В ранната вечер Матей стоеше на широката южна тераса на апартамента си и си мислеше, че да бъде собственик на вестник и негов главен редактор, е последното, което му се иска в момента. Другояче си беше представял той живота. Винаги беше искал да бъде писател, и то не какъв да е, а велик. Любовта му към литературата пролича още когато беше на три годинки. Родителите му бяха от бедно учителско семейство и харчеха половината от парите си да му купуват детски книжки с шарени картинки. А бяха тежки години и на много хора, в това число и на Матеевите родители, парите не стигаха дори за достатъчно дърва. Съвсем наясно с тежкото им положение, Матей издебна една сутрин, когато майка му излезе на пазар, взе всички книжки и големия панер за пране и се скри под масата. Когато майка му се върна, той гордо й показа панера, пълен догоре с шарени хартийки. „Ето, мамо — каза той, — виж колко подпалки съм ти приготвил. Ще икономисаме много пари.“ Но последвалите най-близки събития бяха му подсказали още тогава, че спонтанните действия и прибързаното им огласяване най-често са болезнени за тялото и душата. В началното училище Матей развиваше таланта си, като пишеше изпълнени с трепетни въздишки любовни писма на различни съученички. В повечето случаи от името на някой от съучениците си срещу дребно заплащане, обикновено в натура. Някъде в пети клас, като свидетелство за ранното си поетично съзряване, написа и първото си стихотворение, все още под влияние на Вазовото слово от предишния час по литература:

Ех, че… (цензурирано).

Искам да… (цензурирано).

После пък… (цензурирано).

И… (цензурирано).

Още тогава той почувства какво е да си неразбран от официалната критика. И това, защото беше талантлив и доблестно написа под произведението си, че е създадено в час по руски. Учителката му обаче не оцени нито първото, нито второто, опъна му ухото няколко пъти и го зашлеви — явно от яд, че в съветската литература няма нищо с подобна завладяваща искреност и изразна сила. Потресен от неразбирането на простолюдието и по-скоро от факта, че негови бездарни представители решават съдбините на талантливите и можещите, до края на прогимназията той не написа повече нищо.

В гимназията Матей започна творбата на живота си — роман приказка в седем части за живота на една рибка гупа. Той започваше така:

„Имаше някога една малка рибка гупа. Тя живееше в обществен аквариум от два кубика на един от последните етажи с обща тоалетна и чудесен изглед към гората от водорасли. Тя, по-точно той, защото рибката беше млад ерген, работеше в кантора за сортиране на тубифекси^[2] и всички му предричаха голямо бъдеще.“

Поради обстоятелства от най-различен характер Матей не успя да продължи по-нататък романа. Но такава е често съдбата на великите произведения.

Като студент той се върна към поезията и творчеството му премина през няколко периода. Например през синия период той написа една поема^[3], която не беше оценена — нито от редактор, нито от колеги, нито от никого.

Преглътнал страданието, Матей се разгърна истински през периода на соцреализма, от който остана програмното стихотворение:

Обущарско ателие.

До него — теле.

Позната картина от миналото.

Ние стоим на брега на шумящо море

и си спомняме за загиналите.

То за малко да просълзи една колежка, влязла с привилегии от АБПФК, но не стана работата.

Както младежките пъпки и космите под мишницата, не го отбягнаха и периодите на декадентски и дисидентски увлечения. Тогава той създаде потресаващото:

Виж как лети трамваят срещу релсите,

т.е. върху тях.

Долу пуританството на траверсите!

Да живее вечният страх.

През дисидентския период пък написа кристалния катрен

Ленин да се крие?

Лъжеш ти, дурак.

Ленин ще излезе

от жопата си пак.

Според познавачи, с изключителната находка на българо-руската рима „дурак — пак“, както и с любимото поетично руско съществително, членувано с български пълен член, този прелял от надежди катрен е едно от най-наситените и емоционално обагрени повествования със сразяващ отговор на клевета, с възхвала на нечия историческа роля, като химн за близостта на два братски народа, както и въобще. През онези години Матьо направи запомнящ се пробив и в текстовете за естрадни песни, от които се е запазил един цял куплет:

Червей дъждовен крачи в нощта.

Скитник греховен жвака в калта.

Тихо се ронят лист подир лист.

Фокстрот танцуват за тъжния глист.

Пълните с музика глаголи като ронят и особено жвака придават Яворова изразност на стиха, под чиято сила добиват Орфеево звучене и подчертано саксофонното „фокстрот“, и ярко морфологичното, природолюбиво съществително глист.^[5]

Матей опита всичко. Написа дори три японски танки, които за жалост не са достигнали до нас. Те представляваха изненадваща акварелнопоетична картина на безсрамието, покварата и арогантността на младото поколение, изразена чрез преднамерено честата употреба на изключително циничното съществително куркума, което дори речниците на редакторските програми от началото на двайсет и първи век разпознаваха първоначално като две отделни думи. Цитираха го неговите близки, неговите приятели, а веднъж го бяха цитирали и на едно събрание, преди да го изключат за известно време от комсомола.

