Оноре дьо Балзак
Жената на тридесет години ^[0] (3)

Трета глава
Тридесетгодишна

Един многообещаващ млад мъж, потомък на едно от влезлите в историята семейства, чиито имена ще бъдат винаги, независимо от съществуващите закони, неразривно свързани със славата на Франция, беше на бала у госпожа Фирмияни. Тази дама му бе дала няколко препоръчителни писма за две-три свои приятелки в Неапол. Господин Шарл дьо Вандьонес — така се казваше младият мъж — бе дошъл да й благодари и да се сбогува с нея.

След няколко талантливо изпълнени мисии Вандьонес бе отскоро аташиран към един от пълномощните министри, участвуващи в Конгреса в Лайбах, и искаше да се възползува от пътуването си, за да опознае Италия.

Затова празненството бе за него един вид сбогуване с парижките развлечения, шеметния живот, вихрушката от мисли и удоволствия, които доста често проклинаме, макар да им се отдаваме с наслада.

Свикнал от три години насам да прави краткотрайни познанства с европейските столици и да ги напуска по капризите на дипломатическата си кариера, Шарл дьо Вандьонес все пак нямаше за какво толкова да съжалява, отпътувайки от Париж. Жените не му правеха вече почти никакво впечатление било защото смяташе, че една истинска страст заема прекалено голямо място в живота на политика, било защото пошлите повърхностни любовни връзки му се струваха премного безсъдържателни за един силен духом човек. Всички претендираме, че сме силни духом. Във Франция нито един мъж, дори и посредствен, няма да се съгласи да бъде просто остроумен.

И така, Шарл, при все че бе млад — едва бе навършил тридесет години, — беше свикнал философски да вижда идеи, резултати, средства там, където другите търсят чувства, наслаждения, илюзии. Потискаше дълбоко в душата си, по природа щедра, присъщия на младите хора плам и възторг. Мъчеше се да стане хладен и пресметлив, да вложи в маниери, любезности и изкусителни ходове духовното богатство, дарено му от съдбата: типична за амбициозния мъж цел. Тъжна роля, играна с оглед да постигне онова, което днес наричаме добро обществено положение.

Той хвърли последен поглед към салоните, където гостите танцуваха. Може би, преди да напусне бала, искаше да отнесе със себе си спомена за него, така както зрителят не излиза от ложата си в операта, преди да види финалната сцена. А и лесно обяснимо е, че Вандьонес изпита желание да погледа още малко чисто френския начин на забавление, блясъка и засмените лица на парижкото празненство, свързвайки ги мислено с новите физиономии и живописните сцени, които го очакваха в Неапол, където възнамеряваше да остане няколко дни, преди да заеме поста си.

Като че ли сравняваше така променливата и току-що разгадана Франция със страна, чиито нрави и забележителности познаваше само от противоречиви мнения или книги, повечето зле написани. Няколко доста поетични, станали днес твърде банални разсъждения му хрумнаха и те навярно, без да го съзнава, бяха отклик на тайните желания на сърцето му, не толкова преситено, колкото взискателно, не толкова изхабено, колкото свободно.

„Ето — казваше си той — най-изящните, най-богатите, най-знатните жени на Париж. Тук са всички знаменитости, известни политици, аристократи и литератори — било хора на изкуството, било силни на деня. И все пак съзирам само дребни интриги, мъртвородени любовни увлечения, неизразяващи нито усмивки, безпричинно презрение, угаснали погледи, много, но безцелно пиляно остроумие. Всички тези бяло-розови лица търсят не наслаждение, а развлечения. Никакво истинско чувство. Ако искате само добре затъкнати пера, пастелни воали, красиви тоалети, крехки жени, ако за вас животът е само плъзгане по повърхността, ето вашия свят. Задоволете се с тези безсъдържателни фрази, с тези запленяващи усмивки и не искайте искрени чувства. Лично аз се ужасявам от плоските интриги, завършващи с брак, пост на заместник-префект или главен ковчежник, или — ако става дума за любов — с тайни уговорки, до такава степен се срамуват от дори привидна страст. Не виждам нито едно красноречиво лице на човек, погълнат от някаква идея като от угризение. Тук съжалението или нещастието се крият под шеги. Не съзирам нито една жена, с която да пожелая да се преборя и да ме увлече в бездната. Откъде да черпя енергия в Париж? Камата е антикварен предмет, закачен на позлатен гвоздей и украсен с красива ножница. Жени, идеи, чувства — всичко си прилича. Няма вече страсти, защото личностите са изчезнали. Постове, умове, богатства са изравнени и всички носим черни фракове, сякаш сме в траур за мъртва Франция. Ние не обичаме равните си. Между двама влюбени трябва да се заличават различия, да се запълват дистанции. Това очарование на любовта изчезна през 1789 година! Отегчението и безразличието ни са резултат от политическия строй. В Италия поне всичко е ясно разграничено. Жените все още са злосторни животни, опасни сирени, без друга логика и разум освен собствените си предпочитания и амбиции, сирени, от които човек трябва да се пази, както се пази от тигрици…“

Госпожа Фирмияни прекъсна монолога му, чиито противоречиви, недовършени, неясни мисли не могат да се предадат. Прелестта на мечтанията е изцяло в тяхната мъглявост. Та не са ли те интелектуални изпарения?

— Искам — каза тя, като го улови под ръка — да ви представя на една жена, която има много голямо желание да се запознае с вас заради всичко онова, което е чувала за вас.

