Ачо Борсука излезе от Данъчното доста преди края на работното време и тръгна надолу по улицата. Около центъра, както при социализма, беше пълно с народ. Той тогава беше секретар в Окръжния на комсомола и даже кабинетът му беше в същата сграда, само че на първия етаж. Винаги се беше удивлявал на пълните по цял ден с шляещи се старозагорци централни улици. Повечето висяха на опашките пред магазините — най-вече в халите и пред образцовия или дремуцаха в някое от кафенетата по главната. Очевидно беше, че се скатаваха от работа. Не можеше да се постои комунизма с такива безотговорни граждани. Винаги се беше удивлявал, че партията не взема мерки срещу тия безделници. Но най-прогресивният строй отдавна не го вълнуваше. Да бъдеш номенклатурен кадър на Окръжния комитет беше мечта за всеки, но сега статутът на данъчен шеф му даваше наистина необятни възможности. Животът се беше променил към по-добро и той сега беше тръгнал по други задачи. В тоя момент точно отиваше до ателието на Вальо Златарчето, за да го изнудва за едно кило злато.

Вальо Златарчето, както викаха на Валентин Стоянов Хаджигеоргиев, беше син на народния враг отец Стоян Хаджигеоргиев. Фамилията му идваше от неговия прадядо Георги^[3], който беше успял да отърве кожата от голямото клане в Любенова махала на 14 юли 1877 година. Спасил го отец Стоян от близкото село, който го крил в къщата си и го хранел докато озверените турчиля били прогонени за един по-дълъг период от руснаците. Провървяло му на неговия прадядо, защото в ония дни редовната войска и башибозукът изклали всички 1013, скрили се в църквата Св. вмчк Георги и в двора й християни. После продължили наред, за да закръглят броя до 2400^[4]. Когато се завърнал в обезлюденото село, прадядо му, който бил кръстен в селската църква точно навръх Гергьовден, се зарекъл да отиде на хаджилък в Йерушалаим и да измоли прошка за стореното неизвестно зло, заради което Бог наказал толкова жестоко неговото село. Когато се върнал, добавил, както му е редът, едно „хаджи“ пред фамилията си. В знак на благодарност към спасителя си той кръстил сина си на него и завещал така да се казва и внукът му. В ония времена още пазели семейните завети и дядо му изпълнил заръката. Позабогатял той от търговия с жито и дал на Вальовия баща пари да завърши семинарията и да се запопи в тяхното село.

Вальо не помнеше баща си. Още от учителките в детската градина знаеше, че е бил буржоазен поп, разстрелян от народната власт. Едва в трети клас дядо му Енчо му каза, че са го убили, задето беше превеждал на началника на германския щаб, разквартируван в тяхната къща. Какво друго е можел да направи, когато германците тогава, както и сега са били наши съюзници^[5]? Къде да се настанят, когато къщата му била най-хубава и с кладенец, а попадията се славела като най-голямата чистница. И как да откаже, когато цялото село знаело, че владее перфектно немски.

Техен съселянин от конвоя беше казал на близките му, че когато го арестували, той се опитал да се защити — казал им, че е бил само преводач, а не е съучастник, но началникът на конвоя му просъскал, че след малко ще се оправдае пред най-голямото началство. Извели го извън селото, в храсталаците към Бобоолу, и там го гръмнали. Така отчасти компенсирали пропуските на башибозука. По партизанска традиция не си направили и труда да го погребат. След два дни го беше намерил техният комшия на път за нивичката си. Като поотрасна, Златарчето често чуваше баба му и майка му да кълнат комунистите и един ден ги запита защо са такива контри. Когато узна истината, три дни не можа да спи. Майка му го беше водила да му леят куршум. Но и след това той дълго сънуваше страхотии. Намрази дълбоко яростните създатели на най-прогресивния строй, но успяваше да го прикрива, докато беше ученик.

Още в отделенията Валентин разбра какво е да плащаш за греховете родителите си. Повечето учители го гледаха с неприязън, нямаше приятелчета и нито веднъж не го изпратиха на ученически лагер. Все пак в прогимназията учителката му по рисуване забеляза, че синът на народния враг има талант. Пък и той спечели награди на две градски и една окръжна изложба и народната власт му даде възможност да не е непрекъснато на дъното на социалната яма — да има и за него от време на време глътка обществена поносимост, а на няколко пъти и признание, макар и с четвърт уста. В техникума по механика, на първия стаж в местния промкомбинат му сработи късметът и той се падна при най-добрия златар в града. Хареса му как късчетата блестящ метал се превръщат в парченца красота и ето че синът на народния враг поп Стоян се размечта плахо как ще завърши школото и ще изучи тоя престижен древен занаят.

За късмет още в началото на последната година се сби с Владимир, синчето на партийния секретар. То го предизвика — при едно спречкване му каза, че баща му е фашистки боклук. Валентин му се озъби, че боклуци са комунистите и той си мечтае да живее далеч от тях. Само че техния пророк ги е разпръснал навсякъде като чумни бацили и не може да намери незаразено място. Както подобава, едноименникът на другаря Ленин се нахвърли върху него и Валентин с един удар го просна на земята със счупен нос. Изключиха го от училище веднага. Майка му спаси мечтите му и го прати при чичо му в града, а той беше известен строител ударник и успя да го уреди на работа в промкомбината. Там Вальо се изучи за златар. Започна работа и бързо натрупа опит, изпълняваше майсторски поръчките, даваха му от време на време и премии, а въпреки зоркото око на церберите от службите, падаше и някой лев от часпром и неотчетени на хазната златни опилки. Още в началото направи почти без пари един пръстен на майката на неговия наставник Владо Пейчев — тогава млад лейтенант. Когато веднъж стана уж случайно дума, той пък му каза кой е убил баща му. Неговият син тогава беше секретар в окръжния комитет на комсомола и Валентин се зарече, че няма да влезе в тая проклета организация, издигнала по върховете си потомците на убийци. В училище така и не го бяха приели, а сега секретарят на дружеството в промкомбината го агитираше час по час. Когато му обясни причината да отказва непрекъснато, той се опита да го убеди: „Те са се борили за правдата. Нашият път е трънлив и по него е имало много насилие. Но то е срещу злото — изрепчи се той високопарно.“ „Трънлив е бил пътя на Иисус — отвърна Валентин. — И той е учел, че който вади меч от ножницата му, от меч умира. А също, че трябва да обичаме и враговете си. Ти ми разправяш, че убийствата са били необходимост. За кого? За ония, които сте избивали, за тях ли? — направи го той съпричастен към зверствата на съпартийците му. — Защото за техните близки това със сигурност не е било необходимост. За останалите хора също не е било. Те дори не са ги познавали. Просто са се водили от вашите внушения. Излиза, че тая необходимост е била главно за вас. Нали знаеш как се наричат онези, които изпитват такива нужди? Ето затова няма да вляза във вашата организация.“

Валентин удържа на думата си — въпреки увещанията и заплахите, не стана комсомолец. И може би защото правеше непрекъснато услуги на градските шефове — а те непрекъснато искаха от него неща, които не бяха точно по служебната му характеристика — не го закачаха.

След Десети златарския занаят изведнъж стана сравнително законен извор на бързо забогатяване и Валентин се превърна в една от многобройните градски емблеми на прехода. Той се беше сприятелил с Божо покрай сделките си с валута и някои специфични за занаята далавери и се беше посъветвал с него какво да направи с тоя данъчен изрод, който му искаше пари колкото за пет апартамента. Обясни му и кой е бащата на Борсука, но получи категоричен съвет да не намесва миналото, както и че най-добре е да направи опит за разумно споразумение. Едва ако не се получи, да търси връзки или контра шантаж. Валентин го послуша и отначало заобяснява на тоя изнудвач, че няма и половината на искания подкуп и дори да намери останалото, ще се разори. Борсука виждаше в негово лице само капиталист, който плаче за експроприация. Така го учеха в училище, дядо му и баща му бяха експроприирали яката и затова се трогна от молбите на Златарчето колкото язовец — от неволите на по-тлъстите жаби от менюто си. Накрая, за да му покаже кой е истинският господар, се закани, че ще го вкара в затвора за незаконни сделки с ценни метали. Вальо побесня, друсна му два тупаника и го прати в тежък нокаут. След две-три минути Борсука се поокопити и си тръгна. На вратата обаче пак се озъби и го заплаши, че ще го съди. Вальо го настигна с два скока, хвана го за гърлото и му кресна: „Само опитай, и ще те претрепя.“

След десетина дни приятел от следствието му каза, че Борсука си е извадил медицинско и наистина ще го съди. Златарчето причака шефа на данъчното вечерта, хвана го изотзад, опря един голям нож в гърлото му и просъска на чист увалийски: „Ако не оттеглиш жалбата си, ша та убия. Виждаш колко лесно е да тъ фана. Тръгнеш ли пак напред с рогите, ша та причакам и шта заколя като прасе. Нямам какво да губя, а и тъкмо ша отмъстя за баща си. Ша лежа в панделата, ама ти ша лежиш в пръстта.“

Борсука бързо съобрази, че и други от онези, които изнудваше по тоя начин, могат да се прежалят и да изберат затвора пред съдбата на нещастници с провален бизнес и останалите съпътстващи злини. Обаче да се опитва да щипва клиентите на службата си с някоя и друга миризлива стотачка не му се искаше. Опасността да налети на някой капан беше пак същата, само че възнаграждението за страха ставаше мизерно. От тоя момент той повече не се осмели да изнудва някого лично. Но бедите не идват сами, случаят се разчу и шефовете му набързо го заставиха да си подаде молбата за напускане. Така един от най-големите изнудвачи в града на поетите, липите и традиционните увалийски иширети сам беше принуден да потърси друго поприще. Тъй като беше посъбрал парици, Ачо реши да се кандидатира за кмет. Там пак можеше да се облажава яко, а рискът беше далеч по-малък.

Не след дълго и Матей научи за тия метаморфози, но тактично не ги направи достояние на широките народни маси. Защо да го върши? Дет се вика, на умряло куче нож да вади.

* * *

В понеделник Митко Динята посети офиса на „Загорска поща“ към икиндия. Цяла сутрин се мота из съда, после обядва с важен „килиент“, както обичаше да казва, после посети отдавнашния си познат — зам.-председателя на съда, за да пият по едно кафе и да му подшушне идеи за някои текущи решения, и чак към четири му остана време за заръката на Дон Вито.

Матей очакваше бъдещия си тъст вкиснат. През целия ден, като едно време в централата, в кабинета му тече безкрайна оперативка, или, както редакторите галено й викаха, планьорка. И преди му беше минавало през ум, че тя е като някакво особено животно — храни се и се развива от нежеланието на екипа да свърши работата, за която е нает. След два часа отегчително дрънкане и разправии ти си мислиш, че вече си направил нещо толкова просто като разпределението на задачите между десетина професионални разпространители на клюки и други миризливи обществени субстанции, всичко е ясно и тая противна седянка най-после ще свърши, обаче не. Някой все нещо не е разбрал, все между двама-трима мързеливци има някакъв проблем и накрая Матей сам се увличаше от безкрайни монолози, сякаш не искаше това многотаковъчно животно да се разпадне. После се упрекваше и имаше защо — сам си беше виновен. Той, а не друг, реши да даде свобода на словото в редакцията. И какво се случи? Още в първия брой кажи-речи всички извадиха по някаква емкост с отлежала помия и я заизливаха по главите на враговете си. След две-три седмици, като видя в каква разгърната анархия се превръща тая водеща мечта от Френската революция, се уплаши и сега час по час се опитваше да вкара нещата в някакви рамки, като по тоя начин сам си противоречеше. Но какво можеше да направи? Оня ден, отчаян от дивотиите, които се изсипваха във вестника, каза на един от редакторите: „Стига вече сте ровичкали с пръчка тукашните боклуци, търсете положителни факти, дайте на читателите си теми за размисъл, дайте им полезни съвети, дайте им надежда“. И оня на другия ден наджаска материал за убийството на бургаски сутеньор с маса „полезни“ данни от технологичен характер. А статията му завършваше „Ако и другите градове подемат бургаския почин, скоро ще се очистим от тая убийствена напаст, от тоя срам за нацията“. Обясняваше им непрекъснато: „Не поучавайте населението как да живее, както правеха официозите едно време. Не се правете на всезнаещи гурута, дето местният владика току-що ги е произвел в архонти. Просто разказвайте какво се е случило“. И във вестника се появи статия „Да отрежем поучително вдигнатите пръсти на всички политици“ с подзаглавие „Ако това не стига, да им отрежем и други размахващи се части“. Каза им „Дайте интересни факти от живота на звездите“. Все едно че им каза „Открийте рубрика за пиянските им изцепки, изневерите и разводите им“. Поиска лошите новини да са колкото солта в диетично меню и заплаши, че щом упорстват с пресоляването, ще падат глави. И сякаш като наказание за стремежа му да даде на журналистите си свобода, на другата седмица, докато не беше в града, във вестника се появи рубрика „Усмивки от пожълтелите страници“. Първите публикувани карикатури бяха на Тито^[6] — ония, от някогашните „Работническо дело“ и „Стършел“, в които той държи брадвичка, от която капе кръв, а наоколо като зелки се търкалят главите на работници, селяни и любими международни вождове. Само че някой бе заменил нарисуваните глави с тези на редакторския екип. Отвсякъде погледнато, нещата във вестника се изплъзваха от контрол.^[7] На всичко отгоре точно в тоя момент за тия проблеми въобще не му се мислеше. От няколко дни се занимаваше с една комбинация — заменяше поостареличката си алфа ромео за едно шикарно беемве. Отдавна се чудеше как да я разкара и на̀ — оня ден му се обади някакъв местен разбойник от хазарта, който му предложи замяна с доплащане. Като видя бавареца му, Матей веднага се съгласи — колата беше бижу. Когато обаче стана дума за осчетоводяване на сделката, Коко — така се именуваше тоя мошеник — възмутено попита „ти кво, не ми ли вярваш?“. Матьо търпеливо му обясни, че има едно нещо, което се нарича счетоводен закон, а съгласно него се издават документи, на които им викат фактури. Коко веднага го отряза: „Кви са тия глупости? Няма да си разменяме такива неща. Ти ми прехвърляш натурално твойта кола, аз ти прехвърлям натурално мойта — и толкоз“. Матей се опита да спори, но оня го затапи: „Аз съм се консултирал със специалист бе, мой човек. Няма нужда от такива… — той затърси думата в паметта си — фактури“. „Тогава нека тоя твой специалист разясни как става това и на мен“ — каза Матей. „Нямаш проблем“ — каза собственикът на бавареца. Договориха се вечерта той да доведе експерта в офиса на вестника. Беше към десет, когато Коко почука на вратата му. „Тук сме — вика, — слизай долу.“ „Не може ли твоя специалист да се качи при мен?“ — попита Матей. „Аа, не — каза Коко, — той получава сърцебиене като се качва по стълби.“ Слязоха долу и водачът му в дебрите на данъчните закони посочи новичко мондео, което тъмнееше под счупената улична лампа. „Тук е — вика, — влизай.“ Матей отвори вратата и в мигове, докато лампичката на тавана светеше, главният редактор на „Загорска поща“ видя добре познатата на всеки старозагорски журналист измамно сънена покерджийска физиономия на началника на местното окръжно данъчно. Ето кой беше консултантът на тоя изпечен мошеник. „Вярно ли е…“ — започна Матьо и началникът го прекъсна: „Да — рече, — няма нужда от никакви фактури“. „Защо?“ „Защото аз ти казвам така“ — беше изчерпателният отговор. А когато Матей го попита с извинителен, леко треперещ и несъмнено малко мазен глас „Ами ако дойде една данъчна ревизия?“, началникът отговори: „Нали ще скъсам акта, бе. Къв ти е проблемът? Имаш ли други въпроси?“ и стана ясно, че темата е приключена. Беше просто решение. Щеше просто да скъса акта. В края на краищата какво представляваше той? Някаква бумага. Още Маяковски кондензира нашата неприязън към бюрокрацията. Тоя високопоставен симпатизант на творчеството му явно беше и обръгнал воин на новия демократичен революшън. Не биваше да го дразни повече. Можеше да извади данъчната си сабля и да отреже главите на онези, които обиждаха с неоснователни съмнения в злонамереност основополагащата държавна институция. Оказа се, че тя не извършва само тровещите душите на данъкоплатците ревизии, а при тяхно правилно поведение може да откликне и на най-съкровените им посттоталитарни и даже почти демократични, може да се каже, пориви. Бихме казали, че Матьо сам се насади на тия пачи яйца с бюрократично буржоазните си уклони. Сега вече наистина нямаше друг избор, освен да отдаде на Коко Хазарта своята хубава, малко поостаряла, но честно закупена алфа ромео и да вземе миришещия на официален краден внос, а сега и на ачик данъчно мошеничество тузарски баварец.

Проверката в КАТ обаче го успокои и Матей даже облекчено въздъхна, когато Коко нарече шефа на тая — нека си го кажем открито — доста страшничка служба с милото „чичо“. Днес трябваше да минат при нотариус, а после му оставаше да си вземе талона.

Унесен в тези мисли, собственикът на своя все още собствен вестник даже малко се изненада, когато установи, че най-накрая, след петото кафе, оперативката е приключила и е започнала да се разпада от само себе си. Всички си тръгнаха, той тъкмо си отдъхна и хоп — Митьо Динята се обади, че пристига. И от вратата разпери ръце, сякаш не се бяха виждали от… абе, от три до пет години.

— Казвай сега направо какъв е проблемът — каза Матей, щом седнаха.

— Ей, ама и ти си един… От вратата още — и „К’ъв е проблемът“. Няма проблем. Дойдох да ти предам молбата на някои отговорни… може да се каже другари — махна с ръка адвокат Иванов и се подсмихна. — За тях едновремешното обръщение ще си остане в сила.

— И каква е тая молба?

— В някои от следващите броеве трябва да поместим материали за една сделка.

— Чакай малко сега. Уж молба, а използваш неправилни модални изрази. „Трябва да поместим“… — Матей направи жест от рода „не се излагай, интелигентен човек си, а не различаваш основни граматични форми“. — Правилното е „ако може“, „ако прецениш, че ти е изгодно“ и други такива. Нали знаеш, че тук сме все специалисти по стила на езика.

— То и аз съм специалист по увъртанията, но сега карам направо, както ти сам пожела. Затова ти казвам без всякакви заобикалки, че трябва да отпечатаме материалите. Тия хора така се изразяват — уж молят, а пък всъщност си длъжен. Нали знаеш, молбите са заповедите на кралете и на много високопоставените другари. Да не изпусна и мафиотските босове.

— Дай да не спорим повече, вестникът ми е независим като мен самия. Затова аз ще реша кое да публикувам и кое — не.

— Всичко това е правилно, с едно малко уточнение: ти не си независим — повтори бившият разузнавач едни абстрактни Божидарови разсъждения, сега вече от гледна точка на наказателно принудителната практика.

— И от кого, ако не е тайна, завися? Освен от читателите си, разбира се.

— Например от данъчните — с готовност отговори адвокат Иванов.

— Е да, но там завися от закона, не от отделни хора.

— Ето тук бъркаш. Но то това е грешката на повечето хора. Не разбират, че законът е абстракция. Нещо като натюрморт с нарисуван хляб, нож и масло. Ако искаш да ядеш, не е важно какво е нарисувано, а в кого са истинските продукти. И в кого е ножът. Капиши? А на когото не му е ясно, му се случват всевъзможни неприятни случки. На теб например може да ти се случи така, че да ти се изтърси една данъчна проверка и да ти дойдат пак две озъбени хиени. Нали така им казваше?

Матей се накани да отговори, че алфа хиената отдавна му е таен ловен консултант, но се отказа и само присви устни — като интелигентен играч на покер, който е видял как типът срещу него вади от ръкава си четвъртото асо, но дискретно е замълчал, защото възпитанието не му позволява, а и колтът на тоя мошеник току-що се е насочил под масата към драгоценната му мъжественост. Такъв играч като шефът на данъчното утре можеше да се престори, че въобще не го познава, а и Динята очевидно го държеше за въпросното болезнено място с някой от многобройните безотказно действащи клещи от чекисткия инструментариум.

— Добре — въздъхна той след кратка пауза, — кажи ми какво трябва да публикувам.

Динята се усмихна и търпеливо обясни на главния си редактор същността на въпроса.

— Такова нещо няма да поместя във вестника никога — каза с омерзение Матей. — Това са си злостни злепоставящи лъжи. Как така ще пиша, че срокът е изтекъл, когато той не е? Нали утре Божидар ще ме осъди? Ами читателите? Как ще ги гледам после в очите?

— Ти ме обиждаш. Божидар няма да те осъди — нали аз ще съм ти адвокат, бе — засмя се Динята. — Значи няма защо да се притесняваш. А пък читателите на вестника въобще няма да мъдруват много-много над статиите. Една лъжа повече или по-малко — на кого му пука? Те вестниците лъжат, бе, ха, ха, ха — тупна го той по рамото. — Ти не знаеше ли?

— Митко, не мога да го направя, разбери ме. Няма да публикувам тази информация. Не стига, че е невярна, ами на всичко отгоре е срещу Божидар. Той ми е приятел. Не мога да извърша такава подлост.

„Боже, божее, дано тоя плондер не ми стане зет. Съвсем е заблуден, горкият“ — помисли си Динята и пак се опита да го светне за правилното разбиране на историческите и вестникарските процеси:

— Не си ли спомняш какво казва Де Гол? Държавите нямат приятели, имат интереси.^[16] Така е и с вестниците, бе. Помисли си все пак.

— Не — каза Матей. — Моят отговор е — не.

— Добре. Щом така решаваш… — каза миролюбиво адвокат Иванов. — Аз да те оставям, че нали ще ходите при нотариус.

— Хей, ти пък кога научи?

— Ее — каза укорително Динята, — пак забрави, че съм ти адвокат. А пък Коко го познавам много преди теб — подсмихна се той. — Айде, аз тръгвам. Ти ако случайно размислиш, обади се — чу Матей гласа му и погледна към вратата в мига, когато тя се затвори сякаш от невидим портиер.

„Еей, най-после тая проклета оперативка и нахалните посещения свършиха. Обаче защо имам усещането, че това е само временно?“ — подсмихна се той, въздъхна и се загледа през прозореца.

* * *

Адвокат Димитър Иванов се прибра вкъщи в най-добро настроение на духа. Това, че Матей беше отказал да се подчини на извечната колективна воля за оливане с помия, не го тревожеше особено. Реакцията беше предвидима и той знаеше какво трябва да направи. Не само дългата школовка в гадните номера и хватки му бяха опора. Самият живот му подсказваше необходимите ходове. Сега например трябваше да се обади на своя стар боен другар полковник Драгнев, шефа на местния КАТ. Матей щеше да си купува баровска кола и Динята знаеше нещо, което бе известно и на останалото не съвсем заспало гражданство: повечето от тези возила бяха крадени от братските германски народи. Но майор о.р. Иванов знаеше и нещо, което по-простото гражданство не знаеше, а именно че основните стълбове на това могъщо движение са там, където всички коли се узаконяват — сиреч на границата, в митницата^[17] и най-вече в КАТ. Логично беше да се предположи, че ще са намесени и катаджийски шефове — по места, централно, периферно, от мобилните постове по пътната мрежа до столове за началнически задници в отделите на могъщото Министерство. Защото в тези служби организацията е такава, че на началството е известно всичко — не само това, което неговите служители знаят, а и онова, което още не са успели дори да си помислят. Че редовите служители са печени, служат си с бойни технически средства и са наясно с материята, никой не се съмняваше. Достатъчно беше да се отбележи само един от върховете на военнотехническата мисъл — огледалцата на дълги дръжки, с които се наблюдават скритите от погледите на трудовите хора серийни номера на рамата и двигателя. Снабдени с такова хитроумно устройство, проверяващите няма как да не видят пренабитите ментета на крадените возила, освен ако не са освидетелствани идиоти. Следователно те се знаят. И щом дворът на КАТ не е задръстен с конфискувани лъскави возила, които чакат народнодемократични търгове, значи те са отишли на друг паркинг. Това, че крадени лимузини имаше колкото искаш, беше ясно и на децата от предучилищната. Те дадоха и един от най-атрактивните туристически постери на татковината за привличане на заможните клиенти: „Елате на почивка в нашата страна. Вашите коли вече са тук.“. За поддържането на техния брой на задоволително за народното стопанство ниво работеха маса водещи ударни бригади автоджамбази^[18]. Единствените им проблеми бяха, докато докажат, че ги притежават законно, но управниците бяха помислили по въпроса и бяха предвидили необходимите законови облекчения. Например документите, с които съгласно разпоредбите се внасяха колите, можеха да се отпечатат на всеки принтер или просто да се превадят на ксерокс. Но то и някой услужлив митничар можеше да ти даде. Колко струва един лист от ксерокс — жълти стотинки. Попълваш го и хоп — колата вече влиза законно. Беше достатъчно митничарите да се заплеснат малко, и гледаш — минал незабелязано някой и друг автовоз, натоварен догоре с коли с „нестандартни“ номера. Сега обаче те трябва да се регистрират в КАТ, а там нали уж инспекторите отново заничат под всяка кола? Щом те не констатират нищо нередно, значи нещо в татковината здравата не е наред. Това беше простата истина, но още по-простото гражданство отказваше да разбере: щом се шири тоя срам и позор за нацията — крадените коли — значи ги узаконяват точно хората, които се занимават с тяхното санкциониране, а именно шефовете на КАТ, ръка за ръка с полицаи и магистрати на всички нива. Така, вместо да са стожери на закона, те легализират трафика на разпрострялата се по цялата родина гигантска народнодемократична^[19] контрабанда. Цялата операция се извършва най-лесно под прикритието на легендата, че виновни са главно борческите бригади, които крадат и ни излагат пред света. Е, те и митничарите са от същата дружинка, защото са, така да се каже… абе да, подкупни са. Как иначе ще влязат тировете с контрабанден алкохол и цигари за стотици милиони годишно? Как, а? Но то къде не е така? Я вижте сръбските митничари, казваше простото гражданство, да не би те да не са подкупни? Подкупни са. Ами гръцките и турските? И те. За румънските не искаме да говорим. И гражданството живееше спокойно с тези представи, а то други не му и трябваха. Те бяха необходими на специалисти като Динята, за да планират и провеждат операциите си в името на народното добруване (ми народът още от соца си обича краденото) и приобщаването ни към културните… е, и някои по-материални ценности на Европа.

Затова нашият о.р. майор вдигна телефона и набра директния номер на полковника. Договориха се да се видят вечерта у тях и към осем той звънна на вратата.

— Влизай, Митко, влизай — посрещна го свойски домакинът.

Апартаментът, както подобава на водещ полковник от КАТ, беше нов и заемаше целия етаж (може да се каже кат) в нова кокетна кооперация. Димитър идваше за пръв път и разглеждаше ей така, от адвокатски интерес. Вратите бяха масивни, теракотата — италианска, абажурите — внос от Австрия, но можеше и да са полски, мебелите отново бяха от север — може би финландски… Едно над друго Драго се беше охарчил със стотина бона. Долари, разбира се. „А — подсмихна се Динята, — ами то това е два пъти повече от заплатата^[21] за целия му началнически стаж.“ Печен беше адвокат майор Иванов и му бе ясно, че тоя лукс не е купен с парите, които министърът е плащал на Драго за тежкия му и самоотвержен труд. „Горкият, как ли се е напрягал заради някакви си жалки грошове… А аз ще спечеля повече само от провала на Божидар. Само как го мразя тоя човек. И сега хем ще го закопая с удоволствие, хем за пет дена ще изкарам два пъти повече, отколкото Драго може да спести за… двайсет години. Ама те наистина могат да му дадат толкова за «присвоявания в особено големи размери и злоупотреба със служебното положение». Кой знае колко крадени коли е пуснал. За дела му от глобите без квитанции не искам да си мисля. Как издържа на тоя страх? Ега ти напрежението. Като си помисля, че и аз се бях засилил да ставам полковник. Хъ.“

Динята въздъхна щастливо. На това място можеше да се сети, че точно Божидар му бе помогнал да изостави несигурната кариера на казионен шеф от тяхното министерство, която беше препълнена с напрежение и страх от газенето из забранените нелегални зони, и да я замени с елегантното заобикаляне на самия закон по широките, пълни с фактологична поезия и славни пледоарии адвокатски пътища. Дет’ се вика, той трябваше ръка да му целува, вместо да търси как да го закопае.

Ако това му беше дошло наум, нещата щяха да се развият по друг начин. Но на — не му дойде.

Заприказваха се с Драгневи за това, за онова, пийваха и замезваха, докато по някое време жена му Елена каза:

— Абе, Митко, Светлето да не е вече сгодена?

— Не е бе, Ленче, откъде ти дойде на ума? — каза убедено Митко и нещо го бодна под разузнаваческата лъжичка.

— Ами наши познати са я виждали няколко пъти с един мъж — висок, представителен… Само дето бил сякаш малко по-възрастен от нея. Ама то нищо — мъжът е добре да е малко по-възрастен от жената. Казаха ми, че бил главен редактор на вестник или май собственикът му — нещо такова.

— На кой вестник? — попита с надебелял глас майор Иванов.

— Ми не знам, май на „Загорска поща“, казаха.

Димитър стисна зъби и въздъхна мълчаливо.

— Ти не се впрягай, той бил богаташ — каза Елена.

„Знам аз колко е богат, нали му изкарвам парите“ — щеше да каже адвокат Иванов нещо очевидно излишно, но се овладя и се загледа ядосано в една невидима точка на справедливия бащин гняв.

— Пък може и по работа да са се срещали — Светлето нали е вече кажи-речи адвокатка — продължи да намила полковнишата. Въобще не мислеше, че са се срещали за друга работа, освен за оная работа. Беше й просто приятно да гледа ядосания служител на някогашните всесилни тайни служби. Не ги обичаше тя тях.

Динята изръмжа нещо нечленоразделно и се загледа в друга по-близка и малко по-странична невидима точка.

Можеше да стои така вечно, забравил защо въобще е дошъл тук. Добре че полковникът подаде очакваната реплика:

— Ленче, иди, моля ти се, оттатък, че ние трябва да си поговорим тук малко — отпрати Драгнев своевременно клюкарстващата си съпруга. — Остави ги тия глупости на жена ми. Казвай сега какво те мъчи — обърна се той към Димитър, щом останаха сами.

— Мои клиенти искат да се провали една сделка — направи усилие над себе си Динята. Сещаш се чии интереси представлявам.

— Да речем, че се сещам. Давай нататък.

— Най-лесно е да започнем с малко помия във вестниците. Но Матей — тоя шеф на „Загорска поща“, дето Ленчето казва, че ще ми става зет, не иска да публикува материала, който му даваме.

— Добре, от мен какво искаш? — попита Драгнев.

— Трябва да го притиснем. Мога да го направя по десет начина, но ще се забавя. А и след това, което ми каза жена ти, нямам никакво настроение. Затова мисля да използваме колата, която купува. Нали разменя алфа ромеото си за синия баварец на Коко.

— Да. И какво?

— Той не е ли…

— Говори спокойно. Тук никой не ни подслушва — проверено е. Питаш дали е краден?

— Да.

— Сто процента.

— Тогава номерът може да стане, ако още не си му дал талона.

— И тук имаш късмет. Вчера дойдоха с Коко само за проверка.

— Като дойде, трябва… — започна майор Иванов и продължи шепнешком — да не би Ленчето или друг притаен враг случайно да го дочуят през панела. Несигурна работа са това стените.

Като излезе от скъпарския апартамент на полковника, бившата разведка се обади на един свой приятелски агент от предишните славни години. Сега беше шеф на пощата. Каза му, че трябва да се видят спешно. Беше малко късно, но приятелят му нямаше да му откаже. Иначе набързо щеше да изтече информация за предишните му не точно литературни експозета под името Благовест срещу сегашния кмет. Той и срещу следващия можеше да се окаже, че е писал. Доста плодовит беше. Не му се искаше да се появява така ненадейно, но след това, което научи, се беше ядосал здравата, а разговорът по темата, която сега го вълнуваше не беше за телефон.

— О, господин адвокат, какво ви води насам? — попита някогашният таен сътрудник с изкуствена любезност и гостенинът му набързо го запозна с проблема.

Едно малко устройство трябваше да се включи към линията на Матеевия телефон в редакцията на „Загорска поща“. Е, беше си незаконно, защото подслушването беше приоритет на тайните служби, а о.з. майорът вече не беше към тях, поне във ведомостта за заплатите. Но, както и друг път е ставало дума, бивши тайни ченгета, депутати и фльорци не се срещат в реалния живот. Записът на интересни разговори беше едно от любимите хобита на едновремешния печен специалист по секретна обратна връзка с масите. Динята имаше даже едно откровение, в което Б. (както се подписваше подопечният му в някои, бихме казали, донесения) разсъждаваше над качествата на самия Светослав Витанов, тогава един от ония, както се беше изразил шефът на шести отдел, „навирили рогите интелигентски кочо̀ве“. Навремето беше направил записа без знанието на агента си и само за себе си, докато дискутираха по-съществените моменти за бъдещия капо ди тути капи (как се променят нещата), преди да бъдат записани в доносите за вечни времена. Въпреки че Благовест добре си спомняше повечето от своите литературни опити, пак направи вял опит да отклони заданието.

— Не се притеснявай — успокои го Динята. — Ще го държим само няколко дни. И да го види някой от техниците, голяма работа. Ще загубим само някакво касетофонче. Вярно, малко по-миниатюрно от обикновеното, ама, голям праз.

Празът можеше да се окаже бая дебел, но нямаше мърдане. Иначе Дон Вито доста щеше да се зарадва да научи нещо ново за себе си. Пък и кметът. Ама той най-много щеше да го уволни. А донът, донът… Какви промени можеше да предизвика дон Вито в личната му карма, на Б. не му се и мислеше.

* * *

Във вторник към обяд Матей подкара бавареца към катаджиите. В понеделник беше наброил на Коко десет хилядарки в зелено под благосклонния поглед на нотариуса. Разбира се, в документите писаха хиляда лева, колкото държавата да почерпи със събраната такса кутия бонбони „пияни вишни“ по случай успешното си прекарване. Сега Матьо караше баровската кола, като се оглеждаше да види какво впечатление прави на старозагорското простолюдие. Беше доволен, защото то се пукаше от завист — какво друго да направи. Представи си как със Светлето се разкарват из града, спират пред ресторанта и излизат изтупани като в нощта на Оскарите. Това бяха сбъднатите му мечти.

Оставаше да регистрира бавареца в КАТ, което си беше чиста формалност, след като големият началник беше благословил сделката. Затова, когато очевидно приятелски настроен майор го помоли да проверят отново номерата на двигателя и рамата, само кимна благосклонно.

След малко майорът се появи отново, но вече с угрижен вид, каза, че началникът го вика, и Матьо долови в гласа му сурови нотки. Началникът беше съвсем лаконичен. „Добре е — каза — да свалите тасовете на колата.“ „Защо?“ — попита глупаво Матей, но нещо му проблесна и го сви под лъжичката. „Ами, колата е с пренабити номера. Ще я конфискуваме и затова ви казвам да си вземете поне тасовете“ — подсмихна се добродушно началникът.

Въпреки цялата си вестникарска опитност Матей не можа да намери дори една-едничка дума, а камо ли пространна метафора или поне по-остро сравнение за тая нечувана катаджийска подлост. Само изпротестира вяло „Ама, как така? Нали уж вчера ги проверяваха…“ и му се прииска да поседне. „И при нас стават грешки. Може проверяващите да не са видели добре. Огледалцето понякога се зацапва“ — поясни майорът и Матьо с последни сили попита:

— Може ли да се обадя по телефона?

— На кого? — попита полковникът.

— На един приятел — излъга журналистическата Матей.

— Кой е той? — полюбопитства по военному събеседникът му.

— Димитър Иванов.

— А, Динята. Добре, обади му се. Този е директният — посочи полковникът с разрешеното от устава великодушие черен очукан телефон.

Матей успя да се свърже от първия път и веднага изплака мъката си.

— Защо ме търсиш? — чу той вместо утешение. — Аз останах с убеждението, че не ти трябвам — нали сам си вземаш решенията? Не слушаш съветите на адвоката си, не искаш и да чуеш за едно малко желание на тия, дето държат и хляба, и сиренето, и ножа, както ти обърнах внимание. Каза ми, че си свободен плувец, а сега изведнъж — помагай, давя се. Обаче в такъв случай спасението зависи от тоя, дето подава въженцето, нали така?

— Ще пусна материала ти — каза Матей и се примоли мислено: „Само да се измъкна от тоя батак“.

— Добре — каза Динята, — дай ми началника.

Матей подаде слушалката и високопоставената катаджийска особа я доближи предразположено до ухото си като орнитолог, който очаква да чуе познато крякане на известен местен вид.

— Слушам — каза насърчително той.

Матей не можа да чуе какво каза адвокатът му, но видя как предразположението на началника на КАТ доби по-цялостен вид и той каза:

— О, ама това редакторът на „Загорска поща“ ли е бе, Митко? — след което се обърна към Матьо и му промърмори укорително: — Абе, ти що не каза, че… После пак изви глава към слушалката, каза: — Айде, много здраве. Ние тук ще оправим твоя човек. Не се притеснявай — и затвори. — Иване — обърна се той към майора, — изгответе документите. В талон ще напишете, че номерата са нестандартни.

— Дзамба ще бием ли?

— Никаква дзамба няма да бием — ядоса се началникът на тъпотията на подчинения си.

— Разбрано, г-н полковник — каза майор Иван и пое към отдела си да оформи официалния фалшификат.

— Сега какво ще стане? — попита като олигофрен Матей.

— Ще те оправим, бе, нали чу — каза радостно началникът. — Хайде, бягай.

Матей излезе, сви рамене и въздъхна. „Хубаво е да те оправят, майка му стара. Гледай само как волно се диша“ — засмя се той по журналистически, но с разбираем кисел битов оттенък, и тръгна към гишето за талон.

Още тогава Матьо разбра, че „дзамбата“ се набива на видно място върху двигателя и удостоверява, че бранителите на закона знаят за проблема с номера му и не намират нищо нередно. Затова не му сложиха. Все едно да подпишат удостоверение, че узаконяват кражбата, и да му праснат големия служебен печат. Че колата си беше крадена, нямаше съмнение. Матей сам видя пренабитите номера. Но още когато му бяха казали да си взема тасовете, точно това му беше проблеснало: знаел е от самото начало шефът на КАТ, че баварецът е с „нестандартни“ номера, знаел е тоя тарикат. „Закон, а? — се беше изхилил той, като си тръгваше с талона, легализиращ тая «нестандартност». — Значи данъчният шеф отговаря за организацията на данъчните измами, а шефът на КАТ — за узаконяване на крадените коли. Ми да, какво се чудя — той днешният полковник по-завчера е бил наперен лейтенант и е събирал «джаза но папир»^[25] от турските тираджии. Или е удрял в длан шофьорските книжки на българските им колеги с подканящото «ми сиа кво шъ прайм»^[26]. Партията пък се е погрижила тия разбойници да са от кастата на недосегаемите. Но то там е сигурно и началникът на полицията — да помогне като професионалист за организацията на бригадите от «борчѐта». Иначе за каква организирана престъпност да говорим, като няма кой да я организира? Най-отгоре обаче трябва да са други. По-могъщи. Да речем, шефът на прокуратурата… или председателят на съда. С «или» в неизключващ смисъл. Само те могат да запазят най-прославените бандюги от закона. Няма кой друг. Без тяхната закрила ще ги тикнат набързо в дрънголника. В противен случай какъв проблем може да има? Всички ги знаят кои са. Медиите всеки ден им правят пиар. Ушите ни са проглушили. Обаче осъдени има ли? Няма. Ако все пак има, те са на принципа «за кокошка няма прошка, за милиони няма закони.» Да. Излиза, че само владиката е някак встрани от пълноценния живот. Но той пък организира партита за делови бизнес срещи. Казвали са ми, че на тях вместо индулгенции дава на миропомазаните благословията си срещу различни суми за духовни и… е, и някои лични нужди. Той и архонти^[27] произвежда. Както увалиите произвеждат прочутите опански кауни. Ама то правилно е да се каже кавуньи.“^[28]

Матей постоя малко така поразен от откритието си и тогава му проблесна: „Хъ, щом окръжните шефове на разните държавни ведомства със стряскащи имена и абревиатури са задкулисните главатари на престъпна дейност по тия места, то какво следва? Ония, дето са начело пък на държавата няма начин да не са също в кюпа. Нали митничарите, полицаите и катаджиите са подчинени на министъра си. Те ще са баш организаторите на разни престъпни схеми и той няма да знае. Хайде, де. Нали всички тайни служби са под негов контрол. И навсякъде си има «уши». Още от времето на десето. В по-интересните случаи и филмчета може да си гледа. Ами останалите министри и шефовете на комисии в Парламента? Всички яки приватизации под масата да не би без тяхно разрешение да стават? Ами министър-председателят? Колко са крупните корупционни схеми, мащабни присвоявания на уж общото и всякакви мошеничества на държавно ниво, които могат да се направят поне без неговата негласна благословия? Колко, а? Николко. Нали на него са подчинени всичките министри. Значи му е достъпна и цялата необятна информация, която техните министерства събират. Следователно той и приближените му знаят всичко за важните зулуми в царството. Най-накрая и аз се досетих, че те могат да стават само с тяхно разрешение или поне мълчаливо съгласие. А Главният прокурор и останалите висши магистрати си траят — ни лук яли, ни лук мирисали. Я чакай да помислим — дали само си траят? Или участващите другари си прибират на когото колкото му се полага и после — всеки по пътя си. Ето как се изгражда пирамидата на корупцията. Както казва Божо, на фрактален принцип. По Хермес Трисмегист. И всичко от горе до долу е законосъобразно. Ега ти закона, ега ти и държавата.^[31]“

Главният редактор на „Загорска поща“ потръпна и тогава като в мъгла изплува тъмната сянка на някакво още по-генерално обобщение, но в тоя момент се появи майорът — документите за колата бяха готови и трябваше да плати държавната такса, ако искаше да си я вземе. След това жизнерадостно проявление на закона вече съвсем не му се мислеше в някаква затормозяваща и категорично нездравословна критична насока.

* * *

Като излезе от КАТ, Матей подкара към офиса. Паркира пред входа беемвето, огледа го любовно, както вманиачен английски филателист би гледал току-що придобит екземпляр на „черното пени“, и се отправи към най-близкото кафене. Поръча си малка „Плиска“ и кока-кола и се замисли. Беше се набутал между шамарите с тая обсебваща баровска кола. Само два дни бяха минали, откакто я купи, а вече беше замесен в маса мошеничества. За капак беше обещал да извърши и… ами да, предателство. С Божидар се познаваха от петнайсетина години. От самото начало между тях имаше съвсем ясна взаимна симпатия. Беше научил от него много неща. Дълги години бяха в една компания. Заедно си правеха във вестничето на Атомната гаргара с шефовете и с разните социализми, „социакатаклизми“ и „социаклизми“. Божо понякога използваше и „социанализми“. Беше му приятел, а сега какво се канеше да направи? Да го предаде. Матей си поръча още едно малко, а после едно голямо. Не можеше да извърши такава подлост. Трябваше да намери начин да спаси приятеля си. И себе си.

