Кънчо Кънчев
Царството на кривите огледала (10)

Глава XX
По пътищата към неизживяното минало

Изпълнението на моралния дълг на човека измества всички други стремежи, без значение духовни или материални.

Това, общо взето, е важното, което казва Кришна на Арджуна в битката при Курукшетра.^[1]

Настъпи отново късна есен, въздухът сутрин вече щипеше, но тази събота слънцето не грееше скъпернически и сякаш се долавяше полъхът на ранна пролет. Някъде към девет Божидаровият мерцедес току-що беше подминал Нова Загора. И уж времето беше хубаво, а гледката през целия път беше унила: пустеещи градини от ябълки и праскови с неподрязани и изсъхнали клони и лозя с трева до пояс — сякаш бяха сели безкрайни плантации за изсъхнали бодили, които започваха от мръсножълтия крайпътен буренак и се губеха някъде отвъд хоризонта. Беше пътувал из много държави, но никъде в тях нямаше такива белези на класически мързел и шашваща безхаберност. Тук това си беше нормална гледка от много години, но той се дразнеше — може би защото помнеше как изглеждаха лозята и градините край града, преди партията да измисли текезетата и цветущите земи да се превърнат в магарешки Ханаан: можеше с часове да вървиш из „Хатюрен“^[2] и да гледаш как всичко е старателно прекопано и обработено. Само мястото на онова пиянде Митьо беше пълно с маточина, щир, тлъста лобода и миши ечемик. Затова така и му викаха — „Митьовия маточник“. Помнеше и как му опъваше ушите баба му, че и често го жулваше с някоя тънка „слушка“ по задника, когато се опитваше да мързелува и оставеше из лозето неизскубана тревичка. Но си личеше, че през последните десетилетия никой не беше шибал по задниците мързеливците в България и бурените тук отдавна си растяха на воля. „И тая демокрация, дето избуя от торната почва на соца, е като тях. Бе каква демокрация, нали аз самия открих, че това е логичното продължение на предишния обществен строй, а именно пазарният социализъм.“ — помисли Божидар и въздъхна, сякаш да издуха поне малко от насъбралата се горчивина. Напоследък в такива случаи се опитваше да се разсее с класическа музика. Беше чел за структурата на водата и беше видял колко гадно изглежда тя, ако наблизо е трещял хеви метъл и колко симетрична и красива е, ако се е образувала от звуците на Четиридесетата симфония. Затова пусна диска от концерта на Павароти, Карерас и Доминго в Рим, но веднага си помисли, че е пиратски запис като почти всяка музика, която се продаваше по сергиите. И че то не може и да е другояче в държава, в която наглите кражби и безогледното копиране на западните технологии и патенти се считаха за върхови постижения на най-прогресивния строй. До сетния му ден. Сега малкото западни компании, които се интересуваха от мижавия ни пазар, се виждаха в чудо от кражбите и се мъчеха да защитават правата си. Даже вече имаше някакво подобие на закон за авторското право, но то прилагането на всеки закон зависи от степента на очовечаване, а едва ли някой знаеше след колко време щеше да се разгърне тоя процес при туземците от балканските пущинаци.

„Странно, как не ми е минавало през ум досега — помисли Божо. — Мошеничествата с авторските права започват тук, на димитровградския пазар или на другите подобни сборища. И с останалите престъпления е същата работа. Тяхното родно място не са социалните върхове. Техният зародиш е долу, «сред масите». Нали така обичаха да казват комунистите. Там са хилядите дребни измами и нахални тарикатщини, дето всички се правим, че не забелязваме. Затова минават безнаказано и вечните цигански номера, и чисто нашенските мурафети и зулуми. Тук законът се нарушава всеки ден, всеки час, всяка минута. А ние си затваряме очите или се правим, че не ни засяга. Все едно дали някой не спира на самотен стоп, дали ти пробутват в магазина разни боклуци или се крадат битови дреболии от местоработата. Или съседът забърсва крушчицата от коридора и прецаква по някакъв друг любим начин комшиите. Или шефът ти те центри с осигуровките. Генезисът на бедите в царството ни е също като в Атомната. Руските специалисти нали обясниха, че катастрофата в Чернобил била следствие от дребни нарушения и незначителни обстоятелства. Точно ей такива на пръв поглед маловажни и направо незабележими нарушения на закона създават гадния хаос на обществената среда. Те са в темелите на проклетата Система. В нея се раждат фракталите на съсипващите държавността кражби и безнаказани мафиотски изстъпления. Може би от тях е по-лошо само унижението на собствените й граждани. Да, новият строй си е само поредната бифуркация в катастрофиралото ни царство. И съгласно теорията, в него пак сме в атрактора на безогледното потъпкване на закона и морала. То заплесква с кал живеещата в душите ни Божия искра за ред и справедливост. Затова престъпленията избуяват по върховете. Защото резонират със съкровените народни трепети. Тук започват етажите на мошеническите структури. Тук са забити огромните им обществени корени. И аз трябва да живея в тая проклета държава и да търпя, като зърнат паспорта ми из Европата, да ме гледат като… негър, намърдал се в расистки клуб. Хъ. С бял костюм и панамена шапка. И с постери с прокламации против апартейда. Не, няма спасение. Тъй е, щом като малки никой не ги е жулвал със слушката през ръчичките, като са посягали към грозденцето в чуждото лозе. Ами, тъй е, като слушаш акълите на ранния Спок и разни други като него. Сега няма излизане от батака. Мамата си трака.“

Толкова се ядоса, че му се прииска да отбие и да тръгне пеш през полята. Трябваше само да премине през китната горичка от магарешки бодили.

Вместо това инж. Къбоков внезапно реши да спре на „Староселската чешма“. Отляво на пътя след Нова Загора бяха направили няколко капанчета. Тук още в ония времена имаше ханче с това поетично име. Беше едно от десетината по-известни, заедно с „Горублянското“, „Юговското“, „Яворовското“, „Мишеморковия хан“, „Тенекиения хан“, „Мара Врачанката“ или емблематичната „Чая“ — основна база на соцпроститутките по пътя от София за Бургас.

Човек можеше да се запита защо тогава бяха направени тези ханчета, след като на тях не спираха например автобусите от междуградските линии, нито многобройните групи от работници и селяни, които пътуваха за обмяна на опит, нито пионерските отряди, които обикаляха националните обекти с опознавателно-патриотични цели. До отговора се достигаше лесно. Защото, ако тези, които изброихме, не спираха, то другарите със служебни коли, както и редовите соцграждани, които бяха успели да се вредят за лични автомобили, спираха. И „Староселската чешма“ беше направена затова: да има къде да отпочиват въпросните отговорни другари от преходите, моторизираният пролетарски хайлайф да се подкрепя с кебапчета и лимонада по време на придвижването си през отпуските, местните разузнавачи да имат удобна явка, за да обсъждат разни тайни работи и да наблюдават чуждите шпиони от съседни окръзи или пък големите градски шефове да прекарат някой и друг сладък час с разрешените от протокола, бихме казали, придружаващи гражданки.

Но онези времена бяха отминали и сега ханчето вече беше станало изконна частна собственост, а до него бяха спретнали още две-три заведения с криво-ляво приличен вид, в които като на пусия причакваха пътниците наизскачалите сякаш от учебника по политикономия алчни капиталисти.

Божидар паркира пред средното, на което се мъдреше табела с една от стандартните тъпотии — „Който разбира, тука се спира“, и излезе от колата. На паркинга имаше още десетина коли и той се огледа раздразнено. Искаше му се да е сам, да е в някой празен, тих ресторант с повечко звезди и единствените хора да са някой пианист с побеляла коса до дансинга и метр д’отелът, отдръпнат дискретно в другия край на салона. А тука си беше като в хан — пълно със селяндури от Старозагорско и циганор от Сливенско. Въпреки ранния час няколко специалисти по „тука има — тука нема“ вече бяха разположили оборудването на туристическа масичка и чакаха балами. Щом излезе от колата, измамниците веднага започнаха театрото с оживената имитация на игра.

— Айде сега да видим дали ще познаеш де е топчѐто — каза баш мошеникът на един от подставените участници в измамата.

— Залагаш ли двеста лева, че ще позная? — запита наперено лъжеклиентът.

— Четиристотин да ги направим, ако искаш — заяде се по сценария първият.

— Готово — каза другият, — слагай парите. Ей тука е — и той посочи лявата кутийка. Топчето беше в нея. Да спечелиш, беше фасулска работа.

— Господине, господине, искаш ли да опиташ? — обърна се към Божидар нахалният мошеник зад масичката и започна да мести кутийките уж майсторски, но така, че да може да ги проследи и идиот, страдащ от атаксия^[3].

Божо го изгледа. Не можеше да ги търпи тия съвсем онаглели мангали. Толкова изтъркана беше измамата със скриването на топчето в ръка, че се чудеше как въобще се намират балами да се хванат на такава тъпа въдица. И всичко се вършеше безнаказано, под носа на полицията. Ченгетата ги подминаваха, сякаш това не беше пладнешки обир, а тестове за развитие на наблюдателността по програма на образователното министерство. И как да ги подгонят, като всяка такава бригада им снасяше поне един-два бона в зелено месечно. Нямаше полза някой от зрителите да разкрие измамата. Трябваше да се бие с цялата бригада, а и веднага след него щяха да хванат друга жертва.

„Хей, майка му стара, тук винаги си е било мошенически рай. Изглежда по нашите земи наистина се прераждат най-големите боклуци от близкия космос — помисли Божо. — А и баламите в това царство са основната съставка на популацията. Защо иначе щяха да тичат след опашатите лъжи на комунистите? Обаче пък всички се мислят за най-големите умници. На такива да ти е драго да им обереш паричките.“

Не трябваше да мисли така непатриотично, само че кой да посмее да му каже.

— Айде бе, господине. Ето, гледай — тука има, тука нема — подкани го пак крупието, но Божидар го подмина със зле прикрита неприязън и влезе в кафето.

И може би за да се вкисне съвсем, още от вратата го блъсна характерната за родното пространство миризма на непочистено — в тоя случай на шкембе. През соца шкембе чорбата се беше превърнала от любима храна на бараби, пияндета и бедни студенти в рядко и специално блюдо, което се сервираше предимно в тежкарски ресторанти. Самата поява по масите на паничките с лют пипер и чесънче с оцетче беше като две допълнителни звезди на Michelin за категорията. Затова, щом получиха мечтаната възможност, собствениците на ей такива плячкаджийски бараки започнаха задължително да я включват в менюто, като си представяха опашките пред касата и камарата с пари, които щяха да спечелят от тия бунаци — клиентите. Унесени в мечти, на повечето от новоизлюпените ресторантьори и през ум не им минаваше, че трябва някой да знае как се приготвя или че основният продукт за чорбата трябва поне да се поизмие. Веднъж беше направил забележка в някакво осмърдяно капанче. И какво му отговориха? „Ай сеа, кви са тия гивизлици? Нъл знайш приказката за цар Борис, дето питал ханджията що шкембе чорбата му е толко вкусна? А то тайната била, че не мият шкембету.“ Божидар беше наясно, че душевният му комфорт е последна грижа за тая разбойническа гилдия, но въпреки това се ядоса допълнително, смръщи гнусливо нос и тръгна към дъното на салона. Там, зад барплота, скован сякаш от бракувани черчевета, го причакваше едра барманка с орлов нос и издадена брадичка. Имаше вид на волейболистка, надрусана с мъжки хормони. Гледаше го с неприязън, сякаш се чудеше къде да забие топката — в корема, в сърдечната област или може би с рикошет право в интелигентските му ташачета.

— Кво шъ обичате? — попита тя и пролича, че от последните десет живота, през които се беше прераждала заради лоша карма все като обслужващ персонал по ханове и кръчми, сегашният е най-противен и най-много й тежи.

— Едно кафе — каза Божидар.

— Машината не работи — сподели барманката. Не й бяха останали сили даже за едно срамежливо „Извинете“.

— Тогава един чай.

— Нали ти казах, че машината е повредена.

Каза му жената. Ама че беше тъп. Чаят и кафето се правят от една машина. Понякога в подобни капани за баламурници са даже еднакви на мирис, че и на вкус.

Божидар излезе ядосан и спря на входа. Край мерцедеса стояха двама от „артистите“. Гледаха шикарната кола и нещо обсъждаха — най-вероятно за колко време се разбива ключалката и къде после най-лесно може да се разпарчетоса и да се шитне такова баровско возило. Това, че са толкова близо до нея, го подразни допълнително. Не минаваше седмица, без някой келеш да изпусне гумите на някоя от колите му, да свие тасовете или да надраска с пролетарско чувство, но главно с остър пирон някоя от вратите.

Божидар въздъхна и тръгна към колата.

— Много готина кола имаш бе, шефе — каза мазно един от циганите.

— Колко струва един такъв мерцедес, а, шефе? — попита друг.

— Бате, дай двайсе лева за хляб бе, бате — изникна отнякъде и подрастващ представител на тукашната просешка гилдия.

Божидар извади една двайсетолевка, подаде му я и понечи да се качи в колата, докато цигането нареждаше благодарности, доволно от сефтето.

— Господине, господине, почакай малко — чу той зад гърба си. Обърна се — беше един от „зрителите“ на „тука има — тука нема“.

— Какво искаш? — попита Божо.

— Дай двеста лева назаем бе, господине. Искам да заложа тука — видях де е топчѐто. Печеля и ти ги връщам веднага.

Беше простичък капан за „гълъби“. Трябваше да му каже: „Ми като си залагал, да си мислил бе, тъпанар.“ Ама… тоя път се хвана. После се чудеше защо го бе направил. Може би в порив на човечност или на безхарактерност, което, казват, било едно и също. Закъсал, завалията. Иска да припечели някой мизерен лев, да купи хляб за децата, които го чакат вкъщи с големите си тъжни гаврошовски очи, огорчени от социалната несправедливост и простотията на временното правителство. Щом отсега се сблъскват с такива проблеми, току-виж като пораснат — и вдигнали някоя революция. И тогава ще остане като дядо си — с копнеж по Женевското езеро и половин чувал невалидни акции от национализирани банки и фабрики. Не, трябваше да му помогне. Работата беше сигурна. А и човекът изглеждаше честен. Нямаше как да не му ги върне.

— Ето ти десет долара — каза Божидар.

С долари беше по-пунтово. Личеше си класата. Беше тежкар и караше мерцедес. Нямаше да се излага да вади някакви си прости левове, я.

„Закъсалият“ играч взе банкнотата и я подаде на юнака, който събираше залозите.

— Нали може с долари? — попита той.

— Може, може — махна с ръка оня и прибра десетачката. — При мене всичко върви. Вчера един плати с гащите си — добави той и се захили.

— Ей тука е топчѐто — каза нашият човек и посочи средната кутийка. — Нали може аз да я вдигна.

— Може, бе. Платил си си.

Нашият вдигна кутийката. Топчето трябваше да е там. Сигурен беше. Видял беше човекът. Ама на — нямаше го. Съдба.

— Бре, кво стана сега… Абе, видях го, бе. Тука беше.

— Нали сам вдигна кутийката — рече крупието.

— Да бе, нищо не казвам — съгласи се нашият. — Обаче сега не мога да върна парите на човека.

— Проблемът си е твой — вдигна рамене крупието.

