Лора Джо Роуланд
Мейреки (21)

Период Мерейки,

година III, 1657

Острият сребърен сърп на луната осветяваше градината на имението. Ецуко се промъкваше през сенките, сърцето й лудо препускаше. Целият ден нетърпеливо бе очаквала срещата си с Еген. Стигна до вилата за чайни церемонии — малка дървена къщичка, усамотена сред няколко бора и неизползваема през зимата.

Еген вече бе отпред.

Той я грабна в прегръдките си. Желанието им бе тъй силно, че не можеха да изчакат да влязат вътре във вилата. Тя притисна тялото си към неговото и усети коравата възбуда в слабините му. Той заопипва вратата, за да я отвори. После се хвърлиха върху дюшека, който предварително си бяха постлали. Еген затвори вратата с ритник, а Ецуко метна отгоре едно одеяло. Под него, в топлата, влажна тъма, нозете им се сплетоха. Двамата нетърпеливо дърпаха дрехите си. Плътта им се сля, гореща, пламтяща от страст. Усещането на силното и мускулесто младо тяло на Еген изпълваше с Ецуко с трепетна възбуда. Тя се покачи върху него, стенейки от желание, докато той галеше гърдите и бедрата й. Заедно, в това усамотено място, те можеха да забравят за останалия свят. Не ги бе грижа, че е грешно да правят любов, че тя нарушаваше обществените норми, а той престъпваше своя обет за целомъдрие. Ецуко не изпитваше никакви угризения и за своя годеник Дои. Нищо нямаше значение, освен задоволяването на тази нужда. Еген се претърколи и я повали на дюшека. Тя го придърпа надолу към себе си. Когато влезе в нея, и двамата застенаха от силното усещане. Първият път, преди три месеца, я беше боляло толкова много, че тя не можа да сдържи писъците си, а после бе продължила да кърви. Но сега, докато Еген се движеше вътре в нея, Ецуко изпитваше най-чиста и поразителна наслада. Докато той се изпразваше с потръпвания и стенания, тя в екстаз извиваше тялото си под него.

По-късно, хванали ръцете си, двамата лежаха един до друг под лунната светлина, която проникваше през капаците на прозорците. Нещастие изпълни Ецуко, когато студената, сурова реалност отново се изправи пред тях.

— Иска ми се да можехме да избягаме и да се оженим — каза тя.

— И на мен — въздъхна Еген. Веригите на социалните норми и техните по-раншни задължения ги спъваха. — Но дори да можехме, от какво щяхме да живеем?

— Би могъл да продаваш поезията си.

Той се засмя — мрачен, сподавен смях.

— Кой би я купил?

— Всеки — каза Ецуко, стараейки се да го развесели и да повдигне духа му, още повече че искрено и горещо вярваше в неговия талант. — Ще станем богати! — Тя се обърна и го прегърна. — И ще бъдем щастливи завинаги заедно.

Те се прегърнаха с отчаяна и обречена любов. Изведнъж Еген надигна глава и помириса въздуха.

— Надушвам дим — каза той.

Сега и Ецуко го усети.

— Виж, влиза през прозореца.

Двамата отметнаха одеялото. Пожарният сезон бе много опасен и колкото и да им бе неприятно да съкращават времето, което прекарваха заедно, не можеха да продължат да лежат на леглото, докато имението може би гореше. Оправяйки дрехите си, те изхвръкнаха навън. Пушекът се стелеше на талази от отдалечения ъгъл на градината, иззад дърветата, които извисяваха голи, подобни на скелети клони на фона на пращящата оранжева светлина на огъня.

— Хайде — каза Еген и хукна към огъня. — Трябва да го загасим.

Ецуко затича след него. Пушекът запари на очите й и я задави; тя се закашля. Двамата спряха недалеч от огъня един храст, окичен с изсъхнали, мъртви листа, пламтеше като гигантска факла.

Близо до него стоеше Тадатоши. На лицето му бе изписана демонична радост и екзалтация. Очите му бяха огромни и кръгли и ярко светеха от пламъците. Пъхнал ръце под кимоното си, той напрегнато онанираше.

— Тадатоши! Какво правиш? — извика Еген.

Момчето не обърна никакво внимание нито на него, нито на Ецуко. Ръцете му се задвижиха по-бързо. Изглеждаше като изпаднал в транс.

Еген се спусна към кладенеца. Напълни ведрото, изтича обратно и изля водата върху храста. Ецуко пълнеше резервните ведра, той влачеше водата и я изливаше върху огъня, докато го угаси. После двамата застанаха до димящите останки на храста задъхани, но успокоени. Тадатоши примигна сякаш току-що се бе събудил. Ръцете му увиснаха покрай тялото.

