Щастие — помисли той. — Сините хоризонти на младостта. Златистото равновесие на живота. Щастие! Господи, къде е сега то?

Е. М. Ремарк, Триумфалната арка

По някое време следобед на Божидар му писна да печели пари. Към четири мина през банката, Теодоси го посрещна и му каза, ухилен до ушите, че работата е опечена и до два-три дни ще има кредита. Това малко го учуди, но сто и двайсет хиляди долара бяха добро обяснение. Тръгна си веднага и уж трябваше да е радостен, а не беше. Чувстваше се напрегнат, без да знае защо, и му се прииска да се прибере по-рано. Обади се до офиса, каза, ако има нещо спешно, да го търсят на домашния телефон, и си тръгна. Остави колата на паркинга в центъра и пое пеша по улички, по които може би не беше минавал от детството си. Когато се прибираше с колата, гледаше само пътя и настръхналите участници в движението. Колкото и силно да се мразеха помежду си, старозагорските водачи на мепесе се обединяваха от омразата към такива тежкари като него. Затова беше все нащрек, докато градските джигити минаваха на червено, отнемаха му предимство или просто нервно се навираха в опасна близост, готови да му смачкат калника или поне да му ожулят боята. Сега, освободен от това завладяващо чувство, с изненада откриваше на всяка крачка колко грозен е кварталът му. Навсякъде като в повтарящ се кадър от антиглобалистки филм се въргаляха изпокъсани полиетиленови торбички и разноцветни обвивки — мръсни и мокри, защото следобед беше роснало, колкото да разкаля пейзажа. Докато прескачаше боклуците, трябваше да внимава на всяка крачка, за да не настъпи някоя размекната кучешка изненада. Преди време го направи, а после половин час се мъчи да измие обувките си, защото струваха почти хилядарка. Накрая ги хвърли, защото вонята беше неотмиваема.

„Хей, майка му стара, ние сме царство на въргалящите се гадни найлони и на гадни кучешки… такова. Да не пропусна — и на най-гадните боклукчийски кофи. Трябва да купя някоя телевизия и да започна да внушавам на туземците: първата им крачка към новия живот е да не изсипват кошчетата си с боклук от балкона; после, да не водят децата си по малка нужда в асансьора; и най-накрая, да не превръщат населеното си място в кучкарник. Хъ. Ето че пак се размечтах за очовечаването им. Що? На тях точно така им е добре. Къде му е най-хубаво на прасето? В локвата. Това са му спа процедурите. Само че напоследък май и аз се превръщам в такъв като тях. Иначе какво да търся още тук? При комунизма бях принуден да стоя в тая омразна държава. Е, по-точно не ми стискаше да избягам. А сега, сега какво ми пречи? И Радостина ще е при най-добрите лекари, и децата ще учат в престижни колежи. За какво дремуцам в това проклето царство? Май вече не мога без кривите огледала.“

Зад ъгъла на съседния на техния блок някаква лигла стоеше до простора за тупане на килими и обясняваше разстроено на очевидно женския си булдог:

— Нали ти казах да не минаваш оттам. Глей сиа ква си — да минеш през най-голямата кал.

Булдожката слушаше с безизразна мутра, гледаше стопанката си и двете излъчваха почти по равно от известната увалийска интелигентност.

„Я, тия как си говорят само. Сигурно споделят всичко преживяно — слушат заедно любимите си чалга парчета и одумват останалите кучки от квартала“ — опита се да се изгаври Божо, но лошото чувство пак се промъкна отнякъде.

Докато влизаше в блока, забеляза мимоходом, че асансьорът тоя път е само оплют, но не е отакован. Това го върна за малко към опитите да измисли защо, след като изгря свободата, гражданите се втурнаха като държани на въже да гледат кучета и всякакви мастии. Но пак стигна само дотам, че това е непосредствена себеизява на средната ни класа. Наскоро обуржоазените соцелементи очевидно предпочитаха да се грижат за кучета, вместо да сипват в паничките на бедните материално или нищите духом. А си беше и чисто избиване на комплекси. Като си последната дупка на кавала в проклетия социум, поне на кучето си да можеш да се зъбиш. А ако е някой мастиф или ротвайлер, останалите ще те заобикалят страхливо. Щото иначе ще насъскаш псето. То и бездруго ще прилича на стопанина си — да лае по всеки, да злобее и ако му се отдаде възможност — яко да заръфа първия, който му падне. Нищо чудно — за това да лаят злобно, да стресират и хапят до смърт по-низше стоящите граждани се грижеха маса организации и индивидуални доброволци. Докато за хилядите изпохапани, осакатени и убити нещастници нямаше защитници — поне не и официални. Така си беше — България се беше превърнала в кучкарник.

Унесен в празни мисли, Божидар се оказа пред собствения си буржоазен мезонет. У тях нямаше никого. Радостина беше излязла и никой не изтича в коридора да го посрещне. Нямаше куче да заподскача и подмазвачески да завърти опашка, нито котка да се отърка лицемерно в краката му.

„Без Радостина къщата ми е празна — помисли Божидар. — Тя ми топли сърцето, но вместо да се грижа за нея, аз съм хукнал да печеля пари. За какво са ми, ако я няма? Да не съм се заразил с оная идиотска американска мечта? Като обсебен съм. А тя, ако не дойде някоя приятелка, по цял ден е сама с мислите си. Моите печалби не я интересуват. За себе си, ако не я накарам, няма да изхарчи и лев. Трябва час по-скоро да разкарам всичко и да се махаме. Само да оправя тая глупава фабрика. За земите още утре ще дам обява. Глупости. Сега ще ги продам на безценица. Тъй и тъй ще чакам за «Витамини», ще потърпя още малко и с продажбата на земята.“

Божидар разсеяно влезе в кабинета си, отвори вратичката на библиотечния бар и си избра напосоки една от тумбестите бутилки. Сипа си малко в чашата и я изпи на екс, но сякаш не усети вкуса и аромата на Hennessy Paradis. Върна се в хола и се отпусна в един от дълбоките кожени фотьойли. И тогава видя бележката на масичката:

„Отивам до болницата. Ще се върна може би след час. Р.“

Нещо се беше случило и то не беше хубаво.

Божидар излезе на кухненския балкон и огледа улицата със свито сърце. Радостина не се виждаше. Мина му през ум, че ако тръгне веднага да я търси, може би ще се разминат, но не изтрая. На паркинга пред блока държеше едно волво — оня модел от седемдесетте, който си мечтаеше да купи две десетилетия. Запали от раз и подкара като на рали към медицинския университет. Най-вероятно Радостина беше отишла там при шефа на катедрата по вътрешни болести, който заради финансовия им статус им беше нещо като домашен лекар. Стигна бързо, но понеже влезе през главния вход, се обърка и се полута из крилото на университета. Коридорите бяха мрачни, липсваха лампи от осветлението и стените бяха олющени и мръсни, а на две места от дървената облицовка бяха изкъртени десетина квадрата — може би някой ги беше отпрал, за да си направи ламперия в антрето.

— Вие кого търсите? — попита някакво типче с недостолепен вид, но това тук беше подвеждащо. Можеше да бъде заместник-портиер, а можеше да е и водещ лекар от Старозагорско.

— Доцент Петров — отговори Божидар с изненадващо раболепие.

— Той е на горния етаж — каза типчето с облекчение. Май се беше опасявало да не търсят него.

На горния етаж, в дъното на полутъмния коридор, видя Радостина. Беше седнала пред вратата. Стори му се малка и свита, като че ли чакаше оня съдия, дето посреща душите в отвъдното. Тя го видя веднага и му махна с ръка. На Божидар му мина през ум, че друг път би станала и нещо познато го стисна за гърлото. Като доближи, видя, че лицето й беше придобило някакъв пепеляв оттенък, и съвсем се панира.

— Какво стана? — попита той.

— Получих някакво кръвотечение — каза Радостина сякаш много отдалече.

Вратата на кабинета се отвори, оттам излезе възрастен мъж, който му се стори познат, но той в момента сигурно нямаше да се сети откъде познава и касиера си. Доцентът ги покани като стари приятели. Бяха идвали няколко пъти и Божидар винаги се учудваше на мизерията в доцентския кабинет, но сега не обърна внимание на нищо. Доцентът заразпитва внимателно Радостина. Думите достигаха трудно до Божидар, както се случва, когато човек не иска да чуе истината. Беше получила кръвотечение. По подразбиране можеше да е онова, от което всички се страхуват. Ключовата дума беше „биопсия“ и трябваше да отидат на изследвания в ИСУЛ. Оказа се, че в Университетската болница нямало някои незначителни дреболии, а именно апаратура, медикаменти и някакви си специалисти. Но пък разполагаха с мрачни коридори и мръсни студени стаи, подходящи за декори във филм с негърско гето или френски бордей от времето на Ришельо. Имаше и още доста дървена облицовка за къртене.

Когато излязоха от кабинета, Божидар си помисли, че безнадеждността отново може да се настани у тях. Вярно, доцентът ги успокояваше, че такъв кръвоизлив може да се получи от много неща и че на неговия ехограф не се виждат причини за безпокойство, но очевидно не беше искрен. Самият факт, че той ги пращаше при своя познат професор в София, вече беше достатъчен, за да се свие съвсем сърцето на Радостина. За кой ли път.

Щом се върнаха, тя веднага застяга багажа си за болницата. Докато приготвяше с някаква обреченост дрехите си, изглеждаше съвсем отчаяна и беззащитна. Божидар виждаше с какви усилия сдържа сълзите си и не можеше да измисли нищо, с което да я утеши и разсее.

— Всичко ще мине, ще видиш — каза той с пресъхнало гърло. Радостина се притисна в рамото му и се разплака, а той си мислеше за това, че би дал всичките си проклети пари, само тя да е здрава.

— Не зная как ще издържа там. Нали си спомняш…

— Да. Не говори. Аз ще бъда с теб през цялото време — каза той и усети, че очите му се насълзяват.

— Ами работата ти тук?

— Майната й — каза Божидар и я прегърна. — Ако ти не си добре, за какво ми е всичко друго… Искаш ли да хапнем нещо?

— Не съм гладна.

— Тогава да поизлезем?

— Добре — каза тихо тя.

Нощта беше беззвездна. Нямаше и много минувачи, а тези, които срещаха, ги подминаваха, като че ли бяха невидими. Вървяха безмълвно, а в мрака, който сякаш лепнеше по дрехите им, се прокрадваше нещо още по-тъмно и лепкаво. Беше се плашил винаги от него. В нощта, когато загуби майка си, тази противна маса навлезе там, където пазеше спомените си за всичко, което обичаше. Тя го следваше неотлъчно като сянката на Гед, откакто Борян издъхваше в оная мизерна болнична стая, а той търсеше скапания вентил за бутилката с кислород. Пак тя се промъкваше от всяка пролука, когато хората, на които бе разчитал, повдигаха отчуждено рамене или го предаваха приятелите му. Знаеше проклетото й име, както и това, че няма да успее да се пребори с нея. И тогава той за пръв път се замисли истински дали има Бог. Трябваше да има. Не можеше да няма надеждица. Само че как можеше да го намери? И как да разбере какво да направи, за да му помогне? Трябваше да има начин. Необходимо бе само да го открие. Разхождаха се сами по опустелите улици, докато Радостина не каза, че е уморена, прибраха се и легнаха бързо, сякаш за да се скрият под завивките от злото като децата. Обгърна ги тишината на дома им, примесена с мрак. Зашепнаха си, като че ли в празната къща някой можеше да ги чуе.

— Мисля си, че аз сякаш малко ти помагах в тая битка, която води за анализа си — каза тихо Радостина.

Приличаше на молба за прошка преди онова, последно заминаване. И той разбра, че не само прилича.

— Нали го преписа на машина. Пък и достатъчно беше, че толкова пъти си ме слушала, като сразявах пред теб Мичев и вярната му ръководна клика — засмя се през сълзи Божидар.

— Слушах те, но не те успокоявах и не те подкрепях.

— Да, бе, и аз съм очаквал да ми кажеш „Не се притеснявай, мили, аз ще им пратя мор по добитъка“. Или да ги изпонатръшкаш всички с някоя магия за колосално стомашно разстройство — опита се той да обърне всичко на шега.

— Ето виждаш ли — прошепна тя, — ти си искал с нещо да ти помогна, нищо, че сега говориш така. А аз се притеснявах, че могат да ни причинят всякакви спънки и злини — на теб, на децата…

— Кой да ги причини?

— Знаеш кой. Държавна сигурност, кой друг.

