Метаданни
Данни
- Серия
- Предградията на рая (4)
- Включено в книгата
- Година
- 2008 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
-
- Няма
- Характеристика
- Оценка
- 3,3 (× 15 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Корекция и форматиране
- bdimov (2021)
- Допълнителна редакция
- Кънчо Кънчев (2021)
Издание:
Автор: Кънчо Кънчев
Заглавие: Царството на кривите огледала
Издание: първо
Издател: ИК „Домино“
Град на издателя: Стара Загора
Година на издаване: 2008
Тип: роман
Националност: българска
Печатница: ИК „Жельо Учков“ — Ямбол
Излязла от печат: май 2008 г.
Художник: Иван Кирков
Коректор: Мария Димитрова
ISBN: 978-954-651-164-5
Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/12008
История
- — Добавяне
Глава XV
Блажени изгонените и битите заради правда, защото тяхно е царството небесно
В ранната вечер Матей стоеше на широката южна тераса на апартамента си и си мислеше, че да бъде собственик на вестник и негов главен редактор, е последното, което му се иска в момента. Другояче си беше представял той живота. Винаги беше искал да бъде писател, и то не какъв да е, а велик. Любовта му към литературата пролича още когато беше на три годинки. Родителите му бяха от бедно учителско семейство и харчеха половината от парите си да му купуват детски книжки с шарени картинки. А бяха тежки години и на много хора, в това число и на Матеевите родители, парите не стигаха дори за достатъчно дърва. Съвсем наясно с тежкото им положение, Матей издебна една сутрин, когато майка му излезе на пазар, взе всички книжки и големия панер за пране и се скри под масата. Когато майка му се върна, той гордо й показа панера, пълен догоре с шарени хартийки. „Ето, мамо — каза той, — виж колко подпалки съм ти приготвил. Ще икономисаме много пари.“ Но последвалите най-близки събития бяха му подсказали още тогава, че спонтанните действия и прибързаното им огласяване най-често са болезнени за тялото и душата. В началното училище Матей развиваше таланта си, като пишеше изпълнени с трепетни въздишки любовни писма на различни съученички. В повечето случаи от името на някой от съучениците си срещу дребно заплащане, обикновено в натура. Някъде в пети клас, като свидетелство за ранното си поетично съзряване, написа и първото си стихотворение, все още под влияние на Вазовото слово от предишния час по литература:
Ех, че… (цензурирано).
Искам да… (цензурирано).
После пък… (цензурирано).
И… (цензурирано).
Още тогава той почувства какво е да си неразбран от официалната критика. И това, защото беше талантлив и доблестно написа под произведението си, че е създадено в час по руски. Учителката му обаче не оцени нито първото, нито второто, опъна му ухото няколко пъти и го зашлеви — явно от яд, че в съветската литература няма нищо с подобна завладяваща искреност и изразна сила. Потресен от неразбирането на простолюдието и по-скоро от факта, че негови бездарни представители решават съдбините на талантливите и можещите, до края на прогимназията той не написа повече нищо.
В гимназията Матей започна творбата на живота си — роман приказка в седем части за живота на една рибка гупа. Той започваше така:
„Имаше някога една малка рибка гупа. Тя живееше в обществен аквариум от два кубика на един от последните етажи с обща тоалетна и чудесен изглед към гората от водорасли. Тя, по-точно той, защото рибката беше млад ерген, работеше в кантора за сортиране на тубифекси[2] и всички му предричаха голямо бъдеще.“
Поради обстоятелства от най-различен характер Матей не успя да продължи по-нататък романа. Но такава е често съдбата на великите произведения.
Като студент той се върна към поезията и творчеството му премина през няколко периода. Например през синия период той написа една поема[3], която не беше оценена — нито от редактор, нито от колеги, нито от никого.
Преглътнал страданието, Матей се разгърна истински през периода на соцреализма, от който остана програмното стихотворение:
Обущарско ателие.
До него — теле.
Позната картина от миналото.
Ние стоим на брега на шумящо море
и си спомняме за загиналите.
То за малко да просълзи една колежка, влязла с привилегии от АБПФК, но не стана работата.
Както младежките пъпки и космите под мишницата, не го отбягнаха и периодите на декадентски и дисидентски увлечения. Тогава той създаде потресаващото:
Виж как лети трамваят срещу релсите,
т.е. върху тях.
