Оноре дьо Балзак
Жената на тридесет години ^[0] (2)

Втора глава
Неведоми страдания

Между Сена и рекичката Луен се разстила обширна равнина, оградена от гората Фонтенбло, градовете Море, Ньомур и Монтро. Този гол край предлага на погледа само няколко възвишения, понякога посред нивите залесени квадратни площи служат за убежище на дивеча; навсякъде другаде — безкраен сив или жълтеникав хоризонт, както в Солон, Бос и Бери.

Сред равнината между Море и Монтро пътникът забелязва стар замък. Сен-Ланж, чиито околности не са лишени от царственост и величие: великолепни алеи с брястове, ровове, дълги крепостни стени, обширни градини и внушителни сгради на кастеланите, за чието построяване са били необходими доходите от извънредния данък, фермите, разрешените от закона злоупотреби или крупните богатства, разгромени под чука на Гражданския кодекс.

Ако някой художник или мечтател случайно попадне по пътищата с дълбоки коловози или насипите, които затрудняват достъпа, той запитва по чий каприз поетичният замък е бил запратен сред савана от жито, пустинята от креда, мергел и пясък, където всяко веселие замира, където неизбежно се ражда тъга, а душата все е потисната от безмълвната самота, еднообразния хоризонт, отрицателно въздействуващата красота, благотворна за нетърсещите утеха страдалци.

Към края на 1820 година една млада жена, известна в Париж с изяществото, хубостта и ума си, чието обществено положение и богатство съответствуваха на репутацията й, се засели тук за голямо удивление на селцето, разположено на около миля от Сен-Ланж. От незапомнено време фермерите и селяните не бяха виждали обитатели на замъка. Макар да даваше значителна реколта, земята бе предоставена на грижите на управител и пазена от стари служители. Затова идването на маркизата предизвика известно вълнение.

На края на селото в двора на долнопробна странноприемница на кръстопътя за Ньомур и Море няколко души се бяха струпали, за да наблюдават каляската, която напредваше доста бавно, защото маркизата пътуваше от Париж със собствени коне. На капрата камериерката държеше в ръце момиченце, по-скоро замислено, отколкото засмяно. Майката се бе отпуснала вътре като умиращ, пратен от лекарите на село. Отпадналото изражение на нежната млада жена не се хареса особено на политиканите в селцето, обнадеждени, че с пристигането й в Сен-Ланж общината ще се раздвижи. А явно всякакъв вид движение бе противно на тази измъчена жена.

Най-умната глава в селото Сен-Ланж заяви вечерта в кръчмата, по-точно в стаята, където пиеха първенците, че ако се съди по тъгата, изписана върху лицето й, маркизата навярно е разорена. В отсъствие на господин маркиза, за когото вестниците съобщаваха, че ще придружава Ангулемския херцог в Испания^[1], тя щяла да спести в Сен-Ланж загубите от погрешни борсови операции. Маркизът играеше на едро. Може би земята щеше да бъде разпродадена на малки парцели. Тогава можеха да направят успешни сделки. Всеки трябваше да преброи парите си, да ги извади от скривалището, да провери възможностите си, за да има свой дял от разорението на Сен-Ланж.

Това бъдеще им се стори толкова привлекателно, че всеки големец, горящ от нетърпение да узнае дали е правдоподобно, се замисли как да научи истината от хората в замъка. Но никой не можа да ги осведоми за произшествието, което бе довело господарката им в началото на зимата в стария замък Сен-Ланж, макар че притежаваше други земи, прочути с ведрия пейзаж и прекрасните си градини. Кметът отиде да поднесе почитанията си на маркизата. Не бе приет. След кмета се представи управителят със същия успех.

Маркизата излизаше от спалнята си само за да я подредят, и отиваше в съседната малка гостна, където обядваше, ако може да се нарече обед това да седнеш на масата, да гледаш ястията с отвращение и да хапнеш точно толкова, колкото да не умреш от глад. После веднага се връщаше на дълбокото старинно кресло в нишата на единствения прозорец на спалнята си, където седеше от сутринта. Виждаше дъщеря си само през малкото мигове на тъжния си обед и при все това като че ли с мъка я понасяше. Не са ли необходими нечувани страдания, за да притъпят майчинското чувство у една млада жена? Нито един човек от прислугата нямаше достъп до нея. Приемаше единствено услугите на камериерката. Маркизата наложи пълна тишина в замъка, дъщеря й трябваше да играе далеч от нея. Толкова мъчително й бе да търпи и най-малкия шум, че всеки човешки глас, дори гласът на детето й, неприятно я дразнеше.

Хората от околността дълго се занимаваха с чудатостите й. Сетне, когато изчерпаха всички възможни предположения, и съседните градчета, и селяните престанаха да мислят за болната жена.

