Кънчо Кънчев
Царството на кривите огледала (11)

Няма, няма какво да се прави в Сливен рано вечер, когато тревожно запрехвъркат прилепи и през клоните на стария бряст и пролуките в тъмнеещите облаци се запрокрадва светлината на първите звезди. И по-късно е същата история. Ще пообиколиш градината, ще минеш край кметството, после един-два тегела напред-назад по едновремешното „стъргало“ и… трябва да се забиеш в някоя кръчма. Какво друго да правиш? И Григор Мичев стигна бързо до тоя извод. Затова влезе в първото заведение, което му се изпречи, като му писна да гледа витрините на малките магазини по главната и да се блъска в потока от наизлезлите с неясна цел местни граждани.

За късмет това се оказа доста свестен ресторант и Мичев вече близо два часа стоеше замислен пред поредната чаша водка на една маса близо до вратата. Хората, блюдата и напитките наоколо се сменяха като в кадри от безсмислен клип, а той продължаваше да гледа тъмния прозорец. Малко беше да се каже, че беше потресен. Беше узнал все такива тайни, които могат да преобърнат живота на всеки човек. Затова и гледаше невиждащо, докато картините от спомените му се сменяха сякаш без негово участие и като че ли само да му покажат, че всъщност никога не е разбирал тоя въртян от непонятни сили калейдоскоп от хора и съдби край него. И неговият живот беше проблясвал там, през мътното стъкло на окуляра в мимолетните картини на отлетелите години. Но той вече беше приключил с миналото си. Десетилетия бяха минали, преди да се отвори тая врата във времето и да разбере как беше загинал баща му и какво всъщност се бе случило. Най-после научи и къде е гробът на майка му и как и защо е умряла. Вече знаеше това, което отдавна беше подозирал. Толкова дълго се беше мъчил да свърже следите от събитията, които се бяха разиграли тук преди четиридесет години, и ето че накрая се добра до истината. Само че за какво му беше тя? Нищо не можеше да се върне, нищо не можеше да се поправи, нищо не можеше да се промени.

„И какво да правя сега? — помисли си той. — Да можех с водката да спиртосам всичките си мисли и да не си задавам тия проклети въпроси. Всъщност какво правех през целия си живот? За какво отидох, да речем, в Атомната?“ Мина му през ума какво беше казал братовчед му, когато след години стана дума защо го е изпратил на прословутия национален обект. „Ти нали не си мислеше тогава, че хората отиват там да строят социализъма? В централата, по опашките за директори, се намърда цяла тумба кариеристи. Надомъкнаха се и маса бригадири и герои на соцтруда, защото знаеха, че там ще пада луда аванта, а се довлякоха и обичайните тарикати — да избягат от лошо минало, да се спасят от казармата или да се откачат от семейната верига. Теб те изпратих сред тия авантюристи, кариеристи и всякаква друга паплач, защото оттам минаваше пътят ти към министерското кресло.“ „Какъв глупак съм бил — поклати глава Мичев. — Слушах го през цялото време. И какво? Станах ли министър? Въобще кой от замислите на тези, дето определяха съдбата ми, се сбъдна? Баща ми загина за нещо, което не се осъществи и може би изобщо не съществува, майка ми, за да ме спаси, ме остави сам, а чичо ми ме прати в Съюза вместо в Англия или поне в Германия. Накрая братовчед ми ме заби в Атомната. Всичко това все за мое добро. И какъв беше резултатът? Преди малко се срамувах, че баща ми е участвал в избиването на близките на една симпатична и мила жена. В централата преживях може би най-голямото си унижение и… все още живея сам. Като кукувица. Какво излиза? Че съм се занимавал с неща, които не е трябвало да се правят или въобще не могат да станат. Значи е трябвало да правя нещо друго. Само че какво?“

Тъжно му стана на Григор Мичев и как да е другояче, когато узнаеш, че си се мъчил залудо и си живял някак си напразно. Но то всичко е суета и гонене на вятъра. „Хавѐль хавалѝм, хако̀ль хавѐль“ — както са забелязали преди много време умните евреи със свойствения за семитските езици суперлативен нюанс. И дори така да е, от това става ли ни по-леко?

Навън запрехвърчаха снежинки. Григор се загледа и сякаш за миг се върна в детството си. Спомни си как през зимата ходеха с майка си в сладкарницата до тях. Там сядаха на малка масичка и си поръчваха топъл чай, а докато го пиеха, тя му разказваше за Ледената царица. Той слушаше гласа й и приглушеното бумтене на печката и гледаше през голямото стъкло как навън вали снегът. Хората минаваха забързано, някои от тях возеха в малки шейни деца, загънати с разноцветни шалове, и когато понякога спираха за момент пред прозореца, гледаха към тях сякаш с малко завист за това, че има толкова красива майка и пие чай в такава хубава сладкарница. Вратата се отвори, той погледна нататък и сякаш някой стисна гърлото му: заедно с хладния въздух и няколко снежинки в ресторанта влезе майка му. Беше с бялото си палто с пухкава яка, върху която падаха кестенявите й къдри. Чистият й ясен профил се очерта за момент на тъмния фон на вратата и сърцето на Григор се сви — от радост, а може би от тревога. Не искаше да повярва, но не можеше да сбърка — това беше тя. Майка му се обърна към него, усмихна му се и изчезна. На нейно място се появи жена в сиво-бяло палто и плетен бял шал. Тя потърси с поглед някого навътре в ресторанта, помаха с ръка и мина край него, без да го погледне.

Мичев тръсна глава, въздъхна, изпи на един дъх останалата водка в чашата, плати и излезе. Навън снегът се беше усилил. Тая година зимата се беше завърнала по-рано от ледения си дворец. Той спря и се загледа в играта на снежинките край уличните лампи и светлите площадки пред витрините. Не беше стоял така много отдавна. Не можеше да си спомни кога го беше правил за последен път — може би като ученик, а може би и по-рано. Да, като дете. В Борисовата градина. Заедно с майка си.

Хората отминаваха край него, без да го забелязват, както се случва в студените вечери, когато снегът премрежва погледа и всеки бърза да се прибере у дома, дори той да е схлупена къщурка в някой бедняшки квартал. Топлината на дома — как му беше липсвала вече толкова години.

Мичев потръпна зиморничаво. Нямаше какво повече да прави в тоя град. Той тръгна към колата си и странно — докато стигна, никой не го погледна — сякаш беше невидим, сякаш въобще не съществуваше.

На паркинга мерцедеса на Божидар го нямаше. Григор изтръска снега от себе си и влезе в колата. Запали двигателя, включи парното и се загледа навън. Да можеше да се отърси, но не от снега, а от цялото си минало, от спомените си, от целия си живот досега. Но не можеше. Всичко се беше случило точно така, а не иначе — онзи куршум на баща му бе изстрелян и не можеше да го върне. Но можеше да направи нещо друго — да намери поне малкия манастир в Балкана и да открие кръста до оградата. Можеше да си намери хотел в тоя загубен град, да пренощува и да пътува по светло. Само че не му се чакаше нито миг. Ако тръгнеше сега, щеше да стигне по някое време през нощта. Нищо. Поне щеше да е наблизо. Можеше да почака да съмне в колата. Парното му работеше, а и шубата му беше в багажника. Тук нямаше повече работа.

След минута едно тъмно беемве напусна паркинга до кметството и се заплъзга като призрак по пустеещите улици. Снегът бързо затрупа сухото петно, останало като спомен след него, и продължи да се сипе — тих, бял и искрящ.

* * *

По превърналия се внезапно в широка пъртина път между Елена и Сливен се движеше тежкотоварен тир. Шофьорът, възрастен тъмноок мъж, захапал цигара и небръснат от два дни, уморено се взираше в снежната пелена пред себе си и въздишаше на по-острите завои. Беше от старата генерация, на която някогашните управници бяха създали самочувствието на некороновани крале на бачкаторите, които галено наричаха пролетариат. Той и колегите му бяха пътували по целия свят — там, където обикновените хора не можеха и да припарят, получаваха заплати, колкото не вземаха и директорите на атомна централа, а каква търговия на черно въртяха — жестока. При оная липса на всичко необходимо тогава, каквото и да домъкнеше от чужбината, веднага се продаваше поне на двойна цена. Сега времената се бяха променили. Не че нямаше вече пари — пак имаше. Но го нямаше онова самочувствие. От царе на пътя се бяха превърнали в обикновени шофьори, в наемни работници едва ли не. Сайбиите ги овикваха, като че ли бяха селски аргати, катаджиите им съдираха кожите с рушвети — за отмъщение за времената, когато можеха да минат с пълна газ край тях и да ги залеят с кална вода от някоя по-дълбочка локва. И на всичко отгоре разни напъчени баровци им натискаха гадно клаксони, когато пъплеха по завоите през проходите. Но както и да е. Миналото — минало. Ангел Михайлов — така се казваше — въздъхна пак и пъхна в касетофона касета със заличаваща неравенството, пречистваща душата яка чалга. Тирът усили ход и снегът заигра пред фаровете. Животът и сега не беше лош. Ветеранът на тираджийството заклати глава, като от време на време успяваше да попадне и в такт с музиката. На душата му стана радостно и той неусетно се отклони от платното си. Ачо не беше чел учението за златната среда, но за средата на пътя бе наясно, че е по-приятна и безопасна, отколкото да се движи в някаква дясна крайност, както изискваше правилникът. В края на краищата беше професионален шофьор и законът за движението по пътищата значеше за него толкова, колкото и крайпътните камъни. Хем за нищо не стават, хем са опасни, като се сблъскаш с тях.