Долу пуританството на траверсите!
Да живее вечният страх.
През дисидентския период пък написа кристалния катрен
Ленин да се крие?
Лъжеш ти, дурак.
Ленин ще излезе
от жопата си пак.
Според познавачи, с изключителната находка на българо-руската рима „дурак — пак“, както и с любимото поетично руско съществително, членувано с български пълен член, този прелял от надежди катрен е едно от най-наситените и емоционално обагрени повествования със сразяващ отговор на клевета, с възхвала на нечия историческа роля, като химн за близостта на два братски народа, както и въобще. През онези години Матьо направи запомнящ се пробив и в текстовете за естрадни песни, от които се е запазил един цял куплет:
Червей дъждовен крачи в нощта.
Скитник греховен жвака в калта.
Тихо се ронят лист подир лист.
Фокстрот танцуват за тъжния глист.
Пълните с музика глаголи като ронят и особено жвака придават Яворова изразност на стиха, под чиято сила добиват Орфеево звучене и подчертано саксофонното „фокстрот“, и ярко морфологичното, природолюбиво съществително глист.[5]
Матей опита всичко. Написа дори три японски танки, които за жалост не са достигнали до нас. Те представляваха изненадваща акварелнопоетична картина на безсрамието, покварата и арогантността на младото поколение, изразена чрез преднамерено честата употреба на изключително циничното съществително куркума, което дори речниците на редакторските програми от началото на двайсет и първи век разпознаваха първоначално като две отделни думи. Цитираха го неговите близки, неговите приятели, а веднъж го бяха цитирали и на едно събрание, преди да го изключат за известно време от комсомола.
Най-вероятно напрежението на творчеството и свързаните с него душевни катарзиси и тежки запои го изчерпаха, защото в Атомната той изостави поезията и се залови с неблагодарната редакторска дейност на един обречен на конфискация стенвестник.
Когато разформироваха журналистическия им кръжец, Матей — без сам да осъзнава — закопня за собствен… бихме казали печатен орган, където наивно и тайно от самия себе си мислеше, че ще публикува каквото пожелае. Затова така се израдва, когато на Десети нахлуха хуните на демократщината, а заедно с тях — мътните потоци на свободното слово. Само за няколко месеца се появиха десетки вестници.[6] Три години той жадно четеше и трупаше първите им броеве в един шкаф. Успя да събере стотина, но сам съзнаваше колко далече е от пълната колекция. Необятно беше вестникарското море. Хубави времена бяха. Разказваха на народа неща, които всички знаят, изравяха безбройните срамни истории за строителите на социализма, плюеха комунистите, както и демократите — тези техни най-близки приятелски настроени врагове, и размахваха наточени литературни томахавки или раздаваха удари наляво и надясно с обикновени български, за съжаление главно метафорични секири.[7]
Много статии написа тогава и Матей. Най-напред в изчезналия вече „Учителско дело“, после в местния „Септември“, преименуван след Десети в „Стара Загора“ и закрит, също в първия опозиционен вестник в града „Южна поща“, продаден задкулисно от председателя на тукашния СДС и после закрит, в „Земеделско знаме“, в „Начало“, „Синя поща“, „7+7“ и даже в „Дебати“ — всички до един фалирали или закрити. От статия на статия неговото майсторство растеше, докато преди първите президентски избори достигна незавладявани дотогава в българската журналистика висоти[13].
„Хубаво пишех, майка му стара. Моите статии бяха къде-къде по-добри от онези антрефилета на Петьо Блъсков, ама на — той печаташе в «168 часа», а аз — в забутани провинциални вестничета. И в централния печат се появих, ама пак в периферията. А там кой да ме забележи? Тия тъпи софиянци само себе си признават“ — помисли си Матей.
Няма спор, тъпи си бяха. Въобще Матьо искаше да пише истината, при това по възможност честно. И го правеше майсторски. Ето защо така го заболя от думите на Божидар.
