Най-сетне защо, по дяволите, не можахме да приключим по по-достоен начин тази глава от нашата история? Какво забравихме да направим? В какво сбъркахме? Или може би усилията ни просто са били безплодни и абсурдни?

Владимир Буковски

Money, money, money

Must be funny

In the rich men’s world…

Abba, „Money, money, money“ (всенародна песен)

Настъпи сряда, традиционният^[1] ден за работа на Балканите според сръбския фолклор, и към девет Божидар отиде в Централната балканска борса.

Известно е, че борсите са неотменна характеристика на капитализма. Най-напред, естествено, е експлоатацията на човека от човека, Homo homini lupus/lepus^[2] и тям подобни. На второ, ако не на първо място е най-видимият резултат от тази безчовечна експлоатация: бленуваните по тия земи цял половин век супермаркети, фрашкани със стоки като пещери от веригата „Али Баба“. Трета поред е агресивната международна същност на капитализма, каквото и да означава това, а на четвърто място идват борсите. Пълните с компютри и ръкомахащи брокери зали, непонятните и завладяващи като аржентински сериал борсови игри, великата обединяваща идея на внезапното забогатяване — ей така, от нищото, сладкият момент на прецакването, разоряването за броени часове, след което потърпевшите приключват житейския си път по някакъв любим на всички борсови играчи способ — например като се хвърлят от специално подбран етаж на небостъргача с офисите на брокерите, всичко това съставя четвъртата и затова най-важна характерна черта на капитализма.