* * *

Баварецът вземаше с лекота завоите, снегът се сипеше като в новогодишна нощ, а Григор гледаше светлия тунел на пътя и си мислеше за майка си. Само че нещо се беше променило. Сякаш нещо се бе случило с него. Не можеше да разбере какво, но му беше леко. Когато сутринта пътуваше към Сливен, му се струваше, че вътре в него има заседнал някакъв тъмен тежък блок. Носеше го отдавна, от дните, когато го напусна жена му, даже от по-рано, от студентските си години, когато загуби безвъзвратно вярата си, че има справедливост. А може би беше останал от детството му, от онази непреставаща зима, в която майка му го беше оставила сам. Сега това нямаше значение — откакто беше тръгнал преди малко, тъмният блок бе изчезнал. Нямаше го. Беше се разтопил като купчина почернял сняг. На душата му беше станало необикновено леко.

Григор пусна касетофона и засили звука. „Абба“ пееха оная песен за парите и за квартала на богатите. Не разбираше добре текста, но му стана приятно. Пари имаше, беше точно от тоя квартал. Но те не му трябваха, също както не му трябваше нищо от онова, което имаше смисъл за него преди. За какво му беше работата, директорското или министерското кресло? Какво му беше донесъл стремежът да се издигне в административните небеса, освен интриги, напрежение до края на силите, обиди и разочарования? За какво му беше и новият тежкарски офис, извисен господарски с тъмните си надменни прозорци над околните къщи? Трябваха ли му завистта на колегите и неистовият стремеж да спечели поредния безсмислен милион? Имаше нужда от нещо друго. Не знаеше още името му, но щеше да разбере. Животът беше добил смисъл. Той натисна газта. Ани-Фрид и Агнета пееха, снежинките се блъскаха като пеперуди от стих на Пастернак в предното стъкло и баварецът летеше по пустия път.

Григор Мичев вида светлините отдалеч. Не се притесни ни най-малко. В тая самотна нощ дори им се зарадва. Когато обаче тирът изскочи от завоя, изведнъж разбра, че няма да могат да се разминат. Големият камион светеше като коледна елха и се носеше към него по средата на шосето. Трябваше да избира между челен удар, скалите отляво и канавката. Григор инстинктивно зави надясно. За малко щеше да се измъкне, но заради трите водки реакциите му се бяха забавили съвсем малко повече от това, което му трябваше, за да успее. Колата изхвърча от пътя, превъртя се, сякаш в злополучна филмова каскада, и продължи да се търкаля и разбива надолу. Предното стъкло се натроши и той почувства как парчетата го зашибаха по лицето. Опита се да изскочи и усети зверски удар. Но вместо да го заболи, го заля беззвучна ярка светлина, от която се появи майка му. Беше облечена пак с бялото си палто с хубава пухкава яка, както преди час, когато му се стори, че я видя в оня уютен ресторант. Тя се усмихна и той разбра, че най-после й е простил — на нея и на баща си, и на всички останали, и че това е било най-важното, което е трябвало да направи. А също, че вече няма да се върне назад.

От пътя се видя как от колата излетя тъмно свито тяло. То се превъртя няколко пъти, блъскайки се в камъните и заледената земя, и накрая спря осиротяло до един дънер.

Тирът отмина, без дори да намали.

Пътят отново опустя, а снегът продължи да вали и да засипва всичко. След час едва ли някой можеше да познае, че жалките безформени останки под бялата купчина в нощта са били някога жив човек.

* * *

Можем да добавим, че на сутринта, както оповестиха медиите, някъде около девет и четвърт, с четири куршума, от които три в гърба, съгласно българските обичаи, и един контролен в слепоочието — това пък съгласно мафиотските традиции, от неизвестен професионален убиец бе застрелян бащата на кръглата маса и последвалата ялова местна демокрация, радетелят за повече социализъм и виден фактор в налагането у нас на всякакви чужди планове, руският евреин и вече съвсем бивш български експремиер Андрей Луканов. Предполагаемото оръжие на убийството — любимия на специалистите в бранша руски „Макаров“, бе подхвърлено услужливо на следствието четиресет дни след покушението, когато по християнските традиции душата се отделя от тялото. След титанична битка на правосъдието срещу истината, четиримата задържани по подозрение в убийството му бяха осъдени и тутакси оправдани^[1].

Животът и делото му, както обичаха да казват съпартийците му, вече са позабравени. Няма всенародно честване, не се организират православни молебени и държавни панихиди и по всичко личи, че — като се изключат близките и неколцината му приятели — на останалите обитатели на лепрозариума (както щеше да се изрази инж. Къбоков) Андрей Карлович не липсва особено.

* * *

В Стара Загора нещата се развиха по друг начин.

Светлана завърши и докато с Матей проучваха къде в Европата могат да си поотдъхнат от спомените за непоносимите старозагорски жеги и проклетията на местните еснафи, попаднаха на интересна оферта. През един хубав декемврийски ден, малко преди Коледа, двамата се озоваха в Дрезден. Наеха горния етаж от малка къща, сякаш от приказка на Вилхелм Хауф, само на километър от центъра. Сутрин пиеха чай и хапваха от щруделите и щолените на хазайката, после скитаха по улиците, местеха се от картина на картина в Цвингера и накрая все се връщаха в залата със Сикстинската мадона. За обяд най-много им допаднаха няколко баварски специалитета и хубавата местна бира, които откриха в малко ресторантче наблизо до катедралата, а вечерите прекарваха на Стария площад. Половин метър пухкав бял сняг беше навалял през оная година и градът изглеждаше като измъкнат от хубавата част на някоя от иначе традиционно страшничките германски приказки. И странно: по тротоарите умните и дисциплинирани германци бяха направили пътеки за работливците, а улиците бяха оставили затрупани с бял искрящ сняг. Но на, никой не роптаеше, никой не се зъбеше на градската управа, децата правеха на воля снежни човеци, германските бабички си бяха обули военните обувки, наквасените с глювайн имаше къде да падат на меко и само шофьорите ту се смееха, ту се мръщеха, като забуксуват, но винаги се намираше някой, който да ги избута без пари до следващата пързалка.

Беше весело дори само да вървиш безцелно по улицата. Нищо не напомняше, че градът някога е бил сринат до основи от бомбите на антихристите, тъй де, антихитлеристите. Дори кръстът на Фрауенкирхе излъчваше доброта и спокойствие, сякаш се беше освободил от потискащата мисъл, че е подарък от вандалите, които бяха разрушили безпричинно една от столиците на културата в света. В края на улицата, на площада пред църквата, беше и гвоздеят на програмата — Щрицелмаркт. Матей знаеше, че неговото име се споменава за пръв път през необозримо далечната, а за жителите на нашите земи и пълна с източни мотиви 1434 г. Беше чувал за легендарните три-четириметрови щолени, посипани обилно с пудра захар. Беше разказвал на Светлана чудни приказки за вурстчетата с горчица и халбите с бира, толкова големи, че пълни с вода, ще затруднят и унгарски кон. За много неща беше чувал той, но не знаеше, а нямаше и откъде да научи какво представлява германската Коледа. Затова и когато първата вечер тръгнаха по пъртината към „па̀наира“, както се изрази тоя журналист, те не очакваха, че всъщност са се отправили към света на добрите чудеса. Матей се втурваше ту към бараките с наденички, ту към дюкянчетата с коледни играчки, ту към сергиите с всякакви стъклени топки, восъчни свещи, ангелчета, звездички и още немислим брой дрънкулки, красящи бита на сантименталната немска душа. Спираха непрекъснато и след два часа бяха вече наближили площада. И тогава… тогава видяха картина, пълна със символика като Дюрерова гравюра. Под каменния свод на някакво здание, пред магазин за шапки и шалове, съвсем нелепо, като в сцена от руски филм за войната, четирима певци в съветски униформи пееха, като си акомпанираха на две поовехтели китари и трофеен акордеон, стар немски шлагер. Какво необикновено имаше ли? Бяха руски солдати — сякаш заблудил се остатък от окупационната армия. По-точно от прочутите й, сравнително миролюбиви военни ансамбли. Бяха предпочели съдбата на дрезденски улични музиканти в студените декемврийски вечери вместо пареща душата водка в някой затоплен като командирски блиндаж военен клуб в далечната си родина. И тази отцепила се от основната армейска колона дезертьорска група, вместо да стиска калашниците, държеше възстаричките си инструменти, пееше с ужасен акцент германски коледни песни и ги редуваше с едновремешни руски романси. Но наистина пееха добре, дяволите.

— Виж, победителите пеят на победените — подсмихна се Матей и всеки, който го познаваше, щеше да разбере какво всъщност иска да каже.

— И победените им хвърлят в паничката по някой еврогрош — засмя се Светлана и чак тогава Матей забеляза, че в един отворен калъф на тротоара има купчина монети.

Те спряха и слушаха, докато Светлана каза, че й замръзва носът. И Матьо остави на купчината монети една десетачка. Руските солдати пееха неизвестен на Матей романс за поручик Галицин и толкова се бяха унесли, че не им обърнаха внимание. Свършиха, някой изръкопляска и те въодушевено веднага запяха немска коледна песен. Беше познатият разказ за святата нощ, за раждането Му и за надеждата, която бе донесъл, но я пееха необикновено хубаво. Гласовете им се издигаха към небето, отразяваха се в тавана и стените на зданието като в сводове на катедрала, носеха се по улицата, смесваха се със светлината на лампите и сиянието на снега и изпълваха душите с нещо, което Матей и Светлана не бяха изпитвали или поне нямаше име из спомените им.

Песента свърши, те тръгнаха и дълго обикаляха площада и съседните улички. Прозорците, вратите, а често и стените на всички къщи бяха украсени с блестящи цветя, топки и камбанки и навсякъде грееха разноцветни лампи и звезди — сякаш жителите на града се надяваха Божият син да се отбие точно в техния град и се бяха приготвили да го посрещнат както подобава. Навсякъде беше пълно с хора. Повечето пиеха глювайн или пунш, трупаха се пред бараките с топли вурстчета, купуваха от неизброимите стъклени или дървени играчки на легендарните шварцвалдски майстори, запасяваха се със сладки, избираха дребни подаръци или просто се разхождаха из лабиринта от павилиончета, германоезична романтика, коледни песни и безвремие. И когато заговорваха някого, той се обръщаше към тях, сякаш му бяха първи приятели.