Очите му блестяха от отраженията на студената лунна нощ.

— Защо не го загаси? — попита Еген.

— А ти защо го загаси?

В гласа на Тадатоши прозвуча странно разочарование. Еген изглеждаше точно толкова озадачен, колкото и Ецуко.

— Как се запали?

Лукаво изражение плъзна по лицето на Тадатоши. Ецуко забеляза буркан с керосин и лампа на земята до момчето.

— Ти ли го запали? — възкликна Еген.

Двамата се вторачиха изумено в него. Тадатоши се усмихна — поверителна, доволна усмивка.

— Защо ти е да правиш подобно нещо? — попита Еген. — Ако не бяхме дошли, можеше да изгориш цялото имение.

Тадатоши сви рамене. Ецуко почувства как в нея се надига вълна на погнуса, смесена със страх. Той наистина беше странен, както Еген й бе казвал, но тя го мислеше за безобиден — поне досега.

— Ще кажа на баща ти — заплаши го Еген.

Момчето продължи да се усмихва, но втренченият му поглед стана враждебен.

— По-добре недей.

— Това е мое задължение — каза Еген. — Баща ти ще иска да узнае. Той ще те научи да не палиш пожари. Заслужаваш да бъдеш наказан.

— Ако ти кажеш на някого, аз ще разкажа на всички какво правиш в чайната вила с нея — посочи той към Ецуко.

Ецуко ахна.

— Шпионирал ли си ни? — попита Еген.

Тадатоши се ухили.

В този момент на сцената изникна един от стражите.

— Усетих мирис на дим. Да не би да има пожар? — той изгледа Ецуко, Еген и Тадатоши, а после и обгорения храст. — Какво се е случило?

Ецуко затаи дъх. Тадатоши бе втренчил заплашителен поглед в Еген, който се поколеба, преди да заговори:

— Имаше огън. Ние го загасихме. Това е всичко.

На следващия ден Ецуко причака Еген в коридора.

— Какво ще правим с Тадатоши? — прошепна тя. Еген бе мрачен и тревожен.

— Не можем просто да се правим, че това не се е случило. Той може да запали още пожари — въздъхна той.

— Но ако го издадем, а той разкаже на всички за нас, баща му ще те уволни. Госпожа Атеки ще уволни мен. Ти ще трябва да се върнеш в храма. Аз ще се върна при моите родители, които няма да ме пуснат да изляза извън къщата, докато не се омъжа. — Ецуко бе обхваната от паника. — Никога повече няма да се видим!

— Знам, но трябва да го спрем, преди да е наранил някого.

Макар връзката й с Еген да беше неин главен приоритет, Ецуко усещаше, че съвестта й се събужда. Това странно, зло момче можеше да убие невинни хора. Чувство на отговорност извираше вътре в нея, от някакво място, за чието съществуване до този момент тя самата не бе подозирала. С това чувство дойде и просветлението.

— Имам идея — каза тя. — Няма да сваляме очи от Тадатоши. Ако се опита да подпали друг огън, ще го спрем. Няма да може да нарани никого, ако ние сме на пост и го пазим.

Това бе първата автентична неегоистична идея в нейния живот. Ецуко бе горда с факта, че й е хрумнала, и дори Еген започна да се отнася към нея с ново чувство на уважение.

И така те започнаха да шпионират Тадатоши. През деня беше лесно. Еген надзираваше момчето по време на уроците. Ецуко го държеше под око по време на храненето и на забавленията през почивките. Нощем обаче им беше много по-трудно. Докато всички останали спяха, Еген и Ецуко се редуваха на смени да седят в Санона до стаята на Тадатоши. Но след шест нощи с твърде малко сън Ецуко се събуди една сутрин и осъзна, че е пропуснала дежурството си.

— Защо не дойде? — попита я по-късно Еген.

— Не се събудих — каза Ецуко. — Бях толкова уморена.

Очите на Еген бяха зачервени, с тъмни кръгове под тях.

— Аз също. Заспал съм. Но всичко е наред — Тадатоши си беше в леглото, когато се събудих и го нагледах.

Същия ден Еген отведе Тадатоши да навести майка си. Докато тя се суетеше около момчето, а Ецуко и Еген крадешком си хвърляха по някой таен поглед, една от прислужниците каза:

— Чух, че нощес имало пожар в града.

Тадатоши самодоволно се захили на Еген и Ецуко.

