Кънчо Кънчев
Царството на кривите огледала (2)

Интродукция към четвърто действие

В България няма мафия.

Популярен рефрен през последния четвърт век в изявленията на видни представители на политическата ни мафия, босове на българските клонове на камората и cosa nostra, пълномощници на водещите братски руски и американски кланове, депутати и други наши изтъкнати държавни мъже. Дет’ се вика, все хора на честта. Уважавани хора.

Иван Милетиев, Козела, уби Пентхаус с вряла вода. Приспа го със саблен удар в сънната артерия, свари един чайник с вода и още докато кипеше, го изля в гърлото му.^[1]

Из писателските измислици на Христо Калчев.

Без кал няма лотоси.

Ботаническо проучване на най-известния изследовател на кални акламбации.

Андрей Карлович стоеше пред прозореца, от време на време се потриваше масажиращо зад врата и гледаше замислен хората, които преминаваха отвън в здрачевината. Приличаха на устремени неизвестно накъде привидения. Помисли си, че улицата е сякаш от отвъдния свят, и се подсмихна, защото, като убеден материалист, много добре знаеше, че там има само едно голямо нищо. Въпреки че напоследък май беше започнал да се съмнява в това. Преди седмица беше сънувал доста плашещ сън. Беше на висок връх. Слънцето залязваше и едва пробиваше облаците. Виждаше се надалеч, но беше мрачно и лошо предчувствие свиваше сърцето му. Изведнъж заприижда вода, сякаш гигантско цунами връхлиташе отвсякъде. Колкото и да беше висок върхът, беше ясно, че няма да се спаси. Огледа се да се покачи на нещо и видя стълба. Само че веднага разбра колко е безполезна — беше къса, а и нямаше къде да я подпре. Погледна нагоре в няма молба към някого и водата внезапно спря, но вместо помощ, чу глас сякаш от високоговорителите на някогашните манифестации: „На върха си, но оттам няма път наникъде. Побързай, преди водата да те завлече. Нямаш много време“ — закънтя и направо задудна в главата му. Прииска му се да зададе много въпроси, но успя само да попита жално: „Колко ще живея?“. „От понеделник до сряда — отекна гласът. — Побързай.“

Да, странен сън, не ще и дума, странен и стряскащ. Къде да бърза, като нямаше път? И тая стълба, не… стълбичка. За какво можеше да му послужи? Да се качи на небето ли? „Хъ, едно време имаше такава песен на Лед Цепелин — мина му през ум. — Музиката й беше бездарна, но текстът… беше поетичен и съвсем по темата.“ — Андрей сви рамене и въздъхна. Ами това, че ще живее от понеделник до сряда, какво означаваше? Че ще живее два дни ли? Бяха минали вече седем. Даже осем.

„Май трябва да си купя съновник. За атеисти — помисли той и се подсмихна уморено. Може би в съня си беше видял някаква опасност. Интуицията му беше силна. — Хъ. Интуиция. Пак нещо неатеистично. Все едно. Важното е, че опасности има колкото щеш и трябва да си отварям очите. Иначе някой може набързо и най-вече изненадващо да ми ги затвори.“

Да. В тоя врящ котел с наглост, корупция, завист, злоба, жестокост, предателства и неутолима алчност, наречен демократичен преход, той беше поел най-трудната задача: да изведе червената аристокрация (или поне онази част от нея, която прие да го следва) към мечтаните върхове на нямащата никакъв друг цвят, освен евентуално оня приятно зелен, финансова олигархия.