— Върни ми парите — каза Божидар. Беше бесен. Не беше въпросът за десетте долара. Можеше да даде и цяла пачка десетачки на някой дом за изхвърлени от майките си циганета, без касиерът му да усети липсата. Но наглостта на тия мангали го вбеси. Бяха си бяха направили гаргара с него точно заради поредния му необясним порив на състрадание. Затова повтори, като едвам се сдържаше: — Веднага ми върни десетте долара.

— Нямам бе, шефе. Нали видя. Загубих ги.

— Виж кво тъпанар, зная, че сте комбина мошеници, и затова искам да ми върнете парите. Ще броя до три. Ако не го направите, ще омета паркинга с вас.

— По-полека, бе, чичка. Много си кибритлия — каза мнимият карък. Той още не го вземаше на сериозно.

— Едно — каза Божидар.

— Някой да те е карал да ги даваш? — излезе напред един от юнаците, може би босът. Беше доста якичък.

— Шефе, що не вземеш да си тръгнеш — каза каръкът.

— Две — каза Божо.

— Послушай го — каза босът. — Най-добре си тръгвай, докато още ти е здрав гърбът. Чу ли, бе, гяур?

— Гяур значи. Три — каза със стиснати зъби Божо и го изрита яко между чатала и после с подскок в лицето с коляно, като си помогна с ръце по образец от старите френски филми. От носа му шурна кръв.

Единият от останалите двама цигани свирна с пръсти за помощ. Можеха да станат много и за учителя Ким. Затова Божидар скочи към юнака, който му прибра парите, удари го с отсечен саблен удар по шията и докато той се свличаше, изрита другия в лицето. От кафана тичаха още двама. Като видя какво става с аркадашите му, единият от тях извади доста дълъг испански нож и го размаха като сабя. Божидар отстъпи в стойка и когато противникът му отново замахна, парира удара му, изкълчи злобно ръката му докато изпращи, и натресе едно нокаутиращо гяку-цуки на спеца по испански саби. После със завъртане така изпердаши другия, който се беше доближил зад гърба му, че той прелетя поне метър, преди да се тръшне като откъснат боксов чувал. Циганинът, когото шибна първи, вече се поосефери, но още се държеше за попремазаната си мъжественост. Божо му показа отсечен ъперкът в диафрагмата и му трясна едно кроше — пак от любимите номера на френските побойници. Последният останал на крака от тия крайпътни бандюги се опита да го удари с бая дебеличка тояга. Божо я измъкна от ръцете му със завъртане и я стовари върху гърба му. Щеше да му покаже малко гун шу за българска сопа с образователна цел, но за съжаление уредът се счупи. Мангото се свлече на земята, каза „моля ти се, недей“ и вдигна ръце да си предпази поне главата от следващата техника. Остана на крака само малкото циганче, което хукна да бяга към бараките в далечината. Можеше да докара помощ и да стане напечено. Божидар тръгна към колата, но не пропусна да пребърка пътьом джобовете на крупието. Въпреки ранния час, тоя закрилян от ченгетата измамник имаше цяла топка банкноти. Бяха поне петдесетина хиляди в левове и бая дебела пачка във валута, сред която личаха марки, долари, шилинги и турски лири, събирани от хазартно настроени туристи и любопитни комшийски шофьори на тирове. Десетачката му беше най-отгоре. Той си я прибра, хвърли останалите пари върху давещия се мошеник и се огледа. Бяха се насъбрали доста сеирджии.

Хубаво си беше да погледаш как бият цигани.

По пътя го срещна патрулка. Защитниците на местната обирджийска паплач сигурно бързаха да им дадат първа медицинска помощ. И да си приберат пая. До Сливен Божидар не даде повече пари назаем. Пристигна към единайсет, паркира до общината, завъртя се около колата — да провери за всеки случай дали не му бяха драснали пирона — и тръгна към кафене „Стария бряст“.

Наближаваше обяд, масите бяха пълни и той седна на първото свободно място под един от емблематичните сини чадъри. В такива заведения сега работеха предимно млади момичета с къси полички и той се заоглежда за келнерка. Тя дойде изненадващо бързо, но тая сутрин май не му вървеше — беше намусена възрастна жена и си личеше, че е от бранша. С бялата си кокетна престилчица приличаше на стара мома, която се е издокарала отзарана за среща с неочаквано появил се отколешен кандидат. След първия оглед, може би впечатлена от безукорния му костюм, тя попита с престорено любезен глас и силен увалийски акцент „кво шъ убичате“. Омразата към клиентите, наследена от предишния тоталитарен строй, беше толкова видна, че Божидар съвсем се разстрои и поръча без желание кафе. За изненада поръчката му бе изпълнена веднага. Той отпи глътка, облегна се на стола и загледа прочутото старо дърво край кафана. И веднага се сети за голямата топола. Незнайно защо двете си приличаха. Само че онова дърво се извисяваше самотно край могъщата река и беше много по-младо. Въпреки че нямаше дори век, то изглеждаше непоклатимо и вечно като нея и беше основен ориентир — за козлодуйските рибари, за производители на качамачена царевица или за крадящи дърва граждани. Докато това тук не се забелязваше отдалече, изникваше пред преминаващите изведнъж, като призрак в мъглата на времето или като оцветена сянка от миналото. Под пищната му корона си бяха определяли срещи, събирали подписки или дремуцали безидейно незнайно колко поколения, имаше го на безчет картички и беше от незапомнени времена безспорна градска забележителност. Нямаше как местната управа да не го води на отчет и край него се мъдреше табела, останала от предишния строй:

 

СТАРИЯТ БРЯСТ

ULMUS KAMPESTRIS

ПОЛСКИ БРЯСТ

ОКОЛО 1000 ГОДИНИ

 

Отдолу с по-малки букви беше пояснено:

 

ОХРАНЯВА СЕ ОТ ДЪРЖАВАТА.

 

Ако надписът беше верен, значи се беше родило само някакви си десетилетия, преди да се събори първото ни царство, и десет века бе понасяло търпеливо присъствието на хората, тяхната постоянна небрежност и честа злонамереност, както и епизодичните им и може би нежелани от него грижи, а напоследък понасяше и охраната на текущата държава. Сигурно наоколо се бяха срещали и събирали хиляди и хиляди граждани и селяни със своите объркани съдби, несбъднати мечти и постоянни грижи. Докато край старата топола, освен Божидар, приятелите му и рибари, слезли да сушат пробитите си ботуши, най-много да е сядал по обяд да пие ракия оня алкохолик бригадирът от стилното начало на разказа ни или го е наобикаляло да порови из ланшната шума стадото глигани — те пък от непотребната за нищо друго опашка на острова. Така погледнато, първото със сигурност носеше слава и беше символ на един жив град, докато второто пазеше някакъв пустеещ бряг на остров, от който туземците от оня край се снабдяваха с тополови бичмета и царевица за мамалига. Безспорно, можеше да се намерят и други разлики. Например край голямата топола човек можеше да погледа как великата река тече през вековете, да послуша шепота на тополовата гора и да проумее поне отчасти и за кратко великата, зашеметяваща, малко плашеща и при все това толкова близка на душите ни необятност на всичко онова, което ни позволява да осъзнаем какви прашинки сме в нозете на Създателя. Ако пък имаше свободно време и беше търпелив, при залез-слънце попадналия до голямата топола странник можеше да види Вратите, а с малко късмет, и широкия светъл път, който води към тях — безкрайно далеч от страховете за неясното бъдеще, от отегчителните или стресиращи житейски проблеми и от текущите простотии на поредната народна власт.

Докато край стария бряст скучаещият пришълец можеше да разглежда пъстрата шумотевица на булеварда, да проследи кой влиза и излиза в кметството и да изпие едно кафе, загледан в изкърпения от природозащитни елементи ствол и все още великолепна корона на това прастаро дърво, което беше надживяло три царства, а междувременно и една народна република. Както вървяха нещата, може би щеше да надживее^[4] и сегашната държавоподобна формация.

Несвързаните мисли на Божо за наситената ни предимно с неизвестности, партизански фалшификации и научни измислици история само го подсетиха за това, за което бе дошъл. А той дойде тук, за да изясни историята на собственото си семейство. След като замести в един частен случай обществените институции за наказание и превъзпитание, това бе второто нещо, което трябваше да свърши, преди да отпътуват във Франчията. Не можеше да си обясни тая бясна съпротива срещу себе си само с най-естествените прояви на проклетѝя от прогресивната старозагорска общественост и останалите завистливи сили към буржоазния му произход. И тоя негов наистина дразнещ финансов просперитет. Беше започнал да си мисли вече за някаква прокоба, за някакъв скрит кармичен родов дълг и затова смяташе да изрови всички затрупани камънаци в миналото си. Бе чувал от баща си, че леля му имала годеник горянин, който загинал през далечната петдесет и първа година. Един от светлите му детски спомени беше как милицията претърсва стаичката й, после баща му каза нещо, един от цивилните го удари, той се свлече на земята и защитникът на закона го изрита два пъти в пристъп на справедливост. Помнеше дори обувките му, защото ден преди това баща му поправяше едни точно такива в работилничката си. Най-близките му роднини бяха обявени за врагове на народната власт и може би тая съдбовна връзка с горянството беше преляла чашата на народното търпение, на което пък беше станал изразител тайният народен милиционер. Заради това именно Божидар беше изчел достъпната литература за странното горянско войнство, а тя не беше кой знае колко: няколко бездарни книги за славните подвизи на неговите палачи през петдесетте, една папка с безполезни материали от конференции и сбирки от последните една-две години и спорадични статии из противните му едновремешни официози. Но пък докато ровеше картотеките, за да прочете разказите за нечувания героизъм при избиването на горяните, поне попадна на такива бисери, като например книгата на Николай Ирибаджаков. За неговата „Величието на марксизма и мизерията на ренегатството“ Божо се беше изразил в неакадемичен кръг, че била енциклопедия от класически нагли марксистки лъжи и тъпанарски празнословия за дебили или социалисти, натъкмени от един кривокрак^[6] ум.

„Мислех си, че в Академията е пълно с всякакви подлоги на режима — беше казал друг път той. — Станали са такива, защото са умни, но като повечето българи са готови за подливане на кал на колегите и подлизурства пред началника за паница научна леща. Нашият обаче е водещ джелатин по научните въпроси. Затова си мислех, че се е разболял от някаква преходна форма на академично видиотяване от вредната среда. Но да защитаваш такава пълна тъпотия, като учението на Мордохай, когато вече не е официална доктрина и за верноподаническото ти близане няма да те огрее тристаен около жълтите павета… Нито право на летуване в станцията на министерския на Златни пясъци. Даже гарсониерка в Обеля няма да получиш. За това не стига да си тъпанар с академичен статут. Тук се сблъскваме с нова върхова форма на идиотизъм^[7], която може да бъде надмината единствено от самата себе си. И това, както би казал един любим на умните деца датски писател, е най-идиотското.“ Друг резултат от ровенето на съкровищата в Народната библиотека беше, че разбра кои са авторите на текста на химна от хиляда деветстотин и петдесета. Фурнаджиев, Исаев и Багряна бяха създали забележителния лакейски текст, единствения по рода си национален химн, в който се пее за чужда държава, чужд народ и разбира се, за великото слънце на тавариш Улянов-Бланк и верния му съратник Иосеб Джугашвили. Дето опече на животворящия си огън цвета на тогавашната българска интелигенция и на политическата ни класа. А през годините и няколко десетки милиона от различни народности, изпречкали се на пътя му. Стана му ясно и кога е публикуван първият в света списък с изключени по политически причини студенти (към петстотин парчета), как са изобретени българските трудововъзпитателни лагери и колко са избитите без съд и присъда от народната власт (десетки хиляди, но не е ясно колко^[8]). Докато отегчаваше служителите на библиотеки и музеи, постепенно започна да го гложди подозрението, че цялото горянско движение е било съвсем безсмислено. Само как са тръгнали в Балкана — без оръжие, без храна, без зимни дрехи… Сякаш на излет сред природата. И там какво са правили? Чакали са да дойдат американците ли? Или са събирали под букаците топло за зимата? В Сливенския регион например, като се изключи един обир на мандра по партизански маниер, Божидар не знаеше да е имало някаква забележима акция срещу властта^[9]. Поне някакво военно обучение да са водили. Те дори землянки не са копали като хората. Наистина приличаха на туристи, тръгнали спонтанно на пролетен поход в гората за празниците около Гергьовден. И там, ако времето е хубаво, да поиграят на „стражари и апаши“. За беда ония от милицията също наизлезли и се включили насериозно в играта. Част от тия самодейци избили, а останалите ги изловили като пръснати овце. После народната власт ги осъдила на по-бавно или бързо доизтрепване и конфискувала имуществото им в полза на народа и следователно на тях самите. „Защо, защо?“ — питаше се Божидар и не можеше да си отговори. А за леля му в тези тъпи книги и вестникарски статии нямаше и дума. Затова беше дошъл тук — трябваше най-накрая да се срещне с някого от нейните тукашни близки и да разбере какво се бе случило през ония години. И сега, докато стоеше под чадърите с близък на душата му цвят и гледаше пъстроликата тълпа, която течеше край него, внезапно му мина през ум, че хората, които търсеше, може би някога бяха стояли на същото това място, край вечното дърво.

Без да знае все още, че точно това се бе случило…

* * *

Никола Чакръков влезе в „Стария бряст“. Наближаваше обяд и масите бяха започнали да се пълнят. Беше топъл майски ден, имаше хора и отвън, но той предпочете да влезе в ресторанта. От вратата го лъхнаха останали от близкото минало, но вече поразтопени в пролетарско загоряло и вкиснато аромати на вкусни яхнии, на пресен хляб и току-що нарязани марули. Разнообразието от различни блюда вече го нямаше, но все още апетитно миришеше на предишния буржоазен строй. Никола седна на една свободна маса до прозореца и се заоглежда за келнерка. Откакто бе дошла народната власт, упражняващите тая уж обикновена работническа професия бяха започнали да придобиват особено самочувствие на фактически собственици и се налагаше да почака някоя от тях да благоволи да го забележи.

— Какво се оглеждате непрекъснато бе, другарю? Да не би да се притеснявате, че тук някой ще ви обере — иронизира подозрителното му интелигентско поведение една от представителките на народовластието, но като срещна погледа на сиво-сините му очи, типичният й яд на завистлива селяндурка поотмина.

— Чудя се на кого да поръчам — каза Никола.

— Ще почакате, не сте единствен — избута го тя с проста пролетарска техника от интелигентския му пиедестал и се отдалечи с достойнство.

Никола въздъхна и извади кутия „Слънце“. Мразеше тоя любим аргумент на комунистите — „не сте единствен“. Неговите родители му бяха внушавали, че всеки човек е уникален. А новите сайбии на царството искаха да изравнят всички като зърна в грахова яхния. Тая философия очевидно допадаше на такива като келнерката. В друг случай той би й се озъбил, но сега не искаше да привлича ничие внимание. Днес се решаваше животът му. Можеше за последно влиза в ресторант.

