Оноре дьо Балзак
Жената на тридесет години ^[0] (4)

Четвърта глава
Пръстът на провидението

Между градските врати „Итали“ и „Санте“ на вътрешния булевард, който води към Ботаническата градина, има един изглед, който е достоен и за най-преситения на природни красоти художник или пътешественик. Ако стигнете до малкото възвишение, след което булевардът, засенчен от големи кичести дървета, изящно завива като безмълвна горска пътека, ще видите в краката си дълбока долина, осеяна с полуселски тип работилници, изпъстрена със зеленина, оросявана от мътните води на Биевър и на фабриката за гоблени.

На отсрещния склон няколко хиляди покриви, притиснати като глави в тълпа, скриват беднотията на предградието Сен-Марсо. Величественият купол на Пантеона, тъмният и тъжен силует на Вал-дьо-Грас гордо се извисяват над цял амфитеатрално застроен град, чиито стъпала са странно очертани от криволичещи улици. Оттук размерите на двете сгради изглеждат исполински. Те смазват както паянтовите къщи, така и най-високите тополи в долината.

Вляво, като черен, скелетоподобен призрак, се възправя обсерваторията, през чиито прозорци и галерии струи светлина и създава фантастични ефекти. А в далечината елегантният връх на Инвалидите пламти между синкавите маси на Люксамбур и сивите кули на „Сен-Сюлпис“. Гледани оттук, архитектурните линии се преплитат с листаци и сенки и се подчиняват на капризите на небето, което непрестанно изменя цвета, светлината и формата на облаците си. Далеч от вас сгради изпълват простора. Около вас се вият клонести дървета, селски пътеки.

Вдясно през широка пролука в необикновения пейзаж виждате дългата бяла ивица на канала Сен-Мартен, ограден с червеникави камъни, с липи и построените още от римляните житни складове.

В дъното мъглявите хълмове на Белвил, отрупани с къщи и мелници, сливат контурите си с облаците. Ала съществува град, който не виждате, между редицата покриви, ограждащи долината, и неясния като детски спомен хоризонт. Огромен град, потънал сякаш в бездна между хребета на болницата „Питие“ и върха на Източното гробище, между страданието и смъртта. Оттам долита глух тътен, подобен на бученето на океана зад стръмен бряг, което сякаш казва: „Аз съм тук.“

Ако слънцето залее с потоци светлина тази част на Париж, ако изчисти и избистри линиите, ако запали няколко стъкла, ако развесели керемидите, обагри позлатените кръстове, избели стените и преобрази атмосферата във воал от газ, ако създаде силни контрасти с фантастични сенки, ако небето е лазурно, а земята тръпне, ако камбаните говорят, тогава ще се възхитите оттук на феерия, която никога няма да забравите, и ще я боготворите, влюбен до полуда в нея както в дивен изглед от Неапол, Истанбул или Флорида. Всичко в тази симфония е хармония. Тук се долавя ропотът на живота и поетичното умиротворение на самотата, гласът на безброй същества и божият глас. Тук лежи една столица, притаена под мирните кипариси на Пер-Лашез.

В една пролетна утрин, когато слънцето придаваше блясък на красивия пейзаж, аз му се любувах, опрян на дебел бряст, чиито жълти цветове се вееха от вятъра. При вида на пищната и величествена картина горчиво си мислех за презрението, което показваме дори в книгите си към днешна Франция. Проклинах жалките богаташи, които, отвратени от красивата ни страна, купуват със злато правото да я пренебрегват, като посещават в галоп и разглеждат с лорнет забележителностите на Италия, станала толкова банална. С любов съзерцавах съвременния Париж, мечтаех, но внезапно звук от целувки смути усамотението ми и прогони философските ми размишления.

В страничната алея над стръмния склон, в чието подножието трепка водата, отвъд Моста Гоблен, съзрях жена, която ми се стори още доста млада, облечена с най-изящна простота и чието нежно лице сякаш отразяваше ведрата прелест на пейзажа. Красив младеж поставяше на земята възможно най-красивото момченце, така че никога не узнах дали целувката бе отекнала върху страната на майката или на детето.

