Оноре дьо Балзак
Жената на тридесет години ^[0] (6)

Шеста глава
Старостта на една сгрешила майка

В началото на юни 1844 година по обед една жена на около петдесет години, но много състарена за възрастта си, се разхождаше по една слънчева алея в градината на внушителен дом на парижката улица Плюме. След като мина два-три пъти по леко виещата се алея, от която можеше да наблюдава прозорците на един апартамент, който като че ли всецяло поглъщаше вниманието й, тя седна на едно кресло в полуселски стил, направено от преплетени необелени пръчки. От мястото, където бе поставено изящното кресло, дамата можеше да обхване с поглед през желязната ограда не само булевардите с възхитителния Дом на инвалидите, извисяващ златния си купол сред короните на стотици брястове — прекрасна гледка, — а и не толкова величествената гледка на собствената си градина, завършваща със сивата фасада на един от най-красивите частни домове в предградието Сен-Жермен. Всичко тънеше в тишина, съседните градини, булевардите, Домът на инвалидите: защото в този изискан квартал денят започва едва по пладне. Освен ако по някакъв каприз една млада жена не пожелае да поязди или възрастен дипломат не трябва да изпълни протоколни задължения; в този час прислуга и господари спят или стават от сън.

Толкова ранобудната стара дама бе маркиза Д’Егльомон, майка на госпожа Дьо Сент-Ерьоан, на която принадлежеше прекрасният дом. Маркизата се бе лишила от него в полза на дъщеря си, приписала й бе цялото си богатство, като си бе запазила само пожизнена рента. Графиня Моина дьо Сент-Ерьоан беше единственото оцеляло дете на госпожа Д’Егльомон. Маркизата бе пожертвувала всичко, за да я омъжи за наследника на едно от най-видните френски семейства. Нищо по-естествено: загубила бе един след друг двамата си сина — Гюстав, маркиз Д’Егльомон, бе умрял от холера^[1], а Абел бе загинал в битката за Константин^[2]. Гюстав остави деца и вдовица, но доста хладната привързаност на госпожа Д’Егльомон към двамата й синове още повече отслабна, преминавайки и към внуците й. Тя се държеше любезно с младата госпожа Д’Егльомон, но се ограничаваше с повърхностното чувство, което добрият тон и условностите ни карат да проявяваме към роднините си.

Тъй като бе уредила имуществените проблеми с покойните си синове, тя бе запазила за любимата си Моина собствените си спестявания и богатство. Красива и очарователна още като дете, Моина винаги бе била за госпожа Д’Егльомон обект на вроденото или неволното предпочитание, присъщо на майките: гибелна слабост, на пръв поглед необяснима, но прекалено ясна за страничния наблюдател.

Прелестното лице на Моина, тембърът на гласа на любимата й дъщеря, държането, походката, изразът, жестовете, всичко в нея будеше у маркизата най-дълбоките чувства, които могат да въодушевят, да смутят или да очароват едно майчино сърце. Смисълът на сегашния, бъдещия и миналия й живот бе в тази млада жена, в която бе вложила всички свои чувства. Моина имаше щастието да оцелее за разлика от другите четири, по-големи от нея деца. Във висшето общество се говореше, че госпожа Д’Егльомон е загубила по най-злощастен начин чаровна дъщеря, чиято участ бе останала почти неизвестна, и момченце, загинало на пет години при трагично произшествие. Маркизата навярно виждаше някакво знамение в това, че съдбата бе пощадила предпочитаната й дъщеря, и почти не си спомняше за отнетите й по различни начини от смъртта деца, погребани дълбоко в душата й, като гробове по бойно поле, полуизчезнали под полските цветя.

Обществото би могло да поиска от маркизата строга сметка както за нехайното й отношение, така и за предпочитанието й, но парижкото общество така се увлича от потока събития, моди и нови идеи, че целият живот на госпожа Д’Егльомон бе като че ли забравен. Никой не мислеше да я упреква за студенината и безразличието към мъртвите, които никого не интересуваха, докато голямата й обич към Моина вълнуваше много хора и се ползуваше с неприкосновеността на предразсъдък. А и маркизата рядко се мяркаше в обществото и за повечето свои познати бе привидно добросърдечна, кротка, благочестива, снизходителна. Впрочем не трябва ли да изпитваш много живо любопитство, за да надзърнеш отвъд привидностите, с които се задоволява обществото? Пък и не прощаваме ли на старите хора, когато те се заличават като сенки и искат да бъдат вече само спомен?

