П. Г. Удхаус
Обслужване с усмивка (4)

1.

— А сега — рече Понго Туисълтън с нотка на тихо задоволство в гласа и смачка цигарата си в пепелника — трябва да отбръмча. Имам среща.

Беше поканил на обяд в „Търтеите“ чичо си, лорд Икнъм, който също като лорд Емсуърт бе почел с присъствието си откриването на Парламента и се беше проявил като крайно забавен събеседник с разказите за своите преживелици там. Но още по-голямо удоволствие Понго извлече от факта, че суровата критика на дъртия родственик по отношение на външността на четиримата хералдици — Червения кръст, Синята мантия, Червения дракон и Крепостната решетка, оглавили процесията, поглъщаше вниманието му достатъчно, за да бъде избегнат риска от приключването на обяда с настояване от страна на госта да прекарат един от тъй наречените приятни и поучителни следобеди. Преживените в миналото изпитания още смразяваха Понговата кръв. Случаят, когато преди няколко години отидоха на кучешки надбягвания, още животрептеше неувяхващ в паметта му.

Един замислен критик веднъж бе заявил относно Фредерик Олтамонт Корнуолис Туисълтън, Пети граф Икнъм, че в късния следобед на живота си той е запазил, освен младежката фигура и бодрия ентусиазъм и свежите, неувредени възгледи на умствено недоразвит непълнолетник, и никой, който го познаваше, не би имал основания да оспори точността на това описание. Като младеж в Америка, преди поредицата от смъртни случаи в рода, която накрая го доведе до унаследяването на титлата, той беше каубой, продавач на газирани напитки, вестникарски репортер и агент на недвижими имоти в пустинята Мохаве и нямаше ранчо, аптека, редакция или пясъчна пустиня, с които да е бил в допир и за които да не бе положил огромни усилия да съживи. Днес косата му бе силно посребрена, но целта му все още бе да съживява, според силите си, всяка среда, в която попаднеше. Както често обичаше да се изразява, дайте му да пръска светлина и радост или, иначе казано, да услужва с усмивка. Беше висок мъж с изискан вид, засукани мустаци и будни, проницателни очи. В тези очи, които отправи към племенника си, се четеше разочарование, сякаш бе очаквал нещо по-добро от родната плът и кръв.

— Изоставяш ме? Защо? Надявах се на…

— Знам, знам — неумолимо отсече Понго. — На един приятен и поучителен следобед. Е, приятните и поучителни следобеди са свалени от дневния ред. Трябва да се видя с един човек.

— За куче?

— Не толкова за куче, колкото за…

— Обади му се и отмени срещата.

— Не мога.

— Кой е този човек?

— Бил Бейли.

Лорд Икнъм се изненада.

— Значи се е върнал?

— Ъ?

— Доколкото разбрах, е напуснал дома си. Спомням си, че жена му беше много загрижена.

Понго усети, че чичо му се е объркал, както често се случва с възрастните господа.

— О, името му всъщност не е Бил. Май е Кътбърт според кръщелното. Но ако фамилията ти е Бейли, няма как да не го наричаш Бил.

— Разбира се, благородството задължава. Приятел ли ти е?

— Близък. Следвахме заедно в Оксфорд.

— Покани го да дойде при нас.

— Не може. Имаме среща на улица Милтън.

— Къде е тя?

— В Южен Кенсингтън.

Лорд Икнъм присви устни.

— Южен Кенсингтън? Където порокът ходи разголен из тъмните улички и само юмрукът е извор на правда? Зарежи тоя човек. Ще те поведе по лош път.

— По никакъв лош път няма да ме поведе. И знаеш ли защо? Защото, първо, той е курат, и второ, ще се жени. Срещата ни е пред кметството на улица Милтън.

— И ти ще си му свидетел?

— Точно така.

— А коя е булката?

— Американка.

— Свястна ли е?

— Бил говори хубави неща за нея.

— Как се казва?

— Скунмейкър.

Лорд Икнъм подскочи на стола.

