каюта; там той разпита и беше на свой ред разпитан от четирима мъже, които Доутри в себе си окачестви като „страшна сбирщина“.

Даг Доутри разпозна всеки от четиримата, защото бе говорил надълго със стюарда, който бе напуснал кораба. Този, дето седеше отстрани, с воднисти очи, толкова бледосини, че изглеждаха почти избелели, сигурно беше Стария моряк. Лицето му бе обкръжено с ореол от дълги и тънки кичури сребриста, замърсена коса. Той беше слаб като скелет, с хлътнали бузи и набръчкана до немай-къде кожа, която вече не покриваше плът и мускули и беше смешно увиснала на шията му, скривайки адамовата му ябълка — тя само от време на време се подаваше със странни преглъщащи движения от обвиващата я мумифицирана кожа и отново изчезваше от погледа.

Истински стар моряк, помисли Доутри. Би могъл да бъде седемдесет и пет или сто и пет, или пък сто и седемдесет и пет годишен!

От дясното му слепоочие започваше ужасен белег, който пресичаше скулите, потъваше в дълбочината на хлътналата буза, минаваше през долната челюст и се скриваше в набръчканата кожа на шията. От повехналите долни части на двете уши висяха малки златни обици, които приличаха на цигански. Върху петте костеливи пръста на дясната му ръка имаше пет пръстена, нито мъжки, нито женски, и твърде претенциозни, „за които може да се вземе добра пара“ — отсъди Доутри. На лявата му ръка нямаше пръстени, защото нямаше пръсти, на които да се сложат. Имаше само палец, а липсваше и голяма част от самата ръка, сякаш бе отрязана от същото острие, което бе минало от слепоочието през челюстта и бог знае докъде бе стигнало в скритата от кожа шия.

Воднистите очи на Стария моряк пронизаха Доутри (така поне му се стори) и той се почувствува толкова неудобно, че отстъпи цяла крачка. В това нямаше нищо чудно, защото Доутри беше прислужник, който търсеше прислужническо място, и от него се очакваше да стои прав, с лице към четиримата седнали, сякаш те бяха съдии, а той — разбойник на подсъдимата скамейка. Но погледът на стария го последва и Доутри трябваше да го разгледа по-подробно, за да се убеди, че този поглед въобще не стига до него. Стори му се, че тези воднисти бледи очи са покрити със завеса от блянове и че разумът — онова, което бе скрито вътре в черепа, трепти и се блъска в тази завеса, без да може да излезе.

— Каква заплата искате? — попита капитанът.

По мнението на Доутри той твърде малко приличаше на капитан, а по-скоро на мъничък, подвижен, издокаран търговец или на манекен, току-що изваден от кутията.

— За него няма да има дял — каза друг от четворката, един едър кокалест мъж на средна възраст, с ръце, подобни на бутове. По ръцете Доутри разпозна в него калифорнийския производител на пшеница, за когото му бе говорил напусналият стюард.

— За всички ще има — пискливо изкудкудяка Стария моряк и стресна Доутри. — Купища, купища, господа, в бъчонки и сандъци — на шест фута под пясъка!…

— Какъв дял, сър? — попита Доутри, макар че знаеше как стои работата, защото другият стюард беше проклинал пред него деня, в който бе отплавал от Сан Франциско с празни обещания вместо редовна заплата. — Всъщност това не ме засяга, сър — побърза да добави той. — Веднъж служих три години на един китоловен кораб и ми платиха един долар! На мене ми дайте твърда заплатица — шестдесет златни на месец, понеже сте само четирима.

— И един помощник-капитан — прибави капитанът.

— И един помощник-капитан — повтори Доутри. — Много добре, сър. И никакъв дял.

— А какво е вашето положение? — проговори четвъртият — тлъста, надута, огромна маса плът — арменски евреин, лихвар в Сан Франциско, за когото предишният стюард също беше предупредил Доутри. — Имате ли книжа — препоръчителни писма, документи, които да сте получили при напускане на предишните си работодатели?

— Бих могъл да ви попитам, сър — отвърна дръзко Доутри, — за вашите собствени книжа. Това не е редовен товарен или пътнически кораб, нито пък вие сте редовни корабопритежатели с редовно бюро, което да върши работа по редовен начин. Аз не съм сигурен дори дали корабът е наистина ваш, дали срокът на вашето позволително не е изтекъл отдавна, дали точно сега на брега не ви обвиняват в нещо, дали няма да ме зарежете на някой стар остров, без да ви мигне окото? Впрочем — предварди той със собствен блъф гневното избухване на евреина, което също щеше да бъде блъф от негова страна и Доутри го знаеше, — впрочем ето книжата ми…

Той бръкна бързо във вътрешния джоб на палтото си и разпръсна върху масата цял куп книжа, изпъстрени с марки и печати, които бе събирал през пътуванията си в течение на четиридесет и пет години. Най-новият документ беше отпреди пет години.