Така или иначе, госпожа Д’Егльомон бе често давана за пример от децата на родителите им, от зетьовете — на тъщите. Тя преждевременно бе дала богатството си на Моина, доволна бе от щастието на младата графиня и живееше само чрез нея и за нея. Ако някои благоразумни старци или черногледи роднини осъждаха постъпката й с думите: „Госпожа Д’Егльомон може би ще се разкайва някой ден, че се е отказала от богатството си в полза на дъщеря си. Ако познава добре госпожа Дьо Сент-Ерьоан, може ли да бъде също толкова сигурна в морала на зет си?“, всички останали негодуваха срещу тези пророци и от всички страни валяха хвалебствия за Моина.

— Трябва да се признае на госпожа Дьо Сент-Ерьоан — заявяваше една млада жена, — че нищо в живота на майка й не се измени. Госпожа Д’Егльомон живее в прекрасно жилище, разполага с кола и може да посещава всички салони както преди…

— Освен Театр-де-з-Италиен — възрази тихичко един стар паразит, един от онези хора, които смятат за свое право да отрупват приятелите си със злобни забележки под предлог, че проявяват независимост в преценките си. — Богатата вдовица обича само музика, а разглезената й дъщеря няма отношение към това. Майката беше толкова добра певица на времето! Но тъй като ложата на графинята е винаги препълнена с лекомислени младежи и тя бе притеснила младата особа, за която вече се говори, че е страшна кокетка, горката майка никога не отива там.

— Госпожа Дьо Сен-Ерьоан — твърдеше една кандидатка за женитба — организира чудни вечери за майка си и поддържа салон, посещаван от цял Париж.

— Салон, в който никой не обръща внимание на маркизата — отвърна паразитът.

— Важно е, че госпожа Д’Егльомон никога не е сама — обади се едно конте в подкрепа на младите дами.

— Сутрин — отвърна с тих глас старият по-критичен наблюдател — скъпата Моина спи. В четири часа скъпата Моина е в Булонската гора. Вечер скъпата Моина отива на бал или в Театр де-з-Италиен… Но вярно, че госпожа Д’Егльомон има възможност да види драгоценната си дъщеря, докато тя се облича или по време на вечерята, ако скъпата Моина случайно вечеря с милата си майка. Само преди седмица, господине — каза паразитът, хващайки под ръка един стеснителен възпитател, дошъл отскоро в дома, където се водеше разговорът, — видях клетата майка, тъжна и самотна край камината си. „Какво ви е?“ — попитах я. Маркизата ми се усмихна, но явно бе плакала. „Мислех си — каза ми тя — колко странно е, че съм сама, след като имах пет деца. Но такава е нашата участ! Освен това щастлива съм, когато зная, че Моина се забавлява!“ Можеше да ми се довери, защото някога познавах мъжа й. Той беше посредствен човек, истински щастлив, че тя е негова жена. Безспорно дължеше на нея титлата си пер и поста си в двора на Шарл X.

Но в светските разговори се плъзгат толкова погрешни мнения, с лекота се нанасят толкова дълбоки рани, че историкът на нравите е длъжен разумно да претегля нехайните реплики на толкова много безгрижни хора. А и може би никога не бива да отсъждаме кой е прав или крив — майката или детето. Между тези две същества има само един възможен съдник. Този съдник е Бог! Бог, който често посява зърното на отмъщението си в недрата на семейството и вечно си служи с децата срещу майките, с бащите срещу синовете, с народите срещу кралете, с владетелите срещу нациите, с всичко срещу всичко, като замества в духовния свят едни чувства с други, както младите листа заменят напролет старите. Той действува с оглед на някакъв неизменен, порядък, на позната само нему цел. Без съмнение всяко нещо отива в него или по-скоро се връща в него.