Най-вероятно напрежението на творчеството и свързаните с него душевни катарзиси и тежки запои го изчерпаха, защото в Атомната той изостави поезията и се залови с неблагодарната редакторска дейност на един обречен на конфискация стенвестник.

Когато разформироваха журналистическия им кръжец, Матей — без сам да осъзнава — закопня за собствен… бихме казали печатен орган, където наивно и тайно от самия себе си мислеше, че ще публикува каквото пожелае. Затова така се израдва, когато на Десети нахлуха хуните на демократщината, а заедно с тях — мътните потоци на свободното слово. Само за няколко месеца се появиха десетки вестници.^[6] Три години той жадно четеше и трупаше първите им броеве в един шкаф. Успя да събере стотина, но сам съзнаваше колко далече е от пълната колекция. Необятно беше вестникарското море. Хубави времена бяха. Разказваха на народа неща, които всички знаят, изравяха безбройните срамни истории за строителите на социализма, плюеха комунистите, както и демократите — тези техни най-близки приятелски настроени врагове, и размахваха наточени литературни томахавки или раздаваха удари наляво и надясно с обикновени български, за съжаление главно метафорични секири.^[7]

Много статии написа тогава и Матей. Най-напред в изчезналия вече „Учителско дело“, после в местния „Септември“, преименуван след Десети в „Стара Загора“ и закрит, също в първия опозиционен вестник в града „Южна поща“, продаден задкулисно от председателя на тукашния СДС и после закрит, в „Земеделско знаме“, в „Начало“, „Синя поща“, „7+7“ и даже в „Дебати“ — всички до един фалирали или закрити. От статия на статия неговото майсторство растеше, докато преди първите президентски избори достигна незавладявани дотогава в българската журналистика висоти^[13].

„Хубаво пишех, майка му стара. Моите статии бяха къде-къде по-добри от онези антрефилета на Петьо Блъсков, ама на — той печаташе в «168 часа», а аз — в забутани провинциални вестничета. И в централния печат се появих, ама пак в периферията. А там кой да ме забележи? Тия тъпи софиянци само себе си признават“ — помисли си Матей.

Няма спор, тъпи си бяха. Въобще Матьо искаше да пише истината, при това по възможност честно. И го правеше майсторски. Ето защо така го заболя от думите на Божидар.

„Но той май е прав за вестника. Какво щеше да каже Валери? «И от искрица на душата лъжа е станал опашата.» Така си е. Кой знае в колко следващи живота ще изкупувам греховете си. Спечелих по нечестен начин най-малко петдесет хиляди^[17] — помисли Матей. — Хъ, глупости, той само големият апартамент ми струваше толкова. Ами алфа ромеото? Ами обзавеждането? Ами това, дето всеки ден съм в «Распутин», сякаш е закусвалня, а?“

Че в момента вкъщи на тайно място под леглото държи още петдесет хилядарки, на Матей изобщо не му се мислеше. Да не говорим за онзи четвърт милион на срочен влог в КТБ. Посъбрал беше парици. Вървяха нещата. Изненадващо много представители на местния бизнес намираха рекламата във вестника за особено полезна. На моменти се образуваше опашка от мераклии.

„То това не е много… абе, не е баш съобразено със закона, ама, имах ли друг избор?“ — за пореден път се запита той и за пореден път си отговори: „Какъв избор, бе? Тия хиени от данъчното за малко да ме оглозгат“.

Хиените — мъжки и женски инспектор — го посетиха преди пет месеца. Уж бяха го предизвестили, а му се стори, че дойдоха някак си много ненадейно, изневиделица и, може да се каже, дибидюс изненадващо. Нахълтаха безцеремонно и още от вратата му поискаха амортизационната ведомост. Не баланса, не отчета за приходите и разходите, складовите разписки или поне уязвяващото всеки управител перо „представителни“, а точно тая проклета ведомост. Счетоводителката дори не почака шефът й да разпореди, а веднага я донесе с типичната за данъчни проверки подмазваческа готовност. Инспекторите се заровиха в нея и още в края на първия работен ден му представиха проекта си за ревизионен акт за левовата равностойност на петдесет хиляди долара неплатени данъци. Те отказаха да признаят ускорения му амортизационен план — за да се отърве от данък печалба, той беше амортизирал всички дълготрайни активи на фирмата за една година, защото беше прочел, че законът позволява. Сега церберите на хазната му обясниха колко дълбоко се е заблуждавал.