Оставена сама на себе си, маркизата можеше да мълчи сред тишината, с която се бе обградила, и нямаше никакъв повод да напуска украсената с гоблени стая, където бе умряла баба й, където самата тя бе дошла, за да умре тихо без свидетели, без да й досаждат, без да понася неискрените прояви на егоизъм, гримиран с обич, които причиняват двойна агония на умиращите в градовете. Жената беше двадесет и шест годишна. На тази възраст душа, преизпълнена все още с поетични илюзии, копнее за смъртта, която й се струва благотворна. Но смъртта кокетира с младите хора, пристъпва и се отдръпва, явява се и се скрива. Мудността й ги разочарова, а неувереността в утрешния ден отново ги хвърля в света на хората, където пак ще срещнат страданието и то, по-безжалостно от смъртта, ще ги срази незабавно. И така жената, която отказваше да живее, щеше да изпита огорчението от това забавяне в усамотението си и по време на душевната агония, на която смъртта нямаше да сложи край, щеше да се приучи на егоизъм, опустошаващ сърцето и нагаждащ се към обществото.

Тази жестока и скръбна поука е винаги плодът на първите ни страдания. Маркизата истински страдаше за пръв и може би единствен път в живота си. Не се ли заблуждаваме, като мислим, че чувствата се изживяват повторно? Веднъж изчезнали, не може да оцелее без някаква поетична промяна: човек или отлита към небето, или, ако остане на земята, се връща в обществото, за да го мами, за да играе роля. Познава вече кулисите му и се оттегля там, за да пресмята, да стене и да се шегува. След трагичната криза светският живот не крие вече тайни за него, той безвъзвратно го е осъдил.

При младите жени на възрастта на маркизата първата, най-сърцераздирателната скръб винаги има една и съща причина. Жената, особено младата жена, колкото издигната духом, толкова и красива, винаги насочва живота си натам, където природата, чувството и обществото я тласкат да го посвети изпяло. И ако успее да го пожертвува, изживява най-жестоки страдания, защото първата любов е най-красивото от всички чувства. Защо това нещастие никога не е имало нито художник, нито поет? Но пък може ли да се нарисува то, може ли да се възпее? Не, естеството на страданията, които поражда, не се поддава на анализ и на четката на художника. А и страданията никога не са споделени: за да утешиш жената, трябва да умееш да ги отгатнеш, защото винаги горчиво таени и благоговейно изживявани в душата, те са като лавината, която, сривайки се в долината, помита всичко, преди да спре.

В този период от живота си маркизата бе жертва на терзания, за дълго неведоми, защото всичко в обществото ги осъжда, докато сърцето ги приласкава, а съвестта на истинската жена винаги ги оправдава. Тези мъчения са като отхвърлени от живота деца, много по-скъпи на майката, отколкото надарените. Никога може би ужасната катастрофа, която убива всякакъв живот извън нас, не е била така силна, така цялостна, така жестоко уголемена от обстоятелствата, както в случая с маркизата. Един любим, млад и великодушен мъж, чието желание ни веднъж не бе задоволила, за да не наруши законите на обществото, бе умрял, за да спаси онова, което обществото нарича честта на една жена. Кому можеше да признае: „Страдам!“ Сълзите й биха оскърбили мъжа й, първопричина за катастрофата. Законите, нравите запрещаваха жалбите й, приятелка би злорадствувала, мъж би се възползувал. Не, бедната страдалка можеше да плаче на воля само в пустиня и да преглъща страданието си или да бъде погълната от него, да умре или да убие нещо в себе си — може би съвестта си.

