Довчера даскал, Дон Вито съзнаваше отговорността за решенията си пред идните поколения, пред структурите на прокуратурата и пред традиционния по форма в „Мултикомп“, изпитан още от сицилианските колеги, помощен… тъй де, другарски съд. Затова, преди да вземе решение по неприятния проблем, който му натресе зет му, най-напред се обади на по-високостоящите донове, както биха казали възрожденците, „из Софийско“. Разговорът засягаше секретните проекти на „Мултикомп“ и затова се свърза по телефона с телегард.

— Казвай бързо, че тук е напечено — каза шефът му и Светослав се докачи. Сякаш той самият беше на курорт и му се обаждаше само за да му се оплаче от лошото обслужване в хотела или от плажното масло.

— Появиха се проблеми с проекта за „Витамини“.

— Не можеш ли да ги решиш сам?

— Не.

— Казвай тогава.

— Един наш общ познат е решил да изнася залежалата продукция. Вчера е искал от зет ми кредит от един милион.

— Какво ви става на вас там, бе? Не можем да допуснем такива пари да влязат в консервния. Остава само да го включите и в някоя програма за финансова стабилизация — босът му замълча за момент. — Разбра ли какво ще прави по-нататък? Не вярвам да даде печалбата си за благотворителност.

— Ще внася нефт от Тюмен.

— Хъ. Ми то по-добре да му предложим „Плама“ или направо да му дадем златна карта за картела. Хеей. Това не трябва да се допуска в никакъв случай. Разбра ли ме? В никакъв случай. Знаеш какво трябва да направиш.

Всеки можеше да съобрази, че „Витамини“ трябва да е пред фалит, когато го купуват, и че е правилно консервите да си стоят в склада, докато започнат жизнерадостно да бомбират. Съвсем ясно му беше и че пазарът на нефтени продукти е запазена и строго охранявана територия за богоизбрани. Затова и Дон Вито малко се засегна.

— Знам, Сергей, но не съм всемогъщ. Тук се преплитат интереси и на други сили, сам знаеш. Пък и нашият познат може да поиска кредит и от друга банка — каза той кротко. — Че то и Стойновски не е на щат при мен.

— Тоя ентусиаст, дето се прави на голям гявол, да не е Божидар Къбоков? — попита след кратка пауза Стратиев.

— Да, той е.

— Искам добре да запомниш: той не е и няма да бъде наш човек. Досега се е провирал между капките, но тоя път искам да му разкажете играта. Свържи се с Митко Иванов. С него сме проигравали подобни ситуации. После ми се обади, за да чуя плана ви. Внимавайте много, защото може яко да ни обърка програмата. И няма да е достатъчно само да провалим сделката. Трябва да му отрежете всички възможности за стабилизация. Затова отиди при кмета. Не искам да допускате Божидар да участва в никакви приватизационни сделки, в никакви обществени поръчки или в каквото и да е друго, което би му дало шанс за измъкване от батака. Ако Наско започне да шикалкави, ще ми се обадиш. Ще му предложим някаква компенсация. Ако можеш, вкарай и имота на Аязмото. Искаме го за наш човек. Ще ти кажа после кой е. За двете — ще му налеем там двайсет и пет, не, двайсет хиляди долара във фондацията на жена му. Ако иска, и в плик може. Имаш ли въпроси? Добре, това е — каза шефът му и затвори, без да дочака събеседникът му да отговори.

Дон Вито постоя мълчаливо. Ей в такива моменти му се искаше да избяга презглава от тая проклета държава. Ама… Винаги се напрягаше, когато разговаряше със Сергей Стратиев. Не само защото беше бивш зам.-началник отдел на бившата ДС и сто на сто държеше досието му в някоя тайна каса. Дон Вито даже си я представяше замаскирана, да речем, зад популярна репродукция на Шишкин — например оная с веселите мечета, или зад някой стар афиш, получен като бонус от женско списание. Шестото чувство, което притежават всички елитни тайни агенти на Шесто и което неминуемо се развива у провинциалните донове, търгуващи с бира от държавни пивоварни, му подсказваше, че шефът му не е човек, с когото можеш да бъдеш приятел. Знаеше, че няма да му простят, ако сбърка, и беше непрекъснато нащрек — зад всяка неизяснена подробност можеше да се таи клопка. Затова, когато разбра за тайната омраза на шефа си към Божидар Къбоков, въпросът „защо“ веднага го зачовърка. Нали знаете онова гадно чувство, че сте настъпили противопехотна мина, и тайнственото усещане, че това си е май прясно кравешко лайно? Е, Дон Вито изпитваше точно това. Да, нещо беше станало между тях в Атомната, но едва ли причината за омразата на шефа му беше някоя обща козлодуйска любовница или невърнат семеен заем. Нещата бяха сериозни. Тая циция Сергей нямаше да прежали двайсет хилядарки за дреболии.

Дон Вито въздъхна — и той познайваше кое и как, но не бързаше да го огласява. Както обичаше да казва сред приближени, знанието е велика сила, когато е във вид на компромати и стои удобно в каса, скрита зад някое цветно пано. Като постоя още малко в неясни размисли, Светльо набра номера на кмета.

* * *

Анастас Къркаланов, по волята на народа кмет на столицата на липите, поетите, правите улици и прочее, стоеше на институционализирания си стол с крака на бюрото като американски шериф от нискобюджетен уестърн и гледаше в една от невидимите за обикновените граждани точка. Беше освободил секретарката си, а и на него вече не му се стоеше в кабинета, но трябваше да дочака Светослав Витанов. Такива обаждания на видни донове с парола за спешност се случваха често и го напрягаха доста, но какво да се прави. Народът го беше избрал да откликва на проблемите му, да му служи. Кметът се подсмихна — не беше баш народът. На изборите победи с гласовете на циганите. Първи се беше сетил да им даде по някое кайме за подкрепата. От чиста благодарност. Тя и опозицията после се беше натиснала, но той пръв се сети. Накрая и се посбиха, съгласно българските демократични традиции, но той спечели. И ето го на градоначалническия стол. Беше задача отговорна и тонизираща, можеше да се фука и да се пъчи до небето по закон, а слагаше нещо и в своята нормална (е, малко по-големшка) по размери за царството кметска торбичка. Харесваше работата си. Служеше му се. Но на — срещите с дон Вито не му бяха приятни. Беше ясно, че ония от „Мултикомп“ пак щяха да искат нещо. Съвсем се оливаха напоследък. Това направи, онова ни дай… „Аз да не съм им… момче за поръчки“ — ядоса се изпреварващо Анастас. Беше наясно още от самото начало, че подобни роли ще са неминуеми за един кмет от нов демократичен тип, но такива опъващи нервите изпълнения бяха вече прекалени. Той стана, направи напосоки няколко крачки като нервиран лъв в клетката си, и зави към прозореца. Гледката отвън го успокояваше. Харесваха му липите и тоя носещ спомени булевард. Някога по „Митрополит Методий“ вечер течеше „стъргалото“, а в градската градина отсреща правеше първите си срещи със съученички. В тоя град се беше родил, в него се ожени и тук се бяха родили децата му. Това беше неговият град. Но тогава, в ония далечни години, и през ум не му беше минавало, че един ден той ще е наистина негов. Е, не целият, но повечето от важните, така да се каже, обекти. Не му трябваха операта или градските хали. Впрочем халите ставаха. Вече имаше цял куп предприятия и апетитни общински имоти. Повечето в съдружия или чрез роднини, близки и познати, но имаше и достатъчно такива, на които беше едноличен собственик. Приватизацията беше велика далавера. Измислицата за работническо-мениджърския й вариант^[1], предварителната душманска обезценка на предприятията, разните тарикатски номера с входа и изхода им, нагласените търгове, подставените лица, тайни пазарлъци с продажни службаши и явни сладки изнудвания. Вълнуващо беше. Е, имаше и известно напрежение, но си струваше. Каквото и да станеше, поне неговите двайсет процента, десет процента, или там колкото му се полагаше, не се губеха. Жалко, че изворчето вече пресъхваше, но то пък сега потичаха парите от всякакви еврофондове. Хубаво бяха измислили тоя славен преход комунистите, майка му стара. Той не беше от тяхната партия. Баща му, наивен и предан на някакво отчайващо безтълковноЕ дело, го беше кръстил на един виден съветски вожд. Обаче Наско отдавна беше разбрал, че за него няма място на червената хранилка. Затова той се ориентира към синия цвят още от първите митинги. И защо не? Парите бяха на богатите и беше важно да станеш един от тях. Чрез коя партия трябваше да стане това беше въпрос на трениран нюх за местните аромати и най-паче вони, изострена интуиция за типичните нашенски мръсни номера и — не на последно място — на добро количество здрав селски разум. Защото районът си беше селски. Е, и градски, но Увата си беше пълна главно със селяндури. Но то от Алеково време насам да не е било по-различно? Така след известни колебания, благодарение на трезвата си преценка и ценните съвети на някои… може да се каже специалисти по демократични преобразувания, се беше насочил към по-недразнещия окото цвят. Еми, не беше сбъркал с избора си. Но ако искаше играта да продължава, трябваше да внимава. Особено с мултаците. Силни бяха. Навсякъде бяха. Трябваше добре да си отваря очите. Или да ги затваря, когато се налагаше. Не искаше децата му да са бедняци. За тях трупаше. Те българските бащи са такива. Грижовни. На него, дет’ се вика, и някое по-малко заводче му стигаше да си живее царски. „Даже и една фабричка за… там нещо си“ — подсмихна се Анастас Къркаланов. Няма да е даром, я. С тая миризлива заплата не могат да ми платят само ядовете със селските кметове — сети се внезапно той.

Само преди два часа от Змеица се обади един от неговите съгледвачи. Там кметът решил да снабди родата с дърва за общинска сметка. Нищо лошо, ама той пуснал гавазите на Картала да секат буките точно за тоя, дето клати гората. На началника на горското хората на тоя нахален турчин обещали поне евтин парцел край Банско. Нашичкият дал съгласието си за два-три камиона дърва — за него, за роднините и там за някой и друг негов хранен човек. Подпукали те корията над селото и пата-кюта, за три дни опаткали от петнайсетина декара най-хубавите десетилетни дървета. На това село не му вървеше. Преди месец от енергото бяха секли драките под далекопровода и бяха задръстили с клонаците цялата пътеката към градините и нивята. Три дена една бригада цигани оправя поразиите. Маса пари зяноса точно защото кметът вареше ракия и не видял какво секат и къде го хвърлят тия идиоти. Затова сега се ядоса много. Като му се скара на тоя селски тарикат, той се опита тутакси да се измъкне: Ми хората на Картала ми казаха, че са говорили с теб — вика. — На кого ги разтягаш тия локуми, бе? — ядосал се беше Атанас. — Защо не ми се обади, преди да им дадеш да подметнат буките? Даваш ли си сметка какви бели можеш да ми докараш за твоите двайсетина кубика цепеници? Утре като се разсмърдят бесепарските вестниците, аз ще мигам на парцали на следващата сесия. Ти какво, да загубим изборите ли искаш?

Нищо нямаше да се случи на сесията. Кажи-речи всеки кмет рано или късно се замесваше в някаква далавера. Общинските съветници познаваха тая родна реалност и гледаха на нея благосклонно. Последният случай беше на един синковец, който беше продал селския мост. Беше направен върху огромни тръби от неръждавейка и лесно им беше намерил мющерии. И кво? Нищо. Когато един младок го изтърси на поредната сесия, всички започнаха да се хилят. На Наско даже му мина през ум, че повечето градски съветници сигурно се замислиха дали на село нямат такъв мост. Такъв весел и ползотворен беше духът на сесиите. От какво да се боят? На всичко отгоре имаха мнозинство в общинския съвет и дрънканиците на опозицията можеха да го застрашат колкото… буря в по-далечната част на недобре проучените канадски гори. А следващите избори щяха да ги загубят и без друго. Такава беше традицията — днес ние, утре вие. После пак ние. Истината беше, че и на него му се искаше едно местенце бадева край някой зимен курорт. Той Банско не го харесваше. Далече беше. Гора нямаше. На всичко отгоре имаше и прекалено много банскалии. Уж едни такива любезни, усмихнати… А как го ошмулиха една вечер в някаква тяхна кръчма. Мошеници. Абе, майната им на тия кожодери. Виж, някъде из Пампорово можеше да направи една китна виличка. И в Чамкория ставаше. Ама тоя ръб да се полакоми за няколко талиги дърва. Тая гора да не му е бащиния? — ядоса се пак могъщия сайбия на старозагорския вилает. — Не ми стигат изцепките на мойте серсеми, ами сега и на дон Вито ще уреждам хайдутлуците.

Телефонът иззвъня.

— Гус’ин Витанов е тук, гус’ин кмете — обади се дежурният от охраната на входа.

— Нека да се качи — разреши великодушно гус’ин кметът, въздъхна и се приготви да си окачи стандартната домакинска усмивка.

На вратата се почука и посетителят отвори, без да дочака покана.

— Здравей, Наско — поздрави с престорена приветливост дон Вито.

— Здрасти — усмихна се неискрено домакинът. — Влизай, Светльо, разполагай се. Да налея по едно малко? И без друго вече не съм на работа.

— С колата съм — настани се на просителския стол представителят на могъщата групировка.

— Добре, казвай какво те води насам.

— Не знам откъде да започна — въздъхна донът.

— Карай направо.

— Имаме проблем с Божидар.

— Къбоков?

— Да.

— Слушам те.

— Шефът се обади. Има молба към теб. За един по-дълъг период иска — използва малко немолителен глагол Светослав — за него да се спусне бариерата за обществени поръчки, за търгове, приватизации… абе, за всичко. Знам, че сте приятели с Божидар, но изглежда, е настъпил котето по опашката.

— Не сме приятели.

— Нали финансира кампанията ти?

— То и ти финансира кампанията на моя опонент, но не вярвам да сте приятели. „Откъде пък е научил? Уж всичко беше на четири очи. Значи си имаме канарче“ — преглътна дон Вито и се загледа в стената. — Както и да е. За това, което искаш, има спънка. Знаеш, че общината има дял в борсата. Нещата там засега вървят добре. Пари има, данъчните също не се оплакват. Трудно ще ми е да му отказвам.

— Шефът ще намери начин да се отблагодари. Познаваш го.

— Как ще стане това? — попита благосклонно кметът.

— Може да подкрепи фондацията на жена ти.

— С колко?

— Предполагам, че ще останеш доволен.

— Става. Нека да са поне десетина хилядарки. Много разходи се правят в тия фондации, сам знаеш.

— Знам — отвърна донът. И той беше направил една такава — да има Добрина с какво да се занимава. Хем тя да трупа обществен престиж, хем той пък да съгражда имиджа си на благодетел като дари от свое име някоя и друга западна помощ. А и маса нещо можеше да се внесе без мито под тоя параграф. — Нали затова са приятелите — да разбират нуждите и да помагат. Затова се надявам и ти да разбереш, че десет хиляди долара са доста пари. Виж, ако включиш към това и сделката с ресторанта на Аязмото, мисля, че няма да има проблем.

Анастас имаше свой човек за тоя апетитен имот, но успя да преглътне. Докато се накани, докато нагласи пъзела от интереси и… друг, по-могъщ, посегна към парчето от баницата. Не можеше да се бори с милионите на „Мултикомп“. Поне засега.

— Това ще закръгли сумата на двайсет хилядарки.

— Петнайсет. Пет за Божо и десет за баира. Толкова са ми пълномощията.

— Добре, бе. От мен да мине. Нали си приятел.

— Тъй е. Приятелството е най-важно.

— За кого е ресторантът?

— Не знам още. Май ще е за някой пловдивски брокер.

— Сигурно ще е от аверите на Ицо Салфетката.

— Не знам, нали ти казах. Шефът ще каже, като му дойде времето. Това е, Наско. Аз да тръгвам, че работа ме чака.

— За кога, бе? То мръкна вече.

— Ний, доновете, по тъмно работим, нали знаеш — захили се Светослав.

— Знам, знам — подсмихна се кметът.

— Ами, аз тогава да вървя.

— Много здраве на донята — засмя се кметът и махна на Светльо, преди той да затвори вратата.