— Аз съм се консултирал с експерт-счетоводител — каза Матей с отпаднал глас.

— По този въпрос експертите са на различни мнения — отговори с участие мъжкият данъчен.

— Ми тогава ще обжалвам акта в съда — каза с отпаднал глас Матей.

— Нали знаете, че там актът може да попадне и при неподходящ съдия — отговори веднага инспекторката и се усмихна със съвсем неискрена симпатия. С чувствителната си журналистическа душа Матей нямаше как да не помисли, че е усмихната колкото бяла акула, която се кани да налапа млад, загубил се из океана тлъстичък тюлен. В добавка се сети и че на всичко отгоре в един от първите броеве на вестника се беше заял със симпатичния председател на съда. Ей така, само за това, че при ширещите се слухове за корупция на съдии, той „Не си е направил труда даже да изкоментира темата. А камо ли да се отчете пред народа“. Каквото задължение главата на старозагорското правосъдие, честно казано, нямаше. После на един коктейл оня му беше помахал приятелски с показалец и даже се беше позасмял — като добродушен начален учител, който засега не иска да се мори да опъва ухото на някакъв си… непослушко.

— А не можем ли да се разберем по някакъв начин? — попита Матей и погледна тия хиени с най-изразителния си поглед.

— Не. Такива неща не си и помисляйте — отговори с топъл глас мъжкия данъчен.

— Няма да подпиша такъв акт — заинати се Матей. — Искам да разговарям с вашия началник.

— Както искате — каза женският и го изгледа с големите си тъжни очи. Това месо можеше и да почака. Нямаше къде да избяга.

Матей можеше да предположи, че точно началникът е разпоредил акцията. Но нямаше откъде да знае, че всичко е организирано от майор Иванов по поръчение на местния шеф на „Мултикомп“. Цялата операция беше част от стратегията на свръхфирмата за поставяне в зависимост на масмедии „с доминиращо участие в медийното пространство“, както веднъж се изрази директорът на отдел „Пъблик рилейшънс“.

„Тоя е лесен“ — беше казал веднага Митко Динята, щом стана дума за „Загорска поща“. Работата наистина беше проста: в ония плодотворни за разузнавачите години шефът на данъчното Ангел Серафимов, известен още и като Ачо Борсука, беше написал доста материал под псевдонима „Раев“ и под диктовката на Иванов още когато той беше напет капитан. И понеже майор Иванов обичаше да работи със стари сътрудници, експерт-счетоводителят, когото горещо препоръча на Матей неговият съдружник Миньо Чука, беше от същата неразпадаща се група. Така данъчните предварително знаеха „от информация, изтекла по неназоваеми канали“, че могат да притиснат Матей с приетите от него спорни амортизационни отчисления. А той ги беше направил точно по съвета на експерт-счетоводителя си. Беше се намърдал с двата крака в капана. На другия ден шефът на данъчното отказа да разговаря с него, докато трае проверката. Хиените дойдоха следобед и веднага заръфаха още топлото фирмено тяло. Този път откриха, че той е плащал и хонорари на Чука без договор.

— Можем да преглътнем амортизационната ти ведомост — изрази се на хиенски мъжът, — но разходи за хонорари без граждански договор няма да признаем.

— Но той нали е съдружник. Подписал е дружествения договор, който играе същата роля — опита се да се хване Матей за спасителна сламка.

— Съдружник или не, граждански договор за възложената работа трябва да има. Щом няма, разходът не се признава. Тъй че дължимият данък в този случай става около триста хиляди лева. Ако искате, ние ще изготвим ревизионния акт за по-малката сума. Ще го подпишете и вашият екземпляр ще остане при нас. Щом изтече петнайсетдневният срок, в който можете да обжалвате, ще ви го връчим.

— Ами ако откажа?

— Тогава остава първият вариант. Него ако искате, го обжалвайте. Ние ще ви запорираме сметките, а ако се опитате да ни играете номера с откриването на нови или нещо подобно, ще ви вкараме в затвора. Нали се сещате кой е председателят на Окръжния съд? — услужливо му напомни данъчният изнудвач.