Заведе го в съседния салон, където му посочи с жест, усмивка и поглед на истинска парижанка седналата край камината жена.

— Коя е тя? — нетърпеливо попита граф Дьо Вандьонес.

— Жена, за която сигурно неведнъж сте разговаряли, за да я хвалите или да злословите за нея, жена, която живее в усамотение, истинска загадка.

— Ако някога сте били милостива в живота си, за бога, кажете ми името й.

— Маркиза Д’Егльомон.

— Ще взимам уроци от нея: тя съумя да направи твърде посредствения си съпруг пер на Франция, от едно нищожество — политическа личност. Но кажете ми, вярвате ли, че лорд Гренвил е умрял заради нея, както твърдяха на времето някои жени?

— Може би. След това приключение, истинско или не, горката жена много се измени. Още не се явява в обществото. Четиригодишно постоянство не е малко нещо в Париж. Ако я виждате тук… — Госпожа Фирмияни замълча, сетне добави с лукав израз: — Забравих, че трябва да мълча. Идете да поговорите с нея.

Шарл остана за миг неподвижен, леко облегнат на рамката на вратата, потънал в съзерцание на жената, прочула се, без никой да може да обясни мотивите на репутацията й.

Обществото предлага много такива интересни аномалии. В репутацията на госпожа Д’Егльомон нямаше нищо по-изключително, отколкото в известността на някои мъже, за чиято работа нямаме никаква представа: статистици, смятани за дълбокомислени заради изчисления, които изобщо не публикуват, политици, прославили се благодарение на една статия, писатели или художници, чиито творби си остават все в папките, учени, когато общуват с пълни профани, както Сганарел е класик пред хора, които не знаят латински, все лица, на които предварително приписват компетентност в дадена област, било в изкуството, било за друга важна мисия. Прекрасната фраза „той е специалист“ е била сякаш създадена за подобни безглави политици или литератори.

Шарл я гледа по-дълго, отколкото му се искаше, и му стана неприятно, че толкова силно е заинтригуван от една жена, но присъствието на тази жена опровергаваше мислите, които се бяха породили у младия дипломат малко преди това, докато наблюдаваше бала.

По това време тридесетгодишна, маркизата беше красива, макар крехка и изключително нежна. Най-голямото й очарование се дължеше на израза й, чието спокойствие издаваше удивителна вглъбеност. Блестящите й, прибулени сякаш от постоянна мисъл очи говореха за трескав духовен живот и крайно примирение. Клепачите й, почти винаги сведени целомъдрено, рядко се повдигаха. Ако хвърлеше поглед около себе си, той бе скръбен и човек би казал, че пази пламъка на очите си за окултни съзерцания. Затова всеки по-изтънчен мъж се чувствуваше странно привлечен от тази нежна, мълчалива жена. Ако умът се опитваше да отгатне тайната на постоянното й преминаване от настоящето към миналото, от обществото към усамотението, душата не по-малко се стремеше да се приобщи към загадката на една горда със страданията си жена.

Впрочем нищо в нея не опровергаваше представата, която тя будеше от пръв поглед. Както почти всички жени с много дълги коси, тя беше бледа и съвършено бяла. Кожата й, удивително нежна, признак, който рядко лъже, издаваше истинска чувствителност, потвърдена от чертите й, така безпогрешни, както фантастичните лица на китайските художници. Шията й беше малко дълга, но подобна шия е възможно най-изящната, тя придава на женската глава смътно сходство с магнетичните извивания на змията. Ако не съществуваше нито едно от хилядите указания, чрез които и най-скритите характери стават ясни за наблюдателя, би му било достатъчно да проучи внимателно движенията на главата и извивките на шията, така разнообразни и изразителни, за да съди за някоя жена.

При госпожа д’Егльомон облеклото хармонираше с господствуващата в нея мисъл. Хлабаво сплетените й коси образуваха на главата й висока корона без нито едно украшение, защото тя като че ли се бе сбогувала завинаги с изисканите грижи за тоалета. Затова в нея не се забелязваха дребните кокетни хитрости, които правят лошо впечатление при много жени. Само че колкото и скромен да бе корсажът й, той не скриваше напълно изящната й талия. Освен това елегантността на дългата й рокля се състоеше в безупречната кройка и ако е позволено да търсим идеи в надиплянето на плата, бихме могли да кажем, че многобройните плисета придаваха на дрехата й необичайно благородство. И все пак със специалната грижа към ръцете и краката си маркизата проявяваше неизбежна женственост. Но ако ги показваше с известно удоволствие, трудно би било и на най-злобната съперница да намери движенията й за престорени — те изглеждаха спонтанни или резултат от детска привичка. Този остатък от кокетство бе оправдан от прелестната й непринуденост.

Всички тези черти, съвкупността от подробности, които правят жената грозна или хубава, привлекателна или неприятна, могат само бегло да се изтъкнат, особено когато, както при госпожа Д’Егльомон, душата ги свързва в дивно единство. Затова държането й съответствуваше напълно на лицето и облеклото й. Едва на известна възраст избраничките на съдбата единствени могат да придадат изразителност на всеки свой жест. Дали мъката или щастието внушават на тридесетгодишната жена, на щастливата, както и на нещастната, тайната на подобно красноречиво държане? Това ще остане завинаги жива загадка и всеки я разгадава според желанията, надеждите или теориите си.