Добре се получи. „Нека работят доновете. Те и за общината работят, за всички има полза. Ей на, с тия пари мога да взема хубава гарсониера в София. В идеалния център. Или пък къща на Баните. Що не? Абе, шъ им намеря място“ — помечта си на местен диалект защитникът на интересите на известните по цял свят старозагорски еснафи.

Вече на път към къщи, дон Вито на два пъти заклащаше глава, сякаш си припомняше поученията на някой от тайните съветници на могъщия китайски император Хуанди.

„Това, парите, са велика сила — мислеше си донът. — Ето на, как накараха тоя разбойник да ми свърши работа. И аз изкарах пет бона за десет минути, и шефът ще е доволен. Хъ, ми това са четвърт милион на ден — направи бърза сметка той. — Те толкова печелят милиардерите. Бе, велика сила са. Особено зелените.“

* * *

Когато на излизане от общината Анастас Къркаланов мина край будката на охраната, старшията козирува:

— Приятна вечер, гус’ин кмете.

— Лека работа, момчета — отговори важно самият той.

„Ако някой преди пет години ми беше казал, че ще изкарвам по за една къща, докато си пия кафето, щях да му се изсмея, сякаш ми разправя ловджийски масали. Ама на, така стана. Излиза, че кметската работа е една от най-доходоносните. То да си депутат май няма толкова келепир — подсмихна се интелигентно г-н Къркаланов. — А пък адвокатите са си направо бедняци. Дон Вито печели по-малко от мен, и то с какъв зор. По тъмното се блъска. А пък аз съм на светло и на ачика. И никой не може да ми каже копче.“

Внезапно кметът се сети как преди години, когато щеше да поеме тоя важен за народа пост, Божидар го беше обидил. Вървяха по главната, нещо обсъждаха и той ни в клин, ни в ръкав му каза, че не бивало да сяда на тоя опърдян стол. Така се изрази. Който седнел на него, бързо се превръщал в… (цензурирано^[2]). Да, ама как се бяха стекли нещата? Ей на — вече беше богаташ. Вярно, и Божо бая захлеби от демокрацията. Само че не можеше да се мери с него, с Анастас Къркаланов.

Господарят на града. Венецът на всички живи старозагорски твари.

* * *

Интеркомът иззвъня мелодично, както се полагаше на последен модел „Панасоник“.

— Слушам — каза по военному Владимир. Обаждаше се шефът.

— Ела при мен.

Докато стигне до кабинета, не успя да разгадае какъв е тоя пожар.

— Сядай — каза от вратата Сергей и продължи, докато Владо нацелваше стола. — Ти добре познаваш Божидар Къбоков, нали?

Бившият майор от ДС само вдигна рамене. Направи го инстинктивно и без да иска, показа, че да, познава го, но това е било отдавна, нещата сега не са както преди, а и самата тема не е сред кръга на любимите му.

И шефът му разчете цялото послание правилно.

— Сядай, де. Едно кафе искаш ли?

— Не. Пък и ти обикновено не ме викаш да пием кафе — пошегува се Владо.

— Така е — Сергей повдигна съжалително вежди и въздъхна с неподозиран артистизъм. — Виж, знаеш, тоя човек отдавна ми създава проблеми. Ще ми трябва твоята помощ. Но ти май не гориш от желание да се занимаваш с темата.

— Просто аз отдавна съм изгубил следите на повечето тамошни играчи — опита се Владо да замаже истината. — Пък и „нашата връзка“ — той направи характерна гримаса — не беше много устойчива. Навремето Божидар влезе в капана само за да запази контрол над материалите за авариите в Атомната, знаеш кои. Имаше нещо особено в него. Сякаш си беше внушил, че има мисия да спасява света. Още тогава не беше никак лесно да му се въздейства. „Тогава май ти създаде доста главоболия“ — подсмихна се с каменно лице бившият разузнавач и продължи на глас: — Чувал съм, че сега е станал и доста богат. Това, съгласи се, го прави определено труден обект. Но то там на място е Димитър Иванов. Той е по-добре запознат с обстановката от мен.

— Нищо, ще наваксаш с материала. Динята не ми харесва напоследък. Ударил го е на адвокатстване. Издъни се вече два пъти. Освен това ми се струва, че позабрави старите си приятели. Затова искам да установиш успоредни канали за информация. Ако е необходимо, ще изпратим за седмица-две някой от твоите хора.

— Добре, Сергей. Какви сведения искаш от мен?

— Ще искам за него и бизнеса му всичко: обороти, сметки, контрагенти, приятели, врагове, размер на богатството му, любовници — всичко. Ще трябва да разберем по възможност и по-близките му планове.

— И какви са сроковете за всичко това?

— Най-много десетина дни.

— Не е много.

Стратиев поклати глава в смисъл „ти действай, действай“, каза „ами, това е засега“ и срещата приключи. Директорът по калните номера, както го наричаха ония, които бяха наясно с дейността му, изчака минутка-две, сякаш се боеше Владимир да не чуе нещо непозволено с тънкия си разузнавачески слух и вдигна телефона.

— Шефе, операция „Зара“ е в ход.

— Добре.

— Само че, ще ми трябва още поне месец.

— Не може. Най-много две седмици. Ресторантът е апетитна хапка. Знаеш, че навремето самият Фердинанд се е натискал за Аязмото им, ама не го огряло. Спънал го дядо им Методи. Но той отдавна е в по-добрия свят. Сега паркът и по-атрактивните му обекти нямат друг ангел пазител. Докато се офлянкваме, някой ще ги забърше един по един. А и „Витамини“ не е за изпускане. Не искам конкуренцията да ни я отмъкне под носа.

— Добре. Ще се опитам да пришпоря нещата.

— Ще го направиш. Не плащам за опити, нито за труд. Само резултатът важи, нали знаеш — каза шефът и затвори.

Знаеше Серьогата, много добре знаеше. „Хъ, гледай как се подреди пасиансът. И Божо хич не уважаваше труда. Те с моя шеф май мислят еднакво. Добре, че са от двете страни на барикадата. Иначе щях сигурно вече да съм без работа. Не, едно време и през ум не ми е минавало, че ще дочакаме такива шашващи обрати.“

И директорът по калните номера се замисли над живота — това, трябва да признаем, наистина прекалено странно и на моменти определено плашещо занимание.

Някога бащата на Павел Богоев, прочутият днес в царството всесилен шеф на Мултикомп, беше ветеринарен доктор — на пръв поглед работа, в която най-големият екшън е да се подуе от газове коремът на някоя крава, яла мокра люцерна, или да ваксинираш ято кудкудякащи кокошки срещу птичи грип. Бай Радан — така се казваше баща му — обаче беше разказвал какви тръпки за душата крие в себе си ветеринарната медицина. Скоро в една компания беше станало дума за ония златни времена.

— Вие знаете, по татово време аз бях шеф на оная свинеферма край Стара Загора. Тогава и аз като всички крадях на поразия от държавното — беше започнал в порив на обикновена непредизвикана откровеност след третата ракия бай Радан. — Беше от просто по-просто. Роди свинята майка дванайсет прасенца, аз запиша шест. Другите шест стават мои. Оттук нататък угояваш своите на общата копаня. Така скоро се оказваш собственик на голямо стадо. Сами се сещате, че така можеше да стане и с овце, и с пилета. А с малко повече усилия, и с крави. Като потръгнаха работите, от един момент нататък аз дори не знаех колко прасета имам. Затова се притесних здравата, когато един мой човек ме предупреди, че ще ми идва ревизия. Бяхме малка ферма и ми се стори доста странно, че ще идват баш при нас. Мина ми през ум, че някой ме е натопил, но нямаше време за разследване. Веднага започнахме инвентаризация. Броихме, броихме, излязоха 36 в повече. Ако ги намереха, отивах в пандиза. Добре, че ми казаха навреме. Поозорихме се, но успяхме да ги скрием. В уречения ден дойдоха проверяващите. Броиха те, пресмятаха, заничаха из тефтерите — всичко се оказа наред. Помотаха се още малко и нали и те са хора, хапнаха, пийнаха там каквото дал Господ и после си тръгнаха. Като не намериха доказателства за нещо незаконно, какво друго да направят. След ревизията заработихме здраво вече без никакви притеснения. Да знаеш само със стотина гусета какъв обществен авторитет и престиж получаваш — подхилкна се бай Радан. — Трябва ти нещо — там пералня, телевизор или друго, за което останалите чакат ред с години или някой важен шеф търсиш за услуга — нямаш проблем. Аз работех с размах и скоро всички големи клечки в града, че и доста извън него, ми бяха в джоба. На всички им беше ясно, че работата не е чиста, но прибираха пържолите без въпроси. И вратите, дето бяха затворени за балъците, се отваряха пред мен. Спомням си, току-що си бях купил жигулката. Нали всички са ми приятели, бяха ми съкратили срока за чакане от десет години на три месеца. Още не й се бях нарадвал, когато ми изби гарнитура. Ти си наясно, че по ония времена нямаше никакви чаркове — не само за коли. То резервна гума за велосипед не можеше да се намери, какво говоря, гаечен ключ седемнайска нямаше откъде да купиш, а гарнитура за жигула — забрави. Та, отидох аз в сервиза. Чаках чинно има-няма час и половина, чаках — хеле накрая техникът дойде. Огледа той двигателя, почеса се, изпуфтя недоволно и вика: „Запиши се, пък ние ще ти се обадим след време, като ти дойде редът. Тогава ще я докараш. Тук няма място, нали виждаш.“ „И колко ще чакам? — викам.“ „Ми от’де да знам. Може пет-шест месеца, пък може и година да откараш — и се подсмихва.“ Цялото изпълнение беше… направо като сцена от „Баш майсторът“. Работата беше ясна. Тръгнах си веднага — нямаше смисъл да го врънкам. Върнах се във фермата и отидох при нашия техник. Викам му „Боцни едно гуси първа категория и го остави да му изтече кръвта“. Така процедирахме в такива случаи. Приготви той по рецептата едно прасе около стоте кила, след един час го сложих в багажника на един найлон и тръгнах за сервиза. Само че тоя път отидох направо при началника. Отначало не щяха да ме пуснат, но склониха срещу шише ракия от близката бакалия. Той от вратата ме подхвана. „Казвай — вика — по-бързо, че главата ми е пламнала от такива като тебе.“ „Донесъл съм ви един подарък — викам, — само че е долу.“ Слязохме ние, отворих багажника, и той само изхълца: „Затваряй, затваряй — вика. — Кажи сега какъв ти е проблемът?“ „Ми тъй и тъй, гарнитурата на жигулката ми изби.“ „Васко — извика той на същия чешит, дето ме прати да чакам половин година. Оказа се, че той му е човекът за специални поръчки. Вие на такива им викате «бушони». — Вземи ключовете от човека. В багажника има нещо. Откарай го, знаеш къде. После оправете колата. Ти — обърна се той към мен, — ела надвечер да си вземеш жигулката.“ Та така. Гарнитури нямало, това нямало, онова нямало. Имаше всичко, само че трябваше да му намериш чалъма каква търсачка да използваш — беше поклатил глава бай Радан като човек, който е разбрал най-дълбоката, направо чудотворна, но недостъпна за тъпичкото простолюдие истина за живота при соца.

— Знаеха я колегите тая твоя дейност. Един приятел от службите там ми я описа доста подробно. Разказва ми и как си им дал едно живо прасе за някакъв празник, само че те го изтървали на двора на някаква тяхна почивна станция. Погнали го нашите, наизвадили пищовите и почнали да го гърмят. Чудеше се как не са се изпотрепали — беше се захилил тогава Сергей. — И за оная ревизия ми разправи. Само че не можа да ми каже къде си успял да скриеш тогава прасетата.

— А, набутахме ги в един стар порутен краварник в далечния край на стопанския двор. Поозорихме се малко, докато ги закараме, но успяхме. Ревизо̀ро въобще не се сети да проверява там. Пък и не му остана много време. Трябваше да опитва едни ракии, едни вина, едни мезета… В свинеферма беше, в края на краищата — захили се беше и бай Радан, без дори да се изненада от информираността на събеседника си. — А твойте колеги не са разбрали къде ги скрихме тогава, защото го направихме рано сутринта в деня на ревизията и само с технѝка. Преди това бях пуснал всички в отпуска за един ден. После разбрах и кой ме е клепал. И аз си имах свои хора при тях. Това печените прасенца са голяма сила — подсмихнал се беше той на тая всеобхватна и изстрадана от народа мъдрост. Както подобава, под мустак.

„Наистина всичко се промени неузнаваемо — поклати глава Сергей. Навремето и бай Радан, и Божидар бяха под прицела на службите. Само че Бай Радан — за присвояване в особено големи размери, както наричаха яките кражби, а Божо… Божо заради нещо, което можеше да му даде статут на виден дисидент. Поне след като изтече мътната вода. Какви подлоги на режима сега се напъваха да се изкарат изстрадали поборници за западната демокрация — тая нова панацея за всичките ни разтрисащи царството проблеми. Беше бетер от тъпата епопеята на активните борци. Сега и демократите излизаха от гората като партизаните и ятаците след Девети — нам колко петилетки. Божо наистина водеше битка срещу системата. Сигурно беше в името на някакво добро, което не разбирам — помисли си Сергей. — Зная малцина такива. Щеше да е справедливо той сега да е по върховете. Разбира се, ако в тая държава имаше справедливост. Само че то няма.“

Така си беше. Затова честните, особено по-вироглавите, пак най-често си горяха по удобни за инсталиране преносими клади, а босовете от всякакви мафии се пъчеха с коли за по няколко милиона, с метреси от разни конкурси „мис мокра фланелка“ и убийствени замъци в стил мутробарок. У него — едно ченге от миналото — пък все си оставаха съмненията. Ако беше ги изрекъл на глас, щеше да открие, че са за това дали е на страната на справедливостта и закона, а можеше да чуе и вече позаглъхналите угризения, че преследва човек, на когото — въпреки нежеланието да си спомня — дължи някаква все още продължаваща част от живота си. Но той не го направи. Само си помисли, че Божо отново беше на мушката на разни могъщи сили, които и сега пак бяха заместили държавата. А синът на бай Радан „караше влака“. Със същите криминални похвати, само че с мащаб, от който ти се завива свят. И пак беше неуловим от закона. Съдба. „И аз отново съм поел дълг да им служа. Какво друго трябваше да направя? Да се престоря, че не виждам ръката, която ми протегнаха? И да се наредя на опашката за безработни ченгета? И не какви да е, а с дамга за особена обществена вредност — като евреите при фюрера. Само дето не трябва да носим на реверите червена петолъчка… Това ли трябваше да направя? Да оставя семейството ми да гладува? Странно. Уж вървях по пътя на баща ми. А сега май не знам къде съм“ — въздъхна Серьогата.

Той си поспомня още малко, попочуди се и после се залови за работа, ако така може да се изразим.

* * *

След малко пред парадния портал на „Мултикомп“ настъпи оживление. Охраната се размърда нервно, двамина излязоха и заоглеждаха улицата, началникът на караула закопча тъмносивия си костюм, и ето че се появи всесилният бос в обкръжение на юначните си телохранители. Отстрани на пръв поглед изглеждаха като група яки борци от различни категории, но опитното око на специалист по аурите можеше да долови безпогрешно сиянието около Главния. С оттренирани движения групата се разположи в съответните за българските реалности шефски мерцедес и джип защитник и бранител^[3]. Пътуваха необезпокоени и скоро спряха пред красивата сграда на познатия на всеки истински софиянец шикарен ресторант „Крим“. Босът на босовете излезе, каза две думи на охраната и влезе със замах в тая света обител на българската демокрация.

Вътре в приятния полумрак, на самотна маса в дъното на залата го очакваше… нека го наречем за краткост г-н Х^[4] — един от най-нашумелите играчи по терена на родната политика и, както показваха проучванията на социолозите, вероятният следващ министър-председател.

— Здравейте, г-н премиер — каза бодро, но някак с неподходяща усмивка Павел Богоев.

— Здравей. Заповядай — каза кратко и като на нежелан особено гост г-н Х и направи подканящо движение с ръка към стола срещу него. — Не започвай с ласкателства. Не съм премиер.

— Не те лаская. Това е само въпрос на време, а аз обичам да изпреварвам онова, което ще стане очевидно за всички след някой друг месец. Затова и сме толкова успешни.

— Добре. Казвай какъв е проблемът.

— Не става дума само за един. Много са и ще ги изложа не по важност, а по реда, по който се надяваме да ги решим. С твоя помощ.