Може би заради съня мислите му пробягаха през годините, сякаш търсеше скрити остриета на фатални конфликти и интриги. Всичко беше започнало в стремежа да раздвижим нефелната си икономика още през шейсетте с яко разузнаване на капитализъма и поголовни кражби на технологиите му. Един от топ шпионите ни беше казал, че ние сме щастливци: толкова сме изостанали, че всичко, което докопаме, ни върши работа. Огнян, неговият най-опасен съперник, беше един от първите, които разбраха, че няма никакъв шанс да им продадем от това, което наричахме високопарно наши високотехнологични продукти. На първо време поне защото нямаше да успеем да ги произведем, без да са дефектни половината. „Но дори и да ги бяхме произвели, какво от това? Нали имаше ембарго. Не ни искаха стоките тия проклетии. Пък и нямаше как да ги излъжем да ни купуват боклуците“ — поклати глава екс министър-председателят. Когато това стана ясно и на Първия, той поде идеята: да произвеждаме за лагера, като за целта крадем технологии, щамове, чаркове и прочее колкото и откъдето можем. За да се направи, най-лесно беше да се посеят зрънца нашенски капитализъм там, в сърцето на омразния Запад, като се създават всякакви, главно шпионски, фирми под прикритието на външнотърговските ни централи. Двамата с Огнян (тогава все още бяха приятели) дълго време бяха наливали вода в тая прокапиталистическа мелница. И преди това вече имаше съвместни дружества, създадени, за да се ремонтират чупентиите, които изнасяхме. Като втръсналите ни от соцпропагандата електрокари^[4] да речем. Както и почти всичко останало, което ни носеше само рекламации, загуби и слава на некадърници. Затова истинските надежди възлагаха на кошмарния гигант Кинтекс и десетки по-малки като него. Те бяха създадени за да се заобикаля КОКОМ, да се изнасят пушкалата от Казанлък, Сопот и Ловеч и да се реекспортират всички мислими забранени стоки. И между другото, да се получават сравнително безпроблемно тайнствените западни ноу-хаута и да се произвежда с помощта на техни технологии и най-вече кадри онова, което не можем да направим, освен за боклука, в България. Ако ще и задниците си да съдерем от соцсъревнования и преходни червени байраци. Някои от тези фирми се контролираха от дядките в политбюро. Въпреки контрола, много от тях си бяха куче влачи — диря няма. Но десетките образувания за НТР^[5] бяха най-голямата мъгла. Много време мина оттогава и някой и друг милиард изтече към тези дружества с подставени собственици и неясна дейност по сметките им в банките на идеологическите^[6] врагове. Той знаеше поне стотина такива трезора, но едва ли някой можеше да каже колко са парите, които трябваше да се завърнат в татковината. Но бяха много, твърде много, за да остане това незабелязано за онези, които не трябваше да стигнат до тях. Андрей поклати глава. Върхушката тогава още строеше социализма. Само че той отдавна беше разбрал: не може да се прави икономика с пленуми, укази и наши момчета на местата, където се обира каймакът. Пленумите бяха ялови като болярски съвет за нов царски данък. Как да е иначе, когато се вземаха предимно от лаици и неграмотници? Кой от членовете на политбюро, освен Огнян, беше чувал за икономически модели? Кой от тях можеше правилно да напише „неокейнсианство“ или името на Пол Самюелсън?