Една и съща мисъл, нежна и дълбока, се четеше в очите, жестовете, усмивката на двамата млади хора. Те сплитаха така радостно и припряно ръце и така спонтанно се приближиха един към друг, че погълнати от себе си, изобщо не забелязаха присъствието ми. Но едно друго дете — недоволно, начумерено, обърнато с гръб към тях — ми хвърли странен поглед. Като остави братчето си да тича само ту зад майка си и младия мъж, ту пред тях, детето, също така красиво и изящно като другото, но по-крехко, стоеше безмълвно, неподвижно, в поза на застинала змия. Беше момиченце.

Младата жена и спътникът й някак машинално се разхождаха. Като изминаваха от разсеяност може би само краткото разстояние между мостчето и чакащата на завоя на булеварда кола, те се спираха, гледаха се, смееха се в зависимост от разговора — ту оживен, ту замиращ, ту безгрижен, ту сериозен.

Скрит зад големия бряст, аз се любувах на прекрасната сцена и сигурно щях да зачета тайната им, ако не бях доловил върху лицето на замечтаното и мълчаливо момиченце следи от мисъл, много дълбока за възрастта му. Когато майката и младият мъж се връщаха обратно и стигнеха до него, то често навеждаше подмолно глава и хвърляше към тях, както към братчето си, наистина необикновен бегъл поглед, но нищо не би могло да предаде тънката прозорливост, лукавата наивност, суровата съсредоточеност на детското лице с леки кръгове под очите, когато хубавата жена или спътникът й погалваха русите къдри, нежно притискаха сладкото вратле, бялата якичка на момченцето, щом то се опитваше да върви в крак с тях.

Върху слабичкото личице на странното момиченце бяха изписани изживявания на възрастен човек. То страдаше или разсъждаваше. А кое предрича по-сигурно смъртта при тези едва разцъфнали създания? Болестта, вмъкнала се в тялото, или преждевременната мисъл, раздираща току-що покълналата душа? Една майка може би знае. Колкото до мен, не познавам нищо по-страшно от старческа мисъл върху детско чело. Богохулството върху устните на девица не е толкова чудовищно.

Затова едва ли не глуповатото държане на това вече мислещо момиченце, което стоеше почти неподвижно, събуди интереса ми. С любопитство го разглеждах. Хрумна ми — нещо, съвсем естествено за всеки наблюдател — да го сравня с братчето му, като се опитам да доловя отношенията помежду им, както и различията.

Момичето имаше тъмни коси, черни очи и от него се излъчваше някаква сила; всичко това рязко контрастираше с русите коси, морскозелените очи и изящната крехкост на братчето. По-голямото дете навярно беше седем-осем годишно, а другото едва на четири. Бяха облечени еднакво. Ала като се вгледах внимателно, видях доста незначителна разлика в якичките на блузите им, която по-късно ми разкри цял роман в миналото, цяла драма в бъдеще. А разликата беше съвсем малка. Якичката на тъмнокосото момиченце завършваше с обикновен фестон, а на момченцето бе украсена с красива бродерия, която издаваше сърдечна тайна, негласно предпочитание: децата умеят да четат в душата на майка си, сякаш божият дух е в тях.

Безгрижно и весело, русото момченце приличаше на момиченце със свежата си бяла кожа, с грациозните си движения и нежното си изражение, а по-голямото момиченце въпреки здравето, красивите си черти и блестящ тен приличаше на болнаво. Живите му очи, лишени от мъглявата влага, която придава такова очарование на детските погледи, като че ли бяха изсушени от вътрешен огън като очите на придворните. А и бялата му кожа имаше някакъв матов, маслинен оттенък, признак на силен характер.

На два пъти братчето дойде да предложи на сестра си с трогателна сладост и израз, който би очаровал Шарл, малкия ловджийски рог, който надуваше от време на време. Но всеки път тя отвръщаше само с див поглед на гальовното изречение: „Вземи, Елен, искаш ли?“

Мрачно и страшно под привидно безгрижното си изражение, момиченцето трепваше и дори се изчервяваше, когато братчето се приближаваше. А то като че ли не забелязваше лошото настроение на сестра си и безгрижието му, примесено с любопитство, подчертаваше контраста между неговия истински детски характер и познанието и угрижеността на възрастен, вече отпечатани върху личицето на момичето и помрачаващи го с тъмните си облаци.

