В България няма мафия.

Популярен рефрен през последния четвърт век в изявленията на видни представители на политическата ни мафия, босове на българските клонове на камората и cosa nostra, пълномощници на водещите братски руски и американски кланове, депутати и други наши изтъкнати държавни мъже. Дет’ се вика, все хора на честта. Уважавани хора.

Иван Милетиев, Козела, уби Пентхаус с вряла вода. Приспа го със саблен удар в сънната артерия, свари един чайник с вода и още докато кипеше, го изля в гърлото му.^[1]

Из писателските измислици на Христо Калчев.

Без кал няма лотоси.

Ботаническо проучване на най-известния изследовател на кални акламбации.

Андрей Карлович стоеше пред прозореца, от време на време се потриваше масажиращо зад врата и гледаше замислен хората, които преминаваха отвън в здрачевината. Приличаха на устремени неизвестно накъде привидения. Помисли си, че улицата е сякаш от отвъдния свят, и се подсмихна, защото, като убеден материалист, много добре знаеше, че там има само едно голямо нищо. Въпреки че напоследък май беше започнал да се съмнява в това. Преди седмица беше сънувал доста плашещ сън. Беше на висок връх. Слънцето залязваше и едва пробиваше облаците. Виждаше се надалеч, но беше мрачно и лошо предчувствие свиваше сърцето му. Изведнъж заприижда вода, сякаш гигантско цунами връхлиташе отвсякъде. Колкото и да беше висок върхът, беше ясно, че няма да се спаси. Огледа се да се покачи на нещо и видя стълба. Само че веднага разбра колко е безполезна — беше къса, а и нямаше къде да я подпре. Погледна нагоре в няма молба към някого и водата внезапно спря, но вместо помощ, чу глас сякаш от високоговорителите на някогашните манифестации: „На върха си, но оттам няма път наникъде. Побързай, преди водата да те завлече. Нямаш много време“ — закънтя и направо задудна в главата му. Прииска му се да зададе много въпроси, но успя само да попита жално: „Колко ще живея?“. „От понеделник до сряда — отекна гласът. — Побързай.“

Да, странен сън, не ще и дума, странен и стряскащ. Къде да бърза, като нямаше път? И тая стълба, не… стълбичка. За какво можеше да му послужи? Да се качи на небето ли? „Хъ, едно време имаше такава песен на Лед Цепелин — мина му през ум. — Музиката й беше бездарна, но текстът… беше поетичен и съвсем по темата.“ — Андрей сви рамене и въздъхна. Ами това, че ще живее от понеделник до сряда, какво означаваше? Че ще живее два дни ли? Бяха минали вече седем. Даже осем.

„Май трябва да си купя съновник. За атеисти — помисли той и се подсмихна уморено. Може би в съня си беше видял някаква опасност. Интуицията му беше силна. — Хъ. Интуиция. Пак нещо неатеистично. Все едно. Важното е, че опасности има колкото щеш и трябва да си отварям очите. Иначе някой може набързо и най-вече изненадващо да ми ги затвори.“

Да. В тоя врящ котел с наглост, корупция, завист, злоба, жестокост, предателства и неутолима алчност, наречен демократичен преход, той беше поел най-трудната задача: да изведе червената аристокрация (или поне онази част от нея, която прие да го следва) към мечтаните върхове на нямащата никакъв друг цвят, освен евентуално оня приятно зелен, финансова олигархия.

Може би заради съня мислите му пробягаха през годините, сякаш търсеше скрити остриета на фатални конфликти и интриги. Всичко беше започнало в стремежа да раздвижим нефелната си икономика още през шейсетте с яко разузнаване на капитализъма и поголовни кражби на технологиите му. Един от топ шпионите ни беше казал, че ние сме щастливци: толкова сме изостанали, че всичко, което докопаме, ни върши работа. Огнян, неговият най-опасен съперник, беше един от първите, които разбраха, че няма никакъв шанс да им продадем от това, което наричахме високопарно наши високотехнологични продукти. На първо време поне защото нямаше да успеем да ги произведем, без да са дефектни половината. „Но дори и да ги бяхме произвели, какво от това? Нали имаше ембарго. Не ни искаха стоките тия проклетии. Пък и нямаше как да ги излъжем да ни купуват боклуците“ — поклати глава екс министър-председателят. Когато това стана ясно и на Първия, той поде идеята: да произвеждаме за лагера, като за целта крадем технологии, щамове, чаркове и прочее колкото и откъдето можем. За да се направи, най-лесно беше да се посеят зрънца нашенски капитализъм там, в сърцето на омразния Запад, като се създават всякакви, главно шпионски, фирми под прикритието на външнотърговските ни централи. Двамата с Огнян (тогава все още бяха приятели) дълго време бяха наливали вода в тая прокапиталистическа мелница. И преди това вече имаше съвместни дружества, създадени, за да се ремонтират чупентиите, които изнасяхме. Като втръсналите ни от соцпропагандата електрокари^[4] да речем. Както и почти всичко останало, което ни носеше само рекламации, загуби и слава на некадърници. Затова истинските надежди възлагаха на кошмарния гигант Кинтекс и десетки по-малки като него. Те бяха създадени за да се заобикаля КОКОМ, да се изнасят пушкалата от Казанлък, Сопот и Ловеч и да се реекспортират всички мислими забранени стоки. И между другото, да се получават сравнително безпроблемно тайнствените западни ноу-хаута и да се произвежда с помощта на техни технологии и най-вече кадри онова, което не можем да направим, освен за боклука, в България. Ако ще и задниците си да съдерем от соцсъревнования и преходни червени байраци. Някои от тези фирми се контролираха от дядките в политбюро. Въпреки контрола, много от тях си бяха куче влачи — диря няма. Но десетките образувания за НТР^[5] бяха най-голямата мъгла. Много време мина оттогава и някой и друг милиард изтече към тези дружества с подставени собственици и неясна дейност по сметките им в банките на идеологическите^[6] врагове. Той знаеше поне стотина такива трезора, но едва ли някой можеше да каже колко са парите, които трябваше да се завърнат в татковината. Но бяха много, твърде много, за да остане това незабелязано за онези, които не трябваше да стигнат до тях. Андрей поклати глава. Върхушката тогава още строеше социализма. Само че той отдавна беше разбрал: не може да се прави икономика с пленуми, укази и наши момчета на местата, където се обира каймакът. Пленумите бяха ялови като болярски съвет за нов царски данък. Как да е иначе, когато се вземаха предимно от лаици и неграмотници? Кой от членовете на политбюро, освен Огнян, беше чувал за икономически модели? Кой от тях можеше правилно да напише „неокейнсианство“ или името на Пол Самюелсън?^[7] А може би знаеха — ама че смешно — поне кой е Карл Менгер? И кой от тях беше поотгръщал нещичко за изкуството да си държавник? Вярно, макиавелизмът им идваше отвътре, но то, освен да правиш мръсни номера, трябваха и други знания. Да. Затова указите се изпълняваха само на думи: икономиката не може да се управлява, като се стискаш за щатните заплати, щедро отпускаш значки за ударници и раздадеш тук-там по някой орден или звезда за герой на соцтруда. Каквито и прегради и капани да съчиняваха, измързеливилите се соцтруженици винаги се изплъзваха и непроследимо спестяваха — и от качеството, и от количеството на произведеното — за да „изпълнят плана“ и да се докопат до премиите. „Те нали тогава се дават — беше казал веднъж Огнян, когато още не се дебнеха приятелски — като реализираш икономии, като приключиш предсрочно или снижиш проклетата себестойност. И в трите случая да позабогатееш малко, без да сгазиш закона, ти претупваш работата или влагаш калпави суровини и материали. Значи произвеждаш боклуци. Кой после да ги купи? Някой от лагера или от по-тъпите араби.“ Така си беше. Нашите момчета пък, нашите момчета се издънваха редовно, повсеместно и яко. На Запад за техните капиталисти — това кой не го знаеше — такива провали означаваха само едно: нови избори на управляващи или фалити в икономиката. И онези, които се бяха провалили, излизаха от играта, понякога с гръм и трясък, често от някой прозорец на по-височките етажи. Но тук действаха други правила и закони: пълното фиаско се дегизираше като серия от победи, следите от катастрофите се замитаха с голямата пропагандна метла, а виновниците оставаха във властта. Най-много някой от неудобните на Първия играчи да го изстрелят посланик в някоя по-забутана държава, а некадърните наши момчета от свитата му да се закотвят в друго, по възможност по-далечно предприятие. Разбира се, пак в директорски кабинети. И високите етажи на властта се пълнеха с недосегаеми некадърници. Противното щеше да означава, че властимащите трябваше да освободят тежкарските си кресла, да се простят с неограничените си привилегии и всички екстри за богоизбрани и да си ходят. „Само че нали сме се зарекли — подсмихна се малко криво Андрей Карлович, — тая власт с кръв сме я вземали и само с кръв ще я дадем. За какво ставаха комунисти българите? Да не би да пеят «Интернационала» и да рецитират пролетарски поети? Влизаха в партията за изгоди и за власт. У нас от Девети — по съветски образец — тези две сестри са се сраснали уродливо като сиамски близнаци. «Интересът клати феса», само че не го знам на турски… А който вземеше червената книжка, веднага започваше да се катери, както е казал поетът, нагоре, нагоре. Освен ако не беше някой наивник, който избира да е честен глупак, вместо поста в задоблачните висоти и придобивки от всякакъв характер.“ Така си беше. И никой от политбюро, цека или министерския не си тръгваше разстроен от некадърността си. Вождовете продължаваха да управляват царството, без да поемат на гърба си последствията от поразиите, които вършеха и щетите, които нанасяха. То така е най-сладко да ръководиш масите — без да харчиш свои пари, а само чужди, народни. За които никой не ти дири сметка. Това нямаше как да не доведе държавата до катастрофален край. Защото в нея имаше хиляди производства и сто хиляди пъти повече проблеми, свързани с кадри, технологии, финансиране, суровини и пазари. На Запад те се решаваха от милионната армия бизнесмени. Там успехът на всеки увеличаваше пълномощията му, а неуспелите се изхвърляха на бунището. И всичко се развиваше по възходящата спирала. Тук тия задачи бяха възложени на армия апаратчици и номенклатурчици, които си стояха по върховете, каквото и да направят, освен ако не проявяха достатъчна преданост към партията или, не дай боже, към Първия. Затова всичко се разпадаше, рушеше и излизаше от контрол. Дори всемогъщата ламя, известна по тия места като „държавна сигурност“, вече не сколасваше да изяжда кривналите от правия път на партийната линия или да помогне с други подръчни средства.