— Веднага те улеснявам: предполагам, че първият ще е за доставките на нефта.

— Да. Само не бързай да кажеш не. Най-напред ме изслушай.

— Слушам те.

— За твоето мълчаливо съгласие и подкрепата на комисията в парламента предлагам на партията ти по три милиона долара за следващите три мандата. Ще ги получавате, каквато е практиката — в куфарче. За теб лично ще има процент от печалбата, който ще постъпва на твоя шифрована сметка — в Швейцария, на Бахамите, на Аруба — където посочиш. Искаме подкрепата ти и за курортите по Черноморието и Чамкория. За тях ще увелича финансирането на пет милиона за мандат. Първите десет милиона мога да дам наведнъж. Помисли си: петнайсет милиона без данъци. За теб отделно също ще има едно куфарче. С традиционния милион. Предлагам да помислиш за съдействие и за един приличен процент от собствеността на „Пламък“.

— Това твойто си е чиста проба нахалство. Междувпрочем^[5], то си е типично за вас.

— Защо реагираш толкова остро? Твоята партия днес има мнозинство в парламента, но утре ще е в опозиция. Докато Мултикомп винаги ще е на власт.

— Известно ми е твоето самочувствие. Чувал съм и че ти караш влака. Затова искам да те уведомя, че за тая роля претендират много машинисти. Ако ти преразгледаш отношението си и приемеш водещото начало на политическата сила, чиито представител съм в момента, ще обсъдим отново желанията ти. Дотогава моя отговор ще е не. Това се отнася и за другите ти въпроси. С това считам разговорът ни за приключен.

— Добре. Само искам да ти кажа, че това според мен е политическа грешка. А такива грешки се наказват, нали знаеш. Който тръгва срещу парите, накрая винаги губи. И колкото повече са те, толкова по-тежка е загубата.

— Това заплаха ли е?

— Не, разбира се. Все още не е. Хайде, аз да вървя, че имам среща и с един от сините главатари.

След тези, да си признаем, многозначителни и малко плашещи думи, собственикът на всесилната групировка стана и тръгна към изхода. В полумрака на залата той му заприлича на примамливата светлина от изхода на тунел^[6]. „Обаче понякога оттам — подсмихна се Павел, — както е известно от фолклора, внезапно изскача насрещен влак. На мен напоследък май това прекалено често започна да ми се случва. А уж имам специален статут на недосегаем. Почти бях сигурен, че тоя ръб ще откаже, но все пак трябваше да опитам. То навсякъде бизнесът зависи от политически решения, но у нас тия дрипльовци могат да те съсипят, ако не им снасяш. Като си помисля, ако неколцината като мен съберем заедно всичко от татковината, за което имаме нотариални актове, ще останат само разни парчета из тилилейските гори и по голите чукари. Нормално е ние да се разпореждаме със собствеността си, а не посерковци като тоя. Тогава защо позволяваме на разни глезени синчета на мама Партия да изземват правомощията ни и да управляват вместо нас? Властта произтича от собствеността. И значи трябва да е наша. Само че нали непрекъснато внушават на баламурниците, че била произтичала от народа. Съвсем са видиотили това стадо. Така ще е, докато не се обединим и не почнем да налагаме волята си, а несъгласните да ги… там каквото се наложи. Току-виж след стотина години всичко се оправило — подсмихна се той.“

Докато се прибере, Павел Богоев направи конструктивен и сякаш лесно изпълним план. Неслучайно беше с най-висок ранг в ордена на свободните зидари. За целта трябваше да се създаде някаква групировка, някакъв вид съюз и дори откровен картел на първите… например дванайсет, а защо не и тринайсет (свещено, въздействащо число) богаташи, бизнесмени, капиталисти — после щеше да мисли как се наричат при оповестяването. Всеки от тях беше потенциален прикрит противник, а в отделни случаи и съвсем явен враг при разкрояването и присвояването на татковината, но беше и съюзник в борбата срещу всеки натрапник и по традиция алчен използвач от поредното правителство. Преследвайки заедно целите си, обединени — макар и лицемерно, макар и временно — в рамките на интересите си, те можеха да противодействат и парират фаворизирането на близката до текущите премиер, министри и безполезния иначе президент коварна бизнес клика. „И аз трябва да бъда босът на всички босове. Капо ди тути капи — поклати самоиронично глава властелинът от Мулти. Но това не може да стане без една могъща банка. Като тая на колегата Джон Пирпонт. Това, че сега в централите и клоновете на доста от банките на директорските столове стоят наши хора, не е достатъчно. Тая трябва да е само наша. Тогава вече ще съм наистина на върха. Стига са ни командарили разни съветски послушковци. Сега и американски подлоги. В царството ни най-после българите трябва да започнат да управляват. Но не копелдаците на разни дрипльовци, дето докопаха властта на девети. А богатите от ума си бизнесмени. Като мен.“^[7]

Могъщият шеф на Мултикомп се прибра в отлично настроение. Влезе в покоите си или в леговището, както наричаха офисът му, разположен на четвърт декар, и се упъти към тайната стая. Там, зад стените, които го изолираха от всякакъв вид наблюдение и подслушване, Павел Богоев извади от тайника шишенце с бял прах и тънко масурче, направи от него магистралка и сръчно я шмръкна. Напоследък доста често го правеше. Не се носеше лесно тая тежка корона. И без да се усети, всесилният бос на прехода, човекът, който имаше самочувствието, че кара влака, се превръщаше в класически наркоман от стандартните сценарии на американските филми с предизвестен край.

* * *

Димитър Иванов пристигна в офиса на „Мултикомп“ към два. Бившият майор от ДС имаше адвокатска кантора, но важните му клиенти не го търсеха заради задълбочени знания на високите юридически материи. Това, което му даваше предимство в бранша, бяха здравите му връзки в съда и прокуратурата, майсторското звание в заобикалянето на закона, безспорният му професионализъм в мръсните номера и личното му познанство с повечето изтъкнати мошеници от региона.

Тайният съветник на „Мултикомп“ изслуша условието на задачата, като сърбаше шумно кафето си, сякаш се надяваше по този начин да изрази уважение към дона си.

— Много трудно ще ни бъде да му попречим — завърши патронът. — Той вече е мултмилионер. Може да купи всеки местен банкер. Можеш ли да ги увардиш тия мушмороци? Ще купи и Стойновски, ако още не го е направил. Той откога се притеснява, че няма да може да се продаде. Страх го е да не залежи като консервите си.

Динята се захили.

— Не се смей. Може да стане опасно. Ако не му попречим, и фабриката току-виж ни се изплъзнала.

— Защо да се занимаваме непрекъснато с това, да проваляме тая тъпа сделка?

— А какво предлагаш? — наостри уши донът. Хареса му оригиналният подход. Личеше си бързият ум на разузнавача.

— Нека почне да я реализира. Важното е ние да му държим ръчичките.

— Хъ. Да му дърпаме кончѐтата, а? — каза Дон Вито и се засмя като кукловод маниак, който вижда новичък Пинокио с дистанционно.

— Да. Нека да започне сделката, нека да се бръкне по-дълбочко за подкупи, да се охарчи за лихви и неустойки, и после — хак!

— Значи пак ще я проваляме. Как ще стане, без и ние да хлътнем?

— Консервите нали са залежали?

— Да, но срокът им на годност не е изтекъл.

— На кого му дреме? На журналистите по̀ ще им хареса консервите да са развалени. Що да ги разочароваме? Те веднага ще почнат да ровичкат, ще се размирише, а щом това стане, тюменците ще върнат пратката. Ако ще и да е слязла току-що от поточната линия.

— За това ще се наложи да дадем някой грош.

— Не се притеснявай за парите. Сам знаеш, че журналистите се харчат по лев парчето. Щом се появи материалът в един тукашен вестник и в някой наш ежедневник, нататък е лесно. Повече няма да дадем и пукнат петак. Като засмърди, останалите веднага ще дотърчат да ровят с пръчките.

— Къде предлагаш?

— В „Загорска поща“ и „Отечествен фронт“.

— А Матей ще се съгласи ли? Нали са приятели с Божидар?

— Ако се опъва, ще го стиснем лекичко за гушката. Ще се обадя на десетина от големите му рекламодатели да спрат временно плащанията. Ще им кажа, че вестникът има проблеми.

— Какви?

— Да речем, с данъчните — съчини веднага комбинацията майор о.р. Иванов. — Ще подшушна на клиентите му да изчакат, докато мине бурята. Повечето от тях са мои хора от едно време — нали знаеш?

— Ясно, ясно — прояви разбиране Дон Вито. Навремето Динята се беше опитал и него да зариби, само че сбърка захранката, проклетникът.

— Няма начин да не ме послушат, познаваш ме.

— Да — каза донът. — А как ще убедим тюменците, че консервите са негодни?

— Ще го съобщим и в техните демократични вестници, бе. Ще го напечатаме по цветни афиши. Ако трябва — ще намерим хеликоптер да пусне позиви. Нека и големият шеф да използва чара си. Не може да няма някоя връзчица из братска Тюмения.

— Ами парите на банката? Нали не предвиждаш тя да получи вместо милиона си няколко вагона имамбаялдъ?

— „Витамини“ са все още държавно предприятие. Щом си получат обратно консервите, ще върнат поне тая част от парите, която са взели от Божидар. Останалите ще минат по параграфа за банковия риск. Нали са отишли в джоба на самите шефове? Нека да ги изпишат като помощи за социално слаби или, ако искат, за боядисване на фасадата. Да си размърдат малко мозъците — за какво получават тия банкерски заплати. Важното е, че ако следваме един такъв план, ще провалим целия замисъл на нашия юнак. А пък ако имаме и малко късмет — захили се адвокат Иванов, — той ще потъне поне с двеста-триста хиляди. В една такава операция ще се наложи да плати от свои пари транспортните разходи и неустойките.

— Ти май не го обичаш много тоя човек — позасмя се Дон Вито. — Добре, ако нямаш друго, аз да се обаждам на Сергей. Ако той даде картбланш, ще действаме по твоя план.

— Идва ми наум още един сладък момент. Една-две седмици след като се бракува продукцията, ще я продадем на тюменските другари на половин цена. От наше име. Така в касата на „Витамини“ няма да влезе нито левче. А транспортните разходи ще ги изработим за сметка на купувача. И докато донът се смееше, консилиерето му каза: — Сега вече можеш да се обадиш.

За това, че след една такава издънка ще може най-после да смени Стойновски със свой човек, Дон Вито се беше сетил и сам.

Той изчака търпеливо съветникът му да си тръгне, намери касетката с „Едно ферари с цвят червен, един милион във цвят зелен, това му трябва на човека“, включи стоватовата си уредба и отвори прозореца. Изчака жизнерадостните призиви на тая близка на народната душа чалга да залеят посивялото от всякакви окиси посттоталитарно околоблочно пространство и запали една Arturo Fuente Opus X от кутията, която пазеше за специални случаи. После се облакъти на перваза, изпуфка облаче ароматен дим и се усмихна като за семейна снимка. Имаше доста повече от споменаващият се в песента милион в зелено, а ферари с такъв дразнещ цвят не му трябваше. Къде-къде по-пунтово беше да е всемогъщ дон в новия свят. Пък и по-здравословно беше колата да е по-незабележима. Можеше да смени неговия поовехтял вече мерцедес от Е класата с един от оня, изпънатия модел, дето му викаха „пурата“. Щеше да го купи пак на старо от някоя местна автокъща. Хем щеше да е по-престижен, хем нямаше да дразни… някои другари. Само трябваше да внимава да не му пробутат някой с „нестандартни номера“. Ама то кой щеше да посмее да прецаква Дон Вито.

* * *

„Това, което Господ ти е отредил, не можеш да го промениш. Искаш да си богат — ще бъдеш. Искаш да имаш тайна власт над хората — ще я имаш. Но не тръгвай срещу това, дето е дар от Бога. Това го помни от мене. Хайде, отивай си“ — така му беше казала Ванга преди десетина години. Димитър си беше тръгнал ядосан, че е бил толкова път, за да чуе някакви общи приказки, и вече беше отворил вратата, когато гласът на пророчицата го настигна: „И ако си наумиш да го направиш, не те чака добро, да знаеш. Сред цветя те виждам“. „Какви цветя бе, лельо Ванге — беше попитал той, — ще ме убият ли, какво?“ „Не съм ти леля аз на тебе. Хайде, върви си“ — беше му отговорила тя троснато и той така и не научи какво го очаква. Като се върна от Рупите, си спомняше често думите й. После ги позабрави. И кой знае защо точно сега, когато вадеше от хладилника шишето със студена „Сливенска перла“, пак си ги спомни. Не, изобщо не беше случайно. Когато в живота му се отвори тая проклета врата, през която нахлуха като безкрайна вихрушка неприятности, мръсни номера и предателства, които го лишиха от работа, от домашен уют и спокойствие, той започна да посяга все по-често към чашката. И преди се беше напивал, но за пръв път зверски се отряза, когато жена му го напусна. Спомняше си всичко, сякаш беше станало вчера.

Беше петък, тринайсети март. Беше си сипал чаша „Столичная“, от тая, дето му я донесоха руските му приятели, и дремеше пред телевизора. Вървеше програма „Време“ и дрънкаха нещо за перестройката, но той чакаше филма в девет. Щяха да дават „А утрините тук са тихи“. Беше гледал първата част и оная сцена с банята, в която сред кълбета пара се къпеха чисто голички рускини. Възможно беше сценарият да е обхванал и втори полуден за къпане и можеше пак да ги погледа как се поливат с топличка водичка и как се пляскат сладостно с брезови метлички. И докато чакаше, пийваше от чашата като от тасче студена водка. Мислите му се кълбяха странни и неподредени, а от време на време като хлад от отворена врата в душата му нахлуваше срамът, че вече е майор, но о.з.^[9], и унижението, че няма пари дори за паметник на майка си, а трябваше скоро да й прави четиридесет. Бяха му разказали играта. Две седмици след провала на Чука полковникът го извика. Още от първите въпроси разбра, че някой го е натопил. Къбоков можеше да се е оплакал на кого ли не. Познаваше системата, знаеше, че няма смисъл да увърта, и си призна греха. Не че чак плака на твърдото полковнишко рамо — само разправи сбито как е подготвил операцията. В разказа му за момент проблеснаха съкровените му мечти за повишение, когато опита да се пошегува: „Аз — каза той честно — даже си мислех, че ще получа награда пред строя“. „И аз ще бъда откровен с теб — каза Делиорманов. — Не става въпрос за това, че си организирал такова изпълнение. Мен ако питаш, тоя Божидар отдавна заслужава да изяде един як пердах. Но това трябваше да стане, ако и когато ти кажа аз. Сега се е разминало леко. Ами ако беше станала някоя инфекция? И това не ти е за пръв път. Наистина вече прекали. Началството ти е много ядосано и няма да ти се размине само с «несесе-ра»^[10]. Виж, ако искаш да няма усложнения, най-добре е да си подадеш молбата“.

Полковникът знаеше, че идват други времена, и бързаше да разкара старите бойни другари. Трябваше да се появи чист пред новата народна власт. Да, така неочаквано майор Иванов изгоря в пламъците на перестройката. Не можа да му помогне дори баща му. И той беше полковник от ДС. Вече пенсионер, но полковник. Откакто се разведоха с майка му, ходеше от дъжд на вятър при него. Но сега отиде. Баща му имаше име и опит. Беше участвал в истински схватки с враговете — всякакви там горяни-моряни, кулаци-мулаци и даже някакъв набеден диверсант. Беше обръгнал в битките и имаше яки връзки навсякъде. Трябваше да може да му помогне. Когато му предаде накратко какво се е случило, той дълго мълча. После разказа на сина си кои са Къбокови и как са се сблъскали техните съдби в далечната петдесет и първа.

— Защо не си ми казвал досега за това? — упрекна го Димитър.

— А ти защо тръгна да се разправяш с тая буржоазна отрепка през главата на началника си — ядоса се старият и извади цигара златна Арда, но пак я прибра в кутията.

— Защото бях дал дума на Сергей. Знаеш кой е баща му, нали?

— Зная. Но ако беше поискал съвета ми, сега нямаше да си в тия лайна.

— Вместо да ме укоряваш, просто ми помогни. Всички са ти приятели.

— Ще се опитам. Стига работите да не са отишли твърде далеч.