Във втория вариант Матьо задлъжняваше с десетина хиляди долара — горе-долу колкото струваше вече алфа ромеото или колкото примерно половината мебелировка на офиса. Но не бяха петдесет хилядарки. Можеше да продава или да се раздели с една от петте стоплящи душата пачки зелени банкноти, които пазеше с такава любов и съгласно традицията в един голям буркан от туршия под леглото. От тази мисъл му стана толкова тежко, колкото му беше в четвърто отделение, когато един батко хулиган му взе пълна торбичка с белички стотинки, които бе събирал маса време от игри на „обиранка“ в махалата, за да си купи тротинетка. Матей извика съдружника си и му изплака проблемите си. Чука веднага се зае да търси връзки. Само след час в офиса дойде леко оплешивял, недразнещо пълничък тип със сивосинкави студени очи, който се представи по военному като „адвокат Иванов“. Той изслуша внимателно разказа му, без да си води бележки, и каза:

— Задачата е трудна, но не е невъзможна. За следващото им идване трябва да сме готови. Ти привидно ще се съгласиш и докато разговаряте, ще запишем целия пазарлък. Вярно е, че записът няма да има доказателствена сила в съда, но и да го изпраскаме във вестника ти — така се изрази той, — няма да е малка заплаха. Да видим какво ще избере техният началник — мирните преговори с приемлив за нас край или скандала в медиите с последващо профилактично уволнение. Началниците му са играчи и няма да рискуват — неговите подчинени могат да не издържат и да се разприказват. Кой знае още колко такива случаи като твоя има.

Матей се реши бързо и адвокатът пое нещата в свои ръце. През останалите няколко часа до вечерта офисът на вестника беше осеян с подслушвателни устройства така, че заприлича на апартамент за презавербуване на американски агенти в прочутия нявга хотел Россия. Докато слушаше как си говорят с техника, на Матей му мина през ум, че адвокат Иванов има изненадващо дълбоки познания по тая несвойствена за професията му материя, и го попита откъде. Но той му отговори, че още като ученик е бил радиолюбител, и всичко си дойде на място. На другия ден записаха тайно разговора. Записът на касетата беше станал сякаш е правен в студио и съвсем ясно се чуваше как данъчните служители му обясняват отново какво ще направят, как безочливо го изнудват да наруши закона, а също, че началникът им, как иначе, знае за акцията и че това откровено мошеничество си е баш по негово нареждане. Адвокатът прибра оригинала, като остави на Матей копие, което направи пред очите му. После нещата тръгнаха към подобрение. Данъчните подвиха опашки и повече не дойдоха. Матей разговаря с Ангел Серафимов в неговия кабинет. Шефът на данъчното едва сдържаше яда си и му каза, че му прави отстъпка само заради това че е такъв добър приятел на адвоката му. Каза му също, че един ден тоя въжеиграч може и да не му е адвокат и тогава ще му върне всичко с лихвите. Тази възможност стресна Матей, но той се опита да се успокои, че има резервно копие. Като се върна в офиса, първо пусна касетата. Чувството му за опасност не го беше излъгало — на нея нямаше никакъв запис. Вечерта, преди да заспи, някъде и за малко му проблесна, че през целия разговор шефът на данъчното все казваше безлично „адвоката ти“ и нито веднъж не спомена името му. Мина му през ум, че не е чиста тая работа. После Матьо заспа.

От този ден адвокат Иванов неусетно, но трайно се настани в пълния с творчески обрати и данъчни изненади живот на вестника. Отначало изразяваше предпазливо мнение за заглавията, после все по-уверено се намесваше в начина на списване и в подбора на материали. Матей първоначално се дразнеше, но после с изненада установи, че откакто новият им партньор се е намесил, оборотът се е вдигнал два пъти. Кой да има нещо против два пъти приходи в повече. Когато един ден Матей се сети да попита какво е станало с оригинала от разговора, адвокатът му отвърна: „Как какво — унищожих го. Събитието вече е минало. Да не искаш с него да търгуваш с данъчните? Не знам как ще го приемат те, но за съда това ще е чиста форма на изнудване. Ще ти дадат поне три годинки. Въобще забрави за тоя криминален етюд. Ако искаш да успееш, опирай се на мен. Не се занимавай с материи, които не са ти ясни. Между другото, имам един билет в повече за концерта на Кондьо и Доли^[18]. Искаш ли?“ „Не, беше му отговорил Матьо. Аз наша чалга и сръбски маанета не обичам.“ „Не си прав. Народът ги харесва. А нали знаеш — глас народен, глас Божи“ — защити адвокат Иванов божествения произход на това възлюбено от масите музикално явление. „Гласът на Бога е само Неговият глас“ — озъби му се веднага Матей, който беше чувал тази реплика от Божо. „Ти да не си вярващ?“ — подсмихна се адвокатът му. „Вярващ съм“ — продължи определено нехристиянски Матьо. „Добре, бе. Ще го имам предвид за в бъдеще. Само да не стане така, че мен да ме няма, а Господ да ти откаже.“ — каза новият му душеприказчик и Матей си помисли, че ще е по-добре да се уповава на Бога, отколкото на това бивше ченге. А най-добре — на себе си.

