Един бивш адютант на Наполеон — ще го наричаме само маркиза или генерала, — който по време на Реставрацията много се издигна, бе дошъл да прекара празниците във Версай в имението си между църквата и градската врата на Монтрьой, на пътя, водещ към авеню Сен-Клу. Задълженията му в двора не му позволяваха да се отдалечава от Париж.

Построена някога като убежище за временни любовни увлечения на високопоставен благородник, къщата имаше много обширни пристройки. Градините, сред които се намираше, я отделяха отляво и отдясно от първите сгради на Монтрьой и от селските къщурки край градската врата. Затова, без да бъдат прекалено усамотени, собствениците на имението се радваха на всички предимства на самотата на две крачки от града. Но странно, фасадата и входната врата на къщата бяха обърнати към пътя, който може би някога не е бил толкова оживен. Това предположение изглежда вероятно, тъй като той води само до прекрасната вила, построена от Луи XV за госпожица Дьо Роман, и преди да стигнат там, любопитните забелязват не една богатска лятна къща, чийто интериор и декор напомнят за находчивия разврат на прадедите ни, които все пак са забулвали в сянка и тайна приписваните им волности.

В една зимна вечер маркизът, жена му и децата им бяха сами в пустата къща. Разрешили бяха на прислугата си да отпразнува във Версай сватбата на един от лакеите и надявайки се, че имат оправдание пред господарите си, защото бе и Коледа, слугите без стеснение бяха останали на угощението повече, отколкото им бе позволено. Ала все пак, тъй като генералът бе известен като човек, който винаги изпълнява думата си с непреклонна честност, когато изтече срокът за връщане, непокорните продължиха да танцуват, изпълнени с угризение. Часовникът току-що бе избил единадесет часа, а нито един слуга не се бе върнал. В дълбоката провинциална тишина се чувствуваше от време на време острият вятър, свирещ в черните клони на дърветата, виещ около къщата и нахлуващ в дългите коридори. Мразът така бе прочистил въздуха, втвърдил пръстта и заледил паважа, че всичко отекваше и звънтеше: явление, което винаги ни изненадва. Тежките стъпки на закъснял пияница или трополенето на файтон, завръщаш се в Париж, кънтяха по-силно и се чуваха по-далеч от обикновено. Сухите листа, понесени от внезапен вихър, шумоляха по плочника на двора, сякаш глас на нощта, докато тя искаше да остане безмълвна. С една дума, късна мразовита вечер, която изтръгва от егоизма ни безплодна жал към бедняка или странника и в която е така приятно да седиш край огъня.

В този миг семейството, събрано в гостната, не се тревожеше нито от отсъствието на прислугата, нито от бездомниците, не чувствуваше поезията на искрящата зимна вечер. Без да се впускат в излишни умувания, спокойни под закрилата на стария воин, жени и деца се отдаваха на радостта на семейния живот, когато чувствата са непринудени, разговорът е изпълнен с топлота и откровеност както погледите и игрите.

Генералът бе седнал или по-право бе потънал във високо удобно кресло край камината, където пламтеше силен огън, разпръскващ особено палеща топлина, признак на изключителен студ навън. Облегната на ръба на креслото и леко наведена, главата на добросърдечния баща бе така отпусната, че говореше за съвършено спокойствие и безметежна радост. Ръцете му, сънено и вяло отпуснати, завършваха представата за щастие. Загледал се бе в най-малкото си дете, едва петгодишно полуголо момченце, което не даваше на майка си да го съблече. Изплъзваше се от нощницата или шапчицата, с които маркизата го заплашваше. Не сваляше бродираната си якичка, смееше се на майка си, когато го викаше, защото виждаше, че и тя приема със смях детското му непокорство. После се заиграваше със сестра си, също така невинна, но по-лукава, която говореше по-ясно, докато неговият брътвеж и объркани понятия бяха, кажи-речи, загадка за родителите. Малката Моина, две години по-голяма от него, предизвикваше с вече женските си закачки безкрайни смехове, които излитаха като ракети и като че ли без причина. Но като ги гледаха двечките как се търкаляха пред огъня и показваха без свян хубавичките си пълнички телца, бялата нежна кожа, русата и черната си къдрави главици една до друга, как допираха розовите си лица със сладки трапчинки, бащата и особено майката сигурно разбираха душичките им, за тях вече с определен характер и чувства. Със светлите си очи, блестящите си бузи и белия си тен двете ангелчета затъмняваха цветята по мекия килим, арена на игрите им, върху който падаха, бутаха се, боричкаха се и безопасно се търкаляха.

Седнала на двуместното канапенце от другата страна на камината срещу мъжа си, с пръснати наоколо й детски дрешки и с една червена обувка в ръка, майката също се бе отпуснала. Колебливата й строгост се стопяваше с нежна усмивка на устните й. Около тридесет и шест годишна, тя още бе красива благодарение на рядкото съвършенство на чертите на лицето си, придобило в този миг свръхестествен блясък от топлината, светлината и щастието. Често отместваше поглед от децата и гальовно го спираше върху сериозното лице на мъжа си, а когато понякога очите на двамата съпрузи се срещнеха, те безмълвно разменяха приятните си изживявания, както и дълбоко затаени мисли. Лицето на генерала бе загоряло. Голямото му чисто чело бе засенчено от няколко посивели кичура. Мъжественият блясък на сините му очи, смелостта, отпечатана по набръчканите му повехнали страни, говореха, че е заплатил със сурова служба червената лента, която красеше ревера му. В този миг невинната радост на двете деца се отразяваше на енергичното му твърдо лице, върху което бяха изписани неизразима доброта и чистосърдечие. Без особени усилия старият воин бе станал отново дете. Не откриваме ли почти винаги любов към децата у воини, които имат твърде злополучен житейски опит и познават лошите страни на силата и предимствата на слабостта?

Малко по-далеч от тях пред кръгла маса, осветена от газена лампа, чиято ярка светлина се бореше с бледото сияние на свещите върху камината, седеше тринадесетгодишно момче и бързо поглъщаше страниците на дебела книга. Крясъците на братчето и сестричката му не го разсейваха и лицето му изразяваше жадно, юношеско любопитство. Дълбоката му съсредоточеност бе оправдана от вълшебството на „Хиляда и една нощ“ и от ученическата му униформа. Застинал бе неподвижно с лакът на масата и подпряна на другата ръка глава, белите му пръсти се открояваха върху тъмната му коса. С осветеното си лице и тънещото в мрак тяло той приличаше на тъмните автопортрети, на които Рафаело се е изобразил вглъбен, замислен за бъдещето.

Между масата и канапенцето на маркизата висока красива девойка везеше гоблен, наведена над гергеф, от който час по час вдигаше глава, а аристократично сплетените й абаносови коси хвърляха отблясъци на светлината. Елен беше истинска картина. Красотата й се отличаваше с необичайна енергичност и изящество. Макар и повдигната, така че очертаваше резки контури около главата й, косата й бе толкова пищна, че непокорна на гребена, се къдреше свободно на тила. Веждите й — гъсти и правилни — контрастираха с бялото й гладко чело. Върху горната й устна имаше дори намек за мъжественост с лекия тъмен мъх под гръцкия нос със съвършена форма. Но привлекателната закръгленост, невинното изражение, прозрачно нежната кожа, сластните сочни устни, безукорният овал и най-вече непокорният поглед придаваха на пищната й красота женска мекота и скромност, които дирим в тези ангели на умиротворението и любовта. Само че в девойката нямаше нищо крехко, сърцето й навярно бе така любвеобилно, душата й така силна, като крепкото й тяло и хубавото й лице. Тя мълчеше като брат си гимназиста. И като че ли беше потънала в опасното моминско мечтание, често непроницаемо за наблюдателния баща или дори за прозорливата майка: така че невъзможно бе да се узнае дали на играта на светлината или на тайна мъка се дължат сенките, които пробягваха по лицето й като леки облаци по чисто небе.

В този миг двете по-големи деца бяха напълно забравени от мъжа и жената. И все пак неведнъж генералът поглеждаше въпросително безмълвната сцена, която предлагаше на заден план затрогващо осъществяване на надеждите, заложени в бурните детски игри от предния план в семейната картина. Илюстрация на човешкия живот в постепенното му развитие, тези фигури бяха един вид жива поема. Луксът на допълнителната украса в гостната, разнообразните пози, контрастите между различните по цвят дрехи, между лицата, така характеризирани от различната възраст и осветлението, обогатяваха тази човешка страница с всички достойнства, които изискваме от скулпторите, художниците, писателите. И най-сетне зимата и тишината, самотата и нощта насищаха с величие тази вълнуваща и наивна композиция, дивно творение на природата. Съпружеският живот е богат на такива свещени часове, чието непреодолимо обаяние може би се дължи на спомен от някакъв по-добър свят. Навярно небесно лъчение струи от подобни сцени, предназначени да възнаградят човека за част от мъките му, да го накарат да приеме живота. Струва ни се, че вселената е пред нас във вълшебен вид, че разгръща великото си начало за ред, че общественият живот пледира за законите си в името на бъдещето.

И все пак, въпреки разнежения поглед на Елен към Абел и Моина при всеки техен жизнерадостен изблик, въпреки щастието, изписано на ведрото й лице, когато крадешком се любуваше на баща си, дълбока меланхолия бе затаена в жестовете, позата и главно в очите с тежки клепачи. Белите й силни ръце, през които проникваше светлината и ги правеше прозрачно, дори почти флуидно розови, да, тези ръце трепереха. Само веднъж без взаимно предизвикателство очите й и очите на маркизата се срещнаха и двете жени се разбраха с един поглед — безизразен, студен, почтителен на Елен, мрачен и заплашителен на майката. Елен бързо наведе очи към гергефа, изтегли сръчно иглата и дълго не вдигна главата си, която сякаш бе много натежала.

Дали майката не бе прекалено строга към дъщеря си и смяташе ли тази строгост за необходима? Не ревнуваше ли Елен заради красотата й, на която все още можеше да съперничи, но само с предимствата на тоалета? Или дъщерята бе отгатнала, подобно на много момичета, когато станат прозорливи, тайни, които тази жена, привидно благоговейно вярна на задълженията си, си въобразяваше, че е погребала в сърцето си дълбоко като в гроб?

Елен бе стигнала възрастта, когато душевната чистота води до крайности, надхвърлящи справедливата граница, в която трябва да останат чувствата. При някои момичета прегрешенията придобиват размерите на престъпление, въображението въздействува върху съвестта и тогава те често налагат пресилено наказание, защото преувеличават простъпката. Елен като че ли не се считаше достойна за никого. Някаква тайна от предишния й живот, може би злополука, отначало неосъзната, но задълбочена от тревожната й съвест, под влияние на религията, от известно време я беше романтично принизила в собствените й очи. Промяната в поведението й започна в деня, когато прочете в нов превод прекрасната трагедия „Вилхелм Тел“ от Шилер. След като се бе скарала на дъщеря си, задето е изпуснала книгата, майката забеляза, че това произведение е разстроило Елен поради сцената, в която поетът установява едва ли не братство между Вилхелм Тел, пролял кръвта на един човек, за да спаси цял народ, и Йон Отцеубиеца. Внезапно смирена, набожна и мълчалива, Елен вече не искаше да ходи на бал. Никога по-рано не бе толкова гальовна с баща си, особено когато маркизата не бе свидетелка на ласките й. Но ако имаше известно охладняване в чувството на Елен към майка й, то бе така недоловимо, че генералът явно не го забелязваше, колкото и ревностно да държеше за хармонията в семейството. Никой мъж не би имал достатъчно проницателен поглед, за да изследва дълбините на двете женски сърца: едното — моминско и великодушно, другото — чувствително и гордо; едното — съкровищница на снизхождение, другото — пълно с изтънченост и любов. Ако майката огорчаваше дъщеря си с ловкия си женски деспотизъм, той бе видим само за жертвата. Впрочем едно-единствено произшествие породи всички тези неразрешими догадки. До тази нощ никакво ясно обвинение не се бе изтръгнало от тези две души. Но сигурно между тях и Бог стоеше някаква зловеща тайна.