— Велики Боже! Да не е малката Майра Скунмейкър?

— Не знам дали е малка. Никога не съм я виждал. Но името й наистина е Майра. Защо, да не би да я познаваш?

По хубавото лице на лорд Икнъм се изписа нежно изражение. Той засука сантиментално мустак.

— Дали я познавам? Колко пъти съм я къпал само! Не наскоро, разбира се, а преди години, когато печелех хляба си в Ню Йорк. Джими Скунмейкър ми беше добро другарче по онова време. Сега рядко ходя в благословената страна, леля ти смята, че ми вреди, но често съм се чудил как се справя. Когато го познавах, обещаваше да стане голяма клечка във финансовия свят. Още тогава, макар и сравнително млад, можеше да претърколи по лицето си пура, без да я докосне с ръка, а всички знаем, че това е първата крачка по пътя към магнатството. Предполагам, че вече е Вълкът на Уол Стрийт и се засяга, ако Сенатската комисия не го разглежда всяка седмица. Вижда ми се много странно.

— Кое?

— Че дъщеря му ще се омъжва в кметство. Бих очаквал грандиозна сватба с шаферки, епископи и всичко, каквото се полага.

— А, разбирам. — Понго предпазливо се огледа. Наблизо нямаше жива душа. — Да, нормално е да се очаква подобно нещо. Но бракът на Бил трябва да се оформи в условията на пълна дискретност и строга секретност. Потокът на истинската любов не тече безпрепятствено. Хиените на ада издигат прегради на пътя му.

— И кои са тия хиени на ада?

— Всъщност хиената е една. Познаваш я. Лейди Констанс Кийбъл.

— Какво? Добрата стара Кони? Какви чаровни спомени събужда името й. Чудя се дали помниш как отидохме в замъка Бландингс, аз в ролята на видния лечител на умопобъркани сър Родерик Глосъп, а ти като племенника му Базил.

— Помня, как да не помня — отвърна Понго и силно потрепери. Споменатото посещение месеци наред бе тревожило сънищата му и раждало кошмари.

— Какви щастливи дни бяха! Страхотно се забавлявах при престоя си там и бих желал да го повторя. Чист въздух, приятна компания, от време на време освежаващ поглед към свинята на Емсуърт, всичко това ме подмладява и издухва паяжините. Но от къде на къде Кони има пръст в тая работа?

— Тя забрани брака.

— Сценарият все още ми е забулен в мъгла. Как е могла да го направи?

— Работата е следната. Тя и Скунмейкър са стари дружки — разбрах го от Бил, така че сигурно е вярно. Та той пожелал дъщеря му да изкара един лондонски сезон^[1], тъй че я довел тук и я оставил под попечителството на лейди К.

— Дотук всичко е ясно.

— Но в разгара на сезона лейди К. надушила, че подопечната излиза с Бил. Като разбрала, че е курат, се вкиснала като краставица.

— Не обича ли куратите?

— Човек остава с такова впечатление.

— Странно. Тя и мен не харесва. Трудно е да се угоди на тая жена. Какво им има на куратите?

— Ами доста са бедни. Поне Бил е беден като църковна мишка.

— Започвам да разбирам. Беден кандидат. Интересно колко много хора са предубедени към бедните кандидати. Моят случай е същият. Когато ухажвах леля ти Джейн, родителите й преливаха от най-мрачни очаквания и направо позеленяха, когато един ден хоп! — станах граф с четири малки имена и коронка, окачена на пирон над килера във вестибюла. Баща й, който ме хулеше, задето съм продавач на газирани напитки, и честичко ме наричаше „оня нехранимайко“, смени песента, когато се явих в резиденцията му на Парк Авеню с коронка на тила и справочника на Дебрет^[2] под мишница. Благослови ме и ме почерпи с пура. Бил Бейли няма ли шанс да стане граф?

— Само ако изтрепе петдесет и седем чичовци и братовчеди.

— Което един курат, естествено, би се поколебал да стори. И какво направи Кони?