Още на другия ден главният редактор на „Загорска поща“ потърси връзки с инспектора от данъчното. И тук-там — успя да намери. Поговориха си на житейски теми, намериха общи познати и сходни възгледи за живота, и в създадената обстановка на доверие му предложи изгоден дългосрочен контракт. Отначало данъчният инспектор малко обидено отказа, но после, трогнат от искрените приятелски чувства на Матей и още по-приятелски предложената, радваща сърцето сума, се съгласи. Той отдавна извършваше подобни дискретни услуги в сянката на една счетоводна къща. Матьо се включи към нейните клиентите и започна да получава необходимите като въздуха и слънцето за всеки бизнесмен лоцмански консултации как да заобикаля видимите и невидими скали, с които е пълно българското фирмено плавателно пространство.

Така данъчната хиена беше опитомена и се превърна в кротко, полезно домашно животно.

„Ама че бях фантазьор — помисли си Матей. — Независим вестник. Глупости. По-добре да бях станал дистрибутор на прах за пране. Или на памперси за възрастни. Пунтово е, а и там се въртят милиарди. С услугите на моя адвокат и със съветите на данъчния ми консултант щях да съм вече милионер. Хъ, абе аз що да не започна да ходя поне на концерти на дивите на поп фолка. Утре идват Орхан Мурад и Екстра Нина^[19]. Във вестника го пише.“

Той все още не си даваше сметка, че отдавна е, както казваше Божо, „в цъфтящия отровен бранш на съсипващата и последните остатъци от държавността ни идиотска масмедийна чалга“.

Бележки

[1] Надяваме се св. Матей да прости на автора, защото в оригинала е само „изгонените“. Това с „битите“ е едно от своеволните хрумвания на недисциплинирания му ум. Даже е споменавал, че така уж било в някакви неизвестни манускрипти на арамейски. Той армейски може и да е знаел от казармата. Ама чак пък арамейски… Не на нас с тия арменски пинизи. ↑

[2] Вид тънки червеи, храна за аквариумни рибки. ↑

[3] Поместваме я с незначителни съкращения от десетина — двайсет страници:

Червени,
          адски,
               кървави
                    отблясъци
обляха
     томително
               бдящата
                         снага
на
     оранжевия
          ден
и се разкапаха
               като круши
                         по небето,
което
          стоеше най-отгоре –
                         мръсно
като парцал
          за почистване
                    на
                    душата.

И тъй нанананататък…

Ето и края:

Крясък и вик.
Гаден бик.
Алкохолик.
Нумизматик.
…^[4]
Психоневропараноик.
Разкрачена шизофрения ме хваща
и тика в гърлото ми безкраен ужас,
и аз плюя парчета от раздрания си мозък.
Ръцете ми треперят
и изливат в устата ми
чаша блудкава надежда,
и парализиран гледам похотта,
която протяга косматия си крак
и стъпва на чистия чаршаф
на моите чувства.
Съвестта ми е пенсионирана!
Грабвам нож и го забивам
в девствената гръд на светлината
и тя се излива през дупките на пода
в мазето,
където
държим:
каците със саламура,
кюмюра,
кофите за боклук,
празия лук,
един кютюк
за отсичане
     главите на
               кокошки
и
                    патки,
лавици натрупани
със счупени кюпове,
тенджери празни
и др. разни.
И до този куп,
в специален кюп
с похлупак,
аз — един тъпак —
ще сложа светлината
в
мазата.

Тук под „светлината“ той, естествено, имаше предвид онова, на което тя е символ, т.е. истината, правдата и прочее. Красива метафора, съвсем подходяща за една мракобесна епоха. Точно в тая светлина можем да оценим редакторската проклетия и показното им нежелание да се приобщят към тая епична градация на кофите за боклук, празия лук и въпросния кютюк. А по онова време редактори, може да се каже, цял билюк. ↑

[4] По-нататък Матей изброява самоцелно няколко десетки рими като академик, астматик, аплик, арпаджик, ачик… без да ви отегчаваме, също болшевик, граматик, епилептик, лаик, психоаналитик, паралитик и пиротехник, разни измислени, като груповик, дипломатик, бомбастик и мискинлик, неправилни като „келешлик“, а също — вижте го, моля ви се — чик-чирик, бълник-бълник и бъзик-бъзик.

Абе, айсиктирик. ↑

[5] Не бива да се изпуска и един безспорен връх в творчеството му през онези години, а именно пролетната картина, описана с акварелна лекота и съчетана с изненадващо дълбоко познаване на българския бит и душевност, кондензирало в една потресаващо реалистична поанта:

Тревите вече избуяват

И здравец кипри си листата.