На връщане срещнаха и други музиканти. Бяха несъмнени професионалисти, но повечето не бяха сложили пред тях някой отворен калъф за цигулка или традиционната стара шапка за събиране на подхвърлени грошове, с надежда и за по-едрички банкноти. Хората се спираха да ги слушат, светлините на улиците се отразяваха по лицата им и можеше да се усети как потокът от оная несрещана преди от Матей и Светлана субстанция се лее из целия град. И сякаш към целия свят. Запрехвърчаха снежинки и скоро валеше като в истинска предколедна нощ. Когато отново минаха край ъгъла, където пееше руският квартет, него го нямаше. Но там сякаш още витаеше духът на музиката му. През тая нищожна част от света, където съветските войници бяха пели за раждането на Божия син, течеше безспирно потокът от обитатели на тая някогашна столица на изчезнало отдавна кралство. Те сякаш поемаха от това омагьосано място неуловимия, непредаваем, обгръщащ отвсякъде светъл и топъл дух на Рождество, а после го излъчваха, и разнасяха в празничната нощ такава спокойна ведрина, каквото дотогава Матей и Светлана не бяха усещали. И това беше второто чудо.

— Не съм и предполагал, че съществува такава Коледа — каза той. — Малко криво ми е, че почувствах духа на Рождество за пръв път на стари години. Не бях се замислял, че може да живее само в душите на хората. В България никога не съм го срещал. Ето какво са ни отнели. Как сме могли да живеем без него толкова дълго? — Матей помълча малко. — Знаеш ли, искам да не си тръгваме. Хайде да останем тук — поне докато посрещнем и Новата година. Досега не съм се чувствал така свободен и спокоен.

— И на мен ми е много хубаво. Сигурно това е щастието. Трябва да го запомним — да го познаем, ако пак го срещнем някога — каза тя и се притисна в него.

Тръгнаха бавно, хванати за ръка. Мяркаха се още малко сред тълпата, после изчезнаха.

А снегът валеше така, сякаш се канеше никога да не спира.

* * *

Така странно се стекоха нещата. И може би заради това или пък заради нещо съвсем друго, след като се върнаха от Дрезден, Матей и Светлана се ожениха, не заминаха никъде и — ако не се броят известни непродължителни прекъсвания — заживяха щастливо.

Всичко останало също се нареди някак.

Павел Богоев купи полагащият се на Божидар държавен дял от „Витамини“ за традиционния за умишлено фалирани предприятия един долар, като даде тържествено обещание, че ще изплати дълговете на фабриката — нещо, което той, разбира се, нямаше никакво намерение да изпълнява. После си намери нова любовница и като продължи да завлича безцеремонно партньорите си, да мами със замах държавата и да лъже артистично законната си съпруга, заживя щастливо.

Теодоси изхарчи парите от сделката, както разпореди жена му, после банката му фалира, той заработи като застрахователен агент и заживя щастливо.

Директорът на „Витамини“ си купи апартамент, вила на морето и беемве с лети джанти, след което беше надлежно уволнен и заживя щастливо.

Дон Вито също живее щастливо, разбира се, донякъде, а именно, докато вечер доня Ина не започне да му задава неудобни и изнервящи въпроси. Тогава той започва да барабани с пръсти по масата, донята прекъсва вечерната инквизиция и помълчава укорително, после двамата се отправят към двете кресла пред възстаричкия си телевизор и дон Вито пуска първа програма. Като изгледат текущия турски сериал, доня Ина се отправя към спалнята, а дон Вито изважда дебелите тефтери и потъва в изчисления на принадената стойност, както той се изразява. По някое време приключва със сметките, прибира тайната си счетоводна книга с изританото от практиката двойно двустранно счетоводство, изважда от касата бутилка курвоазие, сипва си два пръста в обикновена водна чаша, връща се пред телевизора, сяда и започва да сменя каналите. Така от години се мъчи да събира невидима за другите информация, за да се ориентира откъде може да задухат благоприятни ветрове. Бури и тайфуни донът чака отвсякъде. Ако бъдем честни, най-много се страхува Дон Вито от своя отказ да се заеме с трафика на дрога в града на липите и поетите. И той като Кръстника и съвсем по български се позова на добрите стари сицилиански традиции и не прие офертата на софийските донове. Затова сега с твърдост, колкото е успял да събере през годините, очаква съдбата на доблестния дон Корлеоне. Сменя той мълчаливо каналите, отпива от време на време пестеливи глътки и се успокоява, че всичко ще се размине благополучно. Накрая въздъхва заключително, взема си хапчето срещу кръвно и се отправя към спалнята. Там тихичко се намърдва под пухените завивки и се върти, докато се унесе — само че не в пълния с мечтите на някогашния млад, мечтаещ за бляскава слава учител Светльо Витанов, а в неспокойния, пълен с потайни предчувствия сън на застаряващите донове. Но то в това, казват познавачите, се състои тяхното щастие.

В тази всеобща идилия, дори Динята може би също е щастлив посвоему. Достатъчно е човек да го види как се усмихва тихо и замечтано, когато някоя лелка го похвали, че е напълнил кофата й с вода и е поставил добре цветята. Да, щастлив е. Може да се каже, идиотски щастлив.

Само Сергей си остана нещастен. Но то винаги се получава така, когато не внимаваш в поличбите, не вникваш в сънищата си и не се съветваш от време на време поне с кварталния гадател. А такива вече има кажи-речи на всяка по-дълга улица. Той, като високопоставен представител на най-осведомената агенция, би следвало да го знае. Обаче му пречи характерният за възпитаниците на едновремешните българо-съветски разузнавачески школи антисъногадателизъм. Да не говорим за антибожидаркъбоковизма. Ама те на кого ли са помогнали.

* * *

Какво стана тогава със семейство Къбокови?

Когато се върна от Сливен, Божо се напи моряшката в една от кварталните кръчми със симпатичното име „Том и Джери“. За да не стане за резила, малко преди състоянието, известно като „сал, люшкан от вълните“, той се прибра с цялото достойнство, на което беше способен в момента. Не беше кой знае колко, но общо взето му стигна да не обърка пристанището. Радостина само го погледна изненадано и без да го пита какво се е случило, му приготви леглото. През нощта Божо сънува. Беше на острова. Свечеряваше се и реката сякаш носеше надолу светлината на звездите, които изгряваха една след друга на запад. Нагоре, към Вратите, безшумно се плъзгаше лодка. Нямаше нито гребци, нито кормчия, но следваше неотклонно пътя си, сякаш притеглена от неизвестна сила. В средата й стоеше мъж, облечен в тъмни официални дрехи. Беше застанал прав и мълчаливо гледаше към брега. Божидар беше сигурен, че тоя странник го вижда, но не отправи към него обичайния рибарски поздрав. Лодката вече отминаваше, когато мъжът вдигна ръка с отворена длан и я държа, докато се изгуби в светлата пътека пред Вратите. И тогава Божидар се сети кой бе пътникът.

Когато на сутринта се събуди, не си спомняше нищо. „Странно, въобще не ме цепи главата. Хъ. Абе аз всъщност какво пих?“ — подхилкна се Божо и залепи нос на стъклото. Навън настъпваше поредният есенен ден и си личеше, че ще е чудесен. И заедно с подранилото слънце през прозореца сякаш нахлу нещо, което не беше изпитвал от много време. Някакво… да, някакво особено усещане за свобода. Нямаше какво да го ограничава и спира. Беше познатото чувство от младостта му, че може да направи всичко, стига да го поиска достатъчно. Сякаш вчера не беше ходил до Сливен, а се беше върнал в миналото и беше оставил там целия ненужен товар от измамни надежди, мъчителни спомени и още по-мъчителното усещане, че пропилява живота си. Сега наистина беше свободен. Имаше всичко, което му беше необходимо — семейство, умни и обичливи деца и жена, която беше добра като… „Да — мина му тогава за пръв път през ума, — толкова е добра, сякаш е по-малката сестра на Света Богородичка.“ И тогава той почувства съвсем, съвсем ясно, че пред тях има много, много щастливи дни.

За няколко месеца Божо продаде бизнеса си и всичките си имоти. Съгласи се без колебание и на условията на „Мултикомп“ да им прехвърли и своя дял от „Витамини“. Не му се сториха обидни. В края на краищата след като приспадна разходите, от малкото мошеничество, на което и тия разбойници станаха отчасти жертва, му останаха шестстотин хилядарки зелено. А и те му дадоха допълнително някой лев, та почти закръгли милиончето — добра цена и за цялата фабрика. Ясно беше, че тя вече никога няма да заработи. Като начало на задаващата се тежка чужбина за тези пари той купи хубава къща в едно желано от баровците предградие на Париж. Когато го видя за пръв път, не можа да повярва на очите си. За някакъв си час, докато разузнаваше комшиите, преброи повече видове дървета и храсти, отколкото имаше на Аязмото. Помисли си, че през войната фюрерът сигурно не е и подозирал, че трябва да превзема подобен мижав населен punkt с трудно произносимо на немски име. Но времето за сражения на местните селяни със силите на Вермахта беше отминало, те бяха победили и бяха превърнали селото си в огромен парк. Това, което Божидар си мислеше, че може да стане само с усилията на някой изключителен човек като дядо Методий, тук беше направено задружно от няколкостотин най-обикновени френски paysan-и. Всеки беше искал неговата къща да е по-хубава от тая на съседа, всеки бе превърнал двора си в малка красива градина и чудото се бе получило.

В това предградие щяха да живеят занапред. Чрез две офшорки Божидар беше измъкнал като фокусник парите^[6] си от България и те отдавна почиваха в обичаните от бизнесмените от цял свят швейцарски банки. Всичко вече беше готово и той най-накрая купи билетите за самолета, за да видят Радостина и децата новия им дом.

Деница се завърна и петимата се събраха в София. Бяха решили да прекарат последната седмица в „Японския“. По цял ден скитаха по улиците, отбиваха се да похапнат в една малка кръчма с вдъхновяваща кухня — казваше се „Белоградчишки скали“, а вечер играеха бридж в хотела. Предпоследната нощ заваля сняг, Божидар ги събуди и те излязоха навън да гледат. Снежинките се въртяха весело, падаха по лицата им и се превръщаха в малки капчици. Деница протегна ръка и хвана няколко.