— А аз вашите книжа не искам — продължи той, — това, което искам, е пълно заплащане в брой на първо число всеки месец — шестдесет долара месечно в злато…

— Охо, и то какво злато, купища и купища злато, злато и само злато, и нещо по-добро от злато, в бъчонки и сандъци на шест фута под пясъка! — увери го Стария моряк с пискливия си глас. — Злато, което ще ни направи крале, благородници и господари — всички нас, до един! И много още, господа, много още работи! Знам ширината и дължината, знам всички координати — от кораба, разбит на подводните скали, до Лъвската глава, също и обратните координати от безименните точки, само аз ги знам! От целия наш храбър, щур, изгладнял екипаж само аз съм жив…

— Бихте ли подписали тези условия? — попита евреинът, като прекъсна несвързаното бръщолевене на старика.

— В кое пристанище завършвате плаването — попита Доутри.

— Сан Франциско.

— Значи, ще подпиша условията до Сан Франциско.

Евреинът, капитанът и фермерът кимнаха утвърдително.

— Но трябва да се разберем за още някои неща — продължи Доутри. — Най-напред държа на шестте си кварта на ден. Свикнал съм им и съм твърде стар, за да променям навиците си.

— Силен алкохол, предполагам? — саркастично попита евреинът.

— Не, бира, добра английска бира. Трябва предварително да се разберем, че колкото и да са дълги преходите ни, трябва винаги да има достатъчен запас на кораба!

— Нещо друго? — запита капитанът.

— Да, сър — отговори Доутри, — имам едно куче, което трябва да дойде с мен.

— Нещо друго? Може би жена или семейство? — попита фермерът.

— Нямам нито жена, нито семейство, сър. Имам обаче един негър, и то много добър негър, който също ще взема със себе си. Може да го зачислите на заплата, десет долара на месец, ако ще работи изцяло за вас. А ако работи изцяло за мене, ще ви струва два и половина на месец.

— Осемнайсет дена в голямата лодка! — изпищя Стария моряк и пак стресна Доутри. — Осемнайсет дена в голямата лодка, осемнайсет дена в огнения ад!…

— Честна дума — забеляза Доутри, — този стар джентълмен може да изплаши човека. Ще трябва наистина да има достатъчно бира.

— Изглежда, стюардите са свикнали да пътуват комфортно — забеляза производителят на пшеница, без да обръща внимание на Стария моряк, който все още декламираше за горещината и голямата лодка.

— А ако допуснем, че не искаме стюард, който пътува комфортно? — попита евреинът, като триеше отвътре яката си с цветна копринена кърпа.

— Тогава няма да разберете какъв добър стюард сте изпуснали, сър — безгрижно отвърна Доутри.

— Смятам, че има още много стюарди по брега в Сидней — бързо каза капитанът. — И смятам, че не съм забравил доброто старо време, когато ми се трупаха като мухи и ме молеха да ги взема; да, по дяволите, имаше толкова много, че бяха като мухи.

— Благодарим ви, стюард, че ни се обадихте. — Гласът на евреина беше обидно мазен. — Твърде много съжаляваме, че не можем да задоволим вашите искания по въпроса за…

— Видях как го зариват на шест фута под пясъка, с безименни обратни координати — там, дето съхнат манговите дървета, растат кокосови палми и брегът се издига стръмно от морето чак до Лъвската глава!…

— Тихо! — каза производителят на пшеница, ядосан не на Стария моряк, а на капитана и евреина. — Кой е дал парите за тази експедиция? Тука моята дума като че нищо не значи! Кога сте ме попитали какво мисля? На мене този стюард ми харесва. Струва ми се много добър. Виждам, че е твърде учтив и че може да изпълнява заповеди, без да възразява. И съвсем не е глупав.

— Точно тук е цялата работа, Гримшо — отговори успокоително евреинът. — Като имаме предвид, че нашата експедиция е… малко особена, по-добре ще е да вземем някой глупак за стюард. Освен това ще ви бъда много признателен, ако не забравяте, че сте вложили в това пътуване точно толкова, колкото и аз…

— А какво щяхте да правите и двамата без моите познания по мореплаване? — тъжно попита капитанът. — Да не говорим за ипотекираната ми къща и за най-доходния и най-хубавия жилищен дом в Сан Франциско, построен от земетресението насам.