Плати и тръгна пеша към Аязмото. Не беше ходил там от маса време. Като дойде в града, редовно се качваше на втория баир. Щом се разсъхна работата със ситуационния център, престана. Доста вода беше изтекла оттогава. Паркът и централната улица, която водеше към него, вече не носеха името на оня масов убиец от фамилията Улянови-Бланк, както му казваше Божидар. Най-после се бяха върнали истинските имена на повечето географски ориентири. Но миналото продължаваше да наднича отвсякъде. „Ей, това старозагорци са големи неблагодарници — помисли Матей, докато гледаше табелата на булеварда. — Даже името на улицата, кръстена на човека, създал Аязмото, сменят за трети път. В началото уж на него, после «Сталин», та «Ленин», докато най-накрая пак «Митрополит Методий Кусев». И за какво беше всичко? Уж за доброто на пролетариата и местните селяндури. Да се отречеш от най-големия си благодетел. Да, бе. Някакъв си поп. Поне да беше посещавал марксистки кръжок… Той Господ затова ни наказва. Неблагодарността си е смъртен грях^[32]“ — ядоса се Матьо и продължи нагоре по булеварда. Мина край фонтана с жабките и се зачуди, че мангалите още не са ги окрали.^[33] Чугунения бароков фонтан на върха, дето го бяха закупили за златни пари от братска Виена, го бяха забърсали, и дори бронзовите букви от паметника на дядо Методий до църквичката бяха изчегъртали. Помисли си, че старозагорското гражданство, вместо да се надигне и да линчува извършителите или поне тия, които са му под ръка беше посрещнало равнодушно, безучастно, апатично и, може да се каже, позорно инфантилно тая гавра, и се ядоса още повече. Тръгна нагоре по централната алея и се загледа в захвърлените строшени бутилки и в изпочупените лампи. „И аз май се приобщавам към участниците в тая свинщина. Като гледам, скоро и аз ще стана известен старозагорски еснаф — безпардонен, алчен и неблагодарен — помисли той. — И децата ми ще станат като тия, дето идват тук — да люпят семки, да се натискат пияни, да трошат бутилки и лампите край алеите и да чупят върховете на малките елички. Могат да ги хванат за ушите за една нощ. Но старозагорци са заети с по-важни работи. Трябва да се дооплячкосат общинските имоти. То и от еврофондовете вече яко се цица. Майната му на Аязмото. Нищо, един ден може да се наложи да му се измисля ново име. В съответствие с новите реалности. Едно време нали се е казвало Ахмак баир^[34]. Може пак да се окаже подходящо. Ама и аз какво се заяждам с фарисеите от старозагорско? Сякаш не виждам гредата в моето око. Боже мили, наистина ли съм станал толкова продажен?“ Не му се изкачваше повече. Седна на една оцеляла пейка и дълго гледа старите кедри наоколо. Те бяха видели какво ли не и бяха устояли на много бури. Сигурно защото бяха заедно. А той беше сам и се канеше да предаде приятеля си. Не беше се чувствал така гадно.

„За какво се заяждам с тъпия старозагорски еснафлък? Сякаш ако мисля за нещо друго, и тая мръсотия, дето се каня да извърша, ще изчезне. Само че не изчезва“ — поклати глава Матей. Стана, погледна още веднъж към високите стари дървета, въздъхна и тръгна обратно.

Върна се в редакцията малко преди края на работния ден. Пред вратата се поколеба малко, сякаш трябваше да влезе в час по математика, раздвоен между това дали да се измъчва с някакви омразни басейни, които вечно и безсмислено се пълнят и се празнят, или да избере винаги пълната до преливника свобода. Наистина се чувстваше отвратително. Помисли си за люта ракия, за стрелба по бягащи катаджии и смешно подскачащи данъчни, за адвокати и магистрати на служба при престъпници, за пещера под мъглив планински връх, за самотно цъфнали дървета с лилави цветове, за въже, преметнато през висок клон, и други такива, но натисна дръжката. Беше обещал на заместника си, че ще разговаря с него по важен въпрос. Ясно какъв — щеше да иска по-дълга отпуска или увеличение на заплатата. Дано беше поне по-дълга отпуска.

Нюзрумът му се стори като преддверие към голямата зала за мъчения, ненавиждано и от самия велик инквизитор заради неканоничната атмосфера и нефункционалното оборудване — по-точно заради липсата на достатъчно железни обувки, вряла вода и нажежени клещи за персонала. Надникна в стаята на редакторите — заместникът му беше сам и явно го очакваше.

— Здрасти, Илияне — каза без желание Матьо.

— Здравей, шефе — каза с изкуствена бодрост заместникът му.

— Казвай какъв е проблемът.

— Няма ли поне да седнеш, шефе?

— Ако те е страх да не ми се подкосят краката, да си взема и водичка за пръскане.

— Няма да е зле, шефе.

Ясно беше — щеше да иска увеличение.

— Слушам те — промърмори с прикрита досада Матей и се отпусна с характерна въздишка на срещуположния стол.

— От няколко дни очаквах един материал за вестника. Днес го донесоха. Искам да го видиш. Доста стряскащ е, но ако го публикуваме, ще сме на върха на вълната.

— Добре, дай да го видя — каза успокоено Матей и успя да прикрие приятната си изненада зад професионално равнодушие към някаква си водеща новина.

Илиян извади три листа от един кафяв плик и му ги подаде. Щом прочете първите редове, Матей се хвана за челото и успя само да промърмори „Какво е това бе?“. Чете листовете маса време като малограмотен — вземаше ту един, ту друг и се взираше мълчаливо, сякаш заради непознати думи не можеше да схване смисъла на написаното.

— Откъде имаш тая… информация?

— Донесе я един бивш председател на седесе.

— Голяма находка, мамата си трака.

— Така си е.

Така си беше. Листовете съдържаха кратко описание на повечето операции, които бяха извършвани през текущия период от бирената борса. Имаше справки за укритите данъци, размер на подкупите за различни инстанции и завладяващи разкази за чували с пари. За десерт беше поместен и списък на всички действителни членове на тая загадъчна организация. Сред тях данъчният шеф, зам.-председателят на окръжния съд, районният и зам. окръжният прокурор, шефове на мевере, видни представители на кметската институция, двама местни депутати и няколко партийни босове. Дет’ се вика, заарския истаблишмънт. Имаше и трима непознати граждани — за да се допълни общият брой до щастливото число осемнайсет.

Матей се облегна назад и се заклати на стола, като имитираше мислене на велик главен редактор.

— Твоят човек защо ни носи тая помия?

— Допреди месец е бил деветнайсти в инвентарния опис — подсмихна се Илиян.

— Значи коварно отмъщение.

— Така изглежда.

— И ти искаш това да го публикуваме?

— Да. Аз, както ти казваш, вече съм избичил и статията. Притеснява ли те нещо?

— А, нищо, освен това, че ако го публикуваме, няма да сме на върха на вълната, както казваш. Пак ще бъдем в някой водоем, само че на дъното му.

— Що така говориш? Материалът е бетон.

— Бетон ще вържат на краката ни, бе. Като ни цамбурнат в язовира. Как ще го публикуваме това? Къде са ти доказателствата? Къде е снимковият материал, къде са записите на уличаващи разговори? Имаме ли показания на свидетели? Можем ли да представим поне някое от чувалчетата като веществено доказателство? А? Нямаме нищо. Имаме само един донос.

— Нали е подписан? И аз какво правя — журналистическо разследване или криминално следствие? Пък и ние ако не го публикуваме, други ще го направят. Що ние да не си вдигнем тиража?

— Като ни обвинят в клевета, ще търсиш отговорите на тия въпроси заедно с районния прокурор. Той ще намери някоя кратка формулировка. После, като я обжалваме, ще разкажеш проблема на окръжния и на заместника му. Двамата заедно ще те изслушат. Те, ако не знаеш, всичко заедно правят: в една къща живеят, заедно на лов ходят… Разправят, че и жените си ползват общо. Бас държа, че и шефа на криминалната ще поканят. Те са в една ловна дружинка.

— Щом не можем да го публикуваме, дай поне да ги изнудваме — каза Илиян и не беше ясно дали се шегува, или си е напълно сериозен. — На мен пари ми трябват. Какво да правя при тая зверска инфлация? Като не ми вдигаш заплатата…

— Това ли ти е проблемът? Така кажи. Ще видя какво мога да направя. Ако не уволня до довечера правителството, ще кажа поне на финансовия министър да се маха от главата ми. Той тая инфлация нарочно я прави — само да ме дразни. Абе, що не взема аз да ви уволня всичките? Като нямате заплати, поне при вас няма да има какво да изяжда тая галопираща гадина.

— Ти нещо бъркаш, шефе. Като нямам пари, все едно че инфлацията ги е стопила всичките. Значи е сто процента.

— Не си наясно с математиката. Обезценяването на нулевата заплата си е една чиста кръгла нула. Следователно и инфлацията е нулева.

— Не си прави майтапи, шефе. Аз съм най-добрият ти репортер. Нали не искаш да ме загубиш?

— Добре, бе. Какво увеличение искаш?

— Петдесет процента — каза Илиян и като проследи изражението на работодателя си, добави: — Ако е възможно.

— Такова хубаво име имаш, а такива грозни работи говориш. Петдесет е абсурдно. Мойта заплата не е толкова. Виж, за двайсет ще си помисля.

— Нека да са поне трийсет бе, шефе — удари го на пазарлък заместникът му.

— Става — каза Матьо след кратък размисъл, — с една добавка: от днес ще имаш една специална задача. Ще искам от теб да изровиш всичко около някои от хората в тоя списък.

— Само кажи кои.

Главният редактор на „Загорска поща“ му каза. И първото име, което посочи, беше на данъчния шеф. След това добави и уважавани от всички съдии и прокурори и накрая, като се подсмихна доволно, и шефа на КАТ. Май беше намерил решение на проблема, който го мъчеше.

— Не зная какво си замислил, шефе, но това, което искаш, ми звучи като нов аранжимент на очистването на ония обори — сещаш се кои. Няма да мога да ти помогна. Аз не съм Херакъл. Виж какъв съм слабичък — каза Илиян и показа жално тъничката си репортерска ръчица.

— Ако успееш, ще те направя съдружник във фирмата. Е, делът ти няма да е много голям.

— С теб съм — каза заместникът му и се засмя щастливо. — Знаех си, че ти рано или късно ще оцениш интригантския ми талант. Ако искаш, да пием долу в кафенето по едно за новото начало.

— Не. Вкъщи ме чакат любовница и две невръстни незаконни дечица. Близначета — засмя се Матей.

— Тогава аз се омитам.

— Чао — каза Матей и зачака заместникът му да изпълни обещанието си.

Вратата хлопна, той влезе в кабинета си и се отпусна в креслото си. Докато разговаряха с Илиян за мошениците от бирената, му беше хрумнал план. Можеше да не публикува статията или поне да предупреди приятеля си. Имаше с какво да извоюва свободата си. Все още беше собственик на вестника. „Все още мога да се боря с лъжата, която май най-много вирее в това скапано царство — помисли си Матьо. — Аз си мислех, че са харманлийските дини и силистренските кайсии, обаче не, проклетата лъжа е. Даже специален описателен метод й съчиниха комунистите. Но то идеята на соцреализма не е руска — като повечето простотии на соца. Най-запомнящо се я описва още Андерсен с онова огледало от приказката му. Да, лесно е да се разменят местата на грозното и уродливото с розите от градинката на Герда. Трябва само да имаш в окото си парченце от огледалото. А тоя проклет социализъм напъха такива парчетии в очите на всички. Андерсен просто не е имал въображение да измисли подобно зло. Като гледам как се каня да постъпя, май не съм изплакал мойто парче. Уж исках да стана велик писател. Не трябваше ли за това най-напред да бъда честен? Нали исках за награда да ме четат, а не да ме включват при продажниците в ловната дружинка^[43] на Тато?“

„Я сега да съчиня аз една статия за следващия брой, вместо да се занимавам с тая гадост, дето я иска Динята“ — завърши Матьо мислите си на глас и включи компютъра.

Когато я довършваше, беше вече тъмно.

Матей тракна последната точка и прочете отново написаното^[45]. „Бива си ме — помисли той и въздъхна. — Във всички случаи е по-хубаво от онова, което се канех да публикувам. Остава да се обадя на Божидар.“ Главният редактор на „Загорска поща“ въздъхна отново и набра номера на приятеля си. Обади се Радостина. Матей й каза да предаде на Божидар да се обади спешно в редакцията и затвори.

Не можа да удържи, стана, сипа си един пръст от „редакторското“ — както казваше на едно шише евтино асеновградско уиски — и се унесе в мечти за слава. Божидар позвъни след малко. Той въобще не чу как с набирането на номера се включи едно неприсъщо на телефонната линия устройство.

— Какво става, бе? Да не би ония зелени пълномощни да са ти притрябвали спешно?

— Не, Божо. Карат ме да публикувам един материал, а аз не искам да го правя. Обаждам ти се за съвет. По-добре да се видим, че разговорът не е за телефон.

Наистина не беше. Само че вече го бяха провели.

— Защо ти не дойдеш у нас? — предложи Божидар и Матей веднага прие.

Приятно е да отидеш на гости при стар приятел.

* * *

На сутринта Митко Динята стоеше до прозореца в просторната си кухня и пиеше най-рекламираното напоследък бразилско кафе. За момент беше забравил снощната обида и в главата му веднага се бяха зареяли нормалните сутрешни мисли — за пари, за жени и други разнообразни адвокатско-майорски теми.

Всичко се нареждаше от добре по-добре. Щеше да провали яко един от враговете си, да спечели от това маса пари, а най-накрая можеше да почне да опъва и конците на собственика на „Загорска поща“. Чука той не го броеше, а и го държеше в ръце отдавна. Даже му ставаше смешно понякога, като гледаше с каква готовност Минко изпълнява всяка задачка. Страшничко си беше аверите ти да научат как си ги топил пред ченгетата. Митко изхъмка презрително и тутакси се сети за кой собственик всъщност става дума. „Ей, тоя… Матей, само да е направил на Светлето нещо“ — изръмжа бащински Динята и в тоя момент звънна телефонът.

— Слушам — каза той.

— Имате поща — докладва Благовест.

— Добре, ще мина да я взема — каза с някогашния си безизразен глас майор Иванов и затвори.

Имаше записан разговор, и вътрешното чувство му подсказваше, че тая вест няма да е блага. След по-малко от час Динята стоеше в кантората си, ядосано барабанеше с пръсти по бюрото си и гледаше мрачно като вкиснат счетоводител, току-що открил крупна злоупотреба от подчинен, дето и без това е нарочен за изритване. Пусна за трети път краткия разговор между Божидар и Матей и тегли една разузнаваческа майна на подлото редакторско копеле, което се опитваше да го прецака по такъв ашлашки начин. Беше очаквал от него номера — нали беше журналистче (той дон Мечковски хубаво им вика жураналистчета), но това вече беше прекалено. Най-напред дъщеря му, а сега и това. Беше направо бесен, когато вдигна телефона и се обади на Дон Вито. Каза му само, че има проблем, и Светослав веднага загря. Договориха се да се срещнат веднага.

— Казвай — подкани го с отработен сицилиански жест донът, щом седна срещу него на „столчето за мъчения“, както наричаха посветените един стол от читалищните реликви, на какъвто седеше и той самият.

— Матей изпорти работата.

— Отказва ли?

— По-лошо. Съгласи се, а днес сутринта разбрах, че е издал целия номер на Божидар.

— Откъде си толкова уверен?

— Знаеш, че си имам канали.

— Жалко. Симпатичен ми беше, но такова нещо не се прощава. Нека изяде един хубав пердах. Засега само толкова — Дон Вито помисли малко. — Божидар ще се досети, но доколкото го познавам, няма да се откаже от сделката. А пък като я започне, ще публикуваме материала в друг вестник. Те всички смърдят еднакво. Тъй че действай.

— Добре, както кажеш — въздъхна консилиерито му и тръгна.

Като се прибра вкъщи, веднага позвъни на Чука. Разгеле, оня още не беше станал. Не спазваше Минко спортния режим и пак беше препил снощи, но Динята начаса включи механизма му за изтрезняване.

— Ела бързо при мен — изкомандва той.

— Какво е станало? — попита Чука сънено, но вече с бойни нотки.

— Трябваш ми. Ела веднага в кантората.

— Идвам — каза Минко и след десет минути цъфна в най-хубавия си анцуг. — Казвай кого ще трепем — ухили се той от вратата. Дружбата им не беше от вчера и Чука знаеше, че неговият боен другар не го вика по никое време да си говорят за мачовете в италианската лига.

— Твоят съдружник ми създава проблеми. Исках от него нещо дребно — да публикува статия срещу един… твой приятел. Той обеща и въпреки че вчера пак му спасих задника, се отметна.

— Кой е тоя приятел?

— Ще ти кажа и това. По-важното е, че ние с Матей не се познаваме както с тебе. Беше намек и Чука го разбра. Бързо загряваше — нищо, че му викаха с тоя железарски прякор. — Не мога с приказки да го убедя и щом е така, остава само едно средство.

— Толкоз ли е тежък грехът му? Не ми се ще да го бия, съдружник ми е — подсмихна се кисело Чука.

— Ще ти обясня. Беше хлътнал с десет бона и аз го отървах. Обеща ми в замяна, че ще публикува статията, но се отметна. Не си връща дълга, не държи на думата си… Знаеш, че това не се прощава — някой да ти дължи десет хилядарки и да се прави на разсеян. Работата е даже по-дебела, защото засяга и интереси на сериозни хора. Може здраво да си изпатим и двамата. Това стига ли ти?

„Ти ще си изпатиш, не аз“ — помисли си Чука, но каза с разбиране и изненадваща математическа култура:

— Стига и артисва. Аз щях да го насиня от бой и за пет. А за десет ще изяде два пъти повече. Това по аритметика съм го учил.

— Добре, но внимавай — не трябва да разпознава нападателя си. Нека е по тъмно и да си сложи там нещо — някой дамски чорап или, ако щеш, скиорски очила. Най-добре да го опуха в техния вход. Хубаво беше да стане днес, но няма да успеем с организацията. Щем не щем, ще изчакаме до утре. Ето какво ще направиш: В четвъртък той се прибира късно, защото приключват вестника. Ще го чакате в кафенето до тях. То работи до среднощ. Стъклата на прозорците му са огледални и клиентите не се виждат отвън. Матей се връща най-често от горния край на улицата — там си паркира колата. Ще го изчакаш да влезе и твоя човек ще го настигне по стълбите. Блокчето е малко — някой и да чуе, няма да посмее да излезе. Приключвате мълчаливо и бързо се омиташ. Може твоят човек да му стъпи по невнимание в тъмното на ръката — дай му да обуе ония обувки с налчетата, дето ги тафна от казармата — захили се Динята. — Но без сакатлъци. Засега. Нали разбираш. Без сакатлъци.

— Разбрах. Кажи сега кой е тоя мой приятел.

— Казва се Божидар Къбоков. Той ни мъти водата. Опасен противник е — каза Динята и погледна Чука. — Ти знаеш, че не си поплюва. Не искам да му даваме аванси и не мога да позволя някой от отбора да ни предава. Разчитам на теб, затова гледай да не се издъниш — завърши Динята указанията си. Искаше да вбеси Чука и успя съвсем лесно.

Сега това щеше да е и негова война.

Разбира се, нямаше да влезе в битката като ентусиазиран наемник от чуждестранния легион. След като напусна наставника си, Чука се помота по кафенетата в центъра и после се отправи към „Орион“. И какъв късмет — там беше точно тоя, който му трябваше — Румен Гоча. Обясни му задачата и повтори това, което му каза Динята. Добави само две хиляди левчета. Гоча го слушаше и си личеше, че мисли за лесните пари, които му падат от небето. Това не беше баш тъй, но и да се издънеше, Божидар него щеше да бие.

Искаше му се на Чука да опита да се реваншира, но един глас отново му прошепна, че това може да се окаже много нездравословно.

* * *

В четвъртък Матей беше в редакцията през целия ден.

Ако някой ви каже, че да се дремуца в редакция, още повече когато се прави поредният брой на вестник, е приятно и интересно, значи пред вас е нахален лицемер или изпечен лъжец. Но може да е и прикрит вманиачен мазохист. Казаното се отнася особено за седмичниците. С ежедневниците е къде-къде по-лесно — там всичко е текущо: убийства, изнасилвания, скандали, далавери, простотии на политиците, проституция, култура и накрая спорт — въобще, информация за там каквото се е случило — репортерите го носят и ти го блъскаш по страниците като мръсно бельо в кош за пране. Със седмичника не е така. Там всичко ври и кипи. Събитията са седем пъти повече, а мястото е пак толкова. И всеки се бори със зъби и нокти за тъпите си материали. Кое да махнеш, кое да оставиш? Трябва непогрешимият нюх на Главния, за да се появи по страниците онова, което прави вестника необходим на старозагорци като сутрешната бутилка местна бира за хронични алкохолици или пък го превръща в основен артикул за циганите от списъка им с вторични суровини. Всъщност Матей реши проблема още докато преглеждаше отгоре-отгоре папките с материалите. През цялото останало време се беше чудил къде да сложи собствената си статия. Започна от първа страница — не беше добре, много „тежеше“, премести я на втора, но защо пък там, после на последна, после на други места, докато накрая я закова на фолиото с отправка с тлъсти букви от първа.

Хубаво се получи. Той погледа още малко макета на компютъра. Това беше вестник. Матей се прозя въодушевено и погледна часовника си. Беше станало време за обяд.

В Распутин беше горещо и шумно като в турска баня. Келнерите сновяха между масите с чинии, пълни с апетитни супи, специалитети на готвача и запотени халби „Загорка“. Бизнеселитът нагъваше яко. Доста от юнаците се бяха изпотили от благородното напрежение. И Чука отдъхваше в полулежанка пред няколко поизпразнени чинии. Той го видя, махна му и Матей, ще не ще, седна при него.

— Кво става, готов ли е броят? — полюбопитства Миньо, допи си остатъка от биричката и се оригна интелигентно.

— Почти — каза Матей и го изгледа. Съдружникът му толкова рядко се интересуваше от вестника, че той отначало се съмняваше дали въобще може да чете.

— Има ли нещо интересно?

— Както винаги — малко клюки, малко изцепки, платени хвалби, програмата на телевизията и две-три страници рекламни лъжи.

— Аха — изхъмка Чука и махна на келнера. — Е, аз ще тръгвам.

— Какво се разбърза?

— Нали някой трябва да изкарва парите — каза Чука и двамата се засмяха — Матей разбиращо и с примирение, а неговият съдружник като че ли неискрено и май недоволно. През главата на инж. Проданов мина неясна и тревожна мисъл — дали не е от текущото статукво? — но тя тутакси отлетя, разсея се в хранителната мъгла и алкохолни пари наоколо.

Чука плати и тръгна. Главният редактор на „Загорска поща“ остана сам сред персонажа на статията си. Това бяха те — предишните борци за повече социализъм. Лицемерни и безочливи, довчерашните директори, председатели и секретари бяха трансформирали набързо — както повтаряше често Божо — правата си за управление, които партията им даваше по дългите си номенклатурни списъци, в единствените универсални пълномощия за целта — пачки с приятно шумолящите зелени банкноти. Само че за беда повечето бяха такива профани, че не знаеха как да направят и фабрика за лимонада. И цех за кламери не беше по силите им. Вместо това пълнеха царството с луксозни ресторанти и хотели, с казина и заложни къщи. То на старозагорци казина им дай. Пък ако има наблизо и заложна къща, а като екстра и някой мол — друго не им трябва. Да, може и да бяха предимно некадърници новите капиталисти, но пък хрупаха яко. Сръбваха супичка, хапваха пълнени чушчици, предприятийца, земичка, кюфтенца по чирпански, европейски парички, външни пазари — квото дал Господ. А той, необяснимо защо, но беше дал. Толкова много, че човек просто се шашваше — кое по-напред. И всеки лапаше със страшна сила. Ето един от бившите кметове. Когато стана градоначалник, живееше в гарсониера и караше москвич стар модел, а сега се пъчеше сред първите десет едри капиталисти. Тоя тук е заимотнял от далавери депутатин, оня — едър общински мошеник и съветник по нагласяване на търгове и прецакване на опоненти. На съседната маса — носителят на преходното знаме по едромащабни присвоявания и откровени кражби. Въобще, кеф ти мутри с по пет кила златни ланци, кеф ти профсъюзни лидери с натъпкани портфейли, кеф ти специалисти по материализация на най-злите съставки на соцдуховното морфогенно поле. Онова гибелно поле, породено от всенародното погазване на Неговите морални завети. Тъй че нашите юнаци само се вписват по-добре от останалите в околната среда. „Абе, хубава дружинка се е събрала. Да не броим дребните шарлатани и всякаква присламчила се измет. А на дъното — местни пентхаузи с безлични физиономии и облечени по домашному изявени донове. Да не пропусна и редовите майори от държавна сигурност. Кво се чудя? Графикът на разграбването трябва да е под строг контрол. И защо да не лапат тия хайдути… от нов социалистически тип? — помисли си Матей. — То си има партизански традиции. Пък и преди Десети всичко беше на тоя неясен абстрактен собственик — народа, де. Наше, един вид. Вземахме си всички тогава, но повечето влачехме по мъничко, щото имаше кучета. Обаче в тоя исторически момент предишният сайбия го няма, оградата съборена, стоката разхвърляна… Няма врати, няма яки катинари. Поне възпиращи надписи с восъчни печати да имаше. Ама няма. Само трябва да набрулиш и — в торбата. Най-много някой необръгнал още в лъжите журналист или опърничав пенсионер да изджафкат, че не е честно. А честно ли е, а? Еми не е, само че кво от това?“ Така стояха нещата. Пред очите на всички се извършваше нагла и мерзка безогледна пладнешка кражба. Каква честност, каква справедливост? Вярно, Матей и такива като него се опитваха да огласяват беззаконието и дори да протестират. Само че мечката не се спира с протести и поучително вдигнат пръст. „Пък и то си е нормално — поразсъждава още малко вяло Матьо. — След като си ограбил и попилял елита и десетилетия си лъгал и видиотявал простия народ, накрая хубавичко да го обереш и него. Хъ. Баща ми ме учеше, ако намеря левче на пътя, да не го вземам, дори наоколо да няма никого. Защото не е мое — спомни си Матю. — Пък аз какво направих? Превърнах се в крадец като тях. Че и вестник издавам — уж да разтръбявам истината и да защитавам правдата. А бях готов да публикувам една опашата лъжа за човек, когото уж считам за приятел. Кога станах такъв? Пък пред Светлана се правя на добър герой от съвременна пиеска. Ще играя тримата братя Карамазови. Или още по-добре, тримата братя и златната ябълка. Като гледам, май по̀ ми се играе ламята. Една малка старозагорска ламичка. Да си набруля златни ябълчици — апетитни общински имотчета, земичка, горички… и да си ги хрупкам като тукашните лами. И да раста, да раста — да стана голяяма ламя. Направо ламище от международен мащаб. То работата натам върви. Ето, возя се в беемвенце. И адвокат си имам — да ме защитава от лошите краища на приказката. Всичко се нарежда. Господи, в какво се превърнах… Но сега вече — край. Ще видят те, като ги зачеша с редакторската картечница“ — завърши мислите си Матей и се огледа.

До него една мазна загорска ламя нагъваше бобец с кюфтенца, заедно с един от специалитетите на заведението — лютивичка домашна туршийка.

„Ох, как ми се яде и на мен някаква манджичка“ — помисли Матьо и си поръча една капама. Кво да прави? Няма да стои гладен, я.

В това време Чука се отправи към основния си конак в „Орион“. Съвестта му беше чиста — бе проверил да не би случайно Матей да пусне материала на Динята и да изяде пердаха незаслужено. Не го беше пуснал.

Той въобще не беше разбрал, че няма договорка статията да излезе точно в тоя брой.

* * *

Следобед заваля. Отначало капчиците бяха ситни и когато попадаха по лицата на наизлезлите граждани, те си мислеха за нещо радостно и свежо, като роса по нозете на боси малчугани, като пръски от прибоя по косите на влюбени гимназисти или като гроздове, пръснати със студена вода, които ни подават усмихнати майките ни. После капките станаха по-големи, радостната мъглица се превърна в обикновен есенен дъжд и гражданите се натъжиха. Те вече си мислеха за данъци и дърва за огрев, за отлетялата си младост, за нескончаеми разправии с опротивели съседи, спомняха си за родителите си, забравени самотни в някога уютните къщи от детството, а също за усмивки и далечен звън в отдавнашни коледни нощи — въобще за сегашните си проблеми и за годините, които бяха отминали. Те виждаха, че тогава са били щастливи, а сега — не, и съвсем логично заключаваха, че животът е тежък, а правителството е съставено предимно от идиоти.

В това време Божидар стоеше в кабинета си, гледаше през прозореца и си мислеше за Радостина.

И уж тя беше добре, а отново, сякаш заедно с дъжда, пак се бе прокраднал потискащият, обезсилващ волята му страх — страхът, че ще я загуби. Нямаше нищо по-плашещо от самотата, която го очакваше. Децата му щяха да се разпръснат, всяко по пътя си. Знаеше, че няма да се върнат. Те обичаха истински нея, а към него изпитваха в най-добрия случай някакво дължимо уважение и останал от детството си позабравен страх. Може би щяха да му се обаждат — ако са дошли да покажат на децата си местата, където са живели, или да му съобщят, че ще женят някой внук. И той щеше да си стои сам, да чува нощем гласа й, да вижда сянката й да се мярка в съседната стая, да докосва неща, които е държала някога тя, и после да стои безпомощен в някое проклето кресло и да гледа вратата, от която тя никога вече няма да влезе. През деня тези мъчителни мисли го връхлитаха рядко и отминаваха бързо — като заклет враг, когото си мярнал случайно в тълпата. Но вечер… вечер понякога те се превръщаха в глутница кошмари, които го преследваха и ръфаха до сутринта. През нощта пак беше сънувал поредния епизод от съсипващия сериал. Сега гледаше как капките се стичат по стъклото и си мислеше какво ще прави, ако здравето й пак внезапно се влоши, а той не е в състояние да й помогне. Заплахата за бизнеса му се виждаше като надвисналите тъмни облаци отвън. Сутринта му се обади секретарката на директора на Атомната, предаде му много поздрави от Железния войник, както и че сделката им няма да стане. На въпроса му „защо“ тя отговори, че така е решило ръководството. Божидар веднага се досети кой се крие зад гърба на колектива. Ударът си беше якичък — губеше най-малко две-триста хиляди. Някои хора доста неуморно се грижеха за провала на най-сериозните му планове. Те едва ли щяха да успеят да ги направят бедняци, но можеше да им причинят много злини. Достатъчно беше в един момент парите им да не стигнат за лечение в някоя свястна европейска клиника, когато това можеше да бъде единственото спасение.

Внезапно му се прииска да се махне от проклетия кабинет час по-скоро. Излезе от офиса и заслиза по стълбите. На входа се огледа — дъждът беше престанал. Качи се в колата и подкара, без да знае къде отива. Въртя се по улиците, докато се озова пред гарата. Паркира напосоки, затръшна вратата и тръгна из пустия парк. Съвсем скръбен беше станал. Такъв щеше да е и животът му без Радостина. Не беше валяло от два месеца, а и никой вече не поливаше тая умираща градина. Сякаш Господ, потресен от ината и лошотията на местните жители, беше вдигнал ръце и беше оставил злата ръка на сушата да съсухри всичко наоколо. Но ето че се беше смилил. Само че дъждът не можеше да я съживи веднага като в приказките. Нито да върне миналото. Някогашната „Станционна“ със свежата си морава, островчетата от живописни храсти и десетилетни дървета отдавна беше заприличала на запусната мера край руини на изоставено селище. Само вляво, до някогашния колодрум, сред безсмислено мократа, изгоряла от жегата трева и дървета с пожълтели съсухрени листа, имаше признаци на живот — струпани набързо бараки за долнокачествена храна и евтини лимонадки около детска площадка, построена от собствениците за примамка на наивни или лентяйстващи платежоспособни майки.

Повървя още петдесетина метра, но му писна, кривна от алеята малко преди края на градината и без да го е грижа, че ще намокри тежкарския си костюм, приседна на една от двукраките пейки. Срещу него имаше още две. Изглеждаха, сякаш ги бяха измъкнали от градината на злата баба от руските приказки. Въздъхна тежко, като че ли не му се живееше, и внезапно разбра, че е точно така.

За какво така яростно пресмяташе и кроеше планове? Да не би от това да зависеше животът на тези, които обичаше? Защо му бяха тия проклети пари. Да управлява? Какво? Животът, който вгорчаваше и объркваше, докато ги печелеше ли? Заради тях се караше на децата, обиждаше безпричинно Радостина и се вбесяваше от всяка дреболия, която не пасваше на обсебващия го безсмислен бизнес пъзел. Не заприличваше ли тоя проклет пъзел все повече и повече на невъзможната, смразяваща душата дума, която оня омагьосан хлапак^[56] от приказката от детството му искаше да сглоби от ледени кристали? Докъде щеше да стигне така? До царството на Михел Холандеца и Дебелия Езекил^[57]. А уж ги ненавиждаше някога. Не се ли беше настанил вече край голямата маса на безсърдечните залози? Какво трябваше да се случи? Да убие с камшик Радостина ли? *3

„Не искам да живея повече така. Не искам да я загубя. И нея, и останалите, които обичам. Моля Ти се, мили Боже. Помогни ми да спася семейството си. Затова нека тя да е здрава и щастлива до края на дните си. И без друго тя го крепи. Така и то ще е спасено.“ Божидар внезапно тъжно се позасмя: — Нали осъдените на смърт имат право на едно желание. Аз съм един от тях. Нали съм смъртен по Твоя воля. На мен това ми е желанието — тя да е здрава и щастлива. Затова те моля. Кажи ми какво да направя. Бедни ли трябва да станем? В пещера ли да заживеем? Или нещо друго. Ще направя какво Ти искаш. Само ми кажи. Само ми кажи, миличък — зашепна той тихичко в скоропоговорка.

Нищо не се случи. Никой не му отговори. По алеята нагоре премина някакъв тип с безизразна физиономия, а след малко още двама. Изглеждаха като статисти от ням филм, измъкващи се един след друг от опротивелия им сценарий. Все пак поне изглеждаха живи. Запустялата, угаснала в сушата градина край него продължаваше да е все така призрачно мокра и безлюдна. Божидар постоя на пейката още малко, после внезапно стана и тръгна към миражния оазис отсреща.

И остатъкът от неговия живот трябваше да е някъде там.

Върна се в офиса, влезе в кабинета и се тръшна на стола си. Внезапно се сети как преди години, докато чистеше тавана в старата им къща, намери един забутан там отломък от миналото. Уж му бяха върнали родния дом, но всъщност получи само етажа, на който живееха, след като народната власт беше отнела в полза на народа и значи за себе си останалата част. Нея вече я бяха купили настанените там от партията другари. Той веднага им предложи своя дял. Нямаше да живее с тях, дет се вика, под един покрив, я. Те, разбира се, приеха без да се двоумят, и той се беше качил на тавана — ей така, за последен път. И там, сред безбройните натурии, в един разбрицан сандък откри голям пожълтял плик. В него имаше металната кутия, в която се оказа ролка с кинолента отпреди петдесетина години. Нямаше никакъв ориентировъчен надпис и той я занесе в хола — преди седмица беше видял при един приятел антиквар едновремешен прожекционен апарат. Сякаш някой го беше накарал да го купи. Прекара лентата по пътя, през който в ония години всяка вечер бяха преминавали невиждани светове, угаси лампата и включи апарата. Беше доста старичък ням филм — някакво тържество с отбрани гости и богаташки шик. Съдейки по облеклата на дамите, беше може би отпреди войната. Беше сниман доста професионално. Всички се смееха, вдигаха чаши, камерата час по час се насочваше към някаква млада жена, тя също се смееше и веднъж кокетно погледна към обектива. Празненство някакво. Буржоазен жур. Тъкмо щеше да спира апарата, когато в огромния хол се мярна малък дансинг. Две двойки танцуваха валс. Малко смешно бърз — наистина като в стар ням филм. Изведнъж гърлото му се беше свило: едната от тях бяха майка му и баща му. Съвсем, съвсем млади. Баща му беше с фрак — наперен и горд. Не приличаше никак на онази жалка обущарска трансформация на проклет фабрикант, заради когото не го избираха в отрядния съвет. Да, такъв бе — интелигентен и артистичен млад мъж, който танцува — със своята годеница или може би вече съпруга. А майка му, майка му беше прелестна. Носеше се по дансинга с грация, която не беше и подозирал в онази свита, наплашена женица с тъжни очи, която той познаваше от нерадостните й години на обущарска труженичка. Гледаше я и не можеше да повярва. Беше толкова красива. И съвсем не беше само заради младостта си. В нея имаше някаква вътрешна светлина, нещо, което направо хващаше за сърцето. Неслучайно операторът я показваше вече цяла минута. Ето каква е била тогава. Знатна хубавица. Царица на кой знае колко балове. Една щастлива млада жена… Очите му се бяха насълзили. Това беше неговата майка. Боже миличък. Неговите родители. Двама млади хора, които просто се бяха обичали. Той гледаше неоспоримо доказателство за това. С какво бяха пречили на тия проклетници, които ги бяха превърнали в двама посърнали, стресирани, крепящи с последни сили семейството си, страхуващи се за живота на най-близките си злочести сиромаси? Защо им бяха организирали оня несвършващ тормоз до последно? Защо ги бяха преследвали така неотлъчно с пролетарската си жестокост? Защо бяха преобразили тая красавица, излязла сякаш от хубава градска приказка, в оная свита и повехнала съпруга на народен враг, която той помнеше? Народен враг. На кой народ?

Екранът внезапно беше побелял. Филмчето така и завърши — с неговите танцуващи чудесни родители. Той избърса сълзите си, после пренави ролката, сложи я в кутията й и заедно с плика ги прибра в тайника си. Покрай всичките си имоти, лъскави коли и дразнещо много пари щеше да има нещо истинско: едно ненужно вече на никого парче от времето, което съдържаше нещо без място в безчовечния калъп за света, приготвен от неговите самопроизвели се безчовечни господари. Нещо съвършено недопустимо и смъртно опасно за тях: няколко минути промъкнало се незнайно как през оградите им от отровна бодлива тел и железни завеси до небето обикновено човешко щастие.

Божо поклати глава и въздъхна. Постоя замислен, после пусна телевизора и засменя каналите, сякаш търсеше поличба как да постъпи. По първия американските полицаи преследваха поредния престъпник и с показни хватки вещо насочваха пищови по стаите на имението му; по втория някаква шунда от реклама ближеше сладолед и по лицето й се изписваше очакваното сексуално блаженство; по третия блъснаха някакъв кретен от последния етаж на най-високия небостъргач и той пльосна, както винаги, върху покрива на незнайно защо паркирана там полицейска кола; по следващия изтупан пич блъсна челно лимузината си в насрещен камион и стана на кайма. После имаше пак убийства, бясно преследване с мотори, продажни приятели и сладострастна любовна сцена, а на последния канал главната героиня се гърчеше в страшни мъки — вероятно от смъртоносен вирус, разпространен от вероломни съюзници. Божидар изключи телевизора и отново въздъхна. Това беше социумът, която някой създаваше вече десетилетия с масмедийните си внушения. Никак не приличаше на старите филми. Нищо чудно, че беше заобиколен от безчестни партньори, коварни противници и равнодушни познати, които нямаше да си мръднат пръста в негова подкрепа. Нямаше да ги остави да рушат семейството му и да провалят живота му. Нямаше да допусне Радостина да страда от несвършващите завист, отмъстителност и злоба, а понякога и не по-малко гибелно равнодушие, с които бе заобиколен. Ходът на неприятелите му с провалянето на сделката само го мотивира да измисли как да ги израдва с едно здравословно ужилване. Нямаше какво да се церемони — те искаха да срутят всичко, което беше постигнал. Имаше и нещо много по-лошо — превръщаха се в потенциална заплаха за живота на хората, които обичаше. Баба му щеше веднага да го посъветва в старозаветен дух: това заслужават — каквото повикало, такова се обадило. Ами да, според здравословното еврейско правило, беше така: око за око, зъб за зъб. И даже още нещо в добавка. Това пък съгласно народните обичаи. Той стана и се заразхожда из стаята. Докато гледаше с невиждащ поглед хубавите си картини, решението се появи — радостно-мошенически ход, стоплящ душата като платно с битов характер на Караваджо. Откачи катаната от стената, извади я от ножницата и я размаха няколко пъти с елегантни самурайски движения. После прибра меча и го окачи на мястото му, усмихнат^[58] като сър Френсис Дрейк, видял легнала на дрейф добре натоварена испанска фрегата. Постоя още малко пред тоя символ на японската душевност и каза на секретарката си да го свърже със Стойновски. Планът беше готов.

Час по-късно Божидар вече беше при директора на „Витамини“. Ванката го гледаше невярващо и трескаво мислеше. Бъдещият собственик на фабриката му беше предложил още един апартамент срещу съвсем дребна услуга: щом получеше парите, трябваше да фактурира консерви само за петдесетина хиляди и да върне останалата част от парите по фирмена сметка на Божидар, която той щеше да му посочи. Нямаше нищо нередно — можеше да върне тая част от тях за продукцията, която де факто не беше продадена и не се изнасяше от склада. Все едно че от счетоводството на клиента са му превели погрешно цялата сума, вместо само за фактурираната част от консервите. Е, не беше точно така, малко нередно си беше — може би трябваше преди това да се обади на Теодоси — нали банката беше гарант по договора. Но в края на краищата Божо си беше истинският собственик на „Витамини“. Още нямаше нотариален акт, но това беше формалност. На едното рамо на кантара стоеше цял апартамент. На другото — някакви си фактури, договори и банкерски капризи. Кво да му мисли? Във всеки случай, ако оня мошеник Теодоси чак толкова пририташе, щеше да му даде с удоволствие гаранцията. Тъй и тъй трябваше скоро да я бракува и после да се чуди къде да я изхвърля. Той си представи хълмчето от залежала продукция и се подхилкна весело.

— На какво се зарадва? — засмя се и Божидар.

— А, става, бе — каза Ванката. — Тя фабриката си е твоя, а докато минат формалностите по връщането, консервите вече ще са почнали да бомбират.

— Е, значи се разбрахме: пускам ти платежно искане за неправилно преведената сума и ти ми я връщаш. Аз от сутринта имах някакво предчувствие и затова преди малко открих една сметка в Първа частна — засмя се Божо. — Вашата е също там, така че тая трансакция ще я извършим, докато си пием кафето.

— Всичко ми е ясно, но въпреки това малко се притеснявам — внесе характерните за ранга му елементи на пазарлък Стойновски.

— Ще ти кажа и за какво са ми парите. Нали виждаш какво става с долара?

— Виждам.

— Затова ми трябват, за доходна спекулацийка — разкри му душата си Божо. — Ако си навит да участваш, и ти ще имаш десет процента от печалбата.

— Това колко прави горе-долу? — попита любознателно Ванката.

— Не знам точно. Очаквам за теб да са някъде около петнайсет-двайсет бона — каза Божидар и си личеше, че това беше истината.

Главата на Ванката съвсем се замая от това предложение. Той беше чувал за легендарните му способности да предвижда пазара, но попита, колкото за една последна проверка:

— Вярно ли е, че си продал доларите си в навечерието на обратния скок?

— Вярно е. През цялото време имах предчувствие, че това е нечия кофти игра и в един момент тоя тайнствен някой ще издумка на тезгяха някое прашасало пале стотачки от резервите в трезора на бенебето. В последния ден преди да се срине пазара, сутринта проучих компетентното мнение на трима от директорите на местните банки. Веднага щом и тримата заявиха, че който продава е луд за връзване, започнах да разкарвам касовата наличност. До вечерта останаха две-триста бона, но и тях ги издухах — след като затвориха банките и на другия ден до обяд.

— И колко спечели тогава?

— Милион и половина за два дни. А общо през месеца покрай подскоците нагоре и надолу — още толкова. Нали можеш сам да пресметнеш резултата?

— Кога ще извършим… тая трансакция? — дообясни с ръка нейния радостен мошенически характер новият му партньор и се засмя.

