Лора Джо Роуланд
Мейреки (14)

12. глава

Беше вече привечер, когато Сано се върна при семейството си. Рейко и децата седяха в стаята за гости заедно с майка му. Ецуко се беше облегнала полуизправена на възглавниците на леглото си, а Хана стоеше неотлъчно от едната й страна.

Масахиро бе подредил дървените си войници в редица на пода, а баба му се усмихваше с обич на игрите му и гушкаше Акико в обятията си. Децата не спираха да бъбрят. Рейко бе очаквала Сано с тревога и нетърпение и когато се появи на вратата, скочи на крака. Децата изтичаха към него, а Акико се притисна към коляното му, докато той поздравяваше майка си.

— Добре ли си? — попита я той.

Усмивката се изпари от лицето на старата жена. Тя промърмори само едно „да“. От изражението му ясно бе разбрала, че проблемите й са все още далече от разрешаване.

— Какво стана? — попита Рейко.

— Да отидем някъде другаде и ще ти обясня — каза Сано и разроши косите на децата. — Масахиро, Акико, останете тук да правите компания на баба. Майко, по-късно ще разговарям с теб.

В уединението на своята стая Рейко даде воля на нетърпението си да научи новините.

— Най-напред ми кажи какво ти каза майка ти тази сутрин? — помоли тя.

Сано потърка челото си, уморен и разстроен.

— Каза, че не е убила Тадатоши. Но действително познава полковник Дои — човекът, който я обвини.

Някога са били сгодени.

Поразена, Рейко поклати глава. Изглежда, тайните на нейната свекърва нямаха край! Това още повече разклати доброто й мнение за Ецуко.

— Но успях да изровя някои свидетели, които ще могат да й помогнат — каза Сано по-ведро. — Майката и сестрата на Тадатоши ще свидетелстват за добрия й характер. А и Хана заяви, че тя и майка ми са били неотлъчно заедно по време на Големия пожар, както и преди и след него. Няма как майка ми да е отишла незабелязано чак до храма и да е убила Тадатоши.

Последната новина по-скоро уплаши Рейко, вместо да я успокои и зарадва, защото противоречеше на онова, което Ецуко й бе казала. От изражението на Сано тя разбра, че е прочел тревогата.

— Случило ли се е нещо? — попита той.

— С лейтенант Асукай заложихме капан за шпионина — каза Рейко, опитвайки се да забави лошата новина и му разказа подробностите за дневника.

— Това е добре и се надявам, че ще подейства — каза Сано, като я изучаваше внимателно с поглед. — И какво друго?

— Разговарях с майка ти, след като ти излезе — започна тя, но много внимателно, защото знаеше, че той няма да приеме добре каквото и да е изявление, поставящо майка му в неблагоприятна светлина.

— И?

— Опитвах се да й помогна, а също и на теб. Питах я дали има някой, който може да й даде алиби, но тя каза „не“ — неохотно продължи Рейко. — Но ако двете с Хана наистина са били заедно, защо не го спомена?

Сано се намръщи, защото Рейко поставяше алибито под въпрос.

— Може би е забравила, че Хана е била с нея?

— Може би.

Но Рейко се съмняваше, че свекърва й би забравила толкова решаващ факт. Според нея Ецуко не бе загубила паметта си, а по-скоро умишлено увърташе. Изглеждаше много по-правдоподобно Хана да е излъгала, без Ецуко да знае, че тя възнамерява да я прикрие, и двете да не бяха съгласували версиите си.

Изтече миг, в който нито Сано, нито Рейко продумаха, после Сано проговори:

— Мислиш, че майка ми е виновна? — попита той с отчасти обвинителен, отчасти отбранителен тон.

— Не — отговори Рейко толкова бързо, че Сано я изгледа подозрително. — Но мисля, че задържа някаква информация.

Рейко потрепна неспокойно под погледа му, който показваше, че се чувства предаден и наранен. Неловко, познато напрежение вибрираше помежду им. Рейко го бе усещала и преди, при други случаи, когато мненията им за вината или невинността на заподозрения се различаваха. Но този път не можеха да си позволят да бъдат на противоположни позиции.

— Имам предвид информация, която би могла да й помогне — бързо се поправи тя. — Понякога хората, обвинени в престъпление, не искат да се оповестяват факти от личния им живот, макар те да нямат нищо общо с престъплението.

Рейко не искаше Сано да си помисли, че тя търси доказателства за вината на Ецуко и заема страната на обвинителите на майка му. Ако позициите им бяха разменени и обвиненият бе нейният баща, тя непременно щеше да иска Сано да вярва напълно, че той е невинен. След последните си думи видя облекчение в изражението му.

— Мога да говоря с майка ти още веднъж, ако искаш — предложи Рейко. — Може би ще се открие и ще ми каже нещо повече.

Сано размисли за момент. Рейко долавяше как той претегля възможните плюсове и минуси, ползи и опасности.

— Добре — въздъхна той. — Самият аз не можах да й измъкна кой знае какво. Можеш да продължаваш, стига да си внимателна с нея. Какво може да навреди това?

 

 

В храма в Шинагава свещениците бяха коленичили в главната молитвена зала за вечерна молитва. Светлината на хилядите свещи трепкаше по шафраново жълтите им раса, по обръснатите им глави, по олтара и златната статуя на Буда, отрупана от златисти лотосови цветове. Сладникавият, натрапчив тамянов дим се издигаше заедно с ритмичното и монотонно напяване на молитвите.