— Хайде, Абел — възкликна маркизата, използувайки мига, когато уморени и умълчани, Моина и брат й се бяха укротили. — Хайде елате, мое дете, време е да си лягате…

И с повелителен поглед бързо го взе на коленете си.

— Възможно ли е — учуди се генералът, — десет и половина, а нито един от слугите не се е прибрал? Ах юнаците! Гюстав — обърна се той към сина си, — дадох ти тази книга при условие, че ще я оставиш в десет часа. Би трябвало сам да я затвориш в определения час и да си легнеш, както обеща. Ако искаш да станеш забележителен мъж, трябва да превърнеш думата си в култ и да държиш на нея както на честта си. Един от най-видните английски оратори Фокс се отличавал със силния си характер. Главното му качество било спазването на поетите задължения. В детството му баща му, англичанин от стар род, му дал доста суров урок, който оставил дълбока диря в съзнанието на момчето. Когато бил на твоята възраст, Фокс прекарвал училищната си ваканция при баща си, който като всички богати англичани имал доста голям парк около замъка си. Там имало стара беседка, която решили да съборят и да я сложат на друго място с великолепен изглед. Децата много обичат да наблюдават как рушат нещо. Малкият Фокс искал да остане още няколко дни, за да присъствува на събарянето на беседката, но баща му настоял да се върне в колежа точно в определения ден: бащата и синът се скарали. Майката, както става обикновено, взела страната на малкия Фокс. Бащата обещал на сина си, че ще изчака следващата ваканция и тогава ще разруши беседката. Фокс се върнал в колежа. Баща му решил, че едно дете, заето с уроците си, ще забрави този случай, заповядал да съборят беседката и да я издигнат отново на другото място. Упоритото момче мислело само за това. Щом се върнало при родителите си, най-напред отишло да види старата постройка, но се прибрало много тъжно на обед и казало на баща си: „Вие ме излъгахте.“ Старият английски джентълмен отвърнал с изпълнено с достойнство смущение: „Вярно, синко, но ще поправя грешката си. Човек трябва да държи на думата си повече, отколкото на богатството си. Защото удържаната дума носи богатство, а никакво богатство не може да заличи петното върху съвестта поради неудържаната дума.“ Заповядал да възстановят старата беседка в предишния й вид, а после да я съборят пред очите на сина му. Нека това, Гюстав, ти служи за поука.

Гюстав, който внимателно бе изслушал баща си, затвори мигом книгата. Настъпи тишина, генералът привлече към себе си Моина, която се бореше със съня, и нежно я взе на коленете си. Момиченцето отпусна главичка върху бащините гърди и заспа с нападали по личицето красиви златни къдри. В този миг по паважа се чуха бързи стъпки и внезапно три силни удара по вратата отекнаха в цялата къща. Те бяха по-красноречиви от вик на човек в смъртна опасност. Кучето яростно се разлая. Елен, Гюстав, генералът и жена му се сепнаха, но Абел, на когото майка му още не бе завързала шапчицата, и Моина не се пробудиха.

— Тоя приятел бърза — извика военният, като остави дъщеря си в креслото.

Излезе рязко от гостната, без да чуе молбата на жена си:

— Мили, не отивай…

Маркизът се отби в спалнята си, взе чифт пистолети, запали фенера със сенник, спусна се към стълбата, слезе светкавично бързо и скоро се озова при външната врата, следван безстрашно от сина си.

— Кой е?

— Отворете — отвърна глас, задавен от задъхано дишане.

— Приятел ли сте или враг?

— Приятел.

— Сам ли сте?

— Да… Но отворете, те идват! Те идват!

Един мъж се вмъкна в преддверието, бърз като сянка, веднага щом генералът открехна вратата и непознатият го принуди да я пусне, затръшна я силно с ритник и се облегна решително на нея, за да му попречи да я отвори. Като насочи мигновено пистолета и фенера към гърдите на непознатия, за да го сплаши, генералът видя мъж на среден ръст, загърнат в кожух на старец, широк и дълъг до земята, който очевидно не му бе по мярка. От благоразумие или случайно, челото на беглеца бе изцяло скрито от нахлупената до очите шапка.

— Господине — обърна се той към генерала, — свалете пистолета си. Нямам намерение да остана тук без ваше съгласие, но изляза ли, смъртта ме чака при градската врата. И каква смърт! Вие ще отговаряте пред Бога. Искам гостоприемството ви за два часа. Размислете, господине, макар и да моля, трябва да заповядвам под натиска на нуждата. Искам да ми окажете гостоприемството на арабите. Да бъда неприкосновен за вас, в противен случай отворете, ще отида на смърт. Необходимо ми е мълчание, убежище и вода. О, вода! — повтори той с хъркащ глас.

— Кой сте? — попита генералът, изненадан от трескавата словоохотливост на непознатия.

— Така ли, кой съм? Добре тогава, отворете, отивам си — отвърна мъжът с пъклена ирония.

Колкото и ловко да насочваше лъчите на фенера, маркизът виждаше само долната част на лицето и нищо в него не пледираше в полза на така странно исканото гостоприемство: страните трепереха, посинели, а чертите бяха страшно сгърчени. В сянката на широкополата шапка очите проблясваха като въглени, пред които слабата светлина на свещта бледнееше. Все пак трябваше да отвърне нещо.

— Господине, говорите така необикновено, че и вие на мое място…

— Разполагате с живота ми! — извика чужденецът със страшен глас, като прекъсна домакина си.

— Два часа ли? — попита нерешително маркизът.

— Два часа! — повтори мъжът.

Но изведнъж килна шапката си с отчаян жест, откри чело и хвърли сякаш като последен опит поглед, чиято ослепителна светлина прониза генерала. Наситен с ум и воля, той приличаше на светкавица и поразяваше като гръм, защото има мигове, когато хората са облечени в необяснима власт.

— Хайде, който и да сте, ще бъдете в безопасност под моя покрив — поде сериозно собственикът на дома, покорявайки се на инстинктивен порив, който невинаги можем да обясним.

— Бог да ви възнагради — каза непознатият с дълбока въздишка.

— Въоръжен ли сте? — попита генералът.

Вместо отговор, преди генералът да успее да види кожуха му, непознатият го разтвори и бързо се загърна отново. По него нямаше оръжие и беше облечен като излизащ от бал млад мъж.

Колкото и бързо да го огледа, подозрителният военен видя достатъчно, за да възкликне:

— Къде, по дяволите, сте успели така да се изпръскате в това сухо време?

— Пак въпроси! — отвърна надменно непознатият. В този миг маркизът забеляза сина си и си спомни за урока, който току-що му бе дал относно стриктното спазване на дадената дума. Стана му толкова неприятно, че му каза не без гняв:

— Как, обеснико, ти си тук вместо в леглото?

— Помислих, че мога да ви бъда полезен, ако има опасност — отвърна Гюстав.

— Хайде, качи се в стаята си — каза бащата, смекчен от отговора на сина си. — А вие ме последвайте — обърна се той към непознатия.

И двамата замълчаха като играчи, които се дебнат. У генерала дори се породиха злокобни предчувствия. Непознатият вече тегнеше на сърцето му като кошмар, но верен на дадената дума, той го поведе по коридорите и стълбите на къщата си и го въведе в голяма стая на третия етаж, точно над гостната. Това необитаемо помещение служеше за сушилня зиме, нямаше връзка с никое друго и единствената украса по четирите пожълтели стени бяха грозното огледало, оставено над камината от предишния собственик, и едно друго, голямо, оказало се непотребно при пренасянето на маркиза, временно поставено срещу камината. Подът на обширната мансарда никога не бе метен, въздухът бе леден и два стари изтърбушени сламени стола съставяха цялата мебелировка.

Като сложи фенера на камината, генералът каза на непознатия:

— Вашата безопасност налага тази жалка мансарда да ви служи за убежище и тъй като съм дал дума, че ще пазя тайната ви, ще ми позволите да ви заключа.

Мъжът кимна в знак на съгласие.

— Поисках ви само убежище, мълчание и вода — напомни той.

— Ще ви донеса — отвърна маркизът, заключи грижливо вратата и слезе пипнешком в гостната, за да вземе свещ и сам да потърси кана в кухнята.

— Е, господине, какво има? — попита с жив интерес маркизата.

— Нищо, скъпа — студено отвърна той.

— Но ние все пак ясно чухме, вие заведохте някого горе…

— Елен — поде генералът, поглеждайки дъщеря си, която вдигна глава към него, — не забравяйте, че честта на баща ви зависи от вашата дискретност. Нищо не сте чули.

Момичето кимна многозначително. Маркизата се смути и оскърби от начина, по който мъжът й й налагаше мълчание. Генералът отиде за кана и чаша и се качи в стаята, където беше неговият пленник: завари го прав, облегнат на стената до камината, гологлав. Беше хвърлил шапката си на един стол. Непознатият навярно не очакваше да бъде така внезапно осветен. Сбърчи чело и придоби угрижен вид, когато срещна проницателните очи на генерала, но чертите на лицето му се смекчиха, докато благодареше на покровителя си. Когато генералът остави каната и чашата върху камината, мъжът отново му хвърли пламтящ поглед и прекъсна мълчанието.

— Господине — каза му той с тих глас без предишните гърлени конвулсии, но издаващ все още вътрешно вълнение, — ще ви се сторя чудат. Извинете прищевките ми. Ако останете тук, ще ви помоля да не ме гледате, докато пия.

Раздразнен, че все трябва да се подчинява на този мъж, който не му се нравеше, генералът рязко се извърна. Чужденецът извади от джоба си бяла кърпа и обви дясната си ръка. После сграбчи каната и наведнъж я изпи. Без да възнамерява да наруши негласната си клетва, маркизът неволно погледна в голямото огледало. Но тъй като бяха поставени едно срещу друго, той видя добре непознатия: кърпата мигом почервеня при допира с ръцете му, целите в кръв.

— А, вие ме гледахте! — извика мъжът, след като отново се загърна в кожуха, и спря подозрителен поглед на генерала. — Загубен съм. Те идват! Ето ги!

— Нищо не чувам — забеляза маркизът.

— Вие не сте заинтересован като мен, затова не се ослушвате.

— На дуел ли се бихте, че сте целият в кръв? — попита генералът доста развълнуван, защото различи цвета на големите петна по дрехите на госта си.

— Да, на дуел, правилно казахте — повтори чужденецът и по устните му плъзна горчива усмивка.