— Отмъкна клетото момиче в Бландингс и оттогава то стои там заточено и всяка негова стъпка се следи отблизо. Но тази Майра явно е разумно, уравновесено момиче, защото, като научила от шпионите си, че лейди К. ще ходи на фризьор в Шрусбъри и няма да се прибере преди вечеря, се обади на Бил, че днес е свободна, ще прескочи до Лондон и ще се омъжи за него. Казала му да я чака пред кметството на улица Милтън, където замисълът може да се осъществи бързо и евтино.

— Разбирам. Много умно. Често съм си мислил, че браковете, сключени след бягство, са най-щастливи. Няма суетня и щуротии. В края на краищата, кому са притрябвали купища епископи? Винаги съм казвал, че видиш ли един епископ, видял си ги всичките. — Лорд Икнъм помълча. — Е — рече, след като си погледна часовника, — май е време да тръгваме. Не бива да закъсняваме.

Понго се сепна. В чувствителните му уши това прозвуча точно като началото на един от приятните им и поучителни следобеди. Със същия тон преди няколко години роднината му беше предложил да погледат кучешки надбягвания, защото нямало според него по-добър начин да изучиш душата на народа от това да се смесваш с него по време на простичките му развлечения.

— Да закъсняваме ли? Да не смяташ да идваш?

— Разбира се, че ще дойда. Двама свидетели винаги са за предпочитане от един, а и малката Майра…

— Не гарантирам, че е малка.

— А Майра, каквито и да са размерите й, никога няма да ми прости, ако не съм там да я държа за ръка, докато се строява взводът за разстрел.

Понго задъвка долната си устна, което винаги ускоряваше мисловния му процес.

— Е, добре. Но без щуротии.

— Мило мое момче! Не бих и сънувал да палувам при подобно свято събитие. Разбира се, ако тоя Бил Бейли ми се стори недостоен за нея, ще прекратя процедурата, както би сторил всеки разумен човек. Що за човек е той? Предполагам блед и крехък, с начало на туберкулоза и склонност да обявява даренията за деня с тънък фалцет?

— Да-да, блед и крехък. Три години се боксира в отбора на Оксфорд.

— Тъй ли?

— И мачкаше противниците си като валяк.

— Тогава всичко е наред. Сигурно ще прегърна младежа.

Очакванията му се сбъднаха. Преподобният Кътбърт Бейли незабавно спечели одобрението му. Графът обичаше куратите му да са обемисти, а Бил се оказа двойна порция. Човек лесно можеше да си представи как дава на някой грешник правото да избира между правия път и юмрук в ченето. Допълвайки информацията, на път за улица Милтън Понго разказа на чичо си как в енорията на Източен Ботълтън, където Бил отскоро се занимавал с изцелението на душите, той бил почитан и тачен. Лорд Икнъм лесно разбра защо. Самият той дълбоко би почитал и тачил всеки младеж, тъй очевидно способен на бърз ляв прав, последван от десен ъперкът. Някой по-придирчив критик при вида на преподобния Кътбърт би си казал, че на един Божи служител по би подхождало да не прилича чак толкова на претендент за световната титла в най-тежка категория, но беше невъзможно суровите му черти и широките рамене да не събудят непреодолимо уважение. Невъзможно беше и да не харесаш очевидната му честност и чистосърдечие. На лорд Икнъм му се стори, че Майра е постъпила крайно умно, прониквайки през тази застрашителна външност до нежната душа, скътана под нея.

Подхванаха приятен разговор, но след първите няколко фрази на лорд Икнъм му стана ясно, че младият Божи служител започва да нервничи. А и причината не беше трудна за отгатване. Бяха минали двайсетина минути, а от бъдещата булка нямаше и следа. Нищо не е в състояние да разклати по-силно духа на един младоженец в деня на сватбата от неявяването на втория участник в ритуала.

След десет минути Бил Бейли се изправи, а простодушното му лице бе смутено.

— Тя няма да дойде.