Ужас скова Ецуко. Не само че бе успял да се измъкне от тях, но беше запалил пожар.

— Не можем повече да продължаваме така — каза й Еген по-късно, докато гледаха как Тадатоши се упражнява в изкуството на меча с телохранителите си. Пак ще се издъним.

— Прав си — каза Ецуко. — Невъзможно е само двамата да смогнем да го наблюдаваме през цялото време. Необходима ни е помощ.

Те се загледаха в Дои, който демонстрираше уменията си с меча. Той бе единственият човек, на когото можеха да се доверят. Когато спря, за да пийне вода, те се доближиха до него.

— Дои сан, може ли да поговорим с теб за момент? — каза Ецуко.

— За какво?

Ецуко му обясни, че Тадатоши е запалил пожар предната нощ.

— Не го вярвам — изумено каза Дои.

— Вярно е — потвърди Еген. — Вече го хванахме веднъж.

— Защо не сте казали на някого?

— Казваме на теб — вдигна рамене Ецуко и добави една лъжа: — Страхувахме се, че никой друг няма да ни повярва. Наблюдаваме го, опитваме се да му попречим да запали нов пожар. Но миналата нощ се е измъкнал от нас. Запалил е пожар в града. Не можем да го удържим сами. Ще ни помогнеш ли?

Изражението на Дои красноречиво говореше, че ги мисли за полудели. В очите му се прокрадна подозрение.

— Какво сте правили двамата посред нощ навън в градината?

— Не можехме да заспим. Бяхме излезли на разходка и се срещнахме случайно — бързо каза Еген. — И тогава видяхме пламналия храст.

Ецуко се изчерви под подозрителния поглед на Дои.

Еген въртеше броеницата си в ръце.

— Това е глупост — каза Дои и с горделива походка се отдалечи от тях.

— Май просто ще трябва да продължим сами — каза Еген.

— Нощес ще наблюдаваме Тадатоши заедно — реши Ецуко. — Ще се държим будни един друг.

Но когато нощта настъпи, бяха толкова изтощени, че и двамата заспаха пред вратата на Тадатоши. Събудиха се призори, стреснати от викове. Спуснаха се навън и видяха, че Дои влачи Тадатоши през градината.

— Пусни ме! — крещеше Тадатоши, като риташе и се боричкаше, за да се освободи.

— Не и преди да съм свършил!

Дои се задъхваше от напрежение; Ецуко не го бе виждала по-ядосан. Слугите дотичаха, за да разберат за какво е цялата тази врява; сред тях бе и Хана. Дои сграбчи Тадатоши за реверите на дрехата му и извика:

— Ако само още веднъж направиш това, ще те убия.

Той блъсна момчето.

— Върви си в стаята!

Тадатоши бързо избяга. Дои се обърна към слугите.

— Какво сте зяпнали? Разкарайте се оттук! — продължи да крещи той.

Слугите се разбягаха.

— Какво се случи? — попита Ецуко.

Гневът му се изпари; изглеждаше безкрайно нещастен.

— Не повярвах на това, което ми казахте за Тадатоши, но нощес реших, че все пак е по-добре да го проверя. Отидох в стаята му. И двамата бяхте заспали отпред. Застанах пред сградата и много скоро той излезе. Носеше вързоп на гърба си. Тръгнах след него. Беше си скрил стълба в храстите покрай задната стена. Прекачи се през нея и аз — след него. Промъкна се в града, аз го следвах по петите. Спря на пазара в Нихонбаши. И после…

Дои въздъхна печално.

— Извади буркан с керосин от вързопа си и го разля по една сергия. Запали го, преди да успея да го спра. Сергията лумна в пламъци. Той запали пожар! Видях го със собствените си очи.

Ецуко беше ужасена, но все пак и доволна. Двамата с Еген вече не бяха сами в тази тайна.

— И какво стана после? — попита Еген.

— Камбаната започна да бие. Чух, че пожарникарите идват. Тадатоши побягна. Хванах го и го доведох вкъщи. — Дои започна да проклина съдбата си, безкрайно нещастен и засрамен и не по-малко ядосан. — Господарят ми е подпалвач!

— Какво смяташ да правиш? — попита Ецуко.

— Ще кажа на баща му.

Ецуко и Еген се спогледаха с облекчение. Сега не се налагаше да обаждат Тадатоши и да понасят последствията от това. По-късно през същата сутрин двамата подслушваха пред вратата на кабинета, докато Дои разказваше на господаря Токугава Наганори какво е видял да прави Тадатоши.