От няколко дни тя стоеше, вперила очи в равния хоризонт, където, както в бъдещия й живот, нямаше какво да дири, нито на какво да се надява, където всичко се виждаше с един поглед и й се предлагаха картини на хладна пустош, раздираща сърцето й. Мъгливите утрини, бледото небе, стелещите се облаци под сивкавия свод съответствуваха на фазите на душевното й страдание. Сърцето й нямаше да бъде и не беше похабено. Не, свежата и цветуща жена се вкаменяваше под бавното въздействие на това терзание, непоносимо, защото бе безцелно. Сама се измъчваше и заради себе си. Ако страдаш така, не си ли вече с единия крак в егоизма? Затова ужасяващи мисли прекосяваха съзнанието й и го нараняваха. Тя се вглеждаше в себе си и се виждаше раздвоена. От една страна, анализираше и страдаше, от друга, не желаеше вече да страда. Понасяше се мислено към радостите на детството си, отлетяло, без сама да осъзнае колко е било щастливо, и светлите спомени се тълпяха сякаш за да подчертаят разочарованието от брака й, подходящ в очите на обществото, а в действителност ужасен. Каква полза бе имала от красивия си момински свян, от потиснатите желания и жертвите за обществото? Макар че всичко в нея излъчваше и очакваше любов, тя се питаше за какво й са сега хармоничните движения, усмивката и изяществото й. Противно й беше да се чувствува свежа и сластна, както ни е противен безцелно повтаряният звук. Дори собствената й красота й бе непоносима като нещо излишно. С ужас си представяше, че занапред няма да бъде вече пълноценно същество. Вътрешното й „аз“ не бе ли загубило способността за нови усещания, която ни доставя такава радост от живота? В бъдеще повечето й изживявания щяха да се заличават едва изпитани и много възприятия, които някога биха я развълнували, щяха да й бъдат безразлични. След истинското детство настъпва детството на сърцето, а любимият бе отнесъл в гроба второто й детство. Още млада в желанията си, тя вече не притежаваше непокътнатата душевна младост, която придава стойност и сладост на всичко в живота. Нямаше ли да остане в нея едно тъжно, недоверчиво начало, което да отнема внезапната свежест и устрем на чувствата й? Нищо вече не можеше да й върне щастието, на което се бе надявала, което си бе представяла така красиво. Първите й истински сълзи угасяха небесния огън, озаряващ първите сърдечни вълнения. Тя щеше винаги да страда, че не е това, което би могла да бъде. От тази увереност произтича може би горчивото отвращение, което ни кара да извърнем глава, когато се появи нова радост.

Тя съдеше за живота като старец, преди да го напусне. Макар че се чувствуваше млада, грамадата от безрадостни дни тегнеше над нея, смазваше я и я състаряваше преждевременно. С отчаян вик питаше обществото какво й е дало в замяна на любовта, която й бе помогнала да живее и която бе загубила. Питаше се дали в тъй целомъдрената си чиста и изчезнала любов мисълта не е била по-престъпна от постъпките. Обвиняваше се, за да заклейми обществото и да се утеши, че не е имала с любимия си съвършеното общуване, което, сливайки душите, намалява болката на живия благодарение на сигурността, че е изпитал щастие, че е дарил напълно и другия и че съхранява в себе си отпечатъка на изчезналия. Беше недоволна като актриса, изиграла зле ролята си, защото мъчителната мисъл атакуваше всички фибри на тялото й. Ако природата бе уязвена в най-съкровените й желания, наранено бе и тщеславието, както и добротата, която тласка жената към саможертва. После, размишлявайки върху всички тези въпроси, анализирайки движещите сили на социалното си, нравствено и физическо съществуване, тя се чувствуваше толкова омаломощена, залутана, че обзета от най-противоречиви мисли, нищо не проумяваше. Затова понякога, когато се спускаше мъгла, оставаше прозореца и стоеше с празно съзнание, вдъхваше мириса на влага и пръст, неподвижна, привидно затъпяла, защото ехтенията на болката й я правеха глуха както за хармонията на природата, така и за магията на мисълта.

Един ден към пладне, когато слънцето бе разкъсало облаците, камериерката й влезе, без да бъде повикана, и й каза:

— Вече четвърти път кюрето идва да види госпожа маркизата. Днес настоява така енергично, че се чудим какво да му отговорим.

— Навярно иска пари за бедните от общината. Вземете двадесет и пет луидора и му ги занесете от мое име.

— Госпожо — каза камериерката, като се върна след малко, — свещеникът отказва да вземе парите и иска да говори с вас.

— Да дойде тогава — отвърна маркизата, като не скри недоволството си, което предричаше хладен прием на свещеника: явно искаше да избегне преследването му чрез кратко и откровено обяснение.

Маркизата бе загубила майка си в ранно детство и възпитанието й естествено бе повлияно от либерализма, който по време на революцията отслаби връзките с религията във Франция. Благочестието е женска добродетел, предавано правилно само от жени, а маркизата бе дете на XVIII век и философските й убеждения бяха убеждения на баща й. Не спазваше никакви религиозни задължения. За нея свещеникът беше чиновник, ползата от когото й се струваше съмнителна. При нейното душевно състояние гласът на религията можеше само да вгорчи мъката й. Освен това никак не се доверяваше на селските кюрета и тяхната образованост. Затова реши любезно да постави свещеника на място и да се отърве от него, както правят богатите — с благодеяние.