— Но кой все още дава пари — питам ви всички вас? — Производителят на пшеница се наведе напред и опря длани на огромните колене; по преценката на Доутри пръстите му стигаха до прасците. — Вие, капитан Доун, вече не можете да получите ни цент повече от вашите имоти. А на моята земя още расте пшеницата, която носи готова пара. Вие, Симон Нишиканта, не сте дали едно пени повече, макар че вашите разбойнически банки не са спрели работа и смъкват кой знае каква лихва от пияните моряци. Вие задържате експедицията в тази дяволска дупка само защото чакате моя агент да прати още пари — от пшеницата! С една дума, ние или ще наемем този стюард за шестдесет долара месечно при всичките му условия, или пък аз направо ви напускам със следващия параход за Сан Франциско.

С целия си гигантски ръст той бързо се изправи и Доутри погледна, за да види дали темето му няма да удари тавана.

— Дошли сте ми до гуша всичките, до гуша сте ми дошли! — продължи фермерът. — Нека почваме работа! Бога ми, нека почваме работа. Моите пари идват. Утре са тука. Да бъдем готови за тръгване! Да наемем стюард, който наистина е стюард. Ако ще и две семейства да доведе със себе си, не ме интересува!

— Може би сте прав, Гримшо — каза примирително Симон Нишиканта. — Това пътуване взе да ни действува на нервите. Прощавайте, че избухнах. Разбира се, щом искате, ще наемем този стюард. Мислех, че е твърде изискан за нас.

Той се обърна към Доутри:

— Вие разбирате, че колкото по-малко се знае за нас на брега, толкова по-добре, нали?

— Ясно, сър! Зная да си държа устата, макар че, ако искате да знаете, на брега вече се разправят доста особени истории за вас!

— За целта на нашата експедиция ли? — попита бързо евреинът.

Доутри кимна.

— А вие затова ли искате да дойдете? — пак така бързо попита той.

Доутри поклати глава отрицателно.

— Докато ми давате всеки ден моята бира, сър, няма никак да се интересувам от вашите иманярски занимания. За мене това не е ново. Южните морета са пълни с иманяри. — Доутри би могъл да се закълне, че видя да се промъква безпокойство в замъглените от блянове очи на Стария моряк. — И трябва да кажа, сър — продължи той, въпреки че казваше нещо, което не би казал, ако не бе забелязал безпокойството на старика, — Южните морета наистина са пълни със заровени съкровища. Например в Килинг-кокос има милиони и милиони лири стерлинги и така си чакат някой щастливец, който да знае точно мястото.

Този път Доутри можеше да се закълне, че забеляза облекчение у Стария моряк, чиито очи отново бяха замъглени от блянове.

— Но мен съкровищата не ме интересуват, сър — заключи Доутри. — Интересува ме само бирата. Можете да търсите съкровища колкото ви е угодно и никак не ме е грижа докога ще продължи това, стига да си имам шестте бутилки всеки ден. Но предупреждавам ви най-откровено, сър, преди да постъпя на работа: ако бирата пресъхне, и аз ще се заинтересувам от вашите работи. Винаги играй честно — това е девизът ми.

— Очаквате, значи, да плащаме и бирата ви? — попита Симон Нишиканта.

За Доутри това беше твърде хубаво, за да е вярно. Тъкмо сега беше моментът да се извлече полза, докато евреинът изглаждаше недоразуменията си с производителя на пшеница, чиито агенти все още изпращаха пари.

— Разбира се, това е едно от условията ни, сър. По кое време ще ви бъде удобно да се срещнем утре следобед, за да подпиша договора в параходната агенция?

— Бъчонки и сандъци със злато, бъчонки и сандъци, цели купища на шест фута под пясъка! — мърмореше Стария моряк.

— На всички вас като че ли ви хлопа малко едната дъска! — захили се Доутри. — Но мене това не ме засяга, щом ме снабдявате с бира, щом ми плащате навреме каквото ми се полага на всяко първо число на месеца и щом накрая се разплатите с мене в Сан Франциско. Докато изпълнявате вашите задължения, готов съм да плавам с вас до ада и обратно и да ви гледам как с пот на челото вадите от пясъка бъчонките и сандъците. Приемете ли условията ми, готов съм да плавам с вас, стига да ме искате!

Симон Нишиканта се огледа. Гримшо и капитан Доун кимнаха.

— Утре в три часа следобед в параходната агенция — съгласи се евреинът. — Кога ще почнете работа?

— Вие кога смятате да тръгвате, сър? — отвърна на въпроса с въпрос Доутри.

— Рано, на разсъмване вдругиден.

— Тогава, сър, аз ще бъда на борда по някое време утре вечер и ще почна работа.

И докато се изкачваше нагоре към палубата, той все още чуваше Стария моряк да бръщолеви: „Осемнайсет дена в голямата лодка, осемнайсет дена в огнения ад…“