„Не за последно, гледай сега кви глупости ми идват на акъла — помисли той и запали цигара. — Може само дълго време да не идвам. Не всички от четата на Пеньо Христов^[13] са мъртви. Но то и в панделата да ме тикнат, няма да е кой знае колко по-добре. Младостта ми ще мине в разходки в затворническото каре. А може и животът. Интересно защо му викат «каре». Тати ми е разправял, че се въртят в кръг. Стига толкова, не бива да мисля за най-черното. Може да успеем да преобърнем нещата… Абе, то няма да стане, ами поне да успея да избягам, докато са на власт тия обесници. Ако не мога в Гърция — в Турция. Докъде ни докараха комунистите — въздъхна малко обречено той. — Да бягам при турци от българите.“

— Какво да бъде за обяд? — попита обиграно келнерката, изникнала отново от тайнствената същност на народния ресторант. Самотният млад мъж на масата й стана симпатичен и тя изпита неориентирана неприязън заради временната си слабост.

— Чаша червено и мезе.

— Какво мезе?

— Каквото и да е.

— Ами няма.

— Тогава един боб яхния и салата.

— Салатата свърши — каза отмъстително неговият ангел нахранител.

— Добре, само боб — каза раздразнено Никола и келнерката изчезна, удовлетворена, че е постигнала частично равновесие на чувствата.

„Добре че тук още не е като с текезето — помисли той. — Или избираш това, което единствено ти предлагат, или те бият. Сам решавай какво да ядеш — боб до втръсване или бой до посиняване.“

Никола разтърка ядосано рамото си и после с нервен жест прекара пръсти през гъстата си кестенява коса. Преди седмица го бяха били яко в милицията. Бяха го извикали уж за справка, а като го почнаха: „Ти що не влизаш в текезесето, ти що това, що онова…“. И бой, бой… Накрая му дадоха срок две седмици. „Ако дотогава ти и баща ти не престанете с кулащините си — така му казаха, — ще съжаляваш, че си се родил. Сега още смятаме, че можеш да влезеш в правия път. Но ако не ни послушаш, ще те вкараме в кауша и тогава ще разбереш как се отнасяме с контрите. Да знаеш, че тоя бой е за приятели. Чака те дранголникът. Там ще изгниеш. Разбра ли?“

„Това няма да стане — помисли си Никола и по лицето му пробягна изражение — може би като на обръгнал воин, току-що зърнал дрипави разбойници, които го заплашват с тояги и неприлични думи, но най-вече на упорит селянин, когото искат да натикат в тъпото текезе, а той не ще и не ще. — Не — повтори той като клетва, — няма да позволя на тия тъпоумници да ме вкарат в «дранголника». И да гасна там като баща си.“

Старият Симеон Чакръков беше прекарал из тъмниците маса години като участник в Септемврийското въстание. Бяха го освободили с амнистията, когато се роди адашът му — царчето. След Девети, потресен от това, че довчерашните му съидейници започнаха да вършат същото като онез, които наричаха фашисти, Симеон Чакръков бързо се отдръпна в сянка. От дълго време той не искаше и да чуе за колективизация. Затова сега и активът му на септемвриец малко му помагаше. Неговите съпартийци бяха решили да го пречупят, като за целта най-напред сломят сина му. Никола бе слушал много пъти какво представляват затворите, а знаеше и в какво ги бяха превърнали комунистите. Мисълта да прекара дори ден в тях можеше да уплаши и най-смелия, а той не искаше баща му да се предаде заради неговите страхове. За да принудят стария Чакръков да влезе в текезесето, тия разбойници бяха съсипали всичко — стопанството им изнемогваше заради непосилните държавни доставки^[15], а търговията съвсем не вървеше. Повечето от предишните им партньори вече ги бяха… да, нямаше ги, а тези, които бяха останали, ги отбягваха заради лошата слава. И в тяхната къща вече често се случваха дни, в които хлябът не стигаше. Притиснат по тоя начин, Симеон Чакръков беше на път да вдигне белия байрак. Особено когато заплахите към сина му станаха съвсем конкретни. Никола винаги бе искал да е добър син, но моралът и методите на тези, които наричаха себе си „народна власт“, му бяха дълбоко чужди и противни, а те на всичко отгоре искаха той да им стане и съюзник в изнудването на баща му. Не можеше да му погоди такъв номер в края на живота му. Мъчи се дълго, но не можа да открие друг изход — трябваше да се махне, и то час по-скоро. Нямаше и къде да иде, освен при горяните, и затова му трябваше свръзка с четата в планината. Баща му помогна и сега имаше и свръзка, и парола. Щяха да се видят със свръзката на едно от малкото сравнително безопасни места — на пазара, но дотогава оставаше цял час и Никола реши да го прекара в ресторанта, пък после — каквото сабя покаже.

Изневиделица се появи келнерката, тръсна му чинията с боба, парче хляб и чаша вино и изчезна отново. Той затопи залък в чинията, но за кой ли път се замисли, че ще остави сама Ралица, и гладът му сякаш премина. Изпи на един дъх виното, остави разсеяно на масата петдесет лева, въздъхна, стана и излезе.

Трябваше да я види. Това, което се готвеше да направи, щеше да промени изцяло не само неговия, но и нейния живот.

От няколко години тя живееше под наем в бедна квартира на края на града, в подножието на Бармук баир. Беше родом от Стара Загора и преди Девети техните имаха къща в центъра на Сливен, в която бе и представителството на фамилната фабрика на братята й — Добри и Христо Къбокови. Бяха богаташки род и старият Чакръков нямаше нищо против женитбата на сина си. Запознаха се, докато Никола следваше агрономство в София, а тя учеше там педагогика. Беше с гъста къдрава тъмнокестенява коса, белолика и тъмноока, височка и стройна. Софийските франтове се обръщаха след нея, а в центъра, във фото „Папакочев“, нейна огромна студентска снимка красеше витрината. Никола сам не си вярваше, че такава красавица ще хареса тъкмо него — някакъв си селянин от Сливенско. Но на — хареса го. Ама и той не беше селянин — гражданин беше. При това симпатяга и от сой, от уважаван род. Но коренът му беше от село, а баща му го беше учил да не забравя откъде идва. Сгодиха се малко преди да завършат. Ралица си намери работа в Сливен и се премести веднага, но оттогава все отлагаха сватбата — както казваха комунистите, заради събития, свързани с лошия им класов произход. Никола машинално тръгна към квартирата й, но в последния момент се сети, че е петък — пазарен ден, тя е на работа, а училището, в което преподаваше, беше на другия край на града, отвъд реката. Нарочно я бяха преместили в него. Трябваше да става половин час по-рано, за да успее навреме за първия час. Директорът й само това чакаше — едно закъснение, за да я уволни. Никола се разстрои — пътят минаваше по моста, а преди това, ще не ще, трябваше да мине през пазара. Това сякаш беше пътят на съдбата. Въздъхна тежко и тръгна към свръзката с четата.

На пазара човекът го чакаше на уреченото място. Беше в сиво-черни безлични дрехи и носеше каскет като повечето мъже наоколо. Продаваше, без да се натрапва, и само доста наблюдателен човек можеше да забележи, че прикрито изучаващият поглед на сините му очи издава интелигентност, нетипична за продавач на марули и пресен лук. Можеше да го сбъркаш с всеки един, ако не го познаваш. Но на — човекът, който щеше да го насочи по дирите на четата, беше не друг, а Стоян Горов — най-добрият му приятел, докато следваха в София. За всеки случай Никола му каза паролата: „Научих, че си продавал телица“. Отговориха му „Телица нямам, имам тазгодишно малаче“, но то така можеше да му отговорят доста от продавачите наоколо. После Стоян се наведе към него, прошепна му: „В паролата трябваше да кажеш «юница», а не «телица», голямо си теле“ — и двамата се засмяха заговорнически. Приятелят му веднага му обясни: селото, където щяха да го чакат, беше близкото Желю войвода, а човекът, при когото го пращаше, беше техен познат. Щеше да пътува на другия ден с влака.

Всичко се беше наредило, а казват, че късметът най-често съпътства тези, които са поели правия път.

След срещата със свръзката Никола се отказа да ходи до училището на Ралица. Трябваше да е сам за известно време, за да осмисли още веднъж това, което предстоеше. Направеше ли го, нямаше да може да се върне, сякаш е бил на полето с жетварите. Обзе го някакво лошо предчувствие и той тръгна напосоки, сякаш искаше за последно да запомни как изглежда градът. Беше ясно, че може и да не го види вече. Но то пък какво да му гледа на тоя град… Нали така казваха: наведеш се — камъни, изправиш се — вятър, огледаш се — цигани. Докривя му, че в такъв момент мисли така. Обичаше града си. Не беше голям и благоустроен като София, но точно такъв го обичаше — малък и неподреден, с криви сокаци и малки къщички, разхвърляни по двата бряга на Куруча. По тези камъни беше тичал, не по жълтите софийски павета. Тук беше църквата „Света Богородица“, в която беше кръстен, а в школото, където научи буквите, сега учителка беше Ралица. Унесен в спомени, неусетно стигна до лозята в Орешака. По-нататък беше Балканът. Загледа се в него и му се стори негостоприемен и плашещ, сякаш злите герои от страшните приказки от детството му бяха внезапно оживели и плъзнали из балканските дебри. Върна се обратно и още дълго скита по прашните криви улици.

Чак към четири отиде до квартирата на Ралица. Свирна й под прозореца и тя излезе начаса, сякаш го беше чакала до вратата. Ами да, чакала го беше. Тръгнаха по една от любимите си пътеки през гората. Беше късен следобед и в тишината между старите дървета се процеждаше светлина като от църковни прозорци. Вървяха мълчаливо и Ралица чу как Никола на два пъти въздъхна.

— Какво ти е? — попита тя и веднага усети как сянката на нещо лошо застана между тях.

— Нищо — отговори той и направи опит да се усмихне.

— Криеш нещо от мен.

— Може да не се виждаме за известно време.

— Къде ще бъдеш?

— Ще пообикалям селата за стока.

— Не ме лъжи, моля ти се.

— По-добре е да не знаеш. Сега истината е най-опасното нещо. Комунистите изобщо не могат да я търпят. Шегувам се — каза Никола, като видя как се промени изражението й.

— Ти отиваш горе, нали?

— Не, наистина ще ходя за стока. Трябва да купим отнякъде още поне десетина овце. Ще ги търся, ако трябва една по една, на черна борса, все едно, трябва да ги намеря — продължи да съчинява уверено той. — Иначе няма да можем да изпълним проклетите доставки за мляко и месо. Знаеш какво означава.

Ралица замълча, защото знаеше. Бяха им определили такива непосилни задължения, въпреки че Чакръкови отдавна държаха само за дамазлък^[16] заради Гергьовден една-единствена овца и въобще нямаха крави. Но това нямаше значение за народната власт. Нямал бил крави и овце. Като не иска да влезе в текезето, ще намери. Иначе ще влезе на едно друго място.

— Ако не успеем, на баща ми затворът не му мърда. Ще ни разкатаят фамилията, нали ти е ясно.

— Зная. Но продължава да ми се струва, че криеш нещо.

— Това пътуване може да стане опасно. Може да ме арестуват по някое скалъпено обвинение, докато обикалям селата. Може да ме предизвикат и да кажа на глас истината за престъпната им власт. Отдавна ми търсят цаката.

— Не им се хващай на въдиците. Трябва да изтърпим още малко. Нещата скоро ще се променят.

— Да. И аз на това се надявам.

Никола хвана Ралица за ръка и продължиха така през гората. Прибраха се на свечеряване.

— Пази се — проплака тя на раздяла.

— И ти се пази — каза Никола и я целуна бързешком, да не видят комшиите. Не искаше да влиза в стаята й. Щеше да се разкисне и тя вече наистина щеше да се досети.

— Ще те чакам. Връщай се по-бързо — отговори тя, махна му с ръка и се прибра.

Тая нощ Ралица сънува странен сън. Присъни й се, че до нейната квартира има черен кон. Тя искаше да го изпъди, но той се изправи на задните си крака и влезе в стаята през прозореца. Ходи насам-натам, изпосъбори всичко, накрая взе чантичката й със зъби и излезе. Отиде в далечината. Тя тръгна след него и попадна в някаква каменоломна. Имаше сиви камънаци, подредени във формата на смътно познато животно. Край тях имаше други, разноцветни камъни — розово-червени и светещо сини. Прииска й се да ги изкопае, но някой друг, невидим, го направи и за нея останаха само сиво-черни. Наведе се да ги разгледа и когато се изправи, видя Никола. Беше пред някаква дълбока и тъмна дупка. Попита го за какво е, а той мълчи. Зад него се изправи някакъв човек и тя със свито сърце усети, че той е зъл и не му мисли доброто. Но Никола стоеше неподвижен и сякаш безпомощен и другият го блъсна в дупката.

Тя извика и се събуди. Стана и отиде до прозореца. Отвън нямаше никакъв черен кон. Само небето бе пълно с облаци от тъмнина.

Не се виждаше нито една звездичка.

* * *

Стоян Горов се върна от среща късно през нощта. Не се виждаше нито една звезда, облаците бяха ниско и той си помисли изненадващо поетично, че нощта сякаш е пълна с вълма от тъмна мъгла. В душата му обаче беше светло и ясно. Защото той, секретният сътрудник на ДС Стоян Горов, се връщаше от среща с лейтенант Владимир Иванов, когото всички наричаха „Бика“ — навярно заради това че размазваше враговете точно като такова разбесняло се селско животно с антична благородна жилка. Преди няколко месеца го бяха командировали от Стара Загора, но се познаваха с него още от София. Там Владо, който тогава беше още младши лейтенант, се подготвяше за борба с диверсантите и другите разнообразни народни врагове. Той го спаси при сбиване след един юнашки запой в кварталната кръчма. Стоян беше впечатлен от това как Владо използва някои недостъпни за простите граждани милиционерски бойни техники — например чупене на бутилки в дебелите глави на софиянци, ритане между чатала и тъй нататък. Той беше още по-впечатлен, когато дойдоха юнаците с фуражки, защото, честно казано, точно той беше истинският виновник за побоя. Но народните милиционери само козируваха, когато новият му приятел им показа секретното си удостоверение, и погнаха наново умирените и вече поодрямани местни пияндета. Покорен от силата и безнаказаността на тайната власт, Стоян съвсем естествено се беше съгласил да й стане сътрудник. И само бе спечелил от това. За него станаха достъпни най-различни полезни неща: получи стипендия, явяваше се на изпити, когато поиска, а и Владо често му носеше храна, каквато нямаше в студентските столове. След като завърши, получи хубава работа, а от време на време към възнаграждението за труда си получаваше тайни, може би малко нетрудови, добавчици. В София, а после и в Сливен навсякъде по пътя му го съпътстваше благосклонността на съдбата. И на днешната среща за пореден път го огря благодарността на неговите секретни другари. На нея по изключение присъства и един — по всичко личеше — високопоставен майор от министерството. Владимир го представи скромно — „Другарят се казва майор Мичев и е от София“, но то си беше ясно, че не е от Малко Чочовени. Той го разпитва близо час, като му задаваше най-различни въпроси, някои от които доста го поизпотиха. Например го пита дали гората около предполагаемия бивак на горяните е широколистна, или иглолистна. После пита дали пътеките, които водят към тях, са каменисти, къде има чешми, къде — кайначета, и даже какви са чановете на стадото на овчаря бай Георги. Майорът не скри задоволството си от отговорите му и го похвали не само за наблюдателността му. И имаше защо. Най-напред Стоян им беше докладвал последната новина: Никола, синът на стария кулак Симеон Чакръков, се готвеше да избяга при бандитите в Балкана. Като чу това, лейтенант Иванов каза „бех, да еба мамицата му“^[17] и на Стоян му се стори, че беше готов да поведе поделението си през баири и бърчини, да открие къде са се скрили враговете на народната власт и да се срази смъртоносно с тях.