Прииска му се да се изсмее с нещо от рода на „те не причиняват проблеми на ценните си секретни агенти“, но не го направи. Тя се беше измъчвала, а той се бе занимавал само с глупавите си битки и победи. „Наистина ли съм бил такъв идиот?“ — помисли Божидар и каза тихо:

— Съжалявам, че съм карал така да ти се свива сърчицето. Но каквото и да бе станало, аз щях да успея да се преборя. Толкова ви обичам, че щях да намеря начин да ви защитя.

— Знам — прошепна тя.

— Откога пък знаеш? — засмя се той.

— От самото начало — каза тя и го целуна.

Божидар я прегърна и след малко вече спяха.

През нощта се събуди от собствения си вик. Погледна Радостина — не я беше разбудил, слава богу. Стана и отиде в кухнята. Седна до масата и подпря глава с ръце. Беше сънувал поредния кошмар. Пак беше из подземията, но тоя път сякаш знаеше, че е отключен някакъв радиоактивен източник и парчета от него са пръснати навсякъде. И уж беше подземие, а приличаше на собствената му къща. Той тичаше из стаите, търсеше да събере проклетите парчета и все не успяваше и не успяваше. Беше му останало само едно и в последната стая видя със свито сърце, че Радостина го държи. Приличаше на черна звезда, от която излизаха виещи се лъчи. Той й извика веднага да го хвърли, но тя сякаш не го чу и продължи да го гледа като омагьосана. Божидар беше почувствал как кръвта му изстива, извика отново, хвърли се към нея и тогава се събуди.

Стоя дълго в тъмнината. Някой беше стегнал гърлото му в обръчи. Не знаеше какво да направи. Беше безпомощен и уплашен както никога досега. Затова коленичи и за пръв път през живота си зашепна молитва. Заспа призори.

Сутринта заминаха за София.

* * *

Градът ги посрещна със сивите си олющени, грозни блокове от крайните квартали, с ръмжащите си мръсни улици, по които колите фучаха, сякаш идваше денят на Страшния съд и тук някъде бе единственото място, от което хората все още можеха да се измъкнат. Радостина се напрегна допълнително от неописуемия хаос и съвсем се сви, когато застанаха пред вратата на професора. Имаше табелка „Проф. д-р Гугалов“ и никакви други пояснения. Почукаха, чуха безизразното „Влез“ и влязоха. Професор-докторът стоеше до прозореца, който гледаше към паркинга. Беше възплешив, с очила и малка козя брадичка. Изглеждаше като снимка на медицинско светило от читанка за първокурсници.

— Заповядайте, седнете — каза той и гласът му прозвуча доста сухо, без класическата топлина на големия учен, но все пак съпричастно. — Кой ви праща при мен?

— Доцент Петров — каза Божидар. Помисли си, че професорът ги е видял как пристигат с дразнещия професорската душевност черен мерцедес от S-класата, и му стана неприятно.

— Аа, той как е? — попита с изкуствен интерес именитият им събеседник.

— Не зная, стори ми се добре вчера — каза Божидар.

— Аз му бях преподавател в университета. Добър студент беше — спомни си професорът. — Щом той ви праща, ще ви прегледам. Иначе едва ли щях да го направя. Сами разбирате, че не мога да прегледам всички… — той направи пауза, като че ли търсеше друга дума за пациенти, но не я намери — които влизат тук — допълни професорът и си пролича, че е оценил с един поглед маса невидими за другите неща — като шикарния мерцедес например, разбрал е каквото трябва и радушно се заема със задълженията си. — Но вашият случай е по-специален. Тъй че дайте да видим какъв е проблемът.

Радостина носеше всичките си медицински документи, светилото се порови в тях, погледна бегло папката със снимки и кардиограми, сякаш да подчертае, че тези свидетелства на провинциалната лекарска практика не носят съществена информация; това, което той може да види с просто професорско око, е много по-решаващо и то щеше да даде насоките за приложение на лечителския заряд на колектива.

— Трябва да прегледам съпругата ви. Изчакайте отвън — каза професорът.

След десетина минути Радостина се показа на вратата.

— Ела. Ще оставам тук — каза тя отчаяно.

— Мисля, че няма нищо плашещо, но за всеки случай ще направим някои изследвания — каза професорът и двамата го погледнаха — той с благодарност, тя с плаха надежда.

— Колко ще струва? — попита Божидар.

— Колкото обичате — отговори йезуитски лечителят на народа. Диагностичният му нюх, развиван дълги години в условията на безплатното здравеопазване, му подсказваше, че тоя гражданин не е от ония, дето уж не знаят професорските тарифи^[1].

— Това достатъчно ли е? — подаде му Божидар снопче стодоларови банкноти, които сигурно бяха повече от тримесечната му заплата.

— Напълно — каза професорът и радостно ги заизпраща. — Д-р Йорданова, приемете пациентката — обърна се той отвън към полуотворената врата до тях. Д-р Йорданова се материализира от празнотата и изгугука „Разбира се, професор Гугалов“.

Вратата на кабинета се затвори и ако стените бяха прозрачни, можеше да се види как медицинското светило погледна към някакво видно само за него измерение на пространството, обърна се и се отправи към шкафа с медикаменти. Отвори един от долните долапи и измъкна бутилка синьо „Джони“ — както е известно на всеки, пак лекарство, само че за душата. Отмери оттренирано one shot, гаврътна го каруцарската, въздъхна и повтори лечебната процедура. Снопчето стотачки на тоя новоизлюпен богаташ пак му напомни колко ниско в обществената йерархия са професорите. Затова си наля още една доза. Беше започнал да пие още като асистент от полагащата му се част от лютата домашна ракия, която ималите късмет да прескочат трапа мъкнеха с дамаджани на тогавашния титуляр, професор… няма значение как му беше името. Сега той го бе заместил достойно във всяко отношение, включая умерения алкохолизъм, характерен за повечето етажи на гилдията. Лечебният процес на пациентите му отдавна го вълнуваше само в отделни, достатъчно богати на последствия от определен характер случаи. Сега Радостина му се стори симпатична, а и сякаш я познаваше отнякъде. Опита се да се сети, но не успя. Постоя малко с чаша в ръка, погледна я със съжаление, премери със свидлив поглед останалото на дъното уиски и прибра бутилката. После се излегна на железния креват — неотменен инвентар на кабинета от средата на четиридесетте, и се унесе в неспокойна професорска дрямка.

Божидар изчака със свито сърце да приемат Радостина, после поприказваха малко и тя уж се поуспокои, но това бе само докато той си тръгна и тя пое към стаята си по дългите коридори.

В сравнение с годините, които помнеше, институтът изглеждаше съвсем трагично, а тя още тогава изтръпваше, като влизаше в него. Това, че всичко вече е съсипано, личеше не само в небоядисваните кой знае откога разкъртени и мръсни помещения, от нетърпимата миризма на спарено и вкиснато, която заглушаваше дори вонята от тоалетните, както и в изпочупеното захабено оборудване, купено сякаш при разпродажба на кланица, затворена заради тежки проблеми с хигиената. Най-после от временна гостенка разрухата се беше превърнала в постоянна местна жителка и текущата народна власт я бе пуснала да се разхожда свободно навсякъде в съответствие с новите демократични принципи.

Вместо по най-прекия път Радостина тръгна, като че ли водена от нечия ръка, по един друг познат коридор. Още в началото му усети хладина, сякаш подухна оня студен, пронизващ вятър от миналото. Малко преди края на коридора видя струпана на пода камара от папки. Бяха историите на заболяванията на хора, някои от които бяха успели да се измъкнат оттук, както и на други, на които им бе провървяло по-малко. Стояха си нахвърляни и от събрания по тях прах личеше, че са тук от доста време. Може би срокът на съхранението им по закон бе изтекъл или помещението, в което ги бяха държали, спешно е трябвало да се опразни, за да се посрещнат внезапно и необяснимо нарасналите нужди от повече болнични легла за капризното, вечно недоволно население. Все едно, тези папки едва ли бяха трябвали някому и преди, а сега сякаш нарочно бяха сложени тук, за да изпълнят една последна роля — на мълчаливи посрещачи или на адаптиран към нашите условия надпис за ония, които трябваше да оставят тук надеждата си^[5]. Това бе останало от хилядите, минали оттук — купчина изписана с неразбираеми почерци хартия — пожълтяла, изпомачкана и вече покрита със сивия прах на забравата. Поиска й се да спре, да разрови тия никому ненужни листове и да потърси невидима за другите случайна следа — като сянка, като спомен за лош сън — от онова, което някога бе разбило тук сърцето й. Тя се наведе, докосна една от захвърлените папки, сви отчаяно рамене и тихичко заплака. После се изправи, избърса сълзите си и тръгна към стаята си.

Поне това й беше спестила съдбата — да не е в това отделение.

* * *

След като приеха Радостина в болницата, Божидар остави колата на паркинга и за момент се замисли. Не му се скитосваше безцелно, колкото да убие проклетото време до обяд. Безличните тълпи по улиците непрекъснато му напомняха колко незначителен е всеки и в частност и той самият. Независимо колко важен и неповторим се мисли. И колко е безпомощен в това гъмжило, в което никой не дава и пет пари за проблемите на останалите. Само че сега не беше време да си хаби силите с проблеми, които все едно нямат решение. Вместо да трупа от неизчерпаемата лоша софийска енергия, по-добре беше да се настани в някой хотел и да се обади на децата. Тръгна напосоки към центъра. Като минаваше край „Александър Невски“, се поспря край сергиите. Бяха пълни с компаси, запалки и каски от вермахта, с петолъчни съветски звезди, соцордени и още цял куп исторически боклуци, съхранявани далновидно от наши патриоти с вехтошарски наклонности. Отличителна българска черта винаги са били искрените симпатии към поне две враждебни помежду си външни сили. Изглежда, доста хора се бяха запасявали с всякакви отличителни знаци и втръснали символи на текущата система. Сега ниските пенсии и някое случайно временно просветление предизвикваха периодично очистване на тавани и мазета, където, легнали мирно една до друга в някоя кутия от стари обувки, се съхраняваха реликвите от бившите враждуващи обществени строеве. И точно тук, на тоя сакрален площад, край една от отчайващо малкото истински забележителни сгради в столицата, до някаква сергия с медали, бюстове на развенчани вождове и съветско-германски дрънчащи символи, Божидар срещна Данаил Георгиев — един от членовете на козлодуйския си приятелски кръг. С него не бяха чак толкова близки, но докато изграждаха трудовия колектив, заедно с Гелето, Ники, Били Лъжеца, Павел и още двама-трима юнаци сигурно бяха пресушили някоя и друга бъчва долнопробна хоремажка гроздова. Данаил беше с половинката си. Бяха се оженили, след като Божидар напусна Козлодуй, и няколко пъти беше ставало дума за тях, когато се виждаха инцидентно с колеги. Сега стояха пред него, сякаш току-що излезли от времева дупка към миналото, и му се усмихваха.

— Здравей, Божидаре — каза Данаил и разкри два реда черно-жълти зъби на заклет пушач от Бургаско.

— Здравей, Божо — каза Мариана и се изчерви.

— Какво правите тука, бе? — попита глупаво-радостно Божидар, сякаш бе загадка с какво се занимават хората в тоя град.

— Взехме си апартамент в София — каза Данаил. — Ами ти какво търсиш тук?

— По работа съм.

— Говори се, че развиваш голяма дейност покрай Атомната. Някакви велики анализи си направил. В смисъл че ние сме карали централата като воденица. Навсякъде си го разнасял. Май няма място, дето да не си ни очернил.

Беше коварен удар. Божидар чак зяпна.

— Защо говориш така? Чел ли си тоя анализ?

— Не.

— Поне виждал ли си го?

— Не съм и нямам намерение.

— Сигурно и на теб да не ти стигна математическата култура. Като на шефовете ти. Те също не го прочетоха. Ако се бяха вслушали в изводите, Чернобил можеше и да не гръмне. Поне нямаше да имаме тая гадна слава. И щяхме да спестим някой и друг милиард. Сега ги зяносваме заради такива празноглави натегачи като теб.

— Да беше останал да защитиш теориите си. Защо избяга?

— Нали Данаил ти беше името?

— Не се прави, че не го знаеш.

— Не, бе. Само исках да се уверя, че не са те подменили. По-рано сякаш не беше толкоз тъп. Това от близане на директорските задници ли е станало, или си е по рождение?

— Не ближа ничий задник. Просто останах да бачкам. И не ламтя за слава и пари. За разлика от теб.