Свещеникът влезе и външният му вид не измени мнението на маркизата. Видя дребен шишко с червендалесто, старо и набръчкано лице, който уж се усмихваше, но се усмихваше принудено. Плешивото му чело, набраздено от многобройни напречни бръчки, бе надвиснало над лицето му и го смаляваше. Няколко бели косъма стърчаха над врата му и се завиваха към ушите. Ала физиономията му издаваше вродена жизнерадост. Дебелите му устни, леко вирнатият нос, брадичката, потънала в два реда гънки, свидетелствуваха за щастлив характер. Маркизата обърна внимание най-напред само на основните му черти, но при първите думи на свещеника остана поразена от приятния му глас. Вгледа се в него и забеляза под сивеещите му вежди очи, които бяха плакали. А и очертанията на страните му, гледани в профил, му придобило такова достолепно и скръбно изражение, че тя видя човека в него.

— Госпожо маркизо, богатите ни принадлежат само когато страдат, а страданията на млада, хубава, богата, омъжена жена, която не е загубила нито деца, нито родители, могат да се отгатнат и са причинени от наранявания, чиято остра болка може да бъде смекчена само от религията. Душата ви е в опасност, госпожо. Нямам предвид другия живот, който ни чака! Не, не съм в изповедалнята. Но не е ли мой дълг да ви просветля за бъдещето ви съществуване? Простете на един старец, че ви досажда с оглед на щастието ви.

— Няма вече щастие за мен, господине. Скоро ще ви принадлежа, както казахте, но завинаги.

— Не, госпожо, няма да умрете от скръбта, изписана на лицето ви и потискаща душата ви. Ако е трябвало да умрете, нямаше да бъдете в Сен-Ланж. Ние загиваме не толкова от едно реално съжаление, колкото от измамените си надежди. Изпитал съм по-непоносима, по-ужасна скръб, от която не умрях.

Маркизата сви недоверчиво рамене.

— Госпожо, познавам човек, сполетян от толкова голямо нещастие, че вашите скърби ще ви се сторят леки, ако ги сравните с неговите…

Било защото дългото й усамотение бе започнало да й тежи, било защото й бе приятна перспективата да излее скръбните си мисли в приятелско сърце, тя спря върху кюрето красноречивия си въпросителен поглед.

— Госпожо — поде свещеникът, — този мъж беше баща и от някога многобройното му семейство бяха останали само три деца. Загубил бе последователно родителите си, сетне дъщеря си и жена си, и двете много обичани. Живееше сам в дълбоката провинция, в малкото имение, където толкова дълго бе щастлив. Тримата му синове бяха в армията и всеки от тях имаше чин, съответствуващ на продължителността на службата му. По време на Стоте дни най-големият мина в гвардията и стана полковник, вторият беше командир на батальон в артилерията, а най-малкият командуваше драгунски ескадрон. Госпожо, тези три момчета обичаха баща толкова, колкото бяха обичани от него. Ако познавате безгрижието на младите хора, които, в плен на увлеченията си, никога нямат време да проявят синовни чувства, само от един факт ще разберете колко силна е била любовта им към бедния самотен старец, който живееше вече само чрез тях и за тях. Не минаваше седмица да не получи писмо от някой от синовете си, но затова пък и той не беше с тях нито малодушен, което намалява уважението на децата, нито несправедливо строг, което ги ожесточава, нито скъпеше жертвите си, което ги отчуждава. Не, той им беше повече от баща, беше станал техен брат, техен приятел. Накратко, отиде да се сбогува с тях в Париж, когато заминаваха за Белгия. Искаше да види дали конете им са добри, дали не им липсва нещо. Те заминават, бащата се връща у дома. Войната започва, той получава писма, писани във Фльорюс, Лини, всичко е наред. Разгаря се битката при Ватерло, знаете резултата. Франция внезапно бе потопена в траур. Всички семейства живееха в страшна тревога. А той, нали разбирате, госпожо, чакаше. Нямаше ни отдих, ни покой, четеше вестниците, всеки ден отиваше сам на пощата. Една вечер му съобщават, че е дошъл ординарецът на сина му, полковника. Вижда войника, качен на коня на господаря си. Няма място за въпрос: полковникът е загинал, прерязан на две от снаряд. Към края на вечерта пристига пеш ординарецът на най-малкия: най-малкият син бе умрял в деня след битката. И най-сетне в полунощ един артилерист идва да му извести за смъртта на последния син, върху когото за толкова кратко време клетият баща бе съсредоточил целия си живот. Да, госпожо, всичките бяха загинали!

Като помълча малко и овладя вълнението си, свещеникът тихо изрече следните думи:

— А бащата остана жив, госпожо. Той разбра, че щом Бог го оставя на земята, трябва да продължи да страда, и той страда, но намери убежище в религията. Какво можеше да стане от него?

Маркизата вдигна очи към лицето му, възвишено в тъгата и примирението, и изчака края на думите му, при които се разрида.

— Свещеник, госпожо: осветиха го сълзите, преди да бъде ръкоположен пред олтара.