Тези набожни мисли, така естествени за възрастните хора, се рееха в душата на госпожа Д’Егльомон. Ту проблясваха, ту потъваха, ту се разтваряха като цветя, носени от вълните при буря. Тя седеше уморена, отпаднала след продължителния размисъл, една от онези равносметки, когато пред очите на човек, предчувствуващ смъртта, се възправя и се разгръща целият му живот.

Преждевременно състарената жена би била интересна гледка за поет, минаващ по булеварда. Всеки, който би я видял, седнала в прозирната сянка на една акация, сянката на акация по пладне, би разчел едно от хилядите неща, изписани върху бледото и студено дори под топлите слънчеви лъчи лице. Одухотвореното й лице изразяваше нещо по-сериозно дори от залязващ живот, по-вълнуващо от съкрушена от съществуването душа. Беше лице, което сред хиляди физиономии, които пренебрегвате, защото са лишени от характер, ви спира за миг, кара ви да се замислите, както сред хилядите картини на някой музей силно ви привлича великолепната глава, в която Мурильо е изобразил майчината скръб^[3], лицето на Беатриче Ченчи^[4], в което Гуидо е съумял да вложи най-трогателна невинност въпреки ужасното й престъпление, или мрачният лик на Филип II, на който Веласкес завинаги е придал царственото величие, което трябва да вдъхва страхопочитание. Някои човешки лица са деспотични образи, които ви говорят, разпитват, отговарят на съкровените ви мисли и дори създават цели стихотворения. Леденото лице на госпожа Д’Егльомон бе една такава страшна поема, едно от лицата, срещани с хиляди в „Божествената комедия“ на Данте Алигиери.

През краткото време, когато жената е в своя разцвет, отличителните черти на красотата й чудесно подпомагат притворството, на което я осъждат вродената й слабост и обществените ни закони. Под пищния колорит на свежото й лице, под пламъка на очите й, под нежната мрежа на фините й черти, на толкова криви, прави, но чисти и съвършено очертани линии, всички нейни чувства могат да останат скрити: изчервяването не подсказва нищо, когато оцветява толкова ярък тен. Всички вътрешни огньове така добре се сливат със светлината на пламтящите от живот очи, че мимолетният отблясък на едно страдание изглежда само като допълнително очарование. Няма нищо по-потайно от едно младо лице, защото няма нищо по-неподвижно. Лицето на една млада жена е спокойно, гладко, свежо като повърхност на езеро. Жените придобиват физиономия едва на трийсет години. До тази възраст художникът открива в лицата им само розово и бяло, усмивки и израз, повтарящи една и съща мисъл, мисъл за младост и любов, еднаква и повърхностна. Но когато жената остарее, всичко в нея говори, изживените страсти са се инкрустирали върху лицето й. Била е любима, съпруга, майка. Най-бурни радости или скърби са гримирали, изтерзали чертите й, отпечатали са се в тях с хилядите бръчки, и те всички са красноречиви. Тогава женската глава става ужасяващо възвишена, красива в меланхолията си и възхитителна в умиротворенията си. Ако е позволено да разширим необичайната метафора, тогава в пресъхналото езеро се виждат следите от всички негови притоци: главата на една стара жена вече не принадлежи нито на светското общество — лекомислено, то с уплаха съзира в нея унищожени всички представи за изящество, с които е свикнало, — нито на посредствените художници, които не откриват нищо, а на истинските поети, на поетите, които имат усет за прекрасното, за освободеното от всички условности, върху които почиват толкова много предразсъдъци за изкуството и красотата.