— Знаеш ли, някога те смятах за приятел. Само затова ще ти поясня: навремето ви бях проглушил ушите, че ако издуваме реактора като… тулски самовар, обезателно ще гръмнем. Като те слушах сега, ми стана ясно: ти си бил от ония ударници. Дето от авантюризъм и кариеристични амбиции бяха готови да затрият царството. Аз знам поне два пъти, когато само Господ ни спаси. Ти знаеш сигурно и повече. Само че тоя печален опит не послужи за нищо. И Чернобил гръмна — точно защото централата я караха такива атомни чукундури като теб. И понеже все още се страхувам от изцепките ви, се чудя: няма ли да ви е полезен някой ограмотяващ и… възпиращ тупаник.

— Чухме го и това — че си бил голям побойник. Тъй че давай, докажи се.

— Дадено. Досега все съм се сдържал заради нещо. Но ти очевидно дори не му знаеш името. Пък и щом настояваш… — разпери ръце Божидар.

— Божо, не се впрягай, моля те. Той тогава го преживя много тежко — каза уплашено Мариана и го погледна. В очите й имаше болка, упрек, молба и още нещо, в името на което трябваше да спре.

— Ти какво се месиш? — каза Данаил. — Да не би да се опитваш да ме спасяваш?

Божидар поклати глава с изражение на човек, който трябва да изпие горчив и безполезен сироп, въздъхна, каза „Съжалявам, че си се оженила за тоя идиот“, обърна се и продължи по улицата.^[7] Погледна зад себе си чак в градината до двореца. Мариана и задръстеният й съпруг не се виждаха. По алеите се движеха непознати хора.

„Значи тъй, а? Нямало място, където «да не съм ги чернил». И аз съм се мъчил да спасявам такива тъпаци като него? Разминавахме се на косъм толкова пъти. Само Господ знае защо бедата се стовари на горките украинци, а не на нас. Чернил съм ги бил. Такива като него и за Чернобил ще чакат хвалебствени репортажи. Наистина трябваше да му разкрася физиономията. Какво излиза? Приятелството ми с такива боклуци е струвало колкото… оная пробита каска от серията край храма. Но само с него ли е така? Какво стана с останалите? Дето са готови светът да загине, само и само те да се катерят по служебната стълба. И по костите ни. И нямат нито страх от Бога, нито срам от хората. Неслучайно повечето са завършили в Съюза. За тях съм враг, а там са ги учили: «если враг не сдается, его уничтожают». Тъй е, с такива приятели, не ми трябват врагове“ — помисли Божидар. Дълго вървя с наведена глава, сякаш да търси нещо загубено, в същата неопределена посока. Така се озова пред „Севастопол“.

Погледна към вратата му и сякаш през нея отново се оказа в миналото. В тоя хотел искаха с Радостина да бъдат през първата нощ след сватбата си. Нещо като меден месец за един ден. Цялата им сватба беше от такива сиромашки импровизации. Не беше успял да й купи дори булчинска рокля. Бяха гледали една през витрината, но тя струваше сто и петдесет лева — колкото половингодишната издръжка на беден студент. Беше много красива, направена сякаш от фея вълшебница за подарък на добрата героиня. Гледаха я дълго и той видя как очите й се насълзиха, но не каза нищо. После на сватбата тя беше с една от по-новичките си рокли — сякаш кръстницата й беше загубила вълшебната си пръчица и заради това бе постегнала с обикновена игла и конец нещо за случая от оскъдния гардероб на кръщелницата си. Като изключим това, че нямаше шпалир от гости, шаферки, хвърляне на сватбения букет зад гърба и сняг от конфети, всичко мина нормално. Баща му през цялото време излъчваше достолепие на бивш фабрикант и скромност на обущарски труженик. Както подобава, майката на Радостина се разплака, баща й се напи сдържано, а за подарък получиха тиган, метла, както и пари, които нямаше да стигнат и за бакшиш на портиера.

Божидар погледна хотела отново и поклати едва забележимо глава. Преди беше сборен пункт на мирни чуждестранни шпиони, придружавани в мисията си от наши печени разузнавачи и разузнавачки, както и на хайлайфа от по-ниските етажи на властта. Край тях се въртяха водещи софийски мошеници и разбира се, подбрани фльорци от щатния регистър на ДС. Сега предишните посетители се бяха трансформирали във всевъзможни мутри и мутреси и пак отсядаха в него за краткото време на късия си път — от мимолетния лустросан разгул на шикарните заведения към предлагащите вечни екстри гробищни паркове.

„Кво съм го загледал тоя тъп хотел, сякаш ще го купувам“ — сви рамене Божидар и тръгна по „Славейков“. Наоколо беше книжното царство и той се загледа в изложените „бисери“ на една от сергиите. В самия край, до „клиентопотока“, зърна „Като гореща вода за шоколад“ от някоя си Лаура Ескивел и той я заотгръща. От саморекламата ставаше ясно, че е роман с любовни истории и магии, с рецепти и домашен цяр за всичко. Стана му малко смешно, но наоколо имаше все книги, които комунистите упорито и тъпо не издаваха, а народът отчаяно искаше да притежава (имаше загубеняци, които дори ги четяха) — разни повести за славни пирати, безумно смели апачи (ние им викахме апахи) и скитащи евреи, романизирани клюки за потънали в забрава знаменитости и любовни бози за англоговорящи. За тях по време на соца се плащаха баснословни цени и се продаваха дори в антикварната само на свои хора и то под тезгяха, а сега си лежаха свободно и само от дъжд на вятър някой ги отгръщаше. Подсмихна се изненадващо, сякаш тъп суфльор му подсказваше кога да се смее като в някой американски сериал за дебили, помота се още малко и влезе в първото му изпречило се заведение. Беше някаква закусъчна с по-съвременен вид. В смисъл че беше лъскава, с алуминиева дограма, а вътре беше и с ново оборудване, но си миришеше на заводски стол. Някаква субретка с връцнато задниче, която още не беше се вживяла в ролята на касиерка от нов демократичен тип, го изгледа с професионален интерес. Божидар тъкмо се зачуди дали да не се омита, когато пред него изникна едно набито младо софийско копеле и запоръчва сандвичите си. Сигурно вече се ползваше със статут на младши чирак в някоя базирана в „Севастопол“ борческа бригада и сега изпробваше една от привилегиите си — да прережда в своя регион на влияние тия скапаняци гражданите и разни чуждоземни бунаци, дето чакат по опашки.^[8]

— Аз съм преди вас — каза Божидар уж миролюбиво, но си личеше, че вече се е ядосал.

— Аз съм преди тебе бе, чичка, не виждаш ли — изхили се нагло копелето.

Божидар се огледа, сякаш се надяваше, че някой ще го подкрепи. Персоналът и хората наоколо по масите се правеха на статисти от оня филм — „Ни чул, ни видял“. И после гражданите патетично се питат защо в България се разпореждали наглеците.

— Виж кво, юнак, нареди се на опашката. Като ти гледам челцето, сигурно не си изкарал отделенията. Затова ще ти разясня. Редът се чака ето тук — показа Божо и му се усмихна мило.

— Ти ли шъ мъ учиш на ред бе, мундьо? — изломоти на развален опански юнакът и посегна да го хване като в гангстерски филм.

Ако имаше някой, който да снима, това, което последва, можеше да влезе в приятно вълнуваща холивудска сцена за побой на съперник, който е предизвикал конфу майстор с разбити нерви — от трудния му, но честен живот, от зли данъчни или некачествен алкохол. Божидар изви ръката му докато изпращя, изрита го в лицето, щом се наведе, и продължи методично с отбрани болезнени удари, като ту го събаряше, ту му помагаше да стане, за да го издъни с някой лоу кик или какато гери, а успя да приложи и една техника на лунния сърп и любимото си маваши гери гедан. Престана да го бие едва когато чу истеричния писък на касиерката, в която бе запратил полусмляното нагло копеле. Тя беше видяла отблизо разбитата му физиономия и изхленчи: „Не го бийте повече, моля ви. Ще го убиете“.

Божо се огледа, пооправи се, каза „Мислех да му покажа и една техника за чупене на врата, но засега няма да я научи“ и тръгна към изхода. Някой отзад направи опит да му изръкопляска като статист от американски филм, но той се обърна и така го изгледа, че оня изгуби всякакво желание за повече възторзи. И правилно — аплаузите са за хепиенда в холивудските бози за прогресиращи имбецили и съвършено не съвпадат с нашите народонастроения след редови битов побой. От ония, в които някой мъжествен герой се е вчепкал в разбиваща схватка с текущ представител на лошите в защита на правата на разни плондери, които въобще не ги заслужават. Отвън Божидар се постара да потъне по-скоро в тълпата. Вървеше забързано и напосоки. След две преки се обърна дискретно и се огледа във витрината на някакъв магазин. Оттам го погледна елегантно облечен възрастен мъж с модна прическа, без каквато и да е следа от характерното изражение на градски побойник, а още по-малко на неразбран и ненужен защитник на разни окаяници, които така или иначе ще бъдат таковани до края на дните си.

„Май си го изкарах на това тъпо копеле, вместо на Данаил. Добре че изпищя касиерката. Можех да го убия. Какво ми става? Да не би да ме пререждат за пръв път на опашка? Изглежда, трябва да си лекувам нервите. Сякаш ме е напуснал оня дух сред тополите на острова. Обаче пък ще ставам петролен магнат. Трябва само да си наема дузина бодигардове. И да забравя, че на тоя свят има ред и закон… и приятели. В какво искам да превърна живота си? В непрекъснато издевателство над останалите? Мога да го разнообразявам с кръчмарски запои и изцепки за жълтата хроника. И големите пари ще текат. Кво по-хубаво? Вече няма да съм някакво си дребно милионерче. Ще стана като ония, които мразя“ — помисли си Божидар. Изведнъж му стана ясно, че не иска да се занимава с тая нефтена история, която още отдалеч смърдеше. „Но аз какво се притеснявам? Нали това в замяна е най-сигурният начин да разболея наистина Радост — да я карам да стои самотна в тъпата ни богаташка къща и да трепери дали няма да ми се случи нещо, докато си играя на петролен шейх… Дано да й няма нищо. Дано, Господи.“

Нямаше повече време да се самоупреква. Трябваше да си намери хотел и след това да свърши куп неща. Не искаше да притеснява Добрин и Милен. Щеше да им се обади по-късно — след като се настани, успокои и после да провери какво става с документите, които изпрати в министерството. Преди това трябваше да занесе на Радостина нещо за ядене. Тя едва ли щеше да е гладна, но знаеше, че ще хапне малко, за да му достави удоволствие. Трябваше да побърза и да потърси най-близкия хотел. А най-близо от тези, които бяха достойни за милионерска му душа, беше „Японския“.

Божидар се качи на първото му попаднало такси, осведоми се заядливо каква е тарифата и дали работи броячът и каза направлението.

— Май някой скоро ви е минал — каза с разбиране таксиджията. — Тук е пълно с измамници. Карат на по пет долара на километър. По-скъпо е от Ню Йорк.

— Ами така е, пълно е с измамници, но те са толкоз много, щото и балами има в изобилие. Аз не понасям и двете категории. Напоследък съм изнервен, трудно се сдържам и затова се надявам, че вие нямате намерение да ме ошмулкате — изрази се малко мъгляво и същевременно достатъчно ясно Божо и загледа пъстрия свят отвън.

— Какво говорите. Ние сме почтена фирма — защити се проформа таксиджията и погледна скришом клиента си. Имаше спортен вид и не приличаше на човек, който дрънка празни закани. На всичко отгоре беше и изтупан, а от такива костюмари идваха най-различни неприятности. С изострения си нюх вече беше доловил опасното излъчване на колега, но от доста по-горните етажи. Затова натисна истимарската копчето за превключване на нормална тарифа. Бе то още като влезе тоя чичка, веднага усети, че не е от благодатната група на балъците.

През цялото време шофьорът караше по правилните улици и след десетина минути бяха пред хотела. Божо погледна апарата, остави два пъти по-голяма сума, излезе и се огледа. Казваха, че от миналото легендарно име уж е останала само архитектурата, но класата продължаваше да личи. Тук сякаш очакваха височайшето му посещение. Портиерът отвори вратата с лек поклон, Божо пъхна в джоба му зелена десетачка и той само вдигна изразително ръка зад гърба му. Единственият свидетел на сцената само поклати глава, пална двигателя и отпраши, като отправи в неопределена посока неосъзнати благодарности, че овреме се е усетил и не си е навлякъл от алчност сблъсък с разни служби или някоя средна телесна неприятност. На рецепцията в това време се размърдаха, настана радостна суетня, от която намаза пиколото, защото новият провинциален набаб хем нямаше багаж, хем и на него бутна десетачка, за да го разведе из апартамента, че да не се загуби случайно, докато търси тоалетната.