Имаше ли изход? Може би да. Във всеки случай трябваше да се сложи край на социализЪма. Трябваше да се направи опит за завой към друг, изпитан начин на управление. Към проклетия, отхвърлен и анатемосан капитализъм. Огнян още през седемдесетте започна да ориентира татковината към сътрудничество с Япония, Германия и въобще със Запада. И социалистическа България беше почнала да купува заводи из Европата, да наема за работници специалисти от Запада и да произвежда продукция, която по друг начин най-прогресивният строй нямаше да направи никога. Беше си яко завъртане на кормилото към капитализъма, както казваше Тато. А Луканови открай време бяха хора на Москва. Наясно беше, че съветските другари няма да преглътнат един десен завой на най-вярната си губерния. Какво искаше Огнян? Втора Чехия ли? Или трета Полша? При един от последните им, все още уж приятелски конфликти, Огнян го беше упрекнал в неетичност. Виж го ти. За етика ще говори. Той да не е ученик на Спиноза? Дори от избрания народ не е. Някакъв син на овчар от… не знам откъде си. Баща му се казваше Нако. Не Натан или Нетаняху. Нако. Ама че име… Обаче и той най-етично го беше наковал веднага на Първия. Както го беше учил Потапич. Противопоставяй и елиминирай. За какво му беше в такъв случай етиката? Юрий Потапович Щербаков^[13], неговият някогашен… познат офицер от кагебе, му беше казал: „В нашата работа няма приятелство. Не очаквай, че ще проявим разбиране, ако тръгнеш срещу нас. Каквито и да са обстоятелствата. Ако ни предадеш, аз лично ще те застрелям“. Затова Андрей още от самото начало беше разбрал: в света на съветските сателити нищо друго нямаше значение, освен едно: безконтролната власт на правоимащите. И след като усвои всички болшевишки техники по интриги, коварство и двуличие, стана перфектен политик. Той се понамръщи. Не му бяха по душа, но без тях нямаше да оцелее и час. Огнян не беше минал съветската школа и си остана технократ. Или поне успяваше да убеди останалите в това. В продължение на десетилетие той упорито се опитваше да включи на бързи обороти ръждясалата машинария на соца — за благото на народа, за светлото бъдеще и прочее глупости. Искаше да спаси идеята с някакво палиативно сътрудничество със Запада. Но то това пак си беше дърпане на чергата към себе си. Кой ще ти го позволи това, бе, аланкоолу? Андрей не си правеше такива илюзии. Беше наясно, че като се изключат малцина политдинозаври, останалите от висшия ешелон около него не даваха пет пари за „материалното благосъстояние на трудещите се“, да не говорим пък за духовното. Не ги вълнуваха социалдемократичните ценности на дедите, нито „болките на обикновените хора“ и въобще не им пукаше за някакви си „интереси на пролетариата“. Пък той и пролетариатът не оправда доверието, както се изрази при Кеворк оня злобар академик Амосов. Тя май цялата идеология на соца се състоеше от безсмислени щампи, които се използваха за баламосване на останалите седем-осем милиона наивници при речите и конгресите. Бай Тошо нали си го призна ден преди преврата. „Социализъма е едно недоносче“ — така каза с характерната си правешка интонация. Но то и това не беше истината за соца. Сякаш, ако го бяха доносили, и… току-виж се родил оня с човешко лице. Истината беше, че бяха гонили Михаля. И бяха пропилели целия обществен ресурс. Да. Бяха лъгали като цигани. Кастата около Първия беше завладяна единствено от играта за властта. А тя беше жестока. И винаги трябваше да се съобразява с решенията на Кремъл. „Обикновените хорица дори не могат да си представят какви натоварвания предизвикват тези смъртоносни интриги и какви необикновени качества са необходими, за да оцелееш — беше изкоментирал веднъж изненадващо Огнян извечната битка. — Все едно да участваш ей така, направо от улицата, на финал на световно по муай тай без правила. Само миг, и ще си труп. Даже няма да разбереш как е станало.“ Той беше пътувал по света и изглежда, познайваше за бойните изкуства, както и за други полезни неща. Войните между групировките на вождовете не бяха за леваци и слабонервни. Нямаше смисъл да търси справедливост или да се надява на помощ. Това, което можеше да очаква от приятелите, беше да му забият нож в гърба. Не трябваше да се подвежда от някакво благоразположение, особено на висшестоящите. Никой от тях нямаше да го защити. За да оцелее, беше необходимо да се държи здраво за Големия брат. Андрей беше наясно, че България не може да съществува без Русия. В продължение на столетие бяха създадени връзки, които не можеха да се разрушат от един безпринципен съюз със Запада. България можеше да стане член на НАТО, да се нареди на опашката за еврозоната, да подаде молба за членство в Британската общност или да поиска да е звездичка от американския флаг като се заселим на салове покрай Хаваите. Но това нямаше да промени факта, че повечето^[14] българи са русофили — ако не явно, поне тайно в душата си. В продължение на десетилетия бяха свързали цялата икономика със съветската и това не можеше да се промени без сътресения, на които едва ли щеше да устои. И най-важното: великият Съветски съюз нямаше да гледа равнодушно как най-верният му сателит полита в орбита далеч на запад. Цялата съветска агентура в България беше поставена на бойна нога. И Андрей беше приел доброволно да я води срещу онези, които искаха да заменят статута ни на съветска република със съмнителното, според него, членство в готовата да се разпадне всеки момент структура на половинчато обединената Европа. Двете страни имаха заклети привърженици и играта беше жестока. Затова той се беше погрижил най-напред за Огнян. Имаше огромна власт и беше препъникамък за твърдото намерение на Михал Сергееич да не допусне да се разкъса санитарният кордон, изграден с толкова труд от тавариш Сталин. Трябваше да бъде отстранен, това беше заповед, а в съветските губернии заповедите не се обсъждат. Особено ако идват от упълномощените с всякакви пълномощия пълномощници.