Макар госпожа Д’Егльомон да носеше модна шапка, не беше мъчно да се види, че някога черните й коси бяха побелели от жестоки вълнения, но прическата й, разделяща косите й на прав път, издаваше добър вкус, разкриваше изтънчените привички на елегантна жена и очертаваше съвсем ясно повехналото й сбръчкано чело, по което все още личаха следи от някогашен блясък. Овалът и правилните черти на лицето й даваха известна, макар и бегла представа за предишната й красота, с която навярно се бе гордяла, но всичко това още по-ясно говореше за силните страдания, които бяха издълбали лицето, изсушили слепоочията, вдлъбнали страните, сбръчкали клепачите и ги бяха лишили от мигли — очарованието на погледа. Всичко в тази жена бе безшумно: походката и движенията й бяха бавни, сериозно съсредоточени, вдъхващи уважение. Скромността й, превърнала се в плахост, като че ли бе резултат от навика й през последните години да се заличава пред дъщеря си, а и говореше рядко, тихо, като всички хора, принудени да размишляват, да се вглъбяват и да живеят в себе. Позата и държането й вдъхваха неподдаващо се на определение чувство, не страх, нито съчувствие, а тайнствена смесица от всички представи, които будят тези две чувства. И най-сетне самите й бръчки, начинът, по който лицето й бе набраздено, избледнелият й скръбен поглед, всичко недвусмислено говореше за сълзи, преглъщани от сърцето и непадащи никога на земята.

Злочестите хора, свикнали да обръщат поглед към небето, за да му се оплачат от безрадостния си живот, лесно биха прочели в очите на тази майка мъчителния навик да се моли всеки миг и едва доловимите следи от тайните наранявания, които в крайна сметка унищожават цветята на душата и дори майчинското чувство. Художниците разполагат с багри за подобни портрети, но мислите и думите са безсилни да ги предадат вярно. В цвета, в израза на лицето се натъкваме на необясними явления, които душата улавя чрез зрението. Описанието на събитията, предизвикали толкова страшни промени във външния вид, е единствената възможност на поета да ги направи разбираеми. Това лице издаваше буря, скрита зад спокойствие и хлад, тайна борба между героизма на майчината болка и безсилието на чувствата ни, ограничени като самите нас, абсолютно чужди на безкрайното. Постоянно овладяваните страдания бяха придали с годините нещо болезнено на тази жена. Безсъмнено някои прекалено бурни вълнения бяха увредили майчиното сърце и без да знае, Жюли бе застрашена от болест — навярно аневризъм. Истинските терзания привидно са така спокойни в дълбокото русло, което са си проправили, сякаш са приспани, но продължават да разяждат душата като страшната киселина, която пробива кристала!

В този миг две сълзи се стекоха по страните на маркизата и тя се изправи, като че ли някаква мисъл, по-раздираща от останалите, я бе пронизала остро. Може би си бе представила бъдещето на Моина и предвиждайки мъките, които очакваха дъщеря й, личните й нещастия отново я обсебиха.

Ще разберете състоянието на тази майка, ако обясним положението на дъщеря й.

Граф Дьо Сент-Ерьоан бе заминал преди около половин година с политическа мисия. В негово отсъствие Моина, съчетаваща цялото тщеславие на суетна жена с прищевките на разгалено дете, флиртуваше за забавление от безразсъдство, от чисто женско кокетство, а може би и за да изпробва властта си, с един ловък, но безсърдечен мъж, на думи опиянен от любов, примесена с всички дребни светски и безсмислени амбиции на самовлюбен денди.

Госпожа Д’Егльомон, приучена от дългия си опит да няма илюзии, да преценява хората, да се бои от светското общество, бе проследила етапите на тази любовна интрига и предчувствуваше гибелта на дъщеря си, виждайки я в ръцете на мъж, за когото няма нищо свято. Не беше ли ужасно за нея да разпознае развратник в човека, когото Моина слушаше с наслада? Любимото й дете бе на ръба на пропаст. Майката беше трагично уверена в това и не смееше да спре графинята, защото се страхуваше от нея. Предварително знаеше, че Моина няма да се вслуша в нито едно от разумните и предупреждения. Нямаше никаква власт над душата й, твърда като желязо за нея и съвсем мека за другите. В майчинската си обич би била склонна да съчувствува на злощастна страст, оправдана от благородството на изкусителя, но дъщеря й се поддаваше на кокетството си, а маркизата презираше граф Алфред дьо Вандьонес, защото знаеше, че е способен да гледа на схватката с Моина като на партия шах. Макар че се ужасяваше от Алфред дьо Вандьонес, нещастната майка бе принудена да погребе в най-съкровените гънки на сърцето си трагичните причини за неприязънта си към него. Тя бе интимно свързана с маркиз Дьо Вандьонес, бащата на Алфред, и приятелството им, в което нямаше нищо осъдително в очите на обществото, даваше право на младия мъж да идва като свой у госпожа Дьо Сент-Ерьоан, преструвайки се на влюбен в нея още от детство.

