Кънчо Кънчев
Царството на кривите огледала (6)

Глава XVI
Тайните мечти на един банков директор

Парите са най-ефективните и безотказни пълномощия за управление. От това, в кои се намират най-големите техни количества, зависи съдбата на света. И тяхната огромна власт няма как да не е част от Божия замисъл. Няма от какво да се притесняваме.

Божидар Къбоков

Теодоси Кръстев стана рано. Цяла нощ се въртя неспокойно, сякаш на сутринта му предстоеше ревизия на трезора. Седемдесет хиляди долара не бяха малко пари и мисълта за тях го гризеше томително като…, абе, като ябълков червей — сладка карастоянка^[1]. Ако сделката станеше, годината щеше да е много успешна. Той вече беше изплатил петдесетте хиляди долара, които бяха цената на директорското му място. Теодоси не се притесняваше, че шефът му може да го пусне на пързалката, след като беше прибрал парите — нямаше сметка да го прави. Гаранция беше текущата практика на кокошката, която снася златни яйчица, а Теодоси снасяше. Първоначалното условие в неписания договор беше да внесе цялата сума наведнъж. Той още си спомняше неудобството, с което каза на шефа си, че няма толкова пари. Уж искаше да става банкер, а не разполагаше с някакви си петдесет хиляди долара. Да, голям срам беше. Имаше само трийсет хиляди и трябваше да продаде по-малкия от двата апартамента, който беше на името на жена му. Тя обаче отказа. „Аз не съм отделяла от залъка си, за да пълня сега гушите на софийските използвачи“ — така каза. Жена му, разбира се, не беше отделяла отникъде нито лев, защото беше гимназиална учителка и вкъщи, освен заплатата си, носеше само традиционните за празниците букети от бледи есенни хризантеми или обикновени противни карамфили и съвсем рядко — някоя срамежлива кутия шоколадови бонбони за педагогически услуги с идеална цел. Всички пари беше спечелил Теодоси като признат и от милицията дял от участието си в дългосрочната преразпределителна програма на директора на завод „Прогрес“. Когато навремето директорът му го въведе в нея, той — често казано — се притесни и дори се поуплаши. В тяхното семейство на такива неща се гледаше като на… ами да, като на грях. Веднъж, още като ученик, той се беше опитал да надпише, така да се каже, оценката си по история. Баща му, дълбоко вярващ човек, веднага беше разбрал, но милостиво не го напердаши. Само въздъхна някак особено и му каза: „Сине, това е грях и то от най-лошите. Защото като лъжеш останалите, лъжеш на първо място себе си. Ако продължаваш да го правиш, един ден така ще се омотаеш, че няма да знаеш кой си всъщност. Какво ще кажеш на Господ, когато те попита за името ти?“ Теодоси знаеше какво означава името му и затова му беше станало много тежко. Дори се беше зарекъл — в смисъл да не го прави повече. Само че после всеки ден виждаше как хората край него надписваха за премии, преразпределяха под тезгяха произведеното или търгуваха с неотчетена продукция. Някои от тях здравата. Повечето нарушаваха закона по статии, за които в Наказателния кодекс беше определението „в особено големи размери“. И не се притесняваха как ще отговарят пред Бога, а най-вече пред милицията. Неизвестно защо Той не ги наказваше, а преразпределението, часпрома и продажбите „под тезгяха“ се бяха превърнали в основен икономически стълб на соца. Затова и първоначалната уплаха от новата му роля отшумя бързо. Унесен в текущите грижи, той прослужи като главен счетоводител в тоя завод честно и без да го хванат осемнайсет години. За това време успя да спести близо осемдесет хиляди долара. Една част от тях бяха споменатите трийсет хиляди, а останалите бяха в апартаменти, вили и едно-друго. Интересното бе, че за това време заедно с жена си получиха общо като заплата някъде към петдесет хиляди. Ако направеше подробна сметка, щеше да се разбере, че те всички са изхарчени за текущи нужди. Така въпросните осемдесет хилядарки идваха чисти отгоре — в пряк и преносен смисъл. Всички около него виждаха това Божие чудо и го приемаха с благодарност. Но то с помощта на паднали от небето чудеса и магии от най-разнообразен характер изкарваха прехраната си семействата по нашите земи. Да, било каквото било. Важното беше, че по указания на жена си не продаде апартамента, а просто плати половината от сумата и разсрочи останалата за шест месеца.