В този миг в далечината отекна тропот на няколко препускащи коня. Но беше слаб като първите зари на утрото. Опитното ухо на генерала различи отмерения ход на дисциплинирани коне от ескадрон.

— Жандармерията — каза той.

Погледна пленника си така, че да разсее съмненията, които може би му бе вдъхнал с неволната си недискретност, отнесе свещта и се върна в салона. Едва бе оставил ключа върху камината, ето че конският тропот се засили и наближи къщата им така бързо, че генералът потрепери. И наистина конете спряха пред вратата им. След като размени няколко думи с другарите си, единият конник слезе, силно потропа и принуди генералът да му отвори. Той не можа да овладее тайното си вълнение при вида на шестимата жандарми, чиито шапки със сребърни галони проблясваха на лунната светлина.

— Ваше превъзходителство — попита го началникът, — не чухте ли преди малко някакъв мъж да тича към градската врата?

— Към градската врата ли? Не.

— Никому ли не сте отваряли?

— Нима имам навик да отварям сам вратата си?…

— Извинете, генерале, но ей сега, струва ми се…

— А, и таз добра! — извика гневно маркизът. — Да не седнете да се шегувате с мен? С какво право?…

— Нищо, нищо, ваше превъзходителство — поде началникът. — Извинете ни за усърдието. Знаем, че един френски пер не може да се компрометира, като приеме в дома си убиец в този час на нощта. Но желанието ни да се осведомим…

— Убиец ли! А коя е…

— Барон Дьо Мони е бил току-що убит с брадва — отвърна жандармът. — Но ние сме по петите на убиеца. Сигурни сме, че е в околността и ще го заловим. Извинете ни, генерале.

Жандармът произнесе тези думи, докато се качваше на коня, така че за щастие не можа да види лицето на генерала. Свикнал да бъде бдителен, той сигурно щеше да се усъмни заради честното му лице, което отразяваше напълно душевното му състояние.

— Известно ли е името на убиеца? — попита генералът.

— Не — отвърна конникът. — Оставил е писалището пълно със злато и банкноти, без да ги докосне.

— Значи, отмъщение — каза маркизът.

— Ами! На старец?… Не, не, този тип не е имал време да си свърши работата.

И той настигна другарите си, които препускаха вече в далечината.

Известно време генералът остана в плен на лесно обясним смут. Скоро чу слугите си: връщаха се, спореха разгорещено и гласовете им отекваха на кръстовището. Когато влязоха, гневът му, който чакаше само повод, за да избухне, се изля върху тях с трясък на гръмотевица. Цялата къща кънтеше от виковете му. После маркизът внезапно притихна, когато най-дръзкият и най-храбрият измежду тях, камериерът му, каза, за да извини закъснението им, че били задържани пред Монрьой от жандарми и полицаи, които търсели някакъв убиец. Генералът тутакси млъкна. Тези думи му напомниха задължението му в необичайната обстановка, сухо заповяда на всички веднага да си легнат, а те се учудиха, че така лесно се хвана на лъжата на камериера.

Докато тези събития се разиграваха в двора, един привидно доста незначителен инцидент измени положението на другите участвуващи в тази история. Едва излязъл маркизът, жена му погледна най-напред ключа от мансардата, после Елен и прошепна, навеждайки се към дъщеря си:

— Елен, баща ви остави ключа върху камината.

Девойката учудено вдигна глава и хвърли плах поглед към майка си, чиито очи искряха от любопитство.

— И какво, мамо? — попита смутено тя.

— Много ми се иска да зная какво става горе. Ако има някой, той още е там. Иди виж…

— Аз? — едва ли не ужасено възкликна момичето.

— Страх ли те е?

— Не, мамо, но ми се струва, че различих стъпки на мъж.

— Ако можех да отида лично, не бих ви молила да се качите, Елен — поде майката с хладно достойнство. — Ако баща ви се върне и не ме завари тук, може би ще ме потърси, докато вашето отсъствие няма да забележи.

— Щом вие ми заповядвате, госпожо, ще отида, но ще загубя уважението на баща си… — отвърна Елен.

— Така ли! — каза маркизата иронично. — Щом взимате сериозно нещо, което бе само шега, сега ви заповядвам да отидете да видите кой е горе. Ето ключа, дъще! Баща ви ви поръча да мълчите за това, което става в този миг в дома му, но не ви забрани да се качите в стаята. Вървете и знайте, че една дъщеря никога не бива да съди майка си.

Произнесе строго последните думи като оскърбена майка, взе ключа и го подаде на Елен, която стана без нито една дума и излезе.

„Майка ми винаги ще съумее да се оправдае, а аз ще падна в очите на баща си. Нима иска да ме лиши от нежността му към мен, да ме прогони от дома му?“

Тези мисли внезапно й се мярнаха, докато вървеше без свещ по дългия коридор, в дъното на който бе вратата на тайнствената стая. Когато стигна до нея, в хаоса на мислите й имаше нещо съдбоносно. Този душевен смут пробуди в нея хиляди сдържани дотогава чувства. Без да вярва може би в щастливото си бъдеще, в този ужасен миг тя окончателно се отчая от живота. Разтрепери се конвулсивно, като доближи ключа до ключалката, и вълнението й бе толкова силно, че сложи ръка върху сърцето си сякаш за да успокои силното му отчетливо туптене. Накрая отвори вратата.

Скърцането на пантите напразно бе стигнало до ушите на убиеца. Макар че имаше остър слух, той стоеше почти долепен до стената, неподвижен, унесен в мислите си. Кръгът светлина от фенера слабо го осветяваше и в полусянката той напомняше мрачните статуи на рицари, изправени вовеки веков в ъгъла на някоя черна гробница в готическите параклиси. Капки студена пот се стичаха по бледото му високо чело. Невероятна дързост оживяваше сгърченото му лице. Огнените му очи, втренчени и сухи, сякаш съзерцаваха някакво сражение в мрака пред него. Метежни мисли бързо прекосяваха лицето му, чието твърдо и характерно изражение издаваше силен духом човек. Тялото, стойката, ръстът съответствуваха на необуздания му нрав. Този мъж бе изтъкан от енергия и мощ и гледаше мрака, видим символ на бъдещето си.

Свикнал с волевите лица на исполините, тълпящи се около Наполеон, и загрижен главно за моралните стойности, генералът не бе обърнал внимание на физиката на този необикновен мъж. Елен обаче, която като всички жени бе подвластна на външните особености, бе поразена от смесицата светлина и сянка, величие и страст, от хаотичната поезия, с които непознатият напомняше Луцифер, осъзнал своето падение. Внезапно като магия бурята по това лице утихна и странното магично въздействие, на което мъжът бе може би причина и следствие, се разпростря наоколо с бързината на прииждаща вода. Порой от мисли мина по челото му, когато чертите му се успокоиха. Омагьосано било от необичайната среща, било от тайната, в която проникваше, младото момиче се възхити на това смекчено и изключително интересно лице.

Известно време Елен мълча смутено, под омаята на бурни чувства, непознати дотогава на младата й душа. Но скоро или възкликна неволно, или трепна, или убиецът, върнал се от идеалния към действителния свят, долови диханието на друг човек, защото той обърна глава към дъщерята на домакина си и различи в мрака прекрасното лице и царствените форми на създание, което стоеше неподвижно и смътно като видение и навярно му се стори ангел.

— Господине… — промълви тя с треперящ глас. Престъпникът изтръпна.

— Жена! — тихо възкликна той. — Възможно ли е? Идете си. Няма да позволя никому да ме съжалява, да ме оправдава или съди. Трябва да живея сам. Идете си, мое дете — властно повтори той. — Лошо бих се отплатил за оказаната ми услуга от собственика на този дом, ако допусна дори един от близките му да диша въздуха, който дишам аз. Трябва да се подчиня на законите на обществото.

Произнесе съвсем тихо последните думи. Навярно с дълбоката си интуиция предусети всички свои бъдещи беди, защото хвърли към Елен поглед на змия, който раздвижи в сърцето на необикновеното момиче цял свят от представи, още дремещи в нея. Това бе сякаш лъч, осветил непознати селения. Тя се почувствува смазана, покорена, безсилна срещу магическата мощ на погледа, който неволно бе спрян върху нея.

Смутена и разтреперана, тя излезе от стаята и се върна в гостната само миг преди баща си, така че не успя да каже нищо на майка си.

Много угрижен, генералът се заразхожда, скръстил ръце, крачейки равномерно от прозорците, които гледаха към улицата, до прозорците към градината. Жена му бе прегърнала заспалия Абел. А Моина спеше, сгушена в креслото като птичка в гнездото си. Голямата дъщеря държеше в едната си ръка кълбо копринена прежда, в другата — игла и съзерцаваше огъня.

Дълбоката тишина в салона, в къщата и навън бе нарушена единствено от провлачените стъпки на слугите, които един подир друг си лягаха, от сподавен смях, последен отглас от веселието на сватбеното празненство, после от заглъхващите им разговори, докато отваряха и затваряха вратите на стаите си. Отекнаха и стъпките им край леглата. Един стол падна. Старият кочияш се изкашля. И скоро мрачното величие на заспалата в полунощ природа се възцари навред. Само звездите блестяха. Земята бе вкочанена от студ. Никой не говореше, не помръдваше. Единствено огънят пращеше, сякаш за да подчертае настъпилата тишина. Горският часовник на Монрьой изби един часа. В този миг на горния етаж се чуха съвсем леки стъпки. Сигурни, че са заключили убиеца на господин Дьо Мони, маркизът и дъщеря му ги приписаха на някои от прислужниците и не се изненадаха, когато вратата на преддверието за гостната се отвори. Внезапно убиецът се озова пред тях. Стъписването на маркиза, живото любопитство на майката и удивлението на дъщерята му позволиха да стигне до средата на гостната и той каза на генерала с овладян, звучен глас:

— Господине, двата часа скоро ще изтекат.

— Вие тук! — извика генералът. — С чия помощ?… — И хвърли страшен, въпросителен поглед към жена си и децата си. Елен стана огненочервена. — Вие — развълнувано поде старият воин, — вие сред нас! Един потънал в кръв убиец тук! Вие скверните тази картина! Излезте, излезте! — гневно извика той.

При думата „убиец“ маркизата изпищя. Но тази дума като че ли реши съдбата на Елен. Лицето й не изрази ни най-малко смайване. Сякаш бе чакала този мъж. Неопределените й мисли придобиха смисъл. Наказанието, отредено от небето за прегрешенията й, блесна. Със съзнанието, че е еднакво престъпна като този мъж, девойката го погледна без страх: тя бе негова другарка, сестра. За нея божията повеля се проявяваше с идването му. Няколко години по-късно разумът би успокоил угризенията й, но в този миг те я лишиха от разум. Чужденецът стоеше неподвижен и невъзмутим. Презрителна усмивка се плъзна по лицето му и по плътните му устни.

— Вие зле тълкувате благородното ми отношение към вас — бавно произнесе той. — Не исках да докосна с ръце чашата, с която утолихте жаждата ми. Дори не помислих да измия окървавените си ръце под вашия покрив и излизам, като оставям в него само представата за престъплението си — при тези думи той сви устни, — опитвайки се да го прекося, без друга диря. Най-сетне не позволих на дъщеря ви да…

— Дъщеря ми! — Генералът ужасен погледна Елен. — Ах, нещастнико, вън, или ще те убия…

— Двата часа не са изтекли. Не можете нито да ме убиете, нито да ме предадете, без да загубите собственото си уважение и… моето.