Отначало с Огнян бяха уж приятели, уж заедно вървяха към въображаемата обща цел. Но Андрей знаеше, че между тях ще се разрази сериозен конфликт. Затова си беше подготвил заданието отдалече. И другарят Дойнов изхвърча — от политбюро, от министерския съвет и отвсякъде. След него дойде ред и на бай Тошо да излети по тангентата на просъветската орбита. Накрая, след люти битки и безброй удари под кръста, Андрей Карлович стана министър-председател. И тук вече нямаше как да не заиграе поне временно и традиционната руска частушка, и евровалс в американски аранжимент. Решаваше се въпросът кои да са новите капиталисти. Но то беше ясно. Кой идиот би допуснал милиардите от новите пълномощия да са в ръцете на разни дрънкала от митингите и доморасли площадни философи? Кой луд би отворил вратите на истинската власт за тия навлеци? Новите господари щяха да са от елита, който партията бе отгледала за две поколения — синовете и внуците на онези, които бяха завзели властта на Девети след безмилостна разправа с тогавашния елит. Те бяха обитателите на тайнствените административни върхове — секретари, председатели, генерални директори, родата им и техните хранени хора. Те си бяха действителните собственици на тъй наречените „държавни предприятия“ и се разпореждаха с тях по силата на укази, номенклатурни списъци и червени книжки, както бе завещал другарят Сталин. Затова доларите, германските марки и швейцарските франкове от европейските банки щяха да се завърнат, но не в държавната хазна, а в джобовете на нашите момчета, за да се снабдят с нотариални актове за онова, което досега притежаваха де факто по силата на укази и постове. За целта трябваше да започне и разпределянето на авоарите на катастрофиралата икономика. Тогава трябваше да има някакъв приемлив ред. Под контрола на Големия брат. Но Тато беше започнал да пречи. И то защо? От проклетия. Само защото не харесваше Мишата Горбачов. Затова бързо му скроиха номера с приетата оставка. И без друго съветските другари вече си бяха избрали друг губернатор. Той беше мекушаво пиянде и в настъпилото безцарствие Андрей трябваше да се опита да удържи държавното кормило. Да не се стигне до барикади. Беше се опитал да планира тоя плашещ процес. Познаваше си хората. Знаеше, че са международни гросмайстори по всякакви мръсни номера. Не биваше да допусне контурите на прехода да се нарисуват с типичните български червени цветове. В противен случай загубите щяха да са непоправими, а и щяха да отворят вратите за разрушителни сили, които едва ли някой щеше да може да спре. Нямаше да остане ей толкова местенце за социалдемократичната идея. Въпреки дебелия слой мръсотия от задкулисните игри на властта, някъде дълбоко в него тлееше вярата, че служи на светлата страна, на доброто. Щеше да му е много трудно да живее с мисълта, че всичко е само оцеляване в зверилника край него. Крепеше го точно надеждата, че идеите, с които бе отрасъл, ще доведат едно по-добро бъдеще. Но идеите са нещо идеално, а парите и значи тяхната тайна власт все трябваше да са на някого. Не на кого да е, а на тези, към които принадлежеше и той самият. Но в чиито ръце и да отидеха, не биваше да се допуска хаос. Имаше надежда, че структурите на ДС, с помощта на безбройните компромати и други, по-твърди технически средства, ще помогнат да се озаптят онези, които се опитат да мътят водата. Само че когато започна проклетото разграбване, стана онова, от което най-много се опасяваше: срещу половината от печалбата, кадесарите взеха под крилото си останалите внезапно без работа олимпийски надежди от силовите спортове и им дадоха каналите на търговията с дрога, оръжие, крадени коли, както и вноса на алкохол и цигари без акциз. През свободното си време техните сговорни бригади заразмахваха бухалки в обикновен трудов рекет и приятелско изнудване; в средите на доскоро управляващата партия се заоформяха кръгове и кръгчета от интереси от нов капиталистически тип и техните членове са хванаха за гушите, съгласно обичаите в напредналите държави; елитните отряди на тайните служби пък се заловиха с изпълнението на възникващите в тая връзка час по час изненадващо доходни мокри поръчки. Тръгнаха разтърсващите скандали, а явната и тайна опозиция извади от арсенала цялата наличност от баците за кал и помия на соца. Докато се заливаха с миризливи демократски течности, потекоха милиардите на тая мана небесна — дивото забогатяване от югоембаргото, колосалните злоупотреби с финансовите пирамиди, изгребването на държавните трезори и тлъстите комисионни от разпродажбите по търговете на фалиралата ни икономика. Новоизлюпените банкери пък — все наши момчета — зараздаваха срещу подкупи по публичен ценоразпис необезпечени заеми за умопомрачителни суми. Те всички бяха за сметка на авоарите от соцфондовете и спестяванията, докато накрая банките закономерно фалираха и докараха до просешка тояга стотици хиляди от редовите труженици на изпарилия се социализъм. И на: пострадалите хорица посрещаха само с някаква тъпа апатия и познатото от соца мърморене всички злощастия, които им се изсипваха на главите. Това се очакваше — нали през последните хиляда години тая порода е издаянила там седем-осем века с хомот на врата. Ще изтърпи и едно демократизиране. Но бедите май наистина се оказаха в повече: обезкостяваха се могъщи някога соцпредприятия^[15] и после се разпродаваха като скрап за жълти стотинки, разсипа се окончателно селското стопанство, приватизираха се под масата хиляди резиденции, почивни станции и ведомствени сгради, ограбена беше пенсионната система и се срина здравеопазването. Накрая се разпадна и образователната система^[16]. За капак нароилите се покрай югоембаргото и с благословията на най-висшата номенклатура и протекцията на магистратите най-могъщи мафиотски структури поеха основната част от търговската и финансовата дейност в царството. И се заредиха издевателства, колосална контрабанда, нагли обири и безогледни престрелки по улиците като в златните години на чикагската мафия. „Бяхме поиздигнали къщичката си — помисли той с умиление за предишните дни, — но всичко се срути. Да. Много грешки допуснах. Особено с Илия и Жан^[17]. Докато се дърлехме със Зъбчето кой кара влака, плъзнаха баш мародерите. Не стигаха мултаците, ами и тия от «Орион» се развихриха — поклати глава бившият премиер. — Но как да попреча, когато всеки от клановете има свои планове и графици, всеки ще бърза да докопа повечко милиарди от обрулената ни, както се изрази… не помнеше вече кой^[18], държава.“ Така стана. Затова съвсем скоро се оказа, че неговият план вече не работи. Намесиха се сили, които той не можеше да контролира. Вътрешни, а и външни. „От изток, от запад, а може би отгоре“ — подсмихна се Андрей, но някак с половин уста.