^[7] А може би знаеха — ама че смешно — поне кой е Карл Менгер? И кой от тях беше поотгръщал нещичко за изкуството да си държавник? Вярно, макиавелизмът им идваше отвътре, но то, освен да правиш мръсни номера, трябваха и други знания. Да. Затова указите се изпълняваха само на думи: икономиката не може да се управлява, като се стискаш за щатните заплати, щедро отпускаш значки за ударници и раздадеш тук-там по някой орден или звезда за герой на соцтруда. Каквито и прегради и капани да съчиняваха, измързеливилите се соцтруженици винаги се изплъзваха и непроследимо спестяваха — и от качеството, и от количеството на произведеното — за да „изпълнят плана“ и да се докопат до премиите. „Те нали тогава се дават — беше казал веднъж Огнян, когато още не се дебнеха приятелски — като реализираш икономии, като приключиш предсрочно или снижиш проклетата себестойност. И в трите случая да позабогатееш малко, без да сгазиш закона, ти претупваш работата или влагаш калпави суровини и материали. Значи произвеждаш боклуци. Кой после да ги купи? Някой от лагера или от по-тъпите араби.“ Така си беше. Нашите момчета пък, нашите момчета се издънваха редовно, повсеместно и яко. На Запад за техните капиталисти — това кой не го знаеше — такива провали означаваха само едно: нови избори на управляващи или фалити в икономиката. И онези, които се бяха провалили, излизаха от играта, понякога с гръм и трясък, често от някой прозорец на по-височките етажи. Но тук действаха други правила и закони: пълното фиаско се дегизираше като серия от победи, следите от катастрофите се замитаха с голямата пропагандна метла, а виновниците оставаха във властта. Най-много някой от неудобните на Първия играчи да го изстрелят посланик в някоя по-забутана държава, а некадърните наши момчета от свитата му да се закотвят в друго, по възможност по-далечно предприятие. Разбира се, пак в директорски кабинети. И високите етажи на властта се пълнеха с недосегаеми некадърници. Противното щеше да означава, че властимащите трябваше да освободят тежкарските си кресла, да се простят с неограничените си привилегии и всички екстри за богоизбрани и да си ходят. „Само че нали сме се зарекли — подсмихна се малко криво Андрей Карлович, — тая власт с кръв сме я вземали и само с кръв ще я дадем. За какво ставаха комунисти българите? Да не би да пеят «Интернационала» и да рецитират пролетарски поети? Влизаха в партията за изгоди и за власт. У нас от Девети — по съветски образец — тези две сестри са се сраснали уродливо като сиамски близнаци. «Интересът клати феса», само че не го знам на турски… А който вземеше червената книжка, веднага започваше да се катери, както е казал поетът, нагоре, нагоре. Освен ако не беше някой наивник, който избира да е честен глупак, вместо поста в задоблачните висоти и придобивки от всякакъв характер.“ Така си беше. И никой от политбюро, цека или министерския не си тръгваше разстроен от некадърността си. Вождовете продължаваха да управляват царството, без да поемат на гърба си последствията от поразиите, които вършеха и щетите, които нанасяха. То така е най-сладко да ръководиш масите — без да харчиш свои пари, а само чужди, народни. За които никой не ти дири сметка. Това нямаше как да не доведе държавата до катастрофален край. Защото в нея имаше хиляди производства и сто хиляди пъти повече проблеми, свързани с кадри, технологии, финансиране, суровини и пазари. На Запад те се решаваха от милионната армия бизнесмени. Там успехът на всеки увеличаваше пълномощията му, а неуспелите се изхвърляха на бунището. И всичко се развиваше по възходящата спирала. Тук тия задачи бяха възложени на армия апаратчици и номенклатурчици, които си стояха по върховете, каквото и да направят, освен ако не проявяха достатъчна преданост към партията или, не дай боже, към Първия. Затова всичко се разпадаше, рушеше и излизаше от контрол. Дори всемогъщата ламя, известна по тия места като „държавна сигурност“, вече не сколасваше да изяжда кривналите от правия път на партийната линия или да помогне с други подръчни средства.