— Мамо, помниш ли една вечер в Козлодуй, когато бяхме излезли да ловим снежинки? — каза Добрин.

— Помня — каза Радостина и очите й се насълзиха.

Тръгнаха надолу към града и дълго вървяха без посока. Снегът се сипеше по мръсните улици и покривите на посивелите грозни софийски къщи, пред очите им ги преобразяваше като с магия, и целият град сякаш се връщаше в собствения си забравен спомен. От онези призрачни години, когато надеждата на ясните и свежи утрини още е пълнела градските улици и не е било нужно да тръгваш по широкия свят, за да намериш собственото си парченце от нея. В оная София, която приятелските бомбардировачи на сегашните ни натовски съюзници все още не бяха превърнали в купища развалини от къщи, училища, църкви и съдби. В оня кипящ от живот град, в който деветосептемврийските злодеи не са избили, прокудили или поне обрекли на мизерен безполезен живот потомците на пожаления от поробителите ни български елит, и когато все още е била жива вярата, че все някога ще заживеем свободни в собствената си държава. Но сега Божидар и Радостина не мислеха за миналото. Порасналите им деца подскачаха, сякаш отново бяха там, край голямата топола, петимата се смееха и това изглежда бе заразително, защото и някои от случайните минувачи, които срещаха, също се усмихваха — навярно на някой свой смешен спомен.

А снегът валеше ли валеше.

* * *

На следния ден Божидар каза на Радостина, че иска да й покаже гадателката. Намериха бързо къщата и се качиха на етажа. Нямаше никого и той се зачуди къде е опашката от посетители. Позвъни на вратата — никой не отвори, а не се чу и звънене.

— Може би не работи звънецът — каза Радостина.

Божидар почука — първия път уж по-внимателно, а после така, че се чу сигурно и в астралното пространство. Но вместо да се покаже гадателката, изщрака ключалката на съседната врата, тя се открехна и през пролуката се подаде една женска глава, облепена с ролки за коса.

— Какво сте се раздумкали? Врачката се премести преди месец. Долу има бележка. Не знаете ли да четете?

— Не знам — каза гордо Божо, — защото не съм грамотен.

— Пфу — каза главата с ролките, — духовит ще ми се пише. — И затвори.

— Тя ми каза, че следващия път няма да има нужда да се качвам, ама кой да помни — поклати глава Божидар, когато слязоха долу и забелязаха листчето с надпис „Врачката се премести“.

— Значи пак е познала — засмя се Радостина.

— И знаеш ли, тя ми каза и нещо друго.

— Какво?

— Каза ми, че парите не са всичко на тоя свят.

Имаше и още нещо, но той го пропусна и не я цитира точно. То се подразбираше и не биваше да се споменава излишно.

— Хубаво, че си го разбрал — каза Радостина щастливо.

— Разбрах го — каза Божо и я погледна.

И тя видя в очите му онова, което винаги беше искала най-много.

* * *

Последната вечер петимата отидоха с колата на „Копитото“. От миналата му слава бе останал само надписът и те тръгнаха пеша нагоре към върха. Стъмни се и пътеката едва се виждаше сред снежните преспи, но те продължаваха да вървят. Радостина ги поглеждаше от време на време и се усмихваше в мрака. Тя знаеше, че един ден нещастието отново ще почука на тяхната врата. Но сега небето беше ясно, звездите светеха щастливо над тях и тя се помоли дните, от които всички се страхуват, да бъдат някъде много, много далеч.

Следва

Бележки

[1] До днес (2010)^[2], като всички останали знакови убийства в България за последните двайсет години, и това остава неразкрито. Къде е причината ли? Божо веднага щеше да ни светне: тези, които трябва да накажат престъпниците, са точно ония, които от четвърт век надграждат тухла по тухла престъпната среда, останала от комунизма. А в техните ръце законът е като вълшебна мистрия за изграждане на най-дразнеща и неприемливата от всички обществени злини — несправедливостта^[3]. Ние се разграничаваме. ↑

[2] И в 2018 е пак тая. Ей, доживяхме я, тая ваджия. ↑

[3] Вече може да кажем, че от самото начало, когато Божидар в разпален спор определи Справедливостта като най-важния основен принцип на обществото^[4], цитирайки едновременно Марко 12:13–17, Лука 20:20–26 и Матей 22:15–22, това понятие се среща в романа досега 104 пъти (до края на книга IV стават 97). Питаме се, наистина ли тя заема толкова важно място в живота ни? И има ли я въобще — поне в нашия свят? Но понеже това са дразнещи въпроси с неясен отговор^[5], ще продължим тая безполезна статистиката в заб. 75 с други, по̀ такива понятия. ↑

[4] По-късно той постулира и Божия морал като негов свети фундамент — така, както го е учил баща му. ↑

[5] За всеки случай ще цитираме едно дърлене на инж. Къбоков с някакъв православен богослов.

„И ето — казал му накрая Божо — тоя просяк се е родил сакат или сляп. Ако няма карма и прераждане, и животът е само един, каква справедливост има в това някой да се роди със златна лъжичка в устата, а друг да крета до смъртта си сред мизерия, в количка за инвалиди? Тоя въпрос е дразнел всички християни. Интерпретациите, че тоя нещастник е избран от Господ и по този начин пред него има път за възвисяване чрез безброй страдания, веднага предизвикват контриращ въпрос, а именно защо и останалите не са така благословени? Излиза, че тогава пък тях ги е ощетил. Както и да извъртате, ако няма прераждане, несправедливостта в нашия свят е очевиден факт. Трябва да си много твърдоглав фанатик и ортодоксален злобар, за да се инатиш и да се правиш, че не виждаш тая крещяща липса на справедливост, с която надарявате Бога. Разбира се, има и другата възможност да не можеш да видиш очевадното, а именно за твое добро Бог да не ти е дал достатъчно способност да разбираш света. Може вече дори да имаш за това и медицински документ. Ако пък ортодоксите заявят, че пътищата Господни са неведоми, тогава защо въобще се занимаваме с тълкуване, още повече контекстуални на библейските текстове? Все едно, истината ще ни убегне и ние само си губим времето в празни дрънканици.“

Ако е така, както казва Божидар, то всичко действително се превръща в огромен театър. Затова се надяваме петата, и, дай боже, последна книга от тая и без друго доста проточила се история, да се получи съвсем театрална и с драматизъм като в стихотворението на Стана. Само дето един въпрос не ми дава мира: А завесата, завесата след като падне, ще има ли следващ спектакъл? ↑

[6] Ако не сте забелязали досега, има съществителни, които се срещат много често в „Предградията“ в нормална, жаргонна, умалителна или умилителна форма. Две такива са „пари“ и „народ“. Първото е лесно обяснимо. В тоя отрязък от живота на инж. Къбоков той е от гилдията на сарафите, а тяхната любима мъдрост е „Каквото и да ви говорят, знайте, че става дума за пари“. Тук това най-съществено съществително е упоменато за предпредпоследен път в основния текст. Понеже в държавата ни клиентелизмът, както казва Метаксаки, е основна движеща сила, щеше да е разбираема и постоянната употреба на „клиенти“. По неизяснени причини това нарицателно не е чак толкова много използвано. Защо така често се появява из книгата неясното понятие „народ“^[7] вече пък хич не е ясно. Вярно, комунистите бяха влюбени в него. Всичко най-важно при тях беше народно. Власт, съд, правителство, армия, милиция, народно събрание, народни представители, народен съвет, народен театър, народна опера, народна библиотека, народно читалище, народен артист, а имаше още народен магазин (нармаг), народна кооперация (наркоп) и даже народен салам и народна вафла. Бе те републиката си бяха кръстили народна, тия… неграмотници (според Матей тъпоумници, дебили, идиоти и т.н. — ние се разграничаваме), както вече е ставало дума по страниците. Разбира се, това в никакъв случай не е основание да го използва под път и над път великият (може би народен?) писател. Ще отбележим само, че от книга в книга то става все по и по-популярно. Така в книга първа народен и производните му се среща 107 пъти; във втора — 127 пъти; в трета — 154 пъти, а в четвърта — цели (то оставаше да има и половини) 227 пъти. Защо е тоя нарастващ почти експоненциално тренд? Продължава ли той в книга пета? Защо, най-после, такъв корифей е ръсил подобни соц оксиморони из страниците? Нима не е знаел колко гротескни, нелепи, фалшиви, лицемерни, подвеждащи и направо зловредни са повечето от тях? Поне с Божо не е ли разговарял, да му каже, че е имало не някаква „народна власт“ (неясно колко пъти в кавички), а другарски феодализъм от специален електрификционен и електрифекализационен тип? Не е ли чел нещичко за това колко народен е бил Народният съд? Ами милицията, милицията, колко народна е била тя, не знае ли? Не се ли е досетил, че ако има нещо народно, това е само всенародната простотия? Няма обяснения. Няма хипотези. Няма данни. Няма нищо. ↑

[7] Доста години по-късно, съвсем случайно научих какво е разправял Божо пред негови едновремешни приятели (кои са те, съм казал, където трябва). Били се срещнали в София. Тъкмо Бат Бойко бил обявил първи февруари за ден на жертвите на комунизма. И може би да го отпразнува, Божо ги замъкнал в Японския. Той все там киснеше, като се върна от Франчията. Та, хапнали те, пийнали, каквото дал Господ и, както най-често се случва, от дума на дума се задърлили на ония социологични теми, които се дискутират на припек по икиндия на скамейките в градската градина. На българина това му дай — шведска маса на аванта и философстване за „тежкото положение“. И най-вече да се оплаква от нещо и от някого. Заоплаквал се някой и сега докъде ги докарало поредното шантаво правителство, как пак излъгали хората и колко му било тежко на народа. И тогава Божо не изтраял.