Кален боец беше полковник Иванов и се опита да му помогне, но неговите бойни другари само отвръщаха очи. Не можеха да излязат те срещу полковник Делиорманов. И той беше техен боен другар, но — защо да се лъжем — някак си по-боен, защото вече бе на крачка от генералските пагони. Полковник Делиорманов го прие, поговориха си близо час и старият чекист излезе от кабинета му с наведена глава. Отдавна не беше влизал той при бойния си другар. И сега, като го видя зад бюрото — с бяла риза и вратовръзка, с благородно прошарена коса и очила в тежки рогови рамки, които му придаваха вид на прогимназиален директор, старият разузнавач даже малко се стъписа. Но щом полковник Делиорманов заговори, веднага си пролича, че срещу него стои не някакъв мекушав мижав интелигент, а чекистът с желязна хватка от спомените му. Заразказва му той и се оказа, че синът му беше допуснал доста други подобни случаи. Беше се опитал да бъде жесток, само че не към тези, към които трябва. Полковникът беше казал „Сега не е като едно време, Владо. Тогава беше ясно кои са враговете ни, тяхната мама. Те стреляха по нас — от упор или от засада. И нашата беше лесна — ние пък стреляхме по тях. Хубави времена бяха — каза той замечтано и добави поучително и с видимо разочарование: — Сега не е така. Врагът се е прикрил и трябват много усилия, за да разбереш кой е, неговата мама. А вместо това твоето момче гони кокошкарите и пияндетата и се мъчи да ги накара да си признаят какво ли не. И прави всичко на своя глава. Вярно, наше момче е. Затова по-рано можехме да простим такова залитане. Но сега настават тежки времена. Не зная дали си усетил, но скоро всичко съвсем ще се промени. И заради простъпки като тия на сина ти може да се наложи да отговаряме пред обществеността. А простъпка, която уронва авторитета ни, вече е вража. Това ти го знаеш не по-зле от мен. Лошото е, че напоследък на няколко пъти ми се наложи да отговарям пред началника за такива негови издънки. Наясно си как е при нас — никой не прощава. Затова нямам друг избор. Ако сред нас някой започне да се проявява като враг — няма баща, няма майка, сам знаеш.“

След тоя разговор полковник Иванов излезе като попарен. Това с промените и тия стряскащи обществени отговорности полковникът не го разбираше. Обществената отговорност беше пред окръжния комитет. Промени се бяха случвали. Но чак пък такива… Обаче подмятането за врага го разбра изцяло. И какво стана? Майор Иванов се надяваше старият да помогне, а в резултат баща му на практика престана да му говори. Не можа той, старият чекист Владимир Иванов, да понесе мълчаливия упрек на другарите си и за баланс намрази сина си. Сложи го в категорията на враговете, а с врага чекистите общуват само с куршуми. Така се преобърна светът на майор Иванов. А до производството му оставаше по-малко от месец… Но злото не идва само и Димитър вече половин година не можеше да си намери работа. Не че нямаше. Но беше обидно да варди кокошките в птицекомбината с пистолет, подарен за отлична служба от министъра. И за да бъде катастрофата пълна, преди месец внезапно почина майка му.

„Аз тръгвам“ — беше го сепнал гласът на жена му. Богдана стоеше до вратата в кремавото си костюмче и държеше сак. Sac voyage.

— Къде тръгваш?

— Отивам си. Напускам те.

— Защо? Какво ти стана изведнъж?

— Ето, виждаш ли? Ти даже не разбираш какво се е случило.

— А какво се е случило?

— Няма смисъл да ти обяснявам.

— Наистина не разбирам.

— Виждал ли си се отстрани в какво си се превърнал?

— Какво ти пречи? Това, че пия ли?

— Само това да беше…

— Какво друго има?

— Доскоро не обръщах внимание на клюките, че си имаш любовница. Мислех си — дори да е вярно, все някак ще го изтърпя. И като я видях тая твоя метреса пак се мъчех да го преглътна. Утешавах се, че може би повечето мъже са такива. Нищо, има и други важни неща. Мислех си, че между нас ще има разбирателство. И най-важното — че заедно ще се грижим за семейството си. Надявах се на първо време поне да престанеш да пиянстваш. Вече разбрах, че нищо от това няма да се случи.

— Че аз не се ли грижа за теб и за Светла?

— Грижел се бил. Ти на една родителска среща не си ходил. Кои са учителите й не знаеш. В кой клас е даже няма да можеш да ми кажеш. Поне запитвал ли си се с какво се храним и се обличаме двете с дъщеря ти? Кажи, де! Мойта заплата не стига само за ракията ти. Знаеш ли, че нямам позната, от която да не съм взела заем?

— Знам, че нямаме пари бе, Боги — залови се за това положително знание Митко, защото наистина не можа да се сети в кой клас е дъщеря му. — Да не мислиш, че ми е леко? Работа нямам. Приятелите ми ме изоставиха. Поне пари в книжка да имах, ама нямам. Не мога на майка си дори един паметник да направя.

— Ето, виждаш ли? Аз те питам кога напоследък си мислил за нас, а ти ми разправяш колко ти е тежко. Що на мен го казваш? Нека любовниците ти да те утешават. Само че и те ще те изоставят. Такива, дето гледат само собствената си изгода, на никого не трябват. А ти винаги си бил един абсолютен егоист. Но аз най-накрая го разбрах — каза жена му и понечи да затвори вратата.

— Чакай, чакай. А Светлана къде е? — скочи Митко и блъсна масата.

— А, сети се да попиташ. При нашите е. Да не мислиш, че ще ти я оставя. За какво ти е? Да те крепи до леглото, като се натряскаш ли?

— Слушай — започна той и докато се чудеше дали да я гръмне с пищова, или да я удуши с голи ръце, тя му се светна:

— Само да ме пипнеш, и ще опищя орталъка.

Така се разделиха — като приятели.

„Вече можеше да съм я излежал — помисли си самокритично майор о.з. Иванов. — Съдията щеше да прецени, че съм я удушил при самозащита.“

Не виждаше да е допуснал грешка. Вярно, беше залитнал… там няколко пъти. Но то кой мъж не го прави. Важно е, че се грижеше за семейството си. Беше носил цялата си заплата вкъщи. Получаваше четири пъти повече от жена си, но за себе си вземаше дребни стотинки и се стискаше да пие и една ракия за своя сметка. В службата даже имаше лаф „Да, бе, началникът да ти даде отпуска и Митко Иванов да ти поръча бира^[11] в кръчмата“. Така беше. И дъщеря си обичаше. Направи ли й апартамент? Направи й за чудо и приказ. Колко пари потънаха в него само. А вилата на морето — тоя малък дворец в Балчик? Нали на нея щеше да остане. Какво, като не беше ходил на родителски срещи. Такава му беше работата. Ловеше враговете, а те не му се обаждаха да съгласуват свободен ли е, че да почват подривната дейност, или да поизчакат, щото класната на дъщеря му го вика и е възпрепятстван.

„Аз се разправях с шпиони, саботьори и подпалвачи, а тя…“ — помисли Митко и се опита да си спомни специфични случаи. Но не успя да се сети за друг шпионин или саботьор освен Божо, а за подпалвач беше сто на сто уверен, че такъв не му се води. „Ама си намери майстора“ — помисли той за бившата си жена, докато наливаше от перличката.

Да, не можеше да му се отрече майсторлъкът. Той прие напускането на жена си като вража акция. Рефлексите му за борба се включиха и той започна да прилага всички техники за унищожение на врага, които беше усвоил в елитната Симеоновска школа и в жестоките схватки с враговете от Старозагорско. Митко беше отличник по бойната и политическата част. Като го гледаш — един такъв невзрачен, незабележим и сякаш простоватичък. Но в работата си майор Иванов беше неудържим. Тоя пищов за какво му го даде министърът? За вярна служба. И макар вече да беше о.з., старите връзки стояха. Никой нямаше кураж да откаже на един майор от ДС, макар и вече бивш. Защото всеки знаеше — уж е бивш, а после изведнъж се оказва, че бил настоящ. Затова той лесно събра свидетели, които бяха виждали Богдана Иванова в компания на пияни филипински моряци, и нейните приятелки бяха потресени, като узнаха за какво е харчила техните пари. После директорът й презрително каза от свидетелската банка, че Иванова е изоставала с плана, профсъюзният я заклейми пред съда, че не участва редовно в бригадите в помощ на селското стопанство, а от кварталното ОФ потвърдиха под клетва, че е гласувала обикновено с последните и очевидно без искрена подкрепа на народната власт. Поотделно всичко това беше нелепо, тъпо, противно и гадно. Но взето заедно, то звучеше като позната музика за присъстващите в залата и съдията и неговите безлични помощници го слушаха благоразположено. Честно казано, съдията въобще не слушаше. Той си мислеше възмутено докога майор Иванов ще го изнудва с оня запис. А на него беше запечатан един срамен момент от живота на магистрата, в който той се пазареше несръчно за петнайсет наполеончета вместо десетте, които му предлагаше един объркан началник-склад. Той се беше заблудил, че автомобилните гуми в склада му са непотребни, и ги беше продавал, дето се вика, за жълти пари на случайни граждани. Така всеки от двамата по свой начин беше използвал нещо държавно — в случая перманентната липса на автомобилни гуми — за лични нужди. За късмет въпросният началник беше отдавна вербуван от органите да донася за разни нескладови работи и печеният разузнавач веднага скрои номера с подслушването. Така хем неговият агент отърва затвора, хем съдията хлътна в капана с двата крака.

И когато се оформи портретът на ответничката Иванова като несъзнателна, безотговорна гражданка, която взема пари назаем в лева и във валута, за да задоволява порочните си страсти, всички бяха съгласни, че родителските права трябва да бъдат присъдени незабавно на бащата.

След процеса приставът се изрази в тесен кръг: „Мамата си трака. Тоя майор разгони фамилията на жена си“. Прав беше човекът, както се казва, от всеки ракурс.

Но майор Иванов отиде още по-нататък. Той заплаши бившата си, че ще я вкара в затвора, ако не престане с опитите си да вижда дъщеря им, освен когато той пожелае. И тя му повярва. Споменът за това, как я премачка беше пресен, а знаеше и къде беше работил бившият й съпруг и не си правеше илюзии. Виждаше го често със старите му приятели и знаеше, че страховитата им служба може да оживи всички ужасии, за които дотогава само беше чувала да говорят с тревожни намеци и недомлъвки. Съсипана, тя заживя с плахата надежда, че ще вижда Светлето поне от време на време — поне веднъж месечно, а може би мъчителят й щеше да се смили и да разреши да са заедно дори два пъти. Той отначало наистина го правеше и тя му беше почти благодарна. После майор Иванов разреди и тия посещения. Богдана не издържа и започна да пие, а това му послужи да й позволява да вижда Светлана вече само от другия тротоар на улицата. На дъщеря си пък Димитър каза, че майка й се е пропила и не иска да се грижи за нея. Това така съсипа бедната женица, че тя започна да получава редовни тежки нервни кризи, а накрая прописа и стихове — главно с песимистично, антисоциално и значи съвсем определено антисоциалистическо съдържание. При разрастване на симптомите, такава отдавна диагностицирана от съветската медицина болестна форма трябваше да я отведе на един по-продължителен оздравителен курс в лудницата. Което най-накрая и се случи. Майор Иванов се погрижи да е оная, най-реномираната в околността. Тя прекара там девет месеца, а след като я изписаха, съвсем престана да го тормози.

Оттогава се изнизаха десетина години и той вече мислеше, че е победил окончателно. Поне жена му не стоеше вече на пътя му.

Митко Иванов отпи от ракийката и пусна телевизора. Даваха там нещо, а той гледаше и си мислеше, че вече е богат, че сега наистина владее хорските съдби и че тоя… тоя Божидар най-сетне му падна в ръчичките.

Всичко се развиваше точно както искаше. Дъщеря му завършваше право в София след няколко месеца. Щеше да работи при него и той вече беше купил в центъра един тристаен апартамент, за да го превърне в адвокатска кантора „Иванов и сие“. Беше го стегнал с гипсови тавани, скъпа теракота и нови врати, за да внушава спокойствие и респект. Беше купил дори камбанка, която весело да звънка, когато пристига поредният клиент — също като в габровски дюкян: хем чорбаджията да излезе и да прецени тоя, дето влиза, за какво става — за ядене ли е, за изхвърляне ли е, хем и да проследи да се затваря вратата, че да не избяга топлото. Не беше я сложил още, защото искаше да достави удоволствие на Светлето и тя сама да я окачи над горния праг. Обичаше той дъщеря си. Отгледал я беше, възпитал я беше. Един ден тя щеше да поеме неговия път. В нея бяха всичките му надежди. И засега плановете му вървяха тъй добре, сякаш звездите ги закриляха. Да, нищо от плашещото предсказание на петричката врачка не се беше сбъднало и той виждаше дълги слънчеви дни пред тях.

Мислите на о.р. майор Иванов течаха широки и пълноводни в тая насока, докато изпразни шишето, след което заспа.

* * *

Напразно, напразно. Навън беше чудна есенна вечер. Тази част от денонощието винаги е вдъхновявала артистичните натури с усет за романтичното — писатели, поети и прочее кукута, благородни разбойници с издайнически нежни души, композитори на канцонети, любители на сръбска музика, отнесени полски светулки и — как щяхме да забравим — безнадеждно влюбената част на населението. Матей си спомняше, че популярни в миналото бяха вечерите в Подмосковието, нощите на Кабирия и бар „Астория“. Известни му бяха също теменужените привечери из Софийско, горещите нощи на Фамагуста^[12], пълни със себеопознавателни размисли, както и малко познатите сред обикновеното население парижки нощи — да речем, в кокетните кафененца на „Монмартър“ или на препълнения с вдъхновяващ разврат плас „Пигал“. Или под някой мост на Сена, където бедно облечен музикант свири на тромпет шансон от петдесетте. Пред него е поставена черна шапка, като тия на коминочистачите от старите фотографии, в която минувачите хвърлят френските си грошове. Шансонът е малко тъжен — няма как, френски е, а и времето му е отдавна минало. Ив Монтан, Фобур Сен Мартен и прочее — такива работи.

Някаква подобна вечер беше припаднала и над тоя странен старозагорски град и в това също нямаше нищо необикновено — те тукашните вечери са такива или са вече съвсем скръбна история. А точно в една такава о.р. майор адвокат Иванов би могъл да види как дъщеря му Светлана въздиша на покрива на Френската гимназия, загледана в гаснещите светлини на прозорците и в бледите есенни звезди.

Тук, четири етажа по-близко до очакващото ни един ден тъмно и загадъчно небе, се разполагаше местната обсерватория. Създадена преди десетилетия от един вече позабравен мечтател^[19], тя беше приемала десетки млади хора, нямащи какво по-смислено да правят, освен също да мечтаят и да се прозяват сънено, излегнати в хайлашки столове и загледани в какво? В същите бледи звезди, в светлините на преминаващите самолети и в движещите се светли точки на това — тогава, преди много години — ново чудо: изкуствените спътници на земята или ИСЗ. Тогава американците, изплезили езици, само догонваха непрекъснато съветските другари.

Светлето беше една от тези безотговорни девойки, които, вместо да изпълняват текущите си комсомолски задачи, се занимаваха с неупоменати в устава наблюдения на подобни съмнителни обекти и разбира се, ама разбира се — със съпровождащите ги определено неастрономични увлечения. Заради това беше дошла тя тук и тоя път и гледаше замечтано нощното небе и силуета на един познат стар шезлонг: защото беше влюбена. И то в кого? В Матей.

В него тя се влюби внезапно, бързо и страстно. Всичко стана в първия миг, в който го видя. Той беше дошъл в обсерваторията да изнесе лекция за атомните електроцентрали. Не че на астрономите им бяха притрябвали, въобще не им бяха нужни — всеки знае, че те работят предимно на тъмно. По щеше да им е от полза една нова кафеварка. Работата беше там, че имаше за усвояване лекторски фонд, а нямаше друга по-подходяща тема. За какво друго да е лекцията? Ако помислим, ще видим, че темата за АЕЦ е най-подходяща.