Имаше ли изход? Може би да. Във всеки случай трябваше да се сложи край на социализЪма. Трябваше да се направи опит за завой към друг, изпитан начин на управление. Към проклетия, отхвърлен и анатемосан капитализъм. Огнян още през седемдесетте започна да ориентира татковината към сътрудничество с Япония, Германия и въобще със Запада. И социалистическа България беше почнала да купува заводи из Европата, да наема за работници специалисти от Запада и да произвежда продукция, която по друг начин най-прогресивният строй нямаше да направи никога. Беше си яко завъртане на кормилото към капитализъма, както казваше Тато. А Луканови открай време бяха хора на Москва. Наясно беше, че съветските другари няма да преглътнат един десен завой на най-вярната си губерния. Какво искаше Огнян? Втора Чехия ли? Или трета Полша? При един от последните им, все още уж приятелски конфликти, Огнян го беше упрекнал в неетичност. Виж го ти. За етика ще говори. Той да не е ученик на Спиноза? Дори от избрания народ не е. Някакъв син на овчар от… не знам откъде си. Баща му се казваше Нако. Не Натан или Нетаняху. Нако. Ама че име… Обаче и той най-етично го беше наковал веднага на Първия. Както го беше учил Потапич. Противопоставяй и елиминирай. За какво му беше в такъв случай етиката? Юрий Потапович Щербаков^[13], неговият някогашен… познат офицер от кагебе, му беше казал: „В нашата работа няма приятелство. Не очаквай, че ще проявим разбиране, ако тръгнеш срещу нас. Каквито и да са обстоятелствата. Ако ни предадеш, аз лично ще те застрелям“. Затова Андрей още от самото начало беше разбрал: в света на съветските сателити нищо друго нямаше значение, освен едно: безконтролната власт на правоимащите. И след като усвои всички болшевишки техники по интриги, коварство и двуличие, стана перфектен политик. Той се понамръщи. Не му бяха по душа, но без тях нямаше да оцелее и час. Огнян не беше минал съветската школа и си остана технократ. Или поне успяваше да убеди останалите в това. В продължение на десетилетие той упорито се опитваше да включи на бързи обороти ръждясалата машинария на соца — за благото на народа, за светлото бъдеще и прочее глупости. Искаше да спаси идеята с някакво палиативно сътрудничество със Запада. Но то това пак си беше дърпане на чергата към себе си. Кой ще ти го позволи това, бе, аланкоолу? Андрей не си правеше такива илюзии. Беше наясно, че като се изключат малцина политдинозаври, останалите от висшия ешелон около него не даваха пет пари за „материалното благосъстояние на трудещите се“, да не говорим пък за духовното. Не ги вълнуваха социалдемократичните ценности на дедите, нито „болките на обикновените хора“ и въобще не им пукаше за някакви си „интереси на пролетариата“. Пък той и пролетариатът не оправда доверието, както се изрази при Кеворк оня злобар академик Амосов. Тя май цялата идеология на соца се състоеше от безсмислени щампи, които се използваха за баламосване на останалите седем-осем милиона наивници при речите и конгресите. Бай Тошо нали си го призна ден преди преврата. „Социализъма е едно недоносче“ — така каза с характерната си правешка интонация. Но то и това не беше истината за соца. Сякаш, ако го бяха доносили, и… току-виж се родил оня с човешко лице. Истината беше, че бяха гонили Михаля. И бяха пропилели целия обществен ресурс. Да. Бяха лъгали като цигани. Кастата около Първия беше завладяна единствено от играта за властта. А тя беше жестока. И винаги трябваше да се съобразява с решенията на Кремъл. „Обикновените хорица дори не могат да си представят какви натоварвания предизвикват тези смъртоносни интриги и какви необикновени качества са необходими, за да оцелееш — беше изкоментирал веднъж изненадващо Огнян извечната битка. — Все едно да участваш ей така, направо от улицата, на финал на световно по муай тай без правила. Само миг, и ще си труп. Даже няма да разбереш как е станало.“ Той беше пътувал по света и изглежда, познайваше за бойните изкуства, както и за други полезни неща. Войните между групировките на вождовете не бяха за леваци и слабонервни. Нямаше смисъл да търси справедливост или да се надява на помощ. Това, което можеше да очаква от приятелите, беше да му забият нож в гърба. Не трябваше да се подвежда от някакво благоразположение, особено на висшестоящите. Никой от тях нямаше да го защити. За да оцелее, беше необходимо да се държи здраво за Големия брат. Андрей беше наясно, че България не може да съществува без Русия. В продължение на столетие бяха създадени връзки, които не можеха да се разрушат от един безпринципен съюз със Запада. България можеше да стане член на НАТО, да се нареди на опашката за еврозоната, да подаде молба за членство в Британската общност или да поиска да е звездичка от американския флаг като се заселим на салове покрай Хаваите. Но това нямаше да промени факта, че повечето^[14] българи са русофили — ако не явно, поне тайно в душата си. В продължение на десетилетия бяха свързали цялата икономика със съветската и това не можеше да се промени без сътресения, на които едва ли щеше да устои. И най-важното: великият Съветски съюз нямаше да гледа равнодушно как най-верният му сателит полита в орбита далеч на запад. Цялата съветска агентура в България беше поставена на бойна нога. И Андрей беше приел доброволно да я води срещу онези, които искаха да заменят статута ни на съветска република със съмнителното, според него, членство в готовата да се разпадне всеки момент структура на половинчато обединената Европа. Двете страни имаха заклети привърженици и играта беше жестока. Затова той се беше погрижил най-напред за Огнян. Имаше огромна власт и беше препъникамък за твърдото намерение на Михал Сергееич да не допусне да се разкъса санитарният кордон, изграден с толкова труд от тавариш Сталин. Трябваше да бъде отстранен, това беше заповед, а в съветските губернии заповедите не се обсъждат. Особено ако идват от упълномощените с всякакви пълномощия пълномощници.