— Мисля, че имаме рядък шанс да попаднем на следите на цялата банда — даде насока на идеите му Стоян.

— Какво предлагаш? — попита майорът.

— Да отида заедно с него в планината.

— Това е идея, мамицата му. Утре ще докладвам на началника — каза замечтано лейтенантът и си представи как началникът вдига стоманеносивите си очи от папките с доносите и го поглежда с изненада и възхищение от смелата му идея.

— Така няма да имаме време. Чакръков тръгва утре вечер. Добре е да съм с него. Той познава много повече горяни от мен.

— Бандити са те, никакви горяни не са — каза Мичев.

— Там той може да поиска да го прехвърлят през граница — подмина забележката му Стоян. — Ако замине нанякъде, за мен ще е много по-трудно без неговото прикритие.

— Слушай сега, бързата кучка слепи ги ражда. Трябва да подготвим план. На теб ти трябва легенда — каза майорът.

— Не може така урбулешката — каза лейтенантът.

— Винаги ли така трябва да се работи? Няма ли екстрени случаи — като този например?

— Няма, братле. Тук има големи игри. Началството за всичко е помислило предварително — успокои го Владимир.

— Струва ми се, че някои неща не могат да се предвидят. Иначе досега да сме ги разбили.

— Ти как мислиш, защо не сме го направили? — попита майорът.

— Трудно е, не ги знаем къде са. Планината е голяма.

— Глупости. Всичките им биваци знаем. Ще ги обградим и ще ги избием за два дена — каза лейтенантът.

— Тогава защо не го правим?

— Слушай внимателно и помни, че това, което ще чуеш, е само за теб. Със сигурност мога да ти кажа, че горе — майорът посочи тавана — са разработили и планирали всичко. Цялото горянско движение — не се усети той — е по наш план.

— Как така?

— Така. Помисли малко. Колко контри има в България? И даже не в България, в Сливен ми кажи колко са враговете ни. Ти в твоята махала не можеш да ми кажеш колко са.

— Вярно е. Някои знам, но те едва ли са всички. Не мога ти ги изброи. Те не ходят със значки като евреите през фашистко.

— Видя ли сега? Враговете стрелят по нас от засада. Как да ги открием? Не можем да арестуваме всички подред, само щот’ са недоволни. Народът винаги е недоволен от властта, щото в нея има насилие. В нашта то е в името на доброто, но все едно — още дълго ще има такива, които няма да са съгласни с нас. Сред тях повечето само ще мърморят. Обаче има и такива, които искат да има опозиция, искат да идват на власт, искат да живеем постарому — с частна собственост и безжалостна експлоатация, с алчна буржоазия и продажни царедворци. Те са опасните и се борят с нас подмолно. На нас ни е ясно кои са и къде са се притаили. Знаеш, че навсякъде имаме очи и уши. Но не можем само като ги уличим, и да ги изпозатворим. А така, с тоя план, де що контри има — и се размърдват. Където мълвата не е достатъчна, ние им пускаме фитили и въдици. Щели да дойдат англичаните, щели да се намесят американците… Глупости. Никой няма да дойде, никой няма да се намеси. Чичо Сталин няма да го позволи. Но тия наивници вярват, добиват кураж и излизат от дупките си. Оттук нататък е просто — те сами се напъхват в капана. Защото вече са срещу нас с пищови, шмайзери и бомби. И като ги заловим, няма да могат да се оправдаят, че са тръгнали на разходка в планината. Така става лесно да осъдиш тия разбойници и да ги разстреляш или поне да ги пратиш в дранголника за десет-двайсет години. Ще очистим държавата и народът ще ни разбере, а великите сили няма да могат да мрънкат за своите фалшиви човешки права и останалите си капиталистки измислици.

На Стоян Горов най-после му просветна. Той си мислеше, че съпротивата на селяните и на такива като неговия състудент има някакви основания и неразбираема за него логика. Даже се упрекваше, че техният бунт намира у него несъвместим с идеите му безхарактерен отклик, от който чак му ставаше неудобно. Сега най-после всичко му стана ясно от думите на майора. Това, което той бе вземал за неясно брожение на някаква заблудена част от народа, се оказа изумителен план на службите, към които с гордост се числеше и той самият. Стоян Горов въздъхна замечтано. Сякаш пророк му бе предал словото Божие. Всичко си дойде на мястото. Той вярваше, че новият строй ще въдвори щастието на земята. Както бе обещал певецът, всичко писано от философи и поети най-после щеше да се сбъдне. Но за да стане земята рай, трябваше най-напред да се разбие и унищожи врагът. Целта беше велика. Съдейки по чутото, народната власт беше на крачка от успеха. Тогава и той, в името на тая цел, трябваше да извърши всичко, което беше нужно.

Дори ако бе имал досега някакви угризения, а той нямаше, дори ако се бе упреквал тайно и от самия себе си, че предава приятеля си, това вече беше опростено.

По свой собствен, осветен от ДС път, тоя самобитен философ от Сливенско бе стигнал, макар и сравнително късно, до освобождаващи прозрения за връзката между високите цели и средствата, които могат да се използват, без да се налага да се оправдаваме. Поради заетост с отговорни секретни задачи той не бе имал време да прочете някои по-кондензирани материали по темата на разни италиански автори. Нищо. В арсенала на неговите учители влизаха много такива философски хватки и той сега можеше да се учи да ги прилага в борбата.

* * *

Когато Никола се върна, майка му беше разточила баница, а във фурната се печеше пиле.

— Не биваше бе, мамо — упрекна я той от вратата, — после ще гладувате. Защо го правите?

— Един ден, като се ожениш и имаш деца, ще разбереш — каза майка му и само от гласа й на Никола му се доплака.

— Милата ми майчица — каза той и я прегърна.

Докато майка му слагаше масата, се опита да подреди нещата за пътуване и мислите си, но не успя нито едното, нито другото.

Вечеряха мълчаливо и въпреки великденската гощавка залците сякаш им присядаха на гърлото. Във въздуха сякаш се втвърдяваха напрежението и страховете от близката раздяла. „Какво сте се умълчали като на погребение?“ — каза по някое време баща му, майка му се разплака и после Никола я утешава, докато легнат. През цялата нощ спа неспокойно. Сънуваше някакви кошмари, събужда се на няколко пъти и пак заспиваше. На сутринта не можа да си спомни нищо. Събра багажа си в раничката, която бе купил някога в София, сбогува се чинно, целуна майка си, прегърна баща си и се качи на влака. Машината равномерно и отчетливо пухтеше, през прозореца нахлуваше светлина, а крайпътните гледки се изнизваха някъде назад в непрестанен бяг — както се бяха изнизали дните от живота му досега. „Коя спирка ме очаква — замисли се Никола, — може би последната… Не, не бива така, ще има още много дни преди оная последна гара.“

Той се загледа навън. Всичко му беше познато — ливадите, лозята, овошките, избуялите ниви… Струваше му се естествено да прекара живота си сред тях. Доскоро не си беше и помислял, че ще трябва да напусне дома си и да тръгне по баири и чукари. И може би по чужди земи. Дали това изгнание щеше да свърши скоро, или щеше да се наложи да се скита немил-недраг, докато победят тоя проклет комунизъм? Само че можеха ли комунистите да бъдат победени? Те се изправяха като стоманена стена — твърди, безмилостни и несломими. „Това е, което ме плаши — помисли си той, — аз не вярвам, че можем да ги победим. Страх ме е, че ще загубим. Че сме обречени — и баща ми, и аз, и всички останали като нас. Но така кошмарите ми наистина могат да оживеят. Трябва да ги прогоня тия страхове.“

Той се насили да не мисли за поражения и поличби, главата му някак странно се изпразни и унесен от равномерното потракване на колелата, неусетно задряма. Събуди го гласът на кондуктора. Слезе от вагона с още неколцина пътници и влакът тръгна. Докато се отдалечаваше, Никола си помисли, че сякаш с него се отдалечава завинаги и целият му предишен живот. Началник-гарата вече беше почнал да го гледа подозрително и Никола побърза да си тръгне. Селото беше доста голямо, но той намери къщата на свръзката си без лутане. Каза вчерашната парола, тоя път без да сбърка, стопанинът огледа внимателно комшийските къщи и го покани с неподправено гостоприемство. Направи му впечатление, че обстановката вътре бе доста по-бедна, отколкото у тях. Въпреки това беше подредено и чисто. Седнаха, стопанинът наля по ракия и се заприказваха — за съсипващите нечовешки доставки, за липсата на опозиция, за възраждането на земеделския съюз „Никола Петков“ и за надеждата за помощ от Америка и Англия. Неговият водач му зададе и няколко доста лични въпроса, но Никола му отговори. Поприказваха така до към девет и после си легнаха, да не хабят газта.

През нощта заваля. Малко след като дъждът спря, кучетата се разлаяха, сякаш минава непознат, чиято миризма ги вбесява. Но Никола спеше непробуден праведен сън.

Към един часа го събуди стопанинът. Никола плисна две-три шепи вода на лицето си, стопанката ги прекръсти и тръгнаха.

Утрото ги завари високо в Балкана.

* * *

Майор Велин Мичев се прибра вкъщи посред нощ. Денят мина ужасно. След срещата отиде в околийското. Там прекара целия ден, че и по-голямата част от вечерта. Подготвяше се голяма акция срещу въоръжената съпротива в Сливенско, а той беше пратен лично от зам.-министъра за разработката точно на тази операция. Не можеше да се очаква тя да прилича на пролетно учение и сигурно щеше да има убити и ранени. Такава борба не може без жертви. Важното бе, че ще унищожат последната съпротива срещу новия строй. Велин бе убеден, че тяхното дело е право. В името на светлото бъдеще и всеобщото щастие, за да настъпи царството на справедливостта, щеше да се наложи да загинат няколко хиляди… е, може би и няколко десетки хиляди. Баща му — прочут партизански командир — отдавна му беше пояснил тая необходимост. По тоя въпрос не друг, а другарят Сталин се беше изразил особено лирично с една заради това добила световна известност руска пословица: „Лес рубят — щепки летят^[18].“ Гората секат — трески хвърчат. Какво тук значат някакви си трески? Още повече че ставаше дума само за няколко десетки хиляди. Вярваше Велин в тази извечна мечта за това царство, харесваше му замисълът то да е на земята — ако не след година-две, поне след десет, нека да са двайсет години. Беше готов в негово име за класови битки като тая, дето се очертаваше да започне до дни, а и за по-яростни. Но напрежението от предстоящата операция витаеше във въздуха, колегите му бяха изнервени, а и той на два пъти едва не се сдърпа сериозно с тукашните шефове. Непредсказуемостта и дебнещите опасности, които се очертаваха при акцията по разбиване на горянската чета, бяха твърде далеч от идилията за лесен успех срещу управлявани от ДС действия на зле въоръжени и идейно объркани хора. А и Велин не вярваше много на това, което разказа на секретния им сливенски сътрудник. Беше го чул от началника си — генерала, и дълго беше мислил над думите му. В това, че голяма част от действията на нелегалната опозиция бяха по режисура на ДС, нямаше спор.^[19] Неговите служби имаха безброй специални агенти, секретни сътрудници и обикновени доносници навсякъде. И съветските другари ги бяха научили на всякакви хватки и мръсни номера, които бяха в арсенала на техните тайни служби. Но ако някои от действията на враговете им бяха провокирани и дори временно направлявани, от един момент нататък можеха да се превърнат в неуправляеми. Те вече ставаха такива. Трябваше да се действа бързо, въпреки недостига от информация за дислокацията, въоръжението и намеренията на омразните на народната власт горяни.

Всъщност не можеше да се каже, че той ги мрази. Не само близките му бяха забелязали, че сякаш не може да изпитва такива чувства. Понякога дори баща му, който беше известен сред колегите с твърдостта си, му се караше, че е толкова мекушав. „Ти още малко, и ще почнеш да им носиш храна и вестници по затворите“ — беше казал веднъж той. „И те са хора“ — беше му отговорил Велин. „Те са врагове“ — отряза баща му. „Какви врагове бе, тате? Не виждаш ли, че повечето от тях едва свързват двата края? Не мислиш ли, че могат да сбъркат просто така, от глупост?“ Баща му тогава беше замълчал. Велин си мислеше, че е прав, и затова по-скоро го беше яд на тия глупаци. Къде бяха тръгнали? Толкова ли не им беше ясно, че ще ги обградят и изловят, преди да успеят да се огледат. Точно заради това сега, след разговора със Стоян Горов, го беше яд и на зет му. Да, имаше едно обстоятелство, за което лейтенантът едва ли подозираше. Как наистина да предположи, че напетият софийски майор и яростен преследвач на горянски диверсанти е женен за Елица — по-голямата сестра на Никола Чакръков. Това беше известно на много малко хора. Велин се мъчеше всячески да скрива връзката си с тия кулаци. Когато пристигна в Сливен, и през ум не му мина да се обади на тъста си. Естествено, нямаше начин Велин да не докладва за всичко на генерала, а рано или късно за това щяха да научат и останалите му колеги. Такова нещо не можеше да остане тайна в неговата служба. И тогава… Единственото смекчаващо вината му обстоятелство щеше да е, когато това стане, Никола Чакръков да е вече мъртъв. Но на — нещо вътре в него го спираше и съвсем, съвсем не му се искаше той да е убиецът му.

Обаче да е мъртъв, честно казано, от време на време му се искаше.

* * *

Григор Мичев пристигна в Сливен към обяд. Почти през целия път беше правил разпокъсани планове при кого да отиде и как да разбере истината за майка си и брат й. През годините беше правил отделни тайни опити чрез хора, на които имаше доверие, да събере разпилените парчета от един смътно познат живот — своя през ранните си детски години, където, затворен завинаги в прохладата и тишината на Борисовата градина, го чакаше споменът за майка му.

На паркинга пред кметството имаше място само до някакъв тузарски мерцедес със старозагорски номер. Григор паркира новичкото си беемве седмѝца и доволен, че е при събрат, тръгна по улицата. Отдавна не беше идвал в Сливен и единственото, което си спомняше, беше едно голямо старо дърво в началото на главната. Не можа да се сети какво беше — може би ясен, бряст или клен. Не, клен не беше, той беше канадски, а не сливенски символ. Погледна нататък — дървото си беше все там. Той тръгна към табелката от чисто любопитство и в тоя момент видя Божидар. Не гледаше в неговата посока. Беше в елегантен костюм и имаше доста самотен вид.

„Я виж ти. Той пък какво прави тук?“ — помисли Мичев и инстинктивно зави по пряката на главната, която минаваше край кметството. Не му се искаше да се среща сега с неприятни спомени. Имаше предостатъчно друга работа.