Оттогава изминаха две години и ето че Теодоси вече имаше почти сто хилядарки в налични и при този скъп живот беше успял да купи още апартамент и вила на дъщерята, два имота на морето и една по-простичка лимузина, произведена в някакъв баварски град.^[2] Сега от задълженията му към началството оставаха само комисионните от всички по-рискови сделки, но пък дори да беше платил навремето цялата сума, пак нямаше как да не снася за по-тлъстите необезпечени кредити, които отпускаше. Така решението на жена му още повече затвърди доверието му в способността й да разбира хората и укрепи ръководната й роля в семейството.

Затова той още вечерта й каза за предложението на Божидар.

— Това са много пари — каза тя разсъдливо.

— Ще можем да изпратим Стефка в почти всеки елитен университет — каза гордо Теодоси. — А можем да отидем и на Канарите или на Бахамите.

— Нели каза, че и на Арубите^[3] било хубаво.

— Ще ги обиколим тогава с някой круизен лайнер.

— А, докато не съм забравила. Класната й пак е врънкала да ги спонсорираш. Хиляда и петстотин лева иска. Сякаш ние тия пущини ги метем с метлата.

— Ще помогнем, щом трябва. Това са някакви петдесет долара. Нека детето да има самочувствие. Пък и нали не даваме от нашите — банката ще я спонсорира — засмя се Теодоси.

— А с тази сделка няма ли да объркаш нечии сметки?

— Да, Верче — той погледна жена си верноподанически, — точно от това се опасявам и аз.

— Ми тогава да отидем при брата — каза тя и Теодоси веднага се съгласи.

Братът на Вяра, Светослав Витанов, беше видна личност в града. Беше среден на ръст, с черна посивяла, сякаш посипана с прах коса и тъмни, леко дръпнати очи. Гледаше като прабългарин, който току-що е слязъл от седлото — поуморен от похода, но доволен от плячкосването по пътя. В миналото учител, той се включи рано в борбата и по някое време оглави прогресивните демократични сили. Беше за по-добро и сега Светослав беше представител на „Мултикомп“ за региона. Простите хора говореха, че зад тая мощна групировка стояли тъмни, непрогресивни сили. Но беше вече демокрация и гражданите, чиято преобладаваща част са простите хора, можеха да си говорят каквото искат.

„Защо не им дадохме още тогава тая тъпа свобода на словото? От какво се страхувахме? Ти да знаеш някога в България вестник да е свалил правителството?“ — беше попитал веднъж Светослав риторично зет си.

Теодоси беше замълчал — наистина не знаеше за такъв случай. Но се впечатли, защото шуреят му говореше и от името на онези, които е трябвало да дадат тая май най-желана от всички свобода. Да плюеш по всеки и по всичко — какво по-хубаво може да има на света? Не, не можеше в миналото на Светослав да няма нещо загадъчно. То си беше ясно. Но Теодоси обичаше и умееше да разгадава. Неслучайно беше преживял толкова ревизии. За да станеш председател на координационен съвет на СДС, трябваше да спечелиш гласовете на мнозинството, а отчасти и доверието на малцинството, нали? Как да ги спечелиш, ако не си от тайните служби? Първо на първо, кой друг, ако не те, имаха истинската власт да дадат който си поискат вид свобода и да запленят с разноцветните балончета на опашатите лъжи баламите от мнозинството? И второ на второ, малцинството някога да се е доверявало на друг, освен на опитен колега? Не, таен агент беше, не, ами да.