А и госпожа Д’Егльомон напразно би се решила да изпречи между дъщеря си и Алфред дьо Вандьонес ужасното признание, което би ги разделило. Сигурна бе, че няма да успее, въпреки че тази съдбоносна изповед щеше да я опозори пред дъщеря й. Алфред бе премного покварен, Моина — прекалено умна, за да повярва в това разкритие, и би го пренебрегнала като майчина хитрост.

Госпожа Д’Егльомон бе съградила със собствени ръце затворническата си килия и сама се бе зазидала в нея, за да умре, като пред очите й бъде погубен прекрасният живот на Моина, живот, превърнал се в нейна слава, щастие и утеха, съществуване, хиляди пъти по-скъпо за нея от нейното собствено. Страхотни, невероятно, неизразими страдания! Бездънна пропаст!

Тя чакаше нетърпеливо дъщеря си да стане от сън и в същото време се боеше като осъден на смърт, който би желал животът му да е приключил и все пак мисли вледенен за палача. Маркизата бе решила да направи последен опит, ала вероятно се опасяваше не толкова от провал, колкото от още едно от онези наранявания, който бяха така мъчителни за сърцето й, че можеха да изчерпят цялата й смелост. Майчината й любов бе стигнала дотам: да обича дъщеря си, да се плаши от нея, да се страхува от удар с кама и да върви към него. Майчинското чувство на всеотдайните сърца е така безмерно, че преди да стигне до безразличие, майката трябва да умре или да потърси опора в могъща сила — религията или любовта.

Откакто маркизата бе станала тази сутрин, натрапчивата й памет бе възкресила няколко факта, привидно дребни, но всъщност важни събития в душевния живот. И действително, понякога един жест развихря цяла драма, тонът, с който е произнесена една дума, разбива нечий живот, безразличието на един поглед убива най-щастливата любов. За нещастие маркиза Д’Егльомон бе видяла премного подобни жестове, бе чувала премного подобни думи, бе срещала премного такива ужасни за душата погледи, за да черпи надежда от спомените си. Всичко й доказваше, че Алфред е убил обичта на дъщеря й към нея и отношенията с майка й вече бяха за Моина не радост, а по-скоро дълг. Хиляди случки, дори дреболии свидетелствуваха за грозното поведение на графинята към нея, неблагодарност, която маркизата приемаше може би като възмездие. Търсеше извинение за дъщеря си в промисъла на провидението, за да може още да обожава нанасящата й удари ръка.

Тази сутрин си спомни всичко и всичко отново така болезнено нарани сърцето й, че чашата с огорчения щеше да прелее, ако се добавяше капчица мъка. Един студен поглед можеше да убие маркизата. Трудно е да се опишат тези семейни отношения, но някои подробности ще бъдат навярно достатъчни, за да разкрият и останалото.

Така например маркизата беше започнала да недочува, но не успя да накара Моина да повиши глас заради нея и в деня, когато с наивността на болен човек помоли дъщеря си да повтори една фраза, от която нищо не бе доловила, графинята се подчини, но с такова недоволно изражение, че госпожа Д’Егльомон не посмя да й отправи втори път скромната си молба. Оттогава, когато Моина разказваше някаква случка или говореше, маркизата отиваше по-близо до нея, ала често графинята като че ли изпитваше досада от този недъг и безцеремонно упрекваше майка си. Този пример, един между хиляда, можеше да наскърби само едно майчино сърце. Всички тези подробности биха убягнали на някой страничен наблюдател, защото са недоловими нюанси, освен за женските очи. Веднъж госпожа Д’Егльомон каза на дъщеря си, че принцеса Дьо Кадинян й е дошла на гости. Моина само възкликна:

— Как? Дойде специално за вас!