В духа на възрожденските традиции старозагорската борса се помещаваше на третия етаж в една бивша ТПК^[3]. Бяха я приватизирали за нула време. Специалисти по оценка на общински имоти й дадоха цена, която беше достатъчно малка, за да може кметът да вземе срещу скромна лепта и бъдещи ползи еднолично решение за участие на общината с апортна вноска в новото акционерно дружество. Към свежарската идея се присъединиха с по-скромни авоари, но със същите цели и две банки, местната секция на Търговската палата и някои видни тукашни деятели. Регистрираха така създадената фабрика за дивиденти в друг окръжен град, за да не може общината да обжалва резултатно решението, когато се смени властта, и новите собственици се развихриха. Кооперацията сякаш беше правена точно за омразните на народа капиталистически цели. Просторен кабинет за шефа, счетоводство с каса от половин тон и класическа ключалка с ротационен шифър за сухото, спечелено по определено съмнителен начин от баламурниците, стая за отмора от напрегнатата работа по измами на клиенти и вложители, както и достатъчно помещения за останалите благородни начинания. В бившата заседателна зала се настани фондовата борса. В нея бяха разположени П-образно няколко съвещателни маси от предишния обществен строй, а пред тях се извисяваше титулярното в миналото директорско бюро. На него като паметник на постамент беше поставен неработещ Правец 16. Приличаше по форма на американските, но изглеждаше, сякаш бе дялан с брадва в някой дърводелски цех край Силистра. В момента течеше сесия и по масите дремуцаха неколцина брокери. На такива сесии се търгуваха главно акциите на дребните риби от пъстроликата тълпа балами, които влагаха своите спестени през годините на народната власт левчета в многобройните, прости като капан за мишки, финансови устройства. Подмамени от високите дивиденти, обладани от беса на бързото забогатяване, довчерашните главни работници и селяни с неподозирана алчност и присъщо на нашенците самочувствие на всезнайковци, влагаха по един от възможно най-тъпите начини парите си в „Източно-западна компания“, в акционерното дружество „Народ“, в „Животоносен избор“, в не по-малко животворната „Рекс“ и в още няколко десетки подобни събирателни пунктове. Тук-там неориентирани в процесите на забогатяване интелигентчета се опитваха да ги укротят с примери за пирамиди и фараони, на чиито картуш пише на чист български „професионални измамници“, за геометричната прогресия при нарастване броя на баламите и за други зазубрени интелигентски измислици.^[4] Напразно. Просветителските напъни, както са отбелязали още древните, принасят полза само на предразположените, но за тях пък те винаги са били излишни. Освен книжния тигър на знанието, нямаше кой друг да спре народните маси. Божидар често казваше, че това можеше да направи единствено здравият разум, но било известно, че той — по всяка вероятност заради климата — не се среща по тези ширини. Иначе защо сме щели да строим социализма десет петилетки. Всеки знае, че тъкмо по негово време последните остатъци от здрав разум са били победени окончателно от прогресивните сили. Тъй че всенародното движение се разрастваше с предсказаната от теорията скорост и парите течаха към спешно приспособените за целта помещения в компаниите по експлоатация на националната простотия. В някои от тях за седмица се събираха толкова много банкноти, че задръстваха стаите, а на места и коридорите. Това обаче беше недопустимо от гледна точка на пожарната безопасност, а създаваше опасност и от битови кражби и други злополуки. Заради такива главоболия служителите се виждаха принудени да трупат натъпканите с пари чували един върху друг в недомислено избраните малки помещения за складиране, за да могат поне да се придвижват до тоалетните, докато изпълняват служебния си дълг, както и да не отнесат някоя глоба от тия навлеци — пожарникарите. Божидар беше влизал в една такава централата — на „Източно-западната компания“, която се намираше на тиха и китна улица в София. Беше представителна и същевременно дискретна прясно боядисана къща във възрожденско-капиталистически стил с висок дувар и яка старовремска порта, от която се влизаше с бадж и по строг маршрут. Но след като човек веднъж преминеше покрай охраната, никого вече не го беше грижа къде ще ходи и Божо любопитно занаднича по стаите. В първата имаше две бюра, на които симпатични мацета брояха пари с банкнотоброячни машини — неоспорим белег на богатство и просперитет. Във втората кипеше същата вълнуваща дейност, но бюрата бяха вече три. Където и да погледна Божидар, навсякъде делово брояха банкноти, правеха от тях стегнати пачки и ловко ги подреждаха в големи найлонови чували. Той бързо откри, че ги складират в приспособена за целта стая с надпис „Каса“ направо на пода, за да не губят ценно време с отваряне и затваряне на тежки и тромави шкафове с трудно запомнящ се шифър. Така приготвени, под грижовния поглед на една касиерка с напращели цици, пачките очакваха своето транспортиране в неизвестно направление към някаква далечна цел. Само в една от стаите още не течеше животворният процес, но бюрата вече бяха инсталирани, от новичка хай уредба тихо звучеше изпълнена с простонародни копнежи чалга, а на пода се мъдреха три кашона с новички банкнотоброячки от последния, форсиран модел. Това беше основният предмет на дейност на дружеството — броенето на пари, нещо необикновено приятно и изненадващо доходно. На тоя фон усилията на фондовите брокери в Централната балканска борса да способстват за ритмичното придвижване на парите към складовите помещения на компаниите с достатъчно помещения за броене на банкноти вълнуваха колкото английски екшън в преразказ за глухонеми германци. Оживление настъпваше единствено при големи сделки, но те ставаха в някое от кафенетата около борсата. Там брокерите говореха тихо, разменяха дискретни разбиращи погледи от типа „Айде сега, на стар памукоберач вълна ще продава“ или „Абе, то бива човек да послъгва, ама чак пък толкоз“, а от време на време си стискаха ръцете с изражение на доволни, радостни от живота измамници. В повечето случаи това бяха сделки от оня тип, дето след като си стиснат ръцете, продавачът тръгва да търси стоката, а пък купувачът — парите. Но и в малкото случаи с успешен край тези сделки не се регистрираха в дружествата, за които работеха, и така новоизлюпените представители на българския финансов елит експроприираха с пролетарски плам работодателите^[5] си, като прибираха цялата комисионна.