„Но той май е прав за вестника. Какво щеше да каже Валери? «И от искрица на душата лъжа е станал опашата.» Така си е. Кой знае в колко следващи живота ще изкупувам греховете си. Спечелих по нечестен начин най-малко петдесет хиляди[17] — помисли Матей. — Хъ, глупости, той само големият апартамент ми струваше толкова. Ами алфа ромеото? Ами обзавеждането? Ами това, дето всеки ден съм в «Распутин», сякаш е закусвалня, а?“
Че в момента вкъщи на тайно място под леглото държи още петдесет хилядарки, на Матей изобщо не му се мислеше. Да не говорим за онзи четвърт милион на срочен влог в КТБ. Посъбрал беше парици. Вървяха нещата. Изненадващо много представители на местния бизнес намираха рекламата във вестника за особено полезна. На моменти се образуваше опашка от мераклии.
„То това не е много… абе, не е баш съобразено със закона, ама, имах ли друг избор?“ — за пореден път се запита той и за пореден път си отговори: „Какъв избор, бе? Тия хиени от данъчното за малко да ме оглозгат“.
Хиените — мъжки и женски инспектор — го посетиха преди пет месеца. Уж бяха го предизвестили, а му се стори, че дойдоха някак си много ненадейно, изневиделица и, може да се каже, дибидюс изненадващо. Нахълтаха безцеремонно и още от вратата му поискаха амортизационната ведомост. Не баланса, не отчета за приходите и разходите, складовите разписки или поне уязвяващото всеки управител перо „представителни“, а точно тая проклета ведомост. Счетоводителката дори не почака шефът й да разпореди, а веднага я донесе с типичната за данъчни проверки подмазваческа готовност. Инспекторите се заровиха в нея и още в края на първия работен ден му представиха проекта си за ревизионен акт за левовата равностойност на петдесет хиляди долара неплатени данъци. Те отказаха да признаят ускорения му амортизационен план — за да се отърве от данък печалба, той беше амортизирал всички дълготрайни активи на фирмата за една година, защото беше прочел, че законът позволява. Сега церберите на хазната му обясниха колко дълбоко се е заблуждавал.
— Аз съм се консултирал с експерт-счетоводител — каза Матей с отпаднал глас.
— По този въпрос експертите са на различни мнения — отговори с участие мъжкият данъчен.
— Ми тогава ще обжалвам акта в съда — каза с отпаднал глас Матей.
— Нали знаете, че там актът може да попадне и при неподходящ съдия — отговори веднага инспекторката и се усмихна със съвсем неискрена симпатия. С чувствителната си журналистическа душа Матей нямаше как да не помисли, че е усмихната колкото бяла акула, която се кани да налапа млад, загубил се из океана тлъстичък тюлен. В добавка се сети и че на всичко отгоре в един от първите броеве на вестника се беше заял със симпатичния председател на съда. Ей така, само за това, че при ширещите се слухове за корупция на съдии, той „Не си е направил труда даже да изкоментира темата. А камо ли да се отчете пред народа“. Каквото задължение главата на старозагорското правосъдие, честно казано, нямаше. После на един коктейл оня му беше помахал приятелски с показалец и даже се беше позасмял — като добродушен начален учител, който засега не иска да се мори да опъва ухото на някакъв си… непослушко.
— А не можем ли да се разберем по някакъв начин? — попита Матей и погледна тия хиени с най-изразителния си поглед.
— Не. Такива неща не си и помисляйте — отговори с топъл глас мъжкия данъчен.
— Няма да подпиша такъв акт — заинати се Матей. — Искам да разговарям с вашия началник.
— Както искате — каза женският и го изгледа с големите си тъжни очи. Това месо можеше и да почака. Нямаше къде да избяга.
Матей можеше да предположи, че точно началникът е разпоредил акцията. Но нямаше откъде да знае, че всичко е организирано от майор Иванов по поръчение на местния шеф на „Мултикомп“. Цялата операция беше част от стратегията на свръхфирмата за поставяне в зависимост на масмедии „с доминиращо участие в медийното пространство“, както веднъж се изрази директорът на отдел „Пъблик рилейшънс“.