Трябваше по-бързо да намери мястото на събранието на бивши политически затворници и обитатели на лагерите за превъзпитание. Беше научил за него от пресата и веднага си беше помислил, че това е случаят, който търси отдавна. Успя да се свърже с организаторите и сега имаше среща с някоя си госпожа Желязкова — изглежда важна фигура в Дружеството на репресираните. Надяваше се на тая среща. Сред събраните на едно място бивши горяни и техни помагачи нямаше как да не са и хората, които още помнеха какво се бе случило с вуйчо му Никола Чакръков, а оттам можеше да попадне и по следите на майка си. Когато навремето Григор Мичев научи, че тя е сестра на такъв разбойник, цяла седмица не беше на себе си. Баща му майор, герой от тихия фронт, а вуйчо му… Беше чувствал, че зад мълчанието на всичките му близки не се крие нищо добро, но споменът за майка му винаги побеждаваше всички съмнения и неизречени упреци. Когато научи на кого е била снимката в рамка на онзи млад мъж, пред която плачеше майка му, дълго време в него се бориха две сили — с едната кръжеше роякът спомени като онзи от Борисовата градина, а с другата беше облакът внушения на Системата за това, какво трябва да е отношението към нейните смъртни врагове. Тя бе призовавала за бой до последна капка кръв и пионерчето с червена вратовръзка на крехкото вратле, и люшкащия се между крайности пламенен комсомолец с епизодични младежки пъпки, и втвърдения като погрешно излят бетонен блок партиен член. Беше го атакувала непрекъснато: от дните, когато отвори за пръв път първолашкия си буквар: чрез безбройните произведения на бездарните си апологети, чрез всевъзможните съюзи на цялото подмазваческо войнство, чрез партийните официози — тези одържавени рупори за омраза, лъжа и лицемерие, от цялата армия жужащи апаратчици и доброволни клакьори, чрез всичките си стоманеноскърцащи въжета, лостове и всевъзможни болшевишки механизми. Обаче на — цялата могъща система, пожънала по-късно такива колосални успехи във видиотяването на масите, като хунвейбинското движение, стахановския почин или квадратно-гнездовия способ^[21], не можа да се пребори с един ефимерен, неуловим като шум от прозрачни криле спомен от детските години на Григор Мичев.

Точно заради него той сега вървеше по безличните сливенски улички към една малка зала в окръжната библиотека, където от близката околия щяха да се съберат оцелелите жертви на бившия ужасно човеколюбив режим.

Когато ги намери, първото му впечатление бе, че е попаднал на квартално офесъбрание^[22] от първите години на новия строй. В залата преобладаваха възрастните, но имаше и изненадващо много млади хора. На трибуната говореше невзрачен тип с оредяла коса и раздърпан сив пуловер, когото никой не слушаше, а между редовете сновяха нахъсани активисти, които се спираха ту тук, ту там, сякаш събираха подписка в подкрепа на Анжела Дейвис^[23]. На две места се дърлеха с високи гласове, чуваха се шиткания, подвиквания и цареше някакво общо недоволство — като че ли местното ръководство бе поело изнервящата инициатива да продължи ленинския съботник^[24] и в неделя.

Когато обаче се заслуша, картината придоби съвсем друг вид. Човекът на трибуната разказваше за някакви ужасии из лагера Куциян, подвикванията бяха иронични и ядни и идваха от две-три места, на които се бяха събрали млади хора, а това, което бе взел за дърления, бяха още по-ядните реплики на техните значително по-възрастни опоненти. Това го подразни. Повечето от хората тук, които сами се бяха кръстили репресирани, бяха нарушили закона, за което бяха съдени и изпратени по затворите. За това се беше говорило и писало много, особено покрай първите избори след прословутия ноемврийски преврат. Беше чел достатъчно и за лагерите, но те му се струваха естествено място за престъпници. Може би в известна степен по-строгият режим или това, че там са карали политическите да работят при по-тежки условия, им създаваше някаква лоша слава, но такива са били реалностите. Не можеше да се каже, че това, което четеше и слушаше през последните години, му беше особено приятно, но той се мъчеше да съхрани някакво равновесие с предишните си представи. Григор Мичев не си кривеше душата — призрачно героичният образ на бащините му колеги бе избледнял отдавна, още докато се изкачваше по стъпалата към първия си началнически стол и дори преди това, в последните курсове на института. Събитията отпреди няколко години бяха приключили с останалите му илюзии в същата степен, в която бяха попарили и надеждите му за министерското кресло. Бяха го предали — и колегите, и близките му. „Това е. Не мога да ти помогна — беше казал братовчед му. — Не сме вече ние на власт. Аз бях те предупредил — идват други времена. Но и да се върнем един ден, не забравяй, че за директор на Атомната ще има цял куп други кандидати.“ След толкова заслуги за родната енергетика, след толкова пуснати и овладени нови мощности, презарядки и преходни знамена го бяха извадили от играта като отработено гориво от реактора. Него, суперспециалиста, човека с неизчерпаем професионален и административен опит. Въпреки това Григор Мичев бе запазил вярата си, че огромните усилия, които бе хвърлял в продължение на близо три десетилетия, са били полезни и абсолютно правилни. Приказките, че това, в което бе вярвал, е повече или по-малко утопия, както и за тираничния характер на властта и за някакви уж нечовешки условия в затворите и лагерите, не можеха да разклатят тая вяра. Сега говорещият на трибуната разказваше, че в тези тюрми имало изстъпления и дори по-лоши неща. Григор знаеше и за това, макар че преди до него бяха достигали по-откъслечни сведения.

„Но това са били единични случаи — защити той последния рубеж на убежденията си. — Такива изстъпления, естествено, че ще има — то в кой затвор няма изстъпления? Да не би в американските, френските или италианските да няма? Има, и още как. Самата среда е такава. А битието… нали? Ако искат да си изяснят какво е в техните затвори, да гледат «Следствието е приключило. Забравете.». Или «Изкуплението Шоушенк» — той поне скоро се появи по екраните. Абе, те какво искат? — помисли Мичев с все по-нарастващо раздразнение. — Да не би да са очаквали, че там ще е като на парти с барбекю и мокър бюфет?“

Внезапно на трибуната излезе някакъв друг тип с тъмносин демоде костюм и бяла риза без вратовръзка. Той вдигна двете си ръце и извика:

— Истина е това, което разправя бай Йордан, млади момчета и момичета, истина е. През петдесет и първа мен пък ме бяха вързали за ръцете за едно дърво ей така и ме заливаха със студена вода при минус двайсет градуса. Ето какво ми остана оттогава — каза той и още веднъж разтресе ръцете си.

Цялата зала замлъкна и чак тогава Григор забеляза, че ръцете му бяха без пръсти. Не можа да издържи дълго на гледката и когато отклони поглед, в срещуположния край на залата видя Божидар. Стоеше до прозореца и гледаше пред себе си с безизразно лице.

„Кога пък успя да дойде тук? — помисли си Григор. — Сигурно е симпатизант на тъмносините. Доколкото си спомням, произходът му не беше работнически.“

Стана му още по-неприятно и излезе навън. Трябваше да почака, докато новите активни борци, както ги наричаше, свършат събранието си или поне докато излязат за някаква почивка. Повъртя се малко, после тръгна към центъра. Осакатените ръце на онзи човек продължаваха да са пред очите му. Всъщност това бе, от което се страхуваше. От истината. Напоследък се боеше от нея почти фаталистично. Отнякъде в него бяха започнали да се прокрадват мисли, че не е виждал истинското лице на системата нарочно, защото Съдбата е искала да бъде така — да може после стресът от това, което ще се изсипе на главата му, да е по-мъчителен и… какво още? Съсипващ вероятно. Съсипващ и безизходен.

„Защо са го правили? — запита се той и се сепна, защото го бе казал на глас. — Какво, освен омраза, може да се спечели, като осакатиш един човек? Идиоти. Кой знае колко такива жертви има още.“

Походи нагоре-надолу, помота се и тръгна обратно. По пътя си помисли, че партизаните, по разказите, които беше слушал, и горяните — поне по онова за тях, което знаеше — странно си приличат. Чичо му беше разправял как непрекъснато са заговорничели — кой да е начело на бащината дружина и кого от чужди и свои да утрепят в името на народа. Горяните от тоя край — знаеше го — бяха убили първия си войвода по същия начин. Тогава какво искат: и едните, и другите са били извън нормалните закони. А как е действала властта срещу партизаните? С глави, набучени на кол. Искаше му се да оправдае и жестокостта на неговата власт. Но някак не се получаваше. „Другите нали са от лошите по дефиниция. А ние уж в името на доброто сми дошли“ — помисли той с блудкав вкус в устата. Не можеше да избяга от тая проклета гледка одеве. Нямаше оправдание за техните… зверства. Така си беше: откъдето и да го погледнеш, зверства бяха. И всъщност властта, която ги беше проявявала толкова време, негова ли беше? Да, по-добре беше да се върне, за да не изпусне хората, които му трябваха.

Когато наближи, пред библиотеката вече го чакаше Божидар. Съдба.

— Здравейте, господин Мичев — поздрави той пръв.

— Здравей, Божидаре — отговори бившият му директор, вече като обикновен господин.

— Какво ви води в тоя забутан град?

— Абе, мерцедесът на паркинга пред кметството твой ли е? — попита без връзка с въпроса му Мичев, сякаш прозрял внезапно, че нищо от срещата им не е случайно.

— Ако имате предвид черния мафиотски мерцедес, да, мой е — засмя се Божидар.

— А ти защо мислиш, че Сливен е забутан град — тук живеят наследниците на доста предприемчиви хора.

— Исках да кажа „забутан в дебрите на Балкана“ — засмя се Божо. — А вие пропуснахте наследниците и на стоте войводи. В тоя край войводите са особено нагъсто.

— Ами ти защо си тук? — попита Мичев, сякаш току-що бе отговорил на първия въпрос на Божидар.

— Чакам една госпожа — Виолета Желязкова. Надявам се да науча от нея или от някой друг нещо за семейството си.

— И аз си помислих, че си близък с тия среди. Едно време доста се чудех как са те приели в института с това досие, дето го имаше — каза с изненадваща откровеност бившият директор на Атомната. — Между другото, и аз я чакам, тая госпожа Желязкова.

— Хъ, значи поне веднъж очакванията ни са общи.

— Доколкото си спомням, чичо ти беше лежал в Белене — направи се, че не забелязва иронията Мичев.

— Изненадвате ме — да помните такива неща.

— Доста главоболия ни причини тогава — затова ги помня.

— Май ви се е искало и мен да пратите по ония места — засмя се Божидар.

— За там не си спомням, обаче да те пратя по дяволите, ми се е искало.

— Мисля си, че по-лесно щеше да е да приемете резултатите от оня анализ и да ги използвате.

— Ти може да имаш талант на изследовател, Божидаре, но си нямаш и понятие от управление на такова предприятие. Твоите резултати въобще не можеха да бъдат приложени в работата ни.

— Защо? Защото са верни ли?

— Хъ. Защото никой от хората, от които зависеше приложението им, нямаше да го допусне, затова. Как да ти го обясня?

— Тая управленска философия сега ще ни излиза през носа, господин Мичев. Отсега мога да ви предскажа, че милионите, дето ги харчат за реконструкции, ще идат за тоя, дето клати гората. Не ми се вярва, че ония юнаци оттатък ще се съгласят да не затваряме старите блокове. Можем да се пазарим, да ги кандърдисваме, да ги врънкаме, но накрая ще трябва да им ударим ключа. Освен ако не ги продадем.

— Защо смяташ така?

— Защото толкова лъгахме, че Атомната е безопасна, че сега, когато наистина ще я направим такава, повечето от хората оттатък въобще няма да ни повярват. При това положение на политиците им няма да им мине и през ум да ни подкрепят. Нали сте виждали как са подредени държавите им? Като витрините на модните къщи в Милано. В противовес медиите им изградиха нашия имидж: на съмнителни балкански субекти… дето искат да сложат наблизо един зъл съветски атомен дух, затворен нехайно в ръждясал руски реактор. Кой може да убеди Европа, че това не е така? Кой ще повярва след едновремешните ни опашати лъжи? Остава само наште продажни управници да изтъргуват и останалата част от енергетиката ни. Но то и така вече сме в ръцете на всякакви западни лобита, дето имат доста по-различни сметки и планове от нашите. И те ще ни цакат, колкото могат. Като използват точно това: че сме се набутали сами в схемите и на лъжливото овчарче, и на нахалния голтак. А оттам измъкване няма. Но вие това го знаете не по-зле от мен… А, ето я и госпожа Желязкова.

На вратата се беше показала възрастна съсухрена жена с побелели коси и изненадващо горда осанка. Сякаш беше потомка на легендарния индустриалец^[30], която излиза от семейното имение, за да нахока някой немарлив ратай.

— Вие сте Божидар Къбоков, нали? — усмихна се тя, като се приближи и дискретно го посочи с пръст. — Приличате на леля си.

— Как я помните — толкова години са минали?

— Успях да запазя една снимка, мойто момче. Да вървим да ти я покажа заедно с някои нейни писма. През онези години Ралица беше една от най-добрите ми приятелки.

— Ще дойда с удоволствие, само че господинът е преди мен — излъга Божидар.

— Вие по какъв въпрос сте? — запита тя Мичев напрегнато.

— Аз ще ви оставя. След около час и половина — два пак ще дойда тук — каза тактично Божидар и побърза да се отдалечи.

— Казвам се Григор Мичев и идвам при вас да разбера какво е станало с вуйчо ми, Никола Чакръков. Зная само, че са го убили тук.

— Кольо Чакръков ви е вуйчо, така ли? Значи вие сте синът на Елица?

— Да, аз съм неин син.

— Ами тогава можехме да говорим заедно с Божидар.

— В какъв смисъл?

— Лелята на Божидар, Ралица Къбокова, беше годеница на вашия вуйчо, господине. Не знаете ли?

— Не — каза Григор и посегна да разхлаби възела на вратовръзката си.

— На вас да не ви прилоша?

— Не, но ми се иска да поседнем някъде.

— Елате, аз живея наблизо. Тъкмо да изпием по чашка кафе или нещо по-силно. Като ви гледам, последното май наистина ви е необходимо.

Така беше. Наистина му се допи. По странен каприз на съдбата излязоха с Божидар нещо като неосъществени роднини. „Ама че история. Като в бразилски сериал“ — помисли разстроено Григор и се опита да се съсредоточи върху това, за което беше дошъл. Чувстваше, че му предстои да научи нещо, което щеше да промени из основи живота му, и за пръв път си даде сметка, че го бе очаквал отдавна. Само дето май вече беше малко късно.

— Вие не знаете и какво се е случило с майка ви, нали? — попита го Виолета, когато седнаха в една от двете стаички на квартирата й, на малък миндерлък с бродирани възглавници, останали сякаш от неупотребен чеиз.

— Да. Това е всъщност въпросът, който ме интересува.

— Защо не попитахте направо?

— Неудобно ми беше. Не съм свикнал да обсъждам толкова лични неща с непознати хора.

— Аз познавах майка ви, господине. С нея сме играли като деца. Ходили сме заедно на училище и на срещи. Не съм страничен човек, както казвате.

— Извинете, не исках да ви обидя. Щом сте били толкова близки, тя сигурно ви е казвала защо е дошла тук.

— Защо ви е напуснала ли?

— Да. Дали някой я е принудил, или тя… сама е решила.

— Мислите ли, че тогава някой като мен и нея е можел сам да взема решения за себе си и за близките си? И въобще за живота си? Сякаш не знаете кой определяше съдбите ни.

— Значи са я принудили?

— Да. Вечерта преди тя да замине, чичо ви й предложил да избере сама — дали да остане в София и да бъде изселена заедно с детето си като сестра на народен враг, или да дойде тук, а вас да ви остави при тях. Нали знаете каква беше съдбата на децата на народните врагове? Моята например е такава. Представете си сега какво е трябвало да избира… И за да бъде всичко още по-мъчително, я бяха накарали да си мисли, че тя сама е взела решението. Истината е, че след онова, което се случи с баща ви и вуйчо ви, тя нямаше никакъв избор.