Известно време мълчаха. Маркизата и свещеникът гледаха през прозореца мъгливия хоризонт, сякаш можеха да зърнат там онези, които вече ги нямаше.

— Не свещеник в град, а просто кюре — поде той.

— В Сен-Ланж — каза тя, като изтри сълзите си.

— Да, госпожо.

Никога величието на скръбта не се бе възправяло по-внушително пред Жюли. И неговото „да, госпожо“ падна право в сърцето й като безкрайно тежко бреме. Гласът му, който отекваше тихо в ушите й, цяла я разтърсваше. О, това наистина бе гласът на нещастието, този плътен, сериозен глас, който сякаш я пронизваше.

— Господине — промълви едва ли не почтително маркизата, — а ако не умра, какво ще стане с мен?

— Нали имате дете, госпожо?

— Да — изрече тя хладно.

Кюрето я погледна, както лекарят поглежда болен, чийто живот е в опасност, и реши да положи всички усилия, за да я оспори на духа на злото, който простираше вече ръка над нея.

— Сама виждате, госпожо, трябва да живеем с горестите си и религията едничка ни предлага истинска утеха. Ще ми позволите ли да идвам, за да слушате гласа на човек, отзивчив към всяка мъка, който при това, вярвам, никак не е страшен?

— Да, господине, идвайте. Благодаря ви, че сте помислили за мен.

— Е добре, госпожо, до скоро виждане.

Това посещение пооблекчи душата на маркизата, прекалено възбудена от скръбта и самотата. Свещеникът вля балсам в сърцето й ведно с благотворния от глас на набожните думи. Освен това тя изпита приятното задоволство на затворник, който, познал дълбокото усамотение и тежестта на веригите, чува как съседът му потропва на стената и сам възпроизвежда звука, изразяващ общите им мисли. Най-неочаквано се сдоби с доверено лице. Ала скоро изпадна пак в мрачни мисли и си каза като затворника, че един другар в неволята не облекчава нито нейните вериги, нито нейното бъдеще.

Кюрето не искаше още от първото си посещение да смути чисто егоистичната й скръб, но се надяваше, че благодарение на вещината си при повторна среща ще може да говори повече за религията. След два дни отиде пак и маркизата явно показа, че го е очаквала.

— И така, госпожо, маркизо — каза старецът, — мислехте ли си за неизброимите човешки страдания? Повдигнахте ли поглед към небето? Съзряхте ли безкрайните светове, които смаляват значението ни, унищожават тщеславието ни, но в същото време намаляват огорченията ни?…

— Не, господине — отвърна тя, — обществените закони тегнат премного на сърцето ми и ме раздират премного силно, за да се издигна в небесата. Но и законите може би не са така жестоки, както светските норми. О, светското общество!

— Длъжни сме, госпожо, да се подчиняваме и на едните, и на другите: законът е словото, а нормите са действията на обществото.

— Да се подчиня на обществото?… — Маркизата неволно потръпна ужасена. — Ах, господине, всичките ни беди идват оттам. Бог не е създал нито един закон, носещ нещастие. Обединявайки се обаче, хората са изопачили делото му. Ние, жените, сме малтретирани от цивилизацията повече, отколкото от природата. Природата ни налага физически страдания, които вие не облекчавате, а цивилизацията развива у нас чувства, които непрестанно мамите. Природата задушава слабите същества, а вие ги осъждате да живеят, за да ги обречете на злощастие. Само ние чувствуваме тежестта на брака, институцията, на която се опира обществото днес: за мъжа — свобода, за жената — дълг. Дължим ви целия си живот, а вие — само редки мигове от вашия. С една дума, мъжът избира, а ние сляпо се подчиняваме. О, господине, на вас мога да кажа всичко. Да, бракът, така както се практикува днес, ми се струва законна проституция. От него произтичат страданията ми. Само аз всред злочестите създания, бракосъчетани така фатално, трябва да пазя мълчание. Аз сама съм виновна за злото, аз пожелах да се омъжа. — Разплака се горчиво и млъкна. — В крайната си покруса, в океана от скръб намерих малко почва под краката си, за да страдам на воля — продължи тя. — Ураган отнесе всичко. Ето ме сама, без опора, много слаба срещу бурите.

— Никога не сме слаби, когато Бог е с нас — каза свещеникът. — Впрочем, ако никакви чувства не ви задържат тук, на земята, нямате ли задължения?

— Все задължения! — извика тя възбудено. — А къде са чувствата, които ни дават сили да ги изпълним? Господине, нищо от нищо или нищо за нищо е един от най-справедливите закони на природата, на духа и на тялото. Вихте ли желали дърветата да имат листа без сока, който предизвиква разлистването им? Душата също има нужда от сок, а в мен сокът пресекна в извора си.