* * *

След като отмина първата вълна и за председател двете водещи фракции избраха друг достоен кандидат, Светослав се оттегли от видимия обществен живот. Отначало беше малко обиден на сините, защото го бяха свалили, както щеше да каже Бай Ганьо, с явен комплот, но нейсе. Из българско всеки знае, че не е важно кой как гласува, а кой брои бюлетините. Пък и за умните светът не свършва с поредното фалшифициране на някой избор. Те си знаят, че все някой ще дърпа конците на демократите. Ясно кой — онзи с най-многото пари. Под неговото крило трябваше да се кротнеш. Да, полутал се беше тогава той, полутал, но накрая и на неговата улица лумна новата демократична светлина. Възможности винаги има, все на някого можеш да станеш необходим. Трябва да уловиш случая, но е много важно и на какво са те учили вкъщи през първите седем-осем… хайде, десетина-петнайсет, а в някои семейства и два-трийсет години. Донът обичаше да разправя как още като бил малък, дядо му Витан често му повтарял: „Светльо, политиката е калпава работа. Виж, търговийката е хубаво нещо. Нашият род към това се е насочил. Затуй се занимавай с всичко, дето можеш да купиш евтино и да продадеш скъпо. Избягвай само продажниците. При тях винаги има допълнителни масрафи.“ Кражбите и останалите разнообразни злосторничества дядо му отнасяше към изобретенията на нечестивия, но веднъж беше казал: „Ами те хайдутите, че и партизаните са си били разбойници за официалната власт. А пък ние ги славим. Имай го предвид това, но винаги внимавай, когато такива като тях са наблизо. Дори когато са ти приятели, пак си пази джобовете.“ Като си отраснал с такива меркантилни внушения, един ден като нищо ще се решиш да поцамбуркаш и в дълбоките маргинални води на световния бизнес. „Но с какво да търгувам, с какво“ — питаше се Светльо, докато един следобед, както си стоеше на дивана и гледаше някакви глупости по първа програма, изведнъж му светна: „Ми да, що да не почна търговийка с биричка?“ — помисли той ни в клин, ни в ръкав. И речено — сторено. Но се сети, че бизнесът има и правна страна, и покани двама-трима окръжни прокурори и съдии — беше се сприятелил с тях покрай разни субординации при председателството си на седесарските координации. После му мина през ума, че то не може така, и покани данъчния шеф. Това си беше умен ход: нищо не става в един град, без да платиш за него данъци. Главно на онези, които ги събират. И на съответните служби, разбира се, но още от соца хората бяха най-важни. Имаше и един-двама приятели, които работеха като началници в полицията — що да не им каже и на тях, от толкова време се знаеха. И те работеха за закона, за правдата. Към тях добави още и тоя, и оня, докато групата нарасна до магическото число деветнайсет. Така се включи могъща структура от връзки, зависимости, яки интереси и дебели вратове (най-важния признак за самостоятелност) на водещи наши момчета. Опрени на оформената по тоя начин логистика и, тъй да се каже, съпричастни инфраструктури, групата на деветнайсетте се събра и веднага реши да направи бирена борса. „Добре де, ама бира откъде?“ — може да попита някой, но те бяха печени и знаеха, че бира има във всяка държавна пивоварна. Затова излъчиха представителна група и тя отиде при директора на местната прочута фабрика, който — както обикновено — си беше на вилата. Посрещна ги той, вика „Казвайте сега за кво сте дошле?“, а пък те — „Тъй и тъй, решихме да продаваме бирата ти, но искаме по десет цента от бутилчица за нас. Става ли?“ — и той, нали беше закъсал с плана, вика „Ми да, що не. Т’ва са си само не’кви жълти стотинки. А какви притеснения са с тая бира… Сега за да я продам, я влача из цяла България. В тоя град толкова, в оня град онолкова. Не мога даже да запомня къде колко. Ами шишетата? Чупят се час по час. Разни калпазани нарочно им избиват дъната с шишове, за да изкярят от фиктивния брак. И едни опашки от тирове има пред портала, едни разправии… Не е за разправяне — обясни той накратко, но доброжелателно сложния дистрибуторски процес. — Тъкмо ще ме отървете. Пък и мойто няма да се загуби, или нещо изпускам?“ „Ама кво говориш? Как тъй шъ съ загуби. Ти ни обиждаш. Напротив, даже повече ще стане. Нали знаеш — погледни ме с едното, че да те погледна с двете“ — каза един. „Ти на нас, ние на теб“ — добави успокояващо друг и директорът ги погледна благосклонно.

Ето как всичко се нареди като в индийска приказка. Пивоварната си произвеждаше двеста милиона бутилки годишно ей така, дет’ се вика, от нищото. По десет цента — а, ми то това са къде двайсет милиона, бе. Mamma mia, mamma mia. Как се зарадва само Светльо — има-няма една година, и хоп — стана милионер. Хората започнаха да го уважават, защото честно си беше спечелил парите от търговия с бирата, прославила града. И като председател на седесето се радваше на всеобща почит, ама не толкова. Честно казано, някои даже още по-малко го уважаваха. Откакто пое пълното с изненадващи приключения превръщане на бирата в пари и после в пари прим, в града започнаха да наричат Светослав Витанов Дон Вито и той стана ако не un uomo d’onore, то поне un uomo di respetto^[5]. А от това какво по-голямо уважение!

* * *

При този свой виден съгражданин и шурей се запъти Теодоси веднага след като закуси.

Дон Вито посрещна зет си в овалния кабинет. Всъщност стаята си беше бая квадратна, но едната й стена, строена при предишния обществен строй, се беше получила поизвита — щото сутринта като я правили, главата на строителния техник го цепела, нямало бира (sic^[6]) и правите му се виждали позакривени, та затова.