Григор въздъхна и замълча за момент, после попита:

— И баща ми ли познавахте?

— Не, него не го познавах. Те с майка ви се ожениха някак набързо. Зная само, че беше от виден партизански род. След сватбата заживяха в София и дълго време не се бяхме виждали. После той дойде тук, но загина в самото начало на сраженията някъде из Балкана и нямахме време да се опознаем. Дори на един обикновен разпит не ме е викал — каза тя сухо и добави след пауза. — Знаете ли, че той уби вуйчо ви?

— Не — отговори Григор и пред очите му изникна снимката на оня мъж с ясни очи, мустаци и пригладена коса, пред която плачеше майка му. И макар че през цялото време беше подозирал някаква лоша тайна, сега, когато я научи, му се стори като изстрел, достигнал го от миналото. — Кога е станало това?

— Казваха, че е било малко преди горяните да убият него самия. Чувала съм, че когато баща ви разбрал, бил много разстроен. Носеха се слухове, че дори плакал. Един от войниците веднъж разказал, че малко след като застрелял шурея си, някакъв младеж го е убил. Но неговите бойни другари отричат и пишат в книгите си, че се държал много твърдо. Казал нещо — не си спомням точно, но сякаш беше „Така им се пада на враговете“. Но мен ако питате, той не го е казал. Хората не говорят така за мъртвите си близки.

— А с мама какво стана?

— Значи и това не знаете.

— Чичо ми каза, че е умряла в манастира край село Сотиря. Аз ходих и там, но не открих никаква следа.

— Чичо ви ви е излъгал. Тя умря в един манастир близо до Бяла черква. Наистина живя известно време тук, в девическия в Сотиря. Но когато комунистите осъдиха игуменката Симфороза, нямаше вече кой да я закриля и един ден я отвели. Тогава тия разбойници можеха да изселят всекиго и да го пратят където поискат. По-късно разбрах къде е прекарала последните си дни.

— Кога е…

— Кога умря ли?

— Да.

— Отдавна, господине. През петдесет и седма. Ралица беше дошла да ме види и от нея научих.

— Лелята на Божидар ли?

— Да. Те бяха много добри приятелки. Нас двете с майка ви ни свързваха заедно изживяното детство и ученическите спомени. Но тяхната връзка беше по-силна. Бяха сродни души. Като ги гледаше човек, можеше да каже, че са сестри — така си приличаха. Аз даже й завиждах малко.

— Къде е гробът й?

— В манастира. Ако минавате оттам, ще го намерите лесно. Погребана е до оградата. Само че ще търсите надпис Елица Чакръкова. На кръста, който й направих, е издълбано името й по баща.

В малката стаичка настъпи тишина. Чуваше се само тиктакането на стария будилник върху скрина. Какво беше отмервал той през тия години — време, болка или малките парчета оставаща надежда? И на какво се беше надявала обитателката на тая осиротяла къща? Всичко хубаво или лошо беше вече изтекло в миналото. Това, което й оставаше, беше само шепа самота.

— Искам да знаете, че тя много ви обичаше — каза тихо Виолета.

Григор погледна със свито гърло през прозореца, сякаш се надяваше оттам, през светлия отвор, да получи вест от света, в който беше отишла преди толкова години майка му. Но отвън грееше мекото слънце на късната есен, виждаха се малки перести облачета и нямаше нито един ангел. Пък и бившият директор на Атомната не вярваше на такива религиозни измислици.

Виолета видя насълзените очи на неканения си гостенин и й се прииска да направи някакъв по-мил жест, но нещо я спря. Не знаеше дали заслужава. Само се загледа и тя в лъчите, които влизаха в малката й стаичка — сякаш спомените й се бяха превърнали в приглушена светла пътека, по която можеше да се върне при онези, които някога бе обичала.

След малко бившият генерален директор на Атомната слизаше по стълбите. Беше безлюдно и тихо и той си помисли, не, нещо сякаш му подсказа, че повече няма да се върне тук. Сякаш някой му беше позволил да надникне за малко в миналото. И после беше затворил вратата.

* * *

Божидар забеляза Мичев още щом се появи на главната. Очакваше го точно от тази посока и може би затова го видя веднага. Махна му с ръка и той тръгна към масата му в „Стария бряст“ — стори му се, сякаш неохотно.

— Какво ще пиете? — попита Божидар, щом бившият му директор седна срещу него.

— Мислех да пия само едно кафе, но май имам нужда от нещо по-твърдо.

— Да не загазите — тук катаджиите не ви познават.

— Може да остана — да разгледам града.

— Успяхте ли да научите това, което ви интересува? — попита Божидар сякаш само така, за протокола.

— Да.

— Май не ви се говори много.

— Да. Може би защото за пръв път в живота си не зная как да постъпя.

— В тая държава всичко е объркано. Но все пак е странно и вас да ви завърти вихрушката.

— Наистина ме завъртя. Сега ще трябва да свиквам с факта, че родът на майка ми, а и тя самата са били свързани с горяните.

— Това лошо ли ви се струва?

— За мен горяните винаги са били… някакъв неприятен анахронизъм — каза с нежелание Мичев. Не искаше да признае пред Божидар, че като малък си ги е представял като горили.

— Защо? Те са отстоявали ценностите, в които са вярвали. Край тях са били последните свободни островчета, преди да ни залее мътната вода на новия строй.

— Може и да си прав. Само че аз съм представител на друга географска школа — засмя се Мичев.

— Каква е била връзката на вашите с горяните? Ятаци ли са им били? Извинете, не сте длъжен да ми казвате.

— Защо да не ти кажа? След малко и ти сам ще го научиш.

— Госпожа Желязкова едва ли ще ми повери чужди тайни.

— Не са чужди, Божидаре. От това, което ми каза, излиза, че ние с теб сме доста близки.

— Хъ, да не сме някакви далечни роднини?

— Не, не сме. Но се оказа, че преди много време съдбите на наши близки са се кръстосали. От разказа на Виолета Желязкова разбрах, че твоята леля е била годеница на моя вуйчо, Никола Чакръков.

— Това вече е нещо. Определено е повече, отколкото да са имали общ плет — засмя се Божо, но сърцето му се сви.

— Не се шегувай с такива неща. Заради тоя мой вуйчо аз останах без майка, Божидаре.

— Какъв е бил той?

— Горянин. Убили са го някъде из тукашните Балкани. След неговата смърт майка ми е била принудена да постъпи в манастир.

Донесоха питиетата, Мичев каза „Наздраве за срещата ни“, преполови чашата си и замълча. Не искаше да каже на Божидар, че баща му е убиец на вуйчо му, а чичо му е принудил майка му да се принесе в безкръвна жертва в неизвестна Божия обител. Като в древногръцка трагедия. Незнайно защо, сега съвсем не му мина и през ум за бразилските сериали.

— Какво е станало с нея?

— Умряла е. Самотна и отчаяна… Било е отдавна. Сега ще търся гроба й — той отсипа малко от чашата си на земята и отново замълча за момент. — Малко странно е, че точно на теб най-напред разказвам всичко това. Сега като си помисля, и досието ми е можело да бъде като твоето — с такъв народен враг като вуйчо ми. И още нещо странно: откакто излязох от квартирата на Виолета, все се питам дали той е бил наистина такъв. „Народен враг“ — повтори той с неочаквана ирония.

— Наистина е по-добре да не използвате тая терминология. Тя е създадена от едно доста изкривено и злобно мислене. За това вече има достатъчно доказателства.

— И аз съм ги чувал. Изглежда, че „най-прогресивният обществен строй“ наистина доста ни е поизкривил.

— Ами да, той главно това правеше. Подменяше с уродливите си сурогати истинските човешки ценности. Онези пък, които не бяха съгласни, окастряше, докато се вместят в калъпите му. Доста от тях ги накълца целите. А всички, дето сме останали, сме подстригани като… градински чемшири.

Мичев се засмя:

— Не знам, Божидаре, за мен тоя строй си беше и сякаш все още си е напълно приемлив — поне колкото останалите.

— Не искам да споря с вас на тая тема, господин Мичев. Също както не бих желал да споря и дали може да се направи перпетуум-мобиле… да речем, от втори род. Няма, а и няма как да има строго логически аргументи нито против, нито в подкрепа на строежа на това устройство. Според мен по същия начин стоят нещата и със социализма^[31]. Приемането или отхвърлянето и на двете категории е въпрос на отправни принципи. Математиците биха казали „на аксиоматика“^[32]. Така всеки може да пофилософства по темата. Практиката обаче показва, че досега на никого не се е отдало да направи вечен двигател. И със социализма нещата стоят така. Навремето френската академия отказала да разглежда всякакви проекти за разни перпетууми. Според мен и за второто изобретение опитите трябва да бъдат прекратени. Не ме разбирайте погрешно: аз нямам нищо против теориите, господин Мичев. Просто не искам да финансирам експериментите в тая насока. Възможно е някъде във вселената да може да се построи вечен двигател или социализъм с човешко лице^[33]. Само че това няма да стане с мои пари — Божо се подсмихна. — Все пак на проекта за вечния двигател бих хвърлил едно око.

— Зная, че ти не харесваше социализма — засмя се генералният.

— Това не е точният израз, г-н Мичев. Истината е, че го мразя от малък. Винаги ми е приличал на малебито от детската. Лелките отмъкваха млякото и повечето от нишестето. Остатъка го забъркваха с чешмяна вода. Ставаше някаква рядка и блудкава отврат. И социализмът за мен имаше същия вкус.

— Сигурно е имало защо да го мразиш — усмихна се отново бившият му директор. — Може би съм бъркал, но досега не съм разглеждал нещата от твоята гледна точка.

— Можете да ги разгледате сега. Мисля, че вече няма пречки.

— През цялото време аз съм бил от другата страна на барикадата, Божидаре.

— Знаете ли, преди време големият ми син — Добрин, ако го помните — направо ме разби. „Не ми се сърди, тате — вика, — но ми се струва, че вашето поколение направо си е пропиляло живота. Вие сте се борили или за фалшива кауза, или против нея. Първото очевидно е безсмислено. Но то и второто не стига, за да го осмислиш.“ Така ми каза. Лошото е, че май е прав. Баща ми, след като му взеха фабриката, вместо да се бори с комунизма, стана обущар. И сякаш беше щастлив. Затова и аз ще се опитам да потърся нещо, за което си струва да изхарча оставащото ми време. Някакви извечни човешки ценности — вярата, семейството или нещо друго, съвсем обикновено.

— Каква фабрика сте имали?

— Консервна. Баща ми имаше здрав разум и не се опитваше да прави онова, за което нямаме ресурси, нито пазари и традиции.

— Хъ… Ти сякаш намекваш нещо за нашата икономика.

— Съвсем прозрачен е намекът ми, господин Мичев. С уточнението, че ние нямахме икономика. Това бяха грандомански експерименти на шепа надъхани празноглавци. Заради идиотските им теории унищожихме двете неща, които единствено имахме — селското стопанство и леката ни промишленост. Вместо тях останаха кошмарите в градовете и разгромените ни села. И поменикът с провалите в индустрията. Ако пътувате често из царството, няма начин да не сте ги виждали: мръсните изпосъборени сгради с тъмните дупки на изпочупените стъкла. Като избодени очи са. Направо от стиховете на Вапцаров. Това са неговите заводи на живота.

— Да. Гледам ги непрекъснато. Колкото и да ми е криво, те са все край пътя.

— Към тях може да се добави и нещо много по-лошо: безсмислено изхабената обществена енергия. Ако позволите, и пропилените ни безвъзвратно нравствени ресурси.

— Ти сигурно и Атомната ще сложиш в тоя списък.

— Да, господин Мичев. Поне можеше да се направи много по-късно. Ако ги нямаше тея абсурдни енергоемки производства, за какво щяха да са ни толкова хиляди мегавати? Какво произвеждаха, освен некачествена продукция и отровни отпадъци? Кой щеше да купува нашите боклуци, ако имаше възможност да избере западните модели? Да не бяхме следвали приумиците на разни набедени чужди корифеи и нашенски шарлатани, нямаше да унищожаваме държавката си. Нямаше да съсипваме и природата си. Нямаше да я има и най-отчайващата бездуховност в историята ни, господин Мичев. Това ни остави най-прогресивният строй: скапани морални устои и някой и друг милион угаснали надежди. Това можем да намерим из развалините от тая проклета машинария, дето я строихме половин век. Да не пропусна нравствения нихилизъм и горчивите спомени. Както и навиците да мързелуваме, да крадем и да завиждаме.

— Да, може и да си прав. Може наистина да е останало само това. В тая яма, дето сме сега, може и Атомната да изглежда нонсенс. Само че за мен е късно да променям философията си. Това ще означава да променя и живота си, а за това пък вече съвсем няма време. Ако всичко, което научих напоследък, го знаех поне преди… трийсетина години, може би щяхме да си говорим по друг начин. Кой знае — можеше да приема и твоята… аксиоматика.

— Ами да, щяхте да напуснете директорското си кресло и после заедно щяхме да плюем новия строй.

— Твоите шеги често бяха приятни, Божидаре. Дори и като се зевзечеше.

— Иначе нямаше да издържа, господин Мичев. А и може би нямаше да оцелея.

— И аз съм си го мислил. Как е Радостина?

— Добре е.

— Пази я. Тя ти е съкровището.

— Разбрал съм го вече, господин Мичев.

— Като гледам мерцедеса ти на паркинга, и ти трябва да си добре.

— Така си е. Добре съм.

— А децата?

— И те са добре.

— Хубаво, нека да ти върви. Струва ми се, че го заслужаваш. Само внимавай — сред бившите ти колеги и приятели има такива, които… не ти мислят доброто. Особено се пази от Стратиев.

— Скоро и аз успях да стигна до тоя извод. Благодаря, че ми казвате.

— За нищо. Нали сме рода. Мен са ме учили да обръщам специално внимание на близки и роднини — засмя се Мичев и му подаде ръка. — Добре. Успех ти пожелавам, Божидаре, и здраве, да му се радваш.

— И на вас, господин Мичев — отговори със закъснение Божидар, но бившият му директор вече му беше обърнал гръб и само вдигна ръка — сякаш за да покаже, съгласно старата рицарска традиция, че в нея не държи някакво подръчно оръжие. Нито анонимен донос от досието му. Нито секретна заповед за мерки срещу евентуални Божидарови анализи.

„Можехме да бъдем приятели — поклати глава Божидар. — Ама не стана. Съдба. Нищо. Като си помисля, след толкова години безсмислени битки, равносметката е най-накрая една вдигната за поздрав ръка. Какъв по-хубав финал мога да искам.“

Бившият директор на Атомната се скри бързо от погледа на Божидар, но той още дълго гледа след него и си мисли какво ли се е случило през оная злощастна пролет.

* * *

Беше ранна юнска утрин. През нощта в планината беше валял дъжд и въздухът беше чист и свеж като във великденски спомен. Никола Чакръков вървеше по едва видима пътека в гората и се оглеждаше напрегнато. След него в стъпките му вървеше млад мъж — на около двайсет и две-три години, облечен в селски дрехи, с каскет, изпод който се подаваха кестеняви къдри. Отстрани на пръв поглед изглеждаше като сватбарин, тръгнал към съседното село да вземе булката. И пушката, която държеше, можеше да е, за да погърмят на пияна глава в чест на младоженците. Само че ръчната граната на кръста му не стоеше никак сватбарски.