Нямаше какво повече да мъдрува. Той беше от старата школа и жизнерадостното правило „Ти на мене, аз на тебе“ беше най-основното в житейската му аксиоматика. А тук партньор му беше самият Божидар Къбоков. Какво да му мисли? И да имаше нещо, което не е чак дотам редно, какво от това? За него, както и за всички останали, ръководно начало беше чувството му за справедливост. Справедливо ли беше да ръководи такава фабрика, а да кара тая таратайка — старата си тоталитарна жигула? Не, не беше. При това той не искаше някой тежкарски мерцедес като Божидаровия, а едно най-обикновено беемве, при това можеше и без лети джанти.

Ето тази неправда трябваше да се поправи час по-скоро. Паричките от тая хубава далавера щяха да стигнат. Даже и за джантички можеше да артисат. Два апартамента и беемвенце. Един хубав връх в кариерата му.

Какво казва по тоя въпрос законът ли? Той е светъл ориентир, който сочи на всички ни какво трябва старателно да заобикаляме, както препатил вълк избягва аджамийските капани и салама с антифриз.

* * *

Някъде по това време един представител на друга школа по отношение тълкуването на иманентната същност на закона разлистваше тежки папки с пожълтели страници. От сутринта Светлана се беше посветила на най-досадните и скучни негови прояви — бракоразводните дела. Баща й беше казал, че след като завърши, най-напред ще се занимава с тях. Четвъртъкът, както винаги, беше провален — Матей беше зает цял ден с вестника — и нямаше какво друго да прави в тоя загубен град, освен да вдишва прах и безподобна правна атмосфера от местните съдебни архиви. До края на работното време тя стоя в хранилището, заровена в хорското нещастие. Беше си мислила, че бракоразводните процеси са може би единственото място, където законността не е била прилагана по основната правна формула, която беше й казвал баща й: законът се отменя от указа за приложението му, указът — чрез поредното постановление на министерския съвет, а то пък се отменя с текуща разпоредба на окръжния комитет. Тя, най-накрая, се анулира с обикновено телефонно обаждане от първия секретар.

Това можеше да се възприеме просто като анекдотично описание на гибелната липса на обратна връзка между инстанциите на соца. Или изграден с труд и постоянство механизъм за заобикаляне на законите, които не са по сърце на българина още от времената на Крум Страшни. Но то къде по света не е така. Само че последният абзац от правилото — за телефонното обаждане на Първия, посочваше силата, която обричаше всичко ставащо в държавата на своеволията на едноличната власт на хора без морални качества. Така самоизбралата се и самоназначила партийна върхушка се превърна бързо от „слуги на народа“ в каста на недосегаемите. Това компрометира окончателно неохристиянските идеи, с които комунистическата клика подмами неориентираните в Божиите дела простонародни маси, и в името уж на които тя завзе властта. Същевременно тази отровна метаморфоза разкапа най-важните управленските механизми и самите устои на съградената с толкова жертви и насилие социална утопия. Обаждането по телефона се превърна в синоним и формула на ходатайството по всички обществени нива — оня генератор на бедите, оная всепобеждаваща сила, която с едно пошепване „на ухо“ отменяше закона, превръщаше го в посмешище, в легналата на народната душа метафора врата в полето. И мястото на кухата и аморална формула на социализма се настани саморазрушаващото се скверно царство на беззаконието.

Най-вече с помощта на Матей, Светлана си беше изяснила отдавна тоя съсипващ самата идея за правосъдие феномен, но беше очаквала при бракоразводните дела това поне частично да не е така. Затова като заотгръща папките, веднага затърси — не знаеше какво точно. Може би искаше да разбере как се ражда пред почитаемия съд истинската картина на едно непонятно дори за близки и познати семейно крушение. Може би искаше да види как, като мокро петно на тавана от спукана отходна тръба на съседа над нас, постепенно избива истината за нечий непоносим характер, злощастни обстоятелства и пагубни съвети или прегазени отколешни завети по пътя към светлото бъдеще. Или пък искаше да намери обикновените елементи, от които е съставено нормалното правосъдие: объркани, но честни свидетелски показания, окриляни от вярата в справедливостта пледоарии и едва ли не по библейски мъдри решения на съдиите. Въобще всичко онова, което ни вдъхва вяра, че на света има истина и справедливост. Да, може би бе очаквала едва ли не на всяка страница да се усеща тъкмо страхопочитание и преклонение пред закона, сякаш това не бяха оръфани бракоразводни дела от едно тотално сбъркано общество, а ония изящни разкази със справедлив и малко тъжен край от хрониките за съдията Ди^[59]. Така си беше — на Светлето й се искаше едва ли не във всяка папка накрая всичко да е толкова ясно, че и статуята на входа^[60] уверено да посочи накъде се накланят везните. Това беше очаквала, но какво видя? От почти всяко дело — с изключение на онези по взаимно съгласие (когато, разбира се, не беше насилено) — можеше да се изстиска, като мръсна вода от парцал, адвокатско бездушие, свидетелски лъжи и съдийски произволи. А решенията? Тя се изчервяваше от тях, но то за някои и най-закоравелият рецидивист щеше да се закашля смутено. Вярно, отменящите закона позвънявания и ходатайствата с тежест на съдебно постановление не бяха надлежно описани, но се чувстваха ясно грапавините на указанията за цинични и безсъвестни манипулации, написани с Брайлова азбука за слепи Темиди. Към четири следобед Светлана затвори последната папка и се огледа с невиждащ поглед. Не й се стоеше повече в това хранилище на неправдата. Тя тръгна към вратата, но когато минаваше край лавиците до стената, машинално следейки годините, изведнъж се спря сякаш пред друга невидима стена. През цялото време, докато се ровеше из тези горчиви, тъжни или срамни отрязъци от хорските съдби, тя си беше мислила за нещо съвсем определено, но не смееше да си го каже открито.

Основното, заради което беше дошла, всъщност беше едно-единствено бракоразводно дело. Знаеше датата и намери бързо раздела. Поколеба се, прокара напосоки ръка по лавиците и… го намери. Разтвори го — наистина беше делото за развода на майка й и баща й. Приклекна, облегна се на папките, в които бяха затворени хиляди съдби като нейната, и зачете.

* * *

— Госпожице Иванова, вече е пет часът. Време е да затваряме — сепна я гласът на деловодителката.

— Да, тръгвам веднага — каза Светлана и избърса сълзите си.

Беше минал по-малко от час, но когато излизаше, й се стори, че е по-възрастна поне с десет години. Отвън се зачуди какво да прави. След това, което прочете, не й се връщаше вкъщи, а нямаше къде другаде да отиде. Не й се ходеше в редакцията. Не че щяха да я видят и да тръгнат слухове — за нея това вече нямаше значение. Просто в момента й беше нужно цялото внимание на Матей, а той нямаше как да й го даде, без да зареже вестника. Помисли си за някоя приятелка — нямаше. Всички се бяха пръснали — коя в София, коя в някоя далечна страна. Почувства се ужасно самотна. Не знаеше как ще живее оттук нататък.

Баща й я беше излъгал. Той беше режисирал развода с майка й. Но това беше само преамбюла към последвалото зло.

Светлана броди дълго по улиците. Гледаше безличните сгради и съграждани, които преминаваха край нея като в ням безинтересен филм, в който показват кадри от нечий чужд живот. Защо му беше повярвала? Защо беше оставила майка си сама? Нима не виждаше, че тя е съсипана? Вярно, ставаше й неудобно и тежко, когато я гледаше пияна. Но нали й беше ясно защо е така. Уж ходеше при нея често, но колко стоеше? Внезапно се огледа — беше стигнала блока, в който живееше майка й. Качи се по полутъмното стълбище, почука, защото звънецът не работеше от години, и зачака. Нямаше никого. Стана й ужасно мъчно. Помота се още малко по улиците и влезе в някакъв ресторант. Вътре имаше само мъже, които я изгледаха, като че ли беше… ясно каква. Беше й все едно. Поръча си малка водка и я изпи на един дъх. След малко й стана сякаш по-добре. Поиска още една и се огледа. Чак тогава си даде сметка, че почти всички край нея са явни мутри. Повика келнера да плати, но преди това, неясно защо, попита как се казва ресторантът. Той я изгледа с насмешливо съчувствие. Личеше си, че помисли нещо от рода „Тая от една малка губи ориентация, а кой знае какво ще стане след две големи“, но само каза учтиво „Ресторантът ни се нарича «Орион», госпожице“. Стори й се, че това е някакъв знак, и остана. От дете обичаше това съзвездие.

Внезапно се запита защо беше изоставила неусетно първата си любов — звездите. Какво намираше през първите години в тези гигантски кълба изгаряща плазма? Не ги ли обичаше, защото й приличаха на далечни, далечни прозорци, от които идваше светлина сякаш от щастливи домове, когато в нейния, в нейния… В него от един миг нататък вече нямаше откъде да дойдат най-радостните лъчи. Тя само се беше преструвала и затворила в себе си като в съхнеща черупка остатъците от спомена за майка си. Защо го беше направила?

Докато се опитваше да си отговори, Светлана потъна в миналото си. Спомни си рождения си ден на четири години — първият, останал в паметта й, и чудната торта от бисквити, която направи майка й, въпреки че по магазините нямаше захар и дори мляко; спомни си как тя я заведе за първия й учебен ден и как завърши четвърто отделение с първата си официална рокличка, която й уши отново тя; върна се в единствената си ваканция на морето, където пак майка й я извлече от едно мъртво вълнение, а после спасителят свестява нея самата половин час. Във всеки спомен присъстваше все тя. Баща й се появяваше ясно само в началото, докато беше малка; после той ставаше все по-незабележим и по-встрани от това, което й се случваше. Докато търсеше себе си в миналото, беше странно как то оживява и сякаш я защитава от цялата сбирщина край нея: самотна и крехка като ела, но като че ли заобиколена от невидим кръг, който погледите на несъстоялите се, мутирали внезапно в даалийски табор старозагорски спортни надежди не можеха да пробият. Много неща успя да си помисли и спомни в тая мутренска кръчма Светлана. Но не успя да си отговори на последния простичък въпрос, който си зададе в началото. Не й се пиеше повече. Плати и излезе. Опита се да се разсее като разглежда разни парцалки. Само че продавачките час по час й се навираха с онова „Да помогна с нещо“. Идваше й да им каже: „Ами помогнете ми да си върна семейството“. Нямаше смисъл да се мотае из магазините. Седна на една скамейка в градската. Идваха и си отиваха пенсионери, майки бяха довели децата си да побеснеят из парка, преминаваха хора, забързани занякъде. И у всеки сякаш откриваше по нещо, което в момента й липсваше — парченце щастие. Искаше й се да поговори с някого. Но дали защото преминаващите усещаха нащърбената й от нещастни мисли аура, или защото старозагорци си бяха еснафи, или просто имаше свободни пейки, но никой не седна до нея. Постоя още малко, после стана, но не й се прибираше и тръгна напосоки. И странно — улиците и къщите, край които минаваше, не извикваха спомени. Сякаш беше в непознат град. В един момент си помисли, че са сиви, безрадостни и пълни с боклуци — като живота й. И сякаш да установи къде точно се намира в него, погледна часовника си. Наближаваше девет. Нямаше за какво повече да се мотае по улиците. На път за вкъщи мина край редакцията. Прозорците бяха тъмни. Прибра се у тях скапана и се зарадва, че баща й още го няма. Сипа си половин чаша водка — само толкова имаше, извади детския си албум и заразглежда през сълзи снимките, на които беше заедно с майка си. На някои от тях бяха тримата с баща й. Имаше и две снимки от сватбата им. Бяха млади и имаха вид на щастливи. Какво ги беше разделило? Защо се бяха превърнали във врагове? Защо баща й беше постъпил така… подло? Нямаше отговор. Не знаеше как ще живее занапред с него. Дължеше му благодарност, но тя дължеше благодарност и на шивачката си. Колко беше дългът й към него? Щеше ли да стигне, за да изравни срама и горчивината? И това ли беше определящо — дългът й на примерна дъщеря?

Трябваше да види майка си. Искаше й се да сподели с нея обърканите си мисли. И да я помоли за прошка. И да й каже, че я обича.

Облече се и преди да отвори вратата, позвъни отново на Матей. Никой не се обади.

Тя излезе. Време беше да намери отново живота си.

Но се случи така, че в тоя инстинктивен за всеки порив тя най-напред намери истината. Всеки от нас знае от личен опит, че в такива случаи тя най-често е уж подозирано и очаквано, а на практика е все изненадващо горчива.

* * *

Светлана беше слушала Матей да се зевзечи, че животът при соца се състои предимно от престои в лудници времянки^[61]. „Да речем — хилеше се той, — като пуснат банани за Нова година в образцовия^[62] или в супера за празниците получат мечтаната от народа луканка, и те заприличват на филиал на Карлуково^[63]. Същото е и в останалите магазини, като докарат хладилници и телевизори или вносни дрешки и обувки, а не соцбоклука от родните предприятия. Ами в книжарниците? «Граф Монте Кристо» или «Кръстника» да получат там, вместо поредния том от съчиненията на другаря Живков или на баба Цола^[64], и смирените книголюбители озверяват като обитателите на отделенията за особено агресивни пациенти. А на работната площадка каква лудница е, като дойде краят на месеца и трябва под профсъюзните фанфари всички да се втурнат на щурм, за да изпълнят проклетия план. Да не говорим за всичко това в края на годината. Не е ли типично поведение на луди — питаше риторично Матей — и онова от вица «Те ни лажат, че ни плащат, ний пък ги лажим, че работим»^[65]. Тя със смях се съгласяваше с него и че само пациентите в някоя класическа лудница могат да се съгласят безропотно да събират през февруари царевица или цвекло, замръзнали по текезарските блокове. Вместо да стоят на топло, да пият греяна ракия и да мечтаят за екскурзия до Париж или поне телевизор Philips. Или подрастващите студенти и средношколци, вместо да се плацикат на морето и да гледат томително евиния, а защо не и адамовия плаж^[66], трябва да копат основите на социализма и ранните картофи пак из същите омразни на народа, обрасли с всякакви бодливи плевели кооперативни селскостопански площи. Най-накрая само такива, дето вече съвсем се правят на луди, могат да ръкопляскат на празноглавите речи на народните вождове и на безкрайните им опашати лъжи. Знаеш ли — хилеше се той, — един от героите на Кен Киси се будалка с идеята за просперитет на нацията да се поставят по американските аутостради огромни афиши с призиви за работа на кукутата. Представяш ли си? Някакво изтървано от усмирителя шизи пердаши с булдозера, а отдолу се мъдри надпис «Дайте работа на лудите». Не е знаел, горкият, че у нас откачалките са основната трудова маса. Затова ний отдавна сме постигнали ония върхове, които за тия загубени янки са само неясни мечти.“ Тя се смееше на остроумията му, но всичко й се струваше преувеличено и в кръга на любимите на журналистите метафори. Нали хората по улиците не си говореха сами на висок глас, не ръкомахаха в тиха истерия, нито се смееха безпричинно като селски идиоти. Изглеждаха й нормални, може би: вървяха по улиците, спираха тук-там, разговаряха за нещо си и може би бяха малко повече вглъбени, угрижени или безразлични, но да, бяха си съвсем нормални. Или поне тя така си мислеше, докато майка й не разправи какво се беше случило в тъй наречената психиатрична лечебница. Защото през ония далечни години, когато тя се беше борила за правото си да е майка и за малкото щастие поне да вижда дъщеря си, с помощта на баща й я бяха пратили точно там, в истинската лудница.

Той тогава не изпускаше случай да й напомни, че тя е в Раднево^[70] заради пиянството. „То разбива нервите, а самия човек превръща в развалина — така й говореше, а понякога тактично я успокояваше: — Но ти не се притеснявай, там ще я излекуват.“

Но не затова я бяха натикали при откачалките от региона.

Когато майор Иванов о.р. беше тръгнал срещу майка й, той нямаше как да не е разбирал, че става спусък на гигантския механизъм на ДС за инквизиции и унищожение на враговете. А майка й по техните проклети картотеки е била враг. И то не какъв да е, а дъщеря на николапетковистки гад^[71].

— Първата работа, която намерих, когато се разведохме с баща ти — разказваше й тя тая нощ, — беше в ИПКУ-то и с конкурс. Знаеш как стават конкурсите в България. За да разчиташ на успех, трябва да имаш високи протекции или поне някоя „подводница“ в журито. Аз нямах нито едното, нито другото. Въпреки това кандидатствах. Оказах се толкова по-добра от другите, че нямаше как да не ме приемат. Работа беше хубава и ме караше поне за кратко да забравям неволите си. Само че баща ти така ме тормозеше, така ми вадеше душата, че трябваше да се махна от града. Затова се явих отново на конкурс в пловдивския университет. И без друго можех да те виждам най-много по веднъж в месеца. Подадох си документите, и тогава се започна. Тоя път ме проучиха с цялата си сила. Когато пристигна справката от родното ми село, веднага стана ясно, че дядо ти Ангел се числи към николапетковистите. Най-злите врагове на държавата. Изгониха ме начаса. Уволниха дори завеждащия катедрата, в която работех, и смениха партийния секретар за това, че не са проявили пролетарска бдителност. Очистиха, както се изрази новият й шеф, тия Ангелови обори. Интелигентен беше, проклетникът.

От този момент нататък можех да си намеря работа само като прислужничка. „Що не постъпиш на работа като сътрудник по чистотата?“ — така се изгаври кварталният, като го помолих за помощ. Бях паднала толкова ниско, че се чудех чия участ е по-добра — моята или на парцала, с който търках подовете. И тогава пак намерих изход. Започнах да пиша стихове.

— Никога не си ми казвала.

— Да. Дори ми напечатаха няколко от тях в „Литературен глас“. Както се сещаш, в тях нямаше дитирамби за социализма и нашите вождове. Точно те станаха повод тъй наречените ни доктори да ме изкарат психично болна. Баща ти и беше подготвил вече цялата схема, но тоя аргумент, че пиша такива контрареволюционни стихове, разсейваше всички съмнения. Нали си чувала как в Русия са затваряли в психушките дисидентите си?

— Зная за тях, мамо. Матей ми е разказвал за съветските психиатри^[73]. Спомням си, че един от затворниците в техните психушки е бил Йосиф Бродски.

— Да, но за него тогава водиха война цял куп западни организации. Накрая не само го спасиха, ами получи и Нобелова награда. Докато за мен нямаше кой да се застъпи. И да ми дадат възможност поне да копам по блоковете из близките села. Моите „лечители“ не си губиха времето да ми залепят разни етикети като „враждебен песимизъм“ или „психическа невъзможност за приспособяване към новото общество“^[76]. Мен просто ме изкараха луда, тикнаха ме в Раднево и започнаха да ме тъпчат с транквиланти, докато наистина не започнах да откачам. И нямаше какво да направя, освен да се боря с моите мъчители сама. Затова искам да ти разкажа какво беше там.

И майка й заразказва.

А Светлана слушаше и плачеше.

* * *

Матей напусна редакцията към десет. Паркира, както обикновено, и тръгна по главната към къщи. Беше съвсем скапан. Статията, вестникът, мислите за приятелството и предателството — всичко това му дойде в повече и той сега искаше само да се прибере час по-скоро, да му удари един хубав чай с ром и да заспи на големия си удобен диван. Гледаше с невиждащ поглед тротоара пред себе си и въобще не забеляза, че веднага след като подмина кафенето, от него излезе един юнак и тръгна по петите му. Отвори вратата и щракна лампата, но тя не светна. Помисли си, че пак някой я е откраднал, и се заизкачва по стълбите. След него вратата отново хлопна и една тъмна фигура го занастига подозрително бързо. Той се спря на площадката на втория етаж и затърси ключа за стълбищното осветление. В тоя момент получи първия удар. Сякаш го трясна парен чук. Докато се обърне, получи още два. Главата му издрънча в стената и той се свлече на цимента. Успя да изрита тъмната грамада над него и сигурно я улучи на болезнено място, защото тя просъска през зъби една псувня и на свой ред го изрита с все сила. Опита се да се изправи и да избяга, но в следващия миг го прониза жестока болка от изкълчването на ръката му. С последни сили извика за помощ, а парният чук продължи да го блъска. Чу някой да отваря врата, стана по-светло за няколко мига и през тях Матей успя да зърне лицето на нападателя си. После един свиреп удар прасна брадичката му и светлината угасна.

Гоча изрита още веднъж падналия. Ядоса го тоя нещастник, като го уцели в мъжествеността. Жертвата му не помръдна и той се ослуша. Освен тоя любопитен задник, който се показа преди малко и се скри веднага като лалугер в дупка, никой друг нито се виждаше, нито се чуваше. Тялото в краката му продължаваше да е неподвижно и Румен се поуплаши. Чука му каза без сакатлъци и той се постара. „Откъде да знам, че тия интелигенти са толкоз кекави“ — оправда се той пред себе си и се наведе. Нищо не се виждаше. Трябваше да се омита.

* * *

— Матей, Матей, отвори очи.

Някой го викаше. Думите достигаха бавно до съзнанието му. Когато успя да погледне нагоре, видя надвесен над себе си адаша си от втори етаж, младия доктор ортопед Матей Белвизов. Все се смееше с него, че двама Матеевци са много за един вход.

— Уплаши ме бе, адаш. Помислих си, че блокът може да остане само с един Матей. Хайде, опитай се да се изправиш. Рискуваме малко, но не можах да открия нищо счупено по теб. Затова си мисля, че ще е по-добре да те откарам в „Бърза помощ“. Трябва да ти направят някоя и друга снимка. Едвам те събудих. От пет минути те пръскам с вода.

Матей стана. Леко му се зави свят, но премина. Само ръката адски го болеше.

— Изчакай, докато си облека мантата и докарам колата — каза адашът му.

След десетина минути спряха пред входа на „Бърза помощ“. На пропуска нямаше никого. Минаха по полутъмния мръсен коридор и влязоха в приемната. Гореше електрическа печка, двама лекари пиеха кафе и нещо си приказваха, а една възпълничка сестра тъкмо отваряше кутия шоколадови бонбони „Черноморец“. Никой не им обърна внимание.

— Погледнете го поне бе, колеги. Беше в безсъзнание човекът, като го намерих — ядоса се адашът му.

— Какво искаш бе, докторе? Досега сме се разправяли с един наръган пиян мангасар. И ние имаме право малко да отдъхнем. Остави го тоя побойник на някое легло и си тръгвай. То ако му е писано да мре, ще мре. Кво се притесняваш? Да не ти е брат? — каза един от дежурните лекари.

— Братовчед ми е — каза ядосано адашът.

— Е, извинявай тогава. Ванче, закарай го в общата зала и му включи една система манитол. Аз ще дойда след малко — каза дежурният.

Матей едва се довлече до леглото и отново му причерня.

Когато отвори очи, медицинската сестра, която отговаряше за бонбоните, донагласяше системата му и подпяваше „Бяла роза със росата ще закича във косата“.

— Ха, — възкликна тя с престорена изненада — нашият покойник се събуди.

* * *

Към единайсет вечерта Румен докладва на Чука в „Орион“. Каза му, че е оставил жертвата си да лежи в коридора, но Чука само се подсмихна кисело. „Нали не си го удрял много силно?“ — попита. „Не — отговори не много убедено Гоча — само съм го замаял“. „Щом е тъй, ще се оправи. Те, редакторите, са издръжливи“ — каза Чука и му подаде скришом топка омачкани левчета. Румен остана още малко. Пи едно уиски — за своя сметка, разбира се — и отпраши нанякъде. Не каза на Чука, че жертвата му го е видяла, но то не му мина и през ума, че на светло се вижда.

Чука си тръгна веднага след него. Беше свършил работата, имаше и алиби. Вярно, изхарчи две хилядарки, но пък никой не можеше да го обвини, че е замесен в тоя мръсен номер. „Хъ, отървах се с по-малко от петдесет долара — зачуди се доволно той — Маса хора ще ми платят за това доста повече.“ Отдавна си мислеше, че може, дет се вика, да брани и чужди интереси. Негови колеги го правеха повсеместно. Обществото имаше нужда от такива изпълнители на народната воля и можеха да се изкарват добри пари. Но за това Динята не му трябваше. Щеше да е само негов бизнес.

* * *

Първата работа, която Божидар свърши, като излезе от къщи към девет, беше да мине при Теодоси. Той веднага заслага уискито и фъстъците.

— Не ми се сърди, но нямам време — излъга Божидар. Банкерската почерпка можеше да е прелюдия към пазарлък за процента. Познаваше си човека. — Казвай какво стана.

— Готово е. Заемът ти е подписан.

— Ами какво чакаме тогава? Хайде да превеждаме парите.

— Чакай бе, човек. Нали трябва да оправим останалото — митници, ХЕИ, едно-друго…

— Дай да му платя на Ванката, да може да почва да товари. Да не губим време. Нали си чувал за линейни графици. Другите операции можем да ги вършим успоредно.

Теодоси се поколеба за миг. Не беше много редно да отпуска заема, преди да е уредена окончателно сделката, но седемдесетте хиляди му трябваха спешно. Беше намерил едно местенце към два декара близо до Синеморец. Трябваше да побърза. Други щяха да го глътнат, докато той се мотка.

— Добре, бе, ей сега ще ги прехвърлим. Дай да му ударим поне по едно на крак — за сделката.

— По едно на крак може — каза Божидар.

— А моето готово ли е?

— Ето го твоето — показа му Божо седем пачки в куфарчето си.

— Дай да ги прибера тогава — да не ги разнасяш, че тук е пълно с мошеници — засмя се Теодоси.

— Ами давай платежните, де. Какво се ослушваш? — засмя се и Божидар.

— Хеей, голяма работа сте това, чейнджаджиите — каза с познатото топло банкерско чувство Теодоси. — Абе ти защо не направиш една банка. Пари имаш не за една, за две имаш. Аз съм готов веднага да стана при теб директор на старозагорския клон. Ти поне си професионалист. Не си като тия парашутисти, мойте шефове. На тях само далавери и банкети им дай. Повечето, като тръгнат да проверят клоновете, ги търсят къде се намират по картите на „Домино“. Или питат срещнати по улиците.

— Мислил съм по въпроса. Обаче ще трябва да снасям на една камара готованци — от бенебето, от министерството, на местните депутати… Не че и сега не храня маса от тях. Обаче се дразня от тоя колективизъм. Аз от малък съм индивидуалист — подхилкна се Божо.

— Е, добре, ти си знаеш — каза малко разочаровано Теодоси. — Давай да оправяме платежните.

Десетина минути след това осемстотин хиляди отпътуваха към „Витамини“, а след има-няма половин час седемстотин и петдесет хиляди от тях вече отдъхваха от пътуването в сметката на Божидар. Оттам щяха да поемат към друга банка, после към трета, доста по-далечна и така, докато се загубят от погледа на зложелателите.

В джоба на Теодоси пък се кротнаха седемдесет хилядарки. Единствено в касите на банката нямаше да влезе нищо, но то какво да правят там. Парите трябва да са в движение и като регулировчик, не, като диспечер да включват ту една, ту друга система на националната ни икономика, като носят просперитет и благоденствие на нашия храбър, честен и трудолюбив народ. И ако не може пък вече на целия, да се гледа поне на онези, които са по — как да се изразим — по-така и даже още по-така. Те нали носят на плещите си царството. И го управляват чрез тях невидимо, но истински. При това, без да се пъчат по телевизията и по вестниците каква голяма работа са.

Като излезе от банката, Божидар най-напред си купи с част от тия управляващи прогреса пари — какво? Вестник. И първото, което той видя — като награда, че стимулира (все още не се налагаше да я купува изцяло) демократичната преса, беше отправката с тлъсти букви от първа страница към статията на Матей. „Хъ, на това място можеше да е друг материал“ — подсмихна се Божидар. Влезе в първото кафене до банката и се зачете. Хареса му. За пръв път приятелят му изразяваше такава ясна позиция. Излизаше, че лекциите в Атомната не са били съвсем напразни. Прииска му се да го види и тръгна към редакцията. Матей го нямаше. Стори му се странно, че никой не го знае къде е. Обади се до тях — и там го нямаше. Излезе да посвърши някоя работа. Мина през офиса, помота се из центъра и пак се обади до редакцията. Не се беше появявал. Нещо не беше наред и Божидар тръгна да го търси.

Откри го след половин час в интензивното.

* * *

Беше омотан в бинтове, а ръката му беше гипсирана до рамото. Сякаш бе претърпял мотоциклетна катастрофа на кофти терен, а за късмет е бил и без каска.

— Хеей, най-после един приятел да ме потърси — засмя се с половин уста Матей.

— Да те потърси на правилното място — поправи го Божо. — Останалите проверяват последователно кръчмите. То и аз едвам те намерих. Тия тъпанари на пропуска даже не са те записали. Откога си тук?

— От снощи.

— Какво се случи?

— Връщах се от печатницата и някакво яко копеле ме нападна във входа.

— И какво стана?

— Нищо особено. Понатърти ме, изкълчи ми ръката и ми направи едно малко комоцио. Ама не ми се губи даже и половин час. Колко е това на фона на един цял живот.

— Съседите ти не се ли намесиха?

— И те ли искаш да ме бият?

— Как дойде тук?

— Един познат лекар от нашия вход ме докара.

— Защо са ти гипсирали ръката, като е само изкълчена?

— За всеки случай. Рентгенът им на тия шемети е повреден от седмица. Не можаха да направят снимка, и за всеки случай я гипсираха. Старшата сестра накара доктора. Изглежда ме хареса.

— Познаваше ли го тоя, дето те е подредил така?

— Не. Обаче му фидях мутрата — изфъфли Матей. — Ще го разпозная и в тарапана като на мач на „Лефски“ и „Чорбата“.

— Заедно ще го търсим. Тоя път няма да бъркам.

— Какво си сбъркал?

— Това, че не предвидих следващия ход на врага.

— Хъ. Поне вестник носиш ли?

— Да.

— Прочете ли статията?

— Да. Много е добра. Велик си.

— Написах я, както си ме учил — опита да се засмее Матей.

— Да, но едва ли са те набили заради нея. Ти не засягаш никого.

— И аз така си мисля. А и никой не знаеше, че ще я пусна. Сложих я чак когато всички си тръгнаха.

— Някой ни е подслушвал.

— В редакцията нямаше никого.

— Тогава кой може да е? Чакай… Какво ми каза ти по телефона?

— Не мога да си спомня точно. Нещо от рода, че ме карат да публикувам лъжи и че няма да го направя.

— Работата е дебела. Ясно ти е вече, нали? Офисът ти се подслушва.

— Или твоя телефон.

— Да, и така може да е. Все едно — и в двата случая майор-адвокат Иванов ни е разузнал хубавичката.

— Ти май го познаваш добре тоя човек.

— Затова ти казвам, че работата е дебела.

— Какво ще правим сега?

— Ти ще оздравяваш, а аз ще гледам да намеря копелето, което те е насинило, и да поразговаряме, докато е в съзнание. После то ще дойде тук. Даже и същото легло ще му запазя.

— Няма да можеш. „Копелето“, както се изразяваш, е много яко.

— За това не бери грижа. Ще се изненадаш, ако гледаш срещата, но това после. Кажи сега какво искаш да ти донеса.

— Не знам. Лимони. На битите лимони помагали най-много — каза Матей и докато Божидар се смееше, попита: — Светла търсила ли ме е?

— Коя е тя?

— Дъщерята на майор-адвоката.

— Не зная. Хъ, я виж ти. Значи…

— Забелязал съм, че мислиш опасно бързо.

— Искаш ли да й се обадя?

— Нали не я познаваш.

— Нищо. Кажи ми адрес или телефон. Или ми дай нейна снимка. Не вярвам да нямаш.

— Запиши си телефона — каза Матей и му го издиктува. — А снимка имам в паспорта. Само дето не знам къде са ми дрехите. Може и да не ти ги дадат.

— Това го остави на мен. Аз се разбирам с гардеробиерките. Айде, оздравявай.

— Чао — каза Матей и нещо му просветна. — Абе, щом имаш такова самочувствие на побойник, случайно да не си бил и Чука?

— А, нокаутирал съм го веднъж приятелската, но то беше отдавна — подхилкна се скромно Божо.

* * *

Докато слушаше доклада на Дон Вито, Сергей почти успя да се вбеси. От сутринта го бяха заядосвали нахални високопоставени шмекери и случайни навлеци, но това вече беше прекалено. Тоя неудачник Динята не беше успял да накара някакво си редакторче да публикува един най-обикновен компромат. Тук, в София, шефовете на най-големите вестници щяха да се надпреварват да му угодят, ако той поискаше да публикуват например че… Сергей се запъна, но защо трябваше да търси пример. В тая тъпа държава дори треторазряден вестникар можеше да излее върху когото си поиска кофата с отлежала журналистическа помия. А тоя дръвник не можал да накара някакъв си… той пак затърси подходяща дума, но не можа да намери по-обидна от „редактор“. И тоя… да, да, редактор, му е бил колега. Някъде далеч Светослав продължаваше да докладва. Теодоси се обадил, че бил превел парите. „Идиот — помисли Сергей. — Няма ум и за селски писар, ама заради Светослав го направихме директор на банка. На тая светая светих за властта ни. Излиза, че ние сме идиотите. Сега остава и Ванката да измъти нещо.“

— Светльо, Светльо, слушай ме сега внимателно — овладя се Сергей. — Ще се обадиш на тоя тупан, че прекратяваме взаимоотношенията си с него. Намери друг адвокат и съветник. А за оня опърничав вестникар какви мерки взе?

— Един профилактичен пердах.

— Малко му е. Добре, да видим какво ще прави. На Теодоси пък кажи да си стяга багажа за затвора.

Дон Вито направи една сицилианска физиономия. Теодоси нямаше да отиде в никакъв затвор. За да стане това, трябваше да заработи правосъдието, а тогава кажи-речи всички щяха да са там. Начело с повечето от самите магистрати. И Сергей много добре го знаеше, но изглежда, нещо беше започнал да се вживява в старата си роля на топченге от всесилната ДС.

— Ще му кажа, Сергей.

— Това е засега — завърши разговора директорът по калните номера на също бая всесилната „Мултикомп“.

„Ако бях му казал, че това диване Стойновски вече е превел седемстотин и петдесет хиляди към сметката на Божидар, кой знае какво щеше да стане — помисли си Дон Вито. — Утре ще му кажа на Серьогата или вдругиден, като поразмине малко бурята. Ама и Божидар си го бива. Как само светкавично намира дупките на системата. Добър е. Много е добър. Направо е неуловим. Жалко само за Динята.“

Ето това е истината. Така Дон Вито спаси старозагорци. Иначе другарят Стратиев щеше да му заповяда да го залее с вода от канала тоя тъп зеленчуко-редакторско производителен регион. Какво щеше да му остане на дона, освен да изпълни разпореждането на по-високостоящия софийски дон. И да ни издави всичките.

Само такива като Божидар щяха да се спасят.

Те винаги изплуват — дави ги, беси ги, печи ги, и във в(з)рял социализъм ги натикай, те пак ще изскочат живи и здрави — непотопими, необесими, неопечими и абсолютно, mother fuked, неосоциализими.

* * *

И ето че за късмет по мръкнало пристигна един отдавнашен познат на Дон Вито. Следобед по някое време пак му се обади Сергей и донът изтръпна. Но то беше само да го предупреди, че по тайна доба ще го посети другарят Пейчев. С Владо се знаеха още от едно време. Затова след като се разпознаха, не си губиха времето в изтъркани номера, а направо започнаха сериозната разузнаваческа работа. Специалният пратеник изслуша доклада му с непроницаемо, но както му се стори, все пак недоброжелателно изражение, после започна да задава неочаквани и определено изнервящи въпроси и Дон Вито вече беше почнал да си мисли при кой нотариус да депозира завещанието си, когато внезапно настъпи разведряване. Докато съобщаваше за номера на Божо с откриването на сметката, минути преди на нея Стойновски да преведе парите за хубав мезонет в тих женевски квартал, специалният и пълномощен посланик погледна уж от внезапен интерес отсрещната стена, но Дон Вито видя ясно как той се подсмихна. Окуражен, донът също се засмя плахо, после Владо вече съвсем открито се захили и на душата на Светльо стана леко и радостно. Тягостната тема за издънката и за Божо отпадна от само себе си, още повече че самият Пейчев каза: „Няма с какво да го уплашим тоя калпазанин. Не се натиска да става депутат или поне общински съветник, и да е имал в миналото любовници, сега няма, а и сигурно е по-богат от нас двамата с теб, взети заедно“. Дон Вито не беше много съгласен с последното, но тутакси кимна с оня жест „колкото и да ни е неприятно, тъй си е, няма спор“. Разговорът потръгна и се проточи амен-амен още цял час. По някое време Светльо си помисли, че е някак си абсурдно двамата да си говорят задушевно като стари приятели, каквито навремето никак, ама никак не бяха. „Само че то кое наоколо не е абсурдно“ — подсмихна се по навик наум той. Ясно му беше, че шашващите парадокси си бяха завещани от соца. Нали тъкмо той уж щеше да донесе свободата, а получиха лагерите и „златната решетка“ за истината, ако я кажеш и наум. Но той и новият строй какво направи? Поднесе поредния абсурден обрат, като постави парите и техните притежатели, дето само преди някоя и друга година бяха с клеймото на най-голямото морално зло, за водеща сила на обществото. А това, че сега си говореха приятелски двамата с Владо, какво беше? Плахият и изнервен някогашен агент и неговият всесилен водещ офицер да разговарят сладко като на земляшка среща — какво беше това, ако не поредното доказателство, че Абсурдистан е най-подходящото име за държавката ни. За миг отново се подсмихна кисело и го полъхна някаква типична може би за доновете тъга, но непривичните лоши оттенъци начаса се стопиха, беседата продължи весела и непринудена и му се прииска едва ли не важният гостенин да остане у тях. Както гласи обединяващата противоположни категории мъдрост, дори вкъщи да е тясно, важно е сърце да е широко. Само че и да беше предложил, другарят Пейчев нямаше да се съгласи. Той имаше в града на правите улици, липите и поетите^[82] още много други познати, които трябваше да наобиколи. Толкова много, че ако тръгнеше да събира частна армия, щеше да набере само от квартала доброволци поне за един подсилен полк. Без да се броят свързочните, сапьорски и десантни поделения на Динята и останалите водещи офицери. Разбираемо бе, че бързаше да се види и с някои от тях, щото то с всички нямаше да стигне и година. Хубаво си е да се видиш със стар приятел, още повече когато имате толкова много общи спомени. Все ще има какво да си кажете, все ще има какво общо да направите. Абсурд беше някой да му откаже прочутото нашенско гостоприемство^[83].

Малко след като другарят Пейчев си тръгна, Дон Вито си легна кротко на просторната семейна спалня. Донята спеше, той се повъртя, повъртя и в просъница пак се върна към тая малко дразнеща мисъл за богатството на Божидар. Ами да, можеше пък той наистина да е по-богат. „Що да не се сближа аз повече с него?“ — заразглежда тая пак парадоксална, но близка на разузнаваческите души перспектива за двойна игра донът. Вече съвсем преди да заспи, вечно бдящото познато ни чувство за опасност му каза ясно: Не, Светльо. Доновете са като Франция — нямат приятели, а само интереси^[88]. „И врагове“ — добави за пръв път шепнешком в тъмното Светльо.

Беше ясно: Засега Божо щеше да остане в неприятелския кръг.

* * *

Известието, че Сергей го уволнява, дойде на майор-адвокат Иванов като гръм от небе с така… някакви леки перести облачета. Заоблачено беше малко, но откъде-накъде гръм? Изненадаха го тия вероломни думбази. Много подъл номер му скроиха. Беше по-голямо унижение и от онова, когато навремето началникът му каза да си подаде молбата. Сега даже тоя жест не направиха. Офицерската и адвокатската си чест не го оставиха да защити. И пак заради същия омразен човек. И това лекенце Матей. Зет ще му става. Дядо ще му вика. Димитър се хвана за сърцето и седна. Добре, че Светослав му го каза по телефона, та поне нямаше кой да му гледа резила.

Няма що, хубаво започна денят му. Цяла нощ почти не беше мигнал. Когато се прибра, дъщеря му я нямаше. За миг си помисли, че е при Матей, но се сети, че него може и да го няма у тях. Чака я до среднощ, а след това позвъни в Бърза помощ. Някакъв женски глас троснато му каза, че такава не е постъпвала, и тогава наистина се уплаши. Представи си я пребита и изнасилена в някой тъмен вход и се паникьоса. Трябваше да се обади и в полицията, но съобрази, че разговорът ще се записва и обречено се приготви да отиде до районното. Добре че преди да излезе да я търси, се сети да звънне на бившата си жена. Там беше Светлето, беше останала да нощува при майка си. Успокои се, но и нещо го жегна — за пръв път се случваше. Беше лъгал дъщеря си за истинските причини за отношението му към майка й толкова дълго, че сам си беше повярвал колко той е честен, принципен и състрадателен и колко безотговорна и дори безсърдечна е бившата му жена. Сигурно заради това сега отнякъде изпълзя съмнението, че Светлана неслучайно е останала при нея. Цяла сутрин я беше чакал и си беше представял как още като влезе, ще разбере дали тя вече знае истината. Само ще я погледне, и всичко ще му стане ясно. Толкова беше притеснен, че когато звънна телефонът, си помисли дали не е дъщеря му. Да, изненада го тоя престъпник, тоя мафиот долнопробен. По негово време щеше ръка да му целува, да не го прати в дранголника. На колене щеше да му лази. А сега той коли, той беси. Че и за благодетел минава. Утре може и почетен гражданин да го направят.

Той отиде до барчето и извади една бутилка „Джони“ със златен етикет. Беше решил да я отвори на сватбата на Светла, но сега това се отлагаше. Наля си три пръста и го изпи на един дъх. Нищо не струваше. Само си беше зяносал парите.

„По-добре да се нажуля с ракия“ — помисли си Динята и огледа запасите си. Нямаше. Беше купувал все тежкарски питиета. Като за таен съветник на „Мултикомп“ и Дон Вито. Обаче той го предаде. И сега — край на всичките му планове за могъщество. Трябваше да започне най-обикновена досадна адвокатска практика. Не дъщеря му, той сега трябваше да се заеме с тъпите бракоразводни дела, трудови спорове и роднински делби на разни дебили. Като се разчуе, че Дон Вито му е посочил тъча, кой щеше да му възложи нещо друго? Никой.

Главата ужасно го зацепи и той затърси аналгин в аптечката. Винаги имаше по един-два блистера, но сега не намери нищо. Трябваше да излезе да купи. И да се поразходи нагоре-надолу. Щеше да го изживее. Тежко му беше, но щеше да стисне зъби и да се оправи от коварния удар. „Хей, мамицата им — помисли си Динята, — по телефона ще ми казват. Нямат куража да ме погледнат в очите. Ще ми се правят на всесилни босове. Сякаш не зная откъде тръгнаха. Бай Радан какъв беше? Крадец и мошеник. Да не бях го предупредил за оная ревизия, щеше да е още в затвора. А Светльо щеше да е в съседната килия. Колко пъти съм го спасявал. Ами тоя бандюга Павел? Едно време да ми беше паднал. Щях да го използвам за боксов чувал. Да се учат сержантите на мръсни удари. Ще ми се дръвчат те на мене. Сволачи. Тая дума пък откъде ми дойде в главата? Аз какво, откачам ли, или на руски ще проговарям? — хем се ядоса, хем се притесни той. — Нищо, Светлето ми остава. Такава кантора ще направим, ще видят те, гадове такива“ — заклати мислено разузнавачески юмрук майор, а сега май и адвокат о.з. Димитър Иванов.