— Мамо, Елен не иска да играе! — извика момченцето, което използува мига, когато майка му и младият мъж се бяха спрели безмълвни на Моста Гоблен, за да се оплаче.

— Остави я, Шарл. Нали знаеш, че тя все се чумери.

При тези думи, произнесени нехайно от майката, която рязко тръгна назад с младия мъж, очите на Елен плувнаха в сълзи. Тя мълчаливо ги преглътна, хвърли към брат си един от необяснимите за мен пронизващи погледи и загледа най-напред със зловещ умисъл насипа, върху който стоеше той, после реката Биевър, моста, местността и мен.

Уплаших се да не би радостно оживената двойка да ме забележи, защото навярно щях да смутя разговора им. Отдръпнах се тихо и застанах зад живия плет от бъз, чиито листа ме скриха от всеки поглед.

Седнах спокойно на върха на склона и гледах ту променливия красив пейзаж, ту дивото момиченце, което все още можех да зърна през пролуките на плета и стъблото на бъза, на което бях облегнал глава, почти на равнището на булеварда. Елен като че ли се обезпокои, като не ме виждаше вече. Черните й очи с необяснимо любопитство ме потърсиха далеч по алеята, зад дърветата. Какво бях за нея?

В този миг чистосърдечният смях на Шарл отекна като птича песен в тишината. Младият красив мъж, рус като него, го подхвърляше в ръцете си и го целуваше, като го отрупваше с несвързаните, лишени от истински смисъл думички, които отправяме с нежност към децата. Майката се усмихваше на играта им и от време на време казваше, навярно тихичко, неща, идващи право от сърцето, защото спътникът й се спираше щастлив и я поглеждаше със сините си очи, пълни с плам и обожание.

Гласовете им, примесени с детското гласче, звучаха особено гальовно. И тримата бяха очарователни. Вълнуващата сцена сред великолепния пейзаж внасяше в него много мекота. Красива, засмяна жена, чудно дете, излъчващ младост мъж, чисто небе, с една дума, всичко хармонично в природата бе съчетано за радост на душата. Неволно се усмихнах, сякаш това щастие бе мое. Красивият млад мъж чу, че удари девет часът. Нежно целуна спътницата си, внезапно станала сериозна и тъжна, и тръгна към кабриолета, който старият слуга бавно подкара към него. Брътвежът на любимото дете бе прекратен от целувките на мъжа. Сетне, когато той се качи в колата, а неподвижната жена се заслуша в трополенето на колелата, загледана в облака прах подире им по зелената алея на булеварда, Шарл изтича при сестра си близо до моста и чух сребристото му гласче:

— Защо не изпрати моя добър приятел?

Като видя братчето си на ръба на насипа, Елен му хвърли най-ужасния поглед, пламвал някога в очите на дете, и разярена го блъсна. Шарл се плъзна от стръмния склон, препъна се в някакви коренища, които го отхвърлиха върху острите камъни на стената: разби си челото в тях, после, цял окървавен, падна в мътната река. Водите погълнаха красивата му руса главичка сред снопове пръски. Чух пронизителните писъци на горкото дете, но скоро гласът му стихна, задавен от тинята, в която то изчезна с тъп звук като потъващ камък. Падна светкавично бързо. Скочих и се спуснах по една пътека. Смаяна, Елен неистово закрещя:

— Мамо, мамо!

Майката беше там, до мен. Литнала бе като птица. Но нито тя, нито аз можехме да различим точното място, където бе паднало детето. Черната вода клокочеше като огромен въртоп. На това място коритото на Биевър е покрито с десет стъпки тиня. Детето сигурно бе загинало, невъзможно бе да му помогнем. По това време в неделен ден нямаше жива душа. По Биевър няма нито лодки, нито рибари. Не видях нито прът, за да изследвам вонящата вода, нито някого в далечината.

Трябваше ли да разкажа как бе станало злокобното произшествие? Да разкрия тайната? Елен може би бе отмъстила за баща си. Ревността може би бе мечът на провидението. И все пак изтръпнах, когато погледнах майката. На какъв ли ужасен разпит щеше да я подложи мъжът й, нейният вечен съдник? А тя влачеше със себе си неподкупен свидетел. Детството има прозрачно чело и тен. А и лъжата при децата е така явна, че дори погледът се изчервява.