— Гората е тиха. Всичко изглежда спокойно — каза къдравият.

— Свърши спокойствието, Христо. Близо са тия проклетници. Нали чу аванпоста при долната кошара какво разправяше? Идват с камиони. Кой знае колко са.

— Те ще ни избият бе, бат’ Кольо. Защо не бягаме?

— Късно е вече, сигурно са ни обградили.

— Тебе страх ли те е? А, бат’ Кольо? — попита внезапно спътникът му.

Никола замълча. Страхуваше се, но не искаше да го изрече на глас.

— Мене ме е страх. Не ми се мре — каза с предрезгавял глас Христо.

— Успокой се. Рано е още за умиране. Ще се измъкнем. Сега се ослушвай и говори по-тихо.

И уж каза „Рано е още за умиране“, но сърцето му се сви. Ами ако… Толкова пъти си го бе мислил. Вече не издържаше на напрежението. И за какво всъщност беше всичко? През цялото време в лагера той си беше задавал тоя въпрос. Защо бяха излезли и той, и всички останали от четата? Защо? Беше ги разпитвал дискретно един по един. Освен страха от арест и от мъчения в занданите на държавна сигурност, не намери нито един смислен отговор. Защита на някакви извечни човешки ценности? Та две трети от хората тук не можеха уверено да отговорят кой е написал „Дон Кихот“ или кой е нарисувал „Мона Лиза“. Те и неуверено нямаше да могат. Божиите заповеди нямаше да могат да изброят. Какви загадъчни ценности бяха излезли тогава да защитават? А останалите? Те на какво се надяваха? Че ще съборят комунизма? Глупости. С две-три чети от по петдесетина души, въоръжени с манлихери от Балканската война и с някоя и друга закупена на черно граната. Какво можеха да направят те срещу редовната войска, дислоцирана дори само в Сливенско? Ами цялата могъща съветска армия, която можеше да прецапа Дунава за броени часове или просто да изсипе няколко десантни дивизии от небето? Срещу нейните танкове какво можеха да направят? Да стрелят с манлихери и пищови кремъклии ли? Какво имаше тогава в главите на техните командири? Не виждаха ли всичко това? А тези, които ги съветваха и насърчаваха, те, те… Кои бяха всъщност те? Англичани? Американци? Французи? Какво им пукаше за някакви си български селяндури? Ами да, каквото им е пукало през Априлското въстание. Сигурно съобщенията за изгубени кучета в техните вестници са заемали по-голяма площ от всички публикации за избиваните гяури. И някога да е било е по-различно?

Никола се огледа. Гората, тая закрилница за хайдути, партизани и останалите героични разбойници от приказките, мълчеше равнодушно. Колко щеше да закриля тях самите? Колкото зайците, дето подскачаха по полянките и се шмугваха в храстите при първия шум. Кой въобще можеше да им помогне? Никой. Добре, че гората поне не ги предаваше като съселяните им.

— Имаш ли си момиче? — попита внезапно Никола.

— Не.

— Аз имам.

Христо го погледна. Не знаеше какво да каже. Само още повече се уплаши. Приличаше му на изповед преди лош край.

Повървяха мълчаливо още малко.

След стотина метра гората свърши и се показа голяма поляна. Зад нея имаше дълбоко дере, а малко по-нататък беше кошарата на бай Георги. Трябваше да стигнат до него. Командирът на четата искаше да получи информация за разположението на блокадата и бай Георги единствен можеше да я събере, без да се прави, че е тръгнал за дърва или да пасе козите. Беше си овчар и всички го знаеха. Само дано не го бяха арестували вече.

Скрит в лещака, Никола огледа внимателно поляната. Не се виждаше жива душа, но той знаеше, че за това е измислена маскировката. Преследвачите им можеха да се притаят в дерето и да се преструват на храстчета. „Особено комунистите сред тях — помисли си Никола, — тия дръвници може вече даже и да са се разлистили.“

— Ще изчакаме малко — прошепна той. — После ще отидеш до бай Георги. Остави сега при мен пушката и гранатата. Така дори да те хванат, не могат нищо да ти направят — нали сте рода с бай Георги. Дошъл си да го видиш. За това не могат да те арестуват. Но дори и да го направят, спомни си какво ти каза командирът. Ако нищо не признаеш, ще те пуснат. Най-много да отнесеш един по-як пердах. Помни: само не се паникьосвай.

— Няма страшно, бат’ Кольо. Не се притеснявай.

— Добре. Сега си отваряй очите на четири. Още малко да почакаме, и тръгваш.

Полъхна ветрец и гората зашумя. Преди толкова пъти тоя шепот го беше успокоявал, но сега му се стори тревожен. След малко утихна. Само един от храстите отсреща му се стори, че продължи да мърда.

— Няма какво повече да се бавим — каза Христо. — Аз тръгвам.

Никола му прошепна „Чакай“, но докато го издума, спътникът му вече беше излязъл от прикритието на лещака. Някой извика „Стой, горе ръцете!“, но Христо, вместо да се подчини, се обърна и скочи към гората. И тогава от мърдащия храст до дерето изтрещя автоматен откос. Куршумите го застигнаха, докато беше във въздуха. Христо изохка и падна по лице на земята. Никола залегна и стреля два пъти напосоки. В отговор цялото дере загърмя. Той запълзя към Христо — беше само на две крачки от него и трябваше да опита да го измъкне, макар и под дъжд от куршуми. Достигна го, хвана ръката му и го затегли към гората. Преследвачите им начаса разбраха намеренията му, защо огънят наистина стана барабанен. Никола развинти капачката на единствената им граната и я хвърли с все сила. Тя избухна близо до дерето, някой и там изохка и стрелбата престана като по команда. За мигове той успя да довлече падналия младеж до гъсталака и погледна раната. Беше ударен в рамото.

— Ще можеш ли да станеш? — попита го той.

— Ще опитам, бат’ Кольо — изпъшка Христо.

— Давай, давай, не си ранен тежко — опита се да го окуражи Никола и го повдигна.

Между храстите се мярна офицерска фуражка със син кант. Никола чу познат глас да вика „Ще избягат, бе. Напред в атака, след мен!“ — и видя шурея си. В същия миг Велин стреля, куршумът му се заби в гърдите на Никола и той падна подкосен на земята. Убиецът му изпусна пистолета и се хвана за главата. „Мамицата ти“ — простена Христо, хвърли се към пистолета в ръката на другаря си, успя да го грабне и започна да стреля. Уцели офицера — нямаше как да пропусне от толкова близо, а и той не направи опит да се прикрие. После продължи да гърми, докато изпразни пълнителя. Видя, че резервният се търкаля в краката му, презареди и го изстреля и него.

Чу как се развикаха „Убиха командира“ и настана тишина.

Христо приклекна до Никола и погледна раната. Доколкото можеше да разбере, беше близо до сърцето. За пръв път виждаше такава рана и не знаеше какво да направи.

— Жив ли си, бат’ Кольо? — проплака той.

Никола отвори очи. Пред него застана разкривеното, оцапано с пръст и сълзи лице на Христо.

— Бягай — успя да прохрипти той и после го заля нетърпима болка. Искаше да извика и отвори уста, но не чу звук. Изведнъж болката престана, надвесеното над него лице потъна в светлина и изчезна. Остана само светлината.

Христо видя как главата на Никола клюмна и сърцето му се сви. Знаеше, че вече е мъртъв. За пръв път виждаше смъртта, но я разпозна като стара познайница. Какво трябваше да направи сега? Никола му беше спасил живота. Така ли трябваше да го остави? Ако не можеше да го погребе човешки, можеше поне да се опита да предупреди четата. Подвоуми се още миг, грабна пушката и паласката с патрони и побягна към бивака. Не беше изминал и километър, когато се огледа и приседна до едно вековно дърво. Раната го болеше, но поносимо. Беше почнал да отмалява и затова си почива доста време, подпрян на дебелия хладен дънер. Какво трябваше да направи? Не знаеше докъде са стигнали. Можеше и по обратния път да са направили вече засади. Скоро щяха да нападнат и четата. Нямаше къде да бягат. Никола нали му каза, че сигурно са обкръжени. Ако не го убиеха, щяха да го хванат. Но с тая издаваща го рана, пак си беше мъртвец. Веднага щяха да се сетят, че той е убиецът на командира им. В най-добрият случай щяха да го застрелят на място. И куршумът щеше да е проява на милост. Беше чувал за жестокостите им. А тук в суматохата можеше да извади късмет и да се промъкне през обкръжението, без да го усетят. Да, можеше и да успее. Пък и в отряда нямаше да има особена полза от един ранен. Те сигурно и без него вече сигурно бяха чули пукотевицата.

Христо погледна нагоре към небето, сякаш се надяваше да види през листата ангела си хранител, изправи се и се запромъква обратно.

* * *

Божидар успя да се срещне с Виолета едва вечерта. Когато отиде да я търси в библиотеката, тя вече беше в залата, но той не влезе — не му се слушаха разправии нито между врагове, нито между съмишленици. Докато я чакаше, се опита да намери материали за онова време, но намери само един гид на Сливен от трийсетте години и цял куп вече никому ненужни брошури за успехите при строежа на още по̀ никому ненужния вече развит социализъм. Като му писна, подкупи портиера и го прати да вземе от най-близкия магазин хубаво уиски, бадемки и две чаши кафе. Когато конференцията свърши и Виолета излезе, двамата с портиера бяха преполовили бутилката. Божидар му я завеща и тръгна с приятелката на леля си по улиците на нощния Сливен. И дали защото тъмнината скриваше грозните и бездарни сгради на описания в ония прашасали брошури недостроен развит социализъм, или заради вече появилите се разноцветни светлини от реклами на новостроящия се, все още недоразвит капитализъм, но на Божидар му се стори, че сякаш си пренесоха през десетилетията в едновремешния, пълен с обикновени човешки радости, надежди и даващите смисъл на живота проблеми малък град.

— Госпожо Желязкова… — започна Божидар.

— Викай ми „лельо Вили“.

— Добре, само че не зная откъде да започна. Искам да разбера какво е станало тук през петдесет и първа и след това, докато главните участници са били живи.

— Аз съм все още жива, Божидаре.

— Извинявай, лельо Вили. Моят бивш директор ми каза, че…

— Да — прекъсна го Виолета, — само да вземем една бутилка като онази, дето опитвахте с портиера, и да отидем у нас. Там ще поговорим на спокойствие.

Купиха „Джони“-то от същия магазин, от който портиерът взе първата бутилка, и продавачката ги изгледа със завист. Тия баровци купуваха скъпото вносно уиски като нашенска сливовица.

— Хъ — възкликна Божидар още като влязоха в малкото жилище на Виолета, — тук е като у леля. Тя също имаше едно такова миндерче с бродирани възглавници. И такъв скрин като твоя имаше в ъгъла до вратата.

— Сродните души живеят по сходен начин, моето момче. Сядай, де. Най-напред ще си сипем по мъничко — сложи Виолета две старинни кристални чаши на масичката, — а после ще ти покажа няколко снимки. Нямам лед, защото хладилникът не работи. Аз го пия с малко студена вода. Ако искаш, ще ти сипя и на теб.

Тя пъргаво донесе всичко, измъкна от скрина дебел сиво-кафяв албум и седна до Божидар.

— Наздраве за сродните души — каза Виолета и отвори албума. — Това съм аз като малка, на тази съм с майка си и баща си — заотгръща тя бързо страниците, сякаш не искаше Божидар да ги гледа, — а ето ни тук двете с леля ти. Виж каква е красавица.

— И двете сте красиви, лельо Вили. Приличате на актриси.

— Това често ни го казваха тогава — засмя се малко тъжно Виолета. — Ама на, останах си сама.

— А ти защо не си се оженила?

— Вий, младите, малко уважение нямате ли, бе?

— Извинявай, лельо Вили. Не зная как излезе от устата ми.

— Нищо, ще ти кажа. Мисля, че ти заслужаваш да знаеш истината. Твоят бивш директор все още се страхува от нея. Вероятно не знае какво да я прави. Навремето, за да станеш директор, трябваше да можеш да си кривиш душата. Колкото по-дълго си такъв, толкова повече лъжата сраства с теб. Докато накрая истината въобще не ти трябва. И погледът му беше някак особен — сякаш вижда през тебе. Такъв не можеш да го разбереш какво мисли. Чак накрая, когато му казах какво е заръчала майка му, ме погледна по-човешки. Стори ми се, че дори малко се просълзи… Да. Ти гледаш по друг начин — открито и с някакво любопитство — като леля си. Затова ще отговоря на всичките ти въпроси. Дори на този, който ми зададе преди малко.

И тя заразказва.

Били богато семейство, но парите си ги печелели честно и с много труд. Баща й бил завършил агрономство във Франция и бил свободолюбив човек със силно развито чувство за справедливост. Затова еднакво мразел и продажните царски министри, и ограничените и надъхани с революционна злоба червени председатели и секретари. Не само това. Той учел хората край себе си да носят главата си гордо изправена. Имал особено чувство за достойнство. Майка им била възпитаничка на френски колеж в София. Била много красива и интелигентна, но не се срамувала да работи наравно с останалите на полето. Имала и сестра, женена за умен и работлив мъж, с малко дете, момченце. Живеели си те щастливо, но… дошъл Девети, изгряла свободата и на тях им се стъжнил животът. Божидар беше слушал доста истории, които звучаха подобно. Само че това, което му разказа Виолета по-нататък — не, това сякаш се бе случило в някой кошмар, отишъл далеч отвъд най-лошото.