При последната му дума генералът, смаян, се опита да разгледа престъпника, но бе принуден да сведе очи: не беше в състояние да издържи непоносимия блясък на погледа, който за втори път го разстройваше. Уплаши се да не изпадне в още по-голямо малодушие, защото почувствува, че волята му отслабва.

— Да убиете старец! Никога ли не сте виждали семейство? — и с бащински жест му посочи жена си и децата си.

— Да, старец — повтори непознатият и леко сбърчи чело.

— Бягайте! — извика генералът, без да посмее да погледне госта си. — Пактът ни е прекратен. Няма да ви убия. Не! Никога няма да бъда палач. Но излезте, вие ме ужасявате.

— Зная — отвърна примирено престъпникът. — Няма земя във Франция, на която мога да стъпя безопасно. Но ако правосъдието можеше, както Бог, да съди отделните случаи, ако благоволеше да попита кой е чудовището, убиецът или жертвата, щях да остана гордо сред хората. Не предугаждате ли предишни престъпления у човек, съсечен с брадва? Сам станах съдия и палач, заместих безсилното правосъдие на хората. Ето престъплението ми. Сбогом, господине. Въпреки огорчението, което вляхте в гостоприемството си, няма да го забравя. Все още ще изпитвам в душата си признателност към един човек от висшето общество и този човек сте вие… Но бих желал да сте по-великодушен.

Запъти се към вратата. В същия миг младото момиче се наведе към майка си и й прошепна нещо.

— Ах!…

Този вик на жена му накара генерала да потрепери, сякаш бе видял Моина мъртва. Елен се бе изправила, а убиецът инстинктивно се бе извърнал, явно обезпокоен за това семейство.

— Какво ви е, скъпа? — попита маркизът.

— Елен иска да го последва.

Убиецът се изчерви.

— Щом майка ми тълкува толкова зле почти неволното ми възклицание — каза тихо Елен, — ще изпълня желанието й.

И като се огледа гордо и едва ли не диво около себе си, девойката наведе очи и застана във възхитително скромна поза.

— Елен — смая се генералът, — вие сте отишли горе, в стаята, където оставих…

— Да, татко.

— Елен — попита той с променен от конвулсивен трепет глас, — за първи път ли виждате този мъж?

— Да, татко.

— Тогава не е естествено намерението ви да…

— Ако не е естествено, поне е вярно, татко.

— О, дъще!… — промълви маркизата, но така, че мъжът й да я чуе. — Елен, вие изменяте на всички принципи за чест, скромност и добродетелност, които съм се старала да развия у вас. Ако до този съдбоносен час сте лъгали, няма защо да жалим за вас. Нима нравственото съвършенство на този непознат ви привлича? Или силата, необходима на хората, които вършат престъпления?… Ценя ви прекалено много, за да предположа…

— О, предполагайте каквото искате, госпожо — отвърна с леден глас Елен.

Но въпреки силата на характера, която доказваше в този миг, огънят в очите й с мъка угаси напиращите сълзи. Непознатият отгатна думите на майката чрез сълзите на девойката и впери орлов поглед в маркизата, която не устоя и погледна страшния изкусител. И когато очите на тази жена срещнаха светлите блестящи очи на мъжа душата й изтръпна, както се смайваме при вида на влечуго или когато докосваме лайденска стъкленица.

— Приятелю — извика тя на мъжа си, — това е демон! Той отгатва всичко…

Генералът стана, за да дръпне шнура на звънеца.

— Той ви погубва — каза Елен на убиеца.

Непознатият се усмихна, пристъпи, спря ръката на маркиза, втренчи магнетичния си поглед в него и го лиши от възможност да действува.

— Ще ви се отплатя за гостоприемството и ще бъдем квит. Ще ви спестя безчестието, като се предам сам. И без това какво ще правя занапред в живота?

— Можете да се разкаете — отвърна Елен, давайки му надежда, каквато свети само в очите на младо момиче.

— Никога няма да се разкая — звучно произнесе убиецът, като вдигна гордо глава.

— Ръцете му са обагрени с кръв — каза бащата на дъщеря си.

— Ще ги избърша.

— Но — поде генералът, без дори да се осмели да посочи непознатия — уверена ли сте, че той иска да отидете с него?

Убиецът се приближи до Елен, чиято красота, колкото сериозна и целомъдрена, бе сякаш осветена от вътрешно озарение, чиито отблясъци оцветяваха и подчертаваха всяка нейна дори най-незначителна и едва доловима подробност. После, като хвърли на това чаровно създание нежен поглед, в който пак гореше страшен пламък, каза силно развълнуван:

— Няма ли да ви докажа, че ви обичам заради вас самата, и да се отплатя за двата часа живот, продадени ми от баща ви, ако се откажа от предаността ви?

— И вие, и вие ме отблъсквате! — извика Елен сърцераздирателно. — Сбогом тогава на всички ви, ще умра!

— Какво означава това? — смаяха се и баща й, и майка й.

Тя не каза нищо, погледна красноречиво маркизата и сведе очи. От мига, когато генералът и жена му се опитаха с думи и действия да се противопоставят на странната привилегия, която си позволяваше непознатият, оставайки сред тях, и откакто ги бе омагьосал със светлината, струяща от очите му, те се намираха в необяснимо вцепенение: притъпеният им разум не им помагаше да се освободят от свръхестествената сила, на която се поддаваха. Дишаха с мъка, без да могат да обвинят мъжа, който ги потискаше, макар че един вътрешен глас им нашепваше, че този магьосник е причина за безсилието им. В тази душевна агония генералът осъзна, че трябва да насочи усилията си, за да повлияе на отчаяната си дъщеря: хвана я през талията и я дръпна в нишата на прозореца, далеч от престъпника.

— Скъпо мое дете — прошепна й той, — ако някаква странна любов внезапно се е породила в сърцето ти, твоят непорочен живот, чистата ти благочестива душа са ме убедили в силния ти характер и не се съмнявам, че притежаваш необходимата енергия, за да овладееш безумния си порив. Затова поведението ти крие тайна. Изпълнен съм със снизходителност, може всичко да ми довериш, дори ако разкъсаш сърцето ми, ще съумея, детето ми, да преглътна страданието и няма да споделя с никого изповедта ти. Хайде, кажи, да не би да ревнуваш заради обичта ни към братята ти или сестричката ти? Може би криеш от нас любовна мъка? Нещастна ли си тук? Говори, кажи ми причините, които те карат да напуснеш семейството си, да го изоставиш, да го лишиш от най-голямото му очарование, да се разделиш с майка си, братята си, сестричката си.

— Татко — отвърна тя, — не съм нито ревнива, нито влюбена в някого, дори не и в приятеля ви, дипломата господин Дьо Вандьонес.

Маркизата побледня, а дъщеря й, като я наблюдаваше, млъкна.

— Не трябва ли рано или късно да живееш под закрилата на мъж?

— Така е.

— Знаем ли изобщо — продължи тя — с какво същество ни свързва съдбата? Лично аз вярвам в този мъж.

— Дете — повиши глас генералът, — ти не мислиш за всички страдания, които ще връхлетят върху теб.

— Мисля за неговите…

— Какъв живот! — промълви бащата.

— Живот на жена — прошепна младото момиче.

— Много сте опитна! — извика маркизата, която си възвърна способността да говори.

— Госпожо, въпросите ми диктуват отговорите. Но ако желаете, ще говоря по-ясно.

— Кажете всичко, дъще, аз съм майка.

При тези думи дъщерята погледна майката и маркизата замълча за малко.

— Елен, ще понеса упреците ви, ако имате такива, вместо да ви видя последвала мъж, когото всички ще отбягват с ужас.

— Виждате, госпожо, че без мен ще бъде сам.

— Престанете, госпожо — извика генералът, ние вече имаме само една дъщеря!… — И погледна Моина която продължаваше да спи. — Ще ви затворя в манастир.

— Така да бъде, татко — отговори Елен с отчайващо спокойствие. — Ще умра там. Вие отговаряте за моя живот и за неговата душа само пред Бога.

При тези думи внезапно настъпи дълбоко мълчание. Участниците в тази сцена, в която всичко противоречеше на баналните отношения в обществото, не смееха да се погледнат. Изведнъж маркизът забеляза пистолетите си, сграбчи единия, зареди го и го насочи към непознатия. При изщракването мъжът се обърна, погледна проницателно и невъзмутимо генерала, чиято ръка, внезапно необичайно слаба, тежко се отпусна и пистолетът падна на килима…

— Дъще — каза тогава бащата, сломен от зловещия двубой, — свободна сте. Целунете майка си, ако тя се съгласи. Колкото до мен, не искам нито да ви видя, нито да ви чуя вече…

— Елен — каза майката на младото момиче, — помислете си, че ще живеете в мизерия.

От мощната гръд на престъпника се изтръгна стон, който привлече погледите към него. На лицето му се четеше презрение.

— Гостоприемството, което ви оказах, ми струва скъпо — извика генералът, като се изправи. — Преди малко сте убили само един старец. А тук убивате цяло семейство. Каквото и да се случи, в този дом ще има нещастие.

— А ако дъщеря ви е щастлива? — втренчи в него очи убиецът.

— Ако е щастлива с вас — отвърна бащата с невероятно усилие, — няма да съжалявам.

Елен коленичи плахо пред баща си и му каза гальовно:

— О, татко, аз ви обичам и почитам, независимо дали ме отрупвате с доброта или безмилостна строгост… Но, моля ви се, нека последните ви думи не бъдат думи на гняв.

Генералът не посмя да погледне дъщеря си. Непознатият пристъпи и с едновременно сатанинска и божествена усмивка каза на Елен:

— Вие, ангел на състраданието, която не се ужасявате от един убиец, елате, щом още сте готова да ми поверите съдбата си.

— Невероятно! — извика бащата.

Маркизата хвърли необикновен поглед на дъщеря си и разтвори обятия. Елен се спусна към нея, плачейки.

— Сбогом, сбогом, майко!

Храбро кимна на непознатия, който трепна. И след като целуна ръка на баща си, прегърна набързо и без особено удоволствие Моина и малкия Абел и изчезна с убиеца.

— Накъде отиват? — извика генералът, заслушан в стъпките на двамата бегълци. — Госпожо, струва ми се, че сънувам: в това произшествие има някаква тайна. Вие навярно я знаете.

Маркизата потрепери.

— От известно време — отвърна тя — дъщеря ви бе станала изключително мечтателна и странно екзалтирана. Въпреки опитите си да победя тази нейна склонност…

— Това не е ясно…

Но като си въобрази, че чува в градината стъпките на дъщеря си и непознатия, генералът млъкна и бързо разтвори прозореца.

— Елен! — извика той.