Нещастната жена не мислеше още за наказанието, което я чакаше вкъщи. Тя гледаше Биевър.

Такава трагедия не можеше да не се отрази пагубно върху живота на една жена и ето една от най-ужасните последици, които от време на време смущаваха любовта на Жюли.

Две-три години по-късно след вечеря в дома на маркиз Дьо Вандьонес, тогава в траур за баща си и зает с наследството, бе дошъл един нотариус. Това не бе дребният нотариус на Стърн^[1], а дебел и охранен парижки нотариус, един от почитаните хора, които вършат глупости с мярка, правят гафове за чужда сметка, а после питат защо са недоволни от тях. Ако случайно узнаят защо са били така убийствено глупави, казват: „Бога ми, нямах представа!“ С една дума, това бе порядъчно наивен нотариус, който виждаше само актове в живота.

Госпожа Д’Егльомон беше при дипломата. Генералът си бе тръгнал любезно преди края на вечерята, за да заведе децата си на театър в „Амбигю-Комик“ или „Гете“. Макар че мелодрамите прекалено възбуждат чувствата, в Париж ги смятат подходящи за деца, а и безопасни, защото в тях винаги тържествува невинността. Бащата беше излязъл, без да дочака десерта, дотолкова дъщеря му и синът му нямаха търпение да пристигнат в театъра преди вдигането на завесата.

Нотариусът, невъзмутимият нотариус, неспособен да разбере защо госпожа Д’Егльомон изпраща на театър децата и мъжа си, без да ги придружи, още от началото на вечерята беше като завинтен на стола си. Разговаряйки, се забавиха с десерта и прислугата още не бе поднесла кафето. Всичко това явно поглъщаше ценно време и предизвикваше нетърпеливи жестове от страна на красивата жена: човек би могъл да я сравни с расов кон, риещ с копита преди надбягване. Нотариусът, който не разбираше нито от коне, нито от жени, намираше, че чисто и просто маркизата е жива и темпераментна жена. Очарован, че е в компанията на една много известна дама и на един прочут политик, нашият нотариус остроумничеше. Смяташе за одобрение престорената усмивка на маркизата, на която доста досаждаше, и продължаваше в същия дух.

Домакинът в съгласие с маркизата вече си бе позволил на няколко пъти да замълчи, когато нотариусът очакваше хвалебствен отговор, само че по време на тези многозначителни паузи онзи дявол гледаше огъня, мъчейки се да си припомни анекдоти. После дипломатът прибягна до часовника си. Най-сетне хубавата жена си сложи шапката, сякаш се канеше да тръгне, а не си тръгваше. Нотариусът нито виждаше, нито чуваше нещо. Беше във възторг от себе си и уверен, че забавлява много маркизата, щом успява да я задържи. „Сигурно ще спечеля тази жена за клиентка“ — казваше си той.

Маркизата стоеше права, слагаше ръкавиците си, кършеше пръсти и гледаше ту маркиз Дьо Вандьонес, който споделяше нетърпението й, ту нотариуса, който изстрелваше остроти. При всяка пауза на достопочтения мъж красивата двойка въздишаше и си казваше с едва доловим знак: „Най-сетне ще си отиде!“ Ала нищо подобно. Това бе морален тормоз, който накрая щеше да раздразни двамата влюбени: нотариусът им въздействуваше като змия на птички и щеше да ги принуди да постъпят грубо с него.

Точно посред разказа му за нечестните средства, с които Дю Тийе, един преуспял тогава финансист, бил натрупал богатството си и чиито измами им бяха добросъвестно изредени от духовития нотариус, стенният часовник отброи девет часа. Дипломатът разбра, че нотариусът му решително е глупав и трябва просто да бъде отпратен, затова рязко го прекъсна с жест.

— Щипките ли искате, маркизе? — попита нотариусът и ги подаде на клиента си.

— Не, господине, принуден съм да ви отпратя. Госпожата иска да отиде при децата си, а аз ще имам честта да я заведа.

— Вече е девет часът! Времето лети неусетно в компанията на приятни хора — каза нотариусът, който от един час не беше млъкнал.