Отвсякъде изпълзяха съперници, отвсякъде заструиха злоба, алчност и жестокост. Той разчиташе на ключови фигури от могъщия някога апарат на ДС. В началото си мислеше, че чрез тях ще може да удържи нашийника на многоглавата, вечно ламтящата за власт партийна върхушка. Само че компроматите на специалните служби не стигаха, за да я удържат. Какво беше някаква си кофа с помия? Хранителна среда за прасето. Водени от алчността си, повечето от тях извършваха пред очите на всички куп престъпления. Можеше да ги спре само законът. Обаче полицаите и магистратите в държавата, вместо да ловят и затварят престъпниците, се натопиха до шия в най-мръсните игри и поеха тяхното ръководство. Но то какво друго можеше да се очаква? Те нали точно това правеха: крепяха Системата като придаваха законен вид на трансформирането на властта на правоимащите. И получаваха за това своя пай.

„Да, Системата“ — въздъхна Андрей.

Сега тя се рушеше пред очите му. Той отдавна беше предвидил промените. Той беше режисьорът на „кръглата маса“. Той създаде тоя книжен тигър — опозицията. Беше чел Густав льо Бон в оригинал и знаеше какво е срещу теб да е Тълпата. Знаеше кои живеят на малко известната на света улица „Секвоя“. Познаваше и тънките игри на великите сили. На срещите със знаковите фигури от политическия елит в Европа и Щатите говореше на родния им език. Водил беше съдбоносните задкулисни игри и интриги с представителите в България на двете разпрострели се по тия места могъщи сили — Полански и Шарапов^[24]. Знаеше добре кога и къде се е решавала съдбата на държавката ни. Даваше си ясна сметка какво ще се случи с управленската ни система, след като направим тоя „крутой поворот“^[25] надясно, към бившите си врагове. Система, в която от всички действени механизми бяха останали само камшикът и обикновеният остен (поне да беше полуавтоматичен). И лъжите. А при онези, при онези не е така. Дали? Май само имаха други имена. Все едно, всичко, което се случваше, изглеждаше беше неизбежно. Защото по непонятни причини го искаха и Щатите, и Русия. И едни други, по-могъщи сили, към които се числеше и той… Или поне така си мислеше. Разбира се, в общи линии след промените онези, които бяха по върховете, пак щяха да останат там. Само че вече като „червени предприемачи“. За целта те щяха да получат новите пълномощия^[26] за властта — познатата на някогашните властимащи и недостъпна за останалите простосмъртни „валута от второ направление“. Беше обмислял как да се случи това, беше се подготвял, разставял капани, писал закопаващи докладни (чисти доноси си бяха) и, естествено, беше злепоставял враговете си. Струваше му се, че си беше осигурил необходимите хора, и то така, че бъдещето им да зависи от него. Те също знаеха, че червените книжки няма да отварят повече вратите на властта. Знаеха, че номенклатурните списъци ще станат компромати, а указите ще се превърнат в чували хартия за вторични суровини и подпалки за аутодафета на новата вяра. Имаше доста обиколки преднина (поне така мислеше) в маратона на пладнешкия обир, наречен „демократичен преход“. В началото, когато падна член първи и заплуваха в мътните води на прехода, сложната технология на разграбването уж работеше в полза на неговите хора. Подкрепяха го и сини, и червени. Беше едва ли не национален герой. Режисьорът на мирната промяна. Соцдемиургът на новия строй. Само че на — сега беше никой. Един изгнаник в собствената си страна. „Май вече враг на всички“ — поклати глава Андрей. Случващото се в царството от доста време беше излязло извън неговия контрол. Ламята се трансформираше в някакво непознато животно. Пак беше многоглаво, но вече нищо не спираше проклетията му. И за беда доста от главите му бяха негови смъртни врагове. Нямаше на кого да се сърди: повечето той сам си ги беше създал. „Заприличах на кавър версия на Апостола — подсмихна се тъжно Андрей Карлович. — Бях навсякъде приет, сега съм навсякъде гонен. Но то и с него може би щеше да се случи същото. Ако не го бяха обесили турците, като нищо щяха да го направят строителите на нова България. Апостолът е бил републиканец, а ние не можем без цар.^[27] То да се строи тая обществена формация май не е по силите ни. А дали изобщо трябва да го правим? Я гледай. Досега не съм се замислял над тоя интересен въпрос.“ Екс премиер-министърът въздъхна. Не му стигаха тия проблеми, ами трябваше още да се разправя с обвиненията срещу себе си. Бяха започнали да го ядат разни площадни икономисти за това как е натрупан външният дълг и защо е обявил мораториум на плащането. Толкова бяха тъпи, че не можеха да съобразят най-простата истина: натрупан беше, защото еврейските банкери^[28] знаеха отдавна най-важното ни качество — че не можем да си направим сметката и от лакомия винаги харчим повече пари, отколкото можем да спечелим. И бяхме затънали до гуша в дългове. Като са толкова бдителни, защо не попитаха предишните няколко правителства? А пък спряхме да плащаме, защото нямаше пари. Като няма, с какво да платим? С изборните бюлетини на тия кретени ли? Печатницата за долари не е на Гара Искър, а в Тексас. И не ги печата за нас, а за паразитите от Бръшляновата лига. Не може да си такъв идиот, че да не го разбереш. После го зачумосваха за „Лукановата зима“. И то точно ония, които с ламтежа си за власт срутиха системата за броени месеци с организиране и подстрекаване на бунтове, стачки и всякакви обструкции. Накрая му бяха връчили традиционния набор обвинения като на Бай Тошо, на Лилов^[29], на Чудомир Александров^[30] и на Огнян. „Татарчев^[31] е трябвало да стане войвода на някоя чета от ванчемихайловисти — поклати презрително глава Андрей. — Не главен прокурор, а главатар на шайка разбойници националисти. Той нали и на Огнян се закани, че ще го докара от Виена в чувал. Престъпници ще ни изкарва. Виж го ти него. Престъпници имаше около Девети. Когото и да хванеше от тогавашната партийна върхушка, щеше да е за затвора. Като е толкоз амбициозен, да съди другаря Димитров, бай Вълко^[32] или Антон Югов. И съратниците им. Винаги ще има за какво: онези години в политиката са били като натрупването на първия милион. Все ще се намери и подходящ параграф, по който да бъдат окошарени за по-дългичко. А някои са си направо за въжето. Обаче пропусне ли се моментът, вече няма как. В България е така: докопаш ли властта, всичките ти зулуми вече стават законни. Толкова ли е плиткоумен, че не го знае. Ще съди държавно ръководство. Да съди Конгреса на САЩ или правителството на Нейно Величество. Само Виетнам и Афганистан ще са им достатъчни за бесилката. А ако тръгне да разследва пълната с американска наглост агресия в Ирак, ще осъди половината свят. Главен прокурор — повтори с презрение той. — Чурбан^[33]. Такива като него са позор за държавата ни. Абе, да го духа Татарчев — изрази се нецензурно Андрей Карлович, неочаквано и за самия себе си. — Сега трябва да мисля за други, къде-къде по-важни неща.“