Божидар поръча обяд за Радостина и го плати заедно с чинията. Отначало келнерът се опъваше, но той му каза, че ще му е все тая, ако включи в цената и кухненското обзавеждане. Келнерът се усмихна — отначало отрицателно, но после определено по-положително — що пък да не включи някаква част от сервиза. В замяна на тая щедрост Божидар се пазари с таксито, което му викнаха от рецепцията така, сякаш това бяха последните му пари и от тях зависеше ипотеката на дома и оцеляването на семейството му. По пътя си помисли, че Радостина няма да хареса милионерските му жестове, взе от една баничарница някакъв клисав бюрек и ги изврънка да му го увият с по-дебела хартия за из път. Като излезе, го изхвърли в най-близката боклукчийска кофа заедно с хубавата чиния с монограм, която му струваше колкото седмична учителска надница, и зави обяда в спечелената омазнена хартия. Помисли си, че е готов да прати в кофата и тъпия си живот, само и само тя да оздравее.

Успя да занесе обяда още топъл. Седнаха отвън на някаква случайно оцеляла пейка. Беше тихо и слънцето меко припичаше — също като в оная, сякаш несвършваща проклета есен. Радостина изяде няколко хапки и отмести внимателно остатъка. Разказа му как е минала сутринта в болницата — персоналът бил любезен, а стаята — просторна. Не му спомена нищо за папките с историите на заболяванията, захвърлени на пода в коридора на онова отделение. Поговориха още малко и тя каза, че иска да поспи. Не й се спеше — просто ако останеше още малко, щеше да се разреве. Не искаше да го разстройва. Личеше му колко му е тежко и на него. Той се беше променил. Преди на моменти чувстваше, че сякаш се грижи за тях насила. Вече не беше така. И точно сега… Когато… Целуна го сякаш крадешком и тръгна, без да се обръща. Докато се качваше по стълбите й мина през ум, че той може би наистина се е оженил за нея по задължение. Може би тук някога бе… да, може би беше обещал на Борян да се грижи за нея. И сега, ако тя… достраша я да си каже „ако умре“, но си го помисли, той най-после ще е свободен. Това прозрение я порази. Прибра се в стаята и се опита да разпръсне тия мисли, но не се получи. Дълго, прохлипвайки едва чуто, гледа през прозореца двора на болницата, а сълзите й капеха по перваза. Онази скамейка я нямаше, но дървото, под което стоеше някога, още си беше там. А наоколо спотаено, а на моменти и съвсем открито бродеше нещастието. И уж й поолекна малко, но като седна на леглото си, пак се втренчи сякаш в някаква въображаема точка от миналото. Дежурният лекар, а след него и старшата минаха да я видят и да попитат дали има нужда от нещо, но тя само им махваше с ръка. По оня начин — нали го знаете — както го правят хората с добри сърца, когато грижите за тях са вече безполезни. Останалите болни в стаята започнаха да я гледат с популярното завистливо чувство, но никой не я попита нищо. Едва към четири, след последната визитация, заспа в безпаметен сън до вечерта.

* * *

Божидар се помота по улиците, защото знаеше, че видните отговорници за папки с входяща кореспонденция обичат да си подремнат след обилен обяд и съвсем не обичат да ги безпокоят, докато трае животворният храносмилателен процес. Когато настъпи благоприятният период за обслужване, влезе в канцеларията на министерството.

— Какво ще обичате? — попита от вратата отговорникът с цялата си любезност, която очевидно не беше много.

Божидар му обясни разбираемо с една зелена двайсетачка и двамата затърсиха документите.

Оказа се, че те са пристигнали. В графата пишеше черно на бяло: „приватизационни документи“. Правеше впечатление, че формулировката беше някак си доста обща.

— Може ли да ги видя? — попита с изненадващо пресипнал глас Божидар.

— Да, може — отговори отговорният служител, с няколко неуловими движения откри необходимата папка и я отвори на търсеното място. Документите си бяха там и канцеларският гений изгледа просителя победоносно.

Божидар преглътна — бяха наистина негови, само че нотариалният акт бе предишният, за частта на баща му, а не новият, на чичо му. Но то и в пощенската разписка, която той пазеше, беше написано също „приватизационни документи“, а какви точно, не се споменаваше. Казионните създатели на описателни графи бяха решили, че в тази няма нужда от място за повече излияния.

— Някакви други документи да са донасяни тук вчера? — попита той колкото се може по-неутрално.

— На кое име?

— На мое.

Отговорникът разгърна книгата и се вгледа внимателно за секунди.

— Не — каза той уверено. — Вчера документи на ваше име не са получавани.

— Не е възможно — каза Божидар и посегна да отвори куфарчето, за да покаже очевидното опровержение, но в последния момент му проблесна и не го направи.

— Аз съм само заместник, господине, но и министърът да беше тук, пак това щеше да ви отговори. Ако не вярвате, погледнете сам — каза му с достойнство отговорникът и с великодушен владетелски жест показа книгата.

— Да, благодаря, няма нужда — каза Божидар, който вече бе видял. — А титулярят къде е?

— Нямам право да ви давам такава информация — каза твърдо събеседникът му, но щом Божо му подаде още една двайсетачка, направи жест на престорено колебание, прибра я с изненадваща ловкост и допълни: — Мисля, че е напуснал, господине.

— Благодаря — каза Божидар и излезе.

Бяха го прецакали. Не знаеше още кой и как, но измамата беше вече неоспорим и определено доста болезнен факт.

„Добре че не показах копието с входящия номер — помисли той. — Можеше да ме обвинят и във фалшификация. Бас държа, че входящият печат е абсолютно менте. И трикът с пояснителната бележка е добър. Приватизационни документи. Такива ли са? Такива са. Ама що не сте ги описали точно? Ми кво да направим, като графите са тесни.“

Нямаше повече работа в министерството. Както се казваше в оная едновремешна студентска смешка, „Битият си е бит, е… е…, е, хайде да си ходим“.

Искаше му се да поседне някъде и да се опита да събере мислите си. Тръгна пак напосоки и се озова в градинката пред Народния театър. Не беше идвал тук отдавна. Огледа се за свободни пейки, но нямаше. Като в едно възродено Васюкино^[12], градината беше превърната в шах клуб, който стигаше до хоризонта. Но местните почитатели на Каиса^[13] не разглеждаха тук творчеството на безсмъртния Алехин^[14] на вълшебника от Рига^[15], на железния Тигран^[16] или на шахматния гений Фишер. Не решаваха етюди и задачи за някой престижен конкурс, нито обменяха последните дебютни новини. Не си разказваха за разтуха забавни и поучителни случки от живота на великите шахматисти. Навсякъде, докъдето поглед стига, бяха насядали граждани, които с гросмайсторски апломб, съчетан с подбрани каруцарски изрази, играеха блиц на вързано. Божидар познаваше някои, но повечето му бяха неизвестни. Около пейките с най-изявените играчи се трупаха кибици, но те не бяха от ония, дето след два пъти подсказване веднъж местят. Там цареше турнирна тишина, защото залозите достигаха космическите една-две марки на партия, което означаваше, че за десетина часа пердашене по часовниците и блъскане на фигурите представител на майсторския ни елит можеше да изкяри от жадуващите слава шахматни балъци почти колкото зле платен германски хамалин в кофти ден.

Божидар се спря и се загледа. Тук можеше да се проследи във всички фази начинът, по който майсторите в занаята ошмулваха ливадите. Така беше във всички браншове в България, но в шаха беше сякаш най-просто, разбираемо и несъмнено дидактично. Макар и с ограничено жизнено пространство, и население колкото малък едропанелен блок, той си беше един изненадващо правдоподобен и същевременно достатъчно понятен модел на истинския живот. Принципите му бяха заимствани точно оттам. А от тях най-доходоносният за едни и болезнен за други е, че тези, които изгарят от амбиции за печалба, но не знаят да играят и не са проумели това, губят непрекъснато. И тук се виждаше как те винаги имат аргументи, който изключват единствената съществена причина: незнанието. „Аз да не бях направил тоя тъп ход (гадна случайност), ти беше свършен.“ „Ако не бяха ме разсеяли (отново съдбата е срещу мен), ти щеше да видиш.“ „Ми той оня кибик ти подсказа (чиста помощ от небето). На теб тая игра иначе не ти е ясна.“ Не беше чувал някой от тия неудачници да си признае невежеството. А това е съвсем лесно. Трябва просто да кажеш: „Ти играеш по-добре. Научи ме и мен да играя така.“ Или: „Стига толкова. Не съм ти достоен противник. По-добре да се прибера, преди да съм изхарчил цялата си заплата.“ Но вместо това всички бяха обладани от някакъв необясним оптимизъм, от някаква безпричинна вяра в собствените си сили, които очевидно им стигаха само да загубят поредната партия и да платят — може би с последните си левчета — тъпата си самоувереност. Това отдавна му беше известно. Беше се сблъсквал с тоя феномен кажи-речи винаги, когато си имаше работа с повечето от колегите и комшиите си, да не говорим за клиентите. Цялото царство беше препълнено със самоуверената посредственост^[18] на безброй обикновени тъпанари. Като американски филм. „Интересно е устроил Господ света — подсмихна се Божо. — Нито един от тея ливади тук не се сеща да упрекне себе си за лошото си шахматно конфу. Все някой друг им е виновен на тия тиквеници. Затова няма да станат майстори. Поне докато търсят причината за неуспехите си навсякъде другаде, освен в себе си. Че и не понасят някой да им го каже. Тартаковер^[19] е абсолютно прав: невежите трябва да се избягват. А що просто да не им вземаш парите, а? Не, Иисус не ни учи на това. Само че, ако не ги обираш, какво друго може да им се предложи в замяна?^[20]“

Отдаден на такива безполезни мисли, той се поотпусна. Познатите му звуци от шахматната менажерия, цветистите обиди и интелектуалните заемки от речника на суданските камилари някак си го успокоиха и в един момент цялостната картина на ужилването изплува пред него като финала на безсмъртната партия на Морфи срещу граф Изуар и херцог Брауншвайгски^[23].

„Няма как да изчезне записът за приемането на документите в книгата за входяща кореспонденция. След като сам видях, че го няма, значи е бил направен в друга книга — заключи елегантно Божидар. — Фалшива и само за случая. И е изчезнал заедно с нея. Затова е напуснал и титулярят. Но той защо ще го прави всичко това? Quid prodest^[25], мистер Продев — както казва Матей. За една канцеларска душица такъв гяволък не е от полза, освен ако не е свързана с някоя тъмна сила, която да й го плати. Просто приемаш новите прошения и любезно ги вписваш във фалшива книга. Като си тръгне поредният балък, ги носиш срещу пазареното възнаграждение за страха на някой водещ главатар за текущи имотни измами. Той извлича от тях ценната субстанция и ги унищожава в специален утилизатор. Всичко трябва да е екологично.“

Да, някой се опитваше яко да му попречи. Кой може да измисли такава клопка? Конкуренцията? „Глупости. Те най-много да ми отмъкнат някой по-едър клиент или да набият касиера. Друг доброжелател имам, друг. От Атомната. Там доста хора настъпих по опашките. Но не е някой като това лекенце Данаил. Някоя тежка фигура е. Като Мичев. Хъ, дано само и адвокатът ми не е в кюпа. Странно. Да е чак пък толкоз отмъстителен…“ — помисли с умерен скептицизъм Божо за бившия си директор и после интуитивният повей на здравия разум отлетя заедно с вдъхновението от играта, която наблюдаваше.

Тя свърши. Беше спечелил баш майсторът. Поредната му жертва — някаква ливада — му подаде петдесет лева и занарежда отново фигурите.

— Имаш ли още петдесетачки? — полюбопитства победителят.

— Не — каза ливадата.

— Тогава отивай на товарна гара да заработиш. После пак заповядай, ти играеш много добре — изгаври се шахиншахът и всички кибици се разсмяха.

Смешно беше — някакъв си нещастник без пари. От ония, дето можеш да ги обереш и опердашиш на площада, без някой да си мръдне пръста. Под благосклонния поглед на полицаите. Със снизходителното съгласие на политиците и великите сили. С мълчаливата съпричастност на цялото общество. Абе, някакъв там бунак. Едно от вечните тревопасни, с които се храни системата. Дет’ се вика, торната пръст на социалния живот. България е пълна с такива. И към тях по нашите ширини милост няма. От памтивека.

