Метаданни
Данни
- Серия
- Чичо Фред (4)
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Service with a Smile, 1961 (Пълни авторски права)
- Превод от английски
- Савина Манолова, 1998 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
-
- Няма
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 5,8 (× 4 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
Издание:
Автор: П. Г. Удхаус
Заглавие: Обслужване с усмивка
Преводач: Савина Манолова
Година на превод: 1998
Език, от който е преведено: английски
Издание: първо
Издател: ИК „Колибри“
Град на издателя: София
Година на издаване: 1998
Тип: роман (не е указано)
Националност: английска
Печатница: „Абагар“ ЕООД — Велико Търново
Редактор: Жечка Георгиева
Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/14710
История
- — Добавяне
3.
Разговорът от другата страна на храстите известно време беше безинтересен. Очаквайки сервитьорът всеки момент да се върне с бирите, двама мъже със сериозна тема за обсъждане не хващат веднага бика за рогата, а се ограничават в рамките на светски теми. Лорд Тилбъри повтори, че денят е горещ, а херцогът охотно се съгласи. Херцогът заяви, че в Лондон по всяка вероятност е още по-горещо, и лорд Тилбъри потвърди, че да, много по-горещо е. Херцогът обясни, че жегата не му бърка в здравето толкова, колкото високата влажност, и лорд Тилбъри призна, че влажността мъчи и него. Тогава пристигна бирата и херцогът с грухтене се нахвърли върху нея. Вероятно твърде очебийно бе зарязал джентълменската сдържаност, която човек би искал да види у херцог, пиещ бира, защото лорд Тилбъри отбеляза:
— Май си доста жаден. Пеша ли дойде от замъка?
— Не, на автостоп. Извадих късмет. Денят е страшно горещ.
— Да, много.
— А и влажен.
— Много влажен.
— Влажността най-много ме тормози.
— И аз не я обичам.
След този интелектуален обмен настъпи пауза, нарушена от гръмкия кикот на херцога.
— Ъ? — рече лорд Тилбъри.
— Какво? — отвърна херцогът. — Говори по-силно, Смрадльо.
— Просто се учудих с какво те разсмях — троснато отбеляза лорд Тилбъри. — И бих желал да не ме наричаш Смрадльо. Някой може да те чуе.
— Ами нека.
— За какво, по дяволите, се хилиш? — настойчиво се заинтересува лорд Тилбъри, когато втори кикот последва първия. Открай време недолюбваше херцог Дънстабъл и сега имаше чувството, че принудителното споделяне на компанията му след изнурителното пътуване от Лондон е твърде висока цена дори за Императрицата на Бландингс.
Херцогът не беше човек, свикнал да споделя личните си работи с първия срещнат Сульо и Пульо, и в друго време и при различни обстоятелства по-скоро би пукнал, отколкото да допусне Смрадльо Пайк, или както сега се наричаше лорд Тилбъри, да го подпитва. Не се доверяваше на вестникарите. Кажеш им нещо строго поверително и докато мигнеш, вече е запълнило цяла клюкарска страница с петнайсетсантиметрови заглавия най-отгоре и евентуално твоя снимка, на която приличаш на заподозрян от полицията във връзка с взлома и обира на улица Дувър.
Но сега беше сравнително добре напълнен с бирата на „Гербът на Емсуърт“, а както всеки опитал я знае много добре, в домашно произведеното пиво на Дж. Оувънс, съдържателя на „Гербът на Емсуърт“, има нещо, което действа разтапящо. Какво слага вътре Дж. Оувънс е тайна между него и Създателя му, но то влияе като магия и на най-непоклатимите. С половинка от този еликсир, бълбукащ в него, на херцога му се стори, че ще е забавно да сподели щастието си със симпатизиращо другарче.
— Изпързалях едно кошмарно женище — избумтя той.
— Лейди Констанс? — запита лорд Тилбъри, правейки очевидното според него заключение. Посещението му в замъка Бландингс преди време беше кратко, но предостатъчно, за да опознае добре домакинята си.
— Не, не Кони. Кони си я бива. Смахната е, но иначе е добра душа. Става дума за секретарката на Емсуърт — чудовище с гадното име Бригс. Лавандула Бригс — подчерта херцогът, сякаш това допълнително сгъстяваше уликите.
Нещо шавна в паметта на лорд Тилбъри.
— Лавандула Бригс ли? Имах секретарка на име Бригс и май си спомням, че някой я наричаше Лавандула.
— Скапано име.
— И твърде неподходящо за жена с нейната външност, ако става дума за същата. Да не е висока и грозна?