Преди четири дни предаде на Петър Младенов цяла папка с материали, от които беше ясно: катастрофалните загуби за стотици милиони, които приятелския кръг „Орион“ нанасяше на държавата, ставаха под крилото на министър-председателя. Андрей нямаше власт да спре вакханалията^[36]. Но това не беше най-голямата беда. Вече го бяха предупредили хора, които си разбират от занаята, и то неведнъж, че трябва да напусне страната. Ако, разбира се, иска да посреща жив новите беди. Затова той освободи и охраната си. В мрачната ни история често тъкмо някой телохранител е забивал ножа в гърба на поредния ни обречен владетел. Добре, заплахата си е заплаха. Само че трябваше ли да се предава така безволево и безславно? Беше се борил с такива динозаври на избрания народ, като Майкъл Чорни, Рем Вяхирев и Робърт Максуел, дошли да похапнат в тукашните девствени бизнес джунгли от местните тревопасни; бяха се целили в челата с български оръжейни босове, обладани от алчност, чувство за всесилие, безнаказаност и прочее демократични бесове, и се беше сражавал кажи-речи с всички кандидати за кормилото на потъващия държавен кораб. Не беше приключил битките, но сега трябваше да замине за Щатите. Защото… да, ясно защо. Трябваше да се реши в чии ръце ще е в България черното злато. Нефта. И да си отвори врата към вечните врагове на Русия. Като застраховка. Мина му през ум, че който стои на два стола… Само че имаше ли други възможности? Ами да, можеше да излезе от тая мръсотия — политиката, и да започне да се труди на земеделския фронт или да се заеме с безвъзмездна обществена дейност и писане на мемоари.

Андрей Карлович поклати малко обречено глава и пак погледна през прозореца. После си взе ключовете, излезе забързано навън и потъна в сивата утрин. Денят беше много напрегнат, но успя да се срещне с когото трябва, обядва с американския посланик, после отново срещи и планове, които обикновено не се сбъдваха. Вечерта прахоса на прощалния прием на Авдеев.

Върна се вкъщи късно. Поговори с жена си, после пуснаха телевизора, но то какво да гледат — само лъжи и простотии. Пиха по едно за настъпващия празник („с наступающим“ — така си казаха) и легнаха. Нощта ги погълна в неспокойния си свят.

На сутринта ги събуди катеричка, която драскаше по прозореца. Откъде се беше взела? Дъщеря им се вмъкна в леглото им. Беше хубаво като едно време. После зазвъняха телефоните с поздравления за рождения ден на Лили. Станаха и той приготви на всички омлет — едно от малкото неща, които можеше да сготви. Закъсня за среща с ония от „Топенерджи“ — никак, ама никак не му се ходеше. Накрая се разбърза. Тръгна уверен, че днес, освен някой от поредните гадни номера на правителството и опозицията, нищо друго няма да се случи. Но на, без да се обади, ангел хранителят му си беше взел почивен ден.

Андрей излезе от блока, отиде до колата, поздравиха се с шофьора, седна на седалката и изведнъж се сети, че в бързината си е забравил проклетите ключове. Няма как, трябваше да му ги свалят и той тръгна към домофона. Така и не видя какво се случи, защото стана зад гърба му, като всичко най-важно през последните проклети години.

В момента, в който първият куршум го прониза, Андрей изведнъж, като проблясък от изстрел, през секундите до края, успя да разгадае оня плашещ сън: понеделник беше денят, в който се роди преди петдесет и осем години. „А днес е сряда“ — помисли той и после видя как дървената стълба от съня му започна да расте, да расте право нагоре, докато опря в небето.

Беше втори октомври и в полето прибираха реколтата — къде първа ръка, а къде вече и баберка, горяха стърнища, разчистваха стопански дворове, разораваха, наторяваха, а някъде бяха почнали и да засяват. Родината се подготвяше за предстоящата поредна зима — все още неясно с какво собствено име.

* * *

– Повтарям, че залагам правителството на Фил да оцелее на вота — каза наперено единият от двамата главни богове и заразклаща гигантската нащърбена чаша от междузвездна материя, в която затътна зарът на съдбата.

– Хвърляй, хвърляй — подкани го другият. Грамаданският додекаедър издумтя на върха на планината, изтърколи се по склона и тупна в подножието му. — Ядец — захили се спечелилият. — Събувай гащите.

Бележки

[1] Андрей Луканов беше убит осем месеца след излизане от печат на „Калигула бесният“, но не с чайник вряла вода, а с четири куршума, както е описано в тая книга. А ето и едно интервю по случая, предадено дословно:

Въпрос (от националното радио):

— Г-н Калчев, какво ще кажете за убийството на Андрей Луканов?

Хр. Калчев:

— Извинявайте, още съм в леглото, трудно ми е да асимилирам какво ме питате.

Въпрос:

— Сутринта в 9:40 убиха Андрей Луканов. Вашият коментар?

Хр. Калчев:

— Да им (цензурирано) майката! Объркаха ми плановете. Трябваше да бъде Илия Павлов^[2]… Той е първият в моя списък, но не само в моя. Той е номер 1 в списъка на хората, които поръчват тези убийства. Кои са те? Това могат да ви кажат гангстерите, но те могат и да ви подведат. Ако искате да знаете истината, попитайте политиците. Те със сигурност я знаят.^[3] ↑

[2] В изпълнение на предсказанието, макар и със закъснение, той бе убит на 7 март 2003 г. Но какво предсказание е това? Те от неговия ранг повечето ги избиха. Все едно като играеш примерно с 40 числа от тотото, да кажеш, че все някое от твоите ще излезе. Ми, най-вероятно ще познаеш. Още по-сигурно е, че ще се падне все някое от 49-те числа. ↑

[3] Коя е тая истина? И защо ни насочва към политиците? Ако я знае, защо не я каже, ами само се репчи? Или го е било страх? Нали е много печен? Уж е голяма работа, но май само в пиенето и пъченето. Щом стане дума за истината, ни праща при политиците. Много добре знае, че те няма да ни я кажат и така ще си стоим, жадни за знание. Така само хвърля черната (ами тя друга не може да е) сянка на съмнението — пак по класическия заобиколен и безопасен начин. Абе, ясно е, колкото и да увърта: той не знае истината. Знае я само великият К. К.

Него питайте. ↑

[4] Между другото през първите две години на усилен износ за джапанките на тези прехвалени от адвокатите на соца трошки, ние, ако си спомням добре, сме им доставили цифром и словом 30 броя. Разбира се, там тутакси е изградена съвместна фирма за ремонти (предимно основни) на чупентиите, както ги нарича в мислите си Андрей Карлович. Тая фирма, разбира се, е губеща. За повече подробности виж „Спомени“ на О. Д. ↑

[5] НТР — Седми отдел на ДС или Научно-техническо разузнаване, създаден в края на 1964-а. Представлява шпионска централа за „придобиване“ на изобретения, технологии и ноу-хау — главно от капиталистите и откъдето падне. В него като щатни и извънщатни сътрудници са работили — предимно през творческите си командировки — маса наши изтъкнати интелектуалци. Тук отблъскващият пример за обучение на джебчии, описан за пръв път в „Оливър Туист“, се разгръща в държавна стратегия за кражби на милиарди. От онова време е и един от най-шокиращите примери за морала на комунистите: „Разузнавачът“, който забърсва щама на пеницилин Г 43 000 единици (каквото и да означава това) от английски фармацевтичен гигант, е обявен за герой на соцтруда. Така за пръв път в българската история тая най-висока^[8] по онова време държавна награда се дава за безпардонно яко крадене. Нашият знаменит юнак в тая изпълнена с разузнавачески тръпки област е трети в алеята на славата след легендарните корсари сър Френсис Дрейк, на когото през 1580 г. Елизабет I дава титлата баронет, а няколко години по-късно го произвежда вицеадмирал от флота на нейно величество, и Хенри Морган, когото пък през 1674 г. Чарлз II посвещава в рицарско звание, а през 1675 г. го прави губернатор на Ямайка. Както се вижда, подобни награди са типичен англосаксонски израз на обществено признание. У нас тези велики разбойници щяха да са министри на марината, депутати от парламентарната група на РЗК (Ред, Законност и Справедливост) или поне членове на комисията за водните басейни и язовирите. ↑