Преди много години в някакъв филм един от героите беше казал, че шахът е доста по-жесток спорт от бокса. Божидар отдавна си мислеше, че това е точно така. Той беше гледал надменността, с която се пронизваха с погледи по-изявените майстори, злобата, с която си разменяха реплики от рода на „Играй бе, дръвник“, „Шах бе, добитък“, „Тъп си като гъза на…“ (споменава се местен шахмайстор) и тям подобни, които се размесват с мръсни думички, междуметия и нечленоразделни звуци. Ако слушаш такава канонада, ще си помислиш, че целта не е да победиш противника в някаква безобидна игра, състояща се от местенето на симпатични фигурки по смешно малки черни и бели квадратчета, а да го разстреляш с пехотата и офицерите, да го смачкаш с копитата на конете, да го разкъсаш с топовни изстрели и да го размажеш по цялата координатна мрежа на живота. „Винаги съм се чудил защо шахът е толкова популярен у нас — помисли Божидар. — И особено в Русия. Там гросмайсторите са поне пет пъти повече, отколкото в цялата западна цивилизация — и сама по себе си, и взета заедно — захили се той наум. — Хъ, то има цял куп държави, които въобще нямат гросмайстори. Факт е, че руснаците харесват жестоките игри, а скандинавците, да речем, предпочитат силните питиета и груповия секс. Глупости. Груповия секс кой не го обича? Не е така. Шахът само дава възможност да се развие и закали жестоката комбинативност. Тя е особено ценна за общества като нашето. Затова е станал толкова популярен — чрез него хората развиват качеството, което е най-необходимо за оцеляването. Играта е само прелюдия към истинската битка, в която ще постигнем… какво? Как какво? Както пее бардът от Таганка, ще замъчим противниците, ще ги зашахираме, докато ги шахматираме. Най-добре на подходяща дълбочина и в бетонен блок. Така току-виж сме се докопали до някоя корона. Може да е за селски замък и прилежащите му ливади. Корона да е. Кой може да попречи? Стожерите на закона? Те са вътре в играта. Или може би църквата ще внуши смирение? Кой от двата синода? Те дали разделиха свещоливницата? Бе кой ще се занимава с някакви си закъсали миряни. Може би пък ще ги спрат моралните прегради? Остава някой да ми каже къде са.“

Ами, нямаше ги. В това царство на кривите огледала някой се беше погрижил да елиминира дразнещите милозливи християнски внушения и да ги замени с постулатите на неотменимата класова жестокост. Нямаше ги преградите и нищо не стоеше пред атавистичното желание за унищожение на противника. Затова битката за сто хиляди царски корони продължаваше вече половин век — по прицелните зони и лобните полета на политиката, в жестоките схватки из тресавищата на бизнеса или в патологичните взаимоотношения в семейните бойни клетки.

Сега някой се готвеше да направи точно това и с него — да го унищожи. Кой, по дяволите, беше той? Кой?

Божидар тръгна полека по алеята и се замисли. Трябваше да поприказва с някого. Човек с бистър ум, който може да погледне отстрани, без да е натопен до периферията на шапката си в проблемите, и да може да види онова, което му се изплъзва сега на него. Тук, в София, имаше само един приятел, който можеше да му помогне — Спас.

Беше странен тип. Набиваше се на очи веднага. Имаше вид на застаряващ флибустиер, изгубил благосклонността на съдбата и по-лошо, на кралицата — но с боен поглед, с брада, леко накуцващ, сякаш от последната битка, и облечен в дрехи, чиято захабеност не можеше да скрие качеството им. Още щом те заговореше, ставаше ясно, че е заядлив, безкомпромисен и опасно умен. Беше се специализирал във вбесяването на опонентите си и можеше да докара до прединфаркт за броени минути всеки келнер от който и да е ресторант и дори истинска касиерка от някогашния ЦУМ, а те, както е известно, се справяха с цели стада досадно жужащи, мрънкащи и мърморещи граждани дневно. Беше оцелял при социализма и това беше цяло чудо, защото остана в София четири петилетки, без да има постоянна работа, без покровители и което е най-поразително, без жителство^[26]. Искаше да бъде близо до източниците на информация, в епицентъра на събитията, на мястото, от което се управляваше наличният живот в България. И беше готов да плати цената за това. През цялото време живя в някаква мизерна стаичка до „Лагера“, в която през зимата поддържаше температурата с умна система от бракувани електрически печки и релета, откраднати най-вероятно от лабораторията по електроника към института. Божидар не знаеше от какво се прехранва, с кого се среща и как оцелява Спас. След като завърши, той беше останал да защитава кандидатска дисертация, но научният му ръководител беше духнал на Запад, избирайки свободата и отнасяйки всички резултати от разработката му. Сигурно го бяха заподозрели в съучастие или системата вече го беше идентифицирала като враг, защото повече не можа нито да си намери нов ръководител, нито да започне каквато и да е официална работа. Беше го виждал да се занимава епизодично с преводи от чужди езици, както и с часпром в нелегални цехчета за пластмасови изделия — куче касичка, прасенце касичка, знаете как е. Далеч преди прословутото 26-о постановление^[27], той се „самозадоволяваше“ като специалист пенкилер във всякакви съмнителни бригади и разбира се, с любимата и на Божо незаконна — най-вече валутна — търговия. Мразеше социализма, но това не му пречеше да го използва. На практика той живееше от безбройните му дупки и слабости, в някаква уникална симбиоза, в която успяваше да запази своята независимост с цената на перманентна мизерия и класическо аутсайдерство.

Бяха сродни души, само че Божо бе далеч по-практичен и с несъмнено по-голям спекулантски талант и размах. И макар че може би бяха мразили еднакво системата, имаха твърде различна съдба. Но кармата сега нямаше значение. На Божидар му бяха необходими познанията на Спас за скритите механизми на соцразвалините, за замаскираните и трудно проследими връзки между основните играчи и за особената му интуиция към мръсните номера, които бяха основната специалност на едновремешните апаратчици. А те или техни хранени хора бяха заели всички възлови позиции в режисирането и управлението на неунищожимата плетеница от беззаконие, избликващи от народната душевност апашки набези и шашващи с епичните си размери измами, която наричаха лицемерно „посттоталитарно общество“. Да, ако искаше да разбере кой го закопава, трябваше да намери Спас.

Божидар взе колата от паркинга на болницата и след като се полута из променените неузнаваемо квартали, намери улицата, на която някога беше квартирата на приятеля му. Къщата я нямаше. На нейно място строяха нов блок, в който вече прозираха елементите на жизнерадостен софийски мутробарок. Подкара разстроен обратно и остави колата на паркинга пред ЦУМ. Сега наистина не знаеше какво да прави. Беше рано да търси Добрин и Милен и затова тръгна пак към „Славейков“. И още в началото му, до една от сергиите с компютърна литература, видя спасителя си. Говореше нещо с продавача, а той кимаше разбиращо — явно научаваше нещо ново за книгите си.

— Я виж ти, новоизлюпен капиталистически тиранозавър — прецени от движение Спас новото му статукво и Божидар се засмя. — Да не би мен да търсиш?

— Даже ходих до старата ти квартира.

— Преместих се преди две години.

— Ти там тъкмо се беше устроил. Аз даже ти носех подарък — едно парче от старо уплътнение за прозорци. Сега кво ще го правя като не става за нищо? Само проблеми създаваш на благодетелите си. Защо си се преместил?

— Ожених се.

— Хъ, това вече е новина.

— А ти защо си тук?

— Приеха Радостина в болницата.

— Кога?

— Днес. В ИСУЛ.

— Няма смисъл да познавам от един път от какво, нали?

— Ще се оправим, не се притеснявай.

— Какъв ти е планът? — изгледа го Спас.

— Ако си свободен, да се поразходим. После ще отидем до Радостина, а след това ще те водя на вечеря в „Японския“.

— Имам малко работа. Но за „Японския“ ще сколасам.

— Добре. — Кога ще свършиш?

— Към осем.

— Ще чакам на паркинга пред ЦУМ.

— О’кей — промърмори Спас и изчезна в навалицата.

Вестникарската будка беше още отворена и Божидар купи няколко вестника. Радостина му беше казала да не купува книги. Нямаше смисъл да я насилва да съпреживява измислените проблеми на героите от някой бездарен роман. Нейните й бяха предостатъчни. Тя го посрещна усмихната, но от това сърцето му само се сви. Познаваше усмивките й. Тази беше само за да скрие какво й е тук, в тоя двор, пълен с горчиви спомени. Уж трябваше да има някаква надежда, но вместо това навсякъде беше плъзнало отчаянието от онези дни. Мислеха си, че е затворено завинаги някъде в миналото им. Само че сега вратата беше отключена и то час по час надничаше. Поговориха малко и тя се качи в стаята. Изчака я да се покаже на прозореца и й помаха с ръка. Тя също помаха и се скри. Спомни си, че и Борян така бързо затваряше. И пак, както някога, си помисли, че това, което се случва там, зад стъклата на болничните прозорци, е сякаш като негатив на всичките ни нормални чувства, мисли и надежди. Там сме като в замък с безброй стаи, а се чувстваме като в килия на затвор, там сме сред толкова хора, а сме непоносимо самотни и уж сме заобиколени от грижи и внимание, а си мислим, че сме пренебрегнати и изоставени завинаги. Тя беше в тоя горестен свят като в капан. Щеше ли да успее да я измъкне и тоя път?

Божидар погледна отново към прозореца и почувства как ония обръчи отново стягат гърлото му. Не се виждаше никой в рамката му. И дворът беше пуст. Той въздъхна и тръгна към булеварда — бавно и без да обръща внимание на нищо — както някога. Вървя дълго. В центъра взе такси до Дървеница. Добрин и Милен бяха на общежитие. Официалният доход на баща им по традиция беше колкото на квартален обущар и помощник-ректорът по раздаване на общежития сигурно се беше просълзил от бедността на семейството. На всичко отгоре синовете му вече работеха. Семейните уроци бяха дали резултат и големият имаше вече собствена фирма — и не от малкия, а от средния бизнес, а Милен беше програмист в българския филиал на западна компания, водеща в компютърните технологии, и с две заплати можеше да си вземе хубава къща на село. Макар да бяха студенти, можеха да карат лъскави джипове и всеки ден да обядват в тежкарски ресторанти. Но не го правеха. Живееха на общежитие, караха коли на старо и в редките случаи, когато отиваха с приятели в някоя евтина кръчма из студентския град, не оставяха бакшиши като баща си. Видяха се и той им каза, че майка им е на изследвания в ИСУЛ. Успокои ги, че няма нищо страшно — ще постоят, докато станат готови резултатите, и после може да останат в София и да ги разведат по местата, където едно време са се скитали като студенти. Добрин и Милен не повярваха и на дума от това, което разправяше баща им, но те бяха възпитавани сурово, а не като малките нагли егоистчета, които гледаме по американските филми и в българските училища, и не започнаха да хленчат. Божидар им каза, че на сутринта ще ги вземе, за да отидат заедно при майка им, и ги остави да учат. Наближаваше сесия, а той им беше повтарял, като скромно им даваше за пример себе си, че ако добрият студент чете през семестъра, после сесията е само тонизираща ваканция по кръчми и хладни механи, в които се подкрепяш и отпочиваш, докато изчакваш поредния изпит. Не искаше да се шляят и безделничат като останалите си колеги, а после да осъмват над читанките в последната нощ и да треперят дали ще изкарат без поправка наесен. Както безбройните бездарници и мързеливци, влезли из университетите в унисон с посочващата най-правилния път в живота българска максима: „Учи маминото, за да не работиш“. Като си тръгна, съжали, че не остана при тях още малко, а предпочете да спази някакъв тъп принцип. Искаше му се да е с тях, но не го направи.

Докато скиташе по улиците, се поразсея. Наложи си да не мисли за проклетата болница. Не биваше да вика злото. Когато стигна паркинга, надеждата сякаш се бе върнала.

И Спас го чакаше.

— Къде ти е каляската? — засмя се той.

— Ето я, бе — посочи му Божидар баровската си кола.

— О, брато — изхили се Спас. — А кочияшът къде е?

— Аз съм, господине. Качвайте се.

— При такова возило, задължително трябва да се замерваме с чер хайвер в „Японския“. С лъжички, както си ми разправял за Съюза.

— Със сребърни лъжички — засмя се Божо, но си пролича, че не му е весело.

Когато стигнаха хотела, портиерът щеше да си счупи краката — така се втурна да им отваря вратата. Не се беше излъгал. Още първия път, като видя Божидар, си помисли, че е някоя мутра.

Ресторантът беше пълен. Метр д’отелът се опита да им каже, че няма места, но Божо му бутна една двайсетачка и той веднага махна табелката „reserve“ от най-близката маса.