Светослав Витанов можеше да си позволи много неща. Например можеше да изправи стената, като, за да си спести главоболията, можеше да построи цялата сграда наново с колони и шадравани — ако иска от гръцки мрамор, ако иска от италиански гранит, и да покрие вътрешните алеи с посребрени павета. Но Дон Вито живееше пестеливо. Не беше превърнал кабинета си в картинна галерия като онези парвенюта — софийските донове, стоеше на обикновен дървен стол, от модела, с който по наше време се обзавеждаха селските читалища, и караше най-обикновен краден „Мерцедес 300 E“ с пренабити номера, какъвто тогава от Димитровградския пазар можеше да се купи на цената на по-новичка „Лада“. Единственият лукс, който си беше позволил, беше бюрото. Беше пръснал две хиляди долара — колкото средната годишна докторска заплата, докато го открие, защото на него беше търкал лакти самият първи секретар на Окръжния комитет. Историята му беше излязла сякаш изпод перото на Квинт Куренций Руф^[7]. Най-напред си го харесал секретарският брат и го замъкнал във фирмата си за изкупуване на отпадъци (която възникна след Десети с оглед на предстоящото превръщане на царството в европейски вторични суровини). После, след първата сделка, в която от местния химкомбинат измъкнали уж за скрап очевидно непотребните на ръководството съдове от неръждавейка от по две-триста кубика и ги продали за милион и половина в зелено на спиртоварни из околността, той се преместил в нов офис, купил си мебели „Дромеас — качество и комфорт“ и тежкарски стол и изоставил жадуваното братово бюро. Тогава за него се полакомил хазаинът на стария офис. Той го замъкнал в апартамента си и чак тогава открил, че то е конструирано за обширни секретарски кабинети и просто не се побира в стаи с площ, по-малка от четвърт декар. Хазаинът казал „Бех, да еба майка му“, разглобил го и го откарал в новооткрития магазин за мебели втора употреба, в който бяха започнали да разпродават интериорите на различни нерентабилни предприятия. (Падала бая работа, защото те, кажи-речи, още от пуска си всички бяха нерентабилни.) Собственикът спазвал общата практика в страната да не издава фактури и други обидни за клиента финансови документи, а пък заради особености на паметта си забравял веднага за извършените сделки. Затова сътрудниците на дона доста време не можеха да хванат прясна следа. А от магазина нашият секретарски артефакт попаднал при един производител на менте алкохол в някакво близко село, който се канел да прави модерна птицеферма. Той дълго време нямал идея за какво може да му послужи такова огромно бюро. Може би го взел поради някакъв неясен копнеж по онези безкрайни оперативки в студените зимни дни, когато в топлите светли стаи дългокраки секретарки разнасят димящи кафета, колегите шептят приспивно партийни директиви, а навън фучи леден международен вятър. А може би е било неуловимото като морски бриз deja vu за кратките заседания при Първия секретар през горещото лято, когато началник-отделите от Окръжните комитети стоят по бели ризи с къси ръкави и демодирани вратовръзки, слушат между прозявките важни селскостопански проблеми, потят се и си мислят за хладна бира (ето на, отново) под сянката на чадърите в тихите плажове на ведомствените станции, по които лежат като крави трътлестите им другарки в живота. Важното е, че нещата се кротнали. Но един ден той неизвестно защо решил, че материалът на бюрото е подходящ за етажерки за носачките и същите тези неща аха-аха, и щели да се заразвиват бързо към познатия увенчан с трудова слава край. Но да правиш птицеферма, е трудоемък и пипкав процес, за който собственикът не бил готов психически, и то така и си останало в един бивш обор, покрито с мръсен найлон и коришки от странстващи щастливи кокошки. Ето там, след две седмици щателно търсене из региона, го открили хората на Дон Вито, готови да платят за него скъпо и прескъпо. Но то им излязло без пари. Собственикът му, като разбрал за кого е, казал веднага: „А, колко струва. Ама моля ви се. Щом е за господин Витанов…“. Той явно си е правил известната тънка сицилианска сметка: „Аз навремето дадох ли ти едни тухли за вилата? Дадох ти. Ти взе ли ги? Взе ги. Е, сега искам да си върнеш дълга и да заколиш любовника на жена ми“. Хората на Дон Вито познавали тази близка до сърцето на всеки българин логика. Затова те вдигнали разбиращо рамене и откарали бюрото в щаба. Там го почиствали, сглобявали и лакирали три дни, докато най-накрая от мъглата на времето изплувал предишният му бляскав и достолепен вид.