Матей беше великолепен. В бял блейзър и тъмночервено поло, с артистична коса и одухотворено лице. Още щом я погледна с топлите си кафяви очи, Светлана разбра — това е мъжът на мечтите й. Матей също нямаше как да не я забележи. От пръв поглед си личеше — това е жената, която търсеше. Имаше опит той в тия работи. Тая разкошна коса, тия бездънни сини очи под вежди като крила на птица… Ами устните, ами шията… Матей си представи още някои неща и му се прииска да зареже лекцията още преди да е заговорил за огромни тръби и помпи, за пълната с невидими атомни таласъмища централна зала и могъщия реактор в нея, за коварните радионуклиди и останалите железарско-ядрени простотии, и да й подаде ръка… и вече да се познават, и да тръгнат начаса към Аязмото, към Втория баир и още по-нагоре, където са небесата на влюбените. Все пак беше неудобно да не изпълни лекторския си дълг и той оползотвори полагащия се академичен час, но всички разбраха, че говори само на нея.

Беше незабравим ден и още по-незабравима нощ. Тя му се отдаде в стаята на хотела с такава страст, че всички наоколо — обслужващият персонал, комшиите от двата съседни етажа и дори хотелските инвентарии стенеха, стискаха и въздишаха заедно с тях. И на Матьо му стана ясно — за тази жена той е готов на всичко: да напусне работа, да зареже приятели… да се бие на арената с гладни неизвестни на науката животни, да тръгне по пътя на тракийския негър Орфей и даже неговият съплеменник Влад Цепеш да го нанизва бавно на отвратителното си приспособление. И да продаде родината си, ако има мющерия, като едното нищо би се съгласил за подходяща сума. Накратко, готов беше на всичко.

И най-напред той направи първото. Напусна Атомната, тръгна си от оня козлодуйски рай — с веселите нощи на БЩУ, със страстните парясници — рускините, с безкрайните пиянки, с излетите край вечната река, на които се съчетаваха всички изброени хубави страни на ергенския лайф. И той му се струваше вечен. Но… дойде Светлана и — край. За него вече нямаше друг живот, освен с нея. Най-странното бе, че и тя искаше единствено това. Трябваше само да завърши следването си. И понеже нито тя, нито той можеха да издържат повече от пет дни, без да се видят, ту Матей пътуваше до София в творческа командировка, ту Светлана се връщаше за няколко дни в Зарата — тя така наричаше местното селище. Но броените дни са като спестените пари — бързо свършват, и тия бяха от последните, които двамата можеха да си откраднат, преди да дойде сесията. Матей се беше върнал скоро от Швейцария и нощта сякаш беше пълна с неясни образи, силуети на заснежени върхове и с мечти за все още далечни, но предстоящи чудеса.

— Виж колко е хубав градът — въздъхна тя за пореден път.

— Да, бе.

— Не е ли хубав?

— Често съм чувал да разправят, че нашият град бил красив. Чувал съм даже, че и раят на земята бил в България.

— Защо, не е ли така?

— Ами това са глупости бе, Светле. Красив град е Париж, а раят пък открай време си е в Монтрьо.

— Там ли искаш да живеем?

— Не, Светулке, там, като във всеки рай, е пълна скука. Жителите там са алчни и стиснати. Там например, щом влезеш в някой магазин, и веднага почват да ти се мазнят, за да те ошмулят по-лесно. И никой не дава пари на местния просяк, щото са ужасни стипци. Той всъщност е някакъв милионер, който се е съгласил по съвместителство да играе тая роля срещу мизерно възнаграждение. Назначили са го, за да не могат да ги упрекнат в ООН-то, че при тях има дискриминация и просяците не са застъпени в швейцарската действителност. Понеже е на заплата, човекът не може да си изкарва честно прехраната с просия, а е принуден да участва в борсови спекулации. Там се знае, че и тая работа не е сигурна, и затова взема наеми от недвижима собственост и от три скромни вериги от магазини. Не съм ти разказвал как горе в планината видях едно семейство с три деца. Тръгнали бяха, горките, да берат гъби и горски плодове. Те, швейцарците, така си изкарват прехраната. През деня всички работят като чалнати, а вечер се разотиват по къщите си да си броят ненаситно златните франкове. Не им остава като на нас свободно време и затова прехраната си я изкарват по други начини. Абе, покъртителна история. Представи си сега на тоя фон, когато по магистралата им те задмине поредният скръндза швейцарец, който се прави на холивудска звезда. Късно есенно утро е, слънцето напича, а той фучи по аутобана с някакво ретро кабрио от трийсетте, русият му перчем се ветрее, сякаш е тръгнал на пробни снимки за американски уестърн. Как да не ти се иска на такъв да му сложиш една яка германска каска — тъй и тъй колата му е от времето на вермахта. И да го пратиш да копа лозята от двете страни на пътя. Това ще е тъкмо на място, защото мои приятели там са ми разказвали, че никога не са виждали някой да ги обработва.

— Хайде да отиваме там тогава — засмя се Светлана. — Ще намерим някой град, в който щатният просяк се е пенсионирал, и ще се кандидатираме за неговото място.

— А, не. Да работим денем като гламави, а нощем да броим швейцарски франкове и разни международни валути. Не искам. Лайфът е другаде, Светле. На мен най ми допада Италия. Там като у нас можеш и да си мързелуваш на работната площадка, и да се разправяш на висок глас, и да не спазваш повечето забранителни знаци, а и да се сбиеш няма много да ти придирят. Все едно, вечерта пак те чака долче вита с италианските бамбини. Виж, ако не трябва да работиш за капиталистите, Шивейцарията е най-убавата — подхилкна се той с акцент на старозагорски циганин. — Там като се прибереш вкъщи след десет вечерта, отвсякъде се чува само едно тихичко „зън, зън, зън“ — нали местните си броят златцето. Мен тоя звук най-бързо ме приспива.

— Значи не искаш в рая? — засмя се Светлана.

— Аз не съм за там — от детската градина все по лоши пътища и с лоши приятели се влача. Ето, и сега например крия данъци. А в ада — нали знаеш? Укривателите на данъци са заедно с женените прелюбодейци и застрахователните агенти — засмя се той.

— На теб май ти се иска и адвокатите да сложиш там — засмя се тя.

— Нее, техните кантори са в чистилището, не знаеш ли? Там час по час възникват спорни въпроси: кой е за нагоре, кой е с обратния асансьор. Вие сте поели нещата и оттогава чистилището е задръстено от клиенти. Делата в тоя отдел са като в нашите съдилища — могат да се точат вечно, никой заникъде не бърза. Аз за това мечтая — ти да поемеш там тъжния ми случай.

— А аз мечтая по-скоро да завърша и да сме най-после заедно — погледна го Светлана.

— Каза ли вече на баща си?

— Не.

Матей въздъхна. Досега се бяха крили от него. Трябваше да са особено изобретателни и те го правеха. Използваха различни адаптирани към местните условия конспиративни номера на коза ностра и ирландските патриоти, както и някои избрани руски шпионски техники. Дори когато отиваха сред близката природа, внимаваха да не ги види някой от тая напаст — пенсионерите, които непрекъснато щъкаха да търсят хранителни растения. Въобще Матьо беше много начетен в тая област и като че ли бяха успели. Печеният в разузнаваческите работи майор о. р., изглежда, не се беше усетил.

— Той може би вече се досеща — предположи с надежда за обратното Матей, въпреки че знаеше: майорите от ДС не се губят в догадки, те просто знаят.

— Дори да е така, всичко ще е наред, ще видиш. Той ме обича и ще ни приеме — каза Светлана. Тя наистина почти вярваше в това. Но някъде дълбоко в себе си, отвъд границата на разумните доводи, имаше и едно особено чувство за опасност. Може би… ами да, страхуваше се, че всъщност той обича не нея самата, а образа на предана и послушна дъщеря, който му трябваше за адвокатската къща. — Малко се боя — призна тя, — но съвсем скоро ще му кажа. Сега не си струва да се притесняваме. Виж каква нощ е — нека да си помечтаем още малко.

— Добре, хайде да отидем у нас и да се отдадем на бляновете си — каза той.

— Хайде — каза тя.

Двамата тръгнаха. На терасата останаха само старият шезлонг и смътните очертания на двата купола — сферичен и квадратен. Сякаш някой нарочно ги беше направил като местен и доста мъгляв символ на вечния нерешим проблем за квадратурата на кръга.

А може би и за сбъдването на мечтите.

* * *

„Хеей, моя зет го бива наистина само за лихвар — мислеше си Дон Вито, докато гледаше телевизия в хола на мезонета си. — Като ще отпуска такъв заем, можеше да посъбере поне малко информация, да разбере за какво става дума. Ама на него само комисионната му е в ума.“

Той си спомни изражението на Теодоси, когато му каза, че може да оформя заема на Божидар и да си вземе процента от сделката. Ако имаше момент, в който зет му беше готов да му целуне ръка, това беше тоя.

„Нека да знае кой му дава парите“ — помисли си донът.

Жена му влезе мълчаливо и занарежда масата. Отново беше отгатнала желанията му и пред него се появи запотена бутилка „Смирноф“, сьомга хайверче в купичка от компот и истински кисели краставички, а не някакви си там стерилизирани корнишони. Добрина шеташе из къщата като добър дух. Можеха да имат не само домашна прислужница, а цял слугински отдел с деловодство и касиер на пълен работен ден, но донът предпочиташе да вижда край себе си само жена си. Божидар беше идвал няколко пъти у тях и веднъж беше казал, че двете с Радостина приличали на домашни феи. И той вкъщи имал непрекъснато чувството, че ако остави вечерта чорапите си пред вратата, на другата сутрин ще намери в тях жълтица или поне коридорът ще бъде проветрен.

Светослав се запозна с Божидар Къбоков на един курс за компютърно ограмотяване на старозагорските даскали. Тогава той още работеше всеотдайно и като повечето истински мъже заспиваше спокойно, унесен в мечти за бляскаво бъдеще, материален просперитет и безброй красиви любовници. По онова време изгряваше звездата на персоналните компютри, а те в училище тъкмо си бяха купили три „Правеца“-а. Директорът веднага нагласи единия на бюрото си, защото беше видял, че директорът на Математическата също го е поставил там. Останалите два му пречеха в кабинета и понеже не вървеше да ги сложи в склада, той възложи на Светослав да им намери място в образователния процес. По онова време партията съзираше в компютъра отдавна търсената вълшебна тояга, чрез която да срази окончателно капитализма и неговите врагове. Затова тя искаше подрастващите да овладеят масово новите ръкопашни техники. В резултат пред много директори се появи задачата как да освободят пространство в кабинетите си. Така Светльо попадна в една доста голяма група от колеги с подобен на неговия проблем. Те трябваше да овладеят компютъра, за да могат после да го използват за неговото неясно предназначение. Това трябваше да стане бързо и за целта бяха организирани курсове с необходимата кратка продължителност. В смисъл, по-дълги от тези за помощник-готвачи, но със значително по-малко човекодни от онези, да речем, по класическа езда. Бяха се спрели на едномесечни курсове без откъсване от производството и един от тях водеше инж. Къбоков. Още на първата лекция той им разправи точно как като студент искал за две седмици да се научи да язди кон, но инструкторът му казал, че за толкова време може да се научи само да води магаре за юлара. Колегите се засмяха снизходително. Инж. Къбоков се водеше на работа като незначителен висококвалифициран възпитател в основно училище, докато останалите бяха изтъкнати учители (master-и и professeur-и), на които директорите разчитаха и при най-възлови мероприятия, провеждани и от най-проклетите началник-учебни отдели по места. Но точно в тоя момент, макар и за кратко, разликата между тях малко се постопи.

Светослав веднага забеляза, че пръстите на Божидар се движеха по клавиатурата доста по-бързо, отколкото тяхната секретарка успяваше да удря клавишите на училищната „Марица“. Спомняше си, че беше споделил това с един колега, но той веднага му каза, че това е така, защото клавишите са разположени по прогресивния западен стандарт QWERTY, а не заради някакви лични качества на инж. Къбоков. „И аз, и ти можем да се научим да пишем бързо. Не е въпрос на способности, а на време. Само че за какво да се учим, като имаме секретарки?“ — беше се засмял колегата. Светослав не мислеше така, но си затрая. Той не обичаше да убеждава ония, които не бяха съгласни с него — стигаше му и това, да се съобразяват с него безпрекословно и по възможност начаса. Като млад беше изгубил много време в празни спорове. Зелен беше тогава, вярваше в ония наивни измислици за равенството, братството и не знам какви глупости още. Все на добър се опитваше да се прави. Мъчеше се да убеди опонентите си с аналогии, с факти, с логика. Повечето му бяха приятели — от ученическите години, от службата. Само че, докато се опитваше да ги просвещава, те какво? — правели му кал и други жвакащи мръсотии зад гърба. Един от тях — после научи — го злепоставял пред шефа и пред партийния. Друг задирял жена му. Трети доносничел пред… ясно пред кого. Това Динята му го каза един ден, докато си пиеха кафето. Щеше да си изтърве чашата. Беше най-добрият му приятел. Помагал му беше, грижил се беше за родителите му, докато синът им метлосваше из Джамахирията. А той… Веднага му мина през ум, че същото се беше случило и на баща му. Тогава старият беше директор на фабрика „Надежда“ и от добро сърце назначи на работа неговия съученик и приятел от детинство Григор Обесников. Беше закъсал, и нали за това са приятелите, направи го свой заместник. Бяха близки, ходеха си често на гости, празнуваха заедно, а Светльо му викаше чичо Гриша. На работата, ако нямаше някоя делегация или не наближаваше края на месеца^[20], по цял ден пердашеха шах и табличка. Един ден чичо му Гриша отсъствал, а на баща му потрябвал спешно някакъв, както той се шегуваше, докимент. Тръгнал старият да го търси, и докато ровичкал из бюрото на заместника си, сред папките бе открил стенографски записки. Сторило му се странно: защо са му на Обесника — той така му викаше — тия йероглифи и решил да разбере какво е зашифровал съученикът му с парламентарен бързопис. Баща му не владееше стенография, но Светослав я беше учил в осми клас и му ги разчете. Оказа се, че това не бяха велики мисли на народните ни представители, нито конспект за нов ергенски данък или неотложни производствени задачи. Тоя обесник си беше отбелязвал, при това с изненадващо отвратителен език, какво, пред кого и как да изтропа анонимните си доноси за своя приятел от детинство и благодетел — главно пред секретаря по промишлеността в окръжния комитет и пред един друг, с тайнствените инициали М. Д. А сега, едно поколение по-късно, всичко се повтаряше. Два дни след това изпълнило го с мизантропски навеи съвпадение, Светослав не успя да дойде на себе си. Не искаше да повярва, че сценарият на подлостта отново включва тоя извечен рефрен, докато не видя копие от излиянията. Позна веднага почерка и това сякаш изпразни сърцето му от хубавите човешки чувства и го напълни с някаква отровна течност. И му отвори и очите, за да не го сполетяват подобни ексцеси по пътя на познанието. Тогава се зарече: край на споровете, край на откровенията. Няма защо да ограмотяваш и поучаваш околните и да информираш по тоя наивен начин и съответното наблюдаващо лице от Службите. А още по-вредно е да известяваш истинските си мисли и планове. Трябва да водиш за носа всички край тебе, да ги цакаш и те да ти пълнят джоба. Сега, когато вече беше станал виден дон и беше наясно с фината материя на българската душевност, знаеше, че все някога може да му се наложи да убеждава — вироглавци имаше колкото щеш. И той беше готов да го направи по някой от общоприетите начини: чрез окачване на месарски куки, заливане със свеж бетон, посредством удушаване с тънко въженце и чрез други подобни дискретни методи от практиката на организациите в бранша.