Изразът, с който произнесе тези думи, тонът й показваха леко удивление, изтънчено презрение, заради които вечно младите и нежни сърца биха сметнали за човечен обичая на диваците да убиват старците, когато не могат да се задържат на клона на силно разтърсвано дърво. Госпожа Д’Егльомон стана, усмихна се и отиде тайно да си поплаче. Добре възпитаните хора, особено жените, проявяват чувствата си само с недоловими признаци, по които все пак се отгатват сърдечните им трепети от хора, които са изпадали в живота си в ситуации, сходни с тази на оскърбената майка.

Смазана от спомените си, госпожа Д’Егльомон бе изровила една от толкова болезнените и жестоки незначителни случки, които никога не й бяха показвали по-ясно, отколкото в този миг, коравосърдечно презрение, прикрито с усмивка. Но сълзите й пресъхнаха, щом чу, че се разтварят капаците на спалнята на дъщеря й. Тя изтича към прозорците й по пътеката край оградата, до която доскоро седеше. Пътем й направи впечатление колко грижливо е изравнен с гребло пясъкът по алеята, доста зле поддържан напоследък. Когато стигна под прозорците на дъщеря си, капаците внезапно се затвориха.

— Моина! — повика тя.

Никакъв отговор.

— Госпожа графинята е в малкия салон — каза камериерката на Моина, когато маркизата влезе и попита дали дъщеря й е станала.

Сърцето на госпожа Д’Егльомон преливаше от огорчение и съзнанието й бе премного заето, за да обърне внимание на едно толкова дребно обстоятелство. Отиде бързо в малкия салон и завари графинята по пеньоар, с небрежно сложена нощна шапчица върху разрошените й къдрави коси, по пантофи, закачила ключа от спалнята на колана си. На поруменялото й лице се четяха едва ли не бурни мисли. Тя седеше на един диван и като че ли обмисляше нещо.

— Защо ме безпокоят? — попита тя сурово. — А, вие ли сте, майко? — поде разсеяно младата жена и не продължи.

— Да, мое дете, майка ти…

Тонът, с който госпожа Д’Егльомон изрече тези думи, разкри такъв прилив на чувство и съкровено вълнение, за които трудно бихме дали представа, ако не употребим думата „светост“. Тя наистина така въплъщаваше свещената същност на майката, че дъщеря й остана поразена и се обърна към нея със смесица от почит, тревога и угризение. Маркизата затвори вратата на салона, където никой не можеше да влезе, без да се чуят стъпките му в предните стаи. Отдалечението му изключваше всякакво подслушване.

— Дъще — каза маркизата, — мой дълг е да поговоря с теб за един от най-важните преломни моменти в живота на жената, какъвто изживяваш може би, без да го съзнаваш, и ще ти говоря не толкова като майка, колкото като приятелка. С женитбата си ти получи свобода на действията си и дължиш сметка само на своя съпруг, но аз така малко съм те оставила да почувствуваш майчината власт (и това може би бе грешка), че имам право да те помоля да ме изслушаш поне веднъж в това сериозно положение, когато се нуждаещ от съвети. Помисли си, Моина, че те омъжих за много способен мъж, с когото можеш да се гордееш, че…

— Майко — извика Моина, като се намуси, — зная какво сте дошли да ми кажете… Ще ми четете проповед по повод Алфред…

— Не бихте отгатнали толкова лесно, Моина — прекъсна я маркизата, опитвайки се да сдържи сълзите си, — ако не съзнавахте…

— Какво? — попита едва ли не надменно Моина. — Но наистина, майко…

— Моина! — възкликна госпожа Д’Егльомон с огромно усилие. — Трябва да изслушате внимателно това, което съм длъжна да ви кажа…

— Слушам — каза графинята, като скръсти ръце с безочливо покорство. — Позволете ми, майко — продължи тя невероятно хладнокръвно, — да позвъня на Полин, за да я отпратя…

Позвъни.

— Мило дете, Полин не може да чуе.