— Няма да ви говоря за религиозното чувство, пораждащо примирение — каза свещеникът. — Но нима майчинството не е…

— Замълчете, господине! — спря го маркизата. — Ще бъда искрена с вас. Уви, с никого занапред не мога да бъда такава, осъдена съм на притворство. Обществото изисква постоянни преструвки и под угрозата на безчестие ни повелява да се подчиняваме на условностите. Съществуват два вида майчинство, господине. Някога не правех подобно разграничение. Сега зная. Аз съм само наполовина майка, по-добре би било изобщо да не съм. Елен не е негово дете! О, не изтръпвайте! Сен-Ланж е бездна, погълнала много фалшиви чувства, излъчваща зловеща светлина, и в нея са се сгромолясали нестабилните сгради на противоестествените закони. Имам дете, това е достатъчно. Майка съм, така повелява законът. Но вие, който имате толкова отзивчива душа, може би ще разберете стоновете на една съкрушена жена, която не е допуснала в сърцето си нито едно измамно чувство. Бог ще ме съди, но не вярвам да нарушавам законите му, като се поддавам на чувствата, които е вложил в душата ми. И ето до какъв извод стигнах: не е ли детето образ на две същества, плод на две свободно слети воли? Ако не е свързано с всички фибри на тялото, както с цялата обич на сърцето, ако не напомня за дивна любов, за времето и мястото, където тези две същества са били щастливи, за думите, пълни с музика, за нежните им мисли, детето е неудачно творение. Да, за тях то трябва да бъде възхитителна миниатюра, в която отново се слива поезията на съкровения им двоен живот. То трябва да им предлага извор на богати емоции, да бъде едновременно цялото им минало и цялото им бъдеще. Бедната ми мъничка Елен е дете на баща си, дете на дълга и случайността. Тя буди у мен само женския инстинкт, природното начало, което неудържимо ни подтиква да закриляме създанието, родено от утробата ни. От гледна точка на обществото аз съм безупречна. Не й ли пожертвувах живота и щастието си? Плачът й дълбоко ме разстройва, ако падне в езерото, ще се спусна да я спася. Но тя не е в сърцето ми. Ах, любовта събуди в мен мечта за по-висше, по-пълно майчинство. В един изчезнал сън галех детето, родено от желанието, преди да бъде заченато, омайното цвете, сътворено в душата, преди да се появи на бял свят. За Елен съм това, което според природния закон една майка трябва да бъде за рожбата си. Когато вече няма да има нужда от мен, всичко ще свърши: изчезне ли причината, няма да има и следствие. Ако жената притежава чудната привилегия да разпростре майчинството си върху целия живот на детето си, не трябва ли да отдадем това божествено постоянство в чувството на сиянието на духовното зачатие? Когато детето не е притежавало майчината си душа като първа обвивка, чувството секва в сърцето на майката, както при животните. Това е истината, чувствувам го: колкото повече расте клетата ми дъщеричка, толкова повече сърцето ми се стеснява за нея. Жертвите, които й принесох, вече ме отдалечиха от нея, докато за едно друго дете сърцето ми щеше да бъде, усещам това, неизчерпаемо. За онова друго дете нищо нямаше да бъде жертва, всичко щеше да бъде наслада. В това отношение, господине, разумът, религията, всичко в мен е безсилно срещу чувствата ми. Няма ли право да желае смъртта жена, която не е нито майка, нито съпруга и която за свое нещастие е върнала любовта в безкрайната й красота, майчинството — в безграничната му радост? Какво може да стане с нея? Аз, аз мога да ви кажа какво изпитва! Сто пъти на ден, сто пъти на нощ трепет разтърсва главата, сърцето и тялото ми, когато някой спомен, едва-едва отпъждан, ми донесе представата за едно щастие, което е по-голямо във въображението ми, отколкото би било в действителност. Безмилостните химери отслабват чувствата ми и аз си казвам: „Какъв би бил животът ми, ако…“

Скри лице в ръцете си и избухна в сълзи.