Янагисава бе коленичил на обичайното си място в дъното на залата. Той припяваше заедно с останалите и дори не вдигна поглед, когато Йоритомо, облечен в плащ с качулка, влезе на пръсти в залата и коленичи до него. Нито пък Йоритомо даде знак да го е познал. Свели очи към пода, те заговориха тихичко, така че звуците на молитвата да заглушават думите им.

— Сигурно има нещо спешно, щом не можа да изчакаш да свършим с това тук — прошепна Янагисава.

— Спешно е — с шепот отговори Йоритомо. — И мога да остана съвсем малко. Шогунът ме държи много изкъсо напоследък.

Той разказа на Янагисава за добрата характеристика, дадена от сестрата и майката на Тадатоши за Ецуко, за новия заподозрян, когото те бяха посочили, за доказателствата срещу полковник Дои и за издирването на изчезналия учител от Хирата.

Янагисава се намръщи.

— Нашият приятел Сано напредва много добре с разследването.

— Съжалявам, че те разочаровам.

Гласът на Йоритомо прозвуча така отчаяно, сякаш напредъкът на Сано бе по негова вина.

— Но не би трябвало да сме изненадани — каза Янагисава. — Сано има таланта да си проправя път и през най-големите трънаци. Десет години го наблюдавам как го прави. Готов съм да се закълна, че боговете го закрилят.

Но дори и боговете нямаше да могат да опазят Сано задълго.

Йоритомо не отговори. Един кос поглед към сина му бе достатъчен на Янагисава, за да разбере, че той е по-разстроен от всякога. Опасявайки се, че може би е запазил най-лошата новина за най-накрая, той попита:

— Какво друго?

— Критикувах Сано пред шогуна. Настроих го малко срещу него.

— Това е чудесно! — каза Янагисава. — И защо си толкова опечален?

— Трябваше да видиш погледа на Сано. Беше наранен, защото го предадох.

Янагисава се въздържа да изтъкне, че Йоритомо едва ли би могъл да очаква в подобен случай Сано да бъде очарован. Синът му беше много уязвим към саркастични забележки.

— Сано е привикнал на вероломство. Не би трябвало да е толкова чувствителен.

— Но аз се чувствах ужасно! — възкликна Йоритомо.

— Недей — каза Янагисава. — Просто помни, че свалянето на Сано от поста му е необходимост. Затова ще е добре, ако загуби благоразположението на шогуна. Това е война. Или той, или ние!

Дълбока въздишка се изтръгна от гърдите на Йоритомо.

— Знам — каза той.

— Историята е приключена! — отвърна Янагисава. — Просто го забрави!

— Но това не е всичко, което се случи. Накрая Сано ме хвана натясно в коридора. Искаше да разбере защо съм направил така. — Шепотът на Йоритомо бе изпълнен с тревожна възбуда. — Попита ме какво става.

Свещениците припяваха все по-високо и по-бързо. Ръцете им въртяха броениците между пръстите. Димът на тамяна се сгъстяваше, горчиво-сладък, задушлив. Янагисава усети как го бодва пристъп на страх.

— Да не си му казал, че съм се върнал и се срещаме?

Той рискува да погледне директно Йоритомо.

— Не! — отговори синът му. Изражението му умоляваше Янагисава да му има повече доверие. — Скалъпих някакво извинение и се измъкнах колкото можех по-бързо. Татко, съжалявам, но аз просто не съм добър в тези политически игри. Мисля, че той заподозря нещо.

— Няма причина да подозира нищо — увери Янагисава сина си. Прикритието му беше добро. Не беше изтекъл никакъв слух за завръщането му от изгнание. Но той вече веднъж беше подценил Сано в миналото, в свой собствен ущърб. И нямаше да допусне отново същата грешка. Той продължи:

— Но все пак няма да рискуваме. Недей повече да говориш против Сано.

— Няма — с видимо облекчение прошепна Йоритомо, макар все още да изглеждаше нещастен. След известна пауза добави: — Има много по-лоши новини.

— Какви? — напрегна се Янагисава.

— Шигета, Тамура, Мимаки и Ота бяха заловени днес.

Това бяха все ключови бойци от нелегалната армия на Янагисава.

— Как? Къде?

— Тода Икиу им направи капан в банята.

Янагисава едва потисна напиращото проклятие.

— Какво се случи с тях?

— Бяха разпитани. Това е всичко, което можах да измъкна, без да задавам прекалено много въпроси и да карам хората да се чудят защо съм толкова любопитен.

Янагисава беше разстроен, не само защото бе изгубил няколко важни съратници.

— Та те знаят, че съм тук! Ако проговорят…

— Няма. Те са корави, предани самураи — каза Йоритомо. Думите му прозвучаха така, сякаш се опитваше да успокои и себе си, и баща си. — По-скоро ще умрат.

— Може би — каза Янагисава, — но работата става прекалено напечена. Рано или късно ще бъде заловен някой, който ще проговори. Трябва да действаме бързо.

Напяването премина в кресчендо. На лицата на свещениците се бе изписано прехласнато, задълбочено изражение.

— Не можем просто да седим и да чакаме късметът да се обърне срещу Сано — каза Янагисава. — Време е да заемем по-активна лична позиция срещу него.

— Как? — С тази едничка дума Йоритомо показа, че няма никакво желание за това, макар да бе готов да помага на баща си в машинациите му за унищожаването на своя приятел.

Свещеникът до олтара удари гонга и металният му пулс завибрира. Янагисава разсъждаваше за събитията, за които Йоритомо му бе разказал. Той обмисляше различните аспекти на разследването за убийството, възложено на Сано, и търсеше начин, по който да го обърне в своя полза.

— Имам идея каза той накрая. — Слушай.