„Какво мрънкаш за народа? — казал. — Още ли не си разбрал какъв е? Беден бил, гладен бил, гол бил, бос бил. Какво друго е очаквал? Историята, дето все я забравя, непрекъснато се връща като валяк отгоре му, но той поука не си взема. Не си даде зор да помни зверствата на комунистите и три дни. Когато тези разбойници извършваха злодействата си, той да не би да се противопостави? Кога се е сещал твоят народ за хилядите нещастници, дето ги избиха през първите години на народната власт. Заради онова, което сега нарича високопарно «евроатлантически ценности на западната демокрация». Сега се оказа, че те много са му били легнали на душата. Само че вместо тях, строеше социализъма. И докато преизпълняваше плановете и петилетките, подмина Белене, Куциян, Богданов дол, Ловеч и Скравена, сякаш въобще не ги е имало. И туй, че затворите бяха пълни с политически противници на властта, и това подмина, като си обръщаше главата тактично на другата страна. Сякаш там не загиваха хиляди невинни хора. От онези, които му даваха препитание, създаваха културата му, изграждаха държавата му и го защитаваха от враговете му. Така показа най-добрите си качества. Ако използвам точните думи, страхливостта и подлостта си, наследената си склонност да лиже задниците на наши и чужди тирани и способността да предава ближния за паница леща. Да не би да не беше чувал за зверствата на тия морални изроди комунистите? Да не би да не се досещаше какво прави из лагерите, из подземията за разпит и на още хиляда места тая злобна, коварна и отмъстителна клика, дето се беше кръстила «народна власт»? Не знаеше ли, че тя изтрепа, прогони, съсипа живота и превърна в безполезни отломки елита на нацията? Не беше ли наясно какви злодеи го управляват? Ако не е знаел, защо се разправяха на ухо хиляди вицове за тия тъпанари, управниците ни? За бай Тошо, за баба Цола, за Пеко, Мако, Дако и Тако, и Вако? Че и разни весели песнички^[8] припяваше. Припяваше, а по това време надзирателите в Белене, Скравена или Слънчев бряг може да са се гаврили с някой министър, генерал или депутат. А може пък някой изверг да е пребивал Сашо Сладура, Райко Алексиев, Кръстьо Пастухов и още колко като тях. Така, както избиха или низвергнаха хиляди от пазителите на ценностите и заветите, на които се гради нацията. Весели песнички пееше твоят трудов народ. Сега друга песен запя — тук той направил пауза, като че ли чува мелодията, и пак го емнал: — С какво да изкупи греха, че предаде на заколение ония, дето го правеха народ? Какви други достойнства има? Морална смелост ли? Затова ли всички гласуваха като кротушките в блатото? Или може би е милостив? Защо тогава от 44-а та до 60-те крещеше по митингите «смърт на тоя, смърт на оня»? Защо размахваше заканително юмруци?^[9] Защо събираха подписки с искане да обесят Никола Петков, Трайчо Костов, земеделците, горяните или там ония, дето са на ред? От милосърдие ли? Или това е било проява на християнските му добродетели? Не му пука на твоя народ за Божиите закони^[10]. Тъй и не разбра, че те не са под условие. Там е казано: който нож вади, от нож погива. Няма значение срещу кого. А той позволи това да се направи срещу най-добрите му синове и дъщери. За какво хленчи сега? Какво е очаквал за жестокостта, бездушието и безбожието си? Място в рая ли?

И още нещо да ви попитам. Като «изгря» отново свободата, защо народните маси пак хукнаха като бесни по митингите на комунистите? Защо заразмахваха отново червените байраци, идиотите му с идиоти? Защо за пореден път забравиха заветите Му? От къса памет? От алчност? Или от проклетия? Кога правителството реши да помене хилядите избити от оная гавра — «народния» съд? И десетките хиляди, които избиха с тояги, лопати и пролетарски чукове. Като кучета. Кога се сетиха за тия нещастници, а? Двайсет години, след като дойде най-новият прогресивен строй. Двайсет години. През това време и онези, които не бяха успели да затрият, измряха в нищета и отчаяние. Какво направи твоя тъй наречен народ? Да не би да ги защити? Що не излезе по площадите да маха юмруци за техните права? Вместо това тая тъпа и бездушна тълпа обикаляше улиците и дрънкаше празни тенджери. Гладни били? Ненаяли се. Пенсиите им били ниски. Че да си ги търсят от комунистите, бе. Нали за тях гласуваха? Все министрите и депутатите им са виновни. Те да не са византийци или селджушки турци? Да не би да са ги спуснали с парашути американците? Или Путин ги е докарал с атомните си подводници? Нали тия некадърници и продажници те са ги избирали? От нашия си башибозук. Дет се вика от недрата на народа. Какъвто той, такива и те. Това, което вършат тия разбойници, просто резонира с неговите съкровени въжделения, с цялата му маргинална и вече намирисваща душевност — натъртил той с презрителна усмивка. — Пет пари не давам аз за тая сбирщина от злобари, завистници, крадци и мързеливци. Тежък им бил животът. Те на какво са се надявали? Господ да ги награди за добрините им ли?

А ето ти и десерта: Тоя народ, за чиито права все мрънкат такива като теб и който уж все е потискан, онеправдан и ограбен, тоя народ крадеше, мързелуваше и здравата хрупаше и грухтеше половин век при соца. Той така и не разбра, че в алчността и безхаберието си изхрупа целия обществен ресурс за поне два века и успя да профука и перспективата за наистина по-добър живот някога и на децата си, и на внуците си^[11]. А може и да е окончателно. Затова сега така му допада мечтата на американските идиоти. Затова непрекъснато заменя вярата в Бога, обичта към ближния и стремежите към духовни ценности за сараи с фонтани, любимите си мерцедеси, смарт телевизори и хладилници, айфони и айсифони, както и разпръснатите на различни места из великия роман последен модел златни клекала с дистанционно.

Ето, това е твоят народ. Дето все се репчите колко е велик. Не ти ли е ясно? Велики са японците, защото оцеляха след атомния жупел, с който ги посипаха тия… ангели на злото, твойте любимци — американците. Велики са китайците — ако друго не ти дойде наум, поне с броя си. Но може да се сетиш, че и историята им е по-дълга от тая на тъй наречените велики сили. Взети всички заедно. Велики са, колкото и да ги мразиш, и руснаците (тук, както и навсякъде другаде, ние се разграничаваме). Защото успяха да се отърсят от най-злата магия: от чифутските внушения да се самоизбиват и да съсипват империята си. Загубиха стотина години и близо толкова милиона жертви. Но намериха сили да се самовъзродят. А твойте сънародници са велики с безбожието, завистта, алчността и останалите традиционни грехове. Но то и простотията им също е като на световно.

И докато всички слушали втрещени, ни в клин, ни в ръкав, изтърсил:

— Само едно не мога да разбера: защо ми е толкова тежко за тия нещастници.“

Кофти им станало на присъстващите, че техният отколешен другар така не обича великия си народ. При такова саморазобличение^[12], последното, което той казал, го отдали на типичната за дисидентите интелигентска безхарактерност и не било взето под внимание. Общо взето, народната присъда била с пълно единодушие. Само за да завършим ще отбележим, че никой от слушателите после не се отказал с достойнство от авантата (като малкия падуански патриот, от непопулярната вече сред народните маси книга на Едмондо де Амичис), когато Божо платил сметката.

Абе, както е казал поетът на българската душевност, имал бол пари, платил я. ↑

[8] Инж. Проданов открива две такива песновки. Той ги описва в една своя непубликувана статия. Ето откъс от нея:

„… Първата е за лагера Белене. Трудово-възпитателен, както са ги наричали всички:

О, джип, джип, джип, джип Белене, курортен пансион.

Три години бачкаме по новия закон.

Хубава песенчица. С танцова мелодия. Румба или нещо подобно. Абе, веселял се е народът. Е, там от време на време надзирателите пребивали някого с тояги, с лопати и други подръчни средства. Но то само да им минава по-бързо времето — в труд, превъзпитание и яка веселба. Колко са три години? Като един ден се изнизват. Като онзи, на Иван Денисович.

Ето и първият куплет на втората:

Във конски вагон, подобен на салон

Пътувах аз от София за Лом.

За онези, които не са наясно, оттам е пътят за веселия остров Белене. Има отклонение и за Слънчев бряг и Скравена. Големи приключения са били. И краят им почти винаги е увенчавал делото. На оная проклета партия, която е организирала пътуванията. Бог да прости десетки хилядите пътници.

Само за сведение, Сашо Сладура, Райко Щуреца (Райко Алексиев)†, Кръстьо Пастухов и ХИЛЯДИ други от най-достойните българи са избити след 09.09.1944 г. по неописуемо мъчителни, надхвърлящи повечето известни в света описания на зверства начини. От комунисти палачи или по тяхна заповед. Хубаво го запомнете и не допускайте повече тия злодеи и тяхното мерзко учение в обществото си. Иначе един ден може и на вас да ви се наложи да се запознаете с методите им на живо. А после и на умряло.