— Ето съкровените дълбини на сърцето ми! — поде тя. — Заради едно дете от него бих приела най-страхотни нещастия! Бог, който умря, поел върху себе си всички грехове на земята, ще ми прости тази пагубна мисъл. Но зная, че обществото е неумолимо: за него думите ми са кощунствени, аз престъпвам всички негови закони. Ах, бих искала да обявя война на обществото, за да променя законите и обичаите му, да ги унищожа! Не нарани ли то всичките ми мисли, фибри, чувства, всичките ми желания, надежди в бъдещето, настоящето и миналото? За мен денят е помръкнал, мисълта е меч, сърцето ви — жива рана, детето ми — отрицание. Да, когато Елен ми говори, бих искала да има друг глас, когато ме гледа, бих искала да има други очи. Тя съществува, за да ми сочи всичко онова, което е трябвало да бъде и което не е. Тя ми е непоносима! Усмихвам й се, опитвам се да я възнаградя заради чувството, от което я лишавам. Страдам! О, господине, премного страдам, за да мога да живея. И ще бъда смятана за добродетелна жена! И не съм извършила прегрешения! И ще ме чествуват! Преборих се с неволната любов, на която не биваше да се поддавам; но ако опазих плътта си, опазих ли сърцето си? То — тя допря лявата ръка до гръдта си — винаги е принадлежало само на едно същество. Затова и моето дете не се мами. Съществуват погледи, глас, майчински жестове, чиято сила оформя детската душа, а бедната ми дъщеричка не чувствува ръцете ми да тръпнат, гласът ми да се задавя, погледът ми да се разнежва, когато я гледам, когато й говоря или я вземам на ръце. Тя ми хвърля обвинителни погледи, които не издържам! Понякога се боя да не би в нейно лице да намеря съд, който ще ме осъди, без да ме изслуша. Дано небесата се смилят, дано омразата не се всели един ден помежду ни! Господи, по-добре нека гробът зине пред мен, нека свърша дните си в Сен-Ланж! Искам да се преселя в свят, където ще намеря отново другата си душа, където ще бъда истинска майка! О, простете, господине, безумна съм! Тези думи ме задушаваха, изрекох ги! Ах, вие също плачете! Не ме презирате. Елен! Елен, дъще моя, ела! — извика тя с някакво отчаяние, като чу детето си, което се връщаше от разходка.

Момиченцето влезе със смях и викове. Носеше една пеперуда, която бе уловило. Но като видя майка си в сълзи, доближи се до нея и се остави да го целуне по челото.

— Ще бъде много хубава — промълви свещеникът.

— Тя е копие на баща си — отвърна маркизата, прегръщайки дъщеря си с топлота сякаш за да плати дълг или да заличи угризение.

— Вие горите, мамо!

— Върви, остави ни, ангел мой — отпрати я маркизата.

Детето си отиде без съжаление, без да погледне майка си, почти щастливо да избяга от това тъжно лице и вече съзнаващо, че по него не е изписана благосклонност. Усмивката е дарът, езикът, изразът на майчинството. Маркизата не можеше да се усмихва. Тя се изчерви, когато обърна очи към свещеника: беше се надявала да се покаже майка, но пито тя, нито момиченцето й можеха да излъжат. Всъщност целувките на една искрена жена съдържат божествен еликсир, който влага в ласката душа, невидим плам, който прониква в сърцето. Целувките, лишени от тази сладост, са тръпчиви и сухи. Свещеникът бе почувствувал разликата: зърнал бе бездната, която разделя физическото от духовното майчинство. Затова, като хвърли изпитателен поглед към жената, й каза:

— Имате право, госпожо, за вас е било по-добре да сте мъртва…

— Ах, виждам, че разбирате страданията ми — простена тя, — щом вие, християнският свещеник, отгатвате и одобрявате гибелните решения, които те ми вдъхнаха. Да, исках да се самоубия, но нямах необходимата смелост, за да изпълня замисъла си. Тялото ми се оказа слабо, когато душата ми бе силна, а когато ръката ми не трепереше, душата ми се колебаеше. Не познавам тайната на тези борби и алтернативи. Навярно за жалост съм само жена, непостоянна в намеренията си, силна единствено в любовта си. Презирам се! Вечер, когато всички спяха, смело тръгвах към езерото; дойдех ли до брега, крехката ми природа се ужасяваше от самоунищожението. Изповядвам ви слабостта си. Когато отново се озовавах в леглото си, аз се срамувах от себе си и отново набирах кураж. В един от тези мигове взех лауданум, но само ми стана много зле, не умрях. Помислих, че съм изпила цялото шишенце, а бях оставила половината.

— Вие сте загубена, госпожо — тъжно изрече свещеникът, задавен от сълзи. — Ще се върнете в обществото и ще мамите обществото. Ще търсите и ще намерите онова, което според вас ще ви възнагради за мъките ви. А един ден ще понесете наказанието за вашите удоволствия…