— Мамо — обърна се към нея графинята със сериозно изражение, което би трябвало да се стори необикновено на майката, — аз трябва… — Замълча, тъй като камериерката влезе. — Полин, идете лично при Бодран да разберете защо още не съм получила шапката си…

Седна отново и загледа внимателно майка си. Маркизата с препълнено от горест сърце и сухи очи, обзета от вълнение, което може да бъде разбрано само от майка, заговори на Моина за опасността, която я грозеше. Но било защото графинята се оскърби от подозрението на майка си към сина на маркиз Дьо Вандьонес, било защото бе жертва на необяснима лудост, чиято тайна е в неопитността на всички млади хора, тя се възползува от една кратка пауза на майка си и каза с принуден смях:

— Мамо, мислех, че ревнувате само от бащата…

При тези думи госпожа Д’Егльомон затвори очи, сведе глава и от гърдите й се изтръгна съвсем лека въздишка. Вдигна глава сякаш за да се подчини на властния порив, който ни подтиква да призоваваме Бог в критичните мигове на живота. Сетне спря върху дъщеря си царствен поглед, пълен с дълбока скръб.

— Дъще — промълви тя с много изменен глас, — вие бяхте по-безпощадна към майка си, отколкото оскърбеният от нея мъж, отколкото ще бъде може би Бог.

Госпожа Д’Егльомон стана, но когато стигна до вратата, се обърна, прочете само изненада в очите на дъщеря си, излезе и успя да отиде в градината, където силите я изоставиха.

Там, усещайки остра болка в сърцето, тя се отпусна на една пейка. Блуждаещите й по пясъка очи забелязаха прясна следа от мъжки стъпки: ясно личеше отпечатък от ботуши. Без съмнение дъщеря й бе загубена; стори и се, че отгатва причината за дадената на Полин поръчка. Жестоката мисъл бе съпътствувана от откритие, по-грозно от всичко останало. Предположи, че синът на маркиз Дьо Вандьонес е разрушил в сърцето на Моина дължимото уважение на дъщерята към майката. Болката се усили, тя изгуби съзнание и остана на пейката като заспала.

Младата графиня реши, че майка й си е позволила да й даде малко рязък урок, и си помисли, че вечерта с една ласка и малко внимание ще се сдобри с нея.

Като чу женски писък в градината, тя се наведе нехайно от прозореца точно когато Полин, която още не бе излязла, викаше за помощ, взела маркизата на ръце.

— Не плашете дъщеря ми! — бяха последните думи на майката.

Моина видя, че пренасят майка й бледа, безжизнена, с мъка поемаща си дъх, но размахваща ръце, сякаш искаше да се бори или да говори. Съкрушена от тази гледка, Моина тръгна подир нея, безмълвно помогна да я сложат на леглото и да я съблекат. Чувствуваше се смазана от вината си. В този върховен миг позна истински майка си, а вече не можеше нищо да поправи. Пожела да остане сама с нея и когато в стаята нямаше вече никой, когато усети хлада на винаги гальовната за нея ръка, избухна в сълзи.

Разбудена от плача й, маркизата можа още веднъж да види скъпата си Моина. После, заслушана в риданията й, сякаш раздиращи нежната й полуразголена гръд, тя загледа усмихната дъщеря си. Тази усмивка доказваше на младата убийца, че сърцето на една майка е бездна, в дъното на която винаги има прошка.

Щом стана известно състоянието на маркизата, бяха пратени хора на коне да извикат лекаря, хирурга и внучетата на госпожа Д’Егльомон. Младата маркиза и децата й пристигнаха едновременно с лекарите и образуваха доста внушителна тревожна и безмълвна група, към която се присъедини и прислугата. Като не чуваше никакъв шум, младата маркиза леко почука на вратата на спалнята. Стресната в мъката си, Моина рязко разтвори двете крила, втренчи безумни очи в семейното събрание и видът й бе така разстроен, че бе по-красноречив от всякакви думи. Пред това живо въплъщение на угризението всички занемяха. Лесно можеха да видят краката на маркизата, вкочанени и конвулсивно изопнати върху смъртното ложе. Моина се спря на вратата, изгледа роднините си и каза с глух глас:

— Аз изгубих майка си!