Седнаха и Божидар се огледа дискретно. Имаше няколко знаменитости от първите страници на жълтите вестници, политици в маркови костюми и мутри, повечето от които бяха дошли с любимите си анцузи, символ на кастовата им принадлежност. Само дето не им бяха сложили отличителни знаци за ранга си. Готино щеше да е — анцуг с лампази, пагони и акселбанти. Но и така си личеше, че са от хайдушкия елит на царството, а по масите цареше охолство и доволство или това плюс шампанско.

— Искаш ли нещо специално? — попита Божидар.

— Ти поръчай, имам ти пълно доверие.

— Два стека алангле и бутилка Евксиноградско — каза Божидар на келнера, който се появи от нищото с блакнот в ръка като парламентарен стенограф, готов да записва откровенията на военния министър.

— Да не забравиш, че ще се замерваме — каза Спас.

— Порция черен хайвер, сельодка, кисели краставички и по една ледена „Особая московская“ — засмя се Божидар.

— Веднага, господине — каза с радост в гласа келнерът.

— А зрънцата хайвер в порцията четен брой ли са? — попита Спас.

— Не разбирам въпроса ви, господине.

— Вие изкарали ли сте отделенията?

— Да, господине — засегна се келнерът.

— Ами там се учи кое число е четно.

— Зная кое число е четно и кое нечетно, господине — каза с леко напрежение в гласа келнерът.

— Тогава какъв е проблемът? Аз съм фаталист и се притеснявам да не би броят на зрънцата в порцията да е четен. Казвали са ми, че това е на умряло. Нали не искате вашите клиенти да се споминат пред очите ви?

— Не и преди да са си платили сметката, господине.

— Чудесно. Тогава можете просто да преброите зрънцата и да ми кажете броя им. Като гледам колко донесохте в чинийката на съседната маса, ще стигнат и знанията от първи клас. Там се брои до двайсет.

— Разбрах ви — каза със зле прикрито раздразнение келнерът.

— Само не добавяйте наум — настигна го гласът на Спас.

— Ние не надписваме, господине — върна се една крачка назад и каза с тих, изнервен глас келнерът.

— Аз за всеки случай накрая ще проверя — каза Спас и поклати глава с радостна закана.

— Както обичате — просъска келнерът.

— Успя да го вбесиш — каза Божидар, когато останаха сами.

— Сега ще видиш, че порцията ни няма да е разполовена няколко пъти — по метода на Болцано-Вайерщрас^[28].

Божидар се засмя. Наистина можеше да им сложат повече. Човек реагира непредсказуемо, когато го изкараш извън кожата му.

— Ти изобщо няма да се промениш — каза той.

— Защо да се променям, нали виждаш какъв успех имам сред келнерите?

— Винаги съм се чудел как успяваш толкова бързо да те намразят.

— Нали не ме покани в „Японския“, за да ти разкрия тая тайна?

— Не се впрягай.

— По-добре кажи какъв ти е проблемът.

Божидар му каза.

— Кой според теб ти има зъб оттогава?

— На първо място директорът Григор Мичев.

— Какво стана с тоя човек, бе? Аз му изгубих дирите.

— Участва в хранителните вериги за доставки на горива — от обогатен уран сигурно до дърва за огрев.

— Сладка работа. То в такива вериги единственият, който върши нещо, е товарният шлеп.

— Не си прав. Знаеш ли колко е трудно? Сега в България никой не помни откъде какво сме купували и на кого сме го продавали. А тук не е какво да е, а атомно гориво. Къде да го търсиш? Тук гориво, там гориво… Трудна работа. А после, като го намериш, тръгват разни пазарлъци, плащания, доставки… И от всичко това какво печелиш? Жалки проценти. От стотина милиона, дето минават за някои и друг месец през ръцете ти, в джоба влизат някакви си десетина дребни процентчета. Едно няма нищо. Пък и за тях притеснения, притеснения. Да не говорим, че после трябва да ги делиш с разни незвани ортаци. Направо ти се къса сърцето. Абе, тежка и мъчителна работа да си богат.

— Значи с другаря си Мичев не можеш да се мериш.

— Така си е.

— Затова толкова му завиждаш.

— Като благороден елен на съперника си за стадото от кошути — захили се Божо.

— Ясно, ясно. Ти бъди сигурен, че на Мичев въобще не му дреме за твойте компоти и имамбаялди. Няма какво да го обсъждаме. По-добре кажи кои други бяха засегнати.

— Никифор, Сергей Стратиев… Има и още, но те са дребни риби.

— Става дума за директора по режима, нали?

— Да. Само че той напусна отдавна. Мисля, че след това беше в държавна сигурност.

— „Мисля, че беше в държавна сигурност“ — иронизира го Спас. — Разбира се, че беше там. В шести отдел. Като заместник-главатар.

— Тъй ли?

— Тъй. А сега знаеш ли къде работи?

— Не.

— Ти не четеш ли вестници?

— Чета само справките за валутните курсове и текстовете под някои интересни картинки.

— Ако четеше поред, щеше да знаеш, че Стратиев сега е един от директорите на „Мултикомп“.

— Я виж ти.

— Просветна ли ти?

— Май че да — въздъхна Божидар.

— Не си ли се замислял, че ти на тоя човек навремето си му вгорчил живота с твоя анализ. Той, първо, има за какво да те мрази.

— Така си е.

— И второ, за твое сведение, те сега купуват мандри и консервни комбинати, както ти пазаруваш сирене и лютеница от супера. Твойта фабрика е апетитно парче. Защо да не захапят поне половинката. Без документите тя е ничия. А на търга винаги ще те прецакат. Не зная колко си голям, но с тях не можеш да се мериш. Щом си по-дребна риба, няма какво да ги спре. Станат ли ти съдружници, веднага ще започнат номерата си. Едно решение няма да можеш да вземеш. Няма да минат пет месеца, и ти доброволно ще им оставиш фабричката си.

— Прав си. Да. Излиза, че не е Мичев. И аз усещах, че не той е скритият враг. Ама му се бях заканил — въздъхна отново Божидар. — Сега изведнъж ми стана симпатичен.

— Радвам се, че ти се изясни… Кажи сега каква е твойта далавера. То е ясно, че няма кой да те пусне на голямата софра.

— Имам една финансова къщичка.

— Хъ, чейндж, а. Май те подцених одеве. И ти си намерил на хляба мекото. Абе, аз ти бях забелязал способностите още като те водех на Магурата… Като е тъй, що не ме вземеш при теб за директор? Нещо като шефа на икономическото на Буров. При мен такива като това копеле Стратиев изобщо няма да пекнат. Можехме вече и комунистите да сме свалили от власт.

— Идеята ти не е лоша.

— Наздраве тогава.

— Наздраве.

— Я дай да си намажем по-дебеличко по една филия с чер хайвер. Чувал съм, че бил много полезен.

— Мажи, бе. И да свърши, не вярвам тук да нямат запаси — каза Божо, но до края на вечерята не яде и не пи почти нищо. Даже келнерът на два пъти се обезпокои.

За сметка на това Спас си хапна и пийна и заради него. В края на краищата неговият единствен проблем беше, че е беден. Но това какъв проблем е? Както щеше да каже оня евреин от вица, бедността си и просто липса на пари.

Приключиха към единайсет, Божидар остави бакшиш колкото по-големичка земеделска пенсия и излязоха, сподиряни от отработени келнерски поклони. Прибра се в стаята след малко. Не му се спеше. Поръча си чай с коняк и се загледа в светлините на града. Сутринта, докато пътуваха към София, се беше поуспокоил, че ще успее да се справи със заболяването на Радостина, но ударът с фалшивата деловодна книга съвсем го извади от равновесие. Забеляза, че само мисълта за Радостина накара очите му да се насълзят. Трябваше да се овладее, иначе можеше да издаде отчаянието си пред нея. Само това оставаше.

На вратата се почука — влезе някаква млада камериерка с алпийска бяла престилчица с презрамки и къса поличка за секс. Остави поръчката на масичката, като се дупеше кокетно, и зачака. Беше отскоро в хотела и още не беше спала с милионер, а те всички, които отсядаха тук, бяха такива. Другите й колежки час по час се хвалеха с подаръци и бакшиши. На всичко отгоре тоя изглеждаше и готино. Беше готова да му се отдаде извънслужебно, но той й даде красива германска банкнота, махна с ръка и тя си тръгна разочарована.

Щом излезе момичето от румсървиса, Божидар въздъхна, изпи на екс коняка, побутна чашата и си легна. Въртя се в леглото дълго и заспа едва когато луната превали зенита. Присъни му се островът. Беше тръгнал към старата топола, но не за риба. Вървеше през гората, а срещу него проблясваха малки потоци светлина, които течаха през пожълтелите листа и ги превръщаха в разтопено злато. Внезапно излезе на малка поляна и на нея видя мъж и жена. И уж бяха непознати, а пък знаеше кои са. Мъжът беше млад, с тъмна къдрава коса и сини очи на неаполитански красавец. Момичето беше мило, кестеняво, с тъмносива пола и избелял ръчно плетен кафеникав пуловер. Не блестеше с нищо особено. На такива едва ли някой ще обърне внимание — във всеки случай не повече, отколкото на някое сиво врабче в полумрака на студена зимна привечер. Почувства се ужасно самотен и тъкмо щеше да ги отмине, когато момичето го погледна. В очите му имаше радост и топлина — като на любима жена в сватбения ден, като на щастливи родители край камината в нощта на Бъдни вечер… Или като на икона в малка църквица, когато си сам сред светлините на трепкащи духове свещици. Но имаше и нещо, което го прониза така, както може да те прониже сигурно само погледът на орисницата за последния ден от живота ти. И той отново почувства товара, който носеше през годините. Сърцето му се сви, поиска му се да им каже, че не е виновен в онова, за което се бе обвинявал сам толкова дълго, и че му е непосилно да ходи повече по тия парещи въглени от миналото. И докато се колебаеше дали да отрече греха си, или да поиска прошка, изведнъж се сети какво трябва да направи. Винаги го бе знаел. Усети сълзи в очите си и тогава се събуди.

Луната грееше срещу прозореца и през него нахлуваше светлина, сякаш до тоя момент нещо я бе спирало, но някой бе махнал преградата и сега вече можеше да шурти на воля. Той стана, опря глава в стъклото и се загледа навън. Беше го правил толкова пъти, сякаш търсеше нещо по пустите улици. Заради светлия поток шикарният хотел му изглеждаше още по-чужд и Божидар се замисли за това, че само Радостина му е останала от онези, с които беше преживял най-хубавите дни от живота си. Те отдавна бяха изчезнали в сенките на миналото, оставяйки мимолетни следи — някой забравен шлагер, пожълтяла картичка с непознати хора, безсмислени дреболии на бюфетна витрина или подчертани редове от прашасал роман. Да, „Иных уж нет, а те далече, как Сади некогда сказал“^[29]. Но тя, тя щеше да му липсва ужасно и тая липса нямаше да успее да запълни с нищо. И тогава, може би заради изминалия проклет разтърсващ ден или пък заради тая нетърпимо сантиментална и безочлива луна, или може би по нечий необясним среднощен каприз, той за пръв път си даде сметка, че на стари години обича истински жена. И сега можеше да я загуби. Щяха да му останат децата, но без нея… Само при мисълта за това отново, сякаш от тъмнината на отминалите години, повя смразяващ вятър, докосна го с ледена ръка и той пак почувства, че това е, от което най-много се страхува и че не само ще му е непоносимо тежко да остане сам, без нея, а няма сили дори да си мисли какво ще го очаква, ако това се случи.

Трябваше да я спаси. Каквото и да му струва това.

* * *

На другия ден рано сутринта отиде в църквичката „Свети Николай“, за да измоли милост. Запали свещ и дълго шепна пред една стара икона. Влизаха и излизаха хора, а той стоеше и молеше свети Николай да направи чудо, докато свещта почти изгоря. В един момент тя затрептя — можеше да е от лошо качество на парафина или от случаен полъх на вятъра, но на него му се стори, че Той прие молбата му. Когато излезе, беше почнало да вали. Божидар тръгна напосоки и дълго вървя по някакви улички близо до „Славея“. Беше вече мокър, когато на вратата на една триетажна жълта къща случайно зърна малка табела:

Предсказания и връзка с отвъдното.

Медиум Вергиния, II етаж.