† Не го бъркайте с Райко Кръвта (също Райко Алексиев). Той е от друга хроника. Тя също ни позори пред света, но по друг начин. Разбира се, пак е сътворена от главните действащи герои през последните 60–70 години. Които продължават да съсипват, опустошават и срамят царството ни.“

Край на цитата. ↑

[9] Една (?) сутрин към 6 часа гледах поредния американски филм^[13] по някакъв наш канал. Обикновено по това време отдавна съм станал (ако изобще съм лягал) и дремуцам пред екрана на компютъра в очакване да ми дойде наум някой гениален роман, сценарий, повест, разказ или поне някое по-дълго изречение, което да използвам в Нобеловата си реч. Сега обаче гледах филм. Не си спомням името му. И като свърши, изведнъж ми проблесна: Ами то не само българите — както се е изразил Божо — „са размахвали заканително юмруци“, завладени от непреодолимо желание да утрепят врага, посочен гръмогласно от някой текущ проповедник на морални сурогати и други подобни същности с характерна миризма. През определени периоди, несъмнено руският, турско османският, а за негова собствена изненада и американският, както и маса други неидентифицирани народи са вършили същото. Например край бесилките, инсталирани под ръководството на известния с бързото си прилагане на юридическите процедури съдия Линч. Времето основно се губело докато намерят подходящо дърво със здрави клони на удобна височина. В интерес на истината, за това не е бил виновен само тоя прочут съдник. Ако присъстващото множество не е било съгласно с решението, щяло е да изрази мнението си с популярната по онова време и поставената на специален колан за лесна за употреба и с двете ръце техника за гласуване. Като помислим, да не би и през френската революция да е било по-различно? Устройствата за убиване работят непрестанно, а край тях тълпата тръпне в пристъпи на справедливи садистични чувства. За Матей точно това устройство е главният принос на френската революция в човешката цивилизация (ние франкофоните, както и франкоайсифоните, се разграничаваме). Но всичко това се е случило отдавна и просто може би само изглежда страховито в очите на по-чувствителните, лишени от твърдостта на комуниста журналисти, писатели и прочее. Ако продължим в наши дни, из парламентите на сегашните ни съюзници видни хвалипръцковци се пъчат колко са демократични, а после раздават бърза справедливост, предимно от бомбардировъчен тип, в разни изостанали, не усвоили прогресивните идеи държави. И прогресивното човечество им ръкопляска. Лесно може да се проследи, че под такива учещи на западен хуманизъм форми се е извършвало правораздаването в историята на цялата ни цивилизация. Само за ескимосите и някои други северни общности няма достоверни сведения. Но то там и сбирките на открито не са особено популярни. Ето с тая забележка ще завършим четвъртата книга. Съдържанието й е ценно, защото навежда мисълта ни към някакъв неформулиран^[14] до ден днешен основен (природен?) закон. Номерът й е също символичен и кабалистичен. Доколкото ни е известно, повече седмѝци из българското социално пространство има само в името на една групировка, чиято дейност също е свързана по характерен, близък на българската душевност начин с фината материя на справедливостта и юридическите… такова… — не е ясно какво, които интерпретират още по-неясната й същност. ↑

[13] Сетих се какво каза веднъж Матей. Много е подходящо за финал. Беше много ядосан тогава. „Като гледаш американските филми — вика, — разбираш, че най-същественото, което се случва в държавата им са убийствата, грабежите, наркотрафикът, отвличанията, мащабните мошеничества^[15] и разюзданият секс. Излиза, че техния пийпъл е разделен главно на две части. Едната извършва всички престъпления, които могат да дойдат наум на един извратен сценарист, а другата се препитава, като ги преследва и лови. Има и една трета, която е сравнително неутрална и помага от хуманни чувства на всяка от първите две групи. Именно за да задоволят интереса на тия основни групи, всички достъпни канали са забити от евтини продукции, пълни с престъпления от възможно най-гаден характер, перманентното насилие, простотии, цинизми и хумор за дебили. Кървавите садистични сцени и всякакви ужасии следват една след друга, идиотските им преследвания с катастрофи, взривове и стрелби с всички видове оръжия и гранатомети заемат три четвърти от филма. Размахването на пищови е през два кадъра и си започваш да си мислиш, че в сравнение с кошмарния живот на средния американец кръговете на Данте са като почивните станции за ударници от времената на соца. На зрителя обаче се втълпява непрекъснато, че каквито и слабоумни действия да предприеме, в каквито и шибани ситуации да се намърда от тъпотията си, винаги има хепиенд. Той се състои от сърцераздирателни сцени от победата на доброто над злото — прегръдки, целувки, сълзи и два реда сополи, както казва Божо. Внушенията на тая възможно най-зловредна филмова чалга превръщат и без друго не особено интелигентния среден^[16] американец във видиотен на необходимото ниво чарк от универсалния обществен механизъм, проектиран от Владетелите ни. Дори онези от филмите, в които има някакви свестни елементи, отново внушават възможно най-зловредните алгоритми на поведение — например произтичащите от пораждащите огромно напрежение в социума идеи за равенството — между хората въобще, между мъже и жени, между раси и всички останали разработки по темата. Заради феминистките внушения, американките са от типа жена вамп от възможния най-фаличен тип или са мъжкарани с доминиращо агресивно поведение и малки цици, или са истерички за освидетелстване, обладани от беса за самореализация, или в краен случай са обикновени кучки. Но това е най-малкото зло. В съвременното американско кино напълно несъстоятелната, разбиващата обществото концепция за равенството се пробутва от всеки кадър. Така обикновените хора се насъскват срещу техните лидери и работодатели, внушава им се фалшиво самочувствие от несъществуващи техни качества, унищожава се самата идея за структура на обществото и управляващ елит, и превръща обитателите на социума в лесна за манипулации тълпа, а държавата — в лесна плячка за враговете й. Това се постига с дразнещи противопоставяния: между мъже и жени, между родители и деца и особено най-подклажданото — между бедни и богати. Последното е с основното внушение, че богатството е чисто консумативно и — поне от известно ниво нагоре — е самоцелно, егоистично, гадно и определено много неприятно дразнещо нас, по-бедните.“ Някакъв тип веднъж за кой ли път поде тая тема за вечната завист „Защо са им толкова пари на богаташите? Няма да ги изхарчат и за сто живота.“. Божо беше там и веднага му се озъби: „В твоите представи парите са главно за шикарни жилища, ролс-ройси, луксозни яхти и елитни курви. Истинските богаташи ги печелят и използват най-вече за да управляват полагащата им се част от света. С тях те създават технологии, предприятия и работни места, за да могат такива бездарници, мързеливци и завистници като теб да хрупат, да грухтят (Божо много обича тоя глагол) и да отглеждат копелдаците си.“ „Като сте такава голяма работа, защо държавата ни е на туй дередже?“ — заяде се предпазливо оня. „Ти нали беше партиец?“ — попита неочаквано Божо. „Кво сега, опитваш се да избягаш от въпроса ми ли?“ — продължи да дълбае нашият. „Партиец ли беше или не?“ „Тогава такива бяха времената. Млад бях… — опита се да шикалкави представителят на пролетариата, но си призна. — Да, бях партиен член.“ Неудобно му беше на човека. „Тогава трябва да ти е ясно — озъби се пак Божо. — Сега парите основно са в ония некадърници и морални боклуци — твоите съпартийци. Дето за себе си бяха построили комунизма, а нас караха да строим кошмарите на реалния соц. Точно те са, които харчат парите за вили със златни шадравани, за ламборгинита и елитни проститутки. Защото не могат да направят и фабрика за лимонада, кабърчета не могат да произведат. Сега те пак строят социализъм, само че в новия му, пазарен вариант. Затова и сте в батака, защото твоите съмишленици за другаде не знаят пътя. И дали ще ви водят с номенклатурни списъци и червени книжки, или с окрадените си пари, все в блатото ще стигате“ — тъй му рече. По думите на Матей, в нашето царство разединителната омраза била половината от бедата. Болшевиките комунисти били видиотили обикновените хора и сега те — изпълнени с люта завист към заможните и преуспелите — са разрушителите на естествените обществени структури. Те може би никога нямало да разберат, че в света, създаден от Владетелите, парите са единствените приети от всички пълномощия, с които може да се управлява ефективно, да се балансират противоречията в социума и да се осигурява поминък и разумен просперитет. Главно за онези, които не знаят и не могат да правят друго, освен да копат на полето, да бачкат край поточните линии или да удрят клавиша за събиране на касовите апарати. „Най-справедливо е пълномощията за управление да са в ръцете на онези, които доказват ежедневно и пред всички, че знаят как да ги употребяват в полза на колкото се може повече хора“ — повтарял е често той с просветителски цели основното правило за избор на владетели, открито от инж. Къбоков. Очевидно било, че колкото по-голяма част от света могат да управляват професионално, толкова повече от тия пълномощия са им необходими. Но вместо обществото да им сваля шапка (поне като им поставя паметниците, след като ги умори — така се изрази), вместо да им благодари ей тъй, за пред хората, в натъпканото ни със зли внушения медийно пространство някой непрекъснато правел злобен пиар на благодетелите ни като основни врагове на „трудещите се“, изливал върху им всякакви компроматни помии и настройвал срещу тях обществото. Срещу тия, дето му дават хляба. В добавка, за своята цел да ни разединяват, противопоставят и владеят, нашите господари и ментори били ни проглушили ушите с прославата на безброй тъпи варианти на демокрация. И създавали изключително зловредната илюзия, че посредствените и невежите, които не могат да управляват с качествата си, могат да го правят с количеството си. Така, благодарение на това че отнапред зададен брой пълни профани в науката за управление избират органите на властта в държавите си, нашите владетели били получавали навсякъде възможност да вкарат своите троянски коне в правителствата. Най-вече като президенти и министър-председатели.^[17] За да се разбият окончателно основите на всяка общност, холивудските пиари на господарската идеология атакували християнското семейство и прокламирали открито, настойчиво и гръмогласно срещу свещения авторитет на родителите, защитен от петата Божия заповед^[18]. „Затова във всеки филм — каза Матей — надъхват американчетата с възможно най-гибелните внушения: да са в перманентен конфликт с онези, които ги хранят и обличат, а доскоро са им бърсали и задниците — да им се зъбят, да им се инатят, да се държат арогантно, да ги наричат с обидни имена и да ги заставят унизително да чукат на вратата на стаите им, сякаш са камериерки в някой хотел. Но той този конфликт се подхранва и насърчава не само от екрана, а и от останалите масмедии на чичо Соломон и братчедите. Трудно^[19] е да се измисли нещо по-зловредно от това децата да се отнасят към майките и бащите си като с основни естествени врагове. В много държави от американски тип точно чрез масмедийния инструментариум бяха внушени драконови закони уж срещу насилието, а всъщност срещу християнското семейство. Сега за един шамар всяко сополанковче може да прати родителите си в затвора. Разбира се, ако някое друго дете му разбие носа и дори го тормози и бие системно, това остава без последствия. Преследването и наказанията са само за родителите. Тези генератори на разрушаващи нашия свят идеи и поведение отиват още по-далеч, като призовават да се прегази окончателно библейската повеля за дължимото уважение на децата към родителите, на която се крепи семейството и обществото, и пробутват на нейно място гибелната идея за перманентен непримирим конфликт между поколенията.“. Но то всичко си имало и добра страна: От така възпитаваните американчета, както свидетелствали безброй холивудските филми, впоследствие се оформяли най-резултатните масови убийци^[20], най-страховитите мафиоти, най-издирваните от полицията наркопласьори, както и най-прочутите финансови и данъчни мошеници в света. Според него тая стратегия била достигнала върха си с пълната смрад на джендърската идеология. Както Божо бил казвал, имало нужда от идеология там, където няма вяра в Бога. И царували злите сили. Ето, това носели на човечеството създателите на американските филми. При това, колкото били по-добри, толкова по-ефективно разрушават единствената ни опора: Божия морал. „Аз не зная по-голямо обществено зло от тая шибана пропаганда“ — употреби той веднъж на английски един популярен израз с малко по-различно от нашия превод значение.