Гласът му се изгуби в нощта като напразно знамение. Произнасяйки името, на което нищо вече не отговаряше в света, генералът като по чудо развали магията на сатанинската сила. Някаква еманация облъхна лицето му. Той ясно видя разигралата се преди малко сцена и прокле непонятната си слабост. Топла тръпка премина от сърцето към главата и краката му, той стана същият като преди, страшен, жаден за мъст, и нададе свиреп вик:

— На помощ! На помощ!…

Спусна се към шнуровете на звънците, задърпа ги до скъсване и тревожният звън отекна в къщата. Цялата прислуга внезапно се пробуди. А той продължаваше да вика, разтвори прозорците към улицата, призова жандармите, взе пистолетите си, стреля, за да ускори идването на конниците, събуждането на слугите и съседите. Кучетата разпознаха гласа на господаря си и се разлаяха, конете зацвилиха и риеха с копита земята. Вдигна се страшна врява в спокойната нощ. Докато слизаше по стълбите, за да догони дъщеря си, генералът срещна ужасни хора, които идваха от всички страни.

— Дъщеря ми! Елен е отвлечена. Идете в градината! Завардете улицата! Отворете на жандармерията… Дръжте убиеца!

След миг с яростно усилие счупи веригата на голямото куче.

— Елен! Елен! — му каза той.

Кучето скочи като лъв, настървено залая и така стремглаво се спусна към градината, че генералът не успя да го настигне. В същия миг по улицата се разнесе тропот на препускащи коне и генералът побърза сам да отвори.

— Ефрейторе, пресечете пътя за бягство на убиеца на господин Дьо Мони. Те минаха през моите градини. Бързо, преградете пътищата към Пикардското възвишение, аз ще претърся цялата околност, парка, къщите. А вие — обърна се той към своите хора — контролирайте улицата и охранявайте участъка от градската врата до Версай. Напред!

Грабна пушката, която му донесе камериерът, и се спусна към градините, викайки на кучето:

— Търси!

Ожесточен лай му отговори в далечината и той се насочи натам, откъдето му се стори, че идват хърканията на кучето.

В седем часа сутринта жандармерията, генералът, прислугата и съседите не бяха открили нищо. Кучето не се върна. Смазан от умора и състарен от скръб, маркизът се прибра в гостната — пуста за него, въпреки че трите му други деца бяха там.

— Вие бяхте много студена с дъщеря си — каза той на жена си. — Ето какво ни остава от нея! — добави, като посочи гергефа с едно избродирано цвете. — Тя беше тук до преди малко, а сега е загубена, загубена!

Заплака, скри лице в ръцете си и замълча: не смееше да гледа гостната, която доскоро бе за него най-сладостната картина на семейно щастие. Утринните зари се бореха с гаснещите лампи. Свещите прогаряха хартиените си подложки, всичко бе в тон с покрусата на бащата.

— Трябва да счупим това — каза той след известно време, като посочи гергефа. — Не мога да гледам вече нищо, което ми напомня за нея…

Зловещата коледна нощ, в която маркизът и жена му изгубиха първородната си дъщеря, без да могат да се противопоставят на странната власт, излъчваща се от неволния й похитител, бе сякаш предупреждение на съдбата. Фалитът на един борсов посредник разори маркиза. Той ипотекира имуществото на жена си, за да се впусне в нова сделка, като разчиташе да възстанови предишното благосъстояние на семейството. Това окончателно го погуби. Решен на всичко в отчаянието си, генералът емигрира. Изминаха шест години от заминаването му. Семейството му рядко получаваше вести от него, ала няколко дни преди Испания да признае независимостта на американските републики, той съобщи, че се завръща.

И така, в една хубава сутрин няколко френски търговци, горящи от нетърпение да се върнат в родината с богатството, спечелено с цената на дълъг труд и опасни пътувания из Мексико или Колумбия, се намираха на няколко левги от Бордо на борда на испански двумачтов кораб.

Състарен от умора или мъка повече, отколкото от годините, един мъж се бе облегнал на парапета и сякаш бе безразличен към гледката, на която се любуваха пасажерите, струпани на горната палуба. Избягнали опасностите на мореплаването и изкушени от хубавия ден, всички се бяха качили на палубата, сякаш да приветствуват родния бряг. Повечето от тях искаха на всяка цена да зърнат в далечината фаровете, къщите на Гаскония, Кордуанската кула сред причудливите очертания на няколко бели облака на хоризонта.

Морето бе така тихо, че без сребристите ресни, играещи около носа на кораба, и дългата бързо заличаваща се следа зад него пътниците щяха да имат чувството, че са спрели неподвижно сред океана. Небето бе омайно чисто. Тъмносиният му свод постепенно избледняваше и накрая се сливаше със синкавите води, а линията помежду им блестеше ярко като наниз от звезди. Под слънчевите лъчи милиони изумруди искряха върху безбрежната морска шир, така че безкрайните водни равнини бяха може би по-лъчисти от небесните. Невероятно лек вятър издуваше снежнобелите платна на кораба и веещите се жълти знаменца, лабиринтът от въжета се открояваше особено релефно на блестящия фон на въздуха, небето и океана, без други нюанси освен сенките от тънките платна. Чуден ден, прохладен вятър, родината в далечината, спокойно море, меланхоличен плисък на вълните, красив самотен кораб, плъзгащ се по океана като жена, литнала към любовна среща — пълна с хармония картина, сцена, в която човешката душа може да обхване неизменните простори, тръгвайки от точка, където всичко е движение. Удивителен контраст между самота и живот, тишина и глъч, без да знаеш къде е глъчта и животът, небитието и тишината, защото нито един човешки глас не нарушаваше божественото очарование. Испанецът капитан, моряците, французите, седнали или прави, бяха потънали в благоговеен унес, изпълнен със спомени. Някаква леност се носеше във въздуха. Разведрените лица говореха за пълна забрава на миналите беди и благословеният кораб люшкаше мъжете като в златен сън.

И все пак от време на време старият пътник, облакътен на перилото, оглеждаше тревожно хоризонта. Цялото му лице издаваше неверие в съдбата и той сякаш се боеше, че няма да стигнат достатъчно бързо френския бряг. Този мъж бе маркизът. Щастието не бе останало глухо на зова му и на отчаяните му усилия. След петгодишни домогвания и мъчителен труд той притежаваше значително богатство. Нетърпелив да види отново родния край и да донесе благоденствие на семейството си, той бе последвал примера на неколцина френски търговци от Хавана и се бе качил с тях на испанския кораб, отплаващ за Бордо. А въображението му, изнурено да предвижда злото, му рисуваше най-привлекателните картини от предишното му щастие. Зървайки отдалеч кафявата линия на сушата, сякаш виждаше жена си и децата си. Беше на любимото си място край камината и те се притискаха до него, галеха се. Представяше си Моина, красива, пораснала, с чар на младо момиче. Когато въображаемата картина придоби едва ли не реалност, в очите му бликнаха сълзи. И за да скрие вълнението си, той погледна морския хоризонт в противоположна посока на мъглявата ивица суша.

— Ето го… — каза той. — Преследва ни.

— Какво има? — извика капитанът испанец.

— Някакъв кораб — отвърна тихо генералът.

— Още вчера го видях — каза капитан Гомес. И като изгледа изпитателно генерала, му прошепна: — През цялото време ни следи.

— И се питам защо не ни догонва — поде старият воин, — тъй като е по-добър платноход от проклетия ви „Сан Фернандо“.

— Имал е авария, някоя дупка…

— Настига ни! — извика французинът.

— Това е колумбийски корсар — прошепна капитанът. — Все още сме на шест левги от сушата, а вятърът отслабва.

— Той не плава, а лети, сякаш знае, че след два часа плячката му ще се изплъзне. Каква дързост!

— Той ли? — извика капитанът. — Ах, ненапразно се нарича „Отело“. Наскоро потопи една испанска фрегата, а има най-много трийсет оръдия! Само от него се страхувах, защото знаех, че кръстосва около Антилските острови… А-а! — възкликна той след кратка пауза, като се вгледа в платната на кораба си. — Вятърът се усилва, ще стигнем. Трябва, защото Парижанина ще бъде безпощаден.

— Той също идва! — отвърна маркизът.

„Отело“ беше вече само на три левги. Макар екипажът да не бе чул разговора между маркиза и капитан Гомес, появата на платнохода привлече повечето моряци и пътници близо до двамата събеседници. Но почти всички смятаха, че това е търговски кораб, и с интерес наблюдаваха приближаването му. Внезапно един моряк се провикна:

— Кълна се в свети Яков, вие сте загубени, ето Парижанина.

При това страшно име на борда настана паника и неописуем смут. Капитанът вдъхна с думите си временно мъжество у моряците. При възникналата опасност, тъй като искаше да стигне сушата на всяка цена, той се опита да опъне бързо всички допълнителни горни и долни квадратни платна от лявата и дясната страна на кораба, за да изложи на вятъра цялата площ от платна по мачтите. Тази маневра стана много трудно: естествено липсваше й възхитителното, така приятно за окото единство на военен кораб. Макар „Отело“ да летеше като лястовица благодарение на умелото направляване на платната, привидно той напредваше толкова бавно, че горките французи малко се обнадеждиха. Неочаквано, точно когато след неимоверни усилия и поради ловки маневри, в които Гомес лично участвуваше със заповеди и действия, „Сан Фернандо“ отново се устреми напред, кормчията обърна кораба напреко на вълните с едно неправилно завъртане на кормилото, вероятно умишлено. Шибнати странично от вятъра, платната внезапно увиснаха и се долепиха към мачтите, реите се счупиха и корабът се превърна в играчка на вълните. Капитанът стана по-бял от платната от ярост: с един скок се хвърли върху кормчията и така ожесточено замахна с камата си, че не го улучи, но го блъсна в морето. После улови кормилото и се опита да се справи със страшната беда, сполетяла храбрия му славен кораб. Сълзи на отчаяние пълнеха очите му, защото измяната, която проваля талантливото ни дело, е по-страшна от смъртна заплаха. Но колкото по-силно ругаеше капитанът, толкова по-малко работа вършеше. Той сам изстреля залп — сигнал за тревога, с надеждата, че ще го чуят от брега. В този миг корсарят, носещ се с обезсърчителна скорост, отвърна с оръдеен изстрел и гюлето падна на двадесет метра от „Сан Фернандо“.

— Гръм и мълнии! — извика генералът. — Какъв точен изстрел! Имат специални къси оръдия.

— О, тоя ли, заговори ли той, трябва да мълчиш! — отвърна един моряк.

— Парижанина не би се уплашил и от английски кораб…

— Край! — извика отчаян капитанът, който бе насочил далекогледа си и изобщо не виждаше суша. — Още по-далеч сме от Франция, отколкото мислех.

— Защо се отчайвате? — попита го генералът. — Всичките ви пътници са французи, те са наели кораба ви. Пиратът е парижанин, казвате. Добре, вдигнете бяло знаме и…

— Ще ни потопи — отвърна капитанът. — Не е ли готов на всичко в зависимост от случая, когато иска да пипне богата плячка?

— Ах, ако е пират!…

— Пират! — каза морякът с диво изражение. — Той е винаги изправен или умее да изглежда така.

— В такъв случай — възкликна генералът, като вдигна очи към небето — да се примирим с участта си.

И прояви достатъчно сила, за да сдържи сълзите си. Едва изрекъл тези думи, втори оръдеен изстрел, по-добре насочен, улучи корпуса на „Сан Фернандо“ и го проби.