Отначало с Огнян бяха уж приятели, уж заедно вървяха към въображаемата обща цел. Но Андрей знаеше, че между тях ще се разрази сериозен конфликт. Затова си беше подготвил заданието отдалече. И другарят Дойнов изхвърча — от политбюро, от министерския съвет и отвсякъде. След него дойде ред и на бай Тошо да излети по тангентата на просъветската орбита. Накрая, след люти битки и безброй удари под кръста, Андрей Карлович стана министър-председател. И тук вече нямаше как да не заиграе поне временно и традиционната руска частушка, и евровалс в американски аранжимент. Решаваше се въпросът кои да са новите капиталисти. Но то беше ясно. Кой идиот би допуснал милиардите от новите пълномощия да са в ръцете на разни дрънкала от митингите и доморасли площадни философи? Кой луд би отворил вратите на истинската власт за тия навлеци? Новите господари щяха да са от елита, който партията бе отгледала за две поколения — синовете и внуците на онези, които бяха завзели властта на Девети след безмилостна разправа с тогавашния елит. Те бяха обитателите на тайнствените административни върхове — секретари, председатели, генерални директори, родата им и техните хранени хора. Те си бяха действителните собственици на тъй наречените „държавни предприятия“ и се разпореждаха с тях по силата на укази, номенклатурни списъци и червени книжки, както бе завещал другарят Сталин. Затова доларите, германските марки и швейцарските франкове от европейските банки щяха да се завърнат, но не в държавната хазна, а в джобовете на нашите момчета, за да се снабдят с нотариални актове за онова, което досега притежаваха де факто по силата на укази и постове. За целта трябваше да започне и разпределянето на авоарите на катастрофиралата икономика. Тогава трябваше да има някакъв приемлив ред. Под контрола на Големия брат. Но Тато беше започнал да пречи. И то защо? От проклетия. Само защото не харесваше Мишата Горбачов. Затова бързо му скроиха номера с приетата оставка. И без друго съветските другари вече си бяха избрали друг губернатор. Той беше мекушаво пиянде и в настъпилото безцарствие Андрей трябваше да се опита да удържи държавното кормило. Да не се стигне до барикади. Беше се опитал да планира тоя плашещ процес. Познаваше си хората. Знаеше, че са международни гросмайстори по всякакви мръсни номера. Не биваше да допусне контурите на прехода да се нарисуват с типичните български червени цветове. В противен случай загубите щяха да са непоправими, а и щяха да отворят вратите за разрушителни сили, които едва ли някой щеше да може да спре. Нямаше да остане ей толкова местенце за социалдемократичната идея. Въпреки дебелия слой мръсотия от задкулисните игри на властта, някъде дълбоко в него тлееше вярата, че служи на светлата страна, на доброто. Щеше да му е много трудно да живее с мисълта, че всичко е само оцеляване в зверилника край него. Крепеше го точно надеждата, че идеите, с които бе отрасъл, ще доведат едно по-добро бъдеще. Но идеите са нещо идеално, а парите и значи тяхната тайна власт все трябваше да са на някого. Не на кого да е, а на тези, към които принадлежеше и той самият. Но в чиито ръце и да отидеха, не биваше да се допуска хаос. Имаше надежда, че структурите на ДС, с помощта на безбройните компромати и други, по-твърди технически средства, ще помогнат да се озаптят онези, които се опитат да мътят водата. Само че когато започна проклетото разграбване, стана онова, от което най-много се опасяваше: срещу половината от печалбата, кадесарите взеха под крилото си останалите внезапно без работа олимпийски надежди от силовите спортове и им дадоха каналите на търговията с дрога, оръжие, крадени коли, както и вноса на алкохол и цигари без акциз. През свободното си време техните сговорни бригади заразмахваха бухалки в обикновен трудов рекет и приятелско изнудване; в средите на доскоро управляващата партия се заоформяха кръгове и кръгчета от интереси от нов капиталистически тип и техните членове са хванаха за гушите, съгласно обичаите в напредналите държави; елитните отряди на тайните служби пък се заловиха с изпълнението на възникващите в тая връзка час по час изненадващо доходни мокри поръчки. Тръгнаха разтърсващите скандали, а явната и тайна опозиция извади от арсенала цялата наличност от баците за кал и помия на соца. Докато се заливаха с миризливи демократски течности, потекоха милиардите на тая мана небесна — дивото забогатяване от югоембаргото, колосалните злоупотреби с финансовите пирамиди, изгребването на държавните трезори и тлъстите комисионни от разпродажбите по търговете на фалиралата ни икономика. Новоизлюпените банкери пък — все наши момчета — зараздаваха срещу подкупи по публичен ценоразпис необезпечени заеми за умопомрачителни суми. Те всички бяха за сметка на авоарите от соцфондовете и спестяванията, докато накрая банките закономерно фалираха и докараха до просешка тояга стотици хиляди от редовите труженици на изпарилия се социализъм. И на: пострадалите хорица посрещаха само с някаква тъпа апатия и познатото от соца мърморене всички злощастия, които им се изсипваха на главите. Това се очакваше — нали през последните хиляда години тая порода е издаянила там седем-осем века с хомот на врата. Ще изтърпи и едно демократизиране. Но бедите май наистина се оказаха в повече: обезкостяваха се могъщи някога соцпредприятия^[15] и после се разпродаваха като скрап за жълти стотинки, разсипа се окончателно селското стопанство, приватизираха се под масата хиляди резиденции, почивни станции и ведомствени сгради, ограбена беше пенсионната система и се срина здравеопазването. Накрая се разпадна и образователната система^[16]. За капак нароилите се покрай югоембаргото и с благословията на най-висшата номенклатура и протекцията на магистратите най-могъщи мафиотски структури поеха основната част от търговската и финансовата дейност в царството. И се заредиха издевателства, колосална контрабанда, нагли обири и безогледни престрелки по улиците като в златните години на чикагската мафия. „Бяхме поиздигнали къщичката си — помисли той с умиление за предишните дни, — но всичко се срути. Да. Много грешки допуснах. Особено с Илия и Жан^[17]. Докато се дърлехме със Зъбчето кой кара влака, плъзнаха баш мародерите. Не стигаха мултаците, ами и тия от «Орион» се развихриха — поклати глава бившият премиер. — Но как да попреча, когато всеки от клановете има свои планове и графици, всеки ще бърза да докопа повечко милиарди от обрулената ни, както се изрази… не помнеше вече кой^[18], държава.“ Така стана. Затова съвсем скоро се оказа, че неговият план вече не работи. Намесиха се сили, които той не можеше да контролира. Вътрешни, а и външни. „От изток, от запад, а може би отгоре“ — подсмихна се Андрей, но някак с половин уста.