Все по и по-зелени стават

Под ласките на светлината.

И глогът също се събужда,

Защото ходя там по нужда.

↑

[6] Най-напред бяха „Свободен народ“, „Демокрация“ и „Народно земеделско знаме“. После „Ден“, „21 век“, „Начало“, „Подкрепа“, „Демократическо знаме“, „Български глас“, „Либерал“, „Нова ера“, „Реформа“, „Екополитика“ и още стотици, които отдавна никой не помни. И библиотеките вече почват да ги дават за захранване на фабриката в Костинброд. За какво тогава се изхабиха тия нам колко милиона тона хартия? И за какво изобщо беше всичко? ↑

[7] В един-два от броевете си няколко вестника дори споменаха със сдържана скръб и убитите Никола Петков, Кръстьо Пастухов, Димитър Търкаланов и още хиляди изтрепани като мухи от известния злодей Гошо Тарабата и верните му гавази. Споменаваха от време на време и Коста Лулчев, Трифон Кунев и още много, много други, изгасвали след Белене и Скравена без лъч на надежда и утеха в разгара на по-предния преходен период, недочакали дори развития социализъм. „Направете сега бърза анкета сред ония разгащени, подстригани като гладиатори и татуирани навсякъде с просташки рисунки и разкривени тъпанарски символи, накичени с обеци и всякакви дрънкулки по изпъкналите части млади представители на липсващото звено^[8] между маймуните и човека — написа в стил «Юлиан Вучков» в една по-късна статия Матей.^[9] Попитайте ги за кого от изброените поне са чували. После ги питайте какво изобщо знаят, освен да драскат простотии из социалните мрежи и да слушат идиотска чалга^[10], кючеци и тъп рап, и да търсят дрешки и секс по скъпарските си телефончета. Запитайте се и какво очаква царство с такива видиотени, непризнаващи ничий авторитет и въобще нищо, освен собствения си интерес, нахакани тъпи егоисти, за които пъченето и тарикатщините са основно занимание, а стремежът към канапчийска работа с много пари — жизнена философия. За десерт си задайте въпроса и дали това не е очаквано повторение в съвременен аранжимент на надписа отпреди 3000 години, цитиран преди глава XI от книга трета на великия К. К. или е вече сбъднатата, постигната най-после с много ТРУД мечта на нашите земни Владетели?“ ↑

[8] Според Гелето нямало нужда да се търсят липсващи звена между тия два вида, защото еволюция няма. Той не обича Дарвиновите теории. Но пък харесва първобитното общество, защото в него нямало лихвари. И било възможно притежаването на няколко женски. ↑

[9] Божидар се изгаври с един, който се пенеше, че ще се татуира където пожелае: „Татуирай си името на гъзъ — вика. — Да те подсещат как се казваш всеки път, когато… (цензурирано).“ Ами, такъв си е той — циник. Нали така каза и на оная рускиня — че бил от школата на дисидентите циници. Ама тя какви цици имаше, какво нещо. Голяма работа. ↑

[10] Той и Божо веднъж каза за чалгаджиите: „А решиш ли да вразумяваш или, не дай боже, да пречиш на такива идиоти, жална ти майка. Ако искаш доказвай, убеждавай, звезди от небето сваляй — няма да успееш. На народа това му дай — дълга кьорсофра, да вият чалга маанетата, а гювендиите да му се чекнат сладострастно и да му хвърлят подканящи гюбеци. Обича си ги той яките аванти и далавери, а после в кръчмата разгологъзените певачки да му пеят на ушенце простащини^[11] или да му друсат кючеци върху масата. В кръвта му е тая разюздана чалга. В душата му се ражда. Вътък му е. От времената на бай Алеко е така. Вече повече от век вилнее, но напоследък е заляла всичко. Цялото царство е прогизнало от тая мръсотия. От мен да знаеш: щом такава пълна отврат се е превърнала в символ на духа на цял народ, лошо му се пише. Освен ако Господ не реши друго.“

Само че, какво точно му се пише? Как да познаем какво е решил Господ?