— Спрете всички маневри! — тъжно заповяда капитанът.

А морякът, който бе защитил честността на Парижанина, много сръчно се включи в тази отчаяна маневра. Екипажът остана в очакване в продължение на убийствен половин час, обзет от най-дълбока покруса. „Сан Фернандо“ имаше на борда си четири милиона пиастри, които представляваха цялото богатство на петимата пасажери, като делът на генерала беше един милион и сто хиляди франка. Накрая „Отело“, вече на десет пушечни изстрела от тях, ясно показа заплашителните дула на дванайсетте си оръдия, готови за стрелба. Дяволът сякаш нарочно надуваше платната му ведно с вятъра, но окото на всеки опитен моряк лесно отгатваше тайната на бързината му. Достатъчно бе да разгледа набързо устремения кораб, удължен, тесен, с високи мачти, формата на платната, възхитително лекото му съоръжение и умението, с което всички моряци като един съвършено направляваха бялата площ на платната му. Всичко говореше за невероятна сигурност и мощ на изящното творение от дърво, бързо и умно като състезателен кон или граблива птица. Екипажът на корсаря стоеше мълчалив и готов в случай на съпротива да унищожи злочестия търговски кораб, който за щастие кротуваше като ученик, заловен в провинение от учителя.

— Та ние имаме оръдия! — извика генералът, като стисна ръката на капитана.

Испанецът хвърли на стария воин смел, но безнадежден поглед и отвърна:

— Ами хора?

Маркизът огледа екипажа на „Сан Фернандо“ и изтръпна. Четиримата търговци бяха бледи и треперещи, а моряците, скупчени около един от тях, като че ли се съвещаваха да минат на страната на „Отело“ и гледаха корсаря любопитно и алчно. Надзирателят, капитанът и маркизът единствени размениха с поглед благородни мисли.

— Ах, капитан Гомес, някога се сбогувах с родината и семейството си, съкрушен от горчивини. Ще трябва ли да ги напусна пак в мига, когато нося радост и щастие на децата си?

Генералът се извърна, за да пролее в морето една сълза на безсилен гняв, и видя, че кормчията плува към корсаря.

— Този път — отвърна капитанът — ще се сбогувате завинаги с родината си.

Французинът го изгледа така стъписано, че испанецът се изплаши. В този миг двата платнохода бяха почти един до друг. При вида на вражеския екипаж генералът повярва в трагичното пророчество на Гомес. Около всяко оръдие стояха по трима мъже. Ако съдеше по атлетическата им стойка, ъгловатите лица, голите, жилести ръце, човек би ги взел за бронзови статуи. Бяха от хората, които умират прави. Добре въоръжени, енергични, ловки и яки, моряците стояха неподвижни. Мъжествените им лица бяха силно загорели от слънцето, загрубели от тежка работа. Очите им блестяха като въглени и говореха за буден ум и пъклени удоволствия. Пълната тишина на горната палуба, която бе почерняла от мъже и шапки, свидетелствуваше за безпощадната дисциплина, на която една мощна воля подчиняваше тези демони в човешки образ. Главатарят стоеше в подножието на голямата мачта прав, със скръстени ръце, невъоръжен, само с една секира при краката си. На главата си носеше филцова шапка с широка периферия, чиято сянка скриваше лицето му. Подобни на кучета, легнали пред господаря си, топчии, войници и моряци местеха очи от своя капитан към търговския кораб. Когато двата кораба се допряха, ударът прекъсна съзерцанието на корсаря и той прошепна две думи на младия си помощник, застанал на две крачки от него.

— Куките за абордаж! — извика помощник-капитанът.

И „Сан Фернандо“ бе прикрепен към „Отело“ с удивителна бързина. По заповедите, давани тихо от корсаря и повтаряни от помощника му, всеки се спусна да изпълни задачата на палубата на заловения кораб, както семинаристи отиват на литургия: да вържат ръцете на моряците и на пътниците и да приберат плячката. В един миг буретата, пълни с пиастри, продоволствените припаси и екипажът на „Сан Фернандо“ бяха прехвърлени на борда на „Отело“. Генералът мислеше, че сънува, когато се озова с вързани ръце, захвърлен върху един денк, сякаш бе стока. Между корсаря, помощника му и един моряк, изпълняващ като че ли функциите на надзирател, се проведе съвещание. Когато свърши — то бе кратко, — морякът свирна на хората си. По дадена от него заповед всички наскачаха на палубата на „Сан Фернандо“, покатериха се по въжетата и започнаха да смъкват мачти, платна, въжета така сръчно, както войник съблича на бойното поле убит другар, чиито ботуши и шинел са го блазнели.

— Загубени сме — студено каза на маркиза испанският капитан, който бе дебнал тримата главатари по време на разговора им и действията на моряците, които разграбваха кораба му.

— Защо? — хладно попита генералът.

— Какво ще ни правят? Сигурно са си дала сметка, че трудно ще продадат „Сан Фернандо“ във френските или испанските пристанища и ще го потопят, за да не им пречи. Колкото до нас, вярвате ли, че ще се нагърбят с прехраната ни, когато сами не знаят в кое пристанище ще хвърлят котва?

Едва изрекъл тези думи, генералът чу страхотни крясъци, последвани от глух плясък на няколко тела, хвърлени в морето. Обърна се и не видя четиримата търговци. Осем топчии с диви лица още бяха с ръце във въздуха, когато военният ги изгледа ужасен.

— Нали ви казах! — студено промълви испанецът.

Маркизът рязко се изправи, морето се бе успокоило, той дори не можа да различи мястото, където бяха потънали злочестите му спътници. В този миг те падаха към дъното с вързани ръце и крака, ако рибите вече не ги бяха разкъсали. На няколко крачки от него вероломният кормчия и морякът от „Сан Фернандо“, който хвалеше преди малко могъществото на парижкия капитан, се побратимяваха с корсарите и им сочеха с пръст другарите си от кораба, които според тях бяха достойни да бъдат включени в екипажа на „Отело“. Колкото до другите, двама юнги вързаха краката им въпреки ужасните им ругатни. Когато подборът бе приключен, осемте топчии уловиха осъдените и безцеремонно ги хвърлиха в морето. Корсарите наблюдаваха със злорадо любопитство различния начин, по който мъжете падаха, гримасите им и последните им гърчове. Но на лицата им — нито подигравка, нито удивление, нито състрадание. За тях това бе най-обикновено събитие, с което, изглежда, бяха свикнали. По-възрастните предпочитаха да гледат с мрачна застинала усмивка бъчвите с пиастри, сложени под голямата мачта. Генералът и капитан Гомес, седнали върху един денк, се питаха безмълвно за участта си с почти безжизнени погледи. Скоро бяха единствените оцелели от екипажа на „Сан Фернандо“. Седемте моряка, избрани от двамата шпиони измежду испанците, с радост се бяха преобразили вече в перуанци.

— Какви свирепи негодяи! — внезапно извика генералът, чиито скръб и благоразумие бяха заглушени от лоялното му и благородно възмущение.

— Подчиняват се на необходимостта — безстрастно отвърна Гомес. — Ако вие срещнехте някой от тях, не бихте ли го проболи с шпагата си?

— Капитане — обърна се помощник-капитанът към испанеца. — Парижанина е чувал за вас, според него вие единствен познавате добре тесните протоци на Антилските острови и бразилското крайбрежие. Искате ли…

Капитанът прекъсна младия си помощник с презрително възклицание и отвърна:

— Ще умра като моряк, като честен испанец, като християнин. Чуваш ли?

— В морето! — извика младият мъж.

При тази заповед двама топчии уловиха Гомес.

— Вие сте подлеци! — извика генералът, като спря двамата корсари.

— Старче — каза му помощникът, — не се гневете толкова. Ако червената ви лента прави някакво впечатление на нашия капитан, аз пет пари не давам за нея… След малко ще си поговорим и с вас.

В същия миг по глухия плясък, непримесен с никакъв стон, генералът разбра, че доблестният Гомес е загинал като моряк.

— Парите ми или смъртта! — извика той в страхотен пристъп на ярост.

— А-а, вие сте разумен — изкикоти се корсарят. — Сега можете да бъдете сигурен, че ще получите нещо от нас…

После по знак на помощник-капитана двама моряци побързаха да вържат краката на французина, но той с неочаквана дързост ги удари, измъкна ненадейно сабята на помощник-капитана и ловко я развъртя като стар кавалерийски генерал, владеещ знанията си.

— Ах, разбойници, няма да хвърлите във водата като последен глупак един бивш войник на Наполеон!

Пистолетни изстрели почти от упор срещу непокорния французин привлякоха вниманието на Парижанина, следящ в този миг пренасянето на съоръженията от „Сан Фернандо“. Невъзмутимо той улови откъм гърба смелия генерал, вдигна го и го понесе към парапета, канейки се да го хвърли във водата като ненужно парче дърво. В същия миг генералът срещна хищния поглед на похитителя на дъщеря си. Тъст и зет мигом се познаха. Вместо да го хвърли в морето, капитанът се завъртя рязко и го изправи до голямата мачта, сякаш маркизът бе лек като перце. По палубата се понесе ропот. Но корсарят само изгледа хората си и тутакси се възцари пълна тишина.

— Това е бащата на Елен — заяви капитанът с ясен и твърд глас. — Тежко и горко на този, който не го тачи!

Радостни възгласи отекнаха на палубата и се издигнаха в небето като църковно моление, като първия стих на „Те Деум“. Юнгите се залюляха по въжетата, моряците хвърляха шапки във въздуха, топчиите тропаха с крака, всички се вълнуваха, викаха, свиркаха, псуваха. Фанатичният израз на радост обезпокои и смути генерала. Отдавайки чувствата им на някаква страшна тайна, първият му вик, когато си възвърна способността да говори, беше:

— Дъщеря ми! Къде е дъщеря ми?

Корсарят му хвърли обичайния си проницателен поглед, който, кой знае защо, винаги смущаваше и най-безстрашните души, накара го да занемее за голямо задоволство на моряците, щастливи, че силата на главатаря им въздействува на всички, поведе го към една стълба, накара го да слезе и се спря пред една каюта. Разтвори рязко вратата и каза:

— Ето я!