Той бързо излезе, но като походи нагоре-надолу, разбра, че се е излъгал — никак даже не се разведри. На три места влезе уж при приятели и на трите вече знаеха, че той не е консилиере на Дон Вито. И веднага му заизразяваха лицемерно съчувствие. Лицемери тъпи. Даже един от тях му предложи да пийнат по чашка — като за бог да прости адвокат Иванов. „За какво ми е съчувствието ви бе, старозагорски лайнца такива? — побесня, като излезе от последния си бивш приятел Динята. — Дори да е искрено, за какво ми е? Трябва ми то, колкото на обесения — френски парфюм… Колкото на заклана коза — меден чан… Колкото на обезглавен — нова папийонка — замисли неочаквано картинно Динята. — Адвокат съм, мамицата му, как ми идват такива сравнения само. В съда ще ги разбия — размечта се отново той. — Такива пледоарии ще им дърпам, че ще разплаквам и прокурори, и съдии, и клиенти. Мамицата им ще разплаквам“ — захили се адвокат Иванов, но след малко пак изпадна в депресия и тръгна към дома си.

Там беше надеждата му, там беше спасението, там беше Светлана. Това му оставаше. Малко късно го разбра, но нищо. Щеше да я убеди да зареже тоя вестникарски боклук Матей. „Дано само Чука вече да не го е набил — помисли си Димитър. — Но дори и така да е, тя няма да знае, че аз съм го организирал“ — успокои се той.

Още докато отключваше вратата на апартамента, настроението му сякаш се върна.

* * *

На никого не бива и да се пожелава това, което се случи, щом бившият майор от държавна сигурност влезе в антрето. Светлана излезе от хола и още докато баща й си събуваше обувките, каза ясно, с някакъв особен, студен и леко треперещ глас:

— Ти повече не си ми баща. Изчаках те само да ти го кажа — и тя тръгна към вратата.

— Светле, Светле, чакай малко, бе. Какво е станало?

— И питаш! — тя се спря и се обърна. — След всички злини, които си причинил на мама.

— Защо ме обвиняваш за неща, които не знаеш?

— Защото прочетох делото. Ти си разбил живота й с лъжи. Направо си го отнел. Знаеш ли какво е преживяла в Раднево? По-добре е било да я блъснеш от балкона. Или да поръчаш на някой от агентите си. За да си чист пред хората.

— Защо на мен приписваш всичко бе, Светле? Хората, свидетелите — тях обвинявай. Аз даже се опитвах да я защитя.

— Господи, какъв лъжец си! И за Матей ли ще кажеш, че нищо не си му причинил?

— Не съм го бил аз бе, Светле.

— Тогава откъде знаеш, че е бит? Кажи, де? Откъде? Ти си организирал всичко. Сега искаш и моя живот да разбиеш. Някой ти е внушил, че ти и твоите едновремешни колеги сте всесилни. Тогава наистина сте се разпореждали със съдбите на хората както ви скимне. Ти и сега сигурно си мислиш, че можеш да смачкаш и унищожиш всеки, който ти се изпречи. Жена, бъдещ зет, дъщеря — няма значение. Само че с мен и Матей няма да успееш. Тръгвам си от тая проклета къща. А теб нека Господ те съди.

— Светле, чакай, ще ти обясня всичко. Изслушай ме, баща съм ти бе, Светле.

— Вече не си. Ще приема моминското име на мама. От теб занапред само ще се срамувам.

— Чакай бе, Светле — каза той с треперещ глас, но в антрето вече нямаше никого.

Вратата хлопна и адвокат-майорът о.р. Димитър Иванов остана сам-самичък.

Усети, че му прилошава, и тръгна към хола с последни сили. Отвори вратата, но преди да стигне до телефона, в главата го блъсна сякаш изстрел от колт 45 или по-скоро простият, но далеч по-безотказен чук на съдбата. Прочутият из старозагорско корав някога разведчик политна и се строполи на пода.

Когато се свести, вече свечеряваше. Огледа се, без да разбира къде се намира, и тръгна към прозореца. На запад небето червенееше и слънцето се беше спряло над покривите и дърветата — кръглолико и радостно като в детска рисунка, сякаш за да може той да го види и да разбере какво е загубил. Но Митко Динята не разбра нищо. Само се засмя с характерна тиха усмивка.

Състрадателни съседи го заведоха след два дни в психодиспансера, но оттам, след като го освидетелстваха, го пуснаха да си ходи. Местата трябваха за по-сериозно лудите. То и бездруго цялата държава си беше откачена. Пък и той вече никому нищо лошо не би сторил. Отпуснаха му пенсия, която не беше малка, а и той си изкарваше по някой лев допълнително — научи се да пълни кофите и да подрежда букетчета на лелките, които продават цветя на гробището. Така се изпълни предсказанието на леля Ванга и Митко заживя сред цветя, без въобще да е умрял.

* * *

В понеделник Матей отнесе в полицията жалбата си за причинени средни телесни повреди. Когато преди това каза на Божидар за намерението си да търси защитата на закона в институциите, които съгласно общодостъпната информация служат за тая цел, той се подхилкна и му разправи случай, уж станал с него в София. Събужда се той посред нощ в хотела от алармата на колата си, поглежда през прозореца и що да види — двама юнаци крадат тъмночервения му баварец. Вдига веднага телефона и звъни в полицията. Дежурният сержант го пита сънено какво иска. „Долу на паркинга пред хотела ми крадат колата“ — казва в скоропоговорка Божо. „Какво, какво?“ „В момента ми крадат колата на паркинга“ — повтаря Божидар. „Хубаво, ама сега аз нищо не мога да направя. Колегите са по задачи и кой знае кога ще се върнат. По-добре елате утре сутринта и подайте жалба“ — казва сержантът и затваря.

„И ти какво направи?“ — беше попитал Матей. „Слязох долу и ги попитах мога ли да им помогна с нещо. Вечерта бях откачил акумулатора и двамата юнаци още се мотаха. Те се опитаха да се пошегуват и ми казаха да бутам, че не могат да запалят.“ „И ти кво?“ — беше го попитал Матей. „Ами какво — бутнах, те запалиха и се блъснаха в стената. Воланът също беше блокиран.“ „И после?“ „После те се развикаха «Кой си ти, бе?» и аз викам «Ами, собственикът».“ „И после?“ — беше се засмял Матей. „После не им беше до смях. На сутринта — беше продължил Божидар — отидох в полицията. Исках да разбера кой е бил дежурен. Там един следовател ми показа осемстотин папки с жалби, по които работи. Не се събираха в стаята му и половината от тях бяха при колегата му.“ „Той да не би да е имал по-малко случаи?“ — беше попитал Матей. „Не, просто бяха използвали, че стаята му е с по-голяма вместимост — беше отговорил приятелят му. — Сега си помисли: Защо редовият дежурен полицай реагира така? Ами защото такава е практиката и защото никой няма да му потърси отговорност. Значи системата не само толерира, тя е генераторът на това беззаконие. А от кого се организира всичко това? От висшестоящите, от магистратите. От блюстителите на закона. От защитниците на правдата. Те са онези, които убиват правосъдието и самата идея за закон и справедливост. И защо могат да го направят? Защото са недосегаеми. И никой не може да им повлияе, защото се самоизбират и се самоназначават. Така те гарантирано могат да бъдат безнаказано над закона и значи въобще не им пука за него. Дори сред местната им орда да има безкористен страж на закона, да не мислиш, че ще ти се падне на теб? А ти искаш да им се жалваш. Ще ги караш да се откажат от неограничената си власт и всички мислими блага, които тя им носи. И да тръгнат да търсят твоята, както се казва на английски, homespun truth^[89]. Ако го направят, накрая може да се наложи те самите да се разследват. Нали се сещаш тогава как ще се отнесат към твоя случай? Затова, по-добре не се напъхвай между шамарите.“

Матей не осмисли поучителната случка, която му разказа Божо, и свързаните с нея прости заключения. Вместо това реши да се жалва.

След два дни го повика следователят. Беше мургав мъж с прошарена коса, облечен в тъмносин, износен преди години костюм. Стоеше пред една музейна пишеща машина с неясна марка и го гледаше уморено. На бюрото му имаше разхвърляни папки, пепелник, пълен с угарки, и пластмасова чашка със засъхнало кафе на дъното. Разпита го толкова обстоятелствено, че Матей си помисли да не би да търси сюжет за роман. После му каза, че ще изпрати преписката до прокурора със становище да се заведе производство срещу неизвестен извършител.

— Ами това е все едно да ми посочите за изход някоя задънена улица — опита се да се изрази образно Матей^[90].

— Ако имаш проблем с уличната маркировка, обърни се към КАТ — каза кисело следователят и добави: — Толкова от мен. Останалото, както казва Шекспир, е в ръцете на прокурора.

Матей си тръгна малко умърлушен. И през ум не му мина, че благодарение точно на тая задънена улица, в която е забит следствения процес, се разминава с нещо доста нездравословно. Думите на следователя само потвърждаваха обезсърчителните изводи на Божидар, но Матьо заживя с надеждата за добър край. Ама то как да я караме без тая пущина?

* * *

Прокурорът Красимир Резашки прочете заключенията на следователя и се замисли. Описанието на неизвестния извършител подозрително съвпадаше с дразнещия го отдавна образ на негов племенник, а именно на тоя калтак Румен Резашки, по-известен в някои среди от прокурорски клиенти като Румен Гоча. Вечерта Красимир го извика у тях.

— Как е калимерата, чиче? — изцепи се от вратата племенникът. Беше чул тая дума наскоро и му беше станала любим лаф.

— Ще ти дам аз на теб една калимера — озъби се чичо му. — Ти сигурно си мислиш, че това е нещо като далавера.

— Ами да. Не е ли тъй?

„Добър ден“ означава, чиче. Сядай — направи съответстваща на длъжността му гримаса прокурор Резашки и го подложи на кръстосан разпит. Умееше ги той тия работи и Румен бързо призна, че да, скоро е опердашил някакъв неизвестен журналист. — Хич даже не е неизвестен, дръвник такъв — кресна чичо му. — Набил си собственика на „Загорска поща“. Ако разбере, че се ти, спукана ти е работата. Ще те съди до дупка. Няма да можеш да му се наплатиш цял живот — заплаши го г-н прокурорът с огромно обезщетение, защото неговият племенник нямаше да се стресне от някакъв си кратковременен престой затвора. Той и по-продължителен нямаше да го уплаши.

— Ама аз взех за това само две хилядарки бе, чиче.

— Кой ти ги даде, бе, тиквеник такъв.

— Чука — каза отчаяно племенникът му — Миньо, нали го знаеш?

— Знам кой е — каза троснато прокурор Резашки. — Ще видя какво мога да направя. Сега си тръгвай и да не съм чул за други сакатлъци. Да не си посмял, щото следващия път ще те оставя ти да обереш парсата. Нали ти е ясно?

— Да, чичо — каза Гоча. Нищо не му беше ясно, освен че тогава ще плаща някакви огромни пари, ама колко — сто хиляди ли, милион ли — нямаше и представа. И през ум не му мина, че с чичо му носят една и съща фамилия.

Като остана сам, Резашки си сипа чаша многозвездна Metaxa и се отпусна тежко на кожения си диван. Това диване, племенникът му, за малко — както казват прокурорите — да го насади на пачи яйца. Ако битият не беше шеф на известен вестник, можеше да го притисне, даже ячко да го притисне. Докато разбере, че трябва не само да забрави, а дори да благодари, че се е отървал леко. В тоя случай обаче работата можеше да се разсмърди. Колегите му от разни други медии сигурно щяха да застанат от солидарност зад него. Кой знае каква пушилка можеше да се вдигне. От тия журналисти — само бели. Внезапно се сети, че тоя напердашен юнак и с председателя на съда се беше заяждал преди време. „Хъ“ — каза дълбокомислено г-н прокурорът. Докато не се появеше реална заплаха, не биваше да вади, дет’ се вика, нож на такова хапещо куче. Виж, ако някой от колегите му се окажеше рода на тоя досадник и почнеше да изнервя обстановката, тогава вече… Да. Резашки отпи успокояваща глътка и въздъхна. Докато изпие брендито си, успя да прегледа и другите две дела срещу неизвестни извършители, които беше взел „за домашно“. От време на време се случваше да разпознае в тия разбойници някой от най-важната категория на „нашите хора“. Трябваше непрекъснато да е нащрек.

Ненапразно беше зам. окръжен.

* * *

Оттогава изтече доста време. На Матей му се случиха различни неща, главно все хубави, и той позабрави за случая. Божидар го подсети един ден. Матю написа запитване до прокуратурата, но не получи отговор, а когато отиде в деловодството, му казаха, че при тях няма и никога не е имало подобен материал. Тогава Светлана се зае с изчезналата преписка и първото нещо, което откри, беше, че тя се намира в чекмеджето на зам. окръжния прокурор. „Навярно съм я скрил от самия себе си“ — пошегува се видният магистрат без сянка от чувство за вина или поне неудобство. Скоро след това Матей получи известие, че „прокуракурата“, както я беше кръстил самият той, отказва да образува предварително производство, защото липсват убедителни данни за такова.

„Възможно е натъртванията и изкълчването да са причинени например от падане по стълбите — пишеше виделият какво ли не магистрат. — Не е имало свидетели, а липсва и медицинска експертиза от съдебен лекар. Съгласно закона, мнението на дежурния лекар от «Бърза помощ» не е меродавно. Въз основа на тези факти и ръководен от вътрешното си убеждение, отказвам да образувам предварително производство.“

Това беше. Въпреки че прокурорът беше дал своето становище въз основа на нещо толкова непоклатимо, като вътрешното си убеждение, Матей реши да обжалва. От Апелативна прокуратура върнаха преписката с резолюция да се преразгледа отново, като се поиска експертно мнение от съдебен лекар. Прокурорът отново се вслуша във вътрешните си гласове, а те му казаха същото, което и първия път. Матьо отново, прокурорът пак така. Когато взеха да губят броя на омагьосаните кръгчета, Светлана внесе жалба в съда.

И какво се случи? След две седмици съдията Х.У. (Харалампи или още Хари Узунушев) тъкмо прибираше двата топа ксероксна хартия, която беше отмъкнал от правосъдното ведомство. Трябваше му за най-различни служебни работи — ескиз за присъда да нахвърли, сметките за тока и водата да провери, а и спиралки и причудливи юридически фигурки обичаше да извайва, докато разсъждаваше над сложния характер на правната материя. Извади няколко листа, поглади ги с ръка — хубава беше, и със съжаления ги остави. Бързаше и не можа да направи дори едно цепелинче за внучето. Беше се наканил да тръгва на лов и тъкмо се застяга, когато му се обади Резашки и му изложи проблема. Трябваше нещо там да присъди за някакви си битови проблеми, ее… от общ характер. Хари веднага му каза, че отива за зайци — беше му пламнала главата — и няма време за глупости, но затова пък ще му остави една подписана бланка, за да може той да напише присъдата. И бездруго беше доста пийнал, когато разглеждаше папката, и не помнеше за какво е жалбата. Но нямаше страшно: с повечето именити из старозагорско прокурори бяха от една ловна дружинка и си имаха пълно доверие. Как иначе можеш да стоиш до човек със заредено чифте, ако му нямаш пълно доверие? После Хари отиде към Аибунар и по пътя изтрепа доста разнообразен дивеч, както подобава на един зам.-председател на съда. Тия дръвници от парламента, като са направили така, че да не можеш да стреляш по тъпите подсъдими, барем някой заек да гръмнеш^[91].

* * *

Когато Божидар научи за резултата от прошенията до съда и прокуратурата, се смя, както се беше изразил един висш магистрат, дълго и продължително.

— Да не мислиш, че ако имаше становище на съдебен лекар за средна телесна повреда, прокурорът щеше да образува предварително производство? Нали се сещаш какво щеше да направи? В такива случаи се назначава контрасъдебна експертиза. Тя щеше да докаже категорично, че не само няма никаква „средна телесна повреда“, ами такъв инцидент въобще не се е случвал. Ето тази експертиза щеше да допадне на вътрешното му прокурорско чувство — захили се той. — Въобще тук нещата са като във вица: Щирлиц излиза от кръчмата и някой го цапардосва по тила. Обръща се — той бил асфалтът.

— Не го знам тоя — захили се Матей, — само че не виждам връзка с разговора ни.

— Прав си. В твоя случай цапардосването е отпред, докато се опитваш да пробиеш стената челно.

— Какво да правя друго?

— Докато не я блъскаш с глава, опитай да използваш това твое пробивно оръдие на труда и за кратки размисли. Пробвай да откриеш кой зарежда социалните взривове и кой наглася таймерите им. Опитай се да разбереш тайните механизми на скапаното ни общество. Ето, ти например търсиш справедливост в съда. Защо? Не знаеш ли близката ни история? Тая институция е пряк потомък на най-уродливия местен правосъден израстък — „народния съд“? Комунистите го направиха по модел на ония обществени метастази — съветските тричленки^[92]. Не може да не си чувал колко невинни хора избиха „в името на народа“. После вече нямаше кой да ги озапти. За една петилетка те превърнаха съдебната ни система в механизъм за заобикаляне и за открито прегазване на законите. А нашият цар^[93] се е погрижил пак да дърпат кончѐтата — ако не те, техните синове и внуци или подбраните им креатури. Само че злото сега е маскирано зад любимия ни демократичен камуфлаж. Да не си мислиш, че убийствената му сила така е по-ограничена? Да не би някой да контролира магистратите ни? Да не би някой да може да потърси сметка на тия блюстители на неправдата?

— Божо, ясно ми е, че в нашия съд няма справедливост. Но аз мисля, че всичко един ден ще се промени. Какво да правя дотогава? Да чакам търпеливо ли?

— Нали ти казах какво да правиш? Анализирай. Разсъждавай. Ти почти беше стигнал до правилното заключение. Обаче в оная твоя статия липсваха главните виновници за това, дето загубихме половин век в изолатора и сега се състезаваме вече само с албанците и папуасите.

— И кои са тези виновници, дето съм ги изпуснал? — попита с кисела усмивка Матьо.

— За единия от тях няма да говорим. Сега не му е времето. А другият е целокупният ни народ. Нали ти е ясно, че цялата управляваща пасмина е само част от него. Неотделима част. Тея разбойници да не са ескимоси? Или анунаки? Българи са. Тогава няма защо да се чудиш откъде се взема у тях тая алчност, крадливост, завист и мързел. Те идват, бих казал, от тъмните дълбини на неясната ни българо-славяно-трако и изобщо мамата си тракала същност. Вирусът на социализма^[99] е само секретният информационен ключ, с който господарите на нашия свят просто отключиха злото в душичките ни. Ти виждаш как се лее на поразия наоколо и трови всички ни. Такива сме били, когато са загивали царствата ни — разединени, озлобени, сякаш дошли на тоя свят главно да се мразим един друг и да си причиняваме колкото се може повече беди. Не зная дали има спасение. Казват, че ако заболяване като нашето се проточи толкова дълго без да се лекува, изходът е летален. Според мен вече сме в такава фаза, че може да се надяваме само на просветление и милост свише.

— Не те разбирам.

— Нищо. Ще разбереш, когато му дойде времето. Дотогава ще ти направя едно предсказание. Докато не ни осени просветлението, ще живеем в царството на кривите огледала, както хубаво си го написал. Ще ни управляват пак познатите мутри от миналото. Сега вече ги наричаме олигарси, защото успяха — както съм повтарял — да докопат истинските пълномощия за управление. Ония, зелените, дето ги изобрети моят дядо Амшел^[100]. Едно време ви бях разправял, че всички системи на социализма се израждат в своята противоположност. Надявам се, че ти е ясно как сред нашите социалисти се заформиха най-големите ни капиталисти. Затова и уж лявата столетница, дето ни управлява от десетилетия, е всъщност най-дясната ни партия. Само че по цял свят десницата защитава интересите на богатите капиталисти, а не на бедните смотаняци. Двуличието на нашите социалисти си е достатъчно гадно, но има и още нещо, което допълнително усилва чувството: знаеш, че парите на всички от едно ниво нагоре у нас са, съвсем меко казано, мръсни. Затова тая вмирисана отвсякъде мимикрия се прикрива с традиционните опашати лъжи и лицемерна лява фразеология. Тук на помощ идват и другарите от синдикалния дом на профсъюзите — подхилкна се Божо. — В общи линии това са простите трикове, с които водят за носа електората. Той и без друго предвидливо си е видиотен до необходимата степен още от соца. Председателят Мао и династията Ким показаха, че тоя процес няма граници^[101]. Интересно е и кой режисира целия спектакъл, но това е една друга тема.

— Социализмът вече го няма. Затова всичките тия теми можеш да ги сложиш в един наръчник: нещо от рода „Змейовете — вредни или полезни. Изкуството за тяхното отглеждане. Как да ги трепем с подръчни средства и да транжираме месото им“.

— Не си прав — подхилкна се Божо. — По-жив от всякога е. Ако не го разбереш, ще те цакат час по час. А и диктатурите са естествено състояние на обществата — поне на онези, чиито механизми са разстроени като физиологията на нещастник, получил интензивен дрисък. Нали знаеш каква жива мъка е за тялото и за духа. Трябва да ги познаваш, драги, ако искаш да не си само текст без илюстрации в справочника за неудачници.

— Някой казвал ли ти е, че си роден политик? Като те слушам, и се питам: що не вземеш и ти да направиш една партия? Аз ще съм първият ти симпатизант. Само не чакай от мен членски внос, щото мразя да давам пари на политици.

— Не мога да направя партия, каквато ти се иска, защото на нейното място се е пльоснала столетницата. Левите идеи пък не са ми по сърце. На всичко отгоре и са компрометирани за дълго. Пак благодарение на тая проклетница. Да не пропусна, че и десните могат да се окажат в крайна сметка леви. Или поне левашки колкото тях. И в това тресавище повечето омерзени търсят дясното пространство. Струва им се, че е празно, а пък то не е. Повечето усещат измамата, но не могат и не могат да разберат как ги будалкат. И продължават да си гълтат дневната доза от хранилките за лапнишарани. Но то това е само част от големия спектакъл.

— Е, тук не си съвсем прав. Има и други десни сили — само да успеем да ги консолидираме. Ей на, оня ден в редакцията дойдоха представители на едно ново гражданско общество с такава цел.

— Кой те баламоса с тия „десни сили“, бе? Отлюспени са до една от БСП-то и повечето са си още с ДС в абревиатурите, само че не е от „десни сили“. От мен да знаеш: в България едва ли през следващите петилетки ще бъдат допуснати до властта хора, които не са потомци на бившата номенклатура или нейни хранени хора. И повечето ще имат досие в Държавна сигурност. Мутиралите комунисти не бутат гювечи. Те, откакто са взели властта преди петдесетина години, не я пускат и няма да го направят. Превърнаха се в нещо като раса от властимащи и успяват да устискат, защото намериха идеалната форма за целта. Преобразуваха цялата държава в мафиотска структура начело с мафиотската си партия и разпаднаха келявото ни царство на хиляди мафиотски кръгове и кръгчета. Нали си спомняш изразите от речника на местната камора? За разпознаване — „праща ме другарят еди-кой си“, за принадлежност — „той е наше момче“, и за взаимопомощ — „ти на мене, аз на тебе“. И законът за омерта е в сила — особено когато се подготвят разпределението „под тезгяха“ и ударите в гърба.

— Спомням си ги. Имаше даже време, когато се надявах и аз да стана „наше м’че“. Имаше много привлекателни моменти, ако успееш да се докопаш до червената книжка. Ама не ме огря. Но въпреки долните й номера, оная татковина ми се струваше доста монолитна.

— Да. Тя само формално беше разделена на един куп измислени структури. В действителност, както учи марксистката диалектика, тя се делеше точно на безброй единни и сплотени мафиотоподобни общности. Тогава те бяха скрити от погледа на милионната маса наивници, но сега вече са видими за всички. Енергетиците какво са? Мафия — на теб ли да ти го казвам. Полицаите? Една от най-сплотените. Ами митничарите, а? Кой не ги знае тия нагли мафиоти? Както и всички останали — лекари, депутати, магистрати, синдикалисти и сякакви други мъдуристи — където и да погледнеш, навсякъде ще откриеш основното държавно звено: мафиотското кръгче. Още в библията е казано, че човешкото общество се гради на най-важната си ценност — на семейството. Основната клетка на нашето обаче не е то, а именно това проклето кръгче. Всичко у нас става с мафиотски похвати и чалъми: изборите, назначенията, търговете за държавни поръчки, конкурсите… Всичко. Кой знае колко са и официално разрешените мафиотоподобни общности: там разни масони, тамплиери, ротарианци, цял куп техни разновидности и всякакви подобни секти. И няма кой да промени това пагубно статукво. Някога сравнявах скапаното ни общество с лепрозариум и умувах дали има лечение нашата обществена проказа. Сега вече почти съм сигурен, че няма. Обществото може да се опира само на Божия морал, а комунистите подмениха точно него с атеистичния си отровен двойник. Именно неговият сатанински характер поражда мафиотските структури^[102]. И тук не става дума за Луцифер като извънземен носител на светлина и знания. Сатанизмът в нашите представи е синоним на отрицанието на Божието слово и атеистичните внушения на комунистите. Те пораждат тия метастази, от които вече така сме се разкапали, че едва ли ще можем да се оправим. Поне в обозримо бъдеще. Затова бившите номенклатурчици, техните роднини и мекеретата им държат толкова яко властта. Мафиотската структура е страшно устойчива, особено ако се изгражда в среда от морални отпадъци. И искам да ти кажа, че тя напълно устройва чичо Соломон и моите братчеди.

— А народа, къде го забравяш? Нали е ръководна сила? Нали е демокрация? — каза Матей с артистична високопарност.

— Ти сигурно се майтапиш. Виж, сега няма да те питам кого точно причисляваш към народа и защо толкова харесваш тая демокрация^[103]. Само ми кажи, какво общо има тя с гръцкия си първообраз? Това да не ти е събор на агората? Пък и ако си чел малко, щеше да знаеш, че до него достъп е имал не демосът, а определен елит. При днешния фалшификат управлението е в ръцете на една клика от посредници. У нас това са все стари муцуни, техните копелдаци, протежета и хранени хора. Не можеш да ги контролираш, не можеш да им попречиш, не можеш да ги отзовеш. Също като в предишния обществен строй. Затова аз използвам вместо пълната с фалшиви или безсмислени компоненти демокрация, далеч по-съдържателното понятие пазарен социализъм. Да не говорим, че непрекъснатите превъзнасяния и агитации за тая мъглява категория прикриват империята на финансовите суперолигарси. Всички до един от родата на дедо Амшел. Ако не си разбрал, демокрацията е прикрита власт на най-богатите. И защо въобще определящ за теб е народът? Аз досега на кого обяснявах, че точно той е основният носител на мафиотския дух? Какво правеше тая сбирщина при соца? Мързелуваше и крадеше на поразия. Кой каквото завърне — от недодяланите боклуци, дето се произвеждаха из фабрики и заводи, до тънката материя на Кашел-Мордохаевото работно време. Нали то беше основната мярка за „труда“. Да откраднеш от него, беше най-лесната и блага кражба. Да бичиш часпром^[104], да хайлазуваш, да се скатаваш по някой от хилядите изобретени начини — всичко това ставаше все докато си уж „на работа“. Така крадеше твоя народ — до каквото се докопа и колкото може. Циганите били най-големите крадци. Глупости. Те са дребни играчи. Ако ги нямаше пунктовете на нашите прекупвачи, къде щяха да влачат отмъкнатите далекопроводи, жп линии, разпарчетосани статуи и фонтани? Тея наши юнаци да не би да не бяха наясно, че са крадени? Ако пък ги нямаше заложните къщи на момчетата с тежките ланци, какво щяха да правят мангалите с изтарашеното из къщи и мазета? Примери за подобна симбиоза има колкото искаш в животинското царство.^[105] Важното е, че истинските баш хайдути по традиция винаги са били точно българите. След известната ти от историята хилядолетна селекция, най-накрая комунистите превърнаха потомците им в една деструктивно настроена, завистлива и вечно злобееща маса с отработени навици за скатаване. И с особено развита способност да забърсва де каквото завърне. Ето това е народът ти. Това е ръководната сила, която ще гради новия живот. Още в началото на по-предния прогресивен строй тоя твой народ сам се отрече от най-важното си право: да избира съдбата си. И го повери на партията. Ама на него за какво му е?

— Как за какво? Да направим гражданско общество. Да построим истинската демокрация. Всички да караме мерцедеси.

— Оценям журналистическия ти хумор. Само че какво гражданско общество ще правим, когато основата на социума ни са завистта, омразата и повсеместният мерак да прецакаме някого — агенцията по приходите, партньорите ни или поне съседите на етажа? А и ти ще ми кажеш ли за какво всъщност ни е новата мъглява цел? За какво ни проглушават ушите с тая коварна гръцка измислица както навремето го правеха със соца? Като сме се измъкнали от опекунството на падишаха, сме минали без нея. Искали сме просто единение, независимост, силно царство и просперитет за всички. Сега вместо това мъдруваме до посиняване за европейските ценности, крадем, лъжем се един друг и сме разцепени по всички шевове, а държавоподобното ни образувание е жалка история. За разлика от началото на миналия век, банките, енергетиката и телекомуникациите ни са в чужди ръце, политиците ни са с досиета, капиталистите ни са мошеници и кредитни милионери, а управляващите по принцип са си за затвора. Каквото и по-значимо да поискаме да направим, задължително трябва да питаме големия брат. Ако след дълги просии и пазарлъци той ни разреши, ще го правим с чужди компании и с еврозаеми. Затова няма да ги има единението и еуфорията, нито шеметния подем от ония години след Освобождението. И няма да потръгне скоро царството ни. Напоследък все по-често си мисля, че това повече май няма да се случи.

— Как да потръгне, като сме последните бедняци?

— Според проучвания на гилдията на свободните сарафи, най-многобройната прослойка в България не са бедняците. Имаше и време, когато си мислех, че мнозинството е на излъганите. Но най-новите резултати показват, че с постоянен кворум у нас са моралните маргинали. Обществото ни се състои главно от хора, за които старозаветните морални норми струват колкото употребена хартия. От оная, дето пунктовете за вторични суровини не я приемат за рециклиране. Заради това нашето царство се гради върху четири кита: трите класически — на завистта, безогледното плячкосване и наглите лъжи, а четвъртият е омразата, дето я отгледаха комунистите. Сам може да се сетиш, че в такива реалии моралът ни ще е като на апашка задруга, а законът ще си остане врата в полето. Но те хайдушките идеи от край време резонират^[118] с народните въжделения. Това е собствената ни честота. Партията кърмилница приложи в тая посока и изпитаната мичуринска селекция^[119]. Отглеждаше мошениците, мързеливците и завистниците като зелки. И ти няма как да не виждаш най-преките и може би фатални резултати. Най-лошото в цялата картинка е, че хората, които трябва да дават морален пример и да поведат останалите към спасение — нашите народни капиталисти и уж родолюбиви политици — са тъкмо водещите специалисти по пладнешки кражби, безчестни номера и данъчни измами. А и как да е по-различно, когато протосоциалната маса, от която се ражда елита ни, се състои предимно от морални отпадъци.

— При теб нещата да не са по-различни?

— И аз съм от недрата на народа, бе. Но понеже на мен никой не ми даде куфарче, това, което имам, успях да си го спечеля сам. При това сравнително честно. Вярно, гледал съм да преметна данъчните и да заобикалям закона, но вече се мъча да приключа с шмекериите, защото знам: Господ не прощава на ония, дето плюят на заповедите му. Вероятно си забелязал от фолклора, че хайдутлукът е в основата на обществената ни нагласа от памтивека. А пък откакто тея терористи и пладнешки разбойници дойдоха на власт преди половин век, минахме всички граници. Това няма да донесе добро. Затова трябва да се спрем. Дано юнаците, дето извършиха зулумите, получат просветление и върнат заграбеното. Или поне да им го прибере някоя нова народна власт. Но то дори и да изловят крадците, пак ще се срамуваме и ще се чувстваме омърсени.

— Ние пък защо?

— Защото сме траели всичко и защото сме живели в тая смрад сякаш ни е роден дом. И тоя срам и омерзение ще ни ядат отвътре поне докато сме живи. Напоследък наистина си мисля, че царството ни е обречено. Струва ми се, че вече могат да се видят първите признаци на това, което приближава. Старите хора казват, че когато Господ иска да затрие някого, най-напред му взема акъла. Сещаш ли се, че близо милион^[126] от най-умните и предприемчиви млади хора вече изтече на Запад? Колко от тях, според теб, са останали тук? Как ти се струва — дали можем да се възстановим след такова кръвопускане?

— Не зная. Ти ми кажи.

— Според мен май няма шанс да се оправим.

— Ми тогава що още стоиш тук?

— Това, драги, е видимост. Съвсем скоро ще ти се обаждам от околностите на Париж. За родителите на Радостина пък ще купим някой по-далечен чифлик край Лоара. Все пак ние идваме тук да се видим с приятелите, дето още не са избягали. А и неповторимата атмосфера на нашенските шашми и мръсотии ме тегли. Родина е това, нали знаеш вица. Както и да е. Важното е, че се махам от тоя зверилник. Само че преди да си тръгна, искам да свърша още някоя и друга работа. Първата от тях е да ти покажа една малка корида.

— Каква корида, бе? Да не си внесъл испански бикове?

— Ела с мен довечера и ще видиш — каза усмихнат Божо.

* * *

Като се прибра, вкъщи нямаше никого и от нямане какво да прави той отново се замисли за разговора си с Матьо. Защо непрекъснато наричаше крадци предишните важни и отговорни другари, а? От кого бяха крали? От държавата ли? Те нея всички си я представят като някакво абстрактно многоглаво, тъпо и най-често проклето животно, което нас гони до дупка, а на други изсипва от ро̀га всички ония благини, за които напразно драпаме цял живот. Така ли е наистина? Какво беше казал Луи XIV? L’état, c’est moi. Така е било. Той е вземал решенията, той е бил властта, той е въртял държавното кормило. Наляво и надясно. Нищо съществено не е могло да се случи без неговата кралска воля. Той е ковял бъдещето, като духа върху печата и го праска върху указите. Но щом командва всичко, значи кралството си е негово. Къде се разпорежда човек? У дома си, в имотите си. То това означава нещо да е твое. Да правиш с него каквото си пожелаеш. А другарите какви бяха? Недосегаеми господари. Те решаваха, те колеха, те бесеха. Като краля слънце. То това си беше социализмът: другарски феодализъм. „Е, може да се каже «плюс електрификционна болшевизация на цялата страна»“ — подхилкна се той^[128]. Следователно те са били сайбиите. Ами тогава, начи, нищо не са крали. То всичко си е било тяхно. По силата на закона. Техният, ама закон. Парламентът нали го е отгласувал. Може да е било бездушно, но пък винаги — единодушно. И в тези размирни времена те просто предвидливо се постараха да си запазят собствеността. Вярно, че на Девети малко апашки са си я присвоили, но накрая всичко крадено вече си беше тяхно. Дет се вика, по давност. Сега най-после си имат и нотариални актове. Крадци били. Глупости. Човек не краде от неговото. Я по-добре да се поразкърша, че довечера ще съм на физзарядка — помисли си Божо и заклати радостно глава.

* * *

Вечерта двамата тръгнаха пеша. Матей се зачуди защо приятелят му е облечен с лъскав мутроанцуг, но той само се засмя.

— Ако искаш да си незабележим за враговете си, трябва да се слееш с тях.

— Пак не те разбирам. Кои врагове? Какво сливане? Днес само със загадки говориш — промърмори като недоволен редактор Матей.

Повървяха малко и стигнаха „Орион“.

— Погледни сега през прозореца. Мисля, че една от ония мутри на крайната маса отговаря на описанието ти. Викат му Гоча. Днес на обяд Чука говореше с него — каза Божидар и погледна приятеля си. Беше пребледнял.

— Той е — каза пресипнало Матей. — Мамицата му, той е. Това е проклетото копеле, дето ме нокаутира.

— Гледай сега какво ще се случи.

— Какво ще правиш? Не влизай, моля ти се. Ще те набият, а после ще те арестуват и за хулиганство. Нали знаеш, че тия бандюги са вързани с магистратите?

— Споко, бе. Стой тук и само гледай.

Божидар влезе в ресторанта, доближи се до юнака и му пошепна: „Имаме да оправяме една работа с теб. Ако не те е страх, ела отвън.“

Гоча го изгледа от долу нагоре. Беше някакво старче. Изглеждаше спортно. „Може би е някой тренер по волейбол, еба ли го“ — помисли той и излезе. Не му мина през ум, че не го беше виждал по залите.

— Кажи какво те мъчи бе, старо? — каза нахално Гоча и чак тогава забеляза Матей. — Оо, това ли било? Един срещу двама — добре, бе. Честно е. Даже още един можете да си вземете в отбора.

— Само с мен ще потренираш. Обаче не тук, че аверите ти може да ти дойдат на помощ.

— Където искаш, градски — каза наперено Гоча.

Завиха зад блоковете и спряха на първия паркинг. Матей ги следваше уж спокоен, но чувстваше сърцето си в гърлото.

— Тук, юнак — каза Божо и отскочи назад. Кракът на Гоча мина на сантиметри от него. Това, което последва, напълни душата на Матей. Не беше виждал такава… корида. Божидар разхожда по терена това яко биче елегантно и артистично като истински тореро. Би го, събаря го, рита го, а накрая му изви ръката по особен начин и тя изпращя. Гоча измуча, Божо го изрита в слабините и го остави свит до една жигула.

— Не съм ти градски, селяндур такъв — каза приятелят му. — И да не съм чул, че пак си се бил с журналисти. Ще ти откъсна ушите. Те и без друго ти пречат на тепиха. Нали разбра?

Гоча измуча отново и Божидар го остави.

— Хайде да си вървим — каза той. — Кво да правим тука повече? Няма да му оказваме първа помощ, я.

Матей се засмя. Беше му станало неочаквано леко. Но не бяха се отдалечили и на петдесетина метра от бойното поле, когато усети сякаш някакво странно съжаление към врага си. Не трябваше да се размеква. Той пощади ли го там, на стълбището? „Сигурно такъв е животът — старозаветен: око за око, зъб за… чене, нали така беше“ — помисли Матьо и чувството, че нещо не е наред, сякаш започна да се разтапя в припадащата тъмнина. Изглежда, не беше съвсем разтворимо в мрака, защото си оставаше — едва доловимо и притаено съвсем наблизо, това морално таласъмче.

— Съдии, а? — прекъсна мислите му Божо. — Това е съд. Нали си спомняш как казваха влахундерите? Тук протоколът се фа̀че на самото място^[129] — подхилкна се той. — А ти повече не се занимавай с официални жалби. Съдии, прокурори, ченгета, катаджии — всички са навързани като свински черва. Да ти обяснявам ли, че те са разпънали шарените си магистратски чадъри над организираната престъпност? Те са истинските мафиотски босове в сянка.^[130] Те са основните стожери на злото. Да те просветлявам ли още?

— Няма нужда. Това за чадърите е много поетично. Ти обаче изпусна данъчните.

— Е, те са мои хора. Доверениците на народа. Спасителите на нацията^[132]. За тях не давам лоша дума да се издума — засмя се Божидар.

* * *

През целия следобед Радостина скуча вкъщи. Друг път можеше поне да прескочи до някоя от двете си приятелки, но едната беше хванала поредния мутирал хонконгски грип, а другата замина за месец при дъщеря си в Германия. Още като започнаха проблемите със здравето й, Божидар й каза, че нейните пари не им трябват — по-добре да напусне работа. И тя го послуша. Заплатата й наистина не им трябваше. Когато той донесе вкъщи първата торба с пари, тя беше попитала разтревожено откъде ги е взел. Не й се виждаше възможно да се спечели толкова много и за толкова кратко време от някакво чейндж бюро. Когато това стана система, тя престана да му обръща внимание. Само към безрадостното усещане за самота се прибави и тревогата от промяната му. Като се върнеше, Божидар оставяше с някакво показно безразличие торбите в един шкаф на библиотеката. Но тя виждаше пламъчетата в очите му. Стана и по-нервен и раздразнителен — като в първите години след сватбата им. Избухваше често за дреболии и започна да закъснява редовно, сякаш имаше любовница. Можеше да мълчи цял ден, а погледът му — внимателен и малко насмешлив преди — сега стана вглъбен и отчужден. Веднъж посред нощ тя се събуди от болки в стомаха и на път за аптечката в банята, надзърна в хола. Той гледаше замислено натрупана на масата камара долари и марки — а вечерта ги бе хвърлил уж небрежно в шкафа. Накара го да си легнат, но сърцето й вече беше свито в лоши предчувствия. Скоро се преместиха в ново жилище и първото нещо, което той взе за него, беше една внушителна тежка каса. Още от първия ден тя я възприе като съперница, намрази я и започна с нея тайна борба. Опитваше се да спечели вниманието му: приготвяше домашни гозби и вкусотии, които той преди обичаше, смени гардероба си, започна да си слага грим и да си прави прически. Напразно. Божидар дъвчеше замислено вечерята си, без да забелязва какво яде. Можеше да сготви и старите му обувки — той пак щеше да бучи разсеяно залци и да ги гълта набързо, сякаш нямаше търпение да извади пачките банкноти и да ги заразглежда като колекция от автентични гравюри на стари майстори. Понякога забелязваше новите й дрехи, друг път — не. Случваше се да не забележи дори новата й прическа. Радостина все по-често си мислеше, че тия проклети пари са го обсебили, и не на шега се уплаши. Ходи няколко пъти на църква да се моли Света Богородичка да ги закриля и Божидар да стане отново същият, какъвто бе по-рано. И това се случи наистина, но преди това тя се разболя.

Такива мисли й минаваха, докато стоеше пред прозореца и гледаше сивите сгради отвън. Вярно, вече беше здрава или поне така казваха всички лекари. Божидар сякаш се беше освободил от лошата магия на парите. Гледаше я както преди, веселите и малко насмешливи пламъчета в очите му се появиха отново и прогонваха лошите й мисли. Но страхът й, че всичко може отново да се повтори или да дойде някое различно, но не по-малко зло, оставаше. Искаше й се Божидар да се върне по-бързо и заедно да направят нещо, може би да избягат някъде далеч от всичко, което я тревожеше и плашеше. Това беше — не й се живееше вече тук, сред тая мътна смес от библейски пороци, страх, бедност и нещастие. Не знаеше колко години й остават, но искаше да ги изживее далеч оттук. Далеч от мутри и продажни политици, от протегнатите ръце на просещите циганета в центъра, далеч от несвършващите болки и злочестини на обеднелите внезапно, измамени и обезверени свои съграждани. Струваше й се, че даже няма значение къде — стига да можеше да се чувства радостна и щастлива, без да се срамува.

Тя видя, че колата му се подаде иззад ъгъла, и затича да го посрещне.

* * *

— Хайде, стягай се, отиваме да живеем в Париж — изтърси Божидар, щом си събу обувките.

И въпреки че допреди малко си беше мислила нещо, макар и неясно, но подобно, Радостина каза паникьосано:

— Как така в Париж? Ами тук какво ще стане? Децата още не са завършили.

— Нищо. Ще завършат Сорбоната, там и без друго е най-евтино — каза равнодушно Божо и се тръшна на креслото в хола.

— Лесно ти е на тебе, защото знаеш френски, ами ние?

— Тогава може в Кеймбридж. Разправят, че на Запад имало и други университети.

— Не става дума само за университетите. Нали сме свикнали да живеем в България?

— На какво сме свикнали? Какво прави за нас тъпата ни държава? — попита Божо и се захили. — Я донеси малко коняче, ама от бутилката на оня голям френски държавник. На Луи Тринайсети, де. Може и от малките парченца швейцарско щастие да дадеш. И дай да обсъдим делово нещата.

Радостина донесе коняка и скъпарска кутия „Линд“, Божо наля в чашите по два пръста, чукнаха се, тя каза като в молитва „да сме живи и здрави ние, децата и цялото семейство“ и отпи глътчица от това драгоценно и недостъпно за обикновените труженици^[133] питие. Той гаврътна кръчмарската коняка си за половин учителска заплата, въздъхна с френски пиянски акцент и замези с бонбон с форма на сърчице.