Не каза. ↑

[11] Матей го формулира по-журналистически, в смисъл че ако сме в нещо на първо място, и то категорично, това е простащината на нашенската чалга. В нея имало повече дори от аналогичната субстанция в американските негърски филми^[12]. Това не може да бъде вярно и затова ние се разграничаваме. ↑

[12] Според Божо е „в сценариите на водещи образци от американски филми“, което не е чак толкова расистко и няма никаква сегрегация, а само малко изтънчена дискриминация. ↑

[13] Ето един пример от онези години:

ПРЕЗИДЕНТ ЗА ЛЕВ

Светът е потресен. Съюзът на независимите бръснари, говорещи английски, няма да има свой кандидат в президентските избори. Същата участ сполетя и Дружеството за борба срещу неделните проповеди и ранното оплешивяване. В замяна на това партията с най-дългото име — НПНТЧСПИТ (което така и никой не можа да каже какво означава), издигна свой кандидат — някой си… н’ам кой си, но за съжаление на всички той беше отхвърлен. Тежката криза, която се очерта пред българското президентопроизводство, бе преодоляна най-напред от кандидата на Свобкооппартията, г-н Митко Маринарски, който е стигнал до гишето за подаване на документи пеша, защото — както твърдят и неговите съселяни — никога не е имал кола и дори каруца. Друг от кандидатите — Кирил Комшев-Кирцата, обаятелна личност от световноизвестното с. Голямо Бучино, Пернишко, знае 14 (четиринайсет) професии, от които нито една като хората, и дори три сезона е работил на Черноморието като барман-фотограф или обратното. Не по-нисък е рейтингът и на представителя на БС(ДС)П — г-н Данчо Даначев. Той (както сам твърди) почти е написал документален роман за Бенковски и има почти готова пиеса за Левски — да не говорим за книгите, които отдавна с кани да напише. Очертава се един върлописмен кандидат-президент. След излизането от играта на дуета Кулеков-Бойчев най-големи надежди се възлагаха на кандидата от БИБИБИ (има много секси рими) г-н Жоржеско Ганчев. Той е бил световен шампион по сабля, а неговият тъст е бил президент на ЦУМ или нещо подобно. Говори се, че г-н Жоржеско си е говорил за политика със сина на шефа на полицията в Калифорния. Той се познава с Джон Вандекампф, виждал е Бруклинския мост и веднъж за малко да се запознае и с Жан Клод Ван Дам, но му се разминало с леки натъртвания. И ей богу, редакцията ни е последната, която можете да обвините, че Жорж дьо Ганч отпадна от единственото шоу преди панаира на Тодоровден. Историята ще осъди тая несправедливост, но ние трябва да гледаме напред. Най-сладка обаче е г-жа проф. Комсийка Георгиевна, която направо си призна, че се е кандидатирала, защото е безработна вече четиринайсет месеца.

Прочее, братя, подготвяйте се. Ние сме имали ювиги кан, император, султан, чуждоземен княз, учител и вожд, а също селски и обикновен цар. Ще изтърпим и първия директно избран президент.

Б.р. И Жоржеско вече е в строя.^[14] ↑

[14] Удивително е, че след толкова години (2015), всичко се случва точно както го е описал Матей. Ако вземем например Алеко — нали и той има някакви заслуги, но в неговото произведение имената звучат някак си по турски: Дочоолу, Гочоолу… Като Цочоолу. И това Ганю е съвсем пък неприемливо^[15]. Докато тук имената са си същите или с незначителни социологични променени. Излиза, че поне през последните двайсетина години М. П. е по-велик от А. К. И това не е само мое мнение. Самият той смята същото. ↑

[15] Как ви звучи неговото бай Ганьо? Туркофонско, нали? Много по-франкофонско, фанфаронско и мон фан за тарантонско е дьо Ганч. Само го чуйте: Дьо Ганч. Връхтъ. Това е името, което всички бихме искали да носим.

Като потвърждение на неговия необикновен талант, ето още две статии — за пълнота и да се отговори на въпроса без отговор „Защо?“.

ШЪ ИМ ЗАМРЪЗНЪТ УСМИВКИТЕ НА ЯПОНЦИТЕ

Индия е страна на хилядите пагоди. От географията знаем, че Норвегия е известна с хилядите си фиорди. Като кажем Швейцария, си представяме хиляди банкери. Или хиляди крави. За всяка държава можем да кажем, че е на хилядите еди-какво си: Испания — на хилядите тореадори, Франция — на хилядите сирена. Дори за такава държава като Япония, за която нищо не ми идва наум, може да се каже, че е на хилядите работливи японци.

И България заема гордо мястото си сред хилядниците: ние сме страна на хилядите партии.

Като гледам колко председатели, президенти, видни вождове и обикновени отговорни секретари се изредиха на екрана, си мисля, че опашката от желаещи е дълга поне от мръсносивия ни Бял дом до Софийската градска баня (вече изпразнена от съдържание). Голямо нещо сме. Ето, да вземем този, ухиления до ушите, с физиономия на президент на бръснарско сдружение. Веднага става ясно, че в политическото море той ще се разхожда като щъркел в локва. Дори самото му име вече звучи като съюз между Франция и България.