„Тоя е лесен“ — беше казал веднага Митко Динята, щом стана дума за „Загорска поща“. Работата наистина беше проста: в ония плодотворни за разузнавачите години шефът на данъчното Ангел Серафимов, известен още и като Ачо Борсука, беше написал доста материал под псевдонима „Раев“ и под диктовката на Иванов още когато той беше напет капитан. И понеже майор Иванов обичаше да работи със стари сътрудници, експерт-счетоводителят, когото горещо препоръча на Матей неговият съдружник Миньо Чука, беше от същата неразпадаща се група. Така данъчните предварително знаеха „от информация, изтекла по неназоваеми канали“, че могат да притиснат Матей с приетите от него спорни амортизационни отчисления. А той ги беше направил точно по съвета на експерт-счетоводителя си. Беше се намърдал с двата крака в капана. На другия ден шефът на данъчното отказа да разговаря с него, докато трае проверката. Хиените дойдоха следобед и веднага заръфаха още топлото фирмено тяло. Този път откриха, че той е плащал и хонорари на Чука без договор.
— Можем да преглътнем амортизационната ти ведомост — изрази се на хиенски мъжът, — но разходи за хонорари без граждански договор няма да признаем.
— Но той нали е съдружник. Подписал е дружествения договор, който играе същата роля — опита се да се хване Матей за спасителна сламка.
— Съдружник или не, граждански договор за възложената работа трябва да има. Щом няма, разходът не се признава. Тъй че дължимият данък в този случай става около триста хиляди лева. Ако искате, ние ще изготвим ревизионния акт за по-малката сума. Ще го подпишете и вашият екземпляр ще остане при нас. Щом изтече петнайсетдневният срок, в който можете да обжалвате, ще ви го връчим.
— Ами ако откажа?
— Тогава остава първият вариант. Него ако искате, го обжалвайте. Ние ще ви запорираме сметките, а ако се опитате да ни играете номера с откриването на нови или нещо подобно, ще ви вкараме в затвора. Нали се сещате кой е председателят на Окръжния съд? — услужливо му напомни данъчният изнудвач.
Във втория вариант Матьо задлъжняваше с десетина хиляди долара — горе-долу колкото струваше вече алфа ромеото или колкото примерно половината мебелировка на офиса. Но не бяха петдесет хилядарки. Можеше да продава или да се раздели с една от петте стоплящи душата пачки зелени банкноти, които пазеше с такава любов и съгласно традицията в един голям буркан от туршия под леглото. От тази мисъл му стана толкова тежко, колкото му беше в четвърто отделение, когато един батко хулиган му взе пълна торбичка с белички стотинки, които бе събирал маса време от игри на „обиранка“ в махалата, за да си купи тротинетка. Матей извика съдружника си и му изплака проблемите си. Чука веднага се зае да търси връзки. Само след час в офиса дойде леко оплешивял, недразнещо пълничък тип със сивосинкави студени очи, който се представи по военному като „адвокат Иванов“. Той изслуша внимателно разказа му, без да си води бележки, и каза:
— Задачата е трудна, но не е невъзможна. За следващото им идване трябва да сме готови. Ти привидно ще се съгласиш и докато разговаряте, ще запишем целия пазарлък. Вярно е, че записът няма да има доказателствена сила в съда, но и да го изпраскаме във вестника ти — така се изрази той, — няма да е малка заплаха. Да видим какво ще избере техният началник — мирните преговори с приемлив за нас край или скандала в медиите с последващо профилактично уволнение. Началниците му са играчи и няма да рискуват — неговите подчинени могат да не издържат и да се разприказват. Кой знае още колко такива случаи като твоя има.
Матей се реши бързо и адвокатът пое нещата в свои ръце. През останалите няколко часа до вечерта офисът на вестника беше осеян с подслушвателни устройства така, че заприлича на апартамент за презавербуване на американски агенти в прочутия нявга хотел Россия. Докато слушаше как си говорят с техника, на Матей му мина през ум, че адвокат Иванов има изненадващо дълбоки познания по тая несвойствена за професията му материя, и го попита откъде. Но той му отговори, че още като ученик е бил радиолюбител, и всичко си дойде на място. На другия ден записаха тайно разговора. Записът на касетата беше станал сякаш е правен в студио и съвсем ясно се чуваше как данъчните служители му обясняват отново какво ще направят, как безочливо го изнудват да наруши закона, а също, че началникът им, как иначе, знае за акцията и че това откровено мошеничество си е баш по негово нареждане. Адвокатът прибра оригинала, като остави на Матей копие, което направи пред очите му. После нещата тръгнаха към подобрение. Данъчните подвиха опашки и повече не дойдоха. Матей разговаря с Ангел Серафимов в неговия кабинет. Шефът на данъчното едва сдържаше яда си и му каза, че му прави отстъпка само заради това че е такъв добър приятел на адвоката му. Каза му също, че един ден тоя въжеиграч може и да не му е адвокат и тогава ще му върне всичко с лихвите. Тази възможност стресна Матей, но той се опита да се успокои, че има резервно копие. Като се върна в офиса, първо пусна касетата. Чувството му за опасност не го беше излъгало — на нея нямаше никакъв запис. Вечерта, преди да заспи, някъде и за малко му проблесна, че през целия разговор шефът на данъчното все казваше безлично „адвоката ти“ и нито веднъж не спомена името му. Мина му през ум, че не е чиста тая работа. После Матьо заспа.