Ние се разграничаваме. Ако следваме инж. Къбоков, тоя Матей да не би да има добромер с отрицателна скала? Той самият ни е разказвал за социологичния експеримент на Дата Туташхия, когато на някакъв панаир знаменитият абраг дал пари назаем на негов познат, а на друг отказал. И когато след години ги срещнал отново, познайте кой от двамата се е втурнал да му целува ръка и кой е налетял да го бие. Тоя, на когото дал пари, ги профукал в кръчмите, пропил се и пропилял живота си, а онзи, на когото отказал, се стегнал, заработил яко, стъпил на краката си, задомил се с работна жена и живеел щастливо с прекрасното си семейство и верни приятели. От свое име мога да му разкажа и вица за премръзналото врабче и кравата, която го стоплила с каквото там имала. И в него малко тъжната поука е сходна. Така че, нека инж. Проданов да не ни учи кое е добро и кое — зло. Те и едни други другари 50 години ни тълкуваха още в детската градина тези категории. После се оказа, че доброметрите им били съветско производство. Тъй че, вече не може никой да ни излъже. Според нас нещата стоят точно така, както мисли и решава народното ни Правителство, нашият общонароден Европарламент, Президентът на братския американски народ, Народната Световна Банка (НСБ) и най-паче Народният Федерален Резерв (НФР). Без значение дали те мислят така, както мислят, или точно обратното, ние ще ги следваме, защото засега те са пътя, истината, както и желаните от всички лесни европейски пари. Не, че на нас дадоха кой знае колко, но пък толкото — колкова. Както казват поляците, „Так ни на помошч Буг, Швенты кшиш и Зиедночона Зубожауа Еуропа“ (Bóg, Święty Krzyż i Zjednoczona Zubożała Europa) или нещо подобно. ↑

[15] Тук дума с корен моше се среща за последен, седемдесет и втори път. Интересно е, че най-често (51 пъти) такива думи се срещат точно в четвъртата част от романа. В книга първа няма нито една такава дума. Там всеки лъже и краде някого, а всички заедно крадат и лъжат разградения двор, наречен държава. Но на — думата мошеник не се среща. Куриоз. Във втора са 9, там вече мошеници има, а и самата дума уж имала руски произход. А в трета са 11. Ако си начертаете графиката на това близко до сърцето на всеки българин явление, ще видите, че то има експоненциален характер през годините. И това се е получило от само себе си при описанието на тъй наречения живот. Ето защо индексът на правдоподобие във великия роман е дори повече от единица. Това са фактите. ↑

[16] Божо в един друг разговор на подобна тема най-ясно определи това понятие: Какво е среден американец ли? — вика. — Това е средно аритметично между надменен англичанин, стиснат шотландец, ирландец с терористични уклони, нелегален мексикански боклукчия, работлив и саможив китаец, италиански или колумбийски (може би вече и руски) мафиот, евреин от Манхатън, който денонощно се кланя на Момона, при това особено резултатно, беден индиец или индианец — на кого му пука, негър от юга, вбесен, че не го наричат африкански американец, а и не му позволяват да насилва белите женски и да стреля на воля по полицаите, както и един осреднен представител на останалите сто и нам колко етноса, довлекли се от цял свят — уж за свободите и шансовете на американската демокрация, но главно за колкото се може повече от любимите на цял свят зелени американски долари. Ето, събери тия типове, раздели полученото на броя им, и ще получиш средния американец. Нали разбираш, че това е безсмислица? Тя обаче не съществува, ако не се опитваме да дефинираме какво е среден, а още по-добре какво е американец. Откъдето следва, че такъв просто няма. Това означава, че няма и американска нация, защото го няма основния елемент — бих казал обществената тухла четворка, от която тя може да бъде изградена — заключи с усмивка на водещ представител от школата на Зенон той. ↑

[17] Спомних си за тоя разговор много по-късно. Тогава ми се струваше, че Матей много залита за троянските коне. Като се поразрових по темата обаче, бях направо шашнат колко от висшите държавници на най-развитите государства са членове на Клуба на Билдербергите, Трилатералната комисия, Съвета по външни отношения (CFR), Комитета на 300-те и останалите подобни организации. Затова когато Билдербергите привикаха нашата Кристалинка, само се подсмихнах като Божо, докато местните галоши (обидно е Стоичков като им вика цървули) се дърлеха дали тя е или не е подходяща кандидатура за генсек на Оонето. На тях (на галошите) изглежда никога няма да им просветне: Изпълнителен директор на Световната банка и председател на Международния валутен фонд не се става, ако не си избран. Онези за Оонето също се назначават от чичо Шломо, но са от друг контингент.

Без тая забележка не може да се разберат повечето от мотивите на героите от романа. Защо ли? Работата е там, че човек е внушаемо същество. Това го е разбрала още църквата в началото, когато се е изграждала като основен инструментариум за управление на обществото и е създала механизма на неделните проповеди. Сега облъчването е постоянно и внушаваните ценности са доста далеч от християнските. Всеки попада в техния капан. Дори великите писатели. Ето защо образите в Романа са такива (или онакива). Защото — признавам си честно, което се случва сравнително рядко — те са внушени, инициирани, натрапени и предизвикани от американските филми, които е гледал авторът. Разбира се и от компютърните игри с жестоки схватки със зергове, тролове и извънземни гадове от StarCraft и Frozen Throne^[21], от жвакащата от характерни течности среда в социалните мрежи^[22], от облъчванията на другите масмедии и от останалия апарат за видиотяване. Но най-вече от американските филми. Божо неведнъж ми е казвал: Не ги гледай тия простотии. В тях ти пробутват само губещи стратегии. И ти затлачват душата с морална кал. Виж ме мен, колко съм печеливш и колко ми е чиста съвестта, като не ги гледам. Дотам съм се извисил морално, че още малко, и колегите от НАП-а ще предложат на Светия Синод да бъда канонизиран. Дори данъците си съм започнал да плащам сравнително редовно. Теб не те бива да печелиш сериозни пари, но можеш да си ко̀паш на вилата някоя и друга леха със зеленчуци. Или, както има свободни кокошки, ти пък можеш да отглеждаш свободни зайци. Нали навремето отглеждаше декоративни рибки. Що пак не опиташ. Пазарът се е свил, но все ще добавиш някой лев към мижавата си пенсия.

Напоследък все по-често си мисля, че е прав. За героите си нищо не мога да направя. Всеки си пое пътя и вече не мога да влияя на никого. Пък и романът нали е велик? Значи никой няма да го чете. Кой чете „Война и мир“? Никой. Или „Човешката комедия“ (на Балзак, да поясня за всеки случай). Или там нещо от Фокнър (Фонкър, както му викаше продавачката от зеленчуковия), Томас Ман, Марсел Пруст, разните му Зола-Мола и още не знам кой. Бе, кво да ги изброявам. И „Предградията“ я ги отгърне някой, я не. Няма защо да се кахъря. Виж, за всекидневието защо да не послушам съветите му? Вярно, той понякога обича да будалка хората, но дори и в такива случаи неговите идеи обикновено печелят. Чудя се къде има повече далавера — в чесъна или, да речем, в пъдпъдъчите яйца. Предполагам, че атракторите им са сходни. Споделете опит. Пишете ми. Разчитам на вас. ↑

[18] За онези, които са я забравили: веднага след първите четири заповеди, които определят отношението към Него, Бог поставя отношението към родителите. И изисква от нас да ги почитаме в земята, дадена ни от Него. Не императора, президента, Сената, Конгреса или авторите на Истанбулската конвенция, а именно родителите. При това спазването й е толкова важно, че Бог обвързва почитта към тях с продължителността на живота и личното щастие на човека. Едва след нея са изграждащите социума и възпиращи разрухата му категорични заповеди „Не убивай!“, „Не прелюбодействай!“, „Не кради!“, „Не лъжесвидетелствай…!“, „Не пожелавай…“ и т.н.

Безусловна почит към родителите — това очаква Бог от нас.

Но съвсем не това внушават американските филми. По-точно, тези, които ги правят. И още по-точно, онези, които им плащат. Чудя се, защо Той им позволява да правят всичко това. ↑

[19] На това място за 349 път се среща дума с основния — за тая, ще кажем „не лесна за разбиране“ книга — корен труд. Понеже това понятие, и по-точно неговата пълна икономическа несъстоятелност, е крайъгълно в икономическите разработки на инж. Къбоков, ще завършим (за голяма радост) книгата с последните думи, които чух от Божо по темата преди много време:

„Не мога да разбера — започна той, загледан в някаква невидима точка от неизвестно за мен измерение на универсума — не мога да разбера защо, след като толкова пъти съм посочвал на разни отворковци колко безсъдържателно е това понятие, всички продължават да го използват точно в неговия най-подвеждащ и вреден смисъл. Тъй ли не разбраха, че трудът не може да се измерва и по тая причина е съвършено безполезно и отчайващо тъпо да се опитват да измерват с него работата, която са свършили, както и полезността си за социума. От значение е само етикетчето с цената, която ще му сложи пазарът. Само и единствено тя е наличната обективна оценка, само и единствено тя показва доколко сме необходими на света ни. За жалост тази цена непрекъснато се мени, при това далеч невинаги в наша полза. Затова трябва да свикнем с тая нейна особеност и да не се гневим, когато обществото смята изобретението ни за пълна глупост, картините ни за мацаници, музиката за какафония, а книгите ни — за пълна боза.“ И той погледна многозначително в моята посока.