Ето и този, който се яви някога с черна тужурка — като близък приятел и сътрудник на Феликс Едмундович^[16]. Тогава той каза знаменателните думи „Ние няма да четем…“, след което каза нещо още по-знаменателно, само че_ аз го забравих. Но му вярвам безрезервно._

Гледам и нашия Дуче. Още като се появи на екрана, и в стаята замирисва на Бяло море. И на някои, както обича да се изразява, „наши западни покрайнини“. И като станем Велика България, да му мислят японците. След пет-шест месеца, като излезем от кризата и отново започнем да ядем фасул, ще видят те откъде изгрява слънцето, като ги задминем с рязък старт.

Прииждат спасителите на царството. Полковете на надеждата. Легионите на просперитета. Не видях само представители от блока на независимите теляци. Но предполагаме, че те ще дефилират точно в навечерието — за да е най-ярко впечатлението.

Боже мили… Предизборна България — страна на хилядите идиоти.

СВЕТОВЕН РЕКОРД

Най-после прелетяхме над летвата! След толкова години разочарования и напразни надежди световният рекорд по серсемлък е отново български. Възвърнаха си го здравите демократични сили. Какъв успех.

За първи път в света и за сто и седемнайсети път в България целокупната опозиция успя да се самопровали. Всички видяхме какви усилия ни струваше заветната разлика от 1% и каква цена трябваше да платим, за да успеем да претаковаме тези трийсет и няколко процента, които нещастно имахме в повече. Безспорен е приносът на земнеделците: за пръв път от времето на Стамболийски те няма да имат депутатин. Историята ще оцени и мъдрата политика на отцепилите се навреме радикали и либерали, които привлякоха към себе си стотици и дори може би десетки неориентирани полусоциалисти. Не зная какво щяхме да правим, ако не беше и Жорж дьо Ганч, който извади от строя основни единици на опозицията. Но както е известно, Париж си струва една литургия. Като си помисли човек — какви нови хоризонти, какви бляскави перспективи… И в този аспект можем само да се гордеем, че и нашата околия е в челните редици. Гита и Опан, тези неугасващи интелектуални огнища на марксизма-ленинизма, напомниха славните времена на 23-та. Гражданите на Стара Загора, прочути със здравия си селски разум, също не се посрамиха. В рамките на обновената родина всички социаллибералнационалрадикалдемократи ще творят единни — повече от всеки друг път и по-малко откогато и да било. Несъмнено това единство ще даде силен тласък на икономиката в такива важни раздели, като отглеждането на казанлъшки кратуни и производството на одрински пискюли. Всички са доволни, но най-доволни са социолозите. Безсънните нощи покрай изборите им дадоха най-сетне основния обществен закон: броят на комунистите в дадена община е пропорционален на отдалечеността й от Централната комисия, макар и с неясен засега коефициент. Същото важи и за връзката между затънтеността на една паланка и простотията на жителите й. Това е фундаментално откритие, с което ще влезем в пантеона на световната прогресивна мисъл.

Да живей България. ↑

[16] Феликс — предполагам, че вече го знаете, тоя масов убиец. Казват, че последните години го мъчил артритът или нещо подобно. Горкият човечец. Абе, я да не се преструвам. Дяволите да го мъчат него в казана. Ама да са някои съветски ударници, дето се натягат за височайша премия. Бригада стахановци от деветия кръг. Да го подпукат по гъза с пневмочуковете и с къртачите си. Да го видим тогава каква революционна песен ще запее.

Не, не бива така. Казва се „Бог да прости такива като него“. Както и нас също. ↑

[17] Тук ни дойде наум да отбележим, че когато главните герои говорят или си мислят за различни суми с неизяснен валутен характер, съгласно българските традиции, обикновено става дума за долари. И да не е така, кво от това? ↑

[18] Наши изпълнители от онова време на тая обичана от народа, бихме казали, музика. В английското издание тези имена да се сменят с възможно най-тъпите американски рапъри, в немското и руското — с оркестрови изпълнения на бойни маршове и нецензурирани похабные частушки съответно, а в ескимоското да се озвучат с боен рев на мъжки бели мечки, грухтене на моржове в полова зрялост и стържещи писъци на прегракнали чайки. В останалите да се избере чрез жребий изпълнители на сръбски или гръцки турбофолк. Най-добре Дара Бубамара. Ке у̀мрем за нея. ↑

[19] Виж предната забележка за Кондьо и Доли ↑

Към следващата част или към съдържанието

Кънчо Кънчев Царството на кривите огледала (5)

Метаданни

Данни

Царството на кривите огледала

Информация

История

Сваляне / Връзки

Глава XVБлажени изгонените и битите заради правда, защото тяхно е царството небесно

Кънчо Кънчев
Царството на кривите огледала (5)

Глава XV
Блажени изгонените и битите заради правда, защото тяхно е царството небесно