Отвсякъде изпълзяха съперници, отвсякъде заструиха злоба, алчност и жестокост. Той разчиташе на ключови фигури от могъщия някога апарат на ДС. В началото си мислеше, че чрез тях ще може да удържи нашийника на многоглавата, вечно ламтящата за власт партийна върхушка. Само че компроматите на специалните служби не стигаха, за да я удържат. Какво беше някаква си кофа с помия? Хранителна среда за прасето. Водени от алчността си, повечето от тях извършваха пред очите на всички куп престъпления. Можеше да ги спре само законът. Обаче полицаите и магистратите в държавата, вместо да ловят и затварят престъпниците, се натопиха до шия в най-мръсните игри и поеха тяхното ръководство. Но то какво друго можеше да се очаква? Те нали точно това правеха: крепяха Системата като придаваха законен вид на трансформирането на властта на правоимащите. И получаваха за това своя пай.

„Да, Системата“ — въздъхна Андрей.

Сега тя се рушеше пред очите му. Той отдавна беше предвидил промените. Той беше режисьорът на „кръглата маса“. Той създаде тоя книжен тигър — опозицията. Беше чел Густав льо Бон в оригинал и знаеше какво е срещу теб да е Тълпата. Знаеше кои живеят на малко известната на света улица „Секвоя“. Познаваше и тънките игри на великите сили. На срещите със знаковите фигури от политическия елит в Европа и Щатите говореше на родния им език. Водил беше съдбоносните задкулисни игри и интриги с представителите в България на двете разпрострели се по тия места могъщи сили — Полански и Шарапов^[24]. Знаеше добре кога и къде се е решавала съдбата на държавката ни. Даваше си ясна сметка какво ще се случи с управленската ни система, след като направим тоя „крутой поворот“^[25] надясно, към бившите си врагове. Система, в която от всички действени механизми бяха останали само камшикът и обикновеният остен (поне да беше полуавтоматичен). И лъжите. А при онези, при онези не е така. Дали? Май само имаха други имена. Все едно, всичко, което се случваше, изглеждаше беше неизбежно. Защото по непонятни причини го искаха и Щатите, и Русия. И едни други, по-могъщи сили, към които се числеше и той… Или поне така си мислеше. Разбира се, в общи линии след промените онези, които бяха по върховете, пак щяха да останат там. Само че вече като „червени предприемачи“. За целта те щяха да получат новите пълномощия^[26] за властта — познатата на някогашните властимащи и недостъпна за останалите простосмъртни „валута от второ направление“. Беше обмислял как да се случи това, беше се подготвял, разставял капани, писал закопаващи докладни (чисти доноси си бяха) и, естествено, беше злепоставял враговете си. Струваше му се, че си беше осигурил необходимите хора, и то така, че бъдещето им да зависи от него. Те също знаеха, че червените книжки няма да отварят повече вратите на властта. Знаеха, че номенклатурните списъци ще станат компромати, а указите ще се превърнат в чували хартия за вторични суровини и подпалки за аутодафета на новата вяра. Имаше доста обиколки преднина (поне така мислеше) в маратона на пладнешкия обир, наречен „демократичен преход“. В началото, когато падна член първи и заплуваха в мътните води на прехода, сложната технология на разграбването уж работеше в полза на неговите хора. Подкрепяха го и сини, и червени. Беше едва ли не национален герой. Режисьорът на мирната промяна. Соцдемиургът на новия строй. Само че на — сега беше никой. Един изгнаник в собствената си страна. „Май вече враг на всички“ — поклати глава Андрей. Случващото се в царството от доста време беше излязло извън неговия контрол. Ламята се трансформираше в някакво непознато животно. Пак беше многоглаво, но вече нищо не спираше проклетията му. И за беда доста от главите му бяха негови смъртни врагове. Нямаше на кого да се сърди: повечето той сам си ги беше създал. „Заприличах на кавър версия на Апостола — подсмихна се тъжно Андрей Карлович. — Бях навсякъде приет, сега съм навсякъде гонен. Но то и с него може би щеше да се случи същото. Ако не го бяха обесили турците, като нищо щяха да го направят строителите на нова България. Апостолът е бил републиканец, а ние не можем без цар.^[27] То да се строи тая обществена формация май не е по силите ни. А дали изобщо трябва да го правим? Я гледай. Досега не съм се замислял над тоя интересен въпрос.“ Екс премиер-министърът въздъхна. Не му стигаха тия проблеми, ами трябваше още да се разправя с обвиненията срещу себе си. Бяха започнали да го ядат разни площадни икономисти за това как е натрупан външният дълг и защо е обявил мораториум на плащането. Толкова бяха тъпи, че не можеха да съобразят най-простата истина: натрупан беше, защото еврейските банкери^[28] знаеха отдавна най-важното ни качество — че не можем да си направим сметката и от лакомия винаги харчим повече пари, отколкото можем да спечелим. И бяхме затънали до гуша в дългове. Като са толкова бдителни, защо не попитаха предишните няколко правителства? А пък спряхме да плащаме, защото нямаше пари. Като няма, с какво да платим? С изборните бюлетини на тия кретени ли? Печатницата за долари не е на Гара Искър, а в Тексас. И не ги печата за нас, а за паразитите от Бръшляновата лига. Не може да си такъв идиот, че да не го разбереш. После го зачумосваха за „Лукановата зима“. И то точно ония, които с ламтежа си за власт срутиха системата за броени месеци с организиране и подстрекаване на бунтове, стачки и всякакви обструкции. Накрая му бяха връчили традиционния набор обвинения като на Бай Тошо, на Лилов^[29], на Чудомир Александров^[30] и на Огнян. „Татарчев^[31] е трябвало да стане войвода на някоя чета от ванчемихайловисти — поклати презрително глава Андрей. — Не главен прокурор, а главатар на шайка разбойници националисти. Той нали и на Огнян се закани, че ще го докара от Виена в чувал. Престъпници ще ни изкарва. Виж го ти него. Престъпници имаше около Девети. Когото и да хванеше от тогавашната партийна върхушка, щеше да е за затвора. Като е толкоз амбициозен, да съди другаря Димитров, бай Вълко^[32] или Антон Югов. И съратниците им. Винаги ще има за какво: онези години в политиката са били като натрупването на първия милион. Все ще се намери и подходящ параграф, по който да бъдат окошарени за по-дългичко. А някои са си направо за въжето. Обаче пропусне ли се моментът, вече няма как. В България е така: докопаш ли властта, всичките ти зулуми вече стават законни. Толкова ли е плиткоумен, че не го знае. Ще съди държавно ръководство. Да съди Конгреса на САЩ или правителството на Нейно Величество. Само Виетнам и Афганистан ще са им достатъчни за бесилката. А ако тръгне да разследва пълната с американска наглост агресия в Ирак, ще осъди половината свят. Главен прокурор — повтори с презрение той. — Чурбан^[33]. Такива като него са позор за държавата ни. Абе, да го духа Татарчев — изрази се нецензурно Андрей Карлович, неочаквано и за самия себе си. — Сега трябва да мисля за други, къде-къде по-важни неща.“