Еми, на мен това ми е ясно. Особено заключителната му фраза. Еми, на мен това ми е ясно. Особено заключителната му фраза. Затова и не ми дреме какво ще кажат за Романа критиците или широките народни маси. Важното е, че съм го писал, като съм топил перото в сърцето си. И докато го правех, бях щастлив. А даже и не го разбирах. За мен беше важно някой от онези, които най-много обичах, да го оцени. И най-вече Тя. Обаче не стана. Което ме подсеща, че след малко ще седна пред шишето със спомените. За такъв… работохолик като мен, това вече е най-удобния заместител на проклетия писателски ТРУД. ↑

[20] Преди нямаше данни, но през 2019 г. излезе на български книгата на Джордан Б. Питърсън „12 правила за живота…“. В нея на стр. 194, ред 15 отгоре, е посочено, че към месец юли 2016 г. в страната на победилата демокрация за 1260 дни е имало 1000 масови (с над четири жертви) убийства. Това са отвратителните резултати от прословутата им система на възпитание, която уж изключва насилието, а на практика подготвя масови убийци. Защото другата част от тях, които не са включени в тая ужасяваща статистика, са в US армията. Там те налагат американската справедливост по света, като избиват вече стотици хиляди — виетнамци, араби, сърби — все едно. Така, когато поотраснат, американски дечица показват убедително, че са усвоили американските ценности и новия джендърски дух, които са им внушавали като пример за подражание в холивудските филми, компютърните игри и могъщите американски телевизии. Не включваме вестниците им, защото по най-нови данни американците не използват информация, написана с много букви, която пречи да се следи действието на екрана и отвлича от главната цел на филма (виж по-горе). ↑

[20] Нека да оставим засега нещата на това фундаментално ниво. ↑

[20] Досега не съм повдигал въпроса за истинското отношение на Божо към Божия морален кодекс, но сега вече няма да мълча. Той много пъти е цитирал заповедите — поотделно и като цяло. И уж е набожен, но веднъж се изтърва.

— Аз не знам — вика — кой е дал десетте заповеди и на кого ги е дал. Писанията в Тората са дело на левитите и аз не им вярвам особено. Ако трябва веднъж да съм честен, въобще не им вярвам.

Като ми го каза това, и аз се втрещих. Викам си, падна ли ми сега, лицемер такъв. Вярващ ще ми се пише тоя прикрит атеист. Но още преди да си отворя устата и той замаза положението.

— Затова няма да разсъждавам на тая тема. Във всеки случай те са единствения работещ генератор на морал — натърти той, — който съхранява човешката общност, което само по себе си е чудо. Всички опити да се подменят тези аксиоми са водили до катастрофи с плашещи мащаби, от които нарушилите ги общности обикновено са загивали, или ако са оцелявали, също е било по чудо. И понеже чудесата са от Бога, следва че и десетте заповеди са от Него. Както е известно, те са факт. Откъдето следва, че Той съществува.

Ето така извъртя той нещата и като покойния старец Емануел създаде свое седмо доказателство за съществуването на Твореца. Но аз не съм убеден, че то има научна стойност. Вий, от своя страна, си преценете дали инж. Къбоков истински вярва или е вярващ, но не е чак толкова. И дали неговите съвети са полезни в борбата за оцеляване. ↑

[20] Тук Божо буквално повтаря едно заключение (на автора ли, на кого?) от края на „Ато̀мната воденица“. Но то повторението е майка на знанието. Той неведнъж е посочвал, че е възможно някои случайни елементи от затъпелите от оплаквания и тюхкания за изтървания соцгювеч народни маси най-накрая проумеят, че със сегашните си неволи плащат, и то далеч не изцяло, за ония капитални зянове, морални катастрофи и фатални соцзулуми, които трудещите се работници и селяндури били натворили с перманентните си кражби, мързелуване, люто завиждане, лъготене на поразия и претупване на задълженията си по времето на реалния социализъм. Ние се разграничаваме, но не можем да го спрем да го повтаря. ↑

[20] Съгласно терминологията на др. Вишински^[23], може да се използва, и даже е по-подходящо, ключовото определение самопризнание. Моля гражданина прокурор и уважаемия съд това да го вземат под внимание и изнапредвид (неологизъм^[24] на инж. Проданов) и да не осъждат инж. Къбоков на 317 г. затвор, а само на 137, който се получава от по-благоприятно разположение на цифрите. Предполагам също, че съдът ще бъде великодушен и няма да го кара да лежи в затвор със строг режим всичките, а само колкото може. За останалите моят клиент дава дума, че ще ги излежи на общо основание, където се полага, и по-точно, където ще го положат. ↑

[21] Имаме сведения, че той, вероятно да получи самочувствие, ги е избивал по цели нощи, без те да са му направили нищо на тоя кръвник и душегубец. Не е лошо някой да го наклопа на Бриджитката. ↑

[22] Тук най-накрая ще споделим с любезния читател, че според Матей, след социализма и демокрацията, най-вредната измислица (той я нарича еврейска, ние се разграничаваме) били социалните мрежи. Знаеш ли по какво се различават социалната мрежа и градската отходна канализация? — запита ме той веднъж. — Не знам — викам. — Еми в градската клоака текат само градските лайна — вика. — Докато по социалните мрежи, освен цинизми и мръсотии, тече неграмотността и класическата простотия на блогърите, вливат се каналите на завистта и омразата на най-посредствените и злобни хейтъри, правят въртопи помиите на папараците, както и най-гадните възможни клюки. Въобще цялата мислима смрад, която изпуска социумът. Тия зловонни течности са основната хранителна среда на изявите и самочувствието на безбройните бездарници и неудачници, които обаче се изживяват като най-печените специалисти по всички мислими теми и най-вече по държавно управление. Точно в тая воня те плуват в собствени води и се покриват с нейните сочни съставки, а могат лесно да се разпознаят и по усещаща се отдалеч характерна миризма. Като гледам как сме се натопили, едва ли ще се измъкнем.

Ние заявяваме, че като всички велики писатели плуваме само в басейните от фамозното стихотворение „Сады души“ на Гумильов, а цамбуркаме и в приятните топлички води на славата. Приятно плуване и на вас. ↑

[23] Вишински — Както пише Матей в една своя неиздадена, а според някои и ненаписана книга, „Андрей Вишински (1883 — 1954), по руски Вышинский, Андрей Януарьиевич (на полски Andrzej Wyszyński), според едни, е блестящ прокурор и защитник на правдата, а според други, е световноизвестен съветски дегенерат^[25] от полски произход.^[26] Като такъв (като какъв?) заслужено е и един от най-видните съветски държавни деятели и дипломати. Популярността си сред съветските граждани дължи на изявите си като Генерален (не успял да дослужи до Маршален) прокурор на СССР (1935–1938) и държавен обвинител през периода на най-яростните сталински репресии, когато са избити два-три милиона соцграждани. Негово е фундаменталното правно откритие, че вместо доказателства, държавният обвинител може да използва запаса от изрази като боклук, измет, воняща мърша, тор, зловонна купчина отпадъци, буржоазно псе, проклета гад(ина) и т.н. и т.н. Като се има предвид колко богат език е руският, става ясно, че по тоя начин обвинението няма да има проблеми при доказване на коя да е своя теза. Той доизгражда т.нар. съветско право (което, според Гелето, и без него си е връх на безправието) до най-мракобесната теория (пак според него), основана на двете ръководещи аксиоми: че на процеса обвиняемият трябва тепърва да докаже невинността си, както и че за окончателната му присъда решаващо значение имат неговите самопризнания. Сещате се — при оная нужда от икономии и прочуто им лошо снабдяване с необходимия инструментариум (затова са използвали разни подръчни сечива) за получаване на самопризнания — какво майсторство е трябвало да проявят съветските таваришчи чекисти, за да добият необходимия материал за изпълнението на държавния план за смъртни присъди и доживотни заточения. Няма да се спираме подробно на всичките му мерзости — пише Матьо, — нито ще описваме яростната му жестокост, съчетана с пълнещо душата подмазвачество пред другаря Сталин. Ще споменем само, че за несъмнените си заслуги при изграждането на юридическите съоръжения за унищожаването на милиони съветски граждани, е награден с шест ордена Ленин и е лауреат на Сталинска премия (там е заслужил само една). Накрая ще добавим за десерт, че тоя, както го нарича Метаксаки, «социален садист, правосъден касапин и изверг от ленински тип» е бил министър на външните работи на великия Съветски Съюз, ректор на Московския държавен университет, академик на АН на СССР и постоянен представител на най-такъвото государство в най-таковото ООН. Оо, не. Това наистина ми идва в повече.“ ↑

[25] Тук му е мястото, най-накрая, да кажем, че по негови (на Матей, де) указания и ние използваме в цялата книга понятието дегенерат в неговия класически (а не, да речем, в григорийклимовския му) смисъл. ↑

[26] Ние се разграничаваме от това твърдение — като цяло и поотделно.

Тук май много се отплеснахме. Затова се върнете към основния текст или към някое друго ваше основно занимание. ↑

[26] Не означава нищо конкретно от една страна и всичко въобще от друга. Всеобемащо понятие. ↑

Край

Кънчо Кънчев Царството на кривите огледала (11)

Метаданни

Данни

Царството на кривите огледала

Информация

История

Сваляне / Връзки

Глава XXIИ последна

Следва

Кънчо Кънчев
Царството на кривите огледала (11)

Глава XXI
И последна