[6] За разлика от останалите книги от тая поредица, тук понятието идеология се споменава в основния текст само веднъж и то във връзка с идеолог на тая смрад социализма (според Матей, ние се разграничаваме). Както Божидар е казвал много пъти пред свидетели, „В обществото идеологията подменя Божия морал с негов отровен двойник и генерира специфична престъпна среда“ (вж. подзабележката за идеологията към забележката за Вълко Червенков от книга II, както и първата подзабележка от забележката за Колчак от книга III). Затова хората, които следват Неговия път нямат нужда от тая зловредна категория. Великият К. К. също не употребява това понятие в настоящата част от книгата си: повечето от неговите герои са си за затвора, но в речника им не се среща тоя морален сурогат. Не може обаче да се отрече, че верните на Мордохаевите идеи членове на БСП и останалия (според Матей, ние се разграничаваме) просоциалистически настроен празноглав^[9] електорат е повлияна от него. Повечето от тях (пак според него) били в последна фаза на видиотяване. ↑

[7] Може би А. К. има предвид „на английски“. Само за сведение, до днес (01.01.2010)^[12], няма преведени книги на тоя капиталистически автор. Странно е, той пък откъде знае за Карл Менгер. Те с Божо май ще излязат съмишленици. ↑

[8] Заедно с Герой на НРБ, която пък се е давала на един куп „герои“, които щяха да бъдат на бърза ръка избесени, ако ги заловяха като извършват „подвизите“ си в държавите, които вече със съвсем нескрита завист наричаме бели. Някои от тях сега са ни съюзници. Ние, разбира се, се правим, че тия позорни кражби не са се случили. Пък може да са и отмъщение за това, че през последните 1–2 века и нашите днешни съюзници са се държали с нас като злосторници или поне зложелатели почти без почивка. Според някои и в настоящия исторически момент не е много ясно какво става. ↑

[9] Наскоро разговарях с един от тези представители. Той, като се появи, веднага разказа как навремето рапортувал на някакъв митинг на самата Цола Драгойчева, и го направил така отривисто (по поръчение пък на самия първи секретар на ОК), че тя се стреснала, и противно на заповедта за комунистите да не правят нито крачка назад, отстъпила пред тоя дебил. Когато присъстващ привърженик на друга партия (вероятно ГЕРБ — те са навсякъде) го засече, той веднага го контраатакува: Ние, вика, имаме ИДЕОЛОГИЯ^[10], а вие какво имате? Нищо. И го затапи.^[11] ↑

[10] Ето че примерите станаха два. ↑

[11] Някой може да каже, че това е единичен и следователно манипулативен пример. На което ще отговорим, че и ние сме възпитаници на соца, а в моралните норми, установени с — айде пак — неговата идеология, това е основен похват или още мощна социална мотика за направляване вадата на общественото мнение в правилното (марксистко-ленинско) русло. И ако тоя гербаджия или там какъвто е, беше поотгърнал „Мадоната от кафе Фиалка“ — дори само на вече споменатата подзабележка за идеологията, нямаше да му се даде без по-як пердах. А там не е ясно кой кого. Може дори Божо да се случеше наблизо. ↑

[12] И на 01.01.2016 е пак същото. По-нанананататък бройте вие, щото аз ми писна. ↑

[13] От само себе си се разбира, че заради правилата за секретност името на водещия офицер е сменено. ↑

[14] Така може да е било по времето на А. К. Сега младите са май американофили. Желю, Бог да го прости, беше казал, че сме франкофони. Бе не е ясно то какви фили или фони сме вече. Може пък да сме някакви филофономони. Или прости грамофони. Въобще, както се изрази веднъж Матей с една дълга и изпълнена със съдържание дума, всичко е русофилофранкофоноамериканоанално. ↑

[15] Ако Андрей Карлович се беше срещнал с инж. Къбоков, може би нямаше да съжалява за гигантите на соца. Може би щеше да сподели неговата идея, че те са били осъдени да фалират на истинския пазар (а не да се разрастват ракообразно в спарената, миришеща на сталинови партенки оранжерия на СИВ) от самото си създаване — с изключена обратна връзка, с директори парашутисти, без технологии, без пазари и най-важното, най-важното — без кадрово осигуряване. Откъдето следва, че са какво? Без бъдеще. Андрей, предполагаме, е бил наясно, че да си набавиш инженери творци на нови технологии, не е по-лесно от това да се направи национален отбор — там по футбол, ръгби, спускане с шейнички или народна топка. А може би е щял да се съгласи и че селското стопанство е било тикнато в катастрофа още в момента, когато земята е взета от истинските й стопани и е била дадена за „колективно ползване“ от склонните към коопериране михлюзи и другото преобладаващо мнозинство у нас — андрешковците. Пак както би казал Матьо, „Да, може би, но не би. Абе, заеби.“ Ние не сме съгласни — с казаното и дори със себе си. Затова своевременно се саморазграничаваме. ↑

[16] Същите мисли щяха да го споходят, ако бяха поговорили и за тия две от най-важните задачи на държавата при осигуряване възпроизводството на нацията. Божо щеше да го светне, че и здравеопазването, и образованието бяха натикани в задънена улица още при соца. Но то няма начин и Андрей да не е виждал, че точно най-прогресивният строй даде на лекарите и учителите статус на професии с най-нисък обществен престиж. В държавата на работниците и селяните, даскалите и докторята вземаха за своя труд колкото един кофражист втори разряд. Чувал съм Матей да казва, че педагогическия профил в университетите бил условно име на тъпата част от студентите. За лекарите все пак имаше по-привлекателни условия. Те имаха възможност и за частна практика. Обаче в държавните болници медицинския персонал се държеше с пациентите както бачкаторите в завода се отнасяха с детайлите от поточните линии: да минават по-бързо и да се върже плана. За брака, както и в завода, имаше специални сандъци. ↑

[17] Зъбчето и Жан — Зъбчето е прякор на Илия Павлов Найденов (1960 — 2003), собственик на „Мултигруп“ и една от най-емблематичните фигури на тъй наречения преход, а Жан е Жан Василев Виденов (р. 1959) — министър-председател на България през 1995 — 1997 г. Защо Андрей Карлович мисли за тях в един общ контекст, не е съвсем ясно. Най-вероятно, защото и двамата са свидни рожби на Системата, а дейността и им според много анализатори, е с фатални последици за България. Според изтъкнати познавачи (например Гелето, Метаксаки и др.), Илия Павлов създава най-могъщата от ъндърграунд групировките за разграбване на парчетиите от царството; Жан Виденов пък, вече по преобладаващо мнение, е един от най-неудачните български премиери. Божо е казвал пред свидетели, че заключенията за това кой от тях е „по̀ най“ са най-вече злобарски, защото няма мутровредомер, нито премиерски серсемометър^[19]. Но то тъпанари и завистници давали отрицателни оценки дори за хитови парчета на Бийтълс, дори за гласа на Марио Ланца, какво говорим, дори на великия роман на К. К. разни празноглавци^[20] са му писали оценка по-малко от 6 по петобалната система. Ние какво да кажем? Ще добавим, че според специалисти по социалномедицинска диагностика, Мултигруп била раково образувание в хилавата ни държавка, а според водещи орнитолози, през управлението на Жан бедите на рояци връхлитат царството ни. Най-известната безспорно е хиперинфлацията (според Божо, режисирана от край до край), която стопи огромните заеми на кредитните милионери, а заедно с тях и спестяванията на няколко милиона наивници. Въпреки всичко в защита на Жан можем да отбележим, че не е ясно дали и останалите многобройни кандидати за държавното кормило са можели да се справят по-добре в оная вакханалия, когато глутниците на групировките ръфаха най-стръвно основното си блюдо. Освен това той се противопоставя на разпродажбата на царството, преследва мултаците, като осуетява газовата им сделка, и е май единственият държавник в света, отказал да приеме тъмния еврейски субект и най-голям благотворител на циганите (след българите, разбира се) Дьорд Шорош (същия Джордж Сорос^[21]). И за Илия могат да се кажат добри думи. Например той е оглавявал настоятелството на „Св. Александър Невски“, а опелото му се извършва от митрополит в присъствието на патриарха. За щастлив край можем да добавим, че Илия Павлов е бил зет на ген. Петър Чергиланов^[22], началник на Трето управление на ДС, а Жан Виденов пък е секретен сътрудник на същата организация с поетичното речно агентурно име „Дунав“. ↑