— Страхувах се от това — каза господарят Наганори. — Когато синът ми беше по-малък, на няколко пъти​ го хващах да пали огън. Мислех, че просто си играе​ и още не се е осъзнал достатъчно. Надявах се, че ще​ надрасне този навик, но явно не е. Благодаря ти, че ми каза. Ще се погрижа за проблема.

Следващите осем дни господарят Наганори назначи пазачи, които да наблюдават непрекъснато сина му. Вече не се налагаше Ецуко и Еген да дежурят през нощта. Но Дои бе започнал да ги наблюдава. Веднъж хвана Ецуко да се измъква след срещата си с Еген в чайната вила. Тя успя да разсее подозренията му и да го залъже, че е излязла на разходка, но се боеше, че следващия път той няма да се хване на измислиците й. А и Тадатоши ставаше все по-нервен, явно не го свърташе на едно място. Еген й каза, че момчето не може да седи спокойно по време на уроците. Нуждата му да пали пожари, изглежда, беше някакъв непреодолим натрапчив импулс, който не го оставяше на мира, докато не бъде задоволен.

Нещо щеше да се случи!

На осмия ден господарят Наганори извика при себе си Еген, Ецуко, Дои и Тадатоши.

— Извиках ви тук — каза им той, — за да ви обява какво решение съм взел. — Той кимна към Ецуко и Еген. — Тъй като вие двамата първи привлякохте вниманието към проблема на моя син с пожарите, заслужавате да научите.

Дои се усмихна. Той предполагаше, че Еген и Ецуко ще бъдат доволни да споделят доверието, оказано на него самия. Но те не можаха да потиснат ужаса си. Тадатоши им хвърли убийствен поглед. Наганори не забеляза нищо и продължи.

— Моят син явно е обладан от зъл дух, който го кара да пали пожари. Затова аз ще го изпратя в Мияко при един магьосник екзорсист, който умее да прогонва зли духове. Ще отпътува утре.

Облекчение заля Ецуко, тя видя как и Еген въздъхна дълбоко. Тадатоши заминаваше надалече. Повече нямаше да се безпокоят заради него. Дои кимна удовлетворено.

— Дои сан, ти заминаваш с него — каза господарят Наганори.

Лицето на младия самурай посърна. Ецуко разбра, че той се притесни, защото сватбата им щеше да се отложи. А тя се зарадва, защото двамата с Еген щяха да имат много повече време един за друг.

— Но ние не можем да пренебрегнем и образованието на Тадатоши — продължи господарят им. — Ти също заминаваш, Еген сан.

Сега беше ред на Еген и Ецуко да се разстроят. Кой знае кога щяха да се видят отново? Но никой не дръзна да се противопостави на господаря Наганори. Когато ги освободи, Ецуко побягна, за да скрие сълзите си. Дои и Еген забързаха след нея. Тадатоши ги последва навън.

— Издали сте ме! — разкрещя се той по Ецуко и Еген. — Сега ще се разкайвате за това!

Ецуко се обърна към него, разярена и ужасена. Всичко това беше по негова вина.

— Млъкни, ужасно малко момченце!

— Сега пък аз ще издам вас! — някакъв тик изкриви лицето на Тадатоши, тялото му се разтресе в странен гърч.

— Какво ще издадеш? — настойчиво запита Дои.

Тадатоши посочи към Ецуко и Еген.

— Те се срещат нощем в чайната вила и се чифтосват като кучета зад гърба ти.

Тайната им бе разкрита. Безкрайно засрамена, Ецуко гледаше в земята. Искаше й се под нея да се отвори дупка и да я погълне.

— Значи е вярно — безстрастно каза Дои. — Точно както подозирах.

— Не сме възнамерявали това да се случи — каза Еген.

— Спестете ми оправданията! — Дои беше дори по-наранен, отколкото ядосан. — Мислех и двама ви за приятели. Е, вече не!

На следващия ден започна Големият пожар.

 

 

Разтърсен до дъно от това, което майка му току-що бе разказала, Сано видя, че очите й се затвориха.

— Майко! Кажи ми, какво стана по-нататък?

Не последва отговор. Дъхът й стана равномерен и тя заспа на леглото си в болничната стая в затвора на Едо.

— Не можеш ли пак да я събудиш? — попита той доктор Ито.

— Не е за препоръчване. Даването на повече стимуланти може да има опасен ефект. — Доктор Ито се поколеба, после каза: — Сигурен ли сте, че искате да чуете останалото?

Колкото и да искаше да разкрие истината за майка си и убийството на Тадатоши, Сано видя основания в думите на доктор Ито: вече и бездруго бе чул твърде много.