Но още тогава Светльо се интересуваше от кадровите въпроси и затова към края на курса беше попитал Божидар колко от участниците могат да се научат да работят с компютри. „Да ползват готови програми могат почти всички. Но да правят такива могат по-малко и от онези, които могат да станат класни щангисти“ — беше се засмял той. После бяха разговаряли много за качествата на учителите. Божо пак се беше изхилил, че по негово време педагогическият профил бил условно име на по-тъпата част от студентството. Беше го попитал при кого ще отиде да учи занаят и той му беше отговорил „при майстор, при кого“. „Е — беше му казал Божо, — кажи ми колко от учителите по литература са майстори в занаята, да речем, писатели или журналисти? Колко от даскалите по рисуване са правили собствени изложби, колко от тези по музика свирят поне в някой ресторант от квартално значение и колко от математиците са публикували напоследък някоя нова теорема. Не става дума за някаква голяма, сложна теорема — беше се изхилил Божо, — а за някоя съвсем мъничка теоремка.“ Светослав също се беше засмял, защото беше завършил математика педагогически профил и честно казано, не знаеше такъв случай. Да, той споделяше много от мислите на Божидар, въпреки че според него, новият му познат изпадаше често в крайности. Например въз основа на някакви свои статистики за надареност на децата в областта на информатиката той твърдеше, че ДЗУ-то в града е кадрови нонсенс и рано или късно ще се срине дори само заради това. При средно един на сто хиляди с дарба да създават подобни хай технологии трябвало в града да дойдат едва ли не всички български топ специалисти от тоя бранш, за да може заводът да е на нивото на водещите в света. А тогава нямало да остане никой за клона му в Чирпан, чиито жители от векове са известни с това, че техните творчески души, след чирпанската люта ракия и боя по празници, най обичат да произвеждат хард дискове и любимите си електронни джаджи за американски совалки. „Няма да разглеждаме дребните странични ефекти — беше казал Божо. — Да речем, че след като се заситят чирпанските инженерни нужди, няма да остане кьорав специалист за други, по-незначителни промишлени гиганти в други градове и села, за атомни централи, ракетни поделения, всякакви там вузове-музове и за най-важното пето колело — Академия на науките.“

Това беше вече прекалено. И на Светльо му беше минавало през ум, че, да речем, от времето на Гунди футболният ни отбор беше далеч от световната класа точно защото футболисти като него не се раждат често, но чак пък толкова. Не си спомняше къде, но беше прочел, че геният е един процент талант и деветдесет и девет процента упорит труд. Следователно от наличния материал могат да се произведат колкото си искаме спецове по електроника или централни нападатели за националния ни отбор — трябва само яко бачкане. Когато го каза на Божидар, той само се засмя и отвърна: „Виж, не се подвеждай така елементарно. Тоя един процент не означава колко малко е талантът, а какво е съотношението между него и упоритата работа. Едисон сигурно е имитирал скромност, когато не е посочил колко голям е всъщност тоя талант спрямо традиционното ниво на бездарност. Ясно ти е, че на гения ще трябват маса тонове от тая мъглява субстанция, докато ние можем да се задоволим там със сто-двеста грама. С тъпите си идеи и внушения за равенството, някой накара хората да се чувстват неудобно от таланта си. Нали не си мислиш сериозно — беше му казал, — че от музикалните инвалиди в ротата някой ще се развие чрез усърден труд като велик тромпетист? Ти самият нали не се надяваш с упорити тренировки да скочиш един ден повече от Боб Биймън? Или да станеш красив и обаятелен като Ален Делон? И не ти ли се струва, че за гения, освен прекалено много талант, ще трябва и определено количество гениалност?“

Сега Дон Вито се сблъскваше час по час с отчайващия проблем откъде да намери подходящи хора за малката си и… да, сплотена организация и понякога му минаваше през ум, че Божо се оказа прав. Беше пълно с некадърници и мошеници, но виж, стойностни кадри с достатъчно количество от неотменно необходимия за дейността талант почти нямаше. И от деветдесет и деветте процента работа нямаше никаква файда.

— Как мина в София? — сепна го жена му.

Беше ходил предния ден при адаша си Дон Мечковски. Той се казваше Атанас, но нали и двамата бяха донове, та си викаха адаш това, адаш онова. Разговорът беше много интересен. Адашът му разказа как е бил в кабинета на подуправителя на БНБ и там се разисквало как да се узакони разграбването, тъй де, приватизацията. „Ти мислиш, че ние сме разбойници — беше му казал донът. — Може и да сме, обаче истинските хайдуци са в бенебето и по останалите върхове. И в банката са най-навътре с технологията. Те шепнат на ушенцата на управниците ни финансовите механизми за якото крадене. Ний с теб трябва да се специализираме в приложението им.“ Дон Вито се върна късно през нощта и още не беше докладвал. За разлика от италианските другари, българските кръстници често споделяха преживяното през деня със своите дони. Още от древността тукашните мъже бяха забелязали, че на жените могат да се поверят и други задачи, освен да ловят жаби из околността и да приготвят убийствено дълги варени макарони. Убийствено да, но защо само макарони? Нашите хора развили тези мисли и започнали да възлагат на съпругите си разнообразни функции по прехраната и отглеждането на потомството, като по този начин се освободили за овладяването на най-тънките философски материи. Така постепенно се оформила и най-важната функция на българските жени като слушателки на най-новите мъжки философски открития: „Нямаме ние политици, нямамеее…“, „Ми то това държава ли е — тука всеки гледа да те прекара“ и „Не е живот това, не еее… мамата си е… (цензурирано)“. В такива случаи те изслушват, одобряват и насърчават откритията на мъжете си, като не забравят да им наливат ракия и да досипват навреме салатка.

Дон Вито спазваше традициите и редовно споделяше.

— Нищо, Инче. Както обикновено. Срещи, разговори… Абе, само си губя времето аз… Оооф, оф.

Това още не приличаше на завършена философска мисъл и тя знаеше, че донът ще продължи да разсъждава в тая насока. Затова, докато подреждаше масата, можеше да го подтикне с хватки от кръстосания разпит. Беше ги усвоила от филмите за живота на американските адвокати.

— Нали ходи при шефовете, защо да е загубено време?

— А, уж щяхме да обсъждаме тая шибана приватизация — показа той съвременен вкус към езика, копиран от същите филми, — ама те гледат все да избудалкат такива като мен и да ни пратят в тъча. А пък там ние докато се усетим, току-виж дошъл краят на гювеча.

Така си беше. Софийските донове много добре знаеха какво, кога и как ще приватизират. Само че защо да допускат до тоя животворен процес разни провинциални колеги. А той течеше с пълна пара и само простият електорат си мислеше, че всичко се бави и протака. Най-важните предприятия отдавна вече бяха де факто приватизирани.

„Кво е това «завод», «фабрика» или там някакво предприятие — беше го попитал веднъж риторично Дон Мечковски. — Нали не си мислиш, че това са нашите допотопни машинарии в халетата с изпотрошени прозорци? Оборудването им става само за вторични суровини, и то ако предварително го нарежеш. Предприятието — беше посочил той Дон Вито с пръст, — това са пазарите и инфраструктурите му. Те ни трябват на нас — разкри неочаквано адашът му генералния план. — Обаче повечето пазари ще ги загубим. Тъй е, като произвеждахме само боклуци и ги пробутвахме из соцлагера и на по-тъпите араби. Кой ще ни ги купува сега^[21]? Затова трябва да изцедим тези пазари час по-скоро. Знаеш схемата.“

Дон Вито я знаеше. Най-напред продукцията залежаваше, защото разпердушиниха външнотърговските централи, а търговските отдели в предприятията не можеха да си спомнят къде са продавали боклуците си при соца. Стоките изчезваха от пазара, предприятията закъсваха, персоналът се разбягваше, а сред народа се задаваха безпаричие и глад. Тогава наши момчета спасители започнаха да искат от държавните банки кредити, за да изкупят станалата непотребна вече продукция. Други наши момчета им отпускаха парите, като се съгласиха заемите да бъдат гарантирани със стоката, която ще продават по нашите и външните пазари. Нямаше нищо лошо — нали, както знае и първокурсникът от Икономическия, стоката си е пак пари, че може даже и пари прим. После нашите момчета започнаха да продават продукцията там, където това се е правело винаги, и да прибират законната печалба от двайсетина процента. Това означаваше, че от стока за един лев ще вземеш някакви си двайсет стотинки. Нищо работа. Но пък ако е за десет милиона, два от тях ще сложиш в собственото си джобче. И ето те на сутринта милионер. Сергей му беше разказвал за Атомната. Там, а също в Мариците и на още куп места нашите момчета веднага поеха освен, разбира се, доставките, и ремонтите. Извършваха ги със същата държавна техника и специалисти от предприятието, с които и преди се правеха. Само дето прибираха в частния си джоб законната печалба — два трийсет, а защо не петдесет процента — кой както я нареди. Така вече можеше да прескочиш ниво и да се наредиш рамо до рамо с водещите мултмилионери. Работата беше толкова увлекателна, че нашите момчета забравиха даже да върнат кредитите. Но то това влизаше в сметките на новата народна власт. Междувременно предприятията продължаваха да работят на загуба и държавата трябваше да печата все нови и нови пари, за да плаща на работ’ческата класа и трудовото селячество. Е, и на тая тежест за обществото — интелигентите — от време на време. Природонаселението купуваше като откачено, търговците дружно отговаряха с вдигане на цените, Димитър Попов призоваваше отчаяно „За бога, не купувайте, братя“, а бенебето печаташе яката, за да укрепи пазара и да помогне да изправи глава демокрацията. Вместо това укрепна и изправи снага инфлацията. Умело направлявана от нашите печени банкери, тя започна да яде лошите кредити и да се развива в хиперинфлация. Дон Вито още не знаеше, но ние вече знаем, че тя щеше да превърне записаните в левове, съгласно закона, заеми за милиони долари в цял джоб новички жълти нашенски стотинки. Същото щеше да се случи и с кътаните из разни фондове на соца бели пари за черни дни. Така всички резерви щяха да бъдат изгребани до дъно, банките щяха да фалират, а предприятията да ударят кепенци.^[29] Такава щеше да е съдбата на потъналите флагмани на тежката химия и металургия, на кошмарните машиностроителни и текстилни гиганти и на свръхкомбинатите за народна ширпотреба — прах при прахта, пепел при пепелта, скрап при скрапа, тъпотия при тъпотиите, серсемлик при серсемлиците.

Но имаше и предприятия, които нямаше как да загубят печелившия си предмет на дейност и слънчевите си перспективи. Пивоварни и винпроми, мандрите на „Сердика“, цеховете на „Родопа“, консервни фабрики и маслобойни — за тях и техните пазари се започна неравната битка. Както беше казал поетът, „Ха прощавай се с рогата, че да почнеме борбата — рече Вълчо не дорече и му лигата потече.“^[33] „Щом застанем на входа и на изхода — беше казал пък Дон Мечковски, — и те са наши. Проблеми ще имаме само със земята. Документите за собственост са пръснати къде ли не. Трудно ще е да ги унищожим, да не говорим за ония нотариални актове, дето са забутани по тавани и мазета из разни прашасали сандъци и има да изскачат изневиделица като… препъникамъни на панорамен път — изрази се поетично донът. — Но като източим предприятието, то ще струва по-малко от табелките, дето едно време напомняха на колектива да пази чистотата и производствената дисциплина. Така ще елиминираме наследниците, а за истинските собственици — изхили се той — са се погрижили отдавна нашите другари. За основната част от тях, веднага след Девети — нали ме разбираш. Те и след това доста поработиха. А пък ония, дето тогава са ги пропуснали, вече сами са отишли в капиталистическия си рай.“

Да, Дон Вито знаеше програмата за приватизация. Оная, истинската. Не бозите, които пробутваха на простолюдието верните блюдолизци на силните на деня — журналистите. Виждаше и колко умно е устроена системата. Законодатели, министерски чиновници, председатели на комисии, общински съветници, кметове, труженици директори от заводи и предприятия и дори по-работливи цигани — всички бяха впрегнати да претворят в дела последните решения, които Партията беше взела, преди да спусне завесата или, по-точно, да удари мандалото. Законодателите забавяха законотворчеството, за да може за десетина години да се развият процесите до своя закономерен завършек и после да узаконят беззаконието, което вече ще се нуждае от законова закрила, да еба и закона му, както казваше Дон Мечковски. А шеф-диригент на многогласния грабителски хор беше самият текущ министър-председател. И в настъпилата радостна суматоха всички следваха указанията „отгоре“. Министерските чиновници правеха и невъзможното преписките с жалбите и прошенията на гражданите за тяхната непринадлежаща им все още собственост да се замотаят така, че всички срокове за каквото и да било да бъдат пропуснати. Председателите на ликвидационни и прочее комисии разпределяха земя и имущество по великия флибустиерски принцип „Една десета за кралицата, на капитана — колкото може да носи конят му, останалото — по равно“. Общинските съветници и кметове със своите пълни с класова омраза разправии по сесиите придаваха демократичен вид на разграбването. От своя страна директорите — тези троянски мулета на групировките, подготвяха предприятията за бъдещите им сайбии и — съгласно сценария на великия Остап Бендер — търсеха сини панделки за пакетирането им в тържествения ден за връчване на нотариалните актове. Циганите пък разфасоваха по хладното останалите без надзор съоръжения от строежите на социализма и ги пренасяха до пунктовете за вторични суровини. И из царството като революционни комитети за една нощ поникваха от нищото нови и нови павилиони и бараки за складиране с табели „Тук ископуваме железор, мет и алумин“.

И отново — о, радост — както в стария обществен строй, трудещите се можеха да крадат на воля. Могъщият процес обхвана всички^[34].

А над остатъците от някогашното соццарство, както се изрази веднъж Божо, дънеше яката просташка чалга на мутиралата, доминираща над всичко посттоталитарна бай ганювщина.

„Хъ, да еба и тъпите му жураналисти — се беше изхилил, но в друг разговор Дон Мечковски, докато вадеше от кутията пред него една Cohiba Esplendido, без да се сети поне да му предложи. — Какво щяхме да правим без тях? Ако ги нямаше, как щяхме да го скрием тоя пладнешки обир, мислил ли си? Да е жива и здрава тая продажна пасмина, да залива загубеняците с помии, междувпрочем, произведени от нас самите и да задръства тъпия ни електорат с ужасии и с цялата мръсотия, дето успее да изрови от бунищата на тъпата ни държава. И да омеша всичко с намеци, двусмислици, лъжливи следи и подбрани мъгляви теории. Можем да правим каквото си поискаме. И да се издъним някъде, те веднага ще съчинят цял куп лъжи и фантасмагории и ще ни заметат следите. Пък и са толкоз евтини, че ми струват по-малко от пурите — беше отбелязал той цената на услугата, докато палеше кохибата си със златна запалка, която сигурно тежеше половин кило. — Голям късмет извадихме. Добре, че социализмът ни ги остави тия измекяри, да еба и продажниците му да еба. Ще ти разкажа действителен случай. Водещата на… (цензурирано). Е, как ти се струва? Какво щяхме да правим без такива като нея, а?“ — и тук донът беше изпуснал ароматно облаче.

„Прав е — помисли си Дон Вито^[36]. — Сега пак журналистите ще ни свършат половината от работата. Ама хубави пури пуши, тоя проклетник. Хъ, той и профсъюзният ни бос пуши от същите — сети се Светльо. — Не вярвам да си ги купува от членския внос. Бе що да не пуши, човекът, бе? Толкоз агнешко продадоха на арабите неговите хора. Е, това може да не влиза в синдикалния устав, само че кво от това? Той нали и от Зарата има авери. Що да не се замогнат хората? Полезно е за града ни. Въпросът е, че аз не можах да се вредя. Друг избраха за представител за региона, мошениците му с мошеници.“

— А с „Витамини“ какво става? — заби Добрина изненадващо най-важния въпрос, след като изчака съпруга си да пийне ракийка и да си замези.

— Това пък откъде ти дойде наум?

— Верчето днеска ми каза, че Теодоси щял да отпуска заем на Божидар да изнася консервите.

— Хей, тя сигурно е ходила и по радиото да го съобщи.

— Знаеш, че тя с мен споделя.

„Зная, зная — помисли си Дон Вито. — Даже знам защо все на теб се изповядва.“ Бяха женени от двайсет и пет години, но той не преставаше да се учудва как може жена му да е толкова добродушна и наивна. Направо до глупост. Беше чел някъде, че човек обикновено е такъв, каквото е името му, но чак пък толкова…

— И какво още сподели?

— Теодоси бил напрегнат.

— Да се е напрягал, като е обещавал на Божидар заема.

— Защо?

— Защо, защо. Братя Къбокови са били собственици на „Витамини“, а Божидар е техният единствен наследник, затова.

— Зная. И какво от това?

— Нищо. Само дето ако сделката стане, фабриката ще стъпи на краката си и после върви, че я купувай.

— Че кой ще я купува, нали си е негова? — не преставаше доня Добрина.

— „Мултикомп“ ще го купува, кой друг. Ама че си глупава.