— Много.
— С четвъртити очила?
— Прекалено четвъртити.
— И големи крака?
— Огромни.
— И коса като водорасли?
— Точно така. И все дрънка глупости за пушливи отговори.
— Не съм я чувал, но по описанието ти май е същата. Уволних я.
— Правилно.
— Имаше навика да ме гледа, сякаш съм червей, и често я дочувах да пръхти снизходително. Е, не можех да се примиря с подобно нещо. Беше отлична секретарка по отношение на преките служебни задължения, но й казах да се маха. Значи сега е при Емсуърт? Горкичкият. Но ти каза, че… ъъъ… си я изпързалял. Как?
— Дълга история. Опита се да ме одруса с петстотин лири.
За момент лорд Тилбъри се обърка, но скоро разбра. Беше съобразителен човек.
— Неспазено обещание за женитба, а? Странно, че те е привлякла толкова отблъскваща жена. Само при вида на очилата й… Но както и да е, няма обяснение за тези внезапни увлечения, макар да бих очаквал повече здрав разум от човек на твоята възраст. Няма по-голям глупак от дъртия глупак, както е казал Шекспир, ако не се лъжа. Е, ако е можела да докаже с писма, че си нарушил обещанието, смятам, че си се отървал евтино и си получил ценен урок.
За домашната бира на Дж. Оувънс може да се каже още само едно нещо — че за да запазиш благата си любов към човечеството, която тя поражда, трябва да продължаваш да я пиеш. Херцогът, само с половинка в стомаха, не можа да си възвърне усещането, че лорд Тилбъри е предано другарче, от което не можеше да има тайни. Преизпълни го животрептуща неприязън към него и не можеше да си представи как една достойна владетелка е могла да направи подобен човек барон. Лавандула Бригс, наведена напред, за да не изпусне нито дума, едва не падна от стола при последвалото гръмовито подсмъркване, което прокънтя над градината. Когато херцог Дънстабъл подсмърчаше, той не знаеше задръжки и се отдаваше изцяло на задачата.
— Не става дума за неспазено обещание за женитба! — Тогава за какво?
— Ако искаш да знаеш, тя ми каза, че знае как да намери двама доброволци, които да задигнат вместо мен свинята на Емсуърт, тъй че я наех и тя поиска петстотин лири за работата, в брой и предварително, та й дадох чек за тази сума.
— Боже мой!
— Какво „Боже мой“? Не се съгласи на по-малко.
— Ами в такъв случай те е изпързаляла, както сам се изрази.
— Точно така си мислеше и тя, но да има да взема. Веднага щом се разбрах с Емсуърт, се обадих в банката си и анулирах чека. Телефонирах на ония проклетници и им заявих, че ще ги изкормя с голи ръце, ако изкихат дори едно-едничко пени. Бих искал да видя физиономията й, когато й върнат чека с печат „Върнат на собственика“.
На лорд Тилбъри му се стори, че някъде отблизо, може би зад храстите, до които седеше, долетя внезапен измъчен стон, издаден от агонизираща душа, но не му обърна внимание. Той следваше своя ход на мисли.
— Значи не се е наложило да платиш за свинята.
— Нито пени.
— Тогава трябва да ми я предоставиш по-евтино.
— Така ли мислиш? Е, добре, Смрадльо, виж какво ще ти кажа — отвърна херцогът, силно докачен от забележката на събеседника си относно старите глупаци, — цената на свинята се покачи. Вече е три хиляди.
— Какво!
— Точно така. Три хиляди лири.
Над градината на „Гербът на Емсуърт“ се спусна неочаквана тишина. Сякаш всичко и всички наоколо занемяха от смайване. Птичките спряха да чуруликат. Пеперудите замръзнаха във въздуха. Осите, нагазили в ягодовия конфитюр, застинаха, сякаш позираха за снимка. Общата парализа обхвана и лорд Тилбъри. Мина доста време, преди да проговори. А когато го направи, беше с дрезгавия глас на човек, неповярвал на ушите си.
— Сигурно се шегуваш!
— Как не!
— Очакваш да платя три хилядарки за една свиня?
— Ами щом я искаш.
— А нашето джентълменско споразумение?
— Я не ме разсмивай. Приемеш ли условията ми, сланината е твоя. Иначе ще я продам обратно на Емсуърт. Не се съмнявам, че той ще си я върне с удоволствие, макар и на солена цена. Ще те оставя да помислиш, Смрадльо. Моята е лесна — увери го херцогът. — Всичко зависи от теб.