Начинът, по който маркизата бе опряла лакти на облегалките на креслото и бе сплела пръсти, сякаш си играеше, извивката на шията й, отпуснатото й изнурено, но гъвкаво тяло, което изглеждаше елегантно прекършено в креслото, нехайно протегнатите крака, небрежната й поза, морните й движения, всичко разкриваше жена, изгубила интерес към живота, неизпитала изобщо насладите на любовта, но мечтала за тях, огъваща се под бремето на паметта; жена, която отдавна се е отчаяла от бъдещето и себе си, безделна жена, за която пустото и съществуване е равнозначно на небитие.

Шарл дьо Вандьонес се възхити от великолепната картина, от по-вещата й фактура в сравнение с другите жени.

Познаваше Д’Егльомон. От първия си поглед към тази жена, която дотогава не бе виждал, младият дипломат си даде сметка за несъответствието, несъвместимостта — нека си послужим със законната дума, — силно изявени между двамата, за да бъде възможно маркизата да обича съпруга си. Обаче поведението на госпожа Д’Егльомон бе безупречно и добродетелността й увеличаваше стойността на всички тайни, които някой наблюдател можеше да предугади в нея.

Когато първата му изненада премина, Вандьонес потърси най-добрия начин да заговори госпожа Д’Егльомон и служейки си с доста банална дипломатическа уловка, реши да я смути, за да види как би реагирала на една глупост.

— Госпожо — каза той, като седна до нея, — поради приятна за мен недискретност узнах, че неизвестно защо, съм имал щастието да бъда забелязан от вас. Двойно съм ви благодарен, защото никога не съм бил обект на подобно благоволение. Ще бъдете отговорна за един мой недостатък. За напред не искам вече да бъда скромен…

— Ще сгрешите, господине — каза тя, като се засмя. — Трябва да оставите тщеславието на хората, които няма какво друго да показват.

Тогава маркизата и младият мъж завързаха разговор, като съгласно етикета отначало засегнаха най-различни теми: живопис, музика, литература, политика, хора, събития. После неусетно се плъзнаха към вечната тема на разговорите във Франция и чужбина — любовта, чувствата и жените.

— Ние сме робини.

— Вие сте кралици.

Духовитостите, изречени от Шарл и маркизата, можеха да сведат до две прости фрази всички сегашни и бъдещи разговори по този въпрос. Нали винаги и във всяка епоха тези две реплики ще означават: „Обичам ви. — Ще ви обичам.“

— Госпожо — възкликна тихо Шарл дьо Вандьонес, — карате ме горчиво да съжалявам, че напускам Париж. Сигурно няма да имам в Италия часове, пълни с толкова остроумие като часа, прекаран с вас.

— Но може би ще срещнете щастието, господине. А то струва повече от всички блестящи мисли, верни или не, изричани всяка вечер в Париж.

Преди да се раздели с маркизата, Шарл си издействува разрешение да я посети, за да се сбогува с нея. Когато си лягаше същата вечер, а и през целия следващ ден, му бе невъзможно да прогони спомена за тази жена и беше щастлив, че е отправил молбата си най-искрено. Ту се питаше защо маркизата го е отделила от другите, какви могат да бъдат намеренията й, щом иска да го види отново, и се увличаше в тълкувания. Въобразяваше си, че е открил причините за любопитството й, и тогава се опияняваше от надежда или охладняваше в зависимост от начина, по който си обясняваше учтивото и банално за Париж нейно желание. Това означаваше ту всичко, ту нищо. Накрая реши да устои на влечението си към госпожа Д’Егльомон, но отиде при нея.

Има мисли, на които се подчиняваме, без да ги познаваме: те са в нас, без да подозираме. Това може да изглежда по-скоро парадоксално, отколкото вярно, но всеки ще намери хиляди доказателства в живота си, ако е искрен. Като отиваше при маркизата, Шарл се подчиняваше на едно от онези предопределения, чиито видими прояви се явяват по-късно опитът и интелектуалните ни постижения.

Тридесетгодишната жена има неудържимо очарование за младия мъж. Нищо по-естествено, по-здраво изтъкано, по-предрешено от дълбоката привързаност — имаме толкова примери в обществото — между жена като маркизата и млад мъж като Вандьонес.

Всъщност младото момиче има много илюзии и е неопитно, сексът играе голяма роля в любовта му, за да бъде младият мъж поласкан, докато жената познава целия диапазон от жертви, които трябва да направи. Там, където едната е увлечена от любопитство, от изкушение, чуждо на любовта, другата се подчинява на съзнателно чувство. Едната отстъпва, другата избира. А нима изборът не е вече безкрайно ласкателен? Въоръжена със знание, почти винаги скъпо заплатено, отдавайки се, опитната жена сякаш дава повече от себе си. Докато младата девойка — невежа и доверчива — не знае нищо, не може нищо да сравни, нищо да оцени: приема любовта и я изучава. Тридесетгодишната жена ни учи и ни съветва във възраст, когато обичаме да ни ръководят, когато подчинението е удоволствие. Едната иска всичко да узнае и проявява наивност там, където другата проявява нежност. Първата ви предлага само една победа, втората изисква от вас постоянни битки. Първата има само сълзи и удоволствия, втората — само чувствени наслади и угризения. За да може да бъде любовница, една девойка би трябвало да е много порочна и тогава я изоставяме с отвращение, докато жената разполага с хиляди средства, за да запази и властта, и достойнството си. Прекалено покорна, девойката ви предлага безрадостната сигурност на спокойствието. Жената губи премного, за да не поиска от любовта хилядите й метаморфози. Първата опозорява само себе си, втората убива заради вас цяло семейство. Младото момиче само веднъж проявява кокетство и смята, че всичко е казано, когато свали дрехите си. Жената проявява безброй пъти кокетство и се крие под хиляди воали. Най-сетне тя ласкае всички аспекти на мъжкото самолюбие, а неопитното момиче — само един. Освен това у тридесетгодишната жена бушуват колебания, страхове, опасения, вълнения, бури, които никога не се срещат в любовта на девойката. Стигнала до тази възраст, жената иска от младия мъж да й възвърне почитта, която му е принесла в жертва, живее само за него, занимава се с бъдещето му, желае животът му да бъде красив и му утъпква пътя към славата: тя се подчинява, моли и заповядва, унижава се и се възвисява, умее да утеши мъжа в най-различни случаи, докато младото момиче знае само да плаче. Накрая освен всички предимства на положението си тридесетгодишната жена може да стане девойка, да изиграе всички роли, да бъде стеснителна и дори да се разхубави от едно нещастие. Между двете съществува неизмерима разлика между предвидено и непредвидено, между сила и слабост. Тридесетгодишната жена задоволява всичко, а девойката с риск да не бъде девойка не трябва нищо да задоволи.