Взе шапката си, а после застана пред камината, с мъка сдържа хълцането си и каза на клиента си, без да забелязва мълниеносните погледи на маркизата:

— Значи, да се разберем, маркизе. Работата преди всичко. И така, утре пращаме призовка на брат ви, за да го заставим да изплати задълженията си. Ще пристъпим към описа, а после, бога ми…

Нотариусът толкова погрешно бе разбрал намеренията на клиента си, че насочваше делото обратно на инструкциите, които той току-що му бе дал. Случаят бе доста деликатен и Вандьонес държеше пряко волята си да коригира непохватния нотариус, затова последва спор, който отне известно време.

— Слушайте — каза му накрая дипломатът след един знак на младата жена, — заболя ме главата. Елате утре в девет часа с моя адвокат.

— Но имам честта да ви обърна внимание, господин маркизе, че не сме сигурни дали утре ще се видим с господин Дерош, а ако не изпратим призовката до обяд, срокът изтича и…

В този миг в двора влезе кола и горката жена се извърна бързо, за да скрие сълзите си. Маркизът позвъни, за да поръча да кажат, че е излязъл, но генералът, върнал се ненадейно от „Гете“, влезе преди лакея, хванал с една ръка дъщеря си, чиито очи бяха зачервени, а с другата си малкото си момченце, много начумерено и сърдито.

— Какво стана? — попита мъжа си маркизата.

— По-късно ще ти кажа — отвърна генералът и се запъти към съседния будоар, чиято врата беше отворена и той бе забелязал вътре вестници. Изгубила търпение, маркизата отчаяно се отпусна на едно канапе.

Нотариусът, който се сметна задължен да любезничи с децата, запита с предвзет глас момчето:

— Е, миличко, какво даваха в театъра?

— „Долината на потока“^[2] — отговори Гюстав намръщено.

— Честна дума — възкликна нотариусът, — днешните писатели са, кажи-речи, луди! „Долината на потока“! Защо не „Потокът на долината“? Възможно е в долината да няма поток и като кажат „Потокът на долината“, авторите биха изтъкнали нещо точно, характерно, разбираемо. Но да оставим това. А сега как може да има драма в поток и в долина? Ще ми кажете, че днес главното достойнство на подобни спектакли е в декорите, а заглавието обещава да са много красиви. Добре ли се забавлявахте, братле? — добави той, като седна при детето.

Когато нотариусът попита каква драма може да се разиграе на дъното на поток, дъщерята на маркизата бавно се извърна и заплака. Майката беше толкова силно раздразнена, че не забеляза състоянието на дъщеря си.

— О, много ми беше забавно, господине — отвърна момченцето. — В пиесата имаше едно много сладко момченце, което бе само на света, защото татко му не можеше да бъде негов баща. И ето че когато пристига горе на моста над потока, един едър брадат злодей, целият в черно, го блъсна във водата. Тогава Елен се разплака, захълца. Цялата зала запротестира и баща ми бързо-бързо ни отведе…

Господин Дьо Вандьонес и маркизата се стъписаха и така се разстроиха, че загубиха способността да мислят и действуват.

— Млъкнете, Гюстав! — извика генералът. — Забраних ви да говорите за това, което стана в театъра, а ето че забравяте какво съм ви казал.

— Нека ваше превъзходителство го извини, господин маркизе — каза нотариусът, — моя е вината, че го попитах, но не знаех сериозността на…

— Той не бива да отговаря — каза бащата, като погледна хладно сина си.

Тогава причината за внезапното връщане на бащата и децата стана съвсем ясна за дипломата и маркизата. Майката погледна дъщеря си, видя я заляна в сълзи и тръгна към нея. Но лицето й се сгърчи и на него се изписа невероятна строгост.

— Стига, Елен! — каза й тя. — Идете да избършете сълзите си в будоара.

— Но какво е сторило горкото момиче? — каза нотариусът, който се опита да успокои и разгневената майка, и разплаканото момиче. — Тя е толкова хубава, че сигурно е най-послушното дете на света. Уверен съм, госпожо, че ви създава само радост. Нали така, моето момиче?

Разтреперана, Елен погледна майка си, изтри сълзите си, помъчи се да си придаде спокойно изражение и избяга в будоара.