[18] Др. Луканов е забравил, че проф. Чирков я кръсти така преди много време. ↑

[19] Тези два изключително важни уреда са необходими и в единия, и в другия случай. ↑

[20] Матей използва често „пълни празноглавци“; когато са по-нагли и цинични ги нарича интелектуален башибозук, а понякога употребява и неприлични писателски думи като… (цензуриран списък). Интересно е, че тия хейтъри винаги са анонимни. Всеки от читателите знае кой съм. А и който и да съм, навсякъде съм с името си. Тия зложелатели или обикновени злобари обаче винаги са скрити зад компютърните си псевдоними. Досега нито един от тях не е имал доблестта да се покаже от дупката си. Това е очаквано. Подлите удари от засада срещу гения са известен социален феномен още от времето на Салиери. Той, разбира се, не е имал никакъв шанс да застане открито срещу Моцарт. Така е: бездарникът няма талант за грош, но пък има подлост, злоба и самочувствие за средно голям мегаполис. Ако от Форбс пък правеха подобна класация, сигурно първите седем милиона щяха да са от нашия край. ↑

[21] Ето едно матриалче (в допълнение на цитираното в заб. за Виенския конгрес от Книга втора) за тоя, както според някои (др. Стратиев и др. др.), са се изразявали в тесен кръг Виктор Орбан и Божидар Къбоков, подъл чифутин.^[23] ↑

[22] Винаги, когато го споменавам това име го произнасям „Челенгиров“. Това „Чергиланов“ ми изглежда доста издръндотрапоносано. Може да се каже и изтраподръндоносано, както и тръпоиздрандоносано. Много комутативна дума. Ама, както би казал шопа, върти го, сучи го, носано-то все си е отзад. ↑

[23] Почти същите думи, като на великата княгиня Анастасия Михайловна. ↑

[24] Сол Полански (1926 — 2016) — посланик на САЩ в България от 1987 до 1990 г.

Шарапов — Виктор Василиевич Шарапов (р. 1931 г.), генерал-майор от КГБ, последният съветски и първият руски посланик в България за периода 1988 — 1992 г. Помощник на трима генерални секретари на КПСС: Андропов, Черненко и Горбачов. Не го бъркайте с Шарлопов. ↑

[25] Sharp turn — бел. на преводача. ↑

[26] Излиза, че те с Божидар наистина са съмишленици. А стига, бе. ↑

[27] Тези мисли са доста смущаващи. Не само защото до момента на връщането на Симеон II, така да се каже, „на царска позиция“ има още пет години. Според нас, това е прозрение, което показва колко дълбоко познава Андрей Карлович народопсихологията ни^[34]. А ние сме посрещали като правило царете с „осанна“ и после най-често сме ги… сещате се. В такъв случай той е знаел и че ще последва… ясно какво. ↑

[28] Туй то. ↑

[29] Лилов — Александър Василев Лилов (1933 — 2013), секретар на ЦК на БКП, член на Политбюро и Държавния съвет, народен представител в 9 (девет) народни събрания. Председател на Висшия съвет на БСП (1991 — 1992). Член-кореспондент на БАН, ръководител на Центъра за стратегически проучвания към БСП. Божидар е споделял, че (цитирам) „това е единственият от комунистическите главатари, към когото изпитва известни симпатии. Но не би го поканил в къщата си^[35]“. Ал. Лилов има прозвище — „Стратега“, но не е член на борческа бригада. Даже и на оная с по-завъртяно име, а именно на АБПФК (известни и като „активните борци“). ↑

[30] Чудомир Асенов Александров (1936 — 1998) — секретар на ЦК на БКП, член на Политбюро, първи зам.-председател на Министерския съвет, оглавяван от Гриша Филипов. След преврата е вицепремиер в първия кабинет на Андрей Луканов. Смятан е за един от талантливите и перспективни апаратчици на соца с надеждите за просветен соццар. Само че изгаря в пламъците на кадрова фурна, в която бай Тошо печеше бъдещето на своя клан — клан, клан, недоклан, печен, печен, недопечен. ↑

[31] Татарчев — Иван Николов Татарчев (1930 — 2008), главен прокурор на България от 1992 до 1999 г. Според Матей, ако има нещо, с което се прочува повече от непрофесионално пристрастните и безрезултатни преследвания на знакови дейци на БКП, това е заканата му да отиде с хора на ВМРО във Виена и да докара Огнян Дойнов в чувал. Паметна е и фразата, че „над него е само Господ“. Така той за пръв път дава на света да разбере, че главният прокурор на България е най-малкото наравно с папата в земната йерархия. Към тия характерни правосъдни похвати можем да добавим и нелишените му от прокурорска сърдечност връзки с повечето знакови фигури на ъндърграунда ни. Както е известно, блюстителите на правдата у нас се водят от вътрешните си убеждения. Е, и от закона по някой път, но главно от тия прословути прокурорски вътрешни гласове. Може би неговите са мърморели да осъди там поне някой по-дребен бос от пъстрия и необятен престъпен свят в царството на кривите огледала. Но щом не са го заявили ясно и високо, той човекът какво да направи, като не ги чува? ↑

[32] Бай Вълко — Вълко Червенков (вж. забел. за него от книга втора). ↑

[33] Онези, които са следили внимателно повествованието може би са забелязали, че и народният герой Цочоолу употребява тая изразителна руска дума. Някои твърдят, че е използвана и от Дочоолу. А може дори и от Гочоолу. Но това са само догадки. ↑

[34] Тук му е мястото ни в клин ни в ръкав да цитирам една ненаписана статия на Матей.