— Наистина ли ще го направите това? — невярващо каза жена му. — Не можете да погодите такъв номер на Божидар.

— Аз изпълнявам, каквото ми наредят отгоре. Какво друго да направя?

— Това не е почтено, не виждаш ли?

— Нали искаш синът ти да учи в Америката?

— Такава цена ли трябва да плащаме? За какво са ни тия милиони? Не ни ли стигат да го изучим?

— Какви милиони, ма? Само докато мигнем, и сме ги загубили. Ония акули от София шъ мъ закусят като по-едричка хамсийка. Ти това ли искаш?

— Що така се държиш? Знаеш, че не.

— Защото ме ядосваш. Аз трябва да играя, каквото ми свирят. Вече съм се хванал на хорото. Вярно, понякога не ми е приятно. Ама какво да направя?

— Ами пусни се от това проклето хоро.

— Не може, Ина. Знаеш, че няма друго излизане, освен онова — с краката напред.

— За какво ни е тогава всичко това? Щом ще треперим за тия проклети пари и ще трябва да правим такива… номера на приятелите си.

— Божидар не ми е приятел. „Можехме да станем приятели, ама на — съдба“ — помисли донът.

— Но Радостина ми е приятелка. А сега няма да мога да я погледна.

— Като бях вчера на премиерата на „Жребият“, си мислех, че и на нас никак няма да ни е лесно. Може би и нашият жребий е като на Скарлатови. Само да имахме и една яка банка като неговата. Тогава да видиш какво може твоят Светльо.

Добрина се втренчи в мъжа си, сякаш го виждаше за пръв път. Не слушаше добре какво й говори, а си мислеше колко се е променил. За пръв път работата му я засягаше по такъв болезнен начин. Понякога й ставаше неудобно от това, че тя май невинаги беше съобразена със закона, но то кой не го прекрачваше. Досега поне от хората не я беше досрамявало. Затова не й се искаше да повярва, че нейният съпруг може да се отнесе така с човек, който не го е предизвикал нито с обида, нито е направил нещо лошо срещу тях, нито нищо.

— Обещай ми, че няма да постъпиш така с Божидарови, моля ти се.

— Ще видя какво мога да направя.

— Не ми отговаряй така. Искам да ми обещаеш.

— Добре. Обещавам ти да направя всичко възможно — каза Дон Вито и му мина през ум, че е по-добре повече да не споделя с жена си.

„Скарлатов… Глупости — замисли се той. — Въобще не си приличаме. Буров се е родил със златна лъжичка в устата. Бил е умен циник и е презирал комунистите, както богаташите презират плебеите. Нали четох книгата на Памукчиев^[42]. Не се е опитал да ги разбере и да ги използва, и… проспал деветосептемврийския преврат. Затова са го прецакали така тъпо. А аз се разбирам с тях дори повече, отколкото с останалите играчи. Ако имах старт като неговия или поне да бях започнал по-рано, щях да съм десет пъти по-богат.“

— Сергей и Божидар нали се познават от Атомната? — сепна го отново гласът на жена му.

— Да. Какво пак ти хрумна?

— Той веднъж спомена за някаква разработка за авариите в централата. Сергей нали е бил директор по режима там?

— Е, и?

— Той може да има и лични причини да мрази Божидар. Затова може би иска да му напакости. Не му се връзвай на игрите, моля ти се.

— Няма, нали вече ти обещах — каза Дон Вито.

„Я-я виж ти, мойта жена — помисли той. — Хъ, а аз се чудя защо Сергей мрази толкова Божо… Ама как се изпусна само: «Тоя път трябва да му разкажете играта». Изглежда, предишния път… а? Май се е случило точно обратното.“

И донът се засмя наум със сух мафиотски смях.

Бележки

[1] Приватизацията беше популярна като работническо-_ментърджийска_. За повече инфо вижте в Уикито, тук1 или тук2. Божо я беше оприличил на откровено мошеническа игра, в която всички играчи участват с белязани карти. В нея босът (мениджърът) прибира печалбата, а останалите получават правото да разказват на внуци и правнуци как са ги прецакали. Много карти се раздадоха и добри парици изкараха мениджърите. Интересна и завладяваща игра беше. Но то за нашите момчета и сега има хубави възможности. ↑

[2] Това било заради престижа на кметската институция. Но иначе е нещо, което мирише неприятно, да не говорим за вкуса. Абе, да си го кажем направо… (цензурирано). ↑

[3] Дет’ се вика на английски, protector and defender. А иначе става дума за брониран джип с монтирани картечница и базуки на покрива. ↑

[4] Не е известно кой е тоя премиер. А както е известно, неизвестното се означава обикновено с Х. Затова и ние използваме това означаващо неизвестно какво многозначително означение. ↑

[5] Ето че и самият бъдещ премиер употребява това неприемливо за някои среди наречие. Това още повече засилва увереността ни, че те са… (цензурирано от етимологична гледна точка). ↑

[6] На прехода, на земното ни битие или съвсем обикновен, планински. ↑

[7] Както казва Матей, „Блажени са силните, умните и най-вече богатите, защото тяхно е царството земно.“ На нас, дето не сме в тая категория, какво ни остава? Да се разграничим, разбира се. Иначе трябва да се присъединим към някоя тайфа протестиращи^[8] пред Президентството. Да думкаме тъпани и да надуваме нашенски вувузели като африканските негри. Не, не. По-добре да се разграничим. Но, от друга страна, ако за това плащат хубава надница, а? Абе, що да не почакаме да ни поканят. Тогава ще решаваме. ↑

[8] Сега вече (2020) можем да се присъединим и към някоя отровна тройка (евентуално n-торка). Голям пунтаж е, а може да ни покажат и по телевизията. Така поколението един ден ще може да види какъв тъпунгер е бил техният знаменит прародител. ↑

[9] о.з. — офицер от запаса — същото като о.р. по-горе, обаче след Десети русофобските елементи промениха „от запаса“ с „от резерва“, а авторът най-често се придържа към терминологичната русофилска автентичност във времето. Нас ако питат, пенсионираните военни не са нито „от запаса“, нито „от резерва“. Те са като детските учителки — като изкарат десетина години служба, вече не стават за нищо, освен за политици. ↑

[10] НЕСЕСЕ-ра — абревиатура на предупреждение за „непълно служебно съответствие“ — евфемизъм за второто по строгост и първо по заплаха наказание в армията, след което в продължение на шест месеца се наблюдава „под лупа“ изпълнението на службата и при повторна издънка следва уволнение. ↑

[11] На старозагорци бира им дай. ↑

[12] В случай че БСП повече не вземе^[13] по някакъв (не обезателно парламентарен) начин самостоятелно властта, се налага да поясним за бъдещите читатели: Това са алюзии със стихове на някога известните на всички зрелостници поети Христо Смирненски и Никола Вапцаров. По мое време (кога беше това?) те бяха обявени за певци на светлото комунистическо бъдеще. Хайде, както казва Матей, „поетът на болшевишката конна слава Измирлиев си е комунист с книжка“ (партийна). Но Никола Йонков не е бил член на тая партия, а в стиховете му не се използват такива обвързващи термини като социализъм, комунизъм и тям подобни, а само на избрани сезони (предимно пролет), както и обикновени метеорологични явления — дъждове, урагани, бури с различна интензивност и прочее^[14]. Независимо от тия различия може да се случи така, че в някакво обозримо бъдеще и двамата вече да не изпълват с предизпитен трепет учениците. Специално синът на бай Йонко може да бъде удостоен посмъртно с македонско гражданство (както през 1947 г. е приет за редовен член на СБП) и тогава дечицата от тая малка българска държавка вероятно ще го любят, тачат и милеят — както пък казва един поет с неустановен все още македонски произход. Що се касае до тъй наречените български деца, болшинството от тях и сега не ги вълнува особено нещо друго, освен клюкарски форуми в социалните мрежи, сайтове за мода и изцепки на хайлайфа, игри с много стрелба и потоци кръв, разбира се — спорт (главно ударните дисциплини), както и места с определено неприлично съдържание^[15] в интернет.^[16] Така е — каза веднъж Божо. — Колцина са ония, които си дават сметка, че са слезли на земната сцена с други цели, които са подчинени на една, най-важна: да се служи на Бога и да се следва Неговия промисъл. ↑

[13] Ще я вземем ний, ще я вземем. И тогава няма да си говорим за нашто слънце на хоризонта тъмен и там дрън, дрън. Абе, шъ видите вий кон боб яде ли. Хъъ… (б.а.) ↑

[14] Колкото и да им се подиграва някой си, на мен Божидар ми каза, че навремето са му харесвали. И теменужените острови в лунносребърни води, и сънуваните в зрачни сънища белите пролети, и едрите звезди над Фамагуста, по които и той е изпитвал копнежи от неясен характер. „Да не говорим, — вика — че съм се прибирал (то кой не е) на зигзаг в панелката. Може, докато съм ги чел, и да съм си мечтал за някакво измамно щастливо бъдеще. Но на тази възраст кой от нас не го е правил? Не е ли това по-добре, отколкото да си правиш сметки кого да прецакаш, за да се намърдаш по-изгодно в някоя схема за забогатяване и, дай боже, да се докопаш до куфарче с пачки в някое посттоталитарно общество, както наричат последната лудница, в която ни натикаха брат’чедите? Както и да е. Важното е, че тогава тези стихове ми пълнеха душата. А сега тя е пълна с есемеси за дължими консумативи и известия за неплатени данъци, с просии за пари и параграфи за неустойки, с песимистични прогнози на Валутния фонд, с изцепки на американските президенти и простотиите на текущото ни правителство^[17].“ Като ми го каза това, направо ме уби. Така си е. Май единствената светлинка е, че все още той, Матей и още неколцина — абе, един по-големичък файтон хора — успяват да се зъбят на брат’чедите му от ФЕД. Или поне така изглежда. Това, дори да е игра на въображението или обикновено самозалъгване, все пак ме кара да се чувствам… по-така. Като на представление на една завладяла света, но все още ненаписана трагикомедия от Шекспир, тъй де, Едуард де Вер — оня тип от „Ато̀мната воденица“, нали се сещате. Най-добре да изплагиатства от бай Иван Вазов^[18] нещо за спартанците, ама не толкова епично и с по-весел край. Какво друго ми остава, освен да се посмея, когато вече съм загубил… да, „надеждите си“ е май достатъчно точно. ↑

[15] Според най-новите социологични изследвания, напоследък и ученичките хвърляли по едно жадно за дълбоки преживявания моминско око на по-романтичните от тези сайтове. Голяма работа е това еманциципацията. Неслучайно Дъглас Рийд на стр. 91, р. 4 от долу нагоре в знаменитата си книга пише за нея:… (прочетете си го сами). Но там може би става дума за друга еманципация? Ами ако е същата? ↑

[16] Последното изречение може би вече да се отнася за джендърите, които по наше време, както казваше инж. Къбоков, „все още не бяха се организирали в могъщи лиги за защита на изконните си права да са волни педерасти, манафи, лесбийки, общи хомосексуалисти, хомосоциалисти, и прочее.“ То и ние е време да се ориентираме нататък. И вече само при липса на квоти, от немай-къде да се насочваме към стопяващото се, безперспективно и вече съвсем размито, мижаво множество индивиди, които някога наричаха нормални хора. ↑

[17] С негово разрешение съм използвал тоя израз (разбира се, литературно оформен) някъде из книгата. ↑

[18] Неслучайно го предлагаме. В българската класация от началото на тоя век Вазов води по точки — и като брой използвани думи, и като популярност, и като всичко. Ама нека все пак Shakespeare и още по-добре Edward de Vere, 17th Earl of Oxford да напише новата пиеска. Както казват на литературен старозагорски, той гаче тва по̀ го може. ↑

[19] Казваше се Бончо Бонев (б.а.). На това място все още (2019) има информация. ↑

[20] Вж. бележка за произведени в края на месеца от книга I. Там е обяснено това фундаментално за соца понятие. ↑

[21] Тук донът има предвид едно от най-такивата (според Матей най-важни, характерни, фундаментални, иманентни, определящи, даващи облика, изразяващи същността и т.н.) обществени явления от миналото: тогава никой не искаше да купува стоки родно производство^[22]. „Кой да купи хладилник «Мраз», ако може да си вземе AEG? — беше дръпнал една реч пред неуточнена компания преди много години инж. Маринов. — Има ли някой, който ще сложи — запитал риторично той — родна печка «Мечта» или, не дай боже, телевизор «Велико Търново», ако има бонове за Кореком и може да влачи редовно вкъщи разни Libcher-и, Siemens-и и истински пилипси, както им викаше продавачката от зеленчуковия? Нашето панталонопроизводство едни дочени краварски гащи не може да направи като хората, та трябва да купуваме истимарската долари от «Магурата» за чифт Super Rifle. Ясно е, че ще купуваш калпавата ни ширпотреба само ако нямаш друг избор. Най-вече валутен. Обаче ако имаш, за къф ти е родното?“ — много анти се изразил инж. Маринов. — И как мислите — какво можеше да стане с кошмарните соцгиганти, които произвеждаха нашенските боклуци, когато се отвори пазарът ни за западните стоки?^[23] Кой идиот ще им ги купува? И като няма кой, какво друго можеше да се случи, освен да фалират? Сега електоратът хленчи: колко предприятия и заводи сме имали, как всичко сме произвеждали и колко добре сме си живеели под грижите на… може да се каже на другаря Живков и неговата икономическа групировка. Забравили са соцгражданите^[24] как висяха по опашките за всичко, което им потрябва. Забравили са какви маймунджилъци правеха, за да докопат нещо западно. Тогава ли бяха искрени, като пустосваха наум по опашките, плюеха калпавата продукция на родната социкономика и съчиняваха вицове за народното правителство или сега, като леят носталгични сълзи по социализъма? Очевидно са забравили как се гавреха, че у нас единствено децата са качествени, щото не ги правим с ръце. Помнят само как ходеха на работа главно да си пийнат в компания сутрешното кафенце, да прочетат спортната страница на вестника и да забършат евентоално нещо от държавното. И после, ако не се измъкнат тарикатската от работната площадка, щото „на магазина са пуснали“ нещо (маслини, банани и др.) или щото майстори ще им идват, или там каквато друга лъжа измислят, да си клатят с трудов ентусиазъм краката цял ден. Ми как няма да си щастлив при такъв лайф? Валери Петров стихове посвети за педалните ВЕЦ, с които да произвеждаме ток за битови нужди, докато извършваме това характерно всенародно движение. Матей пък казваше, че „затова ни е такава държавата — щото народът е от педален^[25] тип“. Но той това го е чувал от Божо. Ние се разграничаваме. Според нас, народът ни си е екстра. Като Екстра Нина. Бе, кво стана с тая жена? ↑

[22] Сега някой и да иска да купи, то вече няма какво, освен в областта на еденето. Съдейки по скоростта, с която гръцки, китайски, турски, испански, италиански, албански, патагонски, ескимоски и останалите световни производители изтикват нашите от пазарите^[26] (от „Женския“ в София, Големия старозагорски, Узун чаршия в Пловдив, ключовия за икономиката ни през турско стопански център Баждарлък, Битпазара в Димитровград — не, той беше по друго време — и т.н.) това няма да продължи дълго. ↑

[23] Наскоро (?) слушах по телевизора как някакъв специалист по социализмите обясняваше на природонаселението колко полезен е бил тукашният вариант. Такива като него най обичаха да сравняват постигнатото благоденствие при соца с тежкото положение на народа преди да изгрее свободата на 09.09. За целта си бяха избрали предвоенната 1939 година. Сигурно защото, според тях, в нея капитализмът е бил най-процъфтял и завързал. И сега тоя юнак по познатия начин заизброява и засравнява: в Царство България не са се произвеждали промишлено такива и такива, и кажи-речи никакви стоки — цял километър дълъг списък. По свидетелства на съвременници, тия жизнено необходими стоки били внасяни — какъв срам — от чужбина. А в социалистическа България вече сме произвеждали всичко, че даже и отгоре. И сме се самозадоволявали. Не, както неведнъж е казвал Божо, няма да свършат празноглавците в нашето царство. Произвеждали сме, да, само че какви, с какво качество и каква конкурентоспособност? Всеки от положителните герои в тая книга щеше веднага да го заяде тоя тъп радетел за повече социализъм: „Като изреди толкова дълъг списък стоки, защо не поясни и два простички въпроса: кой би си купил дори една от тези стоки, ако имаше възможност да се сдобие с нейния западен образец и колко от тия предприятия, дето ги произвеждаха, можеха да издържат и седмица на истинския пазар? В тяхното построяване са били вложени цялата обществена енергия и всичките ресурси на живеещите тогава по тия земи нещастници. За какво? Само и само да се осъществят тъпите мегаломански проекти на неграмотниците, които са ни управлявали. Да настигнем, както те обичаха да повтарят, Запада и най-вече проклетите Щати по производство на глава от населението. Само че там не произвеждаха боклуци. А нашите славни соцпредприятия най-вече от тоя специфичен вид бълваха и пробутваха на тъй нареченото народонаселение. За какво са ги строили тогава? По вече известния, както сега обичат да казват, контрапродуктивен^[27] принцип «всичката пара в свирката».“ Или — както казва прочутият К. К., известният в някои среди Еклесиаст и други по-малко авторитетни специалисти — за тоя, дето клати гората. По-добре да бяха карали населението да носи камъни от една купчина на друга и обратно, идиотите му с идиоти. Така поне нещо щеше да има налице, а именно купчина камъни. Всъщност не съм прав. И сега от тия тъпи предприятия са останали такива купчини камъни. Поне там, където още не са ги разчистили за новите капиталистически замисли. Като си помислим, имало е и друг път — не в проклетата им идеология, а в един друг Морал, в истинските знания и, разбира се, в производството на качествени стоки и услуги там, където по Божията воля са се появили ресурси — от знаячи и природни дадености. Само че нашият умник продължава старата комунистическа песен — какво несравнимо благо е бил проклетият соц. Не, няма да мирясат тъпанарите като него. Ще продължават да пълнят главите на нашия страхлив, алчен, завистлив и мързелив^[28] народ с простотиите на — както би се изразил Матей — реконтрапродуктивната си идеологическа мътеница. Както и да водят заблуденото стадо към най-дълбоката и лепкава кал на тресавището. Голямо нещастие.