От този ден адвокат Иванов неусетно, но трайно се настани в пълния с творчески обрати и данъчни изненади живот на вестника. Отначало изразяваше предпазливо мнение за заглавията, после все по-уверено се намесваше в начина на списване и в подбора на материали. Матей първоначално се дразнеше, но после с изненада установи, че откакто новият им партньор се е намесил, оборотът се е вдигнал два пъти. Кой да има нещо против два пъти приходи в повече. Когато един ден Матей се сети да попита какво е станало с оригинала от разговора, адвокатът му отвърна: „Как какво — унищожих го. Събитието вече е минало. Да не искаш с него да търгуваш с данъчните? Не знам как ще го приемат те, но за съда това ще е чиста форма на изнудване. Ще ти дадат поне три годинки. Въобще забрави за тоя криминален етюд. Ако искаш да успееш, опирай се на мен. Не се занимавай с материи, които не са ти ясни. Между другото, имам един билет в повече за концерта на Кондьо и Доли[18]. Искаш ли?“ „Не, беше му отговорил Матьо. Аз наша чалга и сръбски маанета не обичам.“ „Не си прав. Народът ги харесва. А нали знаеш — глас народен, глас Божи“ — защити адвокат Иванов божествения произход на това възлюбено от масите музикално явление. „Гласът на Бога е само Неговият глас“ — озъби му се веднага Матей, който беше чувал тази реплика от Божо. „Ти да не си вярващ?“ — подсмихна се адвокатът му. „Вярващ съм“ — продължи определено нехристиянски Матьо. „Добре, бе. Ще го имам предвид за в бъдеще. Само да не стане така, че мен да ме няма, а Господ да ти откаже.“ — каза новият му душеприказчик и Матей си помисли, че ще е по-добре да се уповава на Бога, отколкото на това бивше ченге. А най-добре — на себе си.
Още на другия ден главният редактор на „Загорска поща“ потърси връзки с инспектора от данъчното. И тук-там — успя да намери. Поговориха си на житейски теми, намериха общи познати и сходни възгледи за живота, и в създадената обстановка на доверие му предложи изгоден дългосрочен контракт. Отначало данъчният инспектор малко обидено отказа, но после, трогнат от искрените приятелски чувства на Матей и още по-приятелски предложената, радваща сърцето сума, се съгласи. Той отдавна извършваше подобни дискретни услуги в сянката на една счетоводна къща. Матьо се включи към нейните клиентите и започна да получава необходимите като въздуха и слънцето за всеки бизнесмен лоцмански консултации как да заобикаля видимите и невидими скали, с които е пълно българското фирмено плавателно пространство.
Така данъчната хиена беше опитомена и се превърна в кротко, полезно домашно животно.
„Ама че бях фантазьор — помисли си Матей. — Независим вестник. Глупости. По-добре да бях станал дистрибутор на прах за пране. Или на памперси за възрастни. Пунтово е, а и там се въртят милиарди. С услугите на моя адвокат и със съветите на данъчния ми консултант щях да съм вече милионер. Хъ, абе аз що да не започна да ходя поне на концерти на дивите на поп фолка. Утре идват Орхан Мурад и Екстра Нина[19]. Във вестника го пише.“
Той все още не си даваше сметка, че отдавна е, както казваше Божо, „в цъфтящия отровен бранш на съсипващата и последните остатъци от държавността ни идиотска масмедийна чалга“.