— Аз! — извика тя. — Да отдам на първия негодник, съумял да изиграе комедията на страстта, последните, най-скъпоценни богатства на сърцето си и да опозоря живота си за един миг съмнителна наслада? Не, душата ми ще изгори с чист пламък. Господине, мъж чувствен, но с душа, който отговаря на всички изисквания на нашата природа, чиято нежна хармония откликва само на напора на чувствата, такъв мъж не се среща два пъти в един живот. Бъдещето ми е ужасно, зная: жената не е нищо без любовта, красотата не е нищо без насладата. Но нима обществото няма да порицае щастието ми, ако то отново ми се яви? Дължа на дъщеря си това, че съм една почитана майка. Ах, впримчена съм в железен обръч, от който не мога да изляза без позор. Семейните задължения, изпълнявани без отплата, ще ми опротивеят, ще проклинам живота. Но поне дъщеря ми ще има подобие на добра майка. Ще й върна съкровищница от добродетел в замяна на съкровищницата от чувство, от която я лиших. Дори не желая да живея, за да вкуся радостта на майките от щастието на децата им. Не вярвам в щастието. Каква ще бъде съдбата на Елен? Като моята навярно. С какви средства разполагат майките, за да осигурят на дъщерите си любим съпруг в лицето на мъжа, с когото ги свързват? Вие хулите бедните създания, които се продават по за няколко екю на случаен мъж: гладът и нуждата опрощават тези краткотрайни връзки. Докато обществото търпи, насърчава много по-ужасяващия съюз между една невинна девойка и един мъж, когото тя не познава дори от три месеца: продадена е за цял живот. Наистина цената е висока! Е, да, ако без да й разрешавате отплата за терзанията й, вие я тачите, но не, обществото заклеймява най-целомъдрените измежду нас! Такава е участта ни, видяна под двете й лица: открита проституция и злощастие. Колкото до бедните момичета без зестра, те обезумяват, те загиват: за тях — никаква жал! Красотата, качествата не са истинските стойности на вашето човешко тържище и вие наричате общество този вертеп на егоизъм! Поне обезнаследете жените! По този начин ще изпълните един природен закон, като избирате съпругите си съгласно зова на сърцето.

— Госпожо, думите ви ме убеждават, че и семейното, и религиозното чувство са ви чужди. И няма да се поколебаете между обществения егоизъм, който ви уязвява, и личния егоизъм, който ще ви подтикне да желаете наслаждения…

— Съществува ли семейството, господине? Отричам семейството в общество, което след смъртта на бащата или майката разделя имуществото и казва на всеки да върви по своя път. Бракът е временен и случаен съюз, мигновено разтрогнат от смъртта. Законите ни са разрушили родовете, приемствеността, дълговечността на образците и традициите. Около себе си не виждам нищо друго освен руини.

— Госпожо, ще се възвърнете към Бога едва когато почувствувате тежестта на неговата десница, и аз ви пожелавам да имате време да се помирите с него. Вие търсите утеха, като свеждате очи към земята, вместо да ги обърнете нагоре към небето. Философските размисли и личният интерес са обсебили сърцето ви. Глуха сте за гласа на религията, както всички деца на този обезверен век! Светските удоволствия пораждат само страдания. Просто ще изпитате друг вид страдания.

— Ще опровергая пророчеството ви, ще бъда вярна на мъжа, който умря за мен — отвърна тя с горчива усмивка.

— Скръбта — промълви той — е животворна само в души, подготвени от религията.

Сведе почтително поглед, за да не издаде съмненията, които можеха да се прочетат в него. Буйните роптания, изтръгнали се от маркизата, го бяха огорчили. Разпознавайки човешкото „аз“ в едно от хилядите му проявления, той загуби надежда, че ще смекчи сърцето й, изсушено вместо по-отзивчиво поради нещастието и в което семето на небесния сеяч не бе покълнало, защото тихият му гласец е бил задушен от високите, грозни вопли на егоизма. И все пак той прояви постоянството на апостол и неведнъж отиде при нея, винаги воден от надеждата да върне към Бога това толкова благородно и гордо създание. Но загуби кураж в деня, в който осъзна, че маркизата обича да се среща с него само защото й е приятно да говори за онзи, когото го нямаше вече. Не пожела да принизи мисията си, като се постави в угода на една страст. Прекрати този вид разговори и постепенно се върна към обичайните светски теми.

Настъпи пролет. Маркизата намери разтуха за дълбоката си скръб и поради липса на други занимания се зае със земите си, като с охота се разпореди за някои строежи. През октомври напусна стария замък в Сен-Ланж, където си бе възвърнала свежестта и красотата в безделната печал, която, отначало мощна като изхвърлен със сила диск, бе замряла в меланхолия, както дискът спира след поредица все по-слаби колебания. Меланхолията е съставена от множество подобни душевни колебания, първото от които граничи с отчаянието, а последното — с удоволствието: в младостта тя е мрачината на утрото, в старостта — мрачината на вечерта.

Когато каретата й мина през селото, маркизата бе поздравена от свещеника, който се връщаше от църква в дома си. Но след като отвърна на поздрава му, тя сведе поглед и извърна глава, за да не го види отново. Свещеникът имаше премного доводи срещу тази злочеста Артемида от Ефес.^[2]