— Запитвала ли си се какво трябва да дава на поданиците си една държава? — попита Божидар. — При соца тя трябваше да се грижи за трудящите се — изхили се той. — По принципа „всекиму — според труда“. Мързелящите се заставяха да се присъединят към тоя основен процес. Упадъчните елементи пък отиваха в дрънголника. Всичко беше ясно. Но замисляла ли си се какво наистина трябва да прави една нормална държава?

Радостина не отговори. Въпросът му беше явно риторичен, а и тя въобще не си го беше задавала. Даже малко я досрамя — да не се запита за толкова важно нещо. В Атомната той понякога подхващаше тая тема в разговорите с приятелите им, но тя почти не ги слушаше. Все за децата мислеше и за разни други по-важни работи.

— Тя най-напред — продължи той след кратичка пауза, сякаш да й даде възможност да осъзнае колко важно, но изненадващо неясно е това понятие — трябва да ни пази. На първо време от чужди нашественици, а после и от наши злосторници. За целта създава армия и осигурява вътрешен ред — чрез онова, на което казват правова уредба, заедно с полиция, която да бди за спазването й, както и с помощта на някаква преобладаваща религия, която пък да излъчва сдържащи и напътстващи морални внушения. Нашта какво е направила? — наля той още два пръста в чашата си. — Нашествениците са ни таковали през по-голямата част от историята ни. От последните хиляда години осемстотин въобще не сме имали държава, а сега сме със статут на евроатлантическа глуха провинция. След като руснаците ни отърваха от агите, основното ядро на всяко правителство се е оказвало кажи-речи неизменно от именити въжеиграчи и шарлатани. Най-често с ярки разбойнически наклонности. С постоянни усилия нашите държавници — той направи артистично движение с ръка — успяха да адаптират към всеки пореден нов строй традициите на славните хайдушки чети, кърджалийски и даалийски орди и партизанските освободително-грабителски отряди. Ченгетата най-накрая станаха съдружници с бандюгите, предимно с мажоритарен дял. В това ООД са и митничарските бригади — подхилкна се Божо. — Религиозната ни служители доскоро бяха с ореола на мъченици. Но напоследък, когато най-много имахме нужда от тяхната подкрепа, какво правеха тия чиновници на Бога? Вместо да са опора и утеха на миряните, те си скубеха един на друг брадите и се дърлеха на кого да е свещоливницата и кой да седне на патриаршеския трон. Това е общо взето по първата точка от функциите й. След като десетина столетия ни бе опора, тя накрая това направи: захвърли ни на произвола след поредната национална катастрофа.

Радостина въздъхна. Това ли беше най-важно сега? Какво трябва да правят държавата или църквата. Те какво трябваше да направят — това беше главното.

— Освен това — достигна до нея гласът му, — за да работи системата, трябва да изгражда и поддържа езиковите и транспортните комуникации — да се разбират гражданите й и да не се разпадне икономиката й. Онези пък, които я крепят, трябва да ги защитава с митнически и разни поощрителни разпоредби. Най-накрая, трябва да поддържа системите, които осигуряват възпроизводството на нацията: здравеопазването и образованието. Следиш ли мисълта ми?

— Да — отговори машинално тя.

— За да извърши всичко това са необходими пари и тя организира събирането им от населението под формата на данъци. И може би най-важното: управлението на икономиката и всички останали системи чрез тия универсални пълномощия тя поверява на националните банки. Това прави истинската държава. Така създава оная субстанция, дето й викат нация^[134]. Какво обаче се е случвало у нас? Вместо да пази и поощрява ония, които създават поминъка и плащат държавните масрафи, преди половин век тя ги изби или ги прогони, а онези, които случайно пропусна, десетилетия ги пращаше по лагери и затвори, преследваше ги без милост или поне направи съществуването им безрадостно и безполезно. Сега пък нарочно допусна чуждите стоки да залеят пазара ни и да убият малкото ни свестни производители. На ония, които оцеляват въпреки повсеместния и непрекъснат съсипващ тормоз, искат дедесето и данък печалбата предварително. Нищо, че може въобще да не ти платят, а в края на годината да си и на абсолютна загуба. Няма значение, трябва да внасяш. А в добавка час по час нови данъци, рестрикции и задължителни реорганизации, които струват хиляди. И сега — като проклетата народна власт — държавата прави всичко, за да унищожи и смачка съсловието, което я крепи и храни.

Така беше. Тя беше свидетел на поне три ярости атаки от политическите сили срещу тях. Може би наистина беше време да се махнат. Мина й през ум, че той винаги преди някое много важно решение се аргументираше така продължително и обстойно. Преди да тръгнат от Атомната, половин час пророкува беди, ако те останат. Когато направи чейндж бюрото, пак така й обясняваше цял следобед как евреите са измислили истинските пари и управлението с тях. И какво светло бъдеще ги чака, ако се намесят в тая велика далавера. И сега вече бе взел решение — сигурна беше.

— През последните двайсетина години беше разрушена и последната крепост за скапаната ни икономика: едновремешните български банки — каза ядно той. — Почти всички бяха унищожени от тая държавна сбирщина — политическите ни мекерета. И от други братски заинтересовани сили. За пръв път от руско-турската война стожерите на държавността ни най-после са притежание на наши отколешни зложелатели и душмани. А те пет пари не дават за българския бизнес. Особено за конкуренти като нашата фирма. Какво им пука, че на такива като мен се държи царството? Вместо да ни подкрепят и подпомагат, те ни съдират кожата с лихви и всевъзможни такси, а цялата печалбата изтича в чуждите трезори. Тук със спечелените милиарди тия наши душмани не са посадили и едно дръвче. Това, ако можеше да го узнае Буров, в гроба щеше да се обърне. Дори телекомуникациите и енергосистемата ни — с две-три изключения — отдавна не са български. Каква защита има тогава националната ни сигурност? От чуждите нашественици вече ни бранят само пътищата ни. Е, не са надеждни като руските дароги — с дупки като окопи и кал до ушите — за да затъват вражите танкове, но все пак стават. И поне за тях можем да сме спокойни: ако някога се нормализират^[142], сигурно вече ще има телепортационни магистрали. Сама знаеш, че здравеопазването отдавна е в реанимацията. Казват, че вече е излязло и от нея. С летален изход. Само образованието ни се държи, за общо разочарование на прогресивните сили. Затова някои дванайстокласници още успяват да разчитат по-кратичките субтитри на американските филми. Но можем да сме спокойни, че няма да е задълго. Това е държавата ни. Нашта закрилница. Спомняш ли си някога да сме виждали нещо хубаво от тая проклетия?

Радостина отново замълча. Не можеше да си спомни. Напоследък въобще избягваше и да мисли. Обаче я чувстваше, тая тяхна държава, като зъл съсед, който съвсем ясно не им мисли доброто. Божидар и друг път й беше излагал основите на учението си (тя така не само на шега го наричаше). Но сега сякаш всичко й стана ясно като изгледан филм с предизвестен край. Наистина нямаше какво да правят в това — както го наричаше Божидар — проклето царство.

— Ние говорим най-често за държавата като за някаква зла абстрактна ламя. Знаем си, че не можем да я победим, защото няма известно леговище. Поне на благоприятните за лов места. Ако все пак тръгнеш да я търсиш, ще откриеш нещо стряскащо: зад тая удобна метафора са се спотаили и ни дебнат съвсем конкретни представители на една използваческа, алчна и проклета клика. Те са същите паразити като циганите. И тях ги храним и поим, а те за благодарност ни крадат и таковат. И не само че живеят на наш гръб, ами ни унижават и правят на маймуни. Като ни прекарат за пореден път, ний се изразяваме абстрактно, че държавата била тъпанарска. А всъщност го е направила точно тая управленска шайка. Така се получи много отчетливо, откакто структурите й се конструират с принципите на демокрацията. Напоследък обаче хранените хора на ламята яко се развихриха. Животът ни мина в разправии с проклетия им другарски феодализъм. Изглежда ще завърши пък в неговия банкерски вариант. Сега начело не с братския Съветски съюз, а вече със загадъчния Федералния резерв. Още по-прецакващ, по-безцеремонен и съкрушителен. Съчинен от същия авторски колектив, дето ни разгроми царството с простотиите на Мордехай, с тая разлика, че сега, вместо да ни баламосват с измислици за разни социализми, има безплатна опция за видиотяване чрез баламосващи приказки за демокрация и сатанизми от типа на американската мечта^[145]. Преди от повечето удари на системата не можехме да се защитим, а сега на нищо няма да успеем дори да се противопоставим. Отдавна се питам защо е така. Сякаш всички наоколо са наказани за някакъв неизвестен грях. И са пратени с доживотна присъда като на някакво кармично сметище. Дето се прераждат най-големите боклуци от по-близките части на галактиката. Ние обаче не сме от тази категория. За какво тогава да дремуцаме тук? Да ни цакат лошите ли? Като нямаме късмет и сме се родили от добрите, що да не сме поне от по-умните? Защо просто наистина не избягаме във Франция? Няма какво да правим в нашето катастрофирало царство. И без друго тук скоро едва ли ще останат свестни хора. От почти всяко семейство вече има някой избягал. Нали при соца все за Запад мечтаехме. А и сега тук да не би да има нормален живот? Затова всички са се юрнали към чужбината като държани на въже. По-богатите пращат да учат там децата си. По-бедните отиват на гурбет. Също като едно време, само че сега почти никой не се връща. Българите се топят, и националните интереси вече се диктуват от цигани и турци. Англичаните навлизат по селата, а по Черноморието се заселиха руснаци. Хубаво е да побързаме да се ометем, щото ако и китайците хукнат насам, няма да можем да намерим място къде да си опънем палатката. При франсетата ще ни е трудно, докато научим имената на сирената им. И докато осигурим канал за доставка на наливна бира от оная на августинските монаси в Залцбург. Нали ги помниш онея сладури?

— Знам, че ще намериш любимата си бира, само че какво ще правим без близките си, без приятелите си?

— Ами, то и така доста от тях са вече в миналото. Останалите… ще ни липсват — въздъхна Божидар. — Но ти не се притеснявай. Ще си допаднем с французите, ще видиш. И те като нас открай време мразят държавата.

— А с мама и татко какво ще стане?

— За да не тъгуват за конфуто си, ще им купим някой малък чифлик край Лоара. Да е не повече от стотина декара — да не се претоварват на стари години. Ще им внесем и негрита от Мароко — да копат вместо тях лозята.

— Не се шегувай. Нямаме дори френско гражданство.

— Това не е проблем. Като чуят, че ще инвестираме някой и друг милион за прогреса, благоденствието и, бих казал, процъфтяването на френските пейзански селяндури, ще ни посрещне лично кметът. Там с оркестър на ветераните, девойки с цветя и местно вино на корем. Гледала си по филмите.

— Пейзани означава селяни.

— Ето, виждаш ли, ти френския го знаеш — засмя се Божидар и отново удари като селски алкохолик от далечния хабаровски край коняка от кажи-речи двеста евро за петдесет грама.

* * *

Като се върна, Матей разказа на Светлана и на майка й какво се беше случило.

— Това не е ли опасно бе, дечица? Тоя побойник може пак да те нападне. Може да доведе и цялата си банда. Божидар няма да е винаги с теб. Какво ще правиш тогава? — каза майка му.

— Мина ми през ум и на мен — каза Матей. — Затова си мисля дали няма да е по-хубаво да се махнем, но не само от града. Тия бандюги са само горната част на айсберга. Под тях като метастази са мафиотските структури на комунистите. Виж в какво са превърнали държавата. Прави ни на маймуни, — повтори той думите на Божо — унижава ни ежедневно, залива ни с мръсотията на корумпираните си управници. А докато те са на власт, за нас нормалните хора, няма живот. Така като гледам, скоро няма да си отидат. Нали виждаш новите ни велможи? Всеки от тях има някой виден комуняга в рода си. Те всички така са възпитани — за тях закони няма, всичко е тяхно и щом не си техен човек, те броят само като глас при изборите и когато ти идва ред да те прецакат. Такива като нас още дълго време трудно ще оцеляват тука. Затова трябва да се махнем.

— Къде ще ходите? Да не стане от трън, та на глог.

— Да, да. Къде Заю Баю средногорски се скрил от лоши думи хорски? В лятната вила на Кумчо Вълчо — захили се Матьо. — Или направо в устата на една приятелски настроена анаконда от частен зоопарк.

— Права е мама — подмина остроумията му Светла. — Къде да ходим?

— Във Франция, къде другаде. Желю нали каза, че сме франкофони.

— Не се шегувай. Ще имаме ли толкова пари? Там без тях си загубен.

— То това правило вече и тук важи, Светулке. Не съм ви казвал, но имаме поне триста хиляди в зелено. Вестника ще го лапнат за половин милион още докато го слагам на тезгяха. И вие имате нещичко. Ако изтъргуваме и вилите и апартаментите, амен-амен ще съберем милиончето. С толкова можем да живеем навсякъде. Пък и нали сме здрави с теб — все ще измислим някаква работа. Аз например мога да поливам градинките, да стана политик или нещо друго, за което не се изисква особена квалификация — подсмихна се Матей.

— И къде мислиш, че ще можем да отидем? Франция е голяма.

— В Париж, къде другаде? И Къбокови се канят да отидат там. Така ще сме спокойни. Божо няма да позволи да ни бият фреските хулигани — засмя се Матей.

Бележки

[1] Квинт Хораций Флак или просто Хораций (65 — 8 г. пр. Хр.) — заедно с Вергилий и Овидий, един от тримата най-големи римски поети. Всъщност този афоризъм е изказан може би най-напред от Платон (427 — 347 г. пр. Хр.). През последните 2–3 века под една или друга форма го повтарят Бенджамин Франклин (1706 — 1790), Бенджамин Дизраели (1804 — 1881) и сигурно още маса други Бен и Небен джаминовци. Важното е, че той изразява лаконично и някак си тъжно поучително най-ценното, което ни завещаха комунистическите болшевишки социалисти, а именно всеобщата морална разруха, в която законите са напълно безполезни. Но защо безполезни? Това си има и положителна страна: такава разруха обикновено е окончателна^[2]. Следователно заеманото от нас място ще се освободи и — както разправят осведомените — вече могат да дойдат рептилиите, циганите или там които ще идват. А това, поне за тях, може да се окаже съвсем полезно. ↑

[2] Защо е така, ми обясни веднъж Божо. Аз се опитах да му кажа, че подобен песимизъм е много краен, че нещата са по-сложни, че както учи Достоевски, прекрачването на морала и закона са съпроводени от вътрешна борба, угризения и душевни колизии. След което следва духовно израстване. Разбира се, възможен е и евентуален затвор. И той какво ми отговори?

„Не си мисли, че нашите новобогаташи (аз съм изключение в статистиката — вика) през деня експлоатират работниците си с ниски заплати и липса на осигуровки, мамят данъчните власти, корумпират чиновници от държавния и общински апарат, организират терористични акции и убийства, харчат луди пари по елитни кръчми и гъзарски бутици и се забавляват с текущата любовница, а вечер се самоизмъчват с мисли за това, че за аморалните постъпки има наказание свише, но и още на земята може един ден да те посетят неподкупни представители на конкурентна организация или, не дай боже, разлютени данъчни. Човешкото поведение е просто: За да лъжеш, да крадеш или да се отдаваш на разнообразни ниски страсти се иска такава да е твоята жизнена философия, такива да са водещите алгоритми на твоето поведение. Тогава библейските пороци са част от самия теб, практикуват се лесно, а и няма да се терзаеш ежедневно (предимно нощем) от раздиращи душата дилеми. Така имаш шанс и да влезеш в следващия том на Библията със собственото си име като водещ отрицателен пример. Ако все пак имаш някакви угризения заради това че в детството си бил под строги морални внушения (главно на баба си) или поне си тормозен умерено за спазване на някакви общоприети норми, или — най-накрая — си се вслушвал в тихия шепот на безсмъртната си душа, в която живее по дефиниция Божията искра, тогава можеш да се разтоварваш и успокояваш чрез периодични или спонтанни участия в дарителски акции за детски приюти или да спонсорираш пенсионерски домове, сиропиталища за безпризорни и самодейни състави. А може просто да раздаваш милостиня на уличните просяци и начинаещите писатели. Разбира се, скромно, дискретно и с такт. Иначе ще попаднеш в графата на известен грях или, още по-лошо, в полезрението на данъчните.“

Така ми каза Божо. ↑

[3] Ние направихме обстойна проверка на сравнително оскъдния исторически материал за ония трагични събития. В източниците не се срещат реални герои с такива имена и съдба. Обаче онова, което е описано в следващата забележка, не е кошмар, роден в главата на някой водещ сценарист на филми на ужасите или гениален писател на атомни справочници за живота. Там не са описани въображаеми събития с измислени герои. Всичко наистина се е случило. И на, след малко повече от век никой, освен потомците на оцелелите, не си спомня за хилядите невинни жертви от това неизвестно на света българско село. Виж, ако американските полицаи гръмнат при самозащита някой съвсем онаглял негър в Тексас, прогресивната българска общественост ще заклейми нечовешката им постъпка. За жертвите от селцето Гюнели махле обаче същата тая общественост си трае. И в читанките по история тоя факт не се споменава. Но то за избитите петнайсет-двайсет хиляди мирни жители на Ески Заара само пет дни след това няма и дума в официалните хроники. Кой да го е грижа за някакви си две-три хиляди. Даже имаше идеи да направят паметник на Сюлейман паша някъде край Шипка. Подходящо е. Мястото, както е отбелязал народният поет, е високо. Оттам всеки ще го съзре.

Бедни, бедни Македонски… Защо не умря при Гредетин? ↑

[4] Интересно ми стана, защото те сега отново са ни съюзници. Чудя се дали не трябва да се разстрелят другарите, дали подслон на щабове и офицери от Червената армия. ↑

[5] Тук може да се прочете за клането в Любенова махала, което го няма в учебниците. ↑

[6] Тито — Йосип Броз Тито (1982 — 1980), президент на бивша Югославия (1953), председател на правителството, генерален секретар на тогавашния Съюз на комунистите и т.н., маршал. По времето на Хрушчов в нашия печат (по подобие на съветския) беше синоним на ренегат, буржоазна подлога и въобще гадно проамериканско копеле. Сега и бат’ Бойко е проамерикански настроен, но ха да видим кой от тия интелигентски критикари ще му каже в очите, че е евро копеле. Като му друсне един, шъ му фръкнат очилата. ↑

[7] В резултат на тия експерименти Матей за пръв път си зададе въпроса какво всъщност представлява свободата. Първата мисъл, която се появи в освободеното за целта пространство (в главата му) беше, че — както Божо би казал — няма свободомери. „Следователно — заключи той — не можем да разберем с колко от тая свободна субстанция разполагаме. Не можем да определим дори дали тя въобще присъства или съвсем отсъства (т.е. дали мястото й, бихме казали, е свободно).“ След дълги подобни разсъждения инж. Проданов щеше да достигне до неподозирани дълбочини в разбирането на философската й същност (той я определя като дървено философска или дървено чутурска). Ето Матеевата бъдеща статия по този крайно заплетен и с определено илюминатски вътък въпрос:

„В представите на народните маси, свободата означава да няма кой да ти налага каквито и да е ограничения. Обаче каква свобода е възможна? Има ли свободна воля и колко е тя? На първо време всеки е ограничен от физическите или от умствените си способности. Над всеки виси над главата дамоклевият меч на закона — на владетеля или на Бога. Здравият разум ни подсказва, че абсолютна свобода няма. Дори да има, тя, както казва шопът, няма да е твоята. Свободата, драги Санчо, е евфемизъм на подчинението. Затова вместо въодушевяващия анархистичен идеал има най-различни негови дразнещи синтетични заместители. Най-разпространеният палиатив е свободата да не си роб в афроамериканския или направо негърския смисъл. Но ако се замислим, дори и този оскъден вид свобода ограничава друга свобода — в частност на самите робовладелци. Или на онези, които просто искат да бъдат поробени — например да попаднат в сладкото робство на брачните вериги. Като отхвърлим последователно всички подобни, винаги ограничаващи някого «свободи», остава въображаемата свобода на словото^[8]. Всеки журналист със стаж по-дълъг от два дена ще ви поясни, че точно такова явление няма. Възможността да изразяваш мнението си се простира до необятните пространства, където се ширят интересите на онези, които ти плащат. Още по-тъпото е наставлението, че можеш (свободен си) да предприемаш неща и да извършваш постъпки, които не вредят на останалите. Има ли въобще такива? И какво значи «не вредят»? Как да определим размитите множества на полезното и вредното? Има ли «вредномери» или, все едно, «полезнометри»? Няма нужда да се впускаме в дълги разсъждения — Чибуа Амираджаби доста подробно е разгледал въпроса. Има и колкото искаш други автори. Лесно се доказва, че това, което изглежда полезно в краткосрочен план, може да е вредно в дългосрочен и обратно. Най-типичен или поне най-познат ни е примерът със социализма. Подобните «освобождаващи» императиви обикновено се оказват само поредната, нарочно пробутвана от някого закопаваща безсмислица. Така стоят нещата със свободата. Въобще, животът прилича на швейцарско сирене: В плътната маса на ограниченията и задълженията, има тук-там дупчици относителна свобода^[9]. Обаче нея я имаме и без да се борим особено за постигането й. Тогава какво по-лошо от това да подкокоросаш простите хорица да разрушават обществените механизми в името на въображаема и очевидно непостижима цел? Какво по-голямо зло има от това в разрез с Божиите закони да настройваш отделните общности една срещу друга? Защото ако някоя класа под влияние на разлагащите обществото внушения смята, че не е достатъчно свободна, значи някоя друга класа е отнела липсващата част. Така в обществения помиярник се наливат зловонните течности на омразата, завистта и жестокостта. Ето че идва ред и възлюбеният от народните маси илюминатски лозунг Liberté, égalité, fraternité да бъде опроверган в първата си третина^[10] и да бъде обявен за най-вредната и подвеждаща измислица в новата ни история. В такъв случай какво да правим? Остава да следваме любимото правило на надзирателите в Алкатрас: спазвай закона, за да си свободен.

Това е най-важната, крепяща единението и доброжелателните взаимоотношения обществена парадигма.“^[11] ↑

[8] Когато попитах инж. Проданов какво е неговото отношение към другия основен кит на журналистиката — правото да бъдеш информиран, той ми се озъби: „Какво право? — вика. — За какво ти е да те информират за всички убийства, изнасилвания, хомосексуални педерастщини, мръсни тайни от живота на американските артисти, земетресения, пожари, всякакви катастрофи, обесвания в Китай, зверства в Мали, измрели от епидемии, загинали от срутвания, затрупани от лавини, издавени от цунами, ударени от гръм, задушили се в мините след експлозия на газ гризу, садистични действия на ислямски терористи, изядени професори от ротвайлери, канибалски рецепти на международни специалисти в бранша и всички останали ужасии и мръсотии, които могат да дойдат наум на особено извратени колеги? За какво ти е всичко това? Не ти ли е ясно, че това всъщност е свобода да те манипулират, стресират и видиотяват? Не разбираш ли, че така нашите господари сеят раздори, психози, безчувственост към насилието, равнодушие към страданията на другите, нравствен нихилизъм и омраза към себеподобните? Пред това благо аз предпочитам страниците от «Работническо дело» за успехите на социализма и предаванията на манифестации и военни паради.“

Не успях да се сетя какво да му възразя. Ама аз съм си такъв — недосетлив. Абе, какво ми пука, бе? Що се занимавам с глупости? Ей сега ще дават по телевизора как джигити от Ислямска държава ще екзекутират международни журналисти. Няма да го изпусна заради някакви си безполезни умувания, я. ↑

[9] Към тая завладяваща метафора можем да добавим само, че и тези „свободни“ дупчици обикновено са пълни с нещо — в нашия пример с миризливи газове. Най-голямата смрад обаче е от онези, които са запълнени с тъй наречените свобода на словото^[12] и свобода на конкуренцията. В светлината на Матеевата статия сами можем да се досетим колко неясни, подвеждащи и направо измамни са те. Но пък очевидно ни дават и мечтани възможности — съответно да излееш кофата с добре отлежала или пък съвсем прясна помия, или друга течност с подходяща консистенция върху първия срещнат, както и да воюваш срещу участниците в твоя сегмент от пазара, използвайки бащинските наставления на Сун Дзъ, мъжеството на защитниците на Термопилите и най-вече практиките от кампаниите на Чингис Хан, битките на кръстоносците за Ерушалаим и Сталинград, Виетнамската война и Баташкото клане. ↑

[10] За останалите две ще стане дума по-нататък. Но може би най-накрая трябва да изплюя още едно камъче с големина на паве. Преди много години на един първи май^[14] се бяхме събрали вечерта да ядем по традиция печено агне по трудовашки. Тогава в календара нямаше Гергьов ден и агнешко пускаха само за бойния празник на труда. Обаче Божо нали беше връзкар и му бяха докарали от Зарата две каси бира, а някакъв негов познат влахундер му беше заклал и едно тлъсто яре. Вушката го беше опекъл при Ицо Циганина така, както само тоя разбойник можеше^[15]. Та хапвахме ние, пийвахме истинска загорка и говорехме — за работата, естествено. Внезапно Божо запита „Знае ли някой защо тъкмо първи май е обявен за такъв симптоматичен празник.“ Въпросът беше като за приемане в пионерската организация и Гелето се подсмихна. „Айде сега — вика, — от детската знаем за стачката на чикагските… какви бяха там, работници.“ „Не позна — отговори му Божо. — Аз искам да ви кажа, че на първи май 1776 година, с парите на чичо Майер и танте Гутле, е създаден ордена на илюминатите. Той пробутва на масоните най-популярния и според мен най-разгромен за нееврейското човечество девиз за свободата, равенството и братството.“

— Това е велик лозунг, бе, Божо. Какво не му харесваш? — заяде го веднага Ина.

— Ще ти кажа, само че преди това и аз да те попитам: защото всички непрекъснато искате равенство само с ония, дето имат голямо богатство и власт. Защо не искате свободата да се равните с Тайсън или някой шампион по контактно карате. Да видим като се посравнявате два-три рунда на ринга, колко ще ви се иска и да сте братя. И защо всички се напъват все за равни права? За равенството на задълженията никой не се натиска. Ако говорим по-сериозно, ти не си ли се замисляла, че в името на тоя лозунг вече две столетия се извършват най-големите и жестоки масови изстъпления. Да не ги изреждаме сега. Заедно с демокрацията, равенството е една от двете най-гибелни за цивилизацията измислици. Може да си обясниш защо то има такова пагубно въздействие, ако разбереш какво представлява и как действа социумът. Обаче това ще ни отведе из разни абстрактни области, от които ти нямаш и понятие. Там ще ти стане ясно, че обществото е структура от различни елементи, които изпълняват различни функции и всяко тяхно взаимодействие е на принципа началник — подчинен. Между тях няма и никога няма да има равенство. Сега само ти обръщам внимание, че двайсетина години след знаменателната дата, за която говорим, чрез подставени хора нашият орден подкокороса франсетата да избият в името на равенството и братството елита си и да унищожат държавата си. На вас тая касапница ви се пробутва като Великата френска революция. Истината е, че оттогава на мястото на великата империя има една раздираща се от проблеми, стачки и перманентен революционен хаос, готова да изпадне и от топ десет република. По-късно, пак чрез илюминатите и техните масонски маши, същата участ постига Руската, а пет-шест години по-късно и Османската империи. Разбира се, братчедите са милостиви към падишаха и само го прогонват, докато Луи VI, господарят император и семействата им нямат тоя късмет. Тъй че, по волята на владетелите, ние днес празнуваме създаването на тоя всесилен орден.

— Божо, ти пак пресилваш и преиначаваш нещата. Стачката е проведена от профсъюзите, не от илюминатите — чу се бас-баритонът на Никифор.

— Той и октомврийският преврат е сякаш извършен само от една еврейска шайка, на която й викате ленинско политбюро, а не от дедо Амшел и родата. Обаче парите, с които се финансира разгрома на Русия, са техни. А те, дано сте запомнили, играят ролята на пълномощия, с които се управлява. Ще ти напомня, че онези профсъюзи са под определящото влияние на Първия интернационал. Можеш и сам да се сетиш с чии пари се издържа. Нали не си мислил, че са от членски внос? Най-накрая, предложението за официален празник идва не от някой друг, а от учредителния конгрес на Втория интернационал. Който просто е следващата редакция на тая насъскваща хората едни срещу други скверна организация. Ако се замислите, той и самият празник има такъв характер. Уж е на труда, а всъщност по подразбиране е и срещу тия кръвопийци, техните работодатели — капиталистите. Които, според марксизма, не се трудят. Интернационалистите не броят за труд експлоатацията на работниците и селяните — натърти Божо. — Чудя се дали има по-тежка и неблагодарна работа от това да накараш тая сбирщина от мързеливци и хитреци, дето все гледа да се скатае и да краде от държавното, да свърши и нещо полезно за царството. И понеже вече никой не се обади (зер всички бяха интелигенти и мразеха скришно работниците и местните проклети селяндури), продължи: — Сега искам да вдигна тост за дедо, както и за изпълнителя на волята му, официалния основател на ордена на нашите могъщи илюминати, чичо Адам Вайсхаупт. Наздраве, другарки и другари (имаше и три така… доста първомайски настроени другарки), и честит Празник.

Не знам дали всички получиха киселини от вечерята, но вкъщи аз си пийнах две лъжички сода. После се оригнах така гръмко, че Марианка, малкото момиченце в апартамента над нас, се разплака. Половин час не млъкна. Много беше проклето. Стискам го тоя случай маса време. Използвам случая да се разгранича категорично.

Ето, сега най-после ми олекна. ↑

[11] Но пък ако тълпата — каза веднъж Божо — си харесва това илюминатско заклинание, аз няма да се опитвам да й попреча. Нека си е така, докато Господ не реши друго. ↑

[12] Може би тук е мястото най-после да предам, макар и със свои думи онова, което съм чувал от Божо за тая прословута свобода. Според най-тиражираната версия, тя е съсредоточена главно в масмедиите. Силата на словото е известна от библията. Нали там в началото е словото. Разбира се, Божието слово. Кой знае защо точно журналистите са си втълпили, че те са рицарите на тая свобода. Те са рупорите на правдата. Те са защитниците на най-важните човешки ценности. Именно чрез словото. Сякаш са упълномощените Му представители на грешната земя. А те са си най-обикновени, а често и съвсем бездарни наемни работници. Бачкатори на дедовите масмедийни плантации. И ако не изпълняват плановете на собствениците, набързо ще ги изритат от централите на четвъртата власт. Всъщност свободата на словото е най-вече свобода за най-мащабните манипулации, които нашите Князе извършват — главно чрез масмедиите. Както знаем, най-големите от тях са техни, а останалите — по силата на фракталния характер на социума — са просто ретранслатори. Такава е, според Божо, Матей и дори според Гелето, същността на тая прословута „четвърта власт“, и такава е самопровъзгласилата се за неин рицарски орден нахална журналистическа гилдия, тормозеща като башибозук уж в името на свободата на словото и информирането на обществото всеки, който по някаква причина й е неприятен. Най-добрите^[13] от тях нанасят и най-големите вредни, защото внушават в позата на пророци собствените си обикновено злобни, пълни с омраза и нетърпимост примитивни възгледи. Да не говорим, че разнасят и оскърбителни, уронващи честта и унижаващи човешкото достойнство клюки и пикантерии за всички по-издигнати и известни представители на скромния ни, омешан с всякакви отрепки елит. Ние се солидаризираме и разграничаваме — с когото е необходимо и от когото трябва — съгласно Декларацията за правата на човека и гражданина, Устава на ООН-то и Женевските конвенции. И, разбира се, най-вече с Конституцията на САЩ с всичките й поправки. Деница викаше „подправки“, детето. ↑

[13] Метаксаки веднъж като почна да плюе такива всеизвестни медийни злобари, изреди… (цензурирано). Цял поменик. Добре, че Гелето го прекъсна. Иначе кой знае още кого щеше да очерни. И да ни изпокара с колегите. ↑

[14] Последния, който празнувахме заедно, а не онзи, на който Божо изврънка салджията да го прекара на острова. ↑

[15] Скоро научих, че вече ще прави знаменитите си кюфтета, карначета и пиле саламура там, където никой не огладнява. Бог да го прости. ↑

[16] Митко не е в час по международните работи. Де Гол може и да е казал нещо подобно, но тогава е изплагиатствал Хенри Джон Темпъл, лорд Палмерстън: Англия няма вечни приятели и вечни врагове, а само вечни интереси. ↑

[17] Дойде ми наум, че на сръбската митница при Калотина, от страната на връщащите се в България, се мъдри^[20] надписът „Заjедно против корупциjе“. Винаги се просълзявам като го препрочитам, докато чакаме на лентата към Европата някой от нашите шофьори да занесе на изстрадалите в борбата српски ца̀риници нещичко в непрозрачна торбичка с ненатрапващ се цвят, а именно нашата затрогваща лепта в епичната им схватка с тая многоглава ламя. Не че и българските митничари не заслужават, но сръбските са по-сербез, по-самоотвержени, по-атакуващи тая рептилия. А и от наша страна никога не е висял български вариант на това мобилизиращо послание. Но ние всички се надяваме, че един ден, както при Сливница, Драгоман и Пирот, най-после ще излезем с едни гърди пред тях. ↑

[18] Терминът джамбаз идва от арабски и значи акробат, цирков артист. По-късно придобива смисъл на умел търговец на добитък. Предполага се, че автоджамбаз ще означава търговец на коли с някакъв акробатичен подтекст или може би автокрадец, но не какъв да е, а с артистични изпълнения, заслужаващи едно машаллах, иншаллах или поне аферим. Защо не пък и дервишкото ашколсун. В какъв смисъл го употребява авторът не е известно. ↑

[19] Според Матей, това е една импулсивна и малко злобарска реминисценция на едновремешната ни народна република. „Така бяха кръстили — вика — държавката ни нашите социалистически тъпанари. Но то има и по-трагични случаи. Близо два милиардния Китай все още (2010) е КНР. А за корейците идиотското съчетание «народна република» не е достатъчно изразително. Затова тя е и демократична. Така се казва и до днес — Корейска народнодемократична република. Или съкратено — КНДР.“ Не е прав. Аз пък ми харесва. Но то всеки гледа мене си. ↑

[20] Скоро (2015) го проверявах — пак си беше там. ↑

[21] Минималната заплата^[22] по онова време беше два-трийсет долара (по курса на черния пазар). Бедни времена бяха. Но пък за петнайсет хилядарки (~$3500 по цени на черно) можеше да си купиш тристаен с южно изложение в провинцията или двустаен в София (вж. напр. тук). Полковниците от КАТ тогава получаваха по седем-осем хиляди^[23] годишно. Толкова струваше чистак нова „Лада“ без ред или къща с декар двор на село. От тая страна погледнато, не бяха за съжаление. ↑

[22] Инж. Къбоков ме е учил, че заплатата, както и останалите цени могат да се тълкуват правилно само в тяхното съотношение и в зависимост от начина, по които те влияят на работата на системите в държавата. Най-важният инструментариум, чрез който се извършва ценообразуването е пазарът. Оня единствен механизъм, даващ вярна количествена оценка на стойността, която имат за обществото всички негови продукти, механизми и институции. Той има характер на възможно най-прецизен и на практика единствен разумен вот на гражданите за ценността на обществените продукти и способностите на ония, които ги конструират и произвеждат. Точно този уникален измерителен прибор бяха изключили комунистите, заради несъстоятелните и разрушителни идеи на техните учители и вождове. За да го заменят, те създадоха върховната глупост, наречена планова икономика. За ония, които са наясно с хаотичния фрактален характер на социума, неговото планиране е едно от най-глупавите, пълно с вредни и съдбоносни последствия и обречено на тотален неуспех начинание. Все още (2010) има хора, които помнят неосъществимите амбициозни планове на тия празноглави плановици. Лесно е да се съобрази, че и статистическите данни от оня злощастен експеримент са безсмислени и манипулативни. Неслучайно природонаселението наричаше безогледното изкривяване и фалшифициране на данни от всякакъв характер при социализма стъкмистика. Само че хората смятаха за виновни за нейната безполезност единствено склонността към лъжи на комунистическите администратори. Причината за тях обаче е изключването на всички обществени регулатори и подмяната им с гибелните измислици на марксизма. В оная псевдообщност, където имаше официални магазини и черен пазар, цените въобще не отразяваха реалното състояние на икономиката, ефективността на управлението и тенденциите на процесите, които протичаха в социума. Например какво е общественото значение на т.нар. средна заплата? Какво научаваме от това, че тя, да речем, за 1964 г. е 89.67, а за 1989 е 274.33 лева? Най-напред, колко е била инфлацията? Марксистите не успяха да я изключат. И какво значение за последствия в образованието, здравеопазването или науката ще има „средната заплата“, когато водещите специалисти в тях са получавали — както казва Божо — колкото бетонджия трети разряд (друг път е посочвал кофражист от втори)? Каквото има средната температура във вица за оня, който е поставил единия си крак в леген с вряла вода, а другият — в минерална с чудесна температура за спа процедури. На десетките хиляди специалисти от стратегическите отрасли, на които се крепи държавата, какво им дремеше за тия безсмислени данни? „По мое време следната заплата беше 200 лева, а аз получавах два пъти повече — даде ми веднъж простичък пример Божо. — Моите колеги от ГФР вземаха 4000 марки. По черния курс това правеше 8000 лева. За един и същи произведен продукт двайсет пъти разлика в заплатите. Защото нашите проклетници продаваха тока на турчилята по цените на германския. Излиза, че са ми забърсвали 95% от трудовото възнаграждение — подхилкна се той. — Ето такива примери могат да те ориентират какво ставаше в различните браншове, а не тъпата им средна заплата. Дъщерята на един партизански командир веднъж ме изряза, че съм неблагодарник, който се е ползвал от безплатно образование и медицинска помощ. А истината е, че сме издържали проклетата им държава — аз и хилядите такива като мен — и сме ги хрантутили тея злобни тунеядци. От нашите пари са дотирали безбройните губещи отрасли на тая върховна глупост, социкономиката им. Но то имаше и други осреднени и чисто манипулативни данни: «средни добиви», «средно ниво на живот» «средно потребление на глава от населението» и още един куп подобни. С тях се прикриваха безбройните простотии, дето вършеха тея некадърници. С управленски решения, определяни от икономическите им безсмислици бяха тикнати в катастрофа най-важните дейности за социума. Какво стопанско или социологично заключение можем да направим и какво управленско решение да вземем и, да речем, от тренда на цените на хляба или някакъв друг продукт от първа необходимост? Как да ги сравним с днешните и как да си направим заключение за качествата на живота ни? Тогава месото, сиренето, бананите или еди-какво си струвало еди-колко си. А имаше ли го? Винаги ли бяха с едно и също качество? Колко часа дневно обикаляхме магазините и дремуцахме по опашки? Това колко струва? Ами ядовете и скъсаните нерви? Тях не трябва ли да ги включим в сметката? А от тия цени на промишлените стоки, от тях какво заключение да си направим? Какво от това, че — както е изчислил във Фейсбук някакъв изтрещял защитник на соца — цветен телевизор «Респром» тогава струвал 430 лева, а при демокрацията бил 1000. Кой телевизор е 1000 лева? То има и 200^[24], но който и да вземеш, все е в пъти по-хубав от тъпия «Респром». Или става дума за някакъв «среден телевизор»? И кой идиот би чакал две години да си купи една от основните мечти при соца, ако имаше възможност да си вземе Sony или «Пилипс», както викаше баба му на Гелето? Кой изобщо щеше да купи соцбоклуците ни, ако имаше начин да се сдобие с ония, западните, произведени сякаш от извънземни? Какво заключение можем да си направим тогава от съпоставка на цените им? Любезни, ако някой почне да ви привежда такива данни, и да ви подтиква и побутва тайничко към соца, да знаете, че е или пълен глупак, или пред вас стои екземпляр от най-твърдоглавите защитници на тоя неосъществим, съсипвал толкова царства пагубен проект. Неговите дифендъри, както казва Метаксаки, са толкоз изкукали, че са за усмирителна риза. Докато ги има, живее и заплахата да се възобнови идиотският строеж.“ ↑

[23] Около $2000 по цени, на които доларите можеше да се купят край митичната сладкарница „Магура“ в София. ↑

[24] Да не говорим, че можеш да си вземеш някой, май в сряда, от някоя улица в Женева, докато не са ги прибрали боклукчиите, при това такъв, дето хич не е за изхвърляне. ↑

[25] Джаза но папир — Божо ми е казвал, че на лош турско-френски означавало „наказание без хартия“, милиционерско благозвучие на „глоба без квитанция“. Било любим израз на едновремешните служители на КАТ и придадените към тях военнослужещи (например от софийския мотополк), когато спирали турските тирове, преминаващи транзит през татковината. Той откъде го е научил, не зная. Но и да не са им казвали така, „безхартийните“ глоби осигуряваха (това го знам от достоверни източници) по няколкостотин западногермански марки за месец на калпак или, ако повече ви харесва, на фуражка. За отбелязване е, че по онова време, по черния курс заплатата на едно пътно ченге беше сто и петдесетина марки. Няма сведения за начините, по които са били определяни щастливците от бригадите за събирането от турчилята на това своеобразно отмъщение за ония ми ти гадни диш-хакъ или капу-хакъ от отакованото ни османско минало. Инж. Къбоков, нали е полиглот, веднъж казал хак им е. ↑

[26] Пояснение за англоговорящи и разни други балъци: Фразата в кавички е любим лаф на катаджиите при проверка. С нея се установява размерът на рушвета^[29], който трябва да насочим към вътрешния джоб на проверяващия, вместо към държавната хазна. Култова фраза, която се предава от поколение на поколение. В катаджийския фолклор има и още една фраза: „ний сме трима“. Тя е от действителна случка. При такава проверка нашенец, запознат с терминологията, извадил необходимата банкнота, съобразена с ценоразписа и текущата инфлация. Катаджията казал притеснено: „Обаче ние сме трима“. Надяваме се, че при подходящ случай това ще е от полза за водачите на мепесе от чуждестранен произход, които не са запознати със специфичните туземни изразни средства. ↑

[27] Една от най-плодоносните дейности на местния владика в неговия владикарий^[30] беше точно отглеждането на архонти. Така героят от криминалната хроника Иван Кочев — Чомбе, притежателят на някои от най-големите стриптийз барове в царството Слави Бинев, оръжейният бос Манджуков и архонтката от ъндърграунда бай Милевица, се наредиха до Солон, Кирил и Методи и брат му, както и някои самовеличаещи се български владетели. И с пълно право: В словата си самият св. Симеон Нови Богослов нарича архонти тези, които имат чест (τιμή) и власт (ἀρχή). Кой да има по-голяма чест и власт от Чомбе, Манджука и бай Милевица? Никой. ↑

[28] Подигравателно име на жители от „Увата“ — селските райони на Старозагорско и Хасковско (вж. Книга III); селяндури. Из увата има един ярък израз: Ила тук, бе, кавунь. Много е сладък. ↑

[29] Според един авторитетен изследовател (Матей), днешната корупционна ламя се е родила като малко ламенце-рушветчийче през турско. Набирала е ръст няколко века, но главите й са почнали да растат в Третото ни царство. Там ядяла основно подкупите при всички държавни и най-вече военни доставки. Но в истинско ламище това животно се превръща при соца. Там всички го хранят: за специално внимание — на доктор, на сестрата, на санитарката — рушвет; като те спре катаджия (виж по-горе) — рушвет; като искаш да пораснеш в службата, на началника, на партийния, на профсъюзния — рушвет; ако искаш да си купиш дефицит, за магазинера, за началник-склада, за всеки доставчик — рушвет. А то всичко е било дефицит. И значи всичко е с рушвет. Така порасло това Чудо Юдо с безброй глави. Сега вече на това ламище-страшилище му викат „Корупция“. Както се е разяла, ако Господ не ни помогне, ще ни изяде царството. Едно поддържащо равновесието противодействие с палиативен характер е и ние от време на време да й отсичаме по някоя от главите. Поне тия, които най-много хапят. ↑

[30] Поредният неологизъм, въведен от великия писател по примера на обичания от всички и мразен дори от още повече читатели Вл. Вл. Маяковски. Според видни езиковеди (инж. Проданов), аналогични понятия са бестиарий, циганарий, депутарий, кретенарий и т. н, и т.н. ↑

[31] На това място в оригиналните му мисли стои доста по-силен израз. Ние се разграничаваме. ↑

[32] Тук Матей бърка. Седемте смъртни гряха са похот, чревоугодие, алчност (скъперничество), леност, гняв, завист, горделивост (високомерие). Но той може би е под внушенията на Божо, а той веднъж беше казал, че нашият най-голям грях е неблагодарността. Иначе комунистите били донесли кажи-речи всичките старозаветни грехове вкупом. Особено си личало това при онези най-високо. „Задиряха ли те чуждите булки^[35]? — запита веднъж риторично Божо в някаква компания и сам си отговори: — Задиряха ги е меко казано. Направо ги… (цензурирарирано). Банкетите им^[36], дето ги правеха час по час с народни пари, какво бяха? Чревоугодие, нали? За алчността да не говорим. Всеки гледаше да докопа повече от другите — апартаменти, вили, коли, скъпарска бяла техника, командировки на Запад… Това беше всичко най-ценно за соцхомункулуса. По горните етажи пък заветната цел беше безапелационно властта. Завистливи ли бяха? Има си хас. Още Бердяев показа, че социализмът е строй на завистниците. Горделивостта им всички виждахме. Как само се пъчеха по президиумите, как се дуеха на трибуните.^[37] А за гнева им, който не го е изпитал, само той може да се съмнява. Гневът на Ахила богоравен, богиньо, ли? Ми той, в сравнение с техния, е като благопожелание в коледна картичка. Единствено сякаш не можем да ги упрекнем в леност. Но той луд умора има ли?“

Ние се разграничаваме. ↑

[35] Че то кой не го прави? ↑

[36] Кой от нас, ако го бяха поканили на тия мечтани кьорсофри, нямаше да отиде, а? Вярно, нямаше да имаме тяхната банкетна култура и да се ориентираме мигновено в разточителното разнообразие от задморски деликатеси, излязло от приказките за вълшебни покривки и гърненца. Но пък за лапането нямаше да се дадем. Като го казах това на един комшия, и той веднага реагира: „Ние няма да се посрамим — вика, — щото ще си водим депутат да защити честта ни.“ Еей, това българите много мразим управниците си. Ний и помежду си яко се мразим. Голяма работа сме. ↑

[37] И на нас как ни се е искало ония грухтари отдолу да ни махат с байрачетата, а ние господарски да махаме с ръка. И след манифестацията, от трибуната — право в банкетната зала. Ама на, не ни огря. Като го споделих това веднъж с Божо, то веднага ме успокои: „Нищо — вика, — сега нашите спецове по старобългарска история ще ни дадат нови поводи и терени за гордост. Чудо голямо, че тя била старозаветен грях. Голям гот е да се дуеш и пъчиш. И останалите по-прости народи да ти свалят шапка: «Евалла ефенди. Голяма работа сте това българите.» Обаче ако има прераждане, тогава в предишни животи може да сме били германци, негри, ескимоси, не дай боже цигани, или пък, дай боже, евреи. Тогава защо да се гордеем с етническата си принадлежност? Е, ако си бил евреин, ще е голяма работа. Те нали са потомци на фараоните. Може и Соломон да си се казвал. Ротшилд, имам предвид.“

Аз чак после се сетих: Ето, викам си, защо толкова често споменава той за братчедите си. Ясно, че се мисли за прероден член на мойта фамилия. ↑

[37] Инж. Проданов не се е чуди дълго. Жабките — един от символите на града, бяха откраднати от неизвестен, но популярен извършител и възстановени от техния създател (само че малко по-големи) — скулптора проф. Валентин Старчев. Понастоящем (2021) все още не са ги откраднали. Да му даде Господ дълъг живот, за да може отново да ги възкресява при нужда. Само за пълнота, от сигурни източници знаем, че инж. Къбоков е обещавал тлъстичка сума на Владиката, ако прокълне виновниците от амвона. Засега обаче никой не се е оплакал от застинало го проклятие. Негово Високопреосвещенство може още да не ги е анатемосал. Ще чакаме. ↑

[37] Ахмак баир — Изворът (Аязмото) на върха на хълма над Стара Загора е бил свещен за града от дълбока древност. По времето на княз Борис I Михаил, капището, което се намирало там, е превърнато в християнски храм. По-късно се появява и манастир на името на Свети Теодор Тирон, който е покровител на града. За да унищожи вярата на населението в светеца, около 1840 г. турският султан Махмуд ІІ заповядал да се изсече гората върху свещения хълм с Аязмото. Така той се превръща в суха камениста пустиня, която турците наричат подигравателно Ахмак баир^[38]. В един паметен момент тогавашния владика дядо Методи решава да поправи стореното зло от тоя ахмак султан. До края на живота си, под подозрителните погледи на старозагорци^[39], той се блъска да поправи зулумите на Махмуд. Така е създадено Аязмото^[40]. Днес^[41] изморителното копане на дупки и садене на бо̀рчета не е особено популярно сред прогресивната старозагорска общественост. За последните два-трийсет години, в тоя обичан някога от старозагорци парк, на мястото на изсъхналите дървета по традиция не се садят други — дори най-обикновени, да не говорим за редки видове. Но то и на сегашния^[42] владика разсаждането на борики не е сред най-любимите мирски дейности. Затова и светия хълм постепенно обраства с храсталак, като се връща автентичния му вид от времето преди Махмуд II да го подготви за козите на заралии. То и с традициите е така. Дори празнуването на Тодоров ден вече почти е минало към забравените обичаи на местния етнос. И кушия няма. Единствен Божидар е все още жива връзката със светеца.