Тъкмо зад това бюро сега беше седнал скромно като училищен счетоводител маститият дон, когато влезе зет му.

— Сядай, сядай — подкани го Дон Вито, защото Теодоси се спря насред стаята, сякаш се колебаеше дали да се втурне веднага да целува ръка, или да удари преди това едно коляно като в католическа църква. — Ще пиеш ли едно кафе?

„Хей, абсолютна циция е. Никога не ме е канил даже с някое долнопробно уиски. Можеше да ми предложи поне една студена бира. Бас държа, че тук тече и от казанчето в тоалетната“ — помисли си Теодоси и каза отзивчиво, с характерни мазни обертонове: — Добре, ще пийна.

— Как е Стефка, решихте ли вече къде ще следва?

— Не сме още. Но ми се иска в Англия или Щатите.

— Той и моят синковец нали е в Уошингтън — каза донът с нюйоркски акцент и посочи снимката на бюрото си, на която се виждаше двайсет и пет-шест годишен нехранимайко с мека шапка и вид на гангстер от трийсетте. — Маса пари пръснахме по следването му. Там е бъдещето. Пък и той иска да остане в Щатите. Като гледам какво става тука, по някое време и ние ще е добре да идем там. Затуй гледаме да не мисли за дреболии, а за главното. Но май напоследък грижите ни станаха повече от необходимото. Ей на — майка му другата седмица ще заминава — да му носи домашна баница. Много му се било прияло. Абе… — не довърши шуреят му и направи движение с ръка, което обясняваше всичко. — Какво става при теб? Как върви лихварството? — подсмихна се той.

— А, разправям се по цял ден с мошеници. Пък то, нали, с каквито се събереш, такъв ставаш — използва самокритично Теодоси народната мъдрост и видният му събеседник се засмя полублагосклонно, полуобидено. — Виж, идвам при теб, защото се притесних да не объркам нещо работите ти с един кредит.

— Слушам те — каза насърчително Дон Вито.

— Вчера при мен беше Божидар Къбоков — нали го знаеш?

— Знам го.

— Поиска да му отпусна кредит от един милион долара — каза Теодоси и в последвалата пауза се наслади на собствената си значимост.

— Това са много пари — каза замислено шуреят му. — За какво са му?

— Иска да изнася продукцията на „Витамини“ за Тюмен. Бърза, преди да й изтече срокът за годност.

— Оная камара от залежали консерви ли, бе? — невярващо попита Дон Вито.

— Да.

— И кой ще му ги купи?

— Някакви техни тюменски авери.

— Казваш „техни“? И друг ли е замесен?

— Комбината е с Георги Йосифов.

— А от Тюмен ще вкарат някое танкерче нефт, нали?

— Да — каза Теодоси и погледна шурея си с уважение.

— И кредитът, естествено, е необезпечен.

— Ами обичайната комбинация на обезпечение с изнасяната стока… — опита се да шикалкави шефът на Първа балканска, но Дон Вито го погледна и той завърши с облекчаващо признание: — Да, необезпечен е.

— Хеей, тц, тц, тц — каза добродушно Дон Вито. Той беше добродушен дон. — Колко е твоята комисионна?

— Седемдесет хиляди — отвърна Теодоси и наведе засрамено глава.

— Хъ. Не ти ли мина през ум, че той ги продава на самия себе си. Поне да му беше поискал стотачка.

Теодоси тежко въздъхна. Не се беше сетил.

— Нали още не си подписал договора? — сепна го гласът на дона.

— Не съм.

— Добре. Сега отивай да си гледаш работата. Следобед към три пак ще дойдеш. Тогава ще ти кажа какво трябва да направиш.

„Хеей, тц, тц, тц — помисли и Теодоси, като излезе от стаята и се огледа, сякаш очакваше да види в коридора закачалка за гароти, поставка за малки брадвички и други мафиотски сечива от първа необходимост. — За малко да се намърдам между шамарите. — Почувства се като сополив първокласник между юноши хулигани, които вече пушеха кариочка^[12] и опипваха циците на ученичките в междучасието. Изведнъж му стана безпощадно ясно колко е незначителен, както и че ей сега ще го преджобят. — «Витамини», а? Хъ… И сега какво?“

Знаеше какво. Както беше казал поетът, парите бяха прошумели^[13] и си бяха отишли.