Лора Джо Роуланд
Мейреки (10)

Период Мерейки,

Година III, 1657

Свиреп, северен вятър брулеше Едо. Разтърсваше къщите, проникваше през процепите на стените, с трясък и грохот прелиташе през клоните на дърветата и вдигаше фучащи вихрушки от прах по улиците. След месеци без дъжд градът бе сух като барут. Всеки ден искри от дървените въглища на запалените мангали възпламеняваха пожари из града. Солидни постройки изгаряха до основи за миг. Пожарните камбани биеха непрекъснато. Синьото небе бе скрито във вихрушка от спираловидни къдели черен дим.

В ограденото имение на владетеля Токугава Наганори, братовчед на шогуна, поривите на вятъра подрънкваха в бамбуковите тръбички на вятърните звънчета, окачени по стрехите. Ецуко и няколко други момичета се бяха струпали на верандата, увити в подплатени копринени наметки с качулки, с топли ръкавици на ръцете. Тя беше само на шестнадесет, най-младата придворна на съпругата на владетеля Наганори. Те се смееха на маймунджилъците, които правеха войниците на господаря им, като подскачаха и се перчеха из градината.

Един от тях направи салто по изсъхналата кафеникава трева и се удари в близкото дърво. Ецуко и приятелките й се разкикотиха. Присмяха му се и другарите му:

— Мой ред е! — каза един от тях.

Висок и гъвкав, той се изправи на ръце и без никакво усилие отиде до тях на верандата. После се приземи обратно на крака и се поклони. Дамите възхитено му заръкопляскаха.

— Такава щастливка си! — прошепна една от тях на Ецуко.

Тя беше не само най-младата, но и най-хубавата от всички придворни дами и винаги бе обект на възхищение от страна на мъжете и на завист от страна на жените. Беше сгодена за Дои Наокацу, същия този атлетичен самурай, който бе застанал пред нея и я гледаше усмихнато и гордо.

— Толкова е хубав — въздъхна друга придворна.

Нещо повече — той беше фаворит на владетеля Наганори. Понастоящем служеше като началник на охраната на Тадатоши, сина на господаря, но му бе отреден много по-висок пост в бъдеще. Когато се оженеше за него, животът на Ецуко като съпруга на богат и влиятелен мъж щеше да бъде добре подсигурен. Родителите й бяха щастливи заради брака, който й бяха уредили, а също и Ецуко, поне в началото. Тя познаваше Дои, откакто се помнеше, а семействата им бяха близки. Харесваше го и се бе радвала на възможността да стане негова съпруга.

Докато друг не открадна сърцето й.

Дои и приятелите му започнаха пародийна битка с мечове, оспорвайки си вниманието на дамите. Ецуко незабелязано се промъкна в къщата. Тънките преградни стени, направени от летви и хартия, потракваха от и течението и напора на вятъра, докато тя пристъпваше на пръсти в коридора. Откъм стаята се чуваше гласът на Тадатоши. Ецуко надзърна през вратата.

Тадатоши бе коленичил пред маса, отрупана с книги, хартия и приспособления за писане. Казваше си урока по японска история. Той беше толкова странно момче, че дори само видът му предизвикваше у нея неприятно, тягостно и злокобно чувство. Той рядко заговаряше доброволно, никога не гледаше хората в очите и имаше странна усмивка. Ецуко не откъсваше очи от мъжа, който седеше до Тадатоши. Дъхът й сякаш бе спрял.

Обръснатата му глава беше обърната към ученика му. Конопена монашеска роба обгръщаше стройното му тяло. Дългите му, фино моделирани ръце си играеха с дървена броеница, докато слушаше. Усетил копнеещият поглед на Ецуко да го гали, Еген се извърна към нея. Като съзря хубавото му, деликатно лице, Ецуко затрепери отвътре. Очите й срещнаха неговите — дълбоки и меланхолични. Тя почти прималя.