Тези мисли покълват в сърцето на младия мъж и избуяват в най-силна страст, защото тя съчетава измамните чувства, наложени от нравите, с истинските чувства, продиктувани от природата.

Най-важната и решаваща постъпка в живота на жените е точно тази, която всяка жена винаги смята за най-незначителна. Омъжена, тя вече не си принадлежи, а е кралица и робиня на домашното огнище. Светостта на жената е несъвместима със задълженията и волностите на обществото. Да се еманципират жените, ще рече да се развратят. Давайки на един чужденец правото да влезе в семейното светилище, не се ли излагаш на произвола му? Но ако една жена го привлече там, не е ли това прегрешение или по-точно начало на прегрешение? Или трябва да приемем тази теория с цялата й строгост, или да оправдаем страстните увлечения. Досега обществото във Франция е съумяло да възприеме едно средно положение: подиграва се с нещастието. Както спартанците са наказвали само несръчността, така и то като че ли допуска кражбата. Но може би тази система е твърде разумна. Общото презрение е най-ужасното наказание, защото засяга жената право в сърцето. Жените държат и трябва да държат да бъдат тачени, защото без уважението престават да съществуват. Това е първото чувство, което изискват в любовта. И най-покварената, продавайки бъдещето си, изисква преди всичко опрощение на миналото и се стреми да внуши на любовника си, че заменя почестите, които ще й бъдат отказани от обществото, срещу блаженството, на което не може да устои. Няма жена, която, приемайки за пръв път в дома си млад мъж и останала насаме с него, да не е обзета от подобни мисли. Особено ако той е добре сложен или находчив като Шарл дьо Вандьонес. А и повечето младежи неминуемо възлагат тайни надежди на една от хилядите представи, които оправдават вродената им любов към красивите, остроумни и злочести жени, каквато беше госпожа Д’Егльомон.

Затова, когато й известиха за идването на господин Дьо Вандьонес, маркизата се смути, а той едва ли не се засрами, въпреки самообладанието, което е един вид дреха на дипломатите. Но маркизата възприе сърдечното държане, с което жените се предпазват от самолюбивите мъжки тълкувания. Подобно поведение изключва всякаква задна мисъл и се съобразява с чувството, като го укротява чрез възпитанието. Тогава жените продължават колкото искат двусмисленото положение, като на кръстопът, който може да отведе към уважение, безразличие, удивление или страст.

Едва на тридесет години жената знае възможностите, които й дава това положение. Смее се, шегува се, разнежва се, без да се компрометира. Тогава притежава необходимия такт, за да засегне всички чувствителни струни на мъжа и да анализира звуците, които извлича. Мълчанието й е еднакво опасно, както и думите й. Никога на тази възраст не отгатвате дали е искрена, или се преструва, дали се надсмива, или е откровена в признанията си. След като ви е дала правото да се борите с нея, внезапно с дума, поглед, жест, чиято мощ й е позната, приключва сражението, изоставя ви и остава господарка на тайната ви, свободна да ви принесе в жертва с една шега или да се занимае с вас, еднакво закриляна от собствената си слабост и от вашата сила. Макар да застана по време на първото му посещение на този неутрален терен, маркизата съумя да запази цялото си женско достойнство. Затаената й горест пак витаеше над престорената й веселост като лек облак, който не закрива напълно слънцето. Вандьонес си тръгна под странната омая на този разговор, но остана убеден, че маркизата е от жените, чието завоюване струва премного скъпо, за да се решиш да ги обичаш.

„Това ще означава безкрайно ухажване, писма, които биха дотегнали на някой амбициозен чиновник. Но ако се опитам!…“

Това съдбоносно ако се опитам обикновено погубва твърдоглавците. Във Франция самолюбието води към любов. Шарл отново отиде при госпожа Д’Егльомон и остана с впечатлението, че й е приятно да разговаря с него. Вместо откровено да се отдаде на щастието да обича, той пожела да играе двойна роля. Опита се да изглежда страстен, а после хладно да анализира хода на любовната интрига — да бъде влюбен и дипломат. Ала беше великодушен и млад и играта щеше да го доведе до безгранична любов, защото, изкуствена или естествена, маркизата бе винаги по-силна от него.