P.S. Новата народна власт преобрази Аязмото. Сега на мястото на някогашната алея на здравето се извива асфалтирана магистрала с три платна. Асфалтирали са и закътаните пътеки, някога покрити с каменни плочи като в църковен двор, а навсякъде вече има яки бетонни тротоари. Казват, че и скамейките са оправени, а старозагорци вече не дремуцат по тях и не люпят стръвно семки. Не зная дали новият парк се харесва на местните жители. Аз вече не ходя там. ↑

[38] Хълм на глупците (тур.). Това е било несправедливо. Както е известната поговорка, ахмак лозе копае, юнак вино пие. Известно е, че околностите на Стара Загора в миналото са били пълни с лозя. Откъдето следва, че бъчвите им пък са били пълни пък с вино. Което идва да покаже, че старозагорци са юнаци. Чудя се само кой е копал лозята. ↑

[39] Социалистически настроените старозагорски еснафи с право не са вярвали много-много на един поп. Те са чакали да бъде завършен тоя съмнителен проект, и тогава да го финансират. Както винаги по-оправните от тях хвърлят и по едно око към една… така секуларизацийка на светите имоти. ↑

[40] Матьо ми обърна внимание, че съгласно съвременните (не турски, а чисто наши) закони на такава височина можело да се садят дъб, букак, черен бор и кипариси, при това само по програми на мастното лесничейство. От някой местен лесовъд и дървосекач. Ако тогава е действал съвременния законник, дядо Методий нямаше да успее да засади многобройните екзотичните видове и Аязмо нямаше да има. Щеше пак да си е Ахмак баир. Но то султанът бил прав. Българите това заслужавали. Ние се разграничаваме. ↑

[41] Не е ясно кога е това днес. По-скоро е както винаги. ↑

[42] Тук вече може да се направи датировка. Става дума за предишния владика. ↑

[43] В определен кръг инж. Проданов се е изказвал много остро за тази особена, бихме казали, ловно-интелектуална среда, която Първия създава и използва. В смисъл че в нея, освен традиционните интелектуални лекета (така се изразявал) Георги Джагаров, Стефан Гецов, Любомир Левчев и Панталей Зарев (не го бъркайте с Панталей Пътник), периодично са участвали и продажници (?) като Емилиян Станев, Йордан Радичков и прочее. Тези известни и уважавани от нас писатели не били написали нито един ред за тъпотиите и грозотата на соца — за насилственото вкарване на селските граждани в текезетата, за злобната и отмъстителна пролетарска диктатура, за прославените прости доячки, за празноглавите секретари на низови партийни организации и за крадливите и суетни герои на соцтруда, или за ония сбирщини от натегачи и тарикати — бригадите за комунистически труд. И за Белене и Скравена не са написали нито дума, а много добре са знаели какво е ставало в тях. В смисъл каквото и в лагерите от Архипелага, допълнени с нашенските гадости^[44]. Така, според него, те са лъгали своите читатели или най-малкото съзнателно са премълчавали истината. Според нас писателите, и особено пък поетите, нямат задължение да описват социализма. Достатъчно е да използват метода на социалистическия реализъм, към който се придържаме и ние. Що се отнася до истината, самият инж. Проданов е казвал, че всеки човек си има истина. За справка — идващият от вековете литературен израз „Тебе лъжа, мене истина“. По такива, както и по други, не чак дотам литературни причини, ние се разграничаваме. ↑

[44] Исторически първата е да се пие руйно вино от отрязана глава (вероятно след подходяща обработка). ↑

[45] Поместваме за пълнота оная част от статията, която е достигнала до нас.

… И когато изплачем тези омагьосани парчета, ще видим лицемерната грозота на „истинския“ социализъм, зад гърба на който седемдесет години надничаше неговият официален събрат. Какво направиха тези два близнака, единият от които непрекъснато, подозрително и злобно прелистваше всяка плаха мисъл и подпалваше кладата при най-малкото съмнение за противоречие с канона, а другият приемаше — след дълги злобни и лицемерни пазарлъци — истини, които в нормалните общества са очевидни и за децата? През цялото време единият се пъчеше, че сме ковачи на светлите бъднини на човечеството и размахваше заканително юмруци на капиталистите, а другият отчиташе с позитивно мънкане, че както винаги ги догонваме по тонове, линейни, кубични и всякакви други метри и количества. Но никога дори не помислиха, че трябва да ги стигаме по качество и по още един показател — видове предоставена свобода на кубичен километър жизнено пространство. Затова и всеки искаше не нашата жизнь, а техния life. Какво създадоха тия празноглави и зли сиамци, освен пълните безсмислици за заплащането „според труда“? Пробутаха на тукашните абдали бозата за „диктатура на пролетариата“, зад която скриха имперските си амбиции новите претенденти за световно господство. Никаква диктатура на пролетариата никога не е имало, защото управленските умения на бачкаторите и трудовите селяни не стигат само за стада до десет глави добитък. Вместо тях властваше една клика — отначало от престъпници с присъди от български съдилища, а после от техните синчета и дъщерички, изучили тънкостите на болшевизма в елитни, недостъпни за останалите български деца съветски институти. Всяка тяхна дума беше лъжа: и гласуването насила на видиотения електорат за единствената партия и казионния й сателит; и гаврата с единодушно вдигнатите ръце в народното събрание на марионетките на режима; и измамното равенство, за което от първия ден тръгна оруеловото „всички сме равни, но някои са по-равни“. Те превърнаха безсъдържателния си социализъм^[46] в най-любимото убежище на насилието, лъжата и всевъзможни злобни инсинуации за останалия свят. Всичко това за слава на „най-справедливия“ строй. Еми, наистина се прославихме. Като най-големите лъжци на столетието. Като притежатели на новите рекорди по масов садизъм. Като основоположници на тероризма. Както и с изобретяването на концлагерите и наказателните батальони. И като първи глупаци, с тъпотиите на политикономията си, с анатемосването на генетиката и заклеймяването на кибернетиката като слугиня на буржоазията, идиотите му с идиоти. Но академичния приз за тъпоглавие и злодейство спечелиха с това, че успяха да свържат куп безсмислици в едно с подбрани кръвожадни призиви, които кръстиха „марксистка философия“. А когато науката за пореден път доказваше несъстоятелността на догмите на тъпоумната им и безчовечна доктрина, марксистите изваждаха от скрина двете специални примамки за лапнишарани: оная — за праведното учение, от което сме кривнали в попътно блато, и другата — за поредния нов имагинерен вариант на социалния си кьорфишек. Но щом кризата отминеше, реалният му събрат тръгваше да краде лицензите и технологиите на обществото, което лицемерно клеймеше, и започваше отново всекидневната си дейност. AMDG^[47]. Ахматова, Манделщам, Варлам Шаламов, Пьотр Григоренко, Андрей Сахаров, Владимир Буковски, Йосиф Бродски, Георги Марков и още десетки^[48] от списъка на ония, чиято честност и доблест злодеите от кагебе не можаха да пречупят, вече разказаха каква е била тя

А там, в далечината, удобно изместван във времето, така че никой никога да не може да го достигне, възпят от тълпи продажни трубадури, непостижим и измамен стоеше псевдохристиянският псевдорай, до който праведниците трябваше да достигнат по стълба от костите на милиони хора. Само и само да се сбъднат пророчествата на новите лъжемесии и вманиачени последователи на Мордохай, готови да унищожат всеки, който се усъмни в лъжите им.

Къде е сега тоя гигантски стогодишен театър на абсурда? Как ми липсват бойките партийни маршове, които ни будеха сутрин, как тъгувам за нашите вождове, които ни махаха напътстващо от портретите си, когато отивахме на училище, или по безсмислените строежи на петилетките. Къде изчезнаха соцсъревнованията, стахановските почини^[49], ломските ямки^[50] и бригадите за комунистически труд? Защо, като за забравен покойник, не чуваме вече нищо за „безкористната помощ“ и за „взаимноизгодното сътрудничество на страните от СИВ“ — оня взаимноизгоден обир на просешките ни панички^[51]? Къде, по дяволите, „начело със Съветския съюз“ пропадна и социалистическият интернационализъм? Къде са манифестациите, къде са ни байрачетата, къде са тайнствените пленуми и китните конгреси? Ах, как ми се иска да съм там — да запеят ония ми ти делегати, да зареват мощно ура, когато на трибуната се появи Той — Повелителят на притворството, Властелинът на двуличието, Зевсът на лицемерието… Но на, няма го. Всичко свърши, всичко отлетя, мой мили Августин. Какво остана от всичко това? Една рухнала жестока империя: Империята на кривите огледала.

Но няма нужда да се ровим в миналото — лицемерието и лъжата и сега са основна съставка на обществото ни — „по-живи от всякога“, както обичаха да повтарят библейския текст комунистите. Какво, ако не лицемерие, са изрази като „тоталитарен режим“ или, да речем, „социално слаби“? Сякаш половин век строихме някакъв си „тоталитаризъм“, а не проклетия соц. Сякаш „бедни“ или „бедняци“ са неприемливи, защото дразнят слуха на някой превзет естет. Какво, ако не лицемерие под вечния девиз „мижи да те лажем“, са режисираните процеси срещу бившите безнравствени създатели на системата, в които истината отново се прикрива с уж ядно и заканително, а всъщност показно лицемерно размахване на показалец? Защо не осъдихме комунизма? И за какво всъщност съдихме тираните? За това, че са управлявали царството съгласно техните си закони, или за това, че създадоха безчовечната си аморална система, в която изгоряха толкова невинни нещастници? За какво? А овчедушието, с което сме я приемали и даже прославяли, то не е ли подсъдно? А това, че допуснахме старите господари на татковината не само да се преобразят отново в същите хайдуци и плячкаджии каквито бяха на Девети и да довършат започнатите тогава най-безогледни и нагли в историята ни кражби на всичко ценно в царството, но и да ги узаконят — вече с нотариални актове, това не е ли подсъдно? Как да кръстим, освен със синонимите на „лъжи“ и „лицемерие“, патетичните декларации на новите демократични държавници, че се борят с многоглавата хидра на мафията, когато ги виждаме на другия ден заедно край софрите в шикарните кръчми — свърталища на измета, който трябваше да е по затворите, и то в килиите със строг режим? Нима ходът с изваждането и прибирането на досиетата не е сред бисерите на съвременните йезуити? И най-накрая, на кого не му е писнало да гледа по вестникарските страници и от екрана обикновени и политически мутри, за които и прелетните гъски, дето са тук само за сезона, знаят, че са крадци, мошеници или в краен случай хора на Доган?

О, Лицемерие — щеше да промълви потресено умрелият, но иначе безсмъртен Хамлет, — твоето име е социализъм!

Дали пък, ако изречем като заклинание това, магията няма да се разпръсне? Може би тогава ще забележим колко много хора се опитват да се освободят от проклетите парчета. Може би най-накрая ще престанем да крадем, да лъжем и да избираме управниците си сред баш специалистите по тия най-социалистически мурафети. Ей тогаз вече над това обрулено царство ще започне да разсъмва. И когато данъчните шефове престанат да организират данъчни измами с лекотата на сценаристи на криминални сюжети, когато служителите на КАТ прекратят участието си в трафика на крадени коли и спрат да търгуват на дребно с актове и глоби от крайпътните постове като от подвижни сергии, когато криминалната полиция започне да лови тези, на които дължи името си, а не да ги организира и да сплотява творческите им колективи, когато най-накрая народните магистрати си спомнят, че основната им задача не е да правят неразгадаеми задкулисни, лесно осребрими машинации и да пазят здравето на престъпниците, а да прилагат върховенството на закона и да защитават справедливостта, и когато най-сетне ние самите престанем да лъжем, крадем, мързелуваме, завиждаме и злобеем, тогава наистина „тоталитарният строй“ ще си отиде. И ще заживеем щастливо, и ще си пеем

Розите цъфтят и прецъфтяват, но ние нивга вече няма да се разделим^[52].

И никога повече няма да строим социализъм, още по-малко пък демокрация.

Иска ми се в недалечното бъдеще никой да не си спомня за безбройните кошмари на „най-прогресивната“ от всички обществени формации. Но каквото и да се случи, ще останат жертвите — като неугасваща клада — и един нов синоним на лицемерието, лъжата^[53] и жестокостта: „комунист“. ↑

[46] Чувал съм, че в първоначалното издание тук било добавено и „също като американския конгрес“. Но не съм го виждал. ↑

[47] АMDG — Ad majorem dei gloriam — „за по-голяма слава на Господа“. Девиз на монасите от Йезуитския орден (Обществото на Иисус), създаден в Париж от Игнаций Лойола на 15 август 1534 г. ↑

[48] Интересно защо е пропуснал Солженицин. Изглежда не го долюбва той тоя човек. ↑

[49] Стахановски почин — движение, изобретено във великия Съветски Съюз. Неговата „първа птичка“ е един от тогавашните герои на соцтруда — Алексей Григориевич Стаханов (1905 — 1977), който преизпълнява съществуващата норма за добив на въглища 14 (четиринайсет пъти) със същите къртачи и машинария. Чудя се каква норма е имало? След месец удвоява (!) рекорда си. За технологията на една от най-мащабните имитации на социална активност на пролетариата прочетете в мрежата. Тя се основава на два компонента: преоткриване на отдавна известни на капитализма способи за производство и типичното за социализма фалшифициране на резултатите. В класическия руски жаргон има специална дума за повсеместното надписване от онова време — туфта (на български се превежда и като тухта — вж. напр. „Архипелаг Гулаг“, както и заб. за „… съчиняваха успехи“ от книга III.). Ефектът в реалния свят бе, че социалното пространство бе обсебено от тотален ментърджийски подход във всички области. Което напълно устройваше тия изпечени демагози — нашите народни вождове. За нещастие, освен че беше изпълнен с лицемерие и лъжи, пътя, по който вървяхме, водеше във възможно най-тъпата и гибелна посока. В наши дни стахановският почин намира водещо приложение в книгите със спомени и друга туфта на едновремешните соцапологети, техните печени креатури, верни аркадаши, солташаци, а също и на най-обикновени наши мекерета, които разтягат соцлокуми за славното ни минало. Те редовно здравата преизпълняват нормата. Но защо да ги корим — повечето от тях са си заблудени заради техни особености — вероятно на лоша кармата и несъмнено вродена тъпота. Такива граждани (и селяни) изглеждат съвсем нормално, но са напълно зомбирани, че и направо видиотени. Горките. ↑

[50] Ломски ямки — Един от безбройните тъпотии на соца. Състои се в безмозъчно пренасяне на способ за разсад (в торови саксийки) на селскостопански култури с ограничено приложение и малка площ (напр. някои видове домати) към други, за които той е съвършено неприложим — напр. за памука. Интересно дали е изпитван за люцерната и фия. ↑

[51] Няколко месеца по-късно, при един разговор Божо му напомнил тая статия и малко го бъзнал: „Матьо — рекъл му, — сетих се, че в статията си пропуснал нещо много важно: сега няма СИВ, но пък има Евросъюз. Той играе същата роля. Само че преди бяхме глезеното братче, а сега сме доведено копеле. Ама ти да не вземеш да изкараш, че щом час по час се напъваме за членство, сме съвсем изкукали. Това, както казваха марксистите, е историческа необходимост. Навремето нашите големи и малки вождове нямаха възможност да сменят номенклатурните списъци и червените книжки с истинските зелени пълномощия за управление, щото големия брат не даваше, а и в трезора не бяха останали. Нали бяха вкарали царството ни в батака с простотиите си и всичко бяха профукали за мегаломанските си проекти и сладкия партиен живот на принципа «куче влачи, диря няма». Наясно бяха, че ще им трябват заеми, за да си набавят достатъчно сухо. Обаче ти сам помниш, как тук всичко вреше и кипеше. Ако бяха почнали да се туткат, можеше да се стигне и до неприятни сценарии. В повечето от тях щеше да остане малко, а в някои и съвсем нищо за приватизация. Трябваше да се бърза. Само че откъде да намерят пари? Руснаците нямаше да им бутнат, защото разбраха, че се каним да ги предадем, а и на тях въобще не им беше до нас. Арабите, както личи от името им, са арабии, но нямаше да дадат пукнат грош, докато не приемем окончателно исляма. Оставаха единствено банките на чичата и братчедите. Там има винаги заделено сухо за такива нахакани тарикати и родени продажници. Обаче те заемите не ги дават за тоя дето клати гората. Най-напред НАТО и Евросъюзът стават задължителни. А там съюзници щяха да са ни (неведнъж съм го казвал) почти всичките наши исторически врагове през последните два века. Така най-накрая пак се оказахме без самостоятелна външна и вътрешна политика^[54], и със статута на негри от Граничните щати. В добавка сме набълбукани със заеми, които няма да има как да върнем. В замяна пък можем да се смятаме за европейци. Но то не може хем да таковаш чужди булки, хем душата ти да иде в рая. Виж сърбите като се опъваха да живеят както те си знаят, докъде стигнаха. До под кривата круша. Даже с американците се биха за правото дело. И сега кво? Натискат ли се да станат членове? Натискат се. Въобще, ще строим пазарния социализъм. Няма мърдане. Добре е и ти винаги да изхождаш от тая аксиома. Така вестникът ти ще има успех. И аз може по-често да го… разбираш, нали?“

Така му казал. Ние обаче мислим, че това французи, англичани, американци от поне сто и петдесет години постоянно ни мислят доброто. Вярно, за последните 3–4 войни културният обмен с тях се е осъществявал главно чрез взаимноизгодни кръвопролитни битки, малко са ни бомбардирали (колкото да не изгубим тонус), а и са ни налагали, както му приляга на победители, разни бая ячки репарации и прочее контрибуции. Ама, както щеше да каже Божо, изплатихме ли ги? Изплатихме ги. Не минаха и стотина години и — зорът свърши. Само гърците май още се правят на ощипани, но ще им дадем някое и друго стадо агнета и — край. Това не трябва да ни пречи да мислим позитивно. Обективно погледнато, ние и с германците повоювахме, нищо че ни бяха съюзници. А руснаците въобще не знаем какви са ни — приятели ли, врагове ли. И кво от това? Сега да мрем ли? ↑

[52] Розите цъфтят и прецъфтяват… — песничка от приказката „Снежната царица“ на Х. К. Андерсен. ↑

[53] Тук е последното място в първите четири книги, където се споменава точно това (а не неговите производни и синоними) изключително важно за живота и оцеляването понятие. Затова сме длъжни да направим най-накрая важно (много) пояснение. Разговаряли сме по темата през годините с Божо, Матей, Метаксаки, а в началото най-вече с Гелето (спомнете си Книга първа). Защо хората и животните лъжат, забранена ли е тая благинка от Десетте заповеди, можем ли да живеем без нея и още много, много други свързани с тоя най-често (според Гелето) използван спасителен похват. За пръв път инж. Къбоков ми поясни, че лъжата е неразривно свързана с процеса на предаване на информацията по съответните канали. Знайно било още от времето на бащата на теорията за информацията Claude Elwood Shannon (Клод Елууд Шанън, известен на български и като Шенон). От тогава досега са написани хиляди и хиляди книги и статии по темата, които не се учат в училище и затова гоите (българите май също) не знаели нищичко — както се казва, нямат информация — по темата. Най-важното в случая е, че заради ентропията, информацията се губи по каналите и следователно съобщенията пристигат в изопачен вид. А то това е и същността на лъжата. Следователно лъжата била присъща и неотменна част от живота ни. Затова и в Десетте Божи заповеди в Байбъла нямало категорична нейна забрана. Иначе — каза Божо — щеше да се наложи да живеем в непрекъснати угризения, а това не е полезно за храносмилането. Разбира се, трябва да се борим срещу лъжата, която всъщност е злата ентропия^[55] (да не се бърка с Етиопия), както учи Иисус. Според Гелето, това трябва да се върши с умерен ентусиазъм. Според Метаксаки пък, на гоите въобще не им е дадено да разберат света. На тях им било съдено да са с халка на носа и tattoo на гъза. И със самочувствието на пълни глупаци. Затова можело да се лъжат без ограничение. Ние обаче се разграничаваме. В смисъл че лъжем само в по-ограничен формат. ↑

[54] В книга V ще стане по-ясно, но и тук ще поясним накратко отношението на инж. Къбоков към политиката. „Политиката е игра — казвал е той много пъти. — Като при всяка игра за победа в нея са необходими играчи с талант и много специални знания. Но не талант в областта на литературата, музиката или архитектурата. Идеята за просветен владетел е пълен нонсенс. Един гросмайстор не е необходимо да може да рецитира Хамлет или да свири на тромпет като Сачмо. Майк Тайманов беше класен концертиращ пианист, което не попречи на гениалния играч Фишер да го разгроми с 6:0 и да го откаже от шаха. За да си политик не е от значение, ако си музикален инвалид или цветята вехнат в твое присъствие. Важно и дори гибелно е, ако си морално осакатен. Стефан Стамболов е бил без системно образование и някакви специални таланти. Също като другаря Живков. Обаче е един от най-големите ни политици. Той и другият другар не е за пренебрегване. Само че точно моралът и на двамата е много далеч от необходимото ниво. Политиката е игра с коалиции, в нея принципът не е «Печелиш ти, губя аз», а далеч по-моралното «Можем да спечелим заедно». Но тоя увличащ милиони хора принцип е коварен. Затова политикът трябва да има истински талант и истински морал, а не да е поредният безпардонен празноглавец с велико самочувствие, с каквито е пълно българското игрално пространство. За тези качества няма прибор и по тоя случай ни е пробутан бутафорния механизъм на демократичния избор. Уловката е, че талантът на големия играч в политиката не може да се определя по тъпите принципи на демокрацията от мнозинството от некомпетентния, нямащ понятие от управление, лесно подвеждащ се електорат. Особено ако са му внушавали разни зловредни илюминатски принципи. При нас това е основната и най-голяма беда. На всичко отгоре и генетичният ни потенциал е съвсем скромен. Да не говорим, че нямаме истински богати, доказващи непрекъснато качествата си играчи, които да направляват тоя процес. Ние и тия, които се появиха покрай прехода, ги извадихме от играта. Ама… такъв е животът.“ ↑

[55] Божо казва, че това е обосновка на Сатанаил от гледна точка на физиката и информатиката. И тя поради някакви неясни причини се различава от историческия образ. Той, според него, е извънземен, който ни е дал познания, въпреки забраните на върховното командване. Същото, което е направил и Прометей. Но някой е изопачил данните и пробутал други сценарии. И кой е тоя Някой? Кой, кой… Аз си мисля, че лъжата… Абе, що не си пия ракията, ами ще мисля. ↑

[56] Кай от Sneedronningen (или „Снежната царица“, за онези, които не говорят датски) на Андерсен. Думата е „вечност“. ↑

[57] Герои на Вилхелм Хауф от Das kalte Herz — тук няма смисъл от превод, защото кажи-речи (това се превежда със sagen-magen) всеки в България говори немски (контакт, фасунга, щепсел, фаза, кран, айн цу цвай цу дрън и т.н.). За всеки случай даваме превода му на английски, който в един, предполагаме не много отдалечен момент, вече ще е официален по тия места: The cold heart. ↑

[57] Така главният герой от същата книга убива жена си от яд, че тя дава милостиня на преминаващ просяк. ↑

[58] На това място във варианти за социални групи с други възгледи и идеологии да стоят съответно изрази „като юначен хайдутин, съгледал в тясно дефиле неприемливо богат чорбаджия“, „като Робин Худ, зърнал в безпомощно състояние в храстите Нотингамския шериф“, безхитростното, но напълнено със съдържание „с характерна сарафска усмивка“ и други подобни — по усмотрение на най-главния от редакторите. ↑

[59] Съдията Ди — Ди Жендзие, завидно мъдър китайски съдия от VII век, главен герой от романите на Робърт ван Хюлик (1910 — 1967). Според непроверени сведения, бил любим герой на Божо. Той затова раздаваше справедливост по принципите на lex talionis в някои важни моменти. Според освидетелствани източници, понякога е бил милостиво настроен и е биел по-малко от дължимото. Това обаче също компрометира идеята за справедливост. Според мен милостта е по-добре да се изразява в парична форма. Ето, например защо не ми опрости оня смешен за него заем от десет хиляди? Абе, кой каквото иска да разправя, капиталист си е той. ↑

[60] На входа на съда в тоя град няма статуя. Това е заблуждаващ ход на автора, целящ да изпързаля читателя за мястото на действие. Има една статуя (с ударение на у-то), но тя е на друго място (б.а.). ↑

[61] Времянка — така се наричаха на руско-съветски жаргон временните съоръжения в АЕЦ. ↑

[62] Образцовия — името, с което беше известен популярен в ония времена специализиран магазин за плодове и зеленчуци, в който те се продаваха по-скъпо, но в замяна на това по-често и доста по-качествени. Там не само на Нова година (съгласно повелите на Партията), а четири–пет, че дори и повече (7?) пъти годишно се пускаха тия задморски капиталистически овощия. Незнайно защо те бяха особено жадувани от гражданите. Какви жестоки битки се водеха за тях, колко сладостно беше след победата гордо, но все пак пестеливо да ги консумираш. Селяните обаче минаваха и без тях, защото в селкоопите такива плодове от вражи нам държави въобще не се пускаха. ↑

[63] Карлуково — известна лудница, както й вика Матей, за ударен социалистически труд. Има дори стихотворение на Валери Петров, в което тя е посочена като закономерна крайна точка в развитието на соцтруженика:

„… И после буйстващ бил вързан за койка

и пратен в Карлуково под пълна упойка.“

Струва ми се, че се казваше „Легенда за чертожника“. ↑

[64] Матей има предвид другарката Цола Драгойчева, виден участник в терористичните акции на комунистите, осъдена на смърт два пъти, но за съжаление и двата пъти успяла да се измъкне. Престоят й по затворите прилича на американски сериал. Както Божо изкоментирал пред свидетели, „Вместо да прекара живота си на бесилката, където е мястото на престъпник като нея, тя е амнистирана за участието си в септемврийската касапница през 23-та. После отново е в дранголника и тоя път наистина я чака дървеното приспособление, което заслужава за участието си в зверския атентат в църквата «Света Неделя». Ама на, с чудотворната помощ на партията забременява в затвора, ражда син, следва нова амнистия от безхарактерния ни монарх, след поредните злостни антидържавни прояви я въдворяват в лагер — дано да миряса, но няма спиране. Като един от главатарите на тероризма и бандитизма в царството я осъждат за втори път на смърт, тоя път задочно, защото междувременно е духнала в любимия на комунистическия терористки хайлайф СССР. След деветосептемврийския преврат се реализира пълноценно, като участва в ликвидирането на Никола Петков, еднопартиеца си Трайчо Костов и преследва с подобна цел де когото завърне. Почти няма място, където тъпоглавието и злобата й да не са отворили рани в хилавата ни държавка. Тя е и упорит радетел за присъединяването ни към СССР. За тези си заслуги е герой на НРБ^[67]. През тази част от живота си, когато не се занимава с мръсотии, подлости, тероризъм и изтрепване на враговете, е министър и пожизнен неизменен член (дори когато започва да се напикава в «Чайката») на постоянни присъствия и почетни президиуми. Заедно с Пеко Таков^[68] — един друг тъпанар от Врачанския вилает — тя е един от най-любимите герои на вицовете за простащината и тъпоумието на комунистическата върхушка по нашите земи.“

Ние се разграничаваме. ↑

[65] Това е един от вицовете за родната душевност, за които стана дума в книга I, а в българския му превод и в книга III. Разбира се, за повечето от младите те няма да са така смешни, както за ония, които са преминавали по пълните с дупки и препъникамъни улици и шосета на соца. Само че, за всеобщо сведение, както казва инж. Къбоков, следите от това обществено явление личат като белезите от едра шарка. И един от тях, който веднага се вижда от чуждите пътешественици, е отношението ни към проклетия труд. За него според изстраданата шопска мъдрост, има различни варианти. Например „Кога ми се приработи, седам, и чекам да ми мине“, или „Никой не мое да ми пла̀ти толко малко, колкото я работим“, както и „Оти копаш седнал? — Оти пробва̀х легнал, но не става“. И колкото и разни социолози по почина (предубедено и преднамерено) на бай Иван Хаджийски да излагат (ама че дума) разни оптимистични теории за народопсихологията ни, както е казал вероятно някой от авторите на горните поучения, „Надека и да си въртим га̀зо, оно се че си ми е отзад“. ↑

[66] В далечните години, когато е писана книгата, на това изречение можеше да се придаде само шеговит смисъл — в тон с феминистките идеи. Защо и Евите да не гледат в Адамовия плаж — нали са наравно с мъжете. Ако те решат да отказват, ще звучи много сексистки. Сега, в светлината на новите джендърски тенденции, то може да се вземе и съвсем насериозно. Затова, когато незнайно защо пак четох тоя откъс, ми се прииска да премахна тая негова част. Но и да го направя, написаното остава, както се е изразил някакъв римлянин. Затова и аз го оставям. В нарушение на пълния си неутралитет, само на това място ще заявим, че джендърската философия е пълна… (цензурирано). Както казва Божо, „… Няма нещо по-гибелно за обществото ни, от това да отричаш женското и мъжкото начала и да съчиняваш гадостите за третия род. Това е насочено към разрушаване на християнското семейство и унищожаване на целия морал, на всички традиции и обичаи, на които се крепи социумът. От друга страна това очевидно става по желанието на чичо Соломон и братчедите. А те доказват качествата си всеки ден по борси, пазари и в реализацията на всякакви световни проекти. Не зная защо, но напоследък се чудя дали това е добро или зло.“

Според нас, ако си припомним собствените му съвети за същността на управлението на света ни чрез пълномощията на дедо му Амшел, дразнещата им особеност да се харчат при всеки акт на управление, както и възникващата поради това необходимост от способи за връщането им, няма защо да се чудим. Ако продължаваме да искаме да управляваме чрез тях света, разбира се. Нали за целта е създаден банковия механизъм. Защото какво ще направи човек ако закъса^[69]? А това обезателно ще се случи, ако той е средностатистически гражданин и няма опора нито в етнос, нито в религия, нито в език, нито в семейство, нито в нищо. Само някой от твоите хора в тях може да ти услужи временно с няколко банкноти назаем без лихва, или да те приюти, докато получиш пенсията. През последните стотина години обаче всяка една от тези общности беше подложена на непрекъснати разрушителни атаки. Съдейки по състоянието, в което се намират, абсолютно успешни. Все пак някъде още има държави, които остават като последни крепости. При нас и това го няма, защото нашата проклетия — поне през последните стотина години — се е проявявала като основен, а на моменти и най-зъл враг на поданиците си. Какви възможности остават? Най-естествената е да си сложим финансовата халкичка на нослето и да изтеглим един як заем от най-близката банка. Винаги можем да се присъединим и към някоя управляваща клика или да си направим хайдушка чета по американския образец за обири на дилижанси. Има и трета възможност — да заживеем в някоя по-уютна пещера. В този случай трябва да се внимава тя да не е национален туристически обект. Всеки може сам да направи своя избор.

Разбира се, ако Някой Друг не е решил вместо него.

Следователно във всички случаи е безполезно да се съмняваме и да се колебаем дали да вземем заем. ↑

[67] Наскоро прочетох, че през януари 2016 г. общинските съветници на Бяла Слатина единодушно решили централният им площад да носи името „Цола Драгойчева“ заради огромния й принос за развитието на града. Мисля си, че един ден и лондончани ще осъзнаят най-после колко много е допринесъл за славата на града им и развитието на английската култура Джаки Изкормвача и ще прекръстят Трафалгарския площад на неговото име. Дотогава не ни остава нищо друго, освен и ние да се прекръстваме поне веднъж дневно. ↑

[68] Обаче на — Мако Даков не беше толкова разпространен. ↑

[69] С други думи, никого не можеш да накараш да свърши някаква работа за теб. Даже продавачката в кварталния отказва нещо, за което се иска толкова малко ТРУД, като това да ти подаде хляба. Така се случва, когато не ти достигат пълномощия да управляваш поне общоприетата разрешена част от живота си. ↑

[70] Раднево — друга известна лудница в едноименния град, която е на много удобно за старозагорци място. ↑

[71] За онези, които не са наясно с терминологията на комунистите, цитираме откъс от една непубликувана статия на Матей:

„… Това изключително, бихме казали, гадно звучащо съществително беше любимо в речника на тружениците от държавна сигурност и на всякакви високопоставени морални отрепки, които управляваха нещастното ни царство, ако тяхната роля на васали лижегъзници може да се нарече управление. С него комуонанистите^[72] наричаха всички, които не споделяха идиотските им идеали и жестоките методи за постигането им. Така «оперупълномощените» (както ги наричаха в ЧК) представители на най-човеколюбивия строй се обръщаха към безпомощните си противници, когато ги разстрелваха в тила или избиваха с подръчни сечива по изпълнените с писъци нощи. В лицемерната безчовечна мутра на комунистическата диктатура заби една от най-известните си епиграми Радой Ралин:

Човек за човека е брат…

разбра ли бе, гад?