После изчезна, като остави стария воин смаян пред гледката, разкрила се пред очите му. При внезапното отваряне на вратата Елен бе станала от дивана, на който си почиваше, но видя маркиза и извика изненадано. Толкова бе изменена, че само очи на баща можеха да я познаят. Слънцето на тропиците бе разхубавило бялото й лице с мургав тен и дивна руменина, придавайки му екзотична поетичност. От него се излъчваше величие, царствена твърдост, дълбока чувствителност, която би поразила и най-грубия човек. Дългите й пищни коси, нападали на едри къдри върху тънката й шия, добавяха представа за сила на гордото й лице. В позата и жестовете на Елен се долавяше съзнание за собствената й власт. Победоносно доволство леко издуваше розовите й ноздри и безметежното й блаженство проличаваше в цялата й красота. В нея имаше също някаква прелест на девица и особената гордост, присъща на любима жена. Робиня и повелителка, тя се покоряваше, защото можеше да царува. Облечена бе с великолепие, чар и изящество. Роклята й беше от индийски муселин, а диванът и възглавниците — от кашмир; персийски килим бе постлан на пода на обширната каюта, а четирите й деца играеха в краката й, строяха чудновати замъци с бисерни огърлици, ценни бижута и скъпи предмети. В няколко вази от севърски порцелан, рисувани от госпожа Жакото, имаше редки благоуханни цветя: мексикански жасмин, камелии, сред които подхвърчаха опитомени колибри, подобни на оживели рубини, сапфири, злато. В този салон имаше пиано, а по дървените стени, тапицирани с червена коприна, тук-таме се виждаха картини с малки размери, но от най-добри художници: „Залез“ от Гюден до платно на Тербург, една „Мадона“ от Рафаело съперничеше по поетичност със скица от Жироде, картина от Джерард Доу затъмняваше Дролинг. Върху китайска лакирана масичка имаше златна фруктиера с чудни плодове. С една дума, Елен като че ли бе кралица на обширна империя, в будоара си, в който коронованият й любовник бе събрал най-изящните неща на земята. Децата втренчиха в дядо си живите си проницателни очи. Свикнали да живеят сред битки, бури и смърт, те приличаха на римлянчета, жадни за война и кръв, нарисувани от Давид в картината му „Брут“.

— Възможно ли е? — извика Елен, като докосна баща си, за да се увери, че това видение е действителност.

— Елен!

— Татко!

Те паднаха в обятията си и прегръдката на стареца не би нито по-силната, нито по-сърдечната.

— На кораба ли бяхте?

— Да — тъжно отвърна той, като седна на дивана и се загледа в децата, които, струпани около него, го наблюдаваха с наивно внимание. — Щях да загина, ако…

— Ако не беше мъжът ми — прекъсна го Елен. — Отгатвам.

— Ах! — извика генералът. — Защо трябваше да те намеря в такова положение, скъпа Елен, теб, за която толкова плаках! Пак ще трябва да скърбя за твоята участ.

— Защо? — усмихна се тя. — Няма ли да бъдете доволен, ако знаете, че съм най-щастливата жена?

— Щастлива! — Той подскочи от изненада.

— Да, добри ми татко — поде тя, улови ръцете му, целуна ги и ги притисна до туптящата си гръд, като добави към тази ласка предизвикателно изражение, което искрящите й от радост очи правеха още по-многозначително.

— Възможно ли е? — попита той, любопитен да научи за живота на дъщеря си и забравил всичко пред сияещото й лице.

— Чуйте, татко, моят любим, съпруг, слуга, господар е мъж с душа, всеобхватна като безбрежното море, неизчерпаемо нежна като небето, с една дума, бог! От седем години нито веднъж не му се е изплъзнала дума, чувство, жест, които да противоречат на божествената хармония в езика, ласките и любовта му. Винаги ме е гледал с приятелска усмивка на уста и радостен лъч в очите. Горе гръмкият му глас често се издига над воя на бурята или суматохата на битките, но тук той е тих и мелодичен като музиката на Росини, чиито творби стигат до мен. Всичко, което може да измисли една жена, е мое. Понякога получавам дори повече, отколкото желая. Царувам над морето и ми се подчиняват като на владетелка. Да, щастлива съм! — подхвана тя след кратко мълчание. — „Щастлива“ не е думата, която може да изрази моето блаженство. Получила съм дела на всички жени! Да изпитваш любов, огромна преданост към мъжа, когото обичаш, и да срещнеш в сърцето му безкрайно чувство, в което женската душа се губи, и то постоянно! Кажете, щастие ли е това? Изживяла съм вече хиляди човешки съществования. Тук съм единствената жена, тук аз заповядвам. Нито веднъж създание от моя пол не е стъпило на този славен кораб, където Виктор е винаги на няколко крачки от мен. Не може да се отдалечи от мен повече от кърмата до носа — продължи тя лукаво. — Седем години! Любов, устояла седем години на непрестанната радост, на ежеминутното изпитание, любов ли е това? Не, о, не, това е по-прекрасно от всичко, което познавам в живота… Човешкият език е безсилен да изрази божественото щастие.

Сълзи рукнаха от пламтящите й очи. Четирите деца жално се разплакаха и се втурнаха към нея като пиленца при майка си, а най-голямото удари генерала и го изгледа заплашително.

— Абел, мили мой, аз плача от радост.

Взе го на коленете си, а детето започна да я гали, обви с ръчички царствената шия на Елен, като лъвче, което иска да поиграе с майка си.

— Не се ли отегчаваш? — попита генералът, смаян от възторжените думи на дъщеря си.

— Да — отвърна тя, — когато отиваме на сушата, но и тогава никога не се разделям с мъжа си.

— Но ти обичаше баловете, празненствата, музиката!

— Музиката е неговият глас, празненствата ми са тоалетите, които измислям заради него. Когато някоя моя дреха му хареса, не ми ли се любува все едно цялата земя? Само затова не хвърлям в морето тези диаманти, колиета, диадеми от скъпоценни камъни, богатствата, цветята, шедьоврите на изкуството, които той щедро ми дава с думите: „Елен, понеже не отиваш във висшето общество, искам то да дойде при теб.“

— Но на борда има мъже, дръзки, страшни, чиито страсти…

— Разбирам ви, татко — усмихна се тя. — Успокойте се. Никога императрица не е била обкръжена от повече уважение, отколкото ми отдават на мен. Тези хора са суеверни, вярват, че съм духът-покровител на кораба, на начинанията, на успехите им. Но той е техният бог! Един ден, един-единствен път някакъв моряк се държа непочтително… на думи — засмя се тя. — Преди Виктор да узнае, хората от екипажа го хвърлиха в морето, макар че аз му простих. Обичат ме като свой ангел-хранител, грижа се за тях, когато са болни, и имах щастието да спася неколцина от смърт, като бдях над тях с женско усърдие. Тези клетници са едновременно исполини и деца.

— А когато има битки?

— Свикнала съм. Треперех само по време на първата… Сега съм калена и дори… нали съм ваша дъщеря, обичам опасността…

— А ако той загине?

— Ще загина и аз.

— А децата ти?

— Те са синове на океана и опасността, споделят живота на родителите си… Животът ни е едно цяло и е неделим. Водим едно и също съществуване, записани сме всички на една и съща страница, носи ни една и съща лодка, знаем това.

— Толкова ли го обичаш, че го предпочиташ пред всичко?

— Пред всичко — повтори тя. — Но нека не задълбаваме в тази тайна. Вижте, и това скъпо дете е пак той!

После притисна Абел необикновено силно и го обсипа с пламенни целувки по бузите, по косите…

— Но не мога да забравя, че току-що хвърли в морето девет души.

— Налагало се е навярно, защото той е човечен и великодушен. Пролива възможно най-малко кръв за опазването и интересите на малкия свят, който закриля и чиято свещена кауза брани. Поговорете с него за това, което ви се струва лошо, и ще видите, че ще ви накара да промените мнението си.

— А престъплението му? — промълви генералът като че ли на себе си.

— Ами ако то е било добродетел? — възрази тя с хладно достойнство. — Ако човешкото правосъдие не е могло да отмъсти за него?

— Да си отмъсти сам! — възкликна генералът.

— А какво е адът — попита тя, — ако не вечно отмъщение за еднодневни прегрешения?

— Ах, ти си изгубена. Той те е омагьосал, извратил. Говориш безсмислици.

— Останете тук един ден, татко, и ако пожелаете да го слушате, да го наблюдавате, вие ще го обикнете.

— Елен, ние сме на няколко левги от Франция — каза сериозно генералът.

Тя потрепери, погледна през прозорчето на каютата и посочи морето, раздиплящо безбрежни савани зелена вода.

— Ето моята родина — отвърна тя, като леко топна по килима с крак.

— Няма ли да дойдеш да видиш майка си, сестра си, братята си?

— О, да — каза тя и в гласа й се прокрадна ридание, — ако той иска и може да ме придружи.

— Нима нямаш вече нищо, Елен — строго поде генералът, — нито родина, нито семейство?…

— Аз съм негова съпруга — отвърна тя гордо, с тон, изпълнен с достойнство. — От седем години това е първото щастие, което не ми идва от него — добави тя, като улови ръката на баща си и я целуна, — и първият упрек, който чувам.

— А съвестта ти?

— Съвестта ми! Но моята съвест е той. — В този миг силно потрепери. — Ето, идва. Дори в битка, измежду всички други, разпознавам стъпките му по палубата.

И внезапно червенина обагри страните й, лицето й засия, очите й блеснаха, а тенът й стана матовобял… В мускулите й, в сините й вени, в неволния трепет на цялото й тяло се отгатваше щастие и любов. Този чувствен порив развълнува генерала.

И действително миг след това корсарят влезе, седна в едно кресло, грабна най-големия си син и се заигра с него.

За миг настана мълчание, защото генералът, замечтан, сякаш унесен в сън, съзерцаваше елегантната каюта, подобна на гнездо на алкиони, в която това семейство плаваше по океана от седем години между небето и вълните, уповавайки се на един мъж, водено през опасностите на сраженията и бурите, както в обикновения живот сред социалните несгоди… Наблюдаваше с възхищение дъщеря си, приказен символ на морска богиня, прелестна в красотата си, богата с щастието си, затъмняваща всички съкровища край себе си със съкровищата на душата си, мълниите на очите си и неизразимата поезия в личността и обкръжението си. В нейното положение имаше нещо странно, което го изненадваше, фанатична страст и логика, които объркваха обичайните представи. Хладните и тесногръди комбинации на обществото се стопяваха пред тази картина. Старият воин почувствува всичко това и разбра, че дъщеря му никога няма да скъса с този толкова волен, богат на контрасти, изпълнен с истинска любов живот. Освен това, щом веднъж бе вкусила опасността, без да трепне, вече не можеше да се върне към дребнавия начин на живот на пошлото, ограничено общество.

— Преча ли? — попита корсарят, като наруши мълчанието и погледна жена си.

— Не — отвърна генералът. — Елен всичко ми разказа. Разбирам, че тя е загубена за нас…

— Не — възрази живо корсарят. — Още няколко години, и простъпката ми ще се покрие с давност, тогава ще мога да се завърна във Франция. Когато съвестта е чиста и ако, нарушавайки обществените ви закони, един човек се е подчинил…

Той замълча, като не благоволи да се оправдае.

— А как можете да не изпитвате угризения — прекъсна го генералът — за новите убийства, извършени пред очите ми?

— Нямахме хранителни припаси — невъзмутимо отвърна корсарят.

— Но ако бяхте свалили тези хора на брега…

— Щяха да пресекат бягството ни с някоя фрегата и нямаше да стигнем Чили.

— Преди да успеят да предупредят от Франция испанското адмиралтейство… — прекъсна го генералът.

— Но Франция можеше да погледне с лошо око, че осъден за углавно престъпление човек е завзел кораб, нает от жители на град Бордо. А самият вие не сте ли давали на бойното поле няколко излишни оръдейни изстрела?