Всеки път, когато излизаше от дома на госпожа Д’Егльомон, Шарл бе недоверчив и подлагаше нейните последователни душевни състояния на строг анализ, убиващ собствените му чувства.

„Днес — каза си той след третото посещение — тя ми даде да разбера, че е много нещастна и самотна в живота, че ако не е дъщеря й, би пожелала смъртта. Беше абсолютно примирена. А аз не съм й нито брат, нито изповедник, защо ми доверява огорчението си? Тя ме обича.“

Два дни по-късно, като си отиваше, той упрекваше съвременните нрави: „Всеки век оцветява различно любовта. През 1822 година тя е доктринерска. Вместо да я докажем с факти, както някога, дискутираме, разсъждаваме, изнасяме речи от трибуна. Жените са сведени до три възможности: отначало се съмняват в страстта ни, не вярват, че можем да обичаме колкото тях. Кокетство! Истинско предизвикателство, което маркизата ми отправи тази вечер. После се представят за много нещастни, за да събудят вроденото ни великодушие или честолюбието ни. Кой млад мъж не се чувствува поласкан, ако утешава едно дълбоко злочесто същество? И най-сетне имат манията за девственост. Сигурно си мисли, че я смятам недокосната. Може великолепно да спекулира с доверчивостта ми.“

Но един ден, след като бе изчерпал недоверчивите си мисли, той се попита дали маркизата е искрена, дали толкова горест може да бъде измамна и защо ще се преструва на примирена. Тя живееше в дълбоко усамотение и мълчаливо предъвкваше болката си, доловима само чрез някое принудено възклицание. От този миг Шарл започна живо да се интересува от госпожа Д’Егльомон, ала когато отиваше на обичайната им среща, станала необходима и за двамата, час, спазван инстинктивно, Вандьонес пак смяташе любимата си по-скоро хитра, отколкото откровена, и заключението му беше: „Тази жена решително е много ловка.“

Той влезе, видя маркизата в любимата й поза, белязана от скръбта. Тя вдигна към него очи, без да помръдне, и го погледна така изразително, сякаш му се усмихна. Излъчваше доверие, истинско приятелство, но не и любов. Шарл седна и не можа да промълви нито дума. Изпитваше вълнение, което не може да се изкаже.

— Какво ви е? — попита нежно тя.

— Нищо… Впрочем да, мисля за нещо, което още не ви е минало през ум.

— Какво точно?

— Че… конгресът свърши.

— Как, вие трябваше да отидете на конгреса? — възкликна тя.

Прекият отговор би бил най-ясното и най-деликатно любовно обяснение, но Шарл замълча. Лицето на госпожа Д’Егльомон изразяваше чистосърдечно приятелство, което помиташе всички комбинации на самолюбието, всички надежди на любовта, всички съмнения на дипломата. Тя не знаеше или най-малкото изглежда не знаеше, че е обичана, и когато Шарл, съвсем смутен, се вгледа в себе си, принуден бе да признае, че не е направил, нито е казал нещо, което би дало основание на тази жена да си мисли това.

Тази вечер господин Дьо Вандьонес завари маркизата такава, каквато бе винаги: естествена, сърдечна, искрена в тъгата си, щастлива, че има приятел, горда, че среща душа, сродна с нейната. Не отиваше отвъд това, не допускаше, че една жена може да се остави да бъде два пъти изкусена. Но бе познала любовта и тя още кървеше в сърцето й. Не си въобразяваше, че щастието може два пъти да предложи на една жена опиянение, защото не вярваше само на ума, а и на душата. За нея любовта не беше едно изкушение, а включваше всички благородни изкушения.

В този миг Шарл стана отново млад мъж. Изпадна под обаянието на силния й характер и пожела да бъде посветен във всички тайни на съществуването й, покрусено по-скоро от случайността, отколкото от някакъв грях. Госпожа Д’Егльомон погледна приятеля си само веднъж, когато той я попита на какво се дължи допълнителната скръб, придаваща на красотата й възвишеност, но този дълбок поглед подпечата тържествен договор.

— Не ми задавайте повече подобни въпроси — каза тя. — Преди три години на този ден мъжът, който ме обичаше, единственият, за чието щастие бях готова да пожертвувам дори себеуважението си, умря, и при това умря, за да спаси честта ми. Любовта ни бе прекъсната млада, чиста, пълна с илюзии. Преди да се отдам на чувството, към което ме тласна безпримерна фаталност, бях привлечена от това, което погубва толкова млади момичета — от жалък мъж с приятна външност. Бракът обрули една по една надеждите ми. Днес съм загубила законното щастие, както и онова, което наричат престъпно, без да съм го познала. Не ми остава нищо. Щом не умрях, трябва поне да остана вярна на спомена си.

При тези думи не заплака, само наведе очи и сгърчи леко пръстите си, сплетени в обичайния й жест. Произнесе всичко това естествено, но гласът и бе пропит с толкова дълбоко отчаяние, колкото дълбока изглеждаше любовта й, и не оставяше никаква надежда на Шарл.

Трагичното й съществуване, предадено в няколко изречения и съпроводено от гърч на ръката, силната мъка на крехката жена, бездната в една красива глава, скърбите и най-сетне сълзите на този тригодишен траур стъписаха Вандьонес, който стоеше безмълвен и смален пред тази възвишена и благородна жена: вече не забелязваше толкова съвършената й изящна външна прелест, а изключително чувствителната й душа. Най-сетне срещаше идеалното същество, този тъй фантастичен блян, така страстно жадуван от всички, за които смисълът на живота е в голямата любов, които я търсят пламенно и често умират, без да са се порадвали на мечтаните съкровища.

