П. Г. Удхаус
Обслужване с усмивка (9)

3.

На височинка, гледаща към езерото, беше построена малка имитация на древногръцки храм, издигната от дядото на лорд Емсуърт в дните, когато земевладелците са си падали по малките имитации на древногръцки храмове във владенията си. Пред него имаше малка мраморна скамейка, а на тази скамейка се беше разположила Майра Скунмейкър, втренчена с тъй наречения невиждащ поглед, в църковните момчета, които се пличкаха долу във водата. Не беше във весело разположение на духа. В интерес на истината, челото й беше толкова помрачено и устните точно толкова стиснати, колкото бяха преди три дни, когато бе придружила лорд Емсуърт до кочината на Императрицата.

Звукът на стъпки по мраморния под я изтръгна от унеса й с лек подскок. Обърна се и видя висок изискан мъж с посребрена коса и засукан мустак, който й се усмихваше с обич.

— Здрасти, Майра — рече той.

Говореше, сякаш бяха стари приятели, но тя нямаше спомен да го е виждала някога.

— Кой сте вие? — реагира тя. Въпросът прозвуча рязко и й се дощя да беше казала нещо по-вежливо.

В очите му се появи упрек.

— Не ми говореше така, когато изтривах гръбчето ти. „Никой не може да сапунисва като теб, чичо Фред“, казваше ти и беше права. Бях извънредно опитен.

Годините паднаха от плещите на Майра и тя отново стана дете във ваната.

— Божичко! — изквича развълнувано тя.

— Виждам, че си спомни.

— Чичо Фред! Каква среща след толкова години! Макар че вероятно би трябвало да те наричам господин Туисълтън.

— И ще направиш голям социален гаф. Изминах дълъг път от времето на нашето познанство. С енергия и трудолюбие се катерих по стълбата, стъпало по стъпало, към необятните висоти. Може би си чула, че днес в замъка очакват лорд Икнъм. Аз съм този лорд, за когото се говори толкова много. Обърни внимание, не някакъв си смотан барон или виконт, а пер на кралството с всички надлежни доказателствени документи.

— Като лорд Емсуърт?

— Да, само че по-умен.

— Сега се сещам, че татко споменаваше нещо… че си станал голяма клечка.

— Никак не е преувеличил. А той как е?

— Добре е.

— Свеж като краставичка?

— О, да.

— Нещо, което не може да се каже за теб, дете мое. Наблюдавах те как седиш тук и ми напомни „Мислителят“ на Роден. За Бил Бейли ли мислеше?

Майра се сепна.

— Да не би…

— Да познавам Бил Бейли? Естествено. Той е приятел на племенника ми Понго и според мен е най-свестният курат под слънцето.

Оживлението, озарило лицето на момичето при повторната среща с човека, който пробуждаше толкова светли спомени, угасна и бе заменено с хладна надменност. Заприлича на принцеса, принудена да се занимава с отрепките на подземния свят.

— Естествено, ти имаш право на мнение — задавено изрече тя, — но според мен той е плъх.

Лорд Икнъм не можа да повярва на ушите си. Знаеше, че младите влюбени често се наричат един друг с разнообразни имена на домашни любимци, но не знаеше, че „плъх“ е измежду тях.

— Плъх ли каза?

— Да.

— Защо го наричаш така?

— Заради това, което направи.

— И какво е то?

— Или по-точно не направи.

— Говориш със загадки. Не би ли могла да се изясниш?

— Ще се изясня, и още как. Върза ми тенекия.

— Пак не разбирам.

— Добре тогава, щом искаш цялата история, ще я чуеш. Обадих му се, че отивам в Лондон да се омъжа за него, а той не дойде в кметството.

— Какво!

— Явно се е уплашил. Би трябвало да се досетя от начина, по който каза „Да, много“, когато го запитах не се ли радва. Чаках го часове наред, а той не се яви. А твърдеше, че ме обича!

Не се случваше често лорд Икнъм да загуби дар-слово, но сега разбра, че не е на интелектуалното ниво на разговора.

— Не се появи ли? За един и същ човек ли говорим? Този, когото аз имам предвид, е многообещаващ млад духовник на име Бил Бейли, в чиято компания вчера прекарах цели четирийсет и пет минути пред кметството. Трябваше да бъда един от свидетелите, за да придам блясък на събитието.

Майра зяпна.

— Да не си луд?

— Подобни обвинения неведнъж са ми били отправяни, но съвсем неоснователно. Чисти преувеличения. Защо питаш?

— Не би могъл да е в кметството. Щях да го видя.

— Съгласен съм, че е трудно да не го забележиш. Хваща окото, дето има една приказка. Но те уверявам…

— В кметството на улица Уилтън?

— Я повтори.

— Какво да повторя?

— Улица Уилтън.

— Защо?

— Искам да изпробвам една теория, която току-що ми хрумна. Мисля, че открих решението на загадката, която ни смущава. Някой, особено ако е силно развълнуван, като чуе по телефона „Уилтън“, лесно може да го сбърка с „Милтън“. Бил, племенникът ми Понго и аз проведохме бдение в кметството на улица Милтън. А ти много липсваше на всички ни.

Руменината се смъкна от лицето на Майра Скунмейкър. Очите й, втренчени в тези на лорд Икнъм, изхвръкнаха почти като на херцога.

— Не може да бъде.

— Може, може. И там стояхме ний и чакахме в църквицата…

— Божичко, отървала съм се на косъм!

Лорд Икнъм не можа да прегърне това схващане.

— Е, тук вече не съм съгласен с теб. Познанството ми с Бил е кратко, но както ти казах, направи ми рядко добро впечатление. Струва ми се, че носи златна душа. Усещам как духовните нужди на Източен Ботълтън са на сигурно място в ръцете на подобен курат. Не ми казвай, че си го разлюбила.

— Естествено, че не съм.

— Тогава защо смяташ, че си се разминала на косъм?

— Защото, като се върнах тук, бях толкова бясна, че ми е вързал тенекия, както си мислех тогава, че когато Арчи Гилпин ми направи предложение, за една бройка да го приема.

Лорд Икнъм помрачня. Тия художници, помисли си той, бързо пипат.

— Но не го прие, нали?

— Не.

— Е, не го прави и в бъдеще. Това ще изпорти гостуването на Бил. А искам той да се забавлява в замъка Бландингс. Но аз май не ти казах, нали? Трябва да съм забравил. Доведох го с мен. Инкогнито, естествено. Реших, че ще се радваш да го видиш. Винаги се мъча, според възможностите си, да пръскам наоколо светлина и радост. Получавал съм не едно и две оплаквания.