Допреди миналата пролет, когато Еген пристигна в имението, Ецуко никога не се бе влюбвала. Но в мига, в който го зърна, тя почувства сладък, въодушевяващ екстаз. И по изражението му можеше да заключи, че той е почувствал същото. Приказките, които бе слушала, пиесите, които бе гледала, се оказаха истина: душите на хората можеха да се срещнат и да познаят веднага, че са предназначени една за друга.

Тадатоши привърши декламацията си и Еген коригира грешките му, после каза:

— Време е за урока ти по фехтовка с меч. Можеш да вървиш.

Тадатоши стана, поклони се и излезе от стаята. Той​ си имаше своя тайна вратичка, през която се измъкваше. Мина покрай Ецуко, без дори да я забележи. Тя също не му обърна особено внимание, а се устреми се към Еген, който се бе изправил.

— Здравей — каза той с благ глас.

— Здравей — тихичко промълви тя.

Любовта придаваше дори и на най-незначителните им разговори дълбок смисъл. Всяка произнесена помежду им дума бе наситена със страст и с отчаяние. И двамата знаеха, че любовта им е обречена.

— Трябваше да те видя — каза тя.

— Радвам се, че дойде.

Той се приближи и Ецуко потръпна от желание да я докосне. Усмивката му се стопи, очите му се помрачиха от загриженост.

— Какво има? — попита тя.

— Знаеш какво.

Годежът й с Дои правеше съвместния им живот толкова невъзможен, колкото и неговата клетва за безбрачие. Лъжата и нелоялността, в които живееха, бяха нещо, за което те често разговаряха и скърбяха. Но Ецуко чувстваше, че в ума на Еген се върти и още нещо.

— Какво друго има?

— Тревожа се заради Тадатоши.

Ревност прониза Ецуко. Тя искаше цялото му внимание за себе си.

— Как можеш да мислиш за него, когато…

— Той е мой ученик — побърза да й обясни Еген. — Отговорен съм за него.

— О — каза Ецуко, опитвайки се да бъде великодушна и разбираща, — какво точно те тревожи?

— Той няма никакви другари за игра и дори и не иска да има. Предпочита да стои сам, потънал в мислите си. И понякога, кълна се, е досущ като призрак. Просто изчезва и не мога да го намеря никъде. След това отново се появява сякаш от нищото. Къде ходи? Какво прави? Той просто не е нормален.

— Да — съгласи се Ецуко, — но не мисля, че можеш да направиш кой знае какво.

— Предполагам, че си права — каза той, явно не съвсем убеден в думите й. Ецуко му се усмихна и лекичко прокара пръсти по китката му. Тревогата в очите му отстъпи на желанието. Ръцете му обхванаха нейните. — Ще те видя ли тази нощ? — настойчиво я попита той.

Ецуко кимна, останала бездиханна от очакване.

— На нашето място?

Нечии стъпки по коридора ги стреснаха. Еген пусна ръцете на Ецуко. Те отскочиха един от друг само миг преди Дои да се появи.

— О, ето къде си била — каза Дои на Ецуко. — Момичетата ме изпратиха да те търся.

Ецуко се изчерви, сърцето й лудо заби. За малко да ги хванат!

— Господарката ти отива на театър. Всички вие ще я придружите, а също и някои от нас, мъжете.

Дои сияеше, зарадван от предстоящото забавление и от шанса да седи до нея по време на представлението. Ецуко изпитваше жал към него, защото той не знаеше, че чувствата й са се променили. Дои се обърна към Еген.

— Ти също можеш да дойдеш.

Ецуко пламна от срам. Дои беше добър, щедър и великодушен мъж. Беше се сприятелил с Еген, макар той да беше външен човек в къщата, просто някакъв хрисим учен и поет сред грубите, мъжествени самураи. А тя и любимият й предаваха доверието му!

— Благодаря — каза Еген и Ецуко забеляза, че той се чувства също толкова виновен, колкото и тя самата. — Но трябва да приготвя някои уроци.

— О! Ами добре, може би следващия път — каза му Дои и се обърна към Ецуко — хайде, да вървим.

Но в същото време той се поколеба, гледайки любопитно ту нея, ту Еген. Ецуко затрепери вътрешно. Дали не ги подозираше?