Сякаш беше пръстът на съдбата. Поколеба се малко, но влезе. Горе пред вратата имаше десетина души и той обречено застана на опашката. Пред него мъж и жена говореха тихо, но той като че ли не разбираше думите им. Мислеше си колко пъти се беше карал на Радостина за неща, за които не си струва дори да се говори. Може би тези отрицателни емоции бяха събудили лошите клетки. Сякаш й бяха малко притесненията, които й осигуряваше развитият социализъм. Най-хубавите години от живота й бяха преминали в безкрайно висене на опашки, тъпи разправии с магазинерки и чиновници и непрекъснат стрес на работа, разнообразени от преживявания във влашката културна общност. И той какво беше правил? Беше й осигурил развлечения в различни роли — ту бавачка, ту готвачка или прислужница. Както и репетиция за изоставена съпруга. И сега защо дремуцаше тук? Какво търсеше — успокоение за съвестта си или някаква измамна надежда? Дълго мисли така и сякаш изгуби представа за времето. Като че ли изпадна в някаква душевна хибернация. Когато редът му дойде, погледна часовника си. Беше минал близо час. Божидар въздъхна и влезе като в оная заключена стая от приказките. Оказа се в полутъмно антренце с една затворена и една отворена врата. Чу глас „Влезте“ и влезе в малка стаичка, която може би преди беше служила за кухня. Беше боядисана в тъмножълто, с маса в ъгъла до прозореца, на която имаше натрупани икони, стъклена топка, карти таро, малтийски кръст, пентаграм и вазичка с изсъхнали стръкове от незабравка. На прозореца имаше плътно перде с цвета на стените и наоколо цареше полумрак, разпръскван плахо от слаба крушчица и кандило, което мъждееше пред опушена хартиена икона на света Богородица. До масата имаше два стола, на единия от които седеше тъмноока кестенява жена на средна възраст и го гледаше изпитателно.

— Седнете — каза му тя и посочи другия стол, сякаш се опасяваше да не седне на земята.

„Ако ме попита за какво идвам, ще стана и ще си тръгна“ — помисли си Божидар.

— Вие идвате за болен човек — констатира тя.

— Да.

— Жена ви е болна.

— Да.

— Заболяването е в коремната област. Виждам го. Родила ти е три деца.

— Да. Ще оздравее ли? — попита тихо Божидар.

— Ще оздравее, но дъщеря ти, като се върне, не трябва да ходи във Франция. Трябва да остане при майка си.

— Дъщеря ми е в Англия и няма да се връща скоро.

— Нали чу какво ти казах? Да не ходи във Франция, а да стои при майка си — каза ядосано гадателката.

— Разбрах — каза Божидар. — Има ли нещо друго, което трябва да се направи?

— Да. Помни, че парите не са всичко на света. Те управляват тук, но горе управлява друг. Това помни.

— Ще го запомня — каза Божидар и се изправи.

— И следващия път не си прави труда да се качваш.

— Добре — каза той, без да разбира нищо. — Колко ще струва?

— Колкото имаш в десния джоб на сакото — каза насмешливо и с някаква странна симпатия врачката.

Божидар никога не държеше пари в него, но сега кой знае защо машинално бръкна там и напипа монета, сякаш от лев. Понечи да извади портфейла си, но отново чу гласа й:

— Казах ти, колкото имаш в десния джоб. Остави левчето на масата и върви при жена си. Хайде, че и други чакат.

Той извади монетата — беше един лев, остави го, където поиска тая малко плашеща го гадателка и побърза да излезе. На входа въздъхна с пълни гърди и за пръв път от много месеци не почувства обръчите. Сякаш се беше подмладил с трийсетина години — излизаше от студентската си квартира и отиваше на „Славея“, където го чакаха Борян и Радостина.

Повървя така бодро, но после се сети, че тя е все още в болницата, и въздухът пак помръкна, но все още продължаваше да му се струва, че сградите наоколо не са чак толкова олющени и тъпи и че софиянци още малко — и ще заприличат на нормални хора. „Хъ — помисли Божо, — кога съм го оставил там тоя лев? А сега, де“ — приключи той опитите да реши загадката, и продължи към ИСУЛ.

Под прозореца й изсвири юнашки с два пръста и Радостина се показа веднага — нямаше кой друг идиот да свири така.

— Къде беше цяла сутрин? — попита тя, щом седнаха на една от скамейките в двора.

— Ходих при врачка.

— Не бива да ходиш. Така може да предизвикаш съдбата… Какво ти каза? — засмя се плахо тя.

— Че ще оздравееш.

— Наистина ли?

— Да. Бях решил да си тръгна, ако ме попита защо съм при нея. Но тя позна всичко. И къде ти е заболяването, и колко деца имаме, и… всичко. Накрая ми поиска левчето от джоба на сакото ми. Знаеш, че не слагам в него пари. Обаче като бръкнах, и го напипах — въздъхна радостно той. — Само веднъж сбърка. Каза Деница, като се върне, да не ходи във Франция. Опитах се да й кажа, че тя няма да се връща скоро, но тя ми се скара и аз млъкнах. Не исках да споря с нея.

— Деница се връща след седмица. Обади се по телефона оня ден, преди да отида в болницата. Аз не ти казах — бях много разстроена и забравих. А във Франция ще ходи във връзка с предложение за работа на някаква английска фирма, в техния офис в Париж — каза Радостина, Божидар я прегърна и двамата щастливо се засмяха.

* * *

В понеделник следобед стана ясно, че резултатите от биопсията са отрицателни.

— Аз ви казах, че няма нищо страшно — посочи листчето от лабораторията професорът като явно доказателство за това, че подобни изследвания при него въобще не са необходими и само травмират пациента.

— Може ли да си тръгвам в такъв случай? — попита Радостина и се засмя.

— Ами тръгвайте. Тук само ще заемате леглото — каза професорът с разочарование, но и с надежда, че то няма да е вечно празно.

Останаха в София още ден и половина. Видяха се с децата, успокоиха ги, поговориха си за учението и им дадоха няколко ценни ненужни съвета. После останаха сами. Разхождаха се, хванати за ръце, и някои от преминаващите се обръщаха след тях. Нищо чудно — личеше си, че са богати, нямат грижи и съвсем не приличаха на останалите зомбита по улицата. Скитаха с часове по „Графа“ и „Витошка“, загледани в себе си или в новите лъскави витрини. Понякога нарочно опираха носове по стъклата, както тогава, когато бяха бедни младоженци, и се смееха. И уж беше смешно, но той на два пъти си спомни как нямаше пари за онази бяла рокля от миналото. Сега можеше да купи всички дрехи в кой да е от тия магазини с парите, които носеше в единия си джоб.

Но нея не можеше.

Следобед отидоха в Борисовата градина. Преди беше помпозният „Парк на свободата“, но бяха върнали старото и определено по-аристократично име. Беше доста поизоставена и навътре беше тихо и някак си нереално красиво — сякаш бяха попаднали в поетични кадри от ням филм или в неизвестна картина на оглушал от абсента импресионист. Те бродиха дълго по едва видимите пътечки — от онези, дето не водят никъде, а само лъкатушат между дърветата, пресичат пусти слънчеви полянки, на които може би безименни художници са разтваряли стативите си през годините, и внезапно изчезват в притаените гъсталаци. Отиваха си последните дни на закъснялото циганско лято. Както винаги прохладно и безметежно, тоя път то се беше проточило с месец. В следобедния час слънцето се прокрадваше през рехавата преграда на младите дръвчета и лъчите му сякаш превръщаха останалите им пожълтели листа в малки купчинки несъбираемо злато. Пред тях пътеката правеше малък завой и на Радостина й се стори, че след него тя продължава през най-хубавите моменти от живота им.

„Хъ, това сякаш съм го виждал. А може и да съм го сънувал“ — помисли Божидар, но вместо да й го каже, изфъфли алчно като селяндур от Увата:

— Глей само, от дърветътъ гачи мойш да си нъбрулиш чували злату.

Тя се засмя и си помисли, че й се иска след завоя наистина да се върнат в някое от онези щастливи парченца от изминалите години. После се огледа и пак се засмя.

Ами да, те бяха точно там.

„Благодаря Ти, Мили Боже — прошепна съвсем тихичко нагоре към дърветата Божидар, — благодаря Ти, Миличък, че лошото пак се размина.“

Бележки

[1] За ония… неосведомени читатели, които не са запознати с типичностите на българското „здравеопазване“, ще споменем, че то в основата си е „безплатно“ от Татово време. Всъщност пари все пак идваха — на болничните състави плащаше тъй наречената държава от кюпа, в който събираше здравните осигуровки. Това бяха мизерни в сравнение с колегите им от Запад „възнаграждения за труда“ и затова от пациентите се искаше да дадат и своята лична лепта в лечебния процес. Или според популярния тогава^[2] израз — да влизат при лекуващите, като отварят вратата с крак. Всички приемаха тия дадености. Само такива като Божо се зъбеха на системата. Той беше се скарал със сестрата, защото тя не погледнала цяла сутрин Радостина. Въпреки че й бил „кихнал“, както често се изразяваше. След малко го чули да нагрубява самия началник на отделение: „Какво ми се дуеш — казал му — аз не съм ти аргатин. Точно обратното: плащам ти, за да лекуваш жена ми. И понеже виждам, че не ти пука за нея, ще те предупредя. Само веднъж. Ако нещо се влоши, не ми давай повод да смятам, че е от твоето безхаберие. — Какво, заплашваш ли ме? — повишил тон докторът. Старшата, която много мразела началника си, разказвала после, че видяла през открехнатата врата (тя била развалена от две години) как инж. Къбоков внезапно се озовал зад стола на доктора и му приложил любимия на американските командоси номер с душенето, дето не оставя и видими следи. Само ти показвам — просъскал той, докато докторът ръкомахал безпомощно — какво ще ти се случи, ако застрашиш живота й. Ще те намеря вдън земята. И свидетели няма да има като се възнасяш. Разбра ли ме? Да — размахал ръце с последни сили докторът и Божо го пуснал.“ Но това било отдавна. В наши дни (2005)^[3] — в съответствие с практиката на часпрома от времето на соца — санитари, медицински сестри, лекуващи лекари, началник-отделения, доценти и професори събират на щатното си работно място традиционните, бихме казали, необлагаеми такси за труда си. Както е казвал инж. Къбоков, тарифите им може да не се публикуват в рекламните рубрики на масмедиите, но всеки пациент е длъжен да откликне на тази ценова политика, ако не иска лекарите да го прескачат при визитация, сестрите да забравят да му включват системата, а санитарките отмъстително да не му сменят подлогата, докато накрая, вече изстинал и одрискан, го тикнат в най-неуютния ъгъл на моргата, за да не пречи на движението ни напред. И да пази Господ да не те лекуват с инструменти на лекаря (дето ги е откраднал от отделението преди другите да успеят). Така ще те ощавят, че ще ти се прииска да си отлетял там, където няма безпарични здравни каси, клинични пътеки с фалшиви диагнози и нацупени докторя, които претупват набързо прегледа ти и после прибират полагащите им се необлагаеми хонорари при практикуване на народно здравеопазване. ↑

[2] Сега вече това не е необходимо — можеш просто да си платиш в брой. Съгласно тарифата. ↑

[3] В 2010^[4] е пак същата история. ↑

[4] В 2015 — тоже. Следващия път ще проверявам в 2025. Ако дотогава не съм публикувал книгата и вече не мога да го направя, някой друг да сложи следващите звездички. ↑

[5] Както знаем, оригиналният надпис е Lasciate ogni speranza voi ch’entrate. Божидар ми е казвал, че той бил подходящ за повечето български болници. Може и да е имал право. Но може пък и да е бил някак си предубеден.^[6] Той като влизаше на посещение в болница, и сякаш помръкваше. То на кого е приятно да се мотае из тях, но на него доста му личеше. ↑

[6] Чували са го да разправя оня виц, дето си разговарят двама лекари — руснак и българин. Руснакът се оплаква, че лекуват пациентите от едно, а те умират от друго. А нашият се похвалил: Ние наште от каквото ги лекуваме, от това си умират.