Пред думите й и пред изключителната й красота Шарл разбра ограничеността на собствените си мисли. Безсилен да намери слова, достойни за тази сцена, едновременно сдържана и покъртителна, той отговори с баналности за женската участ.

— Госпожо, трябва да умеем да забравяме скръбта или да си изкопаем гроб — каза той.

Ала разумът е винаги жалък пред чувството. По природа е ограничен, както всичко положително, докато чувството е всеобхватно. Да разсъждаваш, когато трябва да чувствуваш, е присъщо на души, лишени от размах. Затова Вандьонес замълча, изгледа продължително госпожа Д’Егльомон и излезе. В плен на новите си мисли, възвеличаващи жената, той напомняше художник, който след вулгарните модели в ателието си внезапно среща Мнемозина от музея, най-хубавата и най-подценявана гръцка статуя.

Шарл се влюби безумно. Влюби се в госпожа Д’Егльомон с искреността на младостта, с пламенността, която придава голяма прелест на първото чувство, с откровеността, която изпепелява по-късно, когато мъжът обикне за втори път: дивно чувство, почти винаги очарование за жените, които го пораждат, защото на тази хубава възраст, тридесет години, поетичен връх в живота им, те могат да обхванат с поглед цялото му течение и да прозрат както в миналото, така и в бъдещето. Жените познават тогава пълната цена на любовта и й се наслаждават, тръпнейки да не я загубят. Душата им е още разкрасена от изоставящата ги младост и любовта им е подсилена от заплахата на бъдещето.

„Обичам — казваше си този път Вандьонес, напускайки дома на маркизата — и за свое нещастие попаднах на жена, привързана към спомен. Трудно е да се бориш срещу мъртвец, който не може да върши глупости, когото винаги харесват и помият само добрите му качества. Не искам ли да детронирам съвършенството, когато се опитвам да унищожа очарованието на спомена и надеждите, надживели загубения любим главно защото е събудил само желания, най-хубавото, най-изкусителното в любовта?“

Този тъжен размисъл, породен от обезсърчение и страх от неуспех, с които започва всяка истинска любов, беше последният проблясък на издъхващата му дипломация. От този миг той вече нямаше задни мисли, превърна се в играчка на любовта си и потъна в незначителните брънки на необяснимото щастие, подхранващо се от някоя дума, мълчание, неясна надежда. Готов бе да обича платонически, идваше всеки ден да диша въздуха, който дишаше госпожа Д’Егльомон, едва ли не се загнезди в дома й и я придружаваше навсякъде с тиранична страст, изтъкана от егоизъм и абсолютна преданост.

Любовта притежава верен усет, знае пътя към сърцето, както най-дребното насекомо се насочва към цветето с неудържима воля, нетрепваща пред нищо. Затова, когато чувството е истинско, неговата участ е ясна. Няма ли основание една жена да изпита страшна тревога, ако в даден миг осъзнае, че животът й зависи от степента на искреност, сила и постоянство, които любимият й ще вложи в порива към нея?

А не е възможно за жена, съпруга, майка да се предпази от любовта на млад мъж. Единственото нещо, което е в нейна власт, е да престане да го вижда в момента, когато отгатне тази сърдечна тайна, а жената винаги я отгатва. Но решението изглежда много крайно, за да може някоя жена да го вземе на възраст, когато бракът тегне, отегчава и уморява, когато съпружеското чувство е повече от хладно, дори ако мъжът не я е още изоставил. Ако са грозни, жените са поласкани от любовта, която ги разхубавява, ако са млади и прелестни, изкушението трябва да бъде на висотата на очарованието им — огромно, ако са добродетелни, земното и възвишено чувство ги кара да виждат странно оправдание в самия размер на жертвите си за любимия и слава в трудната борба. Всичко е клопка. Затова никой урок не е прекалено суров за толкова силни изкушения.

Лишаването от свобода на жените в някогашна Гърция и в Ориента, което става на мода в Англия, е едничката предпазна мярка за семейния морал, но при господството на такава система всички приятни страни на светския живот изчезват: не са възможни ни светски живот, ни любезно държане, ни изтънчени нрави. Нациите трябва да направят своя избор.

И така, няколко месеца след първата си среща с Вандьонес госпожа Д’Егльомон установи, че животът й е тясно свързан с младия мъж, учуди се, без прекалено да се смути, и почти изпита удоволствие, че споделя вкусовете и мислите му. Дали тя бе възприела идеите му, или той се бе поддал и на най-малките й капризи? Не се задълбочи. Носена вече от течението на страстта, прелестната жена си каза с мнимата искреност на страха: „О, не, ще остана вярна на мъжа, който умря за мен.“

Паскал е казал: „Съмняваш ли се в Бога, значи, вярваш в него.“ Така и една жена се бори чак когато попадне в клопката. В деня, когато маркизата си призна, че е обичана, тя започна да се люшка всред хиляди противоположни чувства. Обади се суеверието на опита. Щеше ли да бъде щастлива? Можеше ли да срещне щастието извън законите, които обществото превръща с право или не в морал? Дотогава животът й бе понесъл само горчивини, възможна ли бе благоприятна развръзка на любов, свързваща две същества, разделени от обществените условности? А има ли прекалено висока цена за радостта? Освен това ще срещне ли отново така жадуваното щастие, към което е тъй естествено да се стремим? Любопитството винаги пледира каузата на влюбените. Посред тайната й душевна борба пристигна Вандьонес Присъствието му прогони метафизичния призрак на разума.