Лорд Икнъм се опита да го успокои с неправдивото твърдение, че още е рано. Понго, също изгарящ от желание да бъде полезен, заяви, че ще излезе и ще хвърли едно око на улицата да види дали не се задава. Излизането му от стаята съвпадна с глух стон от страна на страдалеца.

— Сигурно съм я отблъснал!

Лорд Икнъм вдигна съчувствени, но неразбиращи вежди.

— Не мисля, че те разбирам. Да си я отблъснал? Как?

— С начина, по който говорих по телефона. Разбирате ли, малко се усъмних в тази нейна идея. Някак си не ми се струваше правилно да предприема такава важна стъпка, без да я обмисли добре. Все пак аз мога да й предложа толкова малко. Смятах да изчакаме, докато получа викариат.

— Сега разбирам. Имаш скрупули?

— Да.

— Каза ли й го?

— Не, но сигурно е усетила нещо в гласа ми, защото ме запита не се ли радвам.

— И ти отговори?

— „А, много!“

Лорд Икнъм поклати глава.

— Можел си и по-добре. Да не би да си казал „А, мнооого!“, наблягайки и удължавайки? Радостно, ако се сещаш какво искам да кажа, с трепет в гласа?

— Опасявам се, че не. Разбирате ли…

— Знам, знам. Имал си скрупули. Обадил се е куратът в теб. Трябва да се бориш с него. Да не мислиш, че младият Лохинвар е имал скрупули? Нали знаеш стихотворението за младия Лохинвар?

— О, да. Декламирах го като дете.

— И аз, при това сред бурни аплодисменти, въпреки че имаше критици, според които по-добре съм се справял със „Схуната «Хеспелъс» полеше будното моле“. Тогава страдах от подчертан недостиг на предни зъби. Но въпреки скрупулите си решил да се ожениш.

— Да.

— И впечатлението ми е, че единственото ти желание е кметът да се залови час по-скоро с процедурата.

— Да.

— Преодолял си скрупулите?

— Да.

— Разбирам. И аз съм правил същото. Предполагам, че ако подредя рамо до рамо скрупулите, които съм преодолял, ще се прострат от Лондон до Глазгоу. А, Понго — продължи лорд Икнъм, когато племенникът му се появи на вратата. — Нещо да докладваш?

— Нищо. Докъдето се простира взорът, няма жива жена. Бил, ще ти кажа какво ми хрумна, докато проучвах хоризонта.

— Вероятно същото, което хрумна и на мен — рече лорд Икнъм. — Решил си, че лейди Констанс е променила намерението си да ходи в Шрусбъри на фризьор.

— Точно така. А когато тя е наоколо, твоята кукличка…

Суровите черти на Бил регистрираха неудоволствие.

— Ако обичаш да не я наричаш кукличка.

— Когато тя е наоколо, твоята пухкава топчица, естествено, няма да може да се измъкне. Утре сигурно ще получиш писмо с разяснение и указания за организацията на следващия опит.

— Да, това трябва да е — съгласи се Бил и се поотпусна. — Макар че би могла да ми телеграфира — добави той и отново потъна в мрачната бездна.

Лорд Икнъм бащински потупа мечешкото му рамо.

— Мило мое момче! По кой начин? Пощата в Маркет Бландингс е на три километра от замъка, а, както каза Понго, всяка нейна стъпка се следи под лупа. Ще имаме късмет, ако успее да прехвърли през фронта писмо, което да не прихванат и да не отворят на пара. На твое място изобщо не бих се тревожил.

— Ще опитам — отвърна Бил и въздъхна така, че раздруса стаята. — Е, така или иначе излишно е да висим повече тук. Тръпки ме побиват от това място. Понго, благодаря ти, че дойде. Благодаря и на вас, лорд Икнъм. Съжалявам, че си загубихте времето.

— Скъпи ми приятелю, времето, прекарано в приятна компания, никога не е загубено.

— Да, да. Така е, разбира се. Е, аз тръгвам.