Не го обичаше той медицинския персонал и това е. Можем да отбележим само, че в наши дни институтът, разбира се, е отдавна ремонтиран. От някогашните болни няма вече никакви следи. ↑

[7] Горчивината на Божидар от това поведение на хора, които е смятал за приятели, идва от това (той сам е казвал), че тогава не е познавал примерите от „Биг брадър“ за тоталните предателства и простащина, на която е способен българина. По-късно, когато вече това адаптирано към местните обичаи задокеанско предаване, заедно с подобните му разкриха убедително тоя потенциал, той е споменавал пред негови приятели, че неговото отчуждение навремето от тогавашните му колеги е било резултат от доста наивни очаквания за техните качества и въобще за народопсихологията ни. ↑

[8] Инж. Къбоков е споделял^[9] пред приятели, че борчетата са приемници на славните ни хайдушки и партизански традиции. Чували са го да казва, че „тия представители на новия демократичен елит са по-лоши от агите през турско, когато нахлували в някоя българска къща. Защото какво са искали ефендитата от простолюдието? — питал Божо и сам си отговарял: печена кокошка и баница. И продължавал: Докато нашите борчетата имат претенции за бая якичък процент от бизнеса. Когато не искат да им го прехвърлиш целия, разбира се. Чрез някои прости, но ефективни методи на убеждаване^[10].“ Веднъж ми мина през ум, че по подобен начин и славните ни хайдути са събличали чорбаджиите до голо^[11]. Дори в тези твърдения да има нещо вярно, за партизаните инж. Къбоков определено не е прав. Те, според Матей, (отново определено) са извън класацията: освен че са вземали фабричката, земицата, по-големшка къща или каквото там имал поредния завалия, ами го пращали и в Белене, че и на още по-далечно и студено място. Абе, гледали сме си били ние рахата в султаната, ама… Вече не ни искали. Разбрали били комшиите, че ние накрая винаги събаряме царството, в което пребиваваме текущо.

Той това от Божо го е чувал. Не знам защо, но на него хайдутите не му бяха симпатични, не можеше да понася партизани, а с борчетата се биеше час по час. Поне докато бяха още в апогея на хайдутлуците си. ↑

[9] При това с подчертана неприязън. Поне седем пъти са документирани. ↑

[10] Според неназоваеми източници, най-любимият им чалъм е бил да съблекат инатящия се собственик, да го намажат с мед и да го окачат с главата надолу на някое дърво в по-закътана част от гората. Така след няколко часа втората договаряща се страна ставала готова да подпише необходимите съгласно закона документи за прехвърляне. Разбира се, прилагали са се и различни ненамазващи методи, а в отделни случаи помагал и обикновен як лобут. ↑

[11] Това, според Гелето, не е било самоцелно, а за да облекат народа. Той пък, от своя страна, ги е възпявал. Така у нас се утвърдили традициите да обираме — чорбаджиите или поне държавата — за да изхраним и облечем семействата си. Което не било чудно, след като век и половина живеем под внушенията за героизма на хайдути и партизани — едните горски разбойници от местен балкански тип, а другите терористи и бандити, скрити зад привидния героизъм на мордехаевата идеология на злото.

Според нас хайдутите са си хайдути, а партизаните — партизани. ↑

[12] Васюкино — градче от романа „Дванадесетте стола“ на Илф и Петров, в което се развихря мошеническият гений на великия комбинатор Остап Сюлейман Берта Мария Бендер бей, известен и като Задунайски. Според Матей, другарят Сталин е позволил да съществуват и романа, и неговите автори, защото в него те са се подиграли с омразния му НЕП^[17] — изобретение на още по-омразния му Владимир Илич (Бланк). ↑

[13] Каиса — богиня на шахматната игра. ↑

[14] Александър Александрович Алехин (1892 — 1946), четвъртият и шестият световен шампион съответно през периодите 1927 — 1935 г. и от 1937 до смъртта си. ↑

[15] Вълшебника от Рига — Михаил Нехемиевич Тал (19361992), осмият световен шампион по шах (1960 — 1961 г.), известен с рискованата си и красива игра. Прочут е и със своя, меко казано, бохемски живот. Както веднъж се изразил инж. Къбоков, пиянде, комарджия, женкар и, разбира се, евреин. Дай, Боже, всекиму такава многостранно развиваща душата съдба. ↑

[16] Железния Тигран — Тигран Петросян (1929 — 1984), деветият световен шампион по шах. След като Фишер го разгроми с 6.5 на 2.5 заглъхна безславно. Но то същата съдба имаха и хвалещият се непрекъснато със своята изключителност Бент Ларсен, и концертиращият пианист Марк Тайманов, и самият тогавашен световен шампион Борис Спаски. Всички водещи гросмайстори, които Шифер тръшна, не се появиха повече на шахматната сцена и постепенно потънаха в забвение. Затова битува мнението, че боксът може да е по-болезнен заради ударите по носа, но шахът е по-жесток, защото там може да се нокаутира самото ни его. ↑

[17] Вж. заб. за НЕП от книга III. ↑

[18] Чувал съм да разказват, че Божо е огласявал уж свои социологични обобщения, в които крайъгълен камък е точно древната игра. Той уж давал за пример средностатистическите „шахматни ливади“ (така се изразявал), които изпитват почти религиозни чувства на преклонение пред световните шампиони и по-елитните гросмайстори и не смеят да гъкнат докато наблюдават играта им. В противовес на тоя всеизвестен факт, средностатистическите граждани (ССГ) не уважавали никак например министър-председателя си. Въпреки че по силата на елементарната логика не би следвало да е така, защото и той е елитен играч (ако е имал късмет да не го утрепят^[21]), при това в далеч по-сложно състезание, на моменти с крайно болезнена липса на регламент. Но на, те (ССГ-тата) не благоговеели пред разните обединители на нацията.^[22] Вместо това непрекъснато ръсели съвети и мнения как да се управлява царството — едни от други по-тъпи. Но той, средностатистическият българин, си мисли, че министърпредседателските умения тлеят у него от рождение. И щом достигне определена възраст, се появяват и избиват навън като космите в носа. ↑

[20] Тук инж. Къбоков, вероятно без да знае, плагиатства великия Столипин, който пред руската Дума казва „Вярно, че не бива да бием мужика, но какво друго можем да му предложим в замяна?“ Тук може да заменим прякото допълнение с „депутата ни“, „кмета“, „гербаджиите/социалистите“ и т.н. Велик е бил Пьотър Аркадиевич, велик. ↑

[21] Истинското отношение на инж. Къбоков към тоя популярен български обичай е много крайно. Ето какво каза той по темата пред избрана аудитория (личен запис): „Българите са убили, осъдили или обявили за национални предатели повечето от премиер-министрите си. Това е добре. Само че и тук липсва размах и проникновение. И в тоя основен раздел от политиката не гледаме в бъдещето. Не вземаме пример от другаря Сталин и останалите водещи другари. Защо да се съдят и трепят само тези, които са действащи или вече в оставка? За претендентите защо не е помислено? Прозорливите хора ще вземат превантивни мерки. Веднага след изборите, могат да се съдят и обесят всички по-свестни кандидати за тая длъжност. Така ще се осъществи качествен подбор и в последна сметка на тоя отговорен пост ще попадат само абсолютни пердета — може би най-добре е от тях да се подберат допълнително само журналистите. Като ги слушам с какъв апломб говорят по въпроси, от които не разбират абсолютно нищо, аз често съм се чудил защо правителството, както и останалите власти да не се състоят само от тях. При соца се работеше по подобен алгоритъм и бяха налице маса доказателства за неговата ефективност. Комунистите мислеха мащабно и бяха обхванали почти всички неблагонадеждни субекти. Бяха разширили старите и създали нови площи за тяхното превъзпитание чрез упорит общественополезен труд. Системите работеха, имаше приемственост и подборът вървеше с пълна пара. Сега всичко е изоставено и занемарено. Това е груба грешка. Историческият опит показва, че на българите не им е нужна тая мекушава и бюрократична демокрация. Безспорно, и в нейния алхимически котел също има възможност за редукция на елита — било то чрез директното му елиминиране, или при невъзможност (което е най-често) — чрез компрометиране и отстраняване на неговите представители от общественото пространство посредством заливането им с подходящи течности от баците с битова помия на нашите масмедии. Но тези процеси протичат бавно и се отстраняват главно елементи от опозиционните партии. Така само се затормозява стремежът на народните маси към балансирано равенство (специфичен термин на инж. Къбоков) и се забавят резултатите, които могат да се постигнат бързо с инструментариум като един Народен съд, и въобще като се допуснат до властта достатъчно количество от най-завистливите, склонни към насилие безсъвестни андрешковци. Както е известно, те много бързо се разправят с нервиращия ги елит и дават простор на народните маси да мързелуват, крадат и лъжат на воля. Оттук следва, че вместо неефективния пипкав механизъм на демокрацията, просто са необходими повече бързодействащи съдилища от типа на съветските тройки и достатъчно обширни територии за изтърпяване на превъзпитателните мерки и срокове. Само така ще се осъществят програмите ни за възраждане и просперитет.“

Ние нямаме мнение по въпроса, но се осланяме на безспорните качества на инж. Къбоков в такъв важен за функционирането на обществото бранш като сарафския. Все пак за всеки случай се разграничаваме и ще се молим на бог Енки за просветление. ↑

[22] По-вероятно е това да са голословни твърдения, с които зложелателите на инж. Къбоков целят просто да го злепоставят, като го изкарат едва ли не отявлен народомразец или нещо още по-добро. В смисъл още по-лошо, де. ↑

[22] Тартаковер — Савелий Григориевич Тартаковер (1887 — 1956), един от най-силните шахматисти на двайсети век. Доктор по право. Известен и като литератор, автор на киносценарии и преводач на руска поезия на немски и френски. Автор на многочислени афоризми. Един от тях е шахматният аранжимент на известната индийска мъдрост за невежите, ученолюбивите, скромните и мъдреците. Според нея, невежите (не знаят и не знаят това) трябва да се избягват, на ученолюбивите (разбрали са невежеството си) трябва да се помага, на скромните (не демонстрират знанията си) можем да се възхищаваме, а мъдреците (които знаят и са наясно с това) е необходимо да се следват. В заключение можем да добавим, че тоя готин пич е полски евреин. ↑

[23] Морфи — Paul Charles Morphy (1837 — 1884), американски шахматист, некоронован световен шампион. Граф Изуар и херцог Брауншвайгски пък са противници на Морфи в една негова легендарна партия, играна в ложа в Парижката опера, под звуците на „Севилския бръснар“, която той печели след ефектна жертва^[24] на дамата, на седемнайсетия ход. ↑

[24] Двайсетина години след написването на книга IV, при една от поредните безсмислени подготовки за печат и актуализации на текста, случайно надникнах в Уикито. Има я все още тая велика партия. ↑

[25] Quid prodest — каква полза (лат.). ↑

[26] В ония времена, ако не си студент или командирован, не можеше да пребиваваш за повече от седмица в никой град, особено пък в София. Народните милиционери бдяха да се спазват стриктно плановете на народното правителство за закрепостяване на гражданите и селяните, докато се изживеят изпуснатите столетия от средновековието. Затова като те скепцат, не си поплюваха. Но ние това май вече го отбелязахме. ↑

[27] Събудило навремето много затаени надежди постановление на МС от 27 април 1987 г. за самозадоволяване на населението. Под тоя тъпоумен термин се криеха узаконяването на частните стопанства за производството на селскостопански продукти, изграждането на свързани с отрасъла малки предприятия, както и разнообразни форми сдружения и коопериране. Това беше първият, макар и прикрит зад лицемерна соцфразеология опит за реабилитация на капитализма, след като и най-големите задръстеняци от видните ни партайгеносета бяха почнали да проумяват, че соца и неговите основни изобретения — там текезета, наркоопи и прочее са пълна тъпотия. Под крилото на това постановление разцъфнаха маса полулегални производства от типа „часпром“ в които се осъществяваха народните въжделения за бързо и сравнително честно забогатяване. Същата година излезе от печат и книгата на Свобода Бъчварова „Опасен чар“, в която тя направи за посмешище героите частници и отреди в края на романа доблестните ни чекисти да ги изловят и пратят в софийския централен. Интересно какво си е мислила великата ни писателка, когато изгря свободата на Десети и същите окарикатурени от нея герои се превърнаха в капиталисти работодатели на един-два милиона българи и опора на наченките (или остатъците) от държавността ни? Онзи ден пак даваха по един от каналите филма. Като си спомня как сме се смели навремето. Чак ме досрамява. Лошо, Седларов, лошо. ↑

[28] Теоремата на Болцано-Вайерщрас за средната стойност се доказва чрез последователно разполовяване на дефиниционния интервал. ↑

[29] Цитат от романа „Евгений Онегин“ на А. С. Пушкин. Муслихиддин Саади (Сади) (1213–1293) е прославен персийски поет и велик пияница. Не обезателно в тоя ред. ↑

Към следващата част или към съдържанието

Кънчо Кънчев Царството на кривите огледала (8)

Метаданни

Данни

Царството на кривите огледала

Информация

История

Сваляне / Връзки

Глава XVIIIЦената на пакетче „Щастие за богаташи“

Кънчо Кънчев
Царството на кривите огледала (8)

Глава XVIII
Цената на пакетче „Щастие за богаташи“