Георги Марков я направи поанта на един от своите «Задочните репортажи» — неговото есе за унижението. Божо веднъж каза, че това е и най-концентрираното, изразяващо същността му и прогарящо като киселина лицемерната му обвивка, описание на проклетия социализъм.“

Ще отбележим, че съществителното гад, съгласно правописните речници, е едновременно в мъжки и женски род, което е езиков феномен. Както се изразява Матей, това е феноменоанално. ↑

[72] Матеевизъм — б.р. ↑

[73] Светлана има предвид отдавна установения от водещите съветски учени факт, че само луд (и то за връзване) може да е срещу съветския строй. Но тя не споменава, а може би и не знае за такива видни луди като ген. Петр Григоренко, публициста Жорес Медведев, математѝка Леонид Плющ или писателя Владимир Буковский. Списъкът им може да прерасне в отделна книга. Удивително е, че нашата героиня знае за психушките. От едно допитване на случайно срещнати 800 млади хора в днешно време (2010–2015), нито един не беше чувал за тях. Но то какво да се удивляваме — учениците в горните класове не са уверени кой точно е другарят Живков, а някои даже не са го чували.^[74] Да не говорим за останалите другари. ↑

[74] В „Стани богат“ имаше една тъпа гъска, която не беше наясно откъде изгрява слънцето. Това, макар и достоверен, е манипулативен пример, целящ да ни внуши, че българите са идиоти или поне такава е преобладаващата им част. Което не е вярно.^[75] Но това, че поколенията след 2010 г. вече са толкова видиотени, че са готови отново да строят социализма, е — както би казал такъв авторитет като Остап и т.н. Бендер бей от заб. за Васюкино по-горе — медицински факт. Само че сега ще го строят по американски планове и с техния размах. Бог да благослови Америка. ↑

[75] Има опровергаващи изследвания, според които тяхното количество е още по-голямо. ↑

[76] Тези характеристики, заедно със „страда от илюзии за реформи“ и тям подобни съставяха „диагнозата“ за „пълзящата шизофрения“ — изключително удобна за използване от комунистически господари от всякакъв ранг срещу омразните им дисиденти. С такава „диагноза“, изобретена от мастития съветски академик, нам къв си председател, герой на соцтруда, лауреат и прочее (не ми се споменава името^[77]), можеш да вкараш в лудницата (на съветски сленг психушка, дурдом или галено дурка) когото си поискаш. И да му лекуваш антисоциалистическите уклони в мозъка чрез аминазин и сулфазин. Повече подробности могат да се намерят в Мрежата. Вж. напр. статията на Николай Флоров от 26.02.2011 г. „Талибани, Кадафи и съветските психиатри“. Но дори и за тази статия, която съдържа само кратък исторически преглед на съветската практика в тая насока, има мнения, че е русофобска и прекалено антикомунистическа. Само че Матей веднъж в спор казал на някакъв ръб: „Няма такова нещо като прекален антикомунизъм, уважаеми. Самият комунизъм е толкова античовешки, че може да го неутрализира само безкрайно количество от неговия антидот. Ясно е, че такава доза няма как да се надхвърли. Ако това не го разбирате, сигурно сте на лечебен режим. Пък може и да сте от опасните, от ония с «пълзящата шизофрения». А?“ За такива Григорий Петрович казва… Абе, каквото казал, казал. По-интересно е какво е казал Божо. Какво е то ли? Ами, това било „Божа работа“. Затуй не бивало да съдим мъчителите си. Той Господ каквото и зло да ни праща, все било за наше добро — тъй рекъл. Но той и друг път така е разправял. Интересно доброто за какво ни го праща? ↑

[77] Ние обаче ще го споменем: това е акад. Андрей Владимирович Снежневский. Можете да видите ухилената мутра на тоя псих и светило на съветската псевдонаука тук. Бог да прости хилядите, чиито живот е съсипал и унищожил той и проклетите му ученици и сътрудници. Бог да ми прости и на мен, че не виждам нищичко добро в злото, което те са причинили. Нека онези, които и днес се репчат колко прогресивна е науката, да си спомнят, че от нейно име и заради нейни лъжеправди са избити или оставени да угаснат в социална изолация може би повече, отколкото е унищожила светата инквизиция от указа на папа Инокентий III за създаването си до момента, когато папа Йоан Павел II поднесе официалните извинения за стотици хилядите нейни невинни жертви. Да, но онова не било наука. Само че, както би казал Божо, да не би да имате наукомер? Съвременната наука сега пак обявява цял куп парадигми за абсолютна истина^[78] и преследва техните противници, обричайки ги на унищожителна обществена изолация и лицемерно прикрит психически тормоз. Досущ както тогава. Според инж. Проданов било достатъчно да проследим как тъй наречените учени са се отнесли и се отнасят, да речем, към идеите на фон Деникен и неговите последователи. В книгата му „Колесниците на боговете“ от 1968 г. той прави предположения във форма на ВЪПРОСИ за възможните контакти на древните с извънземни цивилизации. Те са посрещнати от научния свят с презрителна насмешка и обиди. Но това е нищо: пилотите, които са заявявали за видените от тях НЛО тутакси са били уволнявани. А на някои висши държавни служители, които са се раздрънкали за суперсекретните договори с извънземни, се случват и по-неприятни неща. Поелите ролята на инквизицията твърдоглави цербери с най-високи държавни постове и академични титли се подигравали и яростно отричали това, което половин век по-късно вече предстояло да бъде разкрито и потвърдено официално точно от тях. Това неминуемо щяло да се случи. Защото ТЕ просто са били и са си тук.^[79] „Не само съветските другари уверено отричаха и клеймяха фройдизма, генетиката, кибернетиката или там което е на дневен ред — озъби им се той с известно закъснение. — Огромната част от днешните представители на науката продължават дебелоглаво да отричат прераждането и съществуването на оная нематериална субстанция, която използва физическото ни тяло като хардуер и е носител на неясната същност, наречена съзнание. Въпреки безбройните факти с характер на данни от физически експерименти, които потвърждават всичко това не по-зле, отколкото данните на сър Артър Едингтън навремето са потвърдили общата теория на относителността. Между другото, разни научни езуити и с нея са се подигравали. За празноглавите теории, че сме произлезли чрез еволюция от маймуните, сега не ми се говори. Чудя се дали отдаването на някого на научно аутодафе и последвалото печене на бавен социален огън не е по-жестоко от сравнително хуманната клада от сухи дърва?“ — запита се накрая Матьо. Ние какво да му отговорим? Нас, великите писатели, ни пекат на огъня на славата. Много е приятно. ↑

[78] Интересно е да гледаш как по един от TV-каналите заявяват, че учените смятали по някакъв въпрос еди-как си, а по съседния ти обясняват, че това според тях въобще не е така. Тя и самата наука е много далеч от времената на Галилей и Хюйгенс, когато всеки е можел да повтори експериментите на някой друг. Сега в ЦЕРН няколко мастити еврейски учени казват, че са открили хигс бозона и хората им вярват.^[80] Въпреки че това, което показват, са разни драсканици по някаква плака. И на никое друго място никой друг не може да потвърди техния резултат. Обаче когато им кажат, че стотици хора са виждал преподобната Стойна да левитира на половин метър над пода на амвона в молитвен екстаз, или че в Индия хиляди са виждали учителят на Шри Юктешвар, преподобният Лахири Махасая да бъде (също като своя пък учител, трижди великият Махаватар Бабаджи) на две места едновременно — не вярват. Интересно защо на едните вярват, а на други — не? Науката се гради на аксиоми, които още от ученици знаем, че не се доказват и следователно се приемат на вяра. Както много отдавна показа Курт Гьодел, така изградената математика не може да самодокаже своята непротиворечивост и пълнота, и значи също почива на вяра.^[81] Точно като религията. Тъй като това не може да бъде вярно, следва, че има два типа вяра, които не се различават по нищо. Ето че достигнах до поредната неопровержима гениална мисъл. Като стана един ден главен писателски академик, всички ще повярват. Дори и в това, дето хептен не е за вярване. ↑

[80] Питайте подред примерно десет хиляди човека „какво е наука“ и после систематизирайте отговорите. Ще откриете, че вероятността някой от запитаните да ви каже нещо смислено е от порядъка на 3,14.10^–7, което си е близо до универсалната формула π.10^–7. ↑

[81] Повече по темата, както сме обещали още в „Мадоната от кафе Фиалка“ — в книга V. Там ще стане ясно колко са полезни тия знания за оцеляването. ↑

[81] Точно по тая причина съм записал думите му. Нека, когато неговото предсказание стане факт, ония, които все още могат да четат, да се замислят какво представляват научните мракобеси. ↑

[82] Според Божо това, че Ст. З. е град на поетите, било доста опоетизирано. Тия чувствителни душици например в Ямбол или Дупница били даже по-нагъсто. ↑

[83] Гостолюбиви са старозагорци, гостолюбиви. В една от непубликуваните си статии Матей твърди, че това може да се каже за повечето славянски народи. Но то не било вътрешна духовна потребност, а обичай, обусловен от изгодата: навремето било практика размененото гостуване, защото тогава ханджии и гостилничари скубели яко (ми то и сега в хотела могат да те оберат до голо, а пък ние си им гостуваме). Според него, във всяко общество чрез подходящи механизми можело да се култивира произволен набор от обичаи. В статията той пише буквално (в смисъл с букви) следното:

„Лесно е да накараш група хора, независимо от големината й, да придобие определено поведение. Необходимо е само да създадеш масмедийна среда, която да го внушава с подходящи средства достатъчно дълго и да се погрижиш да има ключови думи, които задействат така сътвореното подразделение от зомбита. При това колкото по-многобройна е групата, толкова по-бързо и ефективно действа процедурата. Според повечето черногледи авторитети, най-ефективна от ключовите думи е «враг»^[84]. В нашата махала пък, както казваше баба, за курвиоз има един кръг от кучета идиотчета, дето, колкото и да им повтаряш кои са истинските им врагове, все си лаят по виетнамците^[85].“

Както е извъртал пред свидетели нещата Божидар, такъв бил животът — кучешки. ↑

[84] По някои места ключовата фраза може да е „долу“ или „да живей“ — кметът, социализмът и т.н.; ако искаш да ядеш колективен бой в Пернишко, най-добре е да викаш с все сила „Стораро е тъпанаро“, а в Старозагорско — „долу Берое“ (и „само Левски“ става). Краеведите могат да добавят тук други позивни, които предизвикват характерни за местната фауна форми на спонтанни реакции. ↑

[85] Трябва да се признае, че в това си заключение авторът не е много прав: неясно защо, но например по нашите краища те пък лаят по индианците.

По-нататък Матей пише, че някой си Ибн (хубаво^[86] са го именували) Фадлан съобщавал в някакви съмнителни хроники факти за обичаите на волжките българи. Ще приведем част от данните му: Ахмед ибн Фадлан ибн ал-Аббас ибн и т.н. ибн (на арабски се пише أحمد بن فضلان بن العباس بن راشد بن حماد) е арабски пътешественик и писател, живял през първата половина на X в. На 21 юни 921 г.^[87] е пратен от халифа на Багдад като посланик във Волжка България, пише в Уикипедията. Пътуването се провежда по инициатива на волжките българи, които изпращат представители в столицата на халифата с молба да им бъде оказана помощ в борбата срещу хазарите (не са хубави тия работи), притесняващи ги от юг, а също така да им изпрати и учители за укрепване на неотдавна приетия ислям (туй то). Според Уикипедията, Ибн Фадлан живо описва подвизаващите се по онези места народи: българи, башкири, чуваши, огузи, печенеги, хорезъмци и прочее разбойници, дава обширни сведения за тяхната култура, социалния им строй, бита, традициите, обичаите и обредите им.

Когато българите забележат човек — информира Фадлан, — който се отличава с находчивост и знания, те казват следното: „На него по̀ му подхожда да служи на нашия бог“. Хващат го, слагат въже на шията му и го обесват на дърво, където остава, докато се разложи.

Ние се разграничаваме от опитите на журналисти, социолози, политици от опозицията и други шарлатани да обобщят тия сведения и за нашия нов най-прогресивен строй. Божо веднага посочи манипулативния характер на тия небивалици за бесене по клоните с последващо разлагане. Вярно е, че посредством наследените от предишния най-прогресивен строй ключови фрази (народни) врагове, (западни) войнолюбци, (интернационални) фашисти, (американски) империалисти и т.н., заедно с новите геноцид, антисемитизъм, тероризъм, мигранти, пандемия, санкции, изчегъртане и прочее, чрез няколко наши масмедии можем да насъскаме подходящо видиотените маси да избесят когото си поискаме от тия подриващи устоите на (еди-какво си), зловредни… (посочва се характера на категорията — например опозиционни лидери, министри от предишни правителства, кметове без значение от кои или просто контингент от най-омразното на народа съсловие на заможните). Обаче според нашите традиции няма да ги оставим да висят на открито, а ще ги закопаем тихомълком в общ или безименен гроб, или ще ги пуснем в язовира със специални бетонни блокчета. Не е имало, а и сега няма нужда да дразним бившите си врагове и настоящи най-добри приятели, като по тоя начин ги настроим да не ни отпускат средства от присъединителните фондове. ↑

[86] На това място за сто седемдесет и пети път в тая книга е използвана думата хубаво. То това много хубаво, само че като нямам хубавомер, как разбирам кога да я използвам? Не знам. А това не е хубаво. ↑

[87] Ние не знаем кога са родени Крум, Симеон или Иван Асен ІІ, а те помнят датата на неккъф си поход с образователна цел сред некви си туземци. Обаче въобще не се знае от колко страници е тъпата им хроника, камо ли какво е написано на изгубените, а на всичко отгоре и краят липсва. Значи няма какво да увенчае делото. Тъй че мисията на тоя Ибн фактически е провалена. ↑

[88] Странно, тук отново се появява тая мисъл. И пак същата грешка — поне да е за Англия, а то — за Франция. Това сигурно е защото, както вече имахме възможност да отбележим, сме франкофони и дори, както казва Матей, франкоайсифони. ↑

[89] Не е ясно защо инж. Къбоков оригиналничи. В „Златния телец“ изразът на руски е „сермяжная правда“ — шаячна, домашно тъкана, селяшка, груба, проста, бедняшка правда. Не е ясно и дали Матей го е разбрал. Обаче ние оставяме именно домашно тъканата правда, защото според нашите прозрения, английският ще стане официален език. Така поне текстовете от великия роман, които са написани с английски букви, ще останат да се четат от бъдещите поколения. ↑

[90] Дори в такъв напечен момент инж. Проданов реагира с образен редакторски и — защо да крием — поетичен език. И той като великият Иван Груев може да каже:

Не мога от сърце да се зарадвам,

не мога истински да тъжа —

вместо с чувства,

гърдите ми са пълни със метафори.

Неслучайно двамата бяха добри приятели. Веднъж стана дума за него и Матей ми каза: „Нека Иван да е добре там горе. Ако това щеше да му помогне, щях да му изпратя онова парче от сърцето ми, което беше негово.“

Ето, към такива нежни души се държат толкова безчувствено нашите следователи. Че и ще ми остроумничат.

Срамота. ↑

[91] „Какво остава на човека? — беше написал в някаква статия Матей. — Ловът и още няколко малки удоволствия — хапване, пийване и разбира се, несравнимото с нищо чувство, когато слушаш оная всепомитаща прегради и забрани, раздираща тишината на интелигентското уединение на гадните комшии, раздрусваща душата като страстно чекнеща се разгологъзена танцьорка от Ориента, яка дупнишка чалга.“ Х. У. не обичаше чалга, въпреки че имаше свидетели, които го бяха виждали на един-два банкета с по-конфиденциален характер да хвърля гюбеци по малките часове с онова типично магистратско чувство. Но за лова Матьо беше абсолютно прав. Разтоварващо е, а и остава дълго и хубаво чувство, когато гръмнеш някаква подвижна цел. Ние сме съгласни — по нас са гърмели и това чувство, както се казва, до болка ни е познато. ↑

[92] Съветските тричленки — специално създадени от болшевишката управляваща каста. Матей ги нарича „съдебни шайки“ и „органи на съветското извънсъдебно «правосъдие»“. Състояли се от председател — местният началник на ОГПУ (проверете какво означава във Википедията) и двама членове: първият секретар на съответния комитет на ВКП(б) и градският прокурор. „Съдебният процес“ се състоял в следното: най-напред се съставял списък на арестуваните по специален формат слушали — постановили, като в първия раздел се описвали поименно с едно, рядко две изречения кои са обвиняемите и какви са техните „престъпления“. След това началникът на ОГПУ с червен молив пишел на всяка страница в раздел постановили „разстрел“ или — за да не губи време — само едно „Р“, и се разписвал. Вечерта осъдените се разстрелвали.^[94] На другия ден след закуска и останалите членове на тричленката се разписвали на листовете с „присъдите“. У нас, в мътните времена след преврата на 09.09., за унищожаването на подозрителните врагове, на българското правосъдие не са му трябвали такива затормозяващи съдебни структури. Необходими са били само чукове и остри прави многофункционални лопати. Въобще имали сме откъде да заимстваме опит, но имаме и наши традиционни ефективни методики. ↑

[94] Както казва наркомът на вътрешните работи на Беларус по онова време Б. Д. Берман, „Работата с тройките е лека, несложна…“. Що за човек трябва да си, за да изречеш такъв цинизъм? А за да ги извършваш онези зверства, да ги извършиш какъв трябва да си? Mench. Vie stolz das klingt. Нали, Пешков? А на идиш Гугъл изписва тая прочута… Какво? Подигравка, може би, така:

.מענטש, ווי שטאָלץ אַז סאָונדס

Напомняме, че се чете отдясно наляво. Разбира се, като смениш два-три пъти автоматичния превод от единия език на другия, се получава някаква идиотщина. Но то, както казва Божо^[95], да очакваш, че с компютър ще можеш да превеждаш, да речем, от английски като Валери Петров, само по себе си е идиотщина. От друга страна компютрите стават част от това вече доминиращо обществено явление. Дето се вика, едни от нас. ↑

[95] Може и да не е много на място, а и да сме закъснели, но ако искаме да разберем как инж. Къбоков възприема света и какви алгоритми използва за оцеляването си, може би най-после трябва да разкажа по-подробно за неговото отношение към възможностите на компютъра и свързаните с това въпроси за мисленето, съзнанието и тъй нареченото „подсъзнание“^[96]. Защото според него съзнанието определя битието, а не обратното, както твърди Мордехай Леви в една от неговите — както Божо се изразява — тъпи книги.

С Божидар сме говорили много на тема дали може ли да се създаде „изкуствен интелект“ и още много други подобни. Той често се шегуваше, че изкуственият заместител е необходим на онези, та които не достига или съвсем липсва естественият. Аз нямам неговите знания, а и, честно казано, не съм съгласен с повечето от възгледите му. Може би затова той е мултимилионер, а аз съм беден, нереализиран велик писател. Както и да е, важно е веднага да подчертая, че според него мозъкът е само един много мощен и сложно действащ биокомпютър. Когато за пръв път го попитах какво мисли по тия въпроси, той ми отговори „При мен за тоя процес аз използвам мозъка си, но той не може да мисли, защото е безсъзнателна твар“ — и се захили. „Как така? — викам.“ „Ами тъй — вика, — мозъците на всички са биокомпютри и следователно като принципни възможности са равномощни на една най-обикновена машина на Поуст.^[97]“ И понеже аз не знаех какво е това устройство, той ми обясни. „Ето, виждаш ли? Да твърдиш, че мозъкът мисли, е все едно да кажеш, че това прави и машината на Поуст. Ти въобще замислел ли си се какво представлява тоя процес?“ „Не съм — признах си аз честно, както подобава на велик писател. — Сигурно ми се е струвало ясно от само себе си.“ „Така е с повечето хора. Вие допускате една грешка, забелязана още от дядо Айнщайн. Има понятия, които изглеждат уж ясни, точно както казваш, от само себе си. Обаче като се опиташ да ги определиш, виждаш колко си се заблуждавал. Ако искаш да отличиш интелектуалните занимания на човека от онова, което върши компютъра, ще забележиш, че тая машинария работи само ако има захранване и алгоритъм.“ „Е, и какво от това?“ „Еми, работата е там, че има маса проблеми, за които е доказано, че няма алгоритъм за решаването им. Първата публикация по въпроса е преди — той погледна тавана — преди шейсетина години. Тя е на изключително умният евреин Алън Тюринг. Например компютърът не може да реши дали една програма зацикля, защото такъв алгоритъм няма. Не защото все още не е измислен, а защото въобще не можем да го създадем. Следователно и машината на Поуст, и мозъкът сам по себе си не могат да решат такава елементарна задача. Но тя е по силите на всеки, който е наясно какво представлява зациклянето. Което показва, че някой само използва мозъка като помощен инструмент при решаването на интересуващите го проблеми.“ „И кой е той?“ „Сам си отговори.“ „Значи компютрите никога няма да могат сами да съставят програми — отклоних се с привична ловкост от поставената задача аз.“ „Да, защото за всяка програма трябва да провериш задължително дали не зацикля. Обаче за тая цел ти можеш да използваш компютъра.“ — засмя се насърчително Божо. „Само че дали зацикля, ще реша аз, а не той — защото мога да пусна следящ трек — захилих се и аз, доволен от само себе си. — Излиза, че никога няма да се създаде «изкуствен интелект».“ „Точно затова искам винаги да пишеш тая некоректна и лошо подвеждаща измислица в кавички — рече той. Добре е да си зададеш и въпроса кой и защо набива това понятие в главите на масите с подчертано нисък афинитет към интелектуални занимания като например журналисти, депутати и други. Както и основната научна парадигма, че мозъкът бил пораждал съзнанието и с него сме били мислили, въпреки че той се състои от неврони, а те са най-обикновени биотригери и значи нито един от тях няма такива качества. И за тия проблеми очевидно съзнателно — натърти той — не се прави и опит за изясняване. Бас държа, че и ти като останалите 99.743% не си се замислял, ако така мога да нарека процесите в главата ти — жегна ме инж. Къбоков, — какво означава това. Тези въпроси придобиват особена острота, ако съобразиш, че има технократи, които искат да свържат тоя конструиран от тях псевдоизкуствен интелект с биокомпютъра на всеки от нас. Кой и с каква цел финансира техните изключително скъпи експерименти, както и цялата зловредна кампания? — Аз сега ще те оставя, щото мисля — изхили се Божо — да прибера едни петдесет хилядарки от… един такъв местен технократ.“ И той ми махна с ръка, обърна се и тръгна по своя очертан от сиянието на звездите кармичен път на богаташ. А аз останах да записвам случки и мисли — главно негови, на Матей и останалото кралско войнство. Късмет е, че за това имам горе-долу работещ алгоритъм. Аз обаче съм му казвал, че тия негови теории намирисват на попщина. Да не говорим, че и на Пенроуз не му харесва съзнанието да е извън тялото. Сега, след толкова години, аз все още не съм съгласен с повечето от Божовите теории за света. Те и до днес изглеждат на околните доста стряскащи. Обаче едно не може да му се отрече: той мислеше за всичко с непостижима за повечето от нас лекота и дълбочина, а разсъжденията му бяха понякога изумително оригинални. И в някои екстремни случаи го правеше опасно бързо. Да. Така беше. ↑

[96] Божо много се дразни от това, както казва той, физиологично понятие. В заб. 101 от книга II вече стана дума за това. „Ако направиш — вика — една анкета сред гражданството (това е негова любима форма на проучване), нито един няма да може да даде някакво смислено определение за това какво представлява тая неясна същност. Евентуално някой може да ти цитира марксистките простотии за битието и съзнанието. В Уикито пък можеш да видиш идиотската дефиниция, предназначена за гои, тъй де, за широката публика. В нея то се определя чрез затворени логически кръгове, в които участват мисленето и разни други още по-мъгляви категория. Те са все от ония, за които няма прибори за измерване — там съзнаниеметри, мисломери и прочее. Няма и индикатори за наличие — поне от типа на лакмусовата хартия. А подсъзнанието пък вече е съвсем безсъдържателно. Затова е добре такива понятия да ги употребяват само журналистите. Ако допуснем за целите ни, че те не могат да мислят^[98], от примерите, които те генерират и разглеждат, ще получим множество от неща, които не са в нито една от въпросните категории. Това все пак е някакъв успех. В смисъл че така множеството, където се намират определенията за съзнание, подсъзнание, мислене и прочее, ще се очиства от глупости. Така след достатъчно дълга работа на журналистите и другите очистващи труженици, ще можем да се доближим плътно до разбирането им. При по-голям късмет в края на заключителния етап може да останат само техните окончателно изяснени същности. Ако изобщо съществуват — захили се той. — Ти — вика — също ги употребяваш час по час, без да посочваш типа и градуировката на апаратурата си, в техния лишен от съдържание вид. Затова ще е добре да се извиниш на читателите си.“ Еми, ако това ще ги успокои, извинявам се. Между другото, и аз започнах да събирам в отделна папка прозренията си в тая насока. Надявам се един ден някой да ги добави към общото избистрящо дело и аз, най-накрая, да бъда полезен с нещо. ↑

[97] Ако линкът вече го няма, потърсете в мрежата — има колкото искате материали. Както щеше да каже Деница, има дори повече. ↑

[97] От литературоведческата наука все още не е изяснено кой цар има предвид инж. Къбоков. Ние пък въобще нямаме понятие. Загадка някаква си. ↑

[98] Не ги обича той тия хора. ↑

[99] Странно е, че инж. Къбоков, без разбира се да подозира, е привърженик на същата социологическа теория като великата княгиня. Още по-странно е, че той тук е на едно мнение и даже използва термини от диагнозата на Леви Матей. Имаме предвид не оня, а другия. Цялата тая работа не ни е ясна, неее. Хич даже. ↑

[100] Ето на, пак. ↑

[101] Тук можете да видите някои от известните екстремни стойности на тая вероятно неограничена отгоре величина. Дано не са спрели вече интернета, за да ни предпазят от вредна информация. ↑

[102] Може би тук е мястото най-накрая да цитирам една често повтаряна мисъл на инж. Къбоков: „Когато някой си въобрази, че може изземе Божието право и започне да раздава правосъдие, той създава около себе си особеното морфогенно поле с мафиотска структура.“ Веднъж го попитах „Правосъдието на закона не е ли също такова присвояване на Негово право?“, но той само повдигна рамене. „Ако е така, то също ще генерира една гигантска мафиотска структура“ — продължих аз. „Ти го каза“ — отговори той. ↑

[103] Тук Божо подминава тоя въпрос. Той често е казвал, че единственото хубаво нещо на демокрацията е правото за свободно придвижване. Само че такова са имали и българските гурбетчии, както и обикновените гяури при падишаха, но тогава не сме били в република, а в империя. За беда точно това право е унищожило царството ни, защото от него се изнизаха почти всички млади и талантливи поданици. Чували са го и да обяснява по-подробно какво му е мнението за това, както той му вика, чифутско изобретение. Веднъж пред мен Радостина нещо спомена за демокрацията и той веднага я засече: „Радост — вика, — ти час по час използваш тая дума. Запитвала ли си се някога какво означава? Защо толкова я харесваш?“ „Не съм — отговори му тя след кратко колебание.“ „Поне честно си признаваш, за разлика от почти всички останали, които непрекъснато дрънкат за нея — поклати глава Божо.“ — Виж, на вас (сигурно и мен имаше предвид) ви внушават непрекъснато, че демокрацията е най-добрия начин за вземане на решение в социума. Постоянно слушаме разни мъдреци от типа на оня българоубиец — и той изломоти нещо на английски^[106], сякаш и ние като него знаем пет-шест езика. — Само че, откъде тоя проклетник знае, че е така? Много умно ли е хора, които нямат необходимите качества да решат даден проблем, да вземат решения с количеството си? Демокрацията дава възможност да ни управляват идиоти, стига да имат кворум. Не кворум, а мнозинство — опитах се да го поправя аз. Мнозинство идиотите имат винаги — захили се Божо. — Особено в нашия парламент. Важното е да са налице в определената от закона бройка. Въобще демократичния избор може би е безвреден само за малки общности с високо ниво на посредственост. Иначе на управленските постове от селски кмет нагоре не бива да се допускат хора, които не са учили професионално как се вземат в социума решения със съдбоносни последствия, а те повечето са доказано такива. И най-вече е задължително управляващите да са издържали практическите изпити на предишните стъпала. Дори за осъществяването на обратната връзка, мнението на електората може да е решаващо в съвсем ограничен брой случаи. На война например командирът заповядва да се атакува независимо, че това може да не харесва на преобладаващото мнозинство от войниците. От векове мнението на природонаселението е без значение в изключително важни институции. Да не би академиците да се избират с всенародно гласуване за един мандат или студентите да утвърждават на общо събрание професурата на преподавателите си? Или войниците да избират командирите си на някой плацдарм след маневри и да го сменят, ако ги тормози прекалено? Но само за въпросите на войната и науката ли е очевидно безсмислието на демократичните принципи? Да не би съдържанието на християнството да се приема на площада пред Синодалната палата? Или старозагорския владика да го избират на събора на Тодоров ден? И академиците, и маршалите, и висшият църковен клир не се избират от народа. В избора им може да участва само съвсем тесен кръг от най-добрите професионалисти. Щом за тях всенародният вот е вреден, и дори фатален, защо за президента тоя начин да е меродавен? Че и водещ? Да не би управлението на социума да не се подчинява на научните закони и методи? Те се разглеждат в изключително сложни раздели на знанието. От тях народните маси — натърти Божо — нямат и понятие. Какво разумно има тогава пълните лаици в управленските науки да избират академиците в тях? Има ли по-голяма глупост от тази, простите бачкатори да избират директора си чрез плебисцит? Но онези, които ще ръководят държавата, може да се избират по тоя тъпанарски начин. Ама то какво сложно има в управлението? Както казваше партийният секретар в Атомната, трябва само да поставиш задачите, да следиш за изпълнението и да отчиташ етапите. Да си ръководител е проста работа. Сигурно уменията за това се появяват заедно с младежките пъпки… Може и да е допустимо разни малограмотни селяндури да дават акъл на кмета в селската кръчма. Обаче в държавата това е фатално.

— В акционерното дружество ръководството се избира на общо събрание — сетих се аз.

— Да, само че там всеки гласува с дела си на собственик. А тук — всички по равно, като при социализъма. Мултимилиардер, който управлява огромни структури и осигурява поминък на стотици хиляди хора, ще е със същата обществена тежест при решаването на държавните дела като последния мързеливец и некадърник. Това справедливо ли ви се струва? Чудно ли е тогава, че се купуват гласовете? Самият принцип на гласуване в тъй наречените демократични избори е несъстоятелен и несправедлив по принцип. Защо тогава се възмущаваме, когато го подриват и му противодействат? Въобще замисляли ли сте се, кой ви ги пробутва тия дивотии за демокрацията?^[107] Вие само погледнете как се осъществяват превъзнасяните уж свободни избори. Кои от кандидатите за депутати и президент познавате лично? Откъде сте сигурни, че ще спазват закона? Как установявате, че имат необходимите управленски качества? Може би имате президентомери? Или се проверява с лакмусова хартия за депутати? Когато се назначава водещ специалист във всички останали области се иска кандидатът да има образование, стаж и препоръки — и това само за да се класира за конкурса. На него вече каквото сабя покаже. А тук — няма ценз, няма квалификация, няма стаж, няма и помен от някакъв изпит. Направо от улицата — прас — и поредният напъчен некадърен самохвалко става депутатин. Вълната на народния вот го праща на управленския връх. Като нямате аргументирана професионална и дори обикновена махленска преценка, защо се изненадвате неприятно, че той проваля дейността на институцията, води след себе си юнашки клиентелизъм и заобикаля здравата закона? Не сте ли се замисляли, че всъщност масмедиите ви втълпяват кого е най-правилно да изберете за общото добро? Пак те ви насъскват срещу текущото правителство и прославят новите удобни кандидати. При това внушението действа дори на онези, които му се противопоставят. Как става това е показал още Густав льо Бон. Ето така зомбитата гласуват свободно и по съвест — като следват празноглаво внушенията на задкулисните ни ментори. Не е ли ясно, че тогава няма как да не се влезе в нечий сценарий? Както може да се провери, всички големи масмедийни вериги са собственост на чичата и братчедите. Значи най-мощните инструменти за масови внушения са техни. А масмедийното пространство е фрактално и следователно всички надолу по веригата правят онова, което правят най-големите. Мисля си, че основа на влиянието вероятно е мощното морфогенно поле, което създават големите масмедии. Така по волята на чичо Соломон общественото пространство се запълва с каквото той пожелае. Както го може Господарят на сънищата в една книга, която и вие би следвало да сте чели. А и самият закон е отворил широко вратата за дилетанти и некадърници. Няма нищо, което да ограничава внушавания от масмедиите избор. Искаш да си президент или депутат? Какво по-лесно? Може да си киноартист, пожарникар, шоумен, продавач на сладолед, лесничей или адвокат по бракоразводни дела. Все тая. Не ти трябват специални знания, не ти трябва какъвто и да е управленски опит. Държавата се кара по-лесно и от бъги. И без курсове ще минеш. Ако специалистите по масови манипулации и сладки ониросънища те харесат — край, вътре си. Трябва да си съвсем задръстен, за да не виждаш, че решенията чрез тъй наречените демократични процедури пълнят етажите на държавното управление с подбирани по съвсем недемократичен начин креатури. Те са обикновено безскрупулни въжеиграчи, отличават се с много висок корупционен коефициент, лъжат перфектно и дейността им може да е в интерес на общността най-вече случайно. В дългосрочен план това означава катастрофална политика, прахосване на обществената енергия и яко забърсване на пари от хазната. Демокрацията е като реалния социализъм — от нея има много въображаема полза и още повече реална вреда. Само че е далеч по-коварна. Според видни епидемиолози, тя е мутирал вариант на социализма със страхотна заразяваща сила в традиционните капиталистически условия — захили се отново той. — Но, слава Богу, истинското управление на най-ниско ниво се извършва от притежателите на универсалните зелени пълномощия по правилните принципи на империята. При това, ако се окажат в ръцете на погрешните хора, смяната на притежателите им се извършва за миг. Няма нужда от кървави преврати, не се хабят излишно обществени ресурси и пътищата на разни свинепаси към властта са затворени. Затова е време най-после да съобразите (той и мен сложи в сметката), че указите на един избран по такъв демократичен начин от пазара — подсмихна се той — прозорлив владетел, опиращ се на съветите на най-добрите професионалисти, винаги ще са далеч по-правилни и по-евтини от решението, което ще вземат простите народни маси с гласуване по въпроси, от които си нямат и понятие^[108]. Да не говорим, че ако например врагът е пред портата или е настъпило природно бедствие, просто няма да имате време (защо все в множествено число говореше?) да дремуцате пред урните. За сведение, още през петдесетте Кенет Ароу доказа^[109], че единственият непротиворечив парламент е олигархичният. Какво й е хубавото тогава на демокрацията? Нашият мързелив и следователно умен народ е налучкал интуитивно още в дълбока древност, че тя е научно невъзможна и винаги е предпочитал, макар и умозрително, силен велик владетел. На всеки от нас на подсъзнателно ниво — подхилкна се Божо — му е ясно, че истинските владетели не може да се възкачват на престола по милостта и прищевките на тълпата. Онези от нейния избор тя най-вероятно за кратко ще боготвори, а после ще мрази и хули, ще занича под чаршафите им и ще проваля всичко, което те се опитват да правят. Истинските владетели трябва сами да спечелят своите пълномощия за управление както някога, само че в битки от друг характер. И да доказват мъдростта, прозорливостта и уменията си всеки ден и на всички. Това е единствено правилната избирателна процедура. Затова ние не трябва да се занимаваме с оная зловредна и съвсем съзнателно изопачена древногръцка измислица. Вместо това е необходимо да развиваме съвременните варианти на пазарния социализъм, модерния троцкизъм и битовия алкохолизъм — каза той, вдигнал като Лев Давидович и Владимир Бланк в едно поучително пръст. — Неясно ми е само защо в парламента се дърлят непрекъснато за избирателната система. Все трябваше да има някой да им каже, че каквато и система да изберат, управлението ще е стабилно само, ако е еднолично. Излиза, че всички депутати са неграмотници. Аз го подозирах това отдавна, но сега имам нещо като предварително доказана лема. Надявам се, че сте съгласни. Ако искате, можем пък да гласуваме. Разбира се, в съответствие с теорията и практиката на демокрацията, ще се брои само моя глас — захили се Божо.

Двамата с Радостина мълчахме през цялото време. Той сигурно си помисли, че го одобряваме. Единодушно, а не 50%+1. Всъщност, сега като помисля, и така е пак вярно. ↑

[106] Става дума за тъпата фраза, че „демокрацията е най-лошата форма на управление, но не сме открили по-добра“. Но то сега (2005) вече всеки го знае. И езика, и автора. Пък може вече да сме минали и под флага на короната. Матей веднъж ме светна: Какво — вика — е общото между римската провинция, турския вилает, руската губерния и английския доминьон? Изчака малко и с откривателски апломб сам си отговори: колониалният им статут. Дори и така да е, какво лошо има? Навремето колониалните магазини у нас са били най-добре снабдени. Всичко е имало. ↑

[107] Десетилетия след прозренията на инж. Къбоков, както обикновено, се бяхме запили с приятели. Един от дружинката сменяше каналите на телевизора. Незнайно защо, той винаги започва да го прави след третата ракия. Така попадна съвсем случайно (?) на предизборни политпросветни изяви на водач на парламентарна група от законодателния ни, бихме казали, орган. Разбира се, бяхме пропуснали повечето от дрънканиците му, но попаднахме тъкмо на най-важния момент, когато той с типичен апломб заклейми основния, според него, недостатък на съвременната избирателна система: „Не бива — вика — неграмотните да определят изборните резултати и да влияят на бъдещето ни.“ Кои неграмотни имаше предвид, не каза. Всички обаче се сетихме, че става дума за циганите^[110]. И всички се съгласиха единодушно, че на този диктат трябва да се сложи край. Тогава аз, следвайки уроците на Божидар, се издръвчих: „Какво — викам — означава «неграмотни»? Имате ли грамотнометър? Как ще определите кои са в тая категория? В това множество само които не знаят да четат ли ще влизат, или и онези, които нямат понятие, да речем, от управленските науки? Като повечето наши депутати и министри?“ Никой не ми отговори. Тогава аз ги затапих: „Тоя тъпанар — викам — още е много далеч от прозрението, че основната причина за намесата на невежите и бездарните в управлението е самата демокрация. Тя допуска в огромна част от случаите хора, които нямат понятие от даден тип проблеми, да вземат решение за това кой и с какви методи и средства ще ги решава. Ако се опитаме да ги елиминираме, ще трябва да се откажем въобще от тая проклета евроатлантическа ценност. Това е положението — заключих аз в мътен стил сред общото мълчание. — И щом никой не реагира на простотиите на уважаемия N (М), значи вие сте също такива неграмотници. Затова аз ви изключвам от избора на пиенето за следващата сбирка и решавам олигархично да бъде греяна домашна ракия. Каква точно, ще гласуваме допълнително.“ ↑

[108] Веднъж Божо яко ме стресира. „Отговори ли си — вика — най-после на ония въпроси, дето ти ги задавам вече нам колко години: Кой ни набива в главата, че можем да решаваме управленските проблеми на държавата с гласуване на плебоса? Кой се е възползвал от раздробяването на собствеността на истинските владетели и от обществената неприемливост (внушена, разбира се) на репресивния апарат? Кой ни е разрушил империята, кой ни е унищожил елита и е съсипал нормалната структурата на социума? Кой подбира най-висшите управленски кадри и нагласява изборите чрез внушенията на масмедийните си вериги и манипулираните задкулисно социални мрежи, кой командва икономиката, произвежда лекарствата, насочва науката и образованието и определя накъде да върви цивилизацията ни? Кой пробутва на масите безсъдържателни идеи като социализма или демокрацията, след които да тичат празноглаво и безрезултатно. Кой им внушава, че те могат са управляват и предизвиква поляризацията на социума, която го прави лесна плячка, както ни учат дедо Кубрат и дедо Винер? Ако още не си разбрал, това са новите собственици на по-голямата част от света ни, нашите истински владетели, които пращат огромното мнозинство от индивиди без особени качества и дарби, но с предостатъчно количество алчност, завист и глупашко самочувствие, да гонят вятъра. Така енергията на вечния протест на вечно недоволните маси се изгаря и разпилява, без да причини особени щети на тяхната империя. В която всички, без да подозираме, живеем близо два века.“ И до днес още съм в шок от тия негови разкрития. Направо съм… абе, не знам какво. Тежко е да си умен. ↑

[109] Аз проверих в Гугъла и се оказа, че още по времето на клането, наричано също и Велика френска революция (на френски La grande revolution française 1789), Мари Жан-Антоан Никола дьо Карита, маркиз дьо Кондорсе (на френски Marie Jean Antoine Nicolas de Caritat, marquis de Condorcet), известен като Никола̀ и дори само маркиз дьо Кондорсе пръв доста злобарски и явно съвсем преднамерено е показал, че демократичният начин на избор е противоречив. Теоремата му е известна като парадокс на Кондорсе. Предполагам, че точно за тая теорема Конвентът справедливо (той е олигархичен и следователно можем да приложим теоремата на Кенет Ароу, вж. по-горе) е препоръчал да се лекува от идеите си в прохладни помещения от по-затворен тип за достатъчно продължителен срок. Според мен е трябвало да го подложат поне за кратко и на гилотиниране. Ето защо аз смятам, че макар и с късна дата, инициативата на г-н Слави Трифонов^[111], в която точно българският народ се произнесе дали изборите да са мажоритарни или пропорционални, е една макар и частична реабилитация на опозорените от разни упадъчни монархически и буржоазни учени демократични традиции. Ние няма да пожалим средства, ако се наложи да установим и други научни факти — да речем, правилната посока север, и ще го направим чрез всенароден референдум, а не чрез някакъв си компас, който по своята същност си е долнокачествена китайска електроника. И още нещо. Напълно правилно беше и народът да реши дали да има Втора Атомна. Американците са изхарчили за проекта „Манхатън“ огромната сума от 30 млрд. днешни пари. Ако бяха оставили техният пийпъл да свърши атомните работи, макар и с два-трийсет референдума, щеше да струва поне десет пъти по-малко. E=mc², кванти-манти, верижна реакция, Мальчика, Дебелака, бумтара-прастара и готово. Фасулска работа. Колко му е сто-двеста милиона представители на народа без пари да свършат работата на стотина скъпо платени мързеливи Нобелови лауреати. Можеше и активистките на феминисткото движение по места да ударят по едно мъжко рамо. Безплатно, разбира се, за да отстоят единствено правилната женска гледна точка върху атомните проблеми. Ние не бива да допускаме такава грешка, особено ако решим да си направим своя атомна бомба, за да възпираме войнолюбиви комшии. Нека народът да се произнесе. Ако пък каже да се присъединим към македонската република, която е с толкова богата история — ще се присъединим. Аз вече зная македонски. Оказа се, че е съставен кажи-речи само от смешно звучащи нашенски думи от началото на миналия век. Има и една английска — ексклузивно. Много е лесен. ↑

[110] За да се преодолеят тези тежки проблеми, някои прогресивни учени предлагат циганите да имат азбука. Всъщност те са си имали, но както самите разказват, като минавали с талигите през река Чигани, техния цар Тхагар (на цигански означавало пак цар), я изтървал във водата. Тя я отнесла и… така. В светлината на крайно отрицателните глобалистките замисли да имаме едно правителство, едно законодателство, както и да говорим и пишем на един език, възстановяването на изтърваната в реката циганска писменост ще е, според някои, също несъмнено як прогресивен антиглобалистки акт. Той ще позволи тая живописна категория да запази неграмотността си като неотменна част от цялостната си чигания. Така ще се впише в още по-положителните демократични тенденции, които съхраняват разнообразието и имат явна свободолюбива, антиглобалистка, антикорпоративна и други прогресивни анти насочености. Божо, изглежда повлиян от някое от двете направления, предложи веднъж вместо цигански език да казваме мангалски. Това се асоциирало с бенгалски и било по-благозвучно и очевидно по-научно. Той напълно подкрепя съветските учени, които под вещото ръководство на др. Луначарски изобретили циганска (мангалска?) азбука още през далечната 1927 година и оттогава правят упорити опити да я наложат — също както и социализма си — на всички международни цигански племена, табори и катуни. Инж. Къбоков, от своя страна, замисля да създаде и негърска азбука и да я предложи в Съединените щати — разбира се, под названието афроамериканска. Така ще се поправи още една явна расистка тенденция негрите (афроамериканците) да не говорят и пишат на родния си език, а на натрапения им от фалшивата западна демокрация американски. Инж. Къбоков, който като Путин е противник на двойните стандарти, се надява да направи същото и за апахите, команчите и останалите потиснати и обезправени малцинства. Според него тези прославени племена могат да минат с една обща азбука, при това по-кратичка, защото и те не са останали кой знае колко. Маститият лингвист се надява по този начин да остане в тяхната (коя?) история както братята Кирил и Методи в нашата, разбира се два пъти, само че поединично. Чу се, че той вече е направил пред местния владика и постъпки за получаване на званието архонт, което му се полага съгласно българските православни и просветителски традиции. Ние се разграничаваме по най-демократичен или съответно най-глобалистичен, или, ако и това не помага, по най-бомбастичен начин. Ми той още малко, и ще поиска да го канонизират. Като не е утрепал неколцина за правата вяра, поне да загине за нея по някой достатъчно мъчителен начин. Тогава да има такива претенции. ↑

[111] За сведение на идните поколения, това е наш прославен шоумен, изтъкнат кукубендист, маестро по референдумите, яростен протестър, народен трибун и водач към светлото бъдеще. Божидар и Матей са казвали понякога, че е чалгаджия и пълен простак. И ако той вземел властта, жална ни майка. Щял да кара България като Ку ку бенд. Ние цитираме мнението им информативно, съгласно принципите на Уикипедията и Петата, както и всички останали поправки на Американската конституция. Още повече че сме съгласни — как иначе да я кара тая нашта лудница. Същевременно използваме случая и да се разграничим. ↑

[111] Тая забравена вече дума беше основна в житейската логика и лексика. Нека и нея да поясним, най-накрая. Сладка работа беше. Хем на работната площадка заплатата и стажът вървят, хем си оправяш за държавна сметка колата, пералнята, телевизора — въобще всичко от рубриката „за дома, за семейството“. И бичиш ли, бичиш часпром. Сега той вече може да се бичи само в някакъв останал мизерен брой общински и държавни предприятия. Но и там следят да не кръшнеш, проклетниците. Няма вече живот, няма. ↑

[111] Тук Божо за пореден път използва своя любим похват — установяване на изоморфизъм между различни структури (вж. заб. за изоморфизма от книга I). Според него, това е едно от най-великите открития, защото дава възможност да се пренасят резултатите от нашите изследвания в даден конкретен модел към друг — изоморфен на него. Това дори да е така, аз (авторът) своевременно се разграничавам от инж. Къбоков точно на тая хлъзгава изоморфно етническа почва. Познавал съм по-отблизо една циганка и двама циганина. Първата се казваше Беза (Бог да я прости) и чистеше къщата ни, когато бях в отделенията. Беше свястна трудолюбива жена. Вторият беше Ицо Циганина^[112] и беше управител на „Карначето“. И той беше готин пич. Що ракия сме изпили при него, що нещо. Но, да не се отплесвам. Третият, верно, си беше използвач и тунеядец. Маса пара ми завлече, пък колко опашати лъжи, кандърми и просии бяха, не ми се говори. Тая статистика — двама свестни от трима (66.7%) — не само не подкрепя социологичните заключения на инж. Къбоков, а направо ги опровергава. Затова ги смятам за изопачени, пресилени, тенденциозни, антиинтеграционни, антииндоевропейски и антинатовски, да не говорим, че са и определено антимангасарски. Разбира се, мотото от Първа книга ме задължава да опиша всичко както си е. В заключение държа да подчертая дебело, както съм го правил вече десетки пъти, че се разграничавам не само от тях, но и от всичко, от което вече съм го направил, но сега виждам, че не е било достатъчно разграничително. Аз не споделям мислите на героите си и даже напоследък въобще избягвам да мисля. Предполагам, че в главата ми вече се е установила първоначалната форма на мечтаната от будистите чиста пустота^[113]. Приемете, че тая книга Някой ми я диктува — така, както Аллах е продиктувал Корана на Мохамед, или — ако това ви се струва помпозно — както маститият съдия диктува присъдата си на нищо не значещата секретарка. Затова аз не съм виновен и моля Господа Съдиите за снизхождение.

