П. Г. Удхаус
Обслужване с усмивка (12)

3.

Лорд Емсуърт беше човек, у когото агресорът бе потънал в летаргичен сън. Девизът му беше: „Живей и остави и другите да живеят.“ Като се изключат сестра му Констанс, секретарката Лавандула Бригс, херцог Дънстабъл и по-малкият му син Фредерик, понастоящем щастливо уреден на хиляди километри в Америка, малко неща можеха да го подразнят. Кротък бе думата, която най-добре го описваше.

Но църковните момчета бяха пробили бронята му и той откри, че негодуванието му спрямо тях се разраства бурно като храст, обработен с обогатена тор. Разсъждаваше мрачно за страданията, нанесени му от тези малолетни престъпници.

Случаят с цилиндъра можеше да се пренебрегне, защото лордът знаеше, че когато пътят на невръстни момчета се пресече от човек, накипрен с подобна шапка, а, те имаха сгодно подръка прегоряла кифла, събитията просто следваха естествения си ход. Щастливият смях, посрещнал го, когато изплува от езерото, го бе пронизал като нож, но с огромно усилие на волята би могъл да им го прости. Ала разстройването на деликатната храносмилателна система на Императрицата на Бландингс чрез мандахерцане на картофи под носа й и дръпването им при посягане към тях беше капката, преляла чашата. Както несъмнено би се изразил Хамлет, обидата бе груба и смърдеше до небесата. А щом небесата нехаеха безотговорно и не предприемаха нужното възмездие, защото налице нямаше кьорав признак за каквато и да било активност свише, някой друг трябваше да се погрижи за това. За лорда нямаше съмнение, че този друг е Икнъм. Беше го оставил да размишлява по въпроса и кой знае дали до този момент плодовитият му ум не беше родил някакво подобаващо отмъщение.

Поради това, щом напусна будоара на лейди Констанс, той пое към хамака и изблея цялата история в съчувствените уши на съюзника си. Не остана разочарован от начина, по който се прие. Там, където по-грубо съшит човек би се изсмял, лорд Икнъм запази достолепна сериозност. Дори устните му не трепнаха издайнически, за да намекнат, че намира нещо забавно в разказа на домакина си.

— Картоф? — рече той и сключи вежди.

— Голям картоф.

— На връвчица?

— На връвчица.

— И момчето го дръпваше?

— Нееднократно. Императрицата трябва много да се е разстроила. Страстно е привързана към картофите.

— И ти искаш отплата? Мислиш, че се налага нещо от рода на ответен удар?

— Ъ? Да, разбира се.

— Тогава какво щастие — сърдечно изрече лорд Икнъм, — че мога да ти кажа как да го осъществиш. Разбираш, че е само предложение, но знам какво бих сторил на твое място.

— Какво?

— Ще издебна подходящ момент, ще се промъкна долу при езерото в малките часове на утрото и ще прережа въжетата на палатката им, както правехме в лагера на общественото училище в Олдършот в храбрите дни на моята младост. Това според мен ще бъде достоен ответ.

— Велики Боже! — ахна лорд Емсуърт.

Произнесе го с внезапно оживление. Четирийсет и шест години се свлякоха от раменете му, четирийсет и шестте години, изтърколили се, откак като млад участник в контингента на Итън в лагера в Олдършот беше душата и сърцето на точно такова едно начинание. Вярно, тогава беше от страната на потърпевшите, а не на причинителите. Някакви млади разбойници от училище, алергично спрямо Итън, бяха прерязали въжетата на палатката, в която бъдещият граф безметежно си спеше, и сега той живо си припомни чувствата, които го обладаха, когато се събуди, омотан като египетска мумия в брезента. Целият му живот, тогава петнайсетгодишен, се бе изнизал пред очите му и той разбра, че предлагайки подобно изживяване за църковните момчета, лорд Икнъм проявява за кой ли път характерния си здрав разум.

За миг кроткото му лице засия. Но светлината скоро угасна. Дали ще е разумно, запита се той, да предприема нещо, което Кони неизбежно няма да одобри? Кони притежаваше свръхестествения навик да открива нещата и ако проследеше този справедлив акт на възмездие до него…

— Ще си помисля — каза той. — Много благодаря за предложението.

— Няма за какво — отвърна лорд Икнъм. — Помисли през свободното си време.