— И естествено — бъбреше нотариусът — вие, госпожо, сте много добра майка и не можете да не обичате еднакво децата си. Пък и прекалено добродетелна сте, а да изпитвате жалкото предпочитание, чиито гибелни последици са известни особено на нас, нотариусите. Цялото общество минава през ръцете ни, затова виждаме човешките страсти в най-отвратителната им форма — интереса. Тук майка иска да обезнаследи децата от мъжа си в полза на предпочитаните от нея деца, а съпругът от своя страна иска понякога да запази богатството си за детето, заслужило ненавистта на майката. И тогава започват борби, опасения, актове, нови завещания, фиктивни продажби, мними дарения, с една дума, плачевна бъркотия, честна дума, плачевна! Другаде бащи цял живот обезнаследяват децата си, като крадат имуществото на жените си… Да, крадат е точната дума! Говорехме за драма, ах, уверявам ви, че ако можехме да разкрием тайната на някои дарения, писателите ни биха могли да създадат страхотни буржоазни трагедии. Не зная с какви права се ползуват жените, за да правят каквото си искат. Защото въпреки привидното положение и слабостта си все те взимат връх. А-а, мен не могат да ме заблудят, аз отгатвам винаги причината на това предпочитание, което във висшето общество учтиво се окачествява като непонятно. Но съпрузите никога не я отгатват, това не може да им се отрече. Ще ми отговорите, че съществува известно очарование…

Върнала се с баща си от будоара в салона, Елен слушаше внимателно нотариуса и така добре го разбираше, че погледна плахо майка си, предчувствувайки с инстинкта на възрастта си, че думите му ще удвоят надвисналата над нея буря. Маркизата побледня и изплашено посочи на Вандьонес мъжа си, загледан замислено в цветята на килима. В този миг, въпреки доброто си възпитание, дипломатът не се въздържа и хвърли убийствен поглед на нотариуса.

— Елате с мен — каза му той и бързо се запъти към преддверието.

Нотариусът го последва разтреперан, без да довърши фразата си.

— Господине — каза му тогава, овладявайки яростта си, маркиз Дьо Вандьонес, като затръшна вратата на салона, — от началото на вечерята вие говорите и вършите само глупости. Накрая ще предизвикате най-големи нещастия. Ако сте превъзходен нотариус, стойте си в кантората. Но ако попаднете случайно в обществото, старайте се да бъдете по-съобразителен.

После влезе в салона, без да се сбогува. Нотариусът се смая и вцепени, загуби представа къде е. Когато бръмченето в ушите му стихна, стори му се, че чува стенания, суетене в салона, където силно дрънчаха звънците. Уплаши се да не срещне отново маркиз Дьо Вандьонес и щом си спомни, хукна колкото му държат краката към стълбите. Ала при входната врата се сблъска със слугите, които бързаха да разберат защо ги вика господарят им.

„Ето какви са високопоставените господа — каза си той, когато се озова на улицата, търсейки кабриолет. — Насърчават ви да говорите, подканват ви с комплименти, мислите си, че ги забавлявате — нищо подобно! Държат се нагло с вас, гледат ви отвисоко и дори ви изхвърлят без капка свян. Тъй или иначе, бях много духовит. Не казах нищо, което да не е свястно, разумно, подходящо. Бога ми, препоръчва ми повече съобразителност, та да не би да ми липсва? Бре, дявол го взел, та аз съм нотариус, и то със своя кантора. Ами! Прищявка на посланик, за тия хора няма нищо свято. Утре ще им обясня как така съм вършил само глупости в дома му и съм говорил само дивотии. Ще му поискам сметка, тоест ще искам да му обясня. Всъщност може би сбърках… Ех, защо ли си блъскам главата! Малко ме е еня!“

Върна се у дома си и предостави на жена си загадката, като й разказа от край до край случилото се вечерта.

— Драги ми Крота, негово превъзходителство е бил съвсем прав, като ти е казал, че си говорил и вършил само глупости.

— Защо?

— И да ти кажа, драги, това няма да ти попречи да го повториш другаде. Съветвам те да говориш само по работа, когато си сред хора.

— Щом не искаш да ми кажеш, утре ще питам…

— Боже мой, и най-наивните хора гледат да скрият подобни неща, а ти си въобразяваш, че един посланик ще ти ги каже! Ах, Крота, никога не съм те виждала така лишен от здрав разум.

— Благодаря ти, мила!