Преди четири дни предаде на Петър Младенов цяла папка с материали, от които беше ясно: катастрофалните загуби за стотици милиони, които приятелския кръг „Орион“ нанасяше на държавата, ставаха под крилото на министър-председателя. Андрей нямаше власт да спре вакханалията^[36]. Но това не беше най-голямата беда. Вече го бяха предупредили хора, които си разбират от занаята, и то неведнъж, че трябва да напусне страната. Ако, разбира се, иска да посреща жив новите беди. Затова той освободи и охраната си. В мрачната ни история често тъкмо някой телохранител е забивал ножа в гърба на поредния ни обречен владетел. Добре, заплахата си е заплаха. Само че трябваше ли да се предава така безволево и безславно? Беше се борил с такива динозаври на избрания народ, като Майкъл Чорни, Рем Вяхирев и Робърт Максуел, дошли да похапнат в тукашните девствени бизнес джунгли от местните тревопасни; бяха се целили в челата с български оръжейни босове, обладани от алчност, чувство за всесилие, безнаказаност и прочее демократични бесове, и се беше сражавал кажи-речи с всички кандидати за кормилото на потъващия държавен кораб. Не беше приключил битките, но сега трябваше да замине за Щатите. Защото… да, ясно защо. Трябваше да се реши в чии ръце ще е в България черното злато. Нефта. И да си отвори врата към вечните врагове на Русия. Като застраховка. Мина му през ум, че който стои на два стола… Само че имаше ли други възможности? Ами да, можеше да излезе от тая мръсотия — политиката, и да започне да се труди на земеделския фронт или да се заеме с безвъзмездна обществена дейност и писане на мемоари.

Андрей Карлович поклати малко обречено глава и пак погледна през прозореца. После си взе ключовете, излезе забързано навън и потъна в сивата утрин. Денят беше много напрегнат, но успя да се срещне с когото трябва, обядва с американския посланик, после отново срещи и планове, които обикновено не се сбъдваха. Вечерта прахоса на прощалния прием на Авдеев.

Върна се вкъщи късно. Поговори с жена си, после пуснаха телевизора, но то какво да гледат — само лъжи и простотии. Пиха по едно за настъпващия празник („с наступающим“ — така си казаха) и легнаха. Нощта ги погълна в неспокойния си свят.

На сутринта ги събуди катеричка, която драскаше по прозореца. Откъде се беше взела? Дъщеря им се вмъкна в леглото им. Беше хубаво като едно време. После зазвъняха телефоните с поздравления за рождения ден на Лили. Станаха и той приготви на всички омлет — едно от малкото неща, които можеше да сготви. Закъсня за среща с ония от „Топенерджи“ — никак, ама никак не му се ходеше. Накрая се разбърза. Тръгна уверен, че днес, освен някой от поредните гадни номера на правителството и опозицията, нищо друго няма да се случи. Но на, без да се обади, ангел хранителят му си беше взел почивен ден.

Андрей излезе от блока, отиде до колата, поздравиха се с шофьора, седна на седалката и изведнъж се сети, че в бързината си е забравил проклетите ключове. Няма как, трябваше да му ги свалят и той тръгна към домофона. Така и не видя какво се случи, защото стана зад гърба му, като всичко най-важно през последните проклети години.

В момента, в който първият куршум го прониза, Андрей изведнъж, като проблясък от изстрел, през секундите до края, успя да разгадае оня плашещ сън: понеделник беше денят, в който се роди преди петдесет и осем години. „А днес е сряда“ — помисли той и после видя как дървената стълба от съня му започна да расте, да расте право нагоре, докато опря в небето.

Беше втори октомври и в полето прибираха реколтата — къде първа ръка, а къде вече и баберка, горяха стърнища, разчистваха стопански дворове, разораваха, наторяваха, а някъде бяха почнали и да засяват. Родината се подготвяше за предстоящата поредна зима — все още неясно с какво собствено име.

* * *

– Повтарям, че залагам правителството на Фил да оцелее на вота — каза наперено единият от двамата главни богове и заразклаща гигантската нащърбена чаша от междузвездна материя, в която затътна зарът на съдбата.

– Хвърляй, хвърляй — подкани го другият. Грамаданският додекаедър издумтя на върха на планината, изтърколи се по склона и тупна в подножието му. — Ядец — захили се спечелилият. — Събувай гащите.