Ако последователните превращения, през които минава едно чувство, макар бързо възникнало у един млад мъж и една тридесетгодишна жена, са такива, настъпва момент, когато нюансите изчезват, колебанията се свеждат само до едно, до една последна мисъл, която се слива с желанието и го засилва. Колкото по-продължителна е била съпротивата, толкова по-мощен е тогава гласът на любовта. Тук завършва поуката или по-скоро етюдът по анатомия, ако ни е позволено да заемем от живописта един от най-колоритните й термини, защото разказът ни обяснява опасностите и механизма на любовта, вместо да я рисува. Ала от този миг всеки ден прибавяше багри на скелета, обличаше го с грацията на младостта, съживяваше плътта, движенията, връщаше му блясъка, красотата, съблазните на чувството и радостите на живота.

Шарл завари госпожа Д’Егльомон замислена. А когато я попита с развълнуван глас, убедителен поради магията на чувството, „Какво ви е?“, тя не му отговори. Въпросът му издаваше пълното им душевно разбирателство. И с удивителния си женски усет маркизата разбра, че оплакванията или признанието за съкровената й скръб ще бъдат в известна степен предизвикателство. Ако всяка нейна дума имаше понятно значение и за двамата, в каква бездна щеше да полети? Прозря ясно това, млъкна и Вандьонес не наруши мълчанието й.

— Болна съм — каза най-сетне тя, изплашена от значението на този миг, когато езикът на очите напълно измести безпомощната реч.

— Госпожо — отвърна с нежен и силно развълнуван глас Шарл, — душата и тялото са едно цяло. Ако сте щастлива, ще бъдете млада и свежа. Защо отказвате да поискате от любовта всичко онова, от което ви е лишила? Въобразявате си, че животът ви е свършил, точно когато той започва за вас. Доверете се на приятелските ми грижи. Толкова е сладостно да бъдеш обичан!

— Стара съм вече — възрази тя — и нищо не би ме оправдало да не продължа да страдам както досега. Трябва да обичам, казвате? Е добре, нито трябва, нито мога. Извън вас, чието приятелство внася малко топлота в живота ми, никой не ми се харесва, никой не би могъл да заличи спомените ми. Приемам приятеля, но ще избягам от любовника. И благородно ли би било от моя страна да предложа едно похабено сърце срещу младо, да приема илюзии, които вече не мога да споделя, да създам щастие, в което няма да вярвам или което ще треперя да не загубя? Може би ще отговоря с егоизъм на предаността и ще разсъждавам, докато другият чувствува. Спомените ми ще накърняват неговото удоволствие; не, повярвайте ми, първата любов не се замества никога. С една дума, кой мъж би пожелал сърцето ми на тази цена?

Тези думи, наситени с трагично кокетство, бяха последното усилие на разума.

„Ако се отчае, какво от това, ще остана сама и вярна.“ Тази мисъл осени младата жена и бе за нея тънката върбова клонка, която плувецът сграбчва, преди да бъде отнесен от течението.

Като чу присъдата й, Вандьонес неволно потрепери и това въздействува на маркизата по-силно, отколкото цялото му дотогавашно ухажване. Нима жените не се трогват най-много, когато открият в нас завладяваща нежност и изтънчени чувства, подобни на техните? Защото при тях изтънчеността и нежността са признак на искреност. Жестът на Шарл разкриваше истинска любов. Госпожа Д’Егльомон усети силата на любовта му по силата на страданието му. Младият мъж каза хладно:

— Може би имате право. Нова любов, нова мъка.

После промени темата и заговори за безразлични неща, но явно бе развълнуван, гледаше госпожа Д’Егльомон напрегнато, като че ли я виждаше за сетен път. Накрая се раздели с нея и й каза смутено:

— Сбогом, госпожо.

— Довиждане — отвърна тя с кокетство, чиято тайна е известна само на изключителните жени.

Той не отговори и излезе.

Когато Шарл си отиде и празното му кресло заговори вместо него, маркизата съжали и си отправи упреци. Любовта на една жена се засилва неимоверно, когато тя си въобрази, че не е постъпила благородно или че е наранила великодушен мъж. Никога не бива да се боим от угризенията в любовта, те са твърде благотворни. Жените се предават само под въздействието на някоя добродетел. „Пътят към ада е покрит с добри намерения“ не е парадокс на проповедник.

Няколко дни Вандьонес не дойде. Всяка вечер в часа на обичайната им среща маркизата го чакаше нетърпеливо, изпълнена с угризения. Да пише, беше признание, а и инстинктът й нашепваше, че той ще се върне. На шестия ден камериерът оповести идването му. Никога не бе чувала името му с по-голямо удоволствие. Уплаши се от радостта си.

— Жестоко съм наказана от вас! — каза му тя.

Вандьонес я изгледа смаяно.

— Наказана? — повтори той. — И с какво?

Шарл разбра маркизата правилно, но искаше да си отмъсти за страданието, което бе изживял, особено защото то бе тайна за нея.

— Защо не идвате при мен? — попита усмихнато тя.

— Никого ли не виждахте през това време? — каза той, за да не отговори направо.