Смутен от погледа на корсаря, генералът млъкна, а по лицето на дъщеря му се изписа победоносно и в същото време тъжно изражение…

— Генерале — сериозно каза корсарят, — за мен е закон никога да не накърнявам плячката. Но безспорно делът ми ще бъде по-голям от вашето състояние. Позволете ми да ви го възстановя в друга валута… — Взе от шкафа до пианото няколко пачки банкноти, без да ги брои, и даде един милион на маркиза. — Нали разбирате, нямам време да чакам минаващите по пътя за Бордо кораби… И тъй, освен ако сте привлечен от опасностите на скитническия ни живот, от пейзажа на Южна Америка, от тропическите ни нощи, от битките ни и от удоволствието да утвърждавате знамето на една млада нация или името на Симон Боливар, трябва да се разделим… Една мауна и предани мъже ви чакат. Да се надяваме, че третата ни среща ще бъде по-щастлива…

— Виктор, искам да бъда още малко с баща си — каза Елен с недоволен глас.

— Десет минути още, и някоя фрегата може да ни изненада. Тъй да бъде! Ще се позабавляваме. Хората ни се отегчават.

— О, тръгнете си, татко! — извика жената на моряка. — И занесете на сестра ми, на братята ми и… на майка ми този залог, че мисля за тях.

И тя взе шепа скъпоценни камъни, огърлици, бижута, зави ги в кашмирен шал и плахо ги подаде на баща си.

— А какво да им предам от теб? — попита той, поразен от колебанието на дъщеря си, преди да произнесе думата „майка“.

— О, нима се съмняваш в чувствата ми? Всеки ден се моля за щастието им.

— Елен — подхвана старецът, като се взря в нея, — няма ли вече да те видя? Никога ли няма да узная причината за бягството ти?

— Тази тайна не е само моя — отвърна тя със сериозен глас. — И да имах право да ви я кажа, може би пак нямаше да я споделя. В продължение на десет години изживях нечувани страдания…

Не се доизказа и подаде на баща си подаръците за близките си. Свикнал по време на битките да има широки схващания по отношение на плячката, генералът прие даровете на дъщеря си и му бе приятно да мисли, че под влиянието на тъй чистата, тъй извисена Елен парижкият капитан е станал честен човек, воювайки срещу Испания. Слабостта му към смелчаците взе връх. Стори му се, че ще изглежда смешен, ако се държи като прекален пуританин, и сърдечно стисна ръката на корсаря, прегърна своята Елен, единствената си дъщеря, с присъщия си за военните възторг и намокри със сълзите си лицето, чиято гордост и мъжествен израз неведнъж му се бяха нравили. Силно развълнуван, корсарят му подаде децата си за благословия. Накрая всички се сбогуваха за последен път с прочувствен поглед.

— Бъдете винаги щастливи! — извика дядото и се спусна към палубата.

Необикновено зрелище сред морето очакваше генерала. Подпаленият „Сан Фернандо“ пламтеше като огромна копа сено. Моряците, потапящи испанския платноход, бяха забелязали, че на борда му има бурета с ром, какъвто имаха в изобилие и на „Отело“, и бяха решили, че ще е забавно да запалят една грамадна чаша пунш в открито море. Простимо развлечение за хора, които поради еднообразието на морето не пропускат случай да разнообразят живота си. Когато се спусна в мауната на „Сан Фернандо“, карана от шестима яки мъже, генералът неволно гледаше ту горящия „Сан Фернандо“, ту дъщеря си, облегната на корсаря, застанали и двамата на кърмата на кораба си. При толкова спомени, при вида на бялата ефирна рокля на Елен, което се вееше като още едно платно, и красивата й стройна снага на фона на океана, така внушителна, че властвуваше над всичко, дори над морето, той забравяше с безгрижието на воин, че плава над гроба на храбрия Гомес.

Нагоре като тъмен облак се виеше огромен стълб дим, а слънчевите лъчи тук-там го пронизваха, като хвърляха поетични отблясъци. Това беше второ небе, тъмен купол, под който светеха канделабри и над който се разстилаше вечният лазурен небосвод, хиляди пъти по-красив поради мимолетния контраст. Чудноватите нюанси на дима — жълти, светли, червени, черни — се преливаха един в друг и обгръщаха кораба, който искреше, пращеше и стенеше. Огънят свистеше, хапейки въжетата, и бързо обхождаше кораба, както народният бунт лети по улиците на града. Синкавите пламъци на рома играеха, като че ли морският дух направляваше тази буйна течност, също както студент, който размахва весело пламтящия пунш по време на гуляй. Но слънцето, по-мощен източник на светлина, ревниво към безочливия блясък, затъмняваше с лъчите си багрите на пожара. Той се превърна в мрежа, в шарф, носен от потока слънчеви огньове.

За да избяга, „Отело“ улавяше малкото вятър, духащ в новата посока, и се накланяше ту на една, ту на друга страна като люшкано от въздуха хвърчило. Красивият кораб се носеше на юг и ту се скриваше от погледа на генерала зад стълба дим, чиято сянка се проточваше фантастично върху вълните, ту се показваше, издигайки се грациозно над тях в своя бяг. Всеки път, когато зърваше баща си, Елен размахваше кърпичката си, за да го приветствува още веднъж. Скоро „Сан Фернандо“ изчезна и кипящата морска повърхност мигом утихна. „Отело“ бе далеч. Мауната наближаваше сушата. Облакът се изпречи между крехката лодка и кораба. Генералът видя за последен път дъщеря си през една пролука в стълбовидния дим. Пророческо видение! Единствено бялата кърпа и роклята се открояваха на тъмния фон. Корабът дори не се виждаше между зелената вода и синьото небе. Елен бе само едва забележима точка, тънка, изящна линия, ангел в небето, представа, спомен.

След като възвърна състоянието си, маркизът умря от изтощение. Няколко месеца след смъртта му през 1833 година маркизата бе принудена да заведе Моина на минерални бани в Пиренеите Капризното момиче пожела да види красивите планини. Върнаха се в курорта и там се разигра следната ужасна сцена.

— Боже мой, колко зле направихме, майко, че не останахме още няколко дни в планината. Там бяхме много по-добре, отколкото тук. Чухте ли непрекъснатите стенания на това проклето дете и брътвежа на злочестата жена, която навярно говори на диалект, защото не разбрах нищо от думите й? Що за хора имаме за съседи! Тази нощ е една от най-кошмарните в живота ми.

— Аз нищо не чух — отвърна маркизата, — но ще отида при собственичката на хотела, скъпо дете, ще й поискам и съседната стая, ще бъдем сами в апартамента и няма да има никакъв шум. Как се чувствуваш тази сутрин? Отпаднала ли си?

При тези думи маркизата стана и се доближи до леглото на Моина.

— Дай да видя — каза тя и се опита да хване ръката й.

— О, остави ме, мамо — отвърна Моина, — ръката ти е студена.

И младото момиче зарови глава във възглавницата си със сърдит вид, но толкова грациозно, че една майка мъчно можеше да се оскърби. В същия миг стон, тих и протяжен, който би разкъсал сърцето на всяка жена, долетя от съседната стая.

— Но ако си чувала това цяла нощ, защо не ме събуди? Можехме… — Още по-силно стенание прекъсна маркизата и тя извика: — Но там някой умира!

И веднага излезе.

— Изпрати ми Полин! Искам да се облека — извика Моина.

Маркизата слезе бързешком и завари собственичката в двора с няколко души, които внимателно я слушаха.

— Госпожо, настанили сте до нас някого, който като че ли много страда…

— Ах, не ми говорете! — извика жената. — Току-що пратих да повикат кмета. Това е, представете си, една жена, една нещастница, която пристигна снощи пеш. Идва от Испания, без паспорт и без пари. Носеше на гърба си детенце, което умря. Не можех да не я приема. Тази сутрин се качих да я видя, защото вчера, когато отседна тук, много ме нажали. Горката женица! Лежеше с детенцето си и двамата се бореха със смъртта. „Госпожо — каза ми тя, като измъкна златния пръстен от пръста си, — не притежавам нищо друго, вземете го, за да се разплатя с вас. Достатъчно ще бъде, няма да остана дълго тук. Клетото ми дете! Ние ще умрем заедно!“ И погледна детето си. Взех пръстена и я попитах коя е. Но тя не пожела да ми каже името си… Току-що пратих да повикат лекаря и господин кмета…

— Окажете й цялата необходима помощ! Боже мой, може би още е възможно да я спасим! Ще ви заплатя колкото струва…

— О, госпожо, тя изглежда много горда и не зная дали ще приеме.

— Ще отида да я видя…

И маркизата веднага се качи при непознатата, без да помисли, че видът й може да въздействува зле на жената, щом е умираща, защото бе още в траур. При вида на агонизиращата маркизата побледня. Въпреки ужасните страдания, които бяха изменили красивото лице на Елен, тя позна голямата си дъщеря. Щом видя облечената в черно жена, Елен се изправи в леглото, нададе ужасен вик и бавно се отпусна назад, когато позна майка си.

— Дъще! — каза госпожа Д’Егльомон. — Какво ви е нужно? Полин!… Моина!…

— Нищо не ми е нужно вече — отвърна Елен със слаб глас. — Надявах се да видя отново баща си, но от траура ви разбирам…

Не довърши, притисна детето до гърдите си сякаш за да го стопли, целуна го по челото и хвърли на майка си поглед, в който още се четеше упрек, макар смекчен от прошка. Маркизата не пожела да види упрека, забрави, че Елен бе дете, някога заченато сред сълзи и отчаяние, дете на дълга, причинило най-големите й нещастия. Нежно се приближи до първородната си дъщеря, спомняйки си само, че Елен първа й бе донесла радостта на майчинството. Очите на майката бяха пълни със сълзи и като целуна дъщеря си, тя извика:

— Елен! Дъще моя…

Елен мълчеше. Току-що бе издъхнало последното й дете.

В същия миг влязоха Моина, камериерката й Поли, собственичката на хотела и един лекар. Маркизата държеше ледената ръка на дъщеря си и я гледаше с истинско отчаяние. Ожесточена от нещастието, вдовицата на корсаря, оцеляла от корабокрушение, като от цялото си прекрасно семейство бе спасила само едно дете, каза съо страшен глас на майка си:

— Всичко това е ваше дело. Ако бяхте за мен това, което…

— Моина, излез, излезте всички! — Маркиза Д’Егльомон заглуши думите на Елен със силния си глас. — За бога, детето ми, да не подновяваме в този миг тъжните си спорове…

— Няма да говоря — каза Елен със свръхестествено усилие. — Аз съм майка, зная, че Моина не бива… Къде е детето ми?

Тласкана от любопитство, Моина отново влезе.

— Сестро — промълви галеното момиче, — лекарят…

— Всичко е безполезно — прошепна Елен. — О, защо не умрях на шестнайсет години, когато исках да се самоубия. Никога не можеш да намериш щастие извън закона… Моина… ти…

Издъхна, скланяйки глава над детето си, като го притискаше конвулсивно.

— Моина, сестра ти навярно искаше да ти каже — изрече госпожа Д’Егльомон, когато се прибра в стаята си, и избухна в ридания, — че една девойка никога не намира щастие в авантюристичен живот извън общоприетите норми и най-вече далеч от майка си.

Към следващата част или към съдържанието

Оноре дьо Балзак Жената на тридесет години [0] (5)

Метаданни

Данни

Избрани творби в 10 тома. Том 2

Информация

История

Сваляне / Връзки

Пета главаДве срещи

Оноре дьо Балзак
Жената на тридесет години ^[0] (5)

Пета глава
Две срещи