Когато вратата се затвори зад него, лорд Икнъм въздъхна, макар и не тъй катаклизмично като Бил, но затова пък с щедро съчувствие. Душата му тъжеше за младия духовник.

— Кофти работа — каза той. — За всеки един младоженец поначало е трудно да се вземе в ръце и да преглътне мисълта за брачната церемония, това е изпитание, от което изпокапват и най-силните, а когато го е сторил и булката вземе, че не се яви, стоманеният шиш се забучва дълбоко в сърцето. А и никой не знае кога бдителността на властите ще отслабне отново. Може би никога. Човек не може лесно да избяга от затвор, на който Кони държи ключовете.

Понго кимна. И неговата душа жалееше за изтерзания му приятел.

— Да — съгласи се той. — Бил здравата го е закършил. А това, което още повече утежнява положението, е, че Арчи Гилпин е в Бландингс.

— Кой?

— Племенникът на херцог Дънстабъл.

— Братът на Рики Гилпин?

— Да. Познаваш ли го?

— Не съм го виждал. Познавам Дънстабъл, разбира се, познавам и Рики, но тоя Арчибалд е затворена книга за мен. Кой ти каза, че е в Бландингс?

— Той. Лично. Вчера го срещнах и ми обясни, че тръгва със следобедния влак. Зла прокоба според мен.

— Защо?

— Ами, по дяволите, двамата с момичето ще бъдат самички там, изолирани от света, и кой знае дали тя няма да реши да прехвърли нежните чувства от Бил към него. Той е голям хубавец. Нещо, което не може да се каже за Бил.

— Да, бих нарекъл лицето на Бил по-скоро интересно, отколкото хубаво. Напомня ми за един от колегите в ранчото в Уайоминг, където на младини бях надничар като дояч на крави. За него друг мой колега с богат речник се изрази, че имал лице, което би спряло часовник. Без съмнение, Биловото би спряло дузина часовници. Но със сигурност малката Майра, която често увивах в хавлия и дундурках на коляно, не би могла да израсне като момиче, придаващо голямо значение на външността.

— Човек никога не може да е сигурен. Момичетата си падат по лъскавото. А освен дето е надарен с външност, той е и художник, а у художниците има нещо, което действа на противния пол като валериан на котка. Нещо повече, случайно научих от човек, приятел на момичето на Арчи, че тя току-що е развалила годежа им.

— Сериозно?

— Някоя си Милисънт Ригби. Арчи работи в един от вестниците, които лорд Тилбъри издава в „Мамут“, а тя е секретарка на Тилбъри. Та този познат ми каза, че приятелят й му разказал как научил от самата Ригби, че е била дузпата на Арчи. Разбираш ли какво значи това?

— Не съвсем.

— Използвай чайника си, чичо Фред. Знаеш какво става, когато едно момиче те изрита. Хвърляш се и правиш предложение на първото срещнато друго момиче само за да докажеш на бившата годеница, че не е единствената риба в тигана.

Лорд Икнъм кимна. Бяха изминали много години, откак бе действал по гореописания начин, но и той бе забърсал своя дял от романтични преживелици.

— Ах, младост, младост! — каза си той и лекичко потрепери, като се сети за страховитото момиче от Гринич Вилидж, цялото в мъниста, дрънкулки и чорлава коса, в чиито крака бе положил сърцето си втория път, когато Понговата леля Джейн бе скъсала дипломатическите си отношения с него.

— Да, сега разбрах. Това решително превръща Арчибалд в заплаха и човек не може да не се притеснява за Бил. Между другото, къде мога да го намеря?

— Отседнал е при мен в апартамента. Защо?

— Мислех си, че от време на време мога да го наглеждам и да се опитвам да подкрепям духа му. Може би трябва да го заведа на кучешки надбягвания.

Понго се раздруса като трепетлика. Винаги се тресеше като трепетлика, когато му напомняха следобеда, прекаран на кучешки надбягвания в компанията на лорд Икнъм. Макар че тогава, както често изтъкваше чичо му, един по-разумен полицай би се задоволил с едно обикновено предупреждение.