Всичко започнало с това, че баща й не успял да изтрае ударите на национализацията и колективизацията и един ден тръгнал в Балкана при горяните. Скоро след това разгромили четата, заловили го и го осъдили на смърт. Народният съд бил великодушен и разрешил присъдата да се обжалва в еднодневен срок. Ама на — задържали „по погрешка“ адвоката им и когато го пуснали на другия ден, срокът бил вече изтекъл. През един януарски ден на петдесет и втора получили известие, че присъдата е приведена в изпълнение „по отношение на Радослав Желязков“. Така пишело — с това непреводимо на човешки език „по отношение“. Виолета не знаеше къде е погребан баща й. Знаеше само, че са го убили в местността Могилските гробища някъде край Стара Загора. Зет й също бил арестуван. Умрял по време на следствието — уж от остра пневмония, но истината била, че го оставили на студа, докато не издаде участниците в измисления от следователя заговор. Конфискували къщата им и Виолета, заедно с майка си и сестра си заживели под наем в собствения си дом — по един от най-обичаните цинични сценарии на народната власт. Отгледали детето на сестра й, докато момчето навършило четиринайсет години. Макар че в училище се случвало да му кажат, че е от семейство на врагове на народа, не му разказвали нищо от тъжната им история, за да не го травматизира допълнително. Било им много трудно. Вкъщи работела само тя. Майка й се поболяла от мъка и скоро починала, а сестра й, като жена на народен враг, все не можела да си намери постоянна работа. След много години на пълна мизерия Виолета успяла да постъпи като работничка в завода за кристал. Имала талант и скоро започнала да проектира изделия. Работата й харесвала. Чашите, които правела, приличали на кристални цветя и когато вечер гледала през тях лампата в стаята, сякаш виждала недостижимите светлини на младежките си мечти. Лекият прозрачен звън й напомнял минали празници, зимните вечери край голямата им кахлена печка, радостта, когато се събирали за семейните тържества — всичко онова, което вече нямало как иначе да си го върне. Досегът й с това островче на красотата я крепял. Ралица, лелята на Божидар, също идвала от време на време да ги види. След като убили Никола, тя престанала да контактува с други хора и живеела доста самотно в града с правите улици. Виолета не искала да ходи там заради оная проклета местност, но Ралица идвала. Те понякога излизали заедно нагоре в парка, но близостта на гората ги натъжавала и затова повечето време си стояли вкъщи и си спомняли за отминалите щастливи години. Но то от това се състоял вече главно животът им — от спомени. Сега й се струва, че и той не бил кой знае колко лош, докато един ден… Случило се така, че в седми клас от училище наградили Радослав — той бил кръстен на баща й — за отличен успех с книга за пълния с героизъм живот на служителите от държавна сигурност. Той започнал да я чете още в училище и веднага разбрал, че в нея се описва как са заловили и разстреляли дядо му. Вечерта Радослав й показал книгата. Още щом я видяла, й прилошало. Авторът й бил същият следовател, който убил баща му. Момчето веднага я заразпитвало какво се е случило тогава. Тя се опитала да премълчи и тоя път, но била толкова разстроена, че не се сдържала и му разказала истината за семейството им. От този момент Радослав се променил неузнаваемо. Изгорил си пионерската връзка и започнал да бяга от часовете по история, а в осми клас — и от часовете по литература, защото иначе трябвало да изучава пролетарски поети и писатели, които за беда се учели точно в тоя клас. В комсомола го приели насила. Той отказал да вземе членската си книжка и това направила тя, защото не искала да го изключат от училище. Той дълго й се сърдил и се затворил още повече в себе си. Така изминали три години и Радослав вече завършвал, когато една вечер не се прибрал вкъщи. След три дни от милицията се обадили на майка му да си го прибере от моргата — били го застреляли на границата при опит да избяга в Гърция. Нямал документи и го разпознали само защото носел със себе си книгата на убиеца на баща си, а тя, естествено, била с дарствен надпис: „От педагогическия съвет на еди-кое си училище“, за да помни притежателят й от кого е тази поразяващо съдържателна награда. Майка му се сринала от тежка нервна криза и милостиво била прибрана в психодиспансера. Вместо нея в милицията отишла Виолета. Следователят й обяснил, че ако не бил надписът на книгата, племенникът й щял да последва съдбата на повечето бегълци като него — да го заровят някъде из горите край границата. А така може да са си помислили дори, че по погрешка са го застреляли — нали чете такава литература. Ето как тая книга му донесла накрая късмет — да е в обикновен, а не в незнаен безименен гроб.

— На другия ден, след като погребахме Радослав, намерих квартира при една приятелка и заживяхме у тях — завърши разказа си Виолета. — Малко преди да съборят Берлинската стена, след като бях чакала ред двайсет и три години, успях да си купя и тая гарсониерка. Може би сега ще разбереш защо не съм се омъжила. Докато бях млада, не ми остана време от работа и грижи. Освен това тогава нямаше желаещи да се оженят за дъщерята на народен враг. После вече не ми се искаше. Така си изтече животът ми. Вярно, сега уж нещата се промениха — уж има свобода на словото, уж изборите са свободни, а разправят, че и ние вече не сме длъжни да строим комунизма. Само че аз не вярвам на новите демократи. Сега е лесно — всеки се пише антикомунист. Пък и хора като мен вече няма как да бъдат свободни. Свободата е нещо друго, Божидаре. Тя е, докато съществува домът ти, докато можеш да избираш сам пътя си и докато са живи хората, които обичаш. Преди няколко месеца ни върнаха оная проклета къща, но аз не съм ходила дори да я видя. Могат ли въобще да ми върнат нещо? Да не би тая къща, дето е пълна само с горчиви спомени, да е домът ми? Бъдещето е вече затворено за мен, а почти всички, които обичах, са мъртви. Каква свобода мога да имам тогава? Сигурно да стоя заключена в миналото си.

Тя замълча.

— Ако има нещо, с което мога да ти помогна, само кажи, лельо Вили.

— Не, Божидаре. Всичко си имаме. На нашите години не ни трябва кой знае какво.

— Сестра ти жива ли е още?

— Да. Тя се съвзе. Само косата й съвсем побеля, а беше само на четиридесет. Изкара няколко тежки години, но накрая успя да стъпи на крака. Помогна й вярата — в нашето семейство всички сме вярващи. Ако почакаш, можеш да я видиш. На седемдесет е, но е още жизнена, дори повече от мен. В момента не е тук, защото ходи на работа.

— Хъ, каква работа на тия години?

— Сестра ми е висококвалифицирана бавачка, Божидаре. Знае два западни езика и много обича децата. Това родителите веднага го забелязват. Търсят я много, а и тя има нужда да е сред хора. Така си докарва и някой лев над пенсията.

— Тя каква пенсия получава?

— Съвсем мизерна. Нали ти казах, че не й даваха работа като жена на народен враг? Заради това и стажът й е малък. Сега зет ми вече не се води враг, поне официално. Но продължава да е мъртъв. Тя, като вдовица, трябваше да получава част от пенсията му. Но как да стане това, когато ония проклетници иззеха всички негови документи при обиските и после ги затриха. Сега не можем да докажем, че е имал стаж. И тя не получава нищо… Скоро попаднах по следите на оня следовател, който уби зет ми. Оказа се, че живее наблизо, в едно казанлъшко село. Исках да се срещна с него и да успея да науча поне къде е гробът на баща ми. Събирахме три месеца пари за бензин и накрая тръгнахме с колата на един приятел. Намерихме къщата му лесно — тя е една от най-личните в селото. Звъннахме и той излезе. На осемдесет години е, но няма да му дадеш и шейсет. Запазен, загладен… Позна ме веднага, но отказа дори да разговаря с мен. Както едно време. Даже кучетата му джафнаха два-три пъти и престанаха да ми обръщат внимание. Единственото, което успях да науча, е пенсията му. Тоя убиец получава осем пъти повече от сестра ми. Но нищо. Ние пък можем да държим главите си изправени и да гледаме всекиго в очите.

Божидар замълча. Нямаше какво да каже. Беше нелепо, беше си гавра, но пък беше съвсем в стила на тая държава, която познаваше. Тя се грижеше за децата си колкото проклета мащеха, но пък когато ги преследваше, го правеше от все сърце и докрай.

— Знаеш ли, хрумна ми нещо, лельо Вили — каза той след кратък размисъл. — От днес мога да добавям към вашите пенсии по петстотин долара всеки месец. Не са кой знае колко, но поне няма да мислите за най-необходимите неща.

— О, това са много пари, Божидаре. Благодаря ти, трогната съм, но няма нужда. По-добре ги запази за семейството си.

— Лельо Вили, не се притеснявай — за жена ми и децата ми има достатъчно пари. Едва ли някога ще ни потрябват повече. Имаше и някои други близки хора, на които исках да помагам, когато остареят. Те като вас бяха понесли много нещастия. Заради това се бях зарекъл да спечеля пари: да върна някогашното благополучие на семейството ни и… не знам, може би заради някакво възмездие за всички страдания, които бяха причинили на близките ми. Успях да изпълня първата част от обещанието си и сега сме богати, имаме къщи, земя, коли… всичко. Само че баща ми и леля ми вече ги няма. Напоследък все по-често се упреквам, че вместо да печеля тия проклети пари, е можело да съм повече заедно с тях. Можело е да се радваме и на това, което имахме. Но… не се получи. Затова искам поне малко да се грижа за вас. Не зная защо, но те чувствам някак много близка. Нека да ти помагам, докато мога. Моля те.

Когато го погледна, старата жена се беше просълзила.

— Наведи, се моето момче — каза тя и го целуна по челото. — Ти имаш златно сърце. Леля ти щеше да се гордее с теб. Дано Бог ти помага.

Божидар записа адреса, прегърна току-що намерената си нова леля и си тръгна.

По пътя на връщане отначало му беше доста тежко. Мислеше си за горяните, за Виолета, за баща си и неговата позабравена сестра. И за парите, които имаше. За какво му бяха те? Все едно — децата му вече можеха да живеят повече от добре и без тях, а за Радостина те въобще не представляваха ценност. Харчеше само за най-необходимото и трябваше две недели да я увещава да си купи една обикновена блузка или чифт обувки от някоя сезонна разпродажба. Трябваше да намери нещо друго, което да осмисли живота му. Кое беше то? Внезапно пак се сети за горяните. Те защо бяха станали такива? Да защитят нещо ценно за тях. Кое беше то — земята и имотите им ли? Или нещо по-абстрактно — вярата си, заветите на предците или правото да се разпореждат с живота си — въобще всичко, което тия тирани комунистите преследваха най-яростно. Или бяха тръгнали към Балкана просто от страх, че техните врагове ще ги окошарят и ще ги пратят да гният по затвори и лагери? Трудно беше да разбере кое е било от геройство, кое — от малодушие, и кое — от обикновен селски инат. Важното бе, че ги бяха изпоизловили и пратили — къде на заточение, къде направо на заколение. Народната власт тогава дълго беше показвала смъртоносното си жило. Избиването на първите от тях, разгласявано по вестници и радиа^[39] от новата котерия журнализци, е било повече от ясно предупреждение за останалите. Но те пак са тръгвали. По пътя на страданието. Към гората на обречените. До своите непонятни голготи. Защо? Има ли значение какъв е отговорът? Сигурно са били наясно какво ги чака. Едва ли са се надявали на милост от терористи, които избиваха от засада и не се спряха пред взривяването и на Божия храм. Така и става — и тях ги бяха разбили със страшна сила. Оцелелите изкараха две-три петилетки в каменните кариери и зад решетките, после бяха интернирани, след това успешно интегрирани^[40], а накрая още по-естествено и още по-успешно, може да се каже, дезинтегрирани. След четиридесет години шепата останали нещастници се бяха прегръщали с призрачна надежда, че на мъките им най-после е дошъл краят. И докато очакваха наивно, че едва ли не Господ е слязъл на земята и ще бъде въздадено всекиму неговото, пак ги бяха изпонатръшкали. Но то каква справедливост можеше да се очаква в държава, в която комунистите не бяха обявени за престъпници? Защо жертвите се надяваха на възмездие, когато техните палачи бяха отново на власт? Защото кой управляваше сега? Синовете и внуците или протежетата и хранените хора на ония, които измислиха пребиването с подръчен инструментариум на политическите си противници, инквизициите в карцерите, лагерите с каменоломни и, разбира се, преспапиетата за доносници. Да, пак ТЕ. Отвсякъде погледнато, горяните бяха загубили. Тоя път окончателно. Не можеше да разбере: някога повечето от тях са били заможни, а значи далновидни хора. Били са опора и надежда на държавата. Здравият й разум. Защо тогава през далечните сивосинкави дни на петдесет и първа бяха избрали оня път към планината? Защо? Чакай, чакай — помисли си Божидар, — какво каза накрая леля Вили? „Мога да държа главата си изправена и да гледам всекиго в очите.“ Това беше. Май единственото, което бяха спечелили, бе, че бяха запазили достойнството си. Може пък такава да е била кармата им. Да. Достойнството. Хубава дума.

Само че струва ли си човек да умре за това?

 

 

Не можа да си отговори, но пък имаше нова тема за разсъждения. Те едва ли щяха да заинтересуват някого, но това не го огорчаваше особено. Внезапно се сети и че по Нечия^[43] странна прищявка, точно в Сливен беше изкарал казармата. Беше набивал крак по плаца без дори да подозира, колко дълбока е връзката му с тоя град. „Навремето тук ми разказаха играта. Е, имаше си и положителни страни. Нали прозрях основните взаимоотношения в соца. На първо място какво трябва да правя, за да не ме накара сержантът да мия кенефите — подхилкна се той. — Но той ме научи и на доста хватки, дето цял живот ми вършат работа. Сега пак тук ми просветна откъде са се трупали облаците. Поне една част от тях. Имам вече и втора леля. Даже повече. Това си е духовна връзка. Вярно, че добавих и материален елемент, но това едва ли има значение“ — поклати глава инж. Къбоков. Внезапно някакъв джигит го задмина, демонстрирайки новата си беемве седмица, и за малко не се трясна в мирно пътуващия насреща му, излязъл сякаш от соцминалото москвич. Собственикът на антиката изкара с клаксона една дълга шофьорска на нахалника с бавареца, и Божидар видя в огледалото как отби край пътя да си плюе в пазвата. „Хъ, пак ми се размина. Сякаш Някой ме пази. Само че, по-добре да не предизвиквам съдбата. Това шосе е пълно с тъпанари, дето избиват комплекси. По-добре да не се разсейвам. Нали така ме учеше старшината, докато превземахме околните баири“ — подсмихна се отново той и за всеки случай намали до разрешените деветдесет… абе, сто — сто и десет километра. В Нова Загора спря да зареди. Помота се, поразгледа рафтовете с примамки за лекомислени пътници и отиде на касата да плати. Касиерката беше загърбила евентуалните си клиенти и нещо си говореше сама.

— Искам да платя на първа колонка — каза той.

— Не виждаш ли, че броя? — озъби му социалният елемент пред него, като че ли й беше аргатин.

— Виждам само гърба ви. Освен това не чувам добре и не успях да разбера какво си мърморите.

— Ми да си разбрал, аз какво съм виновна — продължи да злобее тъпачката пред него.

За момент си представи любимата си сцена от Шогун. Оная, където някакъв японски репей не се поклони под правилния ъгъл на своя даймио Ябу сама — така май се казваше самураят, той извади катаната и го обезглави с отмерено движение. После с нескрито задоволство се изпика върху главата на нахалника.^[44] Инж. Къбоков се почувства за кратко по-добре, след това видението отмина, той каза „Извинете“, плати припряно и остави на тая новозагорска кучка под форма на бакшиш равностойността на ония десет долара. Тя се стресна, опита се престорено да защити достойнството на професията и дори му каза „Довиждане“ с изненадващи зачатъци на чувства, които напомняха на човешки, но Божо не й обърна внимание. Пътьом се отби в тоалетната, пак си представи сцената и пусна водата. Качи се в колата, порови из жабката, намери един нелегален диск със стари италиански хитове, пъхна го в дивидито и засили звука. Докато слушаше първата песен, разсеяно помисли, че проклетата подвеждаща идея за равенството^[45] е една от фаталните злини, които пробутаха илюминатите и които оставиха в наследство комунистите, преди да се нанесат в новите си дворци и замъци. Защото лишиха обществено от структура, като го превърнаха в завистлива, мързелива, алчна и злобна, посредствена аморфна маса. Като женския урунгел от бензиностанцията или волейболистката от тъпата кръчма на идване и хилядите подобни, които унижаваха и тровеха живота на онези, до които в един нормален свят щяха да имат достъп само чинно приведени или поне угоднически усмихнати. Ядоса се малко, че не може да им сече главите, но после му мина. Замисли се отново за Мичев, за леля си Вили, за родителите си и за това какво странно нещо е животът. По някое време и тия мисли отлетяха и остана само музиката. Когато наближи Стара Загора, пригласяше на Роко Граната: O, mia bella mora, no, non mi lasciare.