P.S. Докато търсех за забавление из книгата правописни грешки, които съм правил, когато още не съм бил толкоз сугубо грамотен, и Ицо Циганина се пресели в по-добрия свят. Бог да го прости. ↑

[112] В книгата думи с корен циган се срещаха (съгласно закона на Ципф — George Kingsley Zipf, 1903 — 1950) до едно време 66 пъти. Ром-анът, дет’ се вика, започна с Ицо Циганина, и затова работата заприлича на вица за онова село, в което имало само един българин и той се казвал бай Иван (Ицо) Циганина. Тъй като циганията^[114] е типична за поведението и на една част (неясно каква, но голяма, ного голяма) от българите, а това понятие напоследък се оспорва от традиционните му носители, имахме идея да кажем няколко думи в защита на правото ни да се циганим (според Матей, да се циганеем). След безплодни колебания решихме вместо това да покритикуваме в древногръцкия смисъл на думата κριτική. А тогава тя е означавала едно безкритично, бихме казали, обсъждане. В тоя смисъл и само в него ще цитираме част от една ненаписана все още по онова време статия на инж. Проданов:

„… В речника на половината свят името на това племе звучи подобно на нашето цигани_. В другата половина ги наричат джипсита. Както казва Божо, «Майната им на всички половини, ние гледаме цялото». Важното е, че ние наричаме тая неподдаваща се на цивилизоване общност именно така и това е от памтивека. Те обаче искат да ги наричаме роми. Щото «цигани» било свързано с лоши асоциации. Защо да е така? Това име е в маса красиви изрази като «циганско лято», «циганска баница», «лъже като циганин», нашия възвратен глагол «циганя се» и още много. Ако извършим замяната, как ще звучат? Ромско лято и лъже като ром ли? Или ромеем се. Нали е тъпо?^[115] Освен това един куп събития и поразии, в които циганите са взели участие с това име, ще останат без исторически носител. А какво ще стане и с «Цигански напеви», «Цигански барон» или с «Циганката Азучена»? Ще ги прекръстим ли? Ами те и в оригинал са Zigeunerweisen, Zigeunenbaron и zingara Azucena. Там как ще ги сменим? А циганката Кармен каква ще стане? Ромката Кармен ли? Ами Есмералда? И тя ли трябва да се отрече от името си? Разбира се, всичко това щеше да е в кръга на шегата, само че за тях било обидно името им през вековете и искат да ги наричаме роми. Много интересно: ТЕ могат да крадат и рушат де каквото завърнат, могат да издевателстват над старите хора по селата, могат да превръщат в кочина и в огнища на зарази кварталите, където живеят, но ние трябва да ги търпим. В продължение на векове те отказват да се наричат българи и признават законите ни само в частта за милиардите финансова помощ, която им даваме, за да живеят и се размножават, но ние го търпим. Обаче ако ги наречем цигани, това вече е нетърпимо, щото ги обиждало. Да не би в немския, италианския или френския «циганин» да няма обидни подтекстове? Що не допуснат възможността, че те са си изграждали образа на обществен паразит през вековете. А и те да се наричат помежду си както си искат. Например германците се самонаричат дойчовци. Нас какво ни интересува? Пък и те не искат да сменим израза «изпаднал германец» с «изпаднал дойчовец», защото им е ясно, че и двата случая изпаднал си остава. И не им пука как ги наричаме. Важното е да им купуваме фолЦвагените, мерцедесите, сименсите и цайсите, като и да се пудрим с NIVEA. Само че нашите джипсита не предлагат нищо друго, освен калните си номера и перманентно поведение на обществени паразити. Тъй че, ние ще им викаме цигани. Не само защото това е било името им през последните хиляда години, а и защото в превод съвсем точно си отговаря на статута им: недосегаеми. Ако държат името им да няма обидни подтекстове, нека да се потрудят да го очистят: да престанат да крадат, да лентяйстват и да живеят на гърба ни. И да започнат да работят като всички останали. Работа — колко щеш. България е пълна с пустеещи земи. Да се заселят из обезлюдените ни села и да хващат мотиките. Само че можеш ли да накараш циганин да работи? Те ще предпочитат да се ровят из смрадта на боклуците. И да унищожават като някакви мутирали термити всичко, дето съдържа метал. Разбира се, преди всичко (както и след това) да живеят от традиционната аванта — от социалните помощи и детските надбавки, дето им ги плащаме ние от мизерните си заплати и още по-мизерни пенсии. Както и да крадат де каквото завърнат, да тарашат домовете ни и да бият, да трепят и таковат възрастни и беззащитни безнаказано. Защо се учудват тогава, че имат лошо име? Те са се отклонили така драстично от всички норми и закони в обществото. Докато това е така, както и да се прекръщават, името им бързо ще придобива обиден подтекст. И той винаги ще избива като ръжда под боя — както и да се опитват да прикриват несъвместимия с морала и закона характер на проявите на общността си. При това положение лицемерните ни наставници от евросъюза искат от нас да ги интегрираме. Ако това означава да си приспособен към живота в една държава, не виждам в царството ни някой да е интегриран по-добре от тях. Както казва един от героите на великия писател К. К. (на опростен китайски 伟大的作家 K. K.), «все повече и повече хора ще предлагат да се помисли как да ги дезинтегрираме». Хубавичко го запомнете: расизмът не идва на гола поляна. Той винаги е предизвикан и мотивиран от поведението на ония, срещу които е насочен. Това съвсем ясно го е посочил преди четири века в третия си закон членът на Кралската академия сър Исак Нютон. Ние — завършва Матей — се разграничаваме.“_^[116]

Воден от историческата си роля на архивар и хроникьор, авторът в тоя роман използва за представителите на въпросния етнос нарицателното, което им дават героите. Щом те ги наричат цигани, той какво друго да направи? Да, може отново да се разграничи. Което незабавно правим най-категорично. ↑

[114] (2018) Оня ден Матей ми показа една статия в нета. Виж — вика — как ни представя тая паплач пред света. Аз само ще ви обърна внимание, че статията за българите започва с моментална снимка на разтърсваща издъно класическа цигания. Матей каза, че той, като редактор на най-истинския вестник в периферията на Галактиката, няма какво да добави или махне от тая статия. Единствено не бил съгласен с постскриптума. Но то да сте чували за българин, който да е съгласен изцяло с някого или с нещо? ↑

[115] На мен ми хрумна, че трябва да сменим името винпром, както и името на плода манго. Също така и да изхвърлим от историята ни и оня съд за отопление и претопляне на храна с живи въглени. ↑

[116] Ние пък се разграничаваме и от него, както и от всички, които вече са се разграничили разграничаващо с всички възможни разграничителни разграничения. Въобще… (цензурирано). ↑

[116] Предлагам, разбира се срещу приемливо и за двете страни материално възнаграждение, тоя на практика чист вакуум на нашите водещи учѐни, за да извършват там своите фундаментални експерименти, с които да опровергаят най-после омръзналата на прогресивното човечество Специална теория на относителността^[117], в нейните най-общи части.

P.S. В нашето издателство вече постъпиха две работи по тая тема. Както др. Живков казваше, скоро ще забият камбаните. ↑

[117] Божидар ми е обръщал внимание многократно и тук отново ще подчертая с най-дебело пишещия си червен флумастер, че според него, противно на твърденията за тоталната релативност на явленията в света, има морален абсолют. Това бил Божият морал. Всяко отклонение от него било фатално. За кого и в какъв смисъл — не ми е казвал. Само че дали е вярно? Ето, аз колко пъти съм криввал от правия път, а на — живея си без някакви стресиращи проблеми. Е, като се изключат понякога финансовите, но те и праведниците да не са всички със седем цифрени сметки в банките? Да не споменаваме колко от тях са ги пекли на различни видове огън, рязали със специални или с първите попаднали под ръка сечива, разпъвали по общоприет, както и по завъртян начин и т.н., и т.н. ↑

[118] Ето че и Божо мисли като графа. Може пък и да има нещо в тия теории… Ъ, има то. Глупости на търкалета. ↑

[119] Мичуринска селекция — и тук, (между?)впрочем като навсякъде, инж. Къбоков използва в непочтителна форма достиженията на социализма. Иван Владимирович Мичурин (1855 — 1935) е от малкото свестни биолози, на които болшевиките позволяват да работят за съветската кауза, докато са все още живи. Въпреки многобройните вицове за него, той наистина създава чрез познати биотехники (главно ашладисване и кръстосване, мен ако питате) различни сортове с нови и ценни качества. Разбира се, имаше и такива, дето възприемаха разработките му като аналог на алхимичните социални експерименти, които извършваха болшевишките комунисти. Божо веднъж ми обърна внимание, че като някои от най-некадърните ни, алчни и тъпи средновековни владетели, както и нашите соцфеодални властелини са се надявали някое чудо като философския камък или хомункулуса (и двата от прогресивен социалистически, а не от буржоазен тип) да напълни хазната и да спаси държавите, които опропастиха. Затова били толерирали опити като тези на естествоизпитателя — току-виж новите сортове и кръстоски компенсирали съсипването на селското стопанство и държавата от простотиите им. Обаче не ги било огряло. Може и да е прав. Сега кой ти знае какво точно е изследвал Иван Владимирович. И вицовете за него са позабравени. А така сме им се смели. Особено на онзи, дето обясняваше защо великият биолог нямал деца — еми, защото кръстосал краката на жена си. Ето, виждате ли с какви простотии се занимаваха омразните на всички трудещи се антисъветски дисиденти.

Важна контразабележка: Не е задължително подборът, за който говори инж. Къбоков, да се е извършвал съзнателно. Възможно е това да се е случило и все още да става спонтанно в желеобразната среда от характерна алчност, извечен егоизъм и най-обикновена глупост, които са основни консистенции при производството на народни маси по нашите земи. Според него, няма спор, че онези, който са финансирали генералния проект преди сто години, са били съвсем наясно какъв вирус пускат в полуфеодалния ни социален бъркоч с привкус на неизживени особености от старокаменната епоха. Както и с това, че местното население няма имунитет срещу него. И това не е художествена метафора. Според нас, и инж. Къбоков е наясно с особеностите на социалните механизми. Той неслучайно е финансов вълшебник, при това последователно от соц– и от каптип. Изпреварвайки събитията можем да кажем, че и Матей достига до прозрачната за всички гении същност на обществените явления. Но и ние, останалите, можем да разберем какво се случва около нас, ако отгърнем читанките по теория на нелинейните системи, теория на катастрофите, теория на игрите и други отегчителни и тежки за четене и мноого далечни на нашите държавници материи^[120]. След като се въоръжим с такива знания, трябва да съобразим съвета на инж. Къбоков към един негов приятел, когато си говорели за това как се случват нещата на тоя свят. Той му казал: „Нищо на тоя свят не се самозаражда спонтанно^[121]. Затова щом се натъкнеш на някакво събитие, винаги трябва да се запиташ кой го е предизвикал. Разбира се, има неща, които са по Божията воля или по диктат на чуждоземни раси. Обаче текущите земни проблеми се решават от собствениците на зелените пълномощия за управление. Затова просто следвай пътеката, очертана от тях. Ако успееш, тя обезателно ще те отведе до виновника. Те ще ти покажат и другите най-важни пътечки, а именно онези, по която можеш да изкяриш някой лев или да се измъкнеш своевременно.“ Казвали са ми, че няма как да минем и без да изучим историята, но истинската, а не онази, предназначена за гои. Но ние няма да се занимаваме с тия високи материи. Разбира се, задължително е да се завършат и курсовете за министър-председатели в школите, които сега разкриваме. За по-заетите ще споменем, че ще има и съкратен тридневен вариант. Успокояващ е и фактът, че по нашите земи всички се раждат с характерните знания, които другите народи постигат след продължаващо векове и безполезно за нас обучение. В този смисъл несъмнено вродените ни умения за работа в министерски, и, най-паче, в министърпредседателски кабинети приличат на пухчето, с което се излюпват малките от семейство Кокошки (става дума за домашната кокошка, а не за Оскар Кокошка — той е друга птица). На науката все още не е ясно защо, след като първоначално са толкова умни, впоследствие малките талантливи бройлерчета изглупяват и се превръщат в обикновени кудкудякащи или съскащи асоциални елементи от кокоши или гъши тип с някои щраусови навици в поведението. ↑

[120] Както казва инж. Къбоков, не само тези материи са им чужди и далечни. „Теа тунеядци, търтеи и дембели“ (така ги нарича) нямали не само смислена програма със съответните многопосочни цели за един смешно кратък срок от стотина години, ами дори поне някаква по-съдържателна представа за това какво трябва да се направи в царството през седмицата нямали. Никой от тях не знаел кои са възловите му проблеми, как и в какъв ред трябва да се решават, кои са специалистите за тая цел, в какви срокове трябва да стане и колко ще струва на хазната. На всичко отгоре тези пълни лаици и продажници ни набутали в Евросъюза, при нашите отколешни врагове (той и друг път го е казвал). Те така са ни забили в десета глуха, че дори чесън внасяме от Китай, а картофи — от Полша. И овцете намалели наполовина, хората не гледали повече прасенца за Коледа, а кравите ни били станали толкова малко, че скоро вече сме щели да ги знаем поименно. Всичко това се случвало заради липса на кадрови резерв (щото навремето сме си били изгонили евреите, моля ви се) и заради това че нашите кандидати за министерски постове не познавали ниските нива на управление (за селски кметове не ставали, а сега, де), не живеели с основните ни проблеми от най-ранна възраст (откога, от като са сядали на кукуто си ли) и не знаели алгоритми за техните възможни решения. Въобще, точно обратното на онова, което се случвало с коронованите глави и в семействата на потомствените професионални политици в „белите“ държави (вече не издържаме — тва кво е, ако не расистко-ксенофобско сегрегистки неонацизъм?). Само един от нашите държавници (кой?) имал поне идея да се строят магистрали — обикновени или може би към бъдещето. Останалите се хвърляли по подсказани популистки идеи с прозрачната цел за следващ мандат. За повечето от нашите пишман държавници и протоколът си оставал неясна материя до края управлението им. Но то и материалът, както се изразил един от тях, бил калпав. В замяна нашите били имали други качества и заемали властовите позиции с други цели (какви?).^[122] Затова и ние (кои?) не храним особени надежди, че някой от тях ще прочете великия роман и в някакъв неясен порив ще се разрови из подобни мъчни теми. За любознателните ще поясним, че за такива фундаментални понятия от съответните математически дисциплини става дума и в забележка 0. Тя неслучайно е избрана за начало на положителната система за отчитане. Но всичко това не се отнася за нашите политици. Повечето от тях в училище са имали тежки конфликти дори с аритметиката. Божо често е казвал, че чува как нещо неизвестно на науката трака в главите им, когато събират числа над десет. Жестоко е да ги тормозим с теория на игрите^[123] и математическите модели. ↑

[122] Това било, според Божо^[124], якото крадене или както му викали при соца, лично облагодетелстване за държавна сметка. Само че тогава поне за някои това завършвало в килиите на Софийския затвор или в съответните такива заведения по места. Сега, съгласно новите европейски повеи и тоталната грижа за човека, такива нехуманни решения не били приложими. ↑

[123] Все пак можем да кажем нещо в оправдание на нашите управляващи. Една бегла справка показва (тя и по-задълбочената води до същите размисли), че литературата по тази мътна теория в нашето книжовно пространство е толкова малко, че с първо приближение можем да я приемем за нулева. От времето на Студената война, когато през 1944 г. двамата гениални евреи Джон фон Нойман и Оскар Моргенщерн публикуват Theory of Games and Economic Behavior е минал доста повече от половин век (2006). Според инж. Къбоков социалистите, които продължават да ни управляват, изглежда се отнасят към подобни автори (Норберт Винер например) с предишната класова неприязън като към врагове на работническата класа и трудовите селяндури. Затова подобни книги в нашето държавно игрално пространство няма^[125]. Тъй като няма и ентусиасти като отец Паисий и Матей Миткалото, които да тръгнат из царството и да разпространяват подобни упадъчни знания, теорията на игрите си остава teoria incognita за нашите държавни мъже, както и за жените, още повече или най-вече и тем паче (виж следващата подзабележка). ↑

[124] Ние, следвайки нашата стратегия за въздържане от секс, здравословно хранене, материални успехи и умерен алкохолизъм, се разграничаваме. ↑

[125] И в 2021 е пак така. Разполагаме все пак с едно-две заглавия като апокрифа на доц. Иван Иванов, който обаче за всеки случай е миниран с вируси (вероятно от руски хакери). ↑

[125] Ето колко странно се нагласиха нещата. Тук Божидар повтаря една основна мисъл на покойния барон от предисловието на книга I. И ние винаги сме твърдели, че няма нищо случайно, но сега, след като Едуард Алфонс, а и самият инж. Къбоков го казват, значи… Абе, нема лабаво, както пък казва др. Живков. ↑

[126] Данните, с които е разполагал тогава (кога?) инж. Къбоков по принцип не са актуални.^[127] Ако погледнем нещата от официалната историческа гледна точка, още първото ни царство е било на някаква мигрираща_ популация_, която се е довлякла по тия места бягайки от някого или преследвайки нещо си. Затова по традиция тъй наречената ни държава открай време приема и изпраща разни еми– и само ми– гранти. Едни идват, други пък си отиват. През цялото време си е било тъй. Към настоящия момент (2015) не е ясно колко от приходящите вече си търсят друга държава, а и на кого му пука. Неофициалните данни варират от 1.5 до 3 млн. Това е малко кофти. Има разни демографски пророчества, че в такива случаи текущото царство май ще трябва да се закрие: до десетина години основната част отсега работещите ще се пенсионира, ще дундурка внуци или ще се отдаде на заслужено боледуване и няма да има кой да работи из фирмите и учрежденията, а значи няма да има нито кой да снася данъци, нито кой да ги събира и зяносва. Но то, както казва Метаксаки, „Други ще дойдат по тия места и ще си образуват нова дърджава. Кво като вече основният девиз не е «хвала на Тангра». Може да е «машаллах на Падишаха». Пък може да е и «да е жив Банго Васил, да ни храни, да ни дава социални помощи и да се грижи за копелдаците ни.»“ (Тоя е малко по-дългичък, но пък е и по-съдържателен). Матей ми обърна внимание, че ако е ПССР (Поморийска съветска социалистическа република), можело и без девиз. И кво?

Голям праз. Абе, я ние за всеки случай да се разграничим. ↑

[127] Тя самата книга е вече покрита с исторически прах. Аз се сетих да запиша тия негови мисли преди два-трийсетина години, а той кога ги е изрекъл, (следва цитат от поет), днес никой не знай (2). ↑

[128] Ето до какво води тъй наречената демокрация, дори когато е в лек български вариант. Както и на други места сме споменавали, според някои той е използвал дори понятието електрофекализационна болшевизация. ↑

[129] Протоколът се фа̀че (прави се) на са̀мото място — разпространен (по ония времена в Атомната) влашки израз за бърза реакция. Въобще, че фа̀че — бине фа̀че. Продължението е цензурирано от ВЦЦСКНТП (влашки център за цензура, спорт, култура и научно-технически прогрес). ↑

[130] Всеки може да си помисли, че инж. Къбоков е основен враг на подобни (срамни?) обществени явления. Само че дали е така? Веднъж някой почнал пред него да пустосва корупцията. Божо не изтраял. „Ти — рекъл — на един прост катаджия няма ли да пъхнеш в джобчето двайсетачка^[131], за да отървеш кожата? Ще пъхнеш. А няма ли да бутнеш рушвет според тарифата — там за лиценз за салон за красота, за такси, за радио, за чейндж бюро, за охранителна фирма, за аптека или за продажба на домашна ракия? Сега кажи колко дълбоко ще се бръкнеш, за да се спасиш от някоя мъртва хватка на данъчните? А ако те лекуват разни доктори изнудвачи? Ами ако животът ти зависи от решението на съдията? В техните ръце като попаднеш, какво ще правиш? Колкото поискат, толкова ще снасяш. На тебе ти е неприятно, че те са начело на всенародното движение за повсеместни подкупи, те са водачите на корупционната ранглиста, те са знаменосците в първомайския блок на рушветчиите.

Ами що не станеш данъчен, съдия или поне хирург. И ти ще си в колоната. Може дори да носиш байрака.

Запомни, драги: Единствената истинска власт е на оня с парите. Всяка друга е илюзорна и порочна. Хората, които ти изброих, имат някакво осезателно влияние над останалите. Обаче усещат, че това е до време и почти винаги са готови да го осребрят. Затова и светът ни е пълен с корупция. Тя е просто един почти безотказен преобразувател на власт. Разбра ли сега, колко е полезна, тая проклетия?“

Разбрах — рекъл оня. Какво друго да каже? ↑

[131] Размерът на подкупа е някаква ориентация за времето. Имаше период, през който глобата за незакопчани колани беше пет лева. Дори имаше лаф — уж на катаджията, недоволен, че проверявания водач си ги е сложил: „Ей, ти за пет лева ще се удушиш, бе.“ После глобата стана двайсет лева. Кога, вече няма значение. Сега са други времена. ↑

[132] Има малко стряскащи аргументи (поне за мен) за тая уж иронична симпатия на инж. Къбоков към служителите на НАП. Ние нали като се съберем и стане дума за корумпирани митничари или данъчни, няма начин някой да не ги наплюе. Веднъж бяхме с Божидар в някаква компания и до попържни бяха стигнали. Чак ми стана неудобно. Нали има мнения, че и те в известен смисъл са хора. Останал съм с убеждението, че Божо обикновено само слуша. Той ще ти каже какво мисли, само ако си му приятел или вече яко го предизвикаш. И тогава най-накрая не изтрая. Защо — вика — си го изкарвате на тия труженици? Данъчните това, данъчните онова. Митничарите тъй, митничарите иначе. Те били най-голямото зло. Защо така сте нарочили тоя оазис за душата — сенчестия сектор? Не ви ли е минавало през ум, че на него се крепи истински народното? Огледайте се: въпреки усилията на тъпите ни държавници, все още има български — натърти той — магазини и предприятия. На тях дължим изчезващото чувство, че все още имаме икономика и държава. Запитвали ли сте се как се издържа на конкуренцията на западните фирми и на могъщите еврейски търговски вериги? Нашите алчни управници и службаши отвориха вратите на тия изедници за класическата шепа жълти сребърници. Заради тях условията за нашите производители и търговци в повечето браншове са направо убийствени. Повечето от оцелелите ни предприятия се държат най-вече заради сделки без противните на народа фактури. Най-често като продават внесена нелегално стока. Ако излязат от сенчестия сектор, и ще фалират. Тъй че, да са живи и здрави данъчните, че си затварят очите и дават възможност на нашите фирми да съществуват, въпреки тъпите закони, съчинявани от поредната управляваща пролетарско-селска клика. Да са живи и здрави и митничарите, че пускат без царина евтините турски боклуци и кварталните магазинчета все още не са ударили кепенците. Ей тез две категории скромни труженици крепят тежко болния ни социален организъм — изхили се той. — Ама, били вземали някой и друг лев. Ми нали всеки трябва да получава според труда си? Като те гледам, ти си живял при соца. Не са ли ви учили на тая основна негова мъдрост в часовете по научен кретенизъм, тъй де, комунизъм? Затова за тях не давам лоша дума да се издума.

Един от компанията се опита да остроумничи: „Ще ме свържеш ли — вика — с някои от твоите хора? И аз искам да допринеса за националната кауза.“

— Ти още малко и ще поискаш да те запозная и с любовниците си — озъби му се Божо. — Ако я караш в тая посока, може да получиш и някои други, по-болезнени знания.

И оня млъкна. ↑

[133] Както и за сноби и по-бедните нашенски парвенюта. (б.а.) ↑

[134] Не можем да не се възхитим на Божовите прозрения. Тук той, подчертаваме, за пръв път определя нацията като производна (може би първа?) на държавата. Всички автори досега са се мъчили да дефинират това мъгляво понятие, което произлиза от латинското nacio (племе, а също и народ^[135]), описателно. Вместо това инж. Къбоков го прави с цитирания набор от аксиоми. Характерните черти на нацията се пораждат (според него фрактално, холограмно или по принципа на Хермес Трисмегист „Каквото горе, това и долу“) тъкмо от действието на така определената обществена конструкция. Например общият език се генерира от изискването за комуникации, общите културни ценности пък — от образователната система и религията, и т.н. Но Божо е казвал и че така породена, нацията приличала на нещо като блато и даже на система от блата, в които ти цопваш (в някаква последователност) доброволно. Така и определението на това мъгляво понятие, в което всеки от учѐните досега влагаше каквото му харесва, става най-после съвсем еднозначно. И разбираемо^[136]. Да не говорим, че получава цвят, форма и дори характеризираща го миризма. Най-накрая в него има и предчувствие: цопваш (ЦОП) и започваш да пляскаш весело и да пръскаш кал на воля. Така и окончателно става разбираемо и защо няма българска нация^[137]. Ясно защо: защото не сме успели да създадем такава държава. Която да има история поне колкото на някой западен църковен хор или фабрика за бъчви. Въобще, блата има, обаче държава — не. Всеки можел да си обясни как изглежда нейният атрактор: като една огромна дупка в историческото пространство, на чието дъно сме от самото начало. Както вече сме споменавали, Божо неведнъж е казвал пред свидетели, „Писнало ми е да слушам за 1300 годишната история на царството ни. Държавата възниква като фрактал (ето на) от обществения хаос, за да се маркират, защитават и обслужват територии, които са владения на последователност от велики родове. Тя е инструмент за поддръжка и уредба на тяхната частна собственост, дори когато владетелите са били принудени да отстъпват привидно или съвсем реално нейни части и да реализират форми на притежание, които са доста размити. Във всички случаи обаче те имат най-сериозния и ангажиращ мотив — да защитават именно собствеността си. А не доходоносен пост или някакви абстрактни ценности и угасващи с времето амбиции. Или обикновено нашенско големеене и пъчене. Как се прави това от истинските владетели е описано най-добре в читанката на Макиавели. С добавка за вкус от Айзенрайх.^[138] Ние нямаме нищо такова, защото епизодичните ни велики държавници са се редували със серии некадърници, които са съсипвали, разпилявали или направо погубвали царството ни. Вероятно нямаме достатъчен генетичен потенциал. Освен това плътността на предателите и цареубийците — сигурно заради климата — е доста по-голяма от допустимото. За беда в халтавите ни царства местните аборигени винаги са се държали строго бихевиористично и са отказвали да спазват повечето правила и закони. Понеже българите са все умници и всеки гледа в канчето на другия, строежът на държавата все не се получава. Повечето от тях са се отдали на по-доходни и приятни занимания и предпочитат да крадат и да си почиват. Така държавоподобните ни образувания час по час са рухвали и тукашните територии ставали последователно собственост на сравнително тъпи чуждоезични владетели, които не са разбирали, че по тоя начин си слагат таралеж в гащите (що за изрази) и също са ги губели. Затова вместо 1300 годишна държава се е получила история_ на_ опитите ни да я направим през тоя мъчително дълъг период. Един от друг по-неуспешни. Те са завещавали на всички ни отделните поражения, пълния краен неуспех и произтичащите от това чувства. За утеха ни е оставена единствено възможността да се самозалъгваме с героични измислици и патетична фразеология. От типа, че нямаме пленено знаме. Обаче всички войни най-накрая ги губим. Ето това имаме в действителност.^[139] И най-странното е, че сме оцелели въпреки всички простотии, които неуморно извършваме. Видимо това е Божията воля. Следователно и това не е наша заслуга.“ ↑

[135] Според негови приятели, Божо бил казвал често, че не му е ясно какво точно е „народ“. Затова и съвсем пък не знаел какво е това „български народ“. Даже уж веднъж се бил изцепил, че това било оксиморон. Той още в Атомната си беше чешит, ама чак пък толкоз… Ние (и аз лично) се разграничаваме. ↑

[136] Мислили сме да светнем Шломо Занд и другите (кои?) за Божовите прозрения. Не само за това, а и за останалите негови епохални открития. Ама като не знаем нито идиш, нито иврит, нито нищо… Но пък може тези прозрения вече да са достигнали до тях. А и до някои други може да са достигнали. На мен например онзи ден сутринта (23.12. 2010 година) ми изпратиха една картинка заедно с поредния ъпгрейд. Тъкмо пийвах зелен чай матча (на японски 抹茶) за подсилване на паметта и някои други работи, когато я отворих. Хлъцнах и за малко да се задавя. Да не съм голословен, направо я вижте.

Сякаш е направена в залива от пролога на „Ато̀мната воденица“. Всичко си е същото: и ръкава на реката, и румънския остров отсреща, и гората, и пътеката, и голямата топола. Дори велосипеда на Божо са сложили. Само че не са имали под ръка пластмасова кофа, и затова са друснали на багажника неква еврокошница. Който ми каже, че това е случайно съвпадение, ще му напомня какво казва Виктор Богданович: „Всеки младши лейтенант от ГРУ знае, че дори едно съвпадение (курсивът наш) вече намирисва на… (там на нещо, според случая)^[140].“ А тук колко са? Ми те само за треволяците в сянката не е ясно дали са същите, щото не се виждат. Съвпадение ли? Със същата вероятност може да се получи статуя на Донатело при случайно срутване на местно свлачище. Не е ли по-логично да си помислим, че някой я праща нарочно? За одобрение, може би, и после да си я използвам? ↑

[137] Тук ние не сме съгласни с инж. Къбоков. Може и да имаме неуспешна държава, обаче самото име показва, че все пак имаме. Може да е неуспешна, но си е държава. Абе ква държава може да е, като е неуспешна. Ми такава е на, неуспешна, ама държава. Ма толко си прос, че… Ти, кат си толко умен, що не си богат? Кой, аз ли не съм богат? Ми ти, бе, да ти… (цензурирано). Абе аз що не ти… (цензурирано до края). ↑

[138] Дълго време се мъчих да разбера кой е тоя Айзен и какво въобще има предвид Божо. И веднъж го попитах. „Хъ, май моите лекции не са били полезни за теб — изгледа ме той доста презрително. — Иначе щеше да разбереш, че истински и неоспоримо може да се владее единствено онова, което е твое. При това по признат от всички начин. Само управлението на собственика е справедливо, етично и устойчиво. Дори за плебоса неговото предаване по наследство изглежда напълно естествено и законно, и най-важното, то единствено е съобразено с Божия замисъл. Как и по какъв начин ще го прави, решава стопанинът. Ти най-после запомни хубавичко: владетелите ни и техните преплетени от два века кланове притежават почти всичко значимо в нашия свят. Затова и управлението му им се полага съгласно обичаите и закона. Те са истинският суверен, а не безличната сива маса от бедни и посредствени хорица, която в нашите представи се асоциира с тъй наречения народ. И нашите Князе си управляват отдавна с изобретените от тях всемогъщи зелени пълномощия. С количествата, натрупани в техните банки, те манипулират изборите, назначенията във всички правителства, глобалната политика и въобще всичко значимо на най-високите нива. Инструментите за това — големите медии, тайните общества и всякакви фондации с явни и прикрити цели — са в техни ръце, плащат се с техни пари и служат на техните интереси. Заради фракталния принцип, по който функционира обществото, всички по-малки подобни структури в държавата работят по начин, който те искат. Правителства са с формални функции за най-фундаменталните проблеми, тъй като решенията ги взема друг. Оня с парите. С най-многото пари. На повечето хора им изглежда, че управлението се извършва от разни президенти и министър-председатели. Само че те не притежават нищо съществено от държавите си, нямат мотиви, освен тщеславието, себелюбието и алчността, и най-важното, разполагат само с мизерни количества от истинските пълномощия. Предимно кредити от нашите банки. От близо два века, благодарение на тъпите принципи на демокрацията, за най-съдбоносните въпроси решаващ глас има безличната тълпа от пълни лаици в държавното управление, чието мнение се направлява по-лесно и от водата в напоителен канал. Това е очевидно тъпо, но пък така по върховете на държавите се поставят креатури на чичата и братчедите. Те са резултат от десетилетно кадруване чрез управлявани с техни пари могъщи организации, затворени общества и тайни ложи.^[141] Затова от дейността на правителствата и парламентите може да се очаква желан от нас управленски ефект. Понеже всички нации са натопени в пространството от внушения на нашите медии, има възможност да им пробутваме всякакви изпързалящи идеологеми. Така социумите се настройват на определени честоти, в които едно или друго управленски решения изглеждат единствено възможни, държавите са принудени да харчат огромни суми за въоръжаване и за разни глобални проекти, потънали са до ушите в дългове и на практика са заставени да изпълняват условията на ония, които ги финансират. Нашите условия. Защото нито една система на съвременната икономика не може да работи без енергията на зелените банкноти. На непослушковците просто завъртаме кранчето. Следва гражданско неподчинение, бунтове и коктейли Молотов. Държавата фалира и вдига белия байрак. От това, надявам се, ти става ясно, че дейността на държавниците по най-висшите етажи на властта е подчинена на волята на дедо Амшел и чичо Соломон. Освен че е временна, тя има и явен камуфлажен характер, с който се прикрива истинското наше управление. Нали съм ти казвал откъде произлиза «парламент»? От парлама. Който пък от тези марионетки си започне да си въобразява, че може истински да управлява и тръгне с рогата напред, бързо се сбогува с илюзиите си, а когато е необходимо — и с долния свят. Вече и сам можеш да съобразиш, че оцеляването ти зависи от това, доколко си разбрал кибернетичните механизми в социума и латинския вектор на изгодата или поне си се адаптирал като милиарди твои събратя да изпълняваш безропотно и безусловно нашите правила на играта. Всеки отказ от тях е с лош край. Но то така управляват мъдрите владетели. Народни маси си въобразяват простодушно, че им се чува думата, доволни са, че има какво да хрупат и не излизат да беснеят по площадите, да грабят магазини, да палят коли и да трошат скъпо струващи витрини и оборудване. Така в относително спокойствие и с минимални разходи вървим в правилната посока към родната звезда τ (тау) от съзвездието Кит, възпята от нашия набеден за пролетарски бард поет.“ Тъй ми рече. ↑

[139] Според инж. Къбоков, нацията трае докато има държава. Когато тя се събори, и нацията се разпада на езикови, религиозни, етнически и обикновени цигански общности (ние се разграничаваме). Това поставяло под въпрос и въпроса за българската нация (подозирам, че тук някъде трябва да изпраскам една въпросителна). Но на нас ни е се тая. Ние сме интернационалисти. Някои са даже интернациционалисти, че направо и интернациционанисти. Затова бързаме да се разграничим. Още повече че съгласно закона на Парето, ние се числим към категорията на антиелита (криминални типове, местна интелигенция, велики писатели и т.п.), а той е винаги срещу елита и държавата, но не желае да управлява. Ние предпочитаме умерения алкохолизъм, шарената сянка и големите хонорари. ↑

[140] Наскоро (2018) един мой ученик, впечатлен от разказа ми за любезните (по)читатели от Гугъл, ми изпрати оригинала на тая снимка. Казва се „Heute gehe ich zu Fuß.“ (Днес вървя пеша.). Направена е в околностите на красивия германски град Брауншвайг. Както може би някой от читателите ще се сети, инж. Къбоков е немскоговорящ. До 1946 г. Брауншвайг е столица на едноименната провинция. Само за сведение, авторът на великия роман е роден през тая с нищо друго незабележителна година. ↑

[141] Божо веднъж ми обърна внимание, че при нас съвсем пък нямало как да е другояче: българският елит е бил системно избиван от чужди и най-вече наши селекционери, а царските ни родове били затрити напълно. Разбира се, нашите избори не се финансирали и креатурите на кликите не се отглеждали от дедо му. Нямало нужда той да си харчи за глупости джобните си. Ние сами и за наша сметка сме били организирали целия цирк. Според мен не е прав. Може царски потомък да нямаме, но си имаме прероден Ивайло. Обзалагам се, че и съдбата му ще е същата. Божо отива по-далече. Според него едно от двете изречения е вярно:

— Ивайло не е свинепас.

— Бат Бойко не е прероденият Ивайло.

И аз така разбирам нещата.

Р. S. Спомних си за мислите на Божидар за същността, функциите и управлението на държавата много години след като написах тия книги. Беше надвечер, към шест и половина, и жена ми, като превключвала каналите, беше попаднала на телевизията на БСП (б), а там вървеше интервю с един хазартен и лотариен бос, който накара българите да търкат като малоумни шарени билетчета и да му пълнят касите с разноцветни пълномощия. Той отскоро беше в едно недосегаемо емирство. Беше успял да се измъкне навреме, както повечето новобогаташи от неговия ранг и сега обясняваше на баламурниците с апломб на духовен наставник, че държавата — това сме били ние всички. Божо веднага щеше да каже, че в момента тоя юнак ни пробутва класически соцманипулации. Държавата не е някаква неясна същност с мъгляви свойства, неопределимо местоположение и суверен. Тя е система, създадена през вековете с определени цели, като по идея е трябвало да принадлежи на владетеля си и да се управлява от него и елитни специалисти в бранша, които той е упълномощил. По една или друга причина това негово право се е размило във времето. Но на когото и да е сега, тя не е и никога няма да бъде на народа. Дори по простата причина че той не може да бъде персонифициран, манипулира се елементарно и не може да поставя свои ясни цели, а няма и воля за тяхното осъществяване. Всички палиативни решения на тоя проблем — особено социализмът и демокрацията — не са съобразени с научните принципи на управление и в дългосрочен план не могат да имат успешен край. Народът не е управлявал и никога няма да го прави. Неговата роля е да намери закрила в царството и възможност да следва Божия промисъл, спазвайки законите му. Истински владетели на държавата (не и на българската) в наше време са онези, които заслужено са с най-многото зелени пълномощия за управление. Защото те на практика я притежават. При нас обаче през последните сто години са се разпореждали обикновено разни навлеци от някоя конюнктурна клика. В тоя смисъл тя (Матей използва шайка, котерия, мафия, сган и тям подобни, защото е с по-богат речник) е и държавата. Не ние. Все едно да си в болницата по клинична пътека, сестрата да ти прави поредната клизма, а ти да се репчиш, че си движещата сила на здравеопазването. И, както казва пак инж. Проданов, подобна клика беше позволила на разни безскрупулни мошеници да превръщат българите в стадо от неудачници (ние се разграничаваме). Във всякакъв смисъл, не само по безпаричие. Разбира се, на българските социалисти (б), сигурно им харесваше народния характер, който посочи агитаторът. Още повече и призива от екрана да свалим отново с по-твърди средства (както винаги са го правили техните щурмоваци) правителството. Те затова и бяха му дали на тоя ръб програмно време почти в праймтайма. Мислел съм си, под влияние на Божовите теории, че атаката срещу нашите съвременни богаташи е атака срещу някаква почти незабележима и уж недразнеща големите световни играчи независимост. Само че изглежда се дразнят. И акциите срещу „мръсните пари“ текат с пълна сила. А то в царството други няма. Щом обаче никакво значимо количество от пълномощията за истинско управление вече не е в ръцете на наши сънародници, държавоподобното ни образувание няма как да не се управлява от външни сили. Ние всички стратегически отрасли разпродадохме още в началото. Енергетиката, с две-три изключения, не е българска, телекомуникациите не са български; тъй наречената тежка индустрия, мини, злато — също. Всички отдавна са продадени за жълти стотинки. И — както Божо щеше да посочи — най-важното, най-важното — банките, ако не броим май три, не са български. Но те и трите са колкото по-големи заложни къщи. Остана ни като национална опора само някой и друг милиардер. А те всички са, кажи-речи, подследствени. Не, прав е Божо, както е тръгнало, може и да не го бъде царството ни. ↑

[142] Тук обаче се сблъскваме с пример за това колко е недалновиден понякога инж. Къбоков. Пътищата в републиката отдавна са ремонтирани благодарение на титаничните усилия на новата народна власт и с братската помощ на държавите членки. Да живеят и пребъдват във вековете славните ЕБазаРазвитие и МеВеФе — неизчерпаеми източници на заеми, необходими като слънцето и въздуха за всяко живо същество. Да живее българо-американската дружба. Вечна слава на преродения Ивайло и любим народен водач бати Бойко.^[143] ↑

[143] Докато пишехме последния призив, дойде на власт нова народна власт. Долу старата народна власт. Бърз Народен съд за Борисов и неговата многомилионна клика. Да живее…^[144] ↑

[144] Докато пишех горната забележка, дойде още по-нова народна власт. Вечна слава на другаря Румен Радев. Вся власть генералам. Съюз със СССР.

Репетиция за трети вариант: Долу отровното трио. Долу международната злобарка Манолова и нейните помагачи. Долу нашенската чалга и международния империализъм. Да живее другарката Нела Корнелова. Бърз Народен съд за… (списъкът се попълва от коменданта на Обединените трудововъзпитателни лагери в съответното населено място). ↑

[145] Божо често е обяснявал защо нарича така тая прословута мечта. Защото какво представлява тя? Към какво кара да се стремят всички? Към собствена къща и яка кола, към новия модел телевизор, прахосмукачка или смартфон, към маркови дрешки и — както злобее той — към последния модел смарт клекало. Със златни инкрустации. От прочути италиански дизайнери.

— Че какво лошо има в това? — не изтраях веднъж.

— Ами, в тая мечта в центъра на всичко са парите — вика. — Значи златния телец. А какво ни учат първите две Божии заповеди? Да нямаме друг бог, освен Него и да не си правим кумир от нищо, що е под небето, на земята, както и на други места из една обширна дефиниционна област. Само Нему трябва да се кланяш и служиш. Ето го отговора: в американската мечта най-важен не е Бог и служенето и единението с Него. Американците уж повечето са християни — католици, протестанти и тук-там православни. Но не се мъчат да разгадаят поличбите Му и да следват единствено верния път. Неговия път. Вместо това са си въобразили, че могат да изземат Божиите пълномощия и да се разпореждат по света където и както им скимне. Раздават собствено правосъдие от типа на съдията Линч. Като в Дивия Запад. И навсякъде то е под маската на някакви „демократични ценности“. Зад тях обаче винаги стоят интересите на дедо, чичата и братчедите. На американския пийпъл те отдавна са внушили една проста цел: всеки да се стреми неотклонно да стане богат. Откъдето следва, че за тях основният кумир е точно Златният телец с придружаващите го атрибути: горделивост, завист и алчност, в комбинация с останалите грехове. По този път те стават участници в игра, която винаги има моменти без правила. Докато я играеш, няма начин да не прекрачиш морални норми и закони. Щом целта е такава, няма начин да не ощетиш някого и, което е още по-зле, да го разориш и да го пратиш на социалното сметище. Защото в играта целта винаги е най-накрая да спечелиш. Без значение от стратегията, както и дали е с възможности за коалиране или е за вълци единаци. Тогава, както лесно се съобразява, все някой ще загуби. Но на кого от настървените играчи му пука, че печалбата на джакпота винаги се плаща от загубите на хиляди наивници и нещастници? Само че онези, които причиняват болка и нещастие или се възползват от тях, служат на един друг бог. Няма да го назовавам. Това е грях, заради който Мошето заповядва да избият всички виновни негови сънародници.

Да, ама сред моите познати никой освен Божо не назовава внушенията й с такова плашещо име. Един ден не изтраях.

— Американците — викам — са велика работа. Може за тях да не важат някои заповеди. Те, като ги гледам по телевизията, всички са наперени и усмихнати, всеки се бори за мечтата си и си живей живота. И никой не бяга от Америката. Напротив, целият свят натам се е втурнал. Май вече всички са подвластни на тая тяхна проклета мечта, и се блъскат с все сили да я постигнат.

Той нищо не каза. Май разбира, че не е прав. Пък може и заповедите от Тората да са грешно преписани. Бе я за всеки случай да се разграничим. Ние великите писатели сме богати духовно. ↑

Към следващата част или към съдържанието

Кънчо Кънчев Царството на кривите огледала (9)

Метаданни

Данни

Царството на кривите огледала

Информация

История

Сваляне / Връзки

Глава XIXПътят с церцисите

Кънчо Кънчев
Царството на кривите огледала (9)

Глава XIX
Пътят с церцисите