— Господин Дьо Ронкрол и господин Дьо Марсе, младият Д’Есгриньон останаха при мен почти два часа, двамата вчера, последният тази сутрин. Видях и госпожа Фирмияни и сестра ви, госпожа Дьо Листомер.

Ново страдание! Необяснимо за хората, който не обичат с агресивния безпощаден деспотизъм, чиято най-безобидна последица е чудовищната ревност, вечното желание да откъснат любимото същество от всякакво влияние, чуждо на любовта.

„Как! — каза си Вандьонес. — Приела е, срещала се е с доволни същества, говорила е с тях, докато аз стоях самотен и нещастен.“

Погреба огорчението си и запрати любовта си в дъното на сърцето си като ковчег в морето. Мислите му бяха най-противоречиви, проблясваха с бързината на киселини, чиито изпарения са смъртоносни. Но челото му помръкна и госпожа Д’Егльомон се подчини на женския си инстинкт и сподели тъгата му, без да я разбира. Не беше съучастничка в злото, което му причиняваше, и Вандьонес осъзна това. Заговори за състоянието си, за ревността си като за хипотеза, която влюбените с удоволствие обсъждат. Маркизата разбра всичко и толкова се трогна, че се просълзи.

От този миг навлязоха в селенията на любовта. Раят и адът са две велики поеми, определящи двата единствени центъра, около които се върти съществуването ни: радостта и болката. Нима небето не е и няма да бъде винаги символ на безкрая на чувствата ни, който не може да се опише, защото щастието е едно? А адът не представлява ли безкрайните мъчения, които можем да превърнем в поетична творба, защото винаги се различават едно от друго?

Една вечер двамата влюбени бяха сами, седнали безмълвни един до друг, загледани в небосвода в часа, когато е най-красив — чисто небе, което последните слънчеви лъчи заливат в злато и пурпур. В този миг на деня бавно гаснещата светлина сякаш пробужда нежни чувства. Любовта леко вибрира и усещаме тътена на необяснима стихия всред покоя. Като ни сочи щастието с неясни символи, природата ни подканва да му се насладим, докато е близо до нас, или ни кара да съжаляваме, когато е отлетяло. В тези наситени с очарование мигновения под светлия свод, чиито нежни тонове се съчетават с тайни прелести, мъчно можеш да устоиш на съкровените желания, придобили магическа сила! Тъгата се притъпява, радостта опиянява, а скръбта смазва. Пищният празник на залеза е сигнал за признание и го насърчава. Мълчанието става по-опасно от думата с отразеното в очите могъщество на безкрайните небесни простори. Ако заговорим, най-незначителната дума има непобедима сила. Няма ли тогава светлина в гласа, пурпур в погледа, небето не е ли сякаш в нас, или не ни ли се струва, че ние сме на небето?

Междувременно Вандьонес и Жюли — от няколко дни тя позволяваше на мъжа, когото с радост наричаше Шарл, да се обръща така интимно към нея — разговаряха, но първоначалната тема бе много далеч от тях. И ако вече не съзнаваха смисъла на думите си, в омая слушаха тайните мисли в тях. Ръката на маркизата бе в ръката на Вандьонес и тя не смяташе това за благоволение.

Едновременно се наведоха, за да се полюбуват на величествения пейзаж — сняг, ледници, сиви сенки, оцветяващи хребетите на фантастични планини, картина, съставена от резки контрасти между червените пламъци и черните тонове, които придават на небето несравнима мимолетна поезия. Пищни пелени, в които слънцето всеки ден се ражда, красив саван, в който издъхва. В този миг косите на Жюли докоснаха страната на Вандьонес: тя усети лекия допир и силно потрепери, а той — още по-силно, защото и двамата постепенно бяха стигнали до необяснимия критичен момент, когато тишината толкова изостря сетивата, че и най-слабият шок извиква сълзи и тъгата прелива, ако сърцето е потънало в меланхолия, или му предлага неизразима наслада, ако е обзето от шемета на любовта.

Жюли стисна почти неволно ръката на приятеля си. Многозначителният й жест вдъхна смелост на плахия влюбен. Радостта на мига и надеждата за бъдещето, всичко се сля в едно вълнение, вълнението на първата милувка, на целомъдрената и смирена целувка по страната, която госпожа Д’Егльомон разреши. Колкото по-малко бе благоволението, толкова по-заредено с мощ и по-опасно беше то. За тяхно нещастие нямаше нито преструвка, нито измама. Това бе съюз между две прекрасни души, разделени от всичко, което е закон, свързани от всичко, което е изкушение в природата.

В същия миг пристигна генерал Д’Егльомон.

— Имаме нов кабинет — каза той. — Чичо ви влиза в него. Така че вие имате чудесни изгледи да станете посланик, Вандьонес.

Шарл и Жюли се спогледаха, изчервявайки се. Взаимното им смущение бе още една връзка между двамата. Една и съща мисъл, едно и също угризение прекосиха съзнанието им. Страшна връзка, еднакво силна както за двамата разбойници, току-що убили човек, така и за двамата влюбени, прегрешили с една целувка. Трябваше да отговорят нещо на маркиза.

— Вече не искам да напусна Париж — каза Шарл дьо Вандьонес.

— Знаем защо — отвърна генералът лукаво, сякаш бе отгатнал тайна. — Не искате да се разделите с чичо си, за да ви направи наследник на титлата си пер на Франция.

Маркизата избяга в спалнята си, като си каза следните ужасяващи думи за своя мъж: „Той наистина е невероятен глупак!“