Но ние се поувлякохме и затова бързаме да се самоотречем и саморазграничим. Да не се наложи да ни самонатаковат. ↑

[24] Комунистите им викаха галено „мърморковци“. Ние лично сме го чували. ↑

[25] Вече (2018) знаем, че има далеч по-съдържателно понятие — джендърен тип. Нещата се развиват стремително. Както казва Матей, „Който не е разбрал, ние вече сме на финалната права.“ Обаче къф е тоя финал не казва. Големее се. За къф се натиска? За председател на кибука? Или за помощник мандарин? Но то и заместник-губернатор или друг някакъв по-важен заместник няма да е зле. Дет’ се вика, тавариш. ↑

[26] Веднъж в някаква компания станало дума за изгубените ни пазари, най-вече на изток. Някакъв юнак от седесето казал, че това е правилно и не е болка за умиралка. Защото руснаците са изостанали по всички линии, а и винаги са искали да ни завладеят. И в тоя смисъл трябва да ги мразим, вместо да търгуваме с тях. Божо не изтраял: „Те и турците — рекъл — са искали да ни завладеят, и за разлика от руснаците и са го правили 4–500 години. А французи и англичани са искали въобще да ни няма на картата. Защо търгуваме тогава с тях? Че даже сме и в една братска общност от нов, капиталистически тип. С враговете си от последните няколко века. Какво получаваме от тях, освен заеми и ултиматуми под формата на съвети и указания на МВФ и Световната банка. И какво им продаваме? Ти нещо изнесъл ли си за Евросъюза?“ Онзи си замълчал. „И колко, според теб са изостанали руснаците? Те са имали държава, царе, елит и водеща в света култура, когато ние сме ходили с потури и фесове. Гениалността на литературата им е призната и от онези, дето най-много ги мразят, в музиката и изобразителното изкуства имат сто пъти повече световноизвестни имена от нас, а правят и космически ракети, с които се возят и американците. Какво спечелихме от това, че загубихме пазарите си и дори нормалните си контакти с тях?“ „Ще спечелим в дългосрочен план“ — зафилософствал опонентът му. „Ти как го предвиждаш това? Пророк ли си, местен ясновидец ли си или имаш специален американски прибор за дългосрочни прогнози? Според мен единствената и очевидна за някого полза е, че храним проклетията и простотията на такива като теб.“ „Хайде сега да не се обиждаме“ — изрепчил се оня. „Ти бъди благодарен, че само с това ти се разминава“ — казал някой от компанията.

Как е протекъл по-нататък разговорът, източникът не съобщава. ↑

[27] Според нас по-изразително и по-авторитетно ще е реконтрапродуктивен. Бе, що толкова много тъпаци има из българско? ↑

[28] Ето го реконтраконтрапункта на Иванхаджийската теория. ↑

[29] Те и без друго при нормална конкуренция нямаше да изтраят по-дълго от времето, докато се установи какво не са успели да окрадат шефовете им. В нерушим съюз с пролетариата, то се знае. По думите на Матей пред свидетели, то така ги бяха измайсторили ония умници, дето мислеха, че могат да изключат всички обществени регулатори и всички обратни връзки, освен доносниците. И после да гадаят как е длъжен да се развие целокупният живот, докато те замечтано се изтягат по столовете и се пуйчат по таваните в кабинетите си, сякаш на тях има фрески от Хуан Миро^[30]. Така бяха съчинили предприятията: с оборудване от минали столетия, без реални пазари, освен в СИВ^[31] и при по-тъпите араби, с псевдоработническа класа, която хайлазува и краде на поразия и мразения от нея инженерно-технически състав — също отдаден на всевъзможни кражби и сладък часпром. Стратегията, планировката и управлението бяха „отгоре“ — от бездарни и неотговарящи пред никого (освен пред Първия) номенклатурни партийни велможи. Какво друго можеше да ги очаква, когато ги топнат в истинската пазарна среда, какво, освен повсеместен и скоропостижен фалит? „Не си прав — репликирал го веднъж някой. — Всички участваха с ентусиазъм в съревнованията, а плановете се преизпълняваха.“ „Съревнованията бяха масови зомбирания по читанката на льо Бон, а от преизпълнението на плановете само се увеличаваше количеството на произвежданите боклуци“ — озъбил му се Матьо. Какво друго можеше да ги очаква, когато ги топнат в истинската пазарна среда, какво, освен повсеместен и скоропостижен фалит? ↑

[30] Използва се и Жуан, ама Божо каза (1996), че било много педерастко. Той така и не се разкрепости в това отношение. Добавено в 2018 г.: Сега, като дойдат джендърите, нещата ще се променят. Според Матей дупедавец ще е с ранг на виночерпец, лижегъзник и гъзолизник ще са почетни титли (напр. кралски лижегъзник), а дупетат ще е основната форма в парламентарния живот. Депутат също ще остане в употреба в деструктивния и в случая обиден смисъл, който придава частицата де в думи като деактивация, декапитализация, деколонизация и т.н. Същевременно в езика — в съответствие с новите изисквания на ЕС — ще навлязат формите феноменоанално, екзистианално, пунктоанално, колегианално, професианално, социанален, социаналист, материаналистически и прочее. Като специалист езиковед той предлага да се придаде нов конструктивен смисъл и съдържание на съчетанието надупено положение, а също на… (цензурирано). Ние, там където е необходимо, се солидаризираме, а там където трябва, се разграничаваме. В останалите случаи запазваме, така да се каже, готовност. ↑

[31] Съвет за икономическа взаимопомощ — организация по времето на социализма, създадена за да се регулира чрез него (от великия Съветски Съюз) стокообменът^[32] в зоната на санитарния кордон. Тази организация се разпадна отдавна и на нейно място дойде конкурентът — Общият пазар, разбира се, под друго име. Той все още не се е разпаднал, но вече е на път. ↑

[32] Божо щеше да напомни, че великият СССР е замествал свободния пазар, защото там свободно се продаваха всички боклуци, които произвеждахме. ↑

[33] Компилация от известното (?) стихотворение за деца на Елин Пелин. ↑

[34] Встрани останаха само простите съставки на народните маси, някои съпруги на видни донове и неколцина представители на честното гражданство, сред които ние с теб, любезни читателю. А, щяхме да пропуснем и многобройните, жужащи из кофите със социални нечистотии елементи на, както казва Матей, оная продажна, цинична и нагла пасмина, известна и като четвъртата власт. Странно е, но бяха времена, когато и той се смяташе за неделима (атомна) частица от нея. После Божо му повлия. Те, изглежда, много се бяха дърлили на тая тема. Всъщност той само го бъзкаше, а Матей се впрягаше и с редакторски плам защитаваше свободата на словото и разделението на властите. Докато един ден Божо не изтрая и го засече: „Каква четвърта власт, бе? Как ги съчинихте толкова много? Кой ти ги пробутва тея глупости? Ти си ми казвал, че си вярващ. Що не се замислиш? Има само една власт и това е властта на Бога. Всичко останали приказки са от Лукавия.“ Беше като лоу кик изневиделица право по съда със самочувствието^[35]. Даже и на мен ми проблесна нещо за кратко. От тоя момент нататък Матьо се промени. В разсъжденията си започна все повече и повече да прилича на Божидар, докато накрая той почна да го поднася отново, но вече в обратна посока.

Да. Много време мина оттогава. Сега често се питам те двамата какви бяха? Астрални близнаци не бяха със сигурност. И роднини не бяха, това също съм го проверявал. Остава да са били някакви сподвижници от минали прераждания. Ъ, сподвижници от минали прераждания. Глупости на търкалета. Божо беше роден неформален лидер. А Матьо… ми и той не си падаше по-долу. Тъй че, в миналите прераждания сигурно щяха да се изпокарат. А те имаха сходни разбирания по повечето въпроси. Матей беше един от малкото хора, с които съм чувал Божо да разговаря като с равен. Накрая се разбираха от половин дума. Все едно че бяха на БЩУ-то — единият погледне другия, и той вече знае какво да направи.

Не ще и дума, странна двойка бяха. Но аз често си мисля за думите на Божо за четирите власти и за оная, Единствената. Еми, не е прав. Властите са законодателна, изпълнителна и съдебна. Това от училище го знам. Четвъртата власт е добавена по-късно. А има и една пета, най-основната — властта на народа. Ъ, сега май аз приказвам, тъй де, пиша глупости. Какво е казал Владимир Илич? Вся власть советам. Може и вся власть Ротшилдам. Това е истината. Но то на великите писатели е позволено от време на време да драснат и по някоя простотия. ↑

[35] Матей веднъж се изхили, че главите на много хора са празни и затова те могат да ги напълнят догоре със самочувствие. То чрез тая зависимост можело да се определи на око и колко празно място има в главите на събеседниците ни. ↑

[36] Наскоро стана ясно колко са били прави двамата донове за качествата на преобладаващата част от представителите на четвъртата власт. Новият американски президент ги нарече на всеослушание „най-низшата форма на човечеството“. Може би е вече време Ройтерс да направи проучване коя от двете гилдии — на адвокатите или на журналистите — отнася най-много попържни и други подобаващи овации в обществото. Според Божо адвокатите имат незаслужена слава на най-гадна гилдия. Журналистите са злосторниците, които действат на откровения принцип „добрата новина е лошата новина“. Те са ония, които изливат върху главите на плебоса всички гадни помии, които изгребват от обществените клоаки. Както казва Матей, те са най-добрите и най-евтини пиари на продажните политици, на бандюгите и останалата криминална паплач. Заради основните си принципи повечето масмедии правят главно това — прославят всичко отвратително по света над един праг на сработване интереса на отдавна привикналата към високи дози ужасии и идиотщини аудитория. По една негова статистика, 73.45% от времето на българските TV-канали е заето точно с популяризиране на лайфстайла на водещите наши и чужди престъпници, на алкохолизирани кинозвезди и дрогирани естрадни икони. Останалото време е запълнено с катастрофи, изнасилвания, депутатски изцепки и педерастки (напоследък по-често педофилски) изгъзици, а вече ако е останало време и няма с какво да се запълни, пускат и данни за битови злополуки, изневери, ухапвания от кучета и махленски побои. В пролуките се леят реклами^[37] на перилни препарати, хранителни добавки, паста за зъби, шампоани срещу косопад, еротично дамско долно бельо, таблетки против запек и хигроскопични памперси с огромна попивателна сила. Еми, не е така. Поне по десет-двайсет канала най-вече се дъни чалга и се чекнат сладострастно яко разгологъзени гювендии. А и цифрите му не са баш верни Аз съм срещал най-различни данни, като се почне от 72.715%, та чак до 73.868%.

Според някои (Гелето и др.), ако към втората група (жураналистите) се добавят и папараците, тя ще бъде безапелативно на първо място, изпреварвайки останалите със седем обиколки. Според други пък (Метаксаки), журналистите са онова липсващо звено между отказалите да се очовечават маймуни и хомо–сапиенса^[38], което учѐните напразно търсят вече маса време^[39].

Ние се разграничаваме. Според нас това са литературните критици. Всъщност те са еволюирали, само че на друг клон. ↑

[37] На това място думата реклама се среща за последен път в тая книга. Според Божо рекламата е най-ефикасното оръжие на неговите братовчеди за видиотяване на гоите. Чрез нея те им били внушавали и дори направо набивали^[40] в празните им глави (така се е изразявал) да купуват безмозъчно напълно ненужни вещи, да потъват в кредити заради тях, да ги фетишизират и да превръщат придобиването на всевъзможни боклуци в кумир и основна цел на живота си. Това е неотменна част от американската мечта и я компрометира напълно, защото в резултат се нарушава Втората заповед от Списъка, а това нямало как да не завърши с лош край за човешката общност (вж. също заб. за американската мечта по-нататък).

Ние се въздържаме от коментар, което е превод от английското no comment. ↑

[38] Нашите владетели замениха (2018) тоя фундаментален клас с неговото следващо еволюционно звено, а именно джендърите. Сега вече не е ясно къде в тая класификация се намират журналистите. Но както Божо много пъти е казвал, то това им е основната работа на нашите управници: да ни създават педерастки проблеми. Той даже на тия от бесепето им вика хомосоциалисти. Ние се разграничаваме. ↑

[39] Според Били Лъжеца, това липсващо звено пък били циганите. Но то можело да има и две липсващи звена. Къде било казано, че трябва да е само едно? (Вж. края на предишната подзабележка.) ↑

[40] Според Матей в рекламата се използва и най-гадното поощрение „Грабни… (еди-какво си^[41])“. Тъй като тоя глагол означава действие, което извършват грабителите, това е явно поощрение за кражби и следователно допълнително се внушава да се нарушава и Осмата от заповедите Му. Ние се разграничаваме и категорично отричаме да сме грабили каквото и да е. Разбира се, пооткрадвали сме някои дреболии в АЕЦ-а, както и на други места, но то беше при соца и според нас не е грях, или е съвсем дребен и се надяваме да излежим бързо и при облекчен режим наказанието си в пъклото. ↑

[41] Както вече споменахме в книга II, ненапразно ВИЛ (или още В.И.Л.) съветва да се граби награбеното. Убийството обикновено не е по сърце на повечето хора. Но, както много добре са изчислили водачите на най-кървавия и съдбоносен за Русия преврат, да се присвои откраднато изглежда напълно приемливо за нестабилните морални устои на руския мужик и дори попада в категорията „раздаване на справедливост“. Така най-ефективно се унищожава християнския морал, към който болшевиките питаят неистова омраза и се отваря пътя към унищожаването на всяка нация. ↑

[42] Памукчиев — става дума за Михаил Топалов-Памукчиев и неговата книга „Срещи с Буров“. Самият Атанас Буров пък е човекът, за когото народът пее „Искам да съм богаташко чедо. Буров да ми бъде дедо“. По думите на автора, из старозагорско тая песен я пеели другояче. Глупости. Аз не съм я чувал. Тук скоро най-популярни ще бъдат „Цигански напеви“ в аранжименти на местни автори. ↑

Към следващата част или към съдържанието

Кънчо Кънчев Царството на кривите огледала (7)

Метаданни

Данни

Царството на кривите огледала

Информация

История

Сваляне / Връзки

Глава XVIIПровинциални донове — инструкция на потребителя

Кънчо Кънчев
Царството на кривите огледала (7)

Глава XVII
Провинциални донове — инструкция на потребителя