„На поредния форум за Левски някакъв професор се изкашля, че Апостолът бил един от строителите на съвременна България. Той си мислеше, горкият, че това е достойна положителна оценка и дори нещо още повече. Ами що не направи една проста равносметка? През последните 200 години «турско робство» по нашите земи няма жертви от войни. Имаме си къщи, нивя, лозя, стада, паспорти (тескерета), скитаме по света и си гледаме рахата. После някой ни подкокоросва, тръгваме с оръжие срещу султана, следва кървава разправа с въстаниците и руско-турската война с двайсет хиляди избити само в старозагорско. След като сме се освободили в нашето царство започват трагедиите: отначало пагубен избор на владетел и три кървави войни една след друга, триста хиляди жертви и още толкова ранени и осакатени, огромни материални загуби, репарации и прочее контрибуции за милиарди — първа национална катастрофа; пак война, тоя път гражданска и вече перманентна, хиляди избити, заразяване с убийствения вирус на най-човеконенавистната идеология, отново гибелна световна война, десетки хиляди жертви, разрушена столица, отново репарации и контрибуции за милиарди — втора национална катастрофа; после пак гражданска война, поголовно избиване и прокуждане на елита и превръщането на оцелелите негови представители в най-унижената и преследвана част на обществото, десетки хиляди избити без съд, съсипването на селското стопанство с насилствената колективизация и елиминиране на най-трудолюбивите и способни представители на земеделското съсловие, избиване на горяните, безмозъчна грандоманска индустриализация, обезлюдяване на селата, прахосване на всички видове ресурси, войнстващ атеизъм и морален крах — трета национална катастрофа; разграбване, плячкосване, повсеместна омраза, корупция и беззаконие, изтичане на 1–2 милиона от младите, талантливите и работоспособните — четвърта катастрофа. Вече не национална, щото то няма нация. По всичко изглежда, че предстои пета. Да се надяваме, че тоя път мъките ни най-после ще свършат и нашето царство за голямо облекчение на всички ще се опре тоя път стабилно о дъното. Ето резултатите от изявите на строителите на съвременна България. Какво прославящо има в участието в такъв кошмарен сериал от страховити провали, жертви, разрушения, смразяване с половината свят, гибелно безбожие и несвършващи до днес страдания? И само като тема за размисъл ще спомена, че през това време в Турция единствените разрушения и загуби са от земетресения. Анадолът е земетръсен регион, обаче ние не сме и значи и загуби нямаше да имаме.“ — завършва Матей статията си.

Като прочетох последното изречение и аз започнах да се чудя.

За безбожието Матей може би е прав. Обаче Коледа и Великден си ги празнуваме здраво. Според Божо сме можели да избегнем тоя ад, дето сме се напъхали сами — е, с малко чужда помощ, ако сме си стояли при падишаха. Лошо било, че той вече не ни щял. Той често е разправял и че монархията била далеч по-съвършена и справедлива от републиката. Ако се опитаме да направим такова заключение, като разглеждаме периода от сравнително достоверно известната история на България от горния пример ще открием, че и двете форми са еднакво вредни: две катастрофи се падат на царството, и толкова — на републиката. Разбира се, ако вече не е започнала новата гражданска война. Затова бързаме да се разграничим, преди да избягаме — ние пък на вилата. Мазето с бъчвите там е проектирано като просторно противоземетръсно укритие. ↑

[35] Веднъж го попитах защо не го ще в двореца си. „Той — започна Божо — минава за идеолог на една партия, която проглуши ушите на всички, че гради държавата като фаворизира една група хора за сметка на потискането с всичка сила на останалите. Такава конструкция не е по Божия морал. Затова комунистите са предимно безбожници, които преследват целите си с лицемерно популистка и доказано античовешка идеология. Техният социализъм е съчинение или за особено аморални типове, или за пълни дебили. Това е така, защото освен на безбожие, той почива и на идеята, че е справедливо да се заплаща според труда. Обаче той не е и не може да бъде икономическа категория, защото не може да се измерва. По никакъв начин. Идеята да се мери стойността чрез труда е също толкова глупава, колкото и идеята да се измерва изкуството с количеството изразходвана боя или камъни. За разлика от нея обаче тя е много по-зловредна. И заедно с останалите им зловредни измислици е обезсмислила самия труд, разрушила е икономиката и е донесла безброй беди. Тоя тип (така се изрази) е несъмнено умен. Следователно трябва да е разбирал цялата несъстоятелност и аморалност на основната им конструкция. Не е възможно да не е съобразявал защо през цялото време са ставали безброй зловещи насилия и убийства и как всички водачи по етажите на болшевишките структури са се дебнели и избивали едни други като бесни кучета. Било пред очите на всички и значи го е виждал и той. Не е възможно да не се е досещал, че това е породено и неминуемо ще се случва заради поругаването на Божиите морални аксиоми. Но е оставал през цялото време в мръсната им игра. Излиза, че е бил просто въжеиграч без морални задръжки, който — за да избяга от съвестта си — се е вживял в ролята на идеолог на нещо голямо и светло. Вярно, че при него класата е много висока. Но това не е основание да е сред приятелите ми. И сред моите колеги в бранша има… — той ме погледна и се захили — специалисти от неговия ранг. Някои от тях също са ми симпатични в известен смисъл, но аз не ги каня на вилата да играем на домино.“

Защо точно на тая игра — не каза. ↑

[36] Можем да добавим само, че когато Божидар научил първите подробности за преврата, се изхилил непочтително. „Държавата е в хендека още от средата на шейсетте. Само че тия партийни ръбове (така се изразил) нямат понятие от теория на хаоса и катастрофите. Иначе щяха да знаят, че катастрофите в социума траят дълго, и докато това се случва, системата не може да се управлява. Но то така е: в МГИМО^[37] изглежда не се учи какво е бифуркация, атрактор, показател на Ляпунов и константите на Файгенбаум^[38]. Следователно не знаят какво може да предизвикат дори малките зрънца идиотизъм в нелинейната система на социума. Не се учи дори кибернетика. Затова не бяха проумели, че управляващият сигнал се подава от един-единствен източник, а не от колектива. И бяха съчинили управляващите двойки директор — партиен секретар и командир — политкомисар, идиотите му с идиоти. Да не говорим за теория на игрите. Нямат и понятие какво е печеливша стратегия, как се намира тя и как може да се следва. В замяна на това овладяват технологиите на крупните политшашарми и международни далавери, както и практиките по яки политически лъготения и здрави удари под кръста^[39]. Обаче това си е полезно, защото те са си наш национален обичай и всички местни стратегии започват или завършват с тях. Така няма да изостанем и от практиките в Евросъюза. Все пак накрая повечето от тях проумяха, че с тези техники само не става. Пътят, който сочеха като най-верния с тъпа упоритост, завърши в хендека. Но те и сегашните надути управляващи пуяци час по час говорят за правителство от експерти като за панацея на проблемите ни. По този начин с двете ръце подписват самопризнанието, че са си пълни дилетанти. И как да спасим родината от тая перманентна беда — демократично избраните ни правителства? От хайдутите в тях няма спасение. Обаче защо кандидатите за тези длъжности, които са просто неуки, да не изкарват курсове за министри по места? Могат да ги съчетаят с курсовете за шофьорска книжка. Управлението на раздрънканата ни държава не е кой знае колко по-различно от това да караш някоя бракма от холандските автоморги. Абе, аз що не организирам едни такива курсове? Естествено, да не са много напрягащи. Да речем, двуседмични. Като знам колко мераклии има за министри… Набързо ще трупна още някое и друго милионче. Но може и да не ме огрее. Наште юнаци и без обучение веднага се ориентират как да отарашват царството. То това е най-важното държавническо умение.“ И отново се захилил — вече със съвсем ясно чувство. ↑

[37] МГИМО — Московский государственный институт международных отношений (Московски държавен институт по международни отношения). ↑

[38] За тези понятия, които инж. Къбоков преоткри в ранните си години, макар и в един по-простонароден вариант, вижте в заб. 74 от книга I. За всеки случай ето отново линк1 и линк2 със сбито изложение на най-основните моменти от тая непопулярна, но основна за разбирането на света ни теория. За останалите си търсете материали сами. Ако искате да оцелеете в Голямата игра, разбира се. ↑

[39] Метаксаки щеше да каже „право у дипломатическите мъ̀де“. Ние няма да използваме такива вулгарни изрази. ↑

Към следващата част или към съдържанието

Кънчо Кънчев Царството на кривите огледала (2)

Метаданни

Данни

Царството на кривите огледала

Информация

История

Сваляне / Връзки

Интродукция към четвърто действие

Кънчо Кънчев
Царството на кривите огледала (2)