В общи линии такова беше учреждението, в което влезе Божидар. Можем само да напомним, че в него фирмата му Рулер ЕООД държеше контролния пакет акции — един благороден жест, който бе приет от прогресивната общественост, след като кихна сухо на когото и където е положено в такива случаи. Божо повика от вратата с характерен жест на собственик водещия сесията Светлин Тодев, шефа на борсата — бледолик тип с вид на аристократичен мошеник от класическа английска сага. Носеше поомачкан костюм на затворнически райета, аранжирани в тъмносиво и гледаше преценяващо, недоверчиво и напрегнато като букмейкър на незаконни залагания.

Охо, самият Божидар Къбоков — каза той театрално и очевидно лицемерно, като излезе в коридора и затвори внимателно вратата зад гърба си. — На какво дължим честта?

— Чух, че в тая сграда правели някаква пристройка за конференции на прецаканите вложители. Та рекох да проверя как вървят строителните работи.

— Хеей, ако те слуша човек, ще си помисли, че тук има само мошеници — докачи се Светлин, но не отрече категорично възможното им частично присъствие. — Твоя брокер защо го няма?

— Не знам. Може да търгува някой пакет зад гърба ми долу в кафана — изхили се Божо. — Има ли раздвижване на пазара?

— Не. Обичайното. Защо питаш?

— Не мога да спя вече нощем, бе. Сънувам все една и съща картинка. Тичам по „Митрополит Методий“, а след мен се носи една представителна група измамени акционери с прясно отсечени дряновици.

— Стига, бе — позасмя се Светлин. — Да не би да караме някого да купува насила? Те сами се натискат. Ние сме просто посредници. И друг път съм казвал: Ако не продаваме акциите на тия рапони, други ще го правят. Защо ние да не приберем сухото?

— Тая логика напоследък хич не ми харесва. Знаеш по-добре от мен, че това са пирамиди. Не вършат нищо друго, освен да събират пари. Ако утре се сринат и ние увиснем с някой и друг милион, а? Какво ще обясняваме на акционерите си?

— Разясни го това на тия, дето купуват като бесни.

— Знам, че няма полза. Навремето, като им решавах на такива домашните по математика в училище за една филия с лютеница, ми се доверяваха безрезервно. Бяха учили тая противна наука десетина години, но си бяха наясно, че ще закъсат и на някое уравнение с едно неизвестно. Сега, като им кажа, че ги лъжат като в разказите на О’Хенри, не ми вярват. За тях това вече е обида. Въпреки че нямат и понятие от икономически модели и прогнозиране на пазара. Изглежда си мислят, че знанията за тях се появяват като космите в ушите. От само себе си. Затова всички са със самочувствие на печени специалисти по финансовите далавери и бързото забогатяване от Долен Манхатън. А са си същите баламурници като в училище.

— Нали сме го обсъждали това бе, Божо. Рисковано е, но ти сам виждаш — по нашите земи фондовият пазар е такъв. Ние нали искаме да построим капитализма? Еми, както всеки знае, у нас строителите винаги гледат да те прецакат. Такива са реалностите. Един ден като се раздвижи и стоковата борса… Пък като почнат и фючърсите… За какво ще са ни тогава акциите на разни съмнителни дружества. Тук сме земеделски район. Само колко местни селяндури ще можем да прекарваме — уж на шега каза Светлин.

Божидар се подсмихна и поклати глава. Нямаше спасение за тревопасните. От вчерашните шмекери и тарикати на реалния соц се бяха излюпили новите, все още дребни борсови шарлатани на имагинерната демокрация. Каквото и да направеше, те пак щяха да измъкват парите на баламите. Като останалите мошеничества, и това под благосклонните погледи на новата народна власт. Нищо чудно — тя си беше старата и беше организирала цялата фиеста.

— А, добре че заговорихме за стоковата — каза той. — Твоите хора могат ли да намерят данни за цените на нефта през последната година?

— За какво са ти? Да не влизаш в бизнеса?

— Хе, откъде у мен толкова пари, бе. Един приятел ме помоли.

„Хеей, ти ли нямаш пари? Тая финансова къща е като печатница. Пари нямал. Хъ. Пак е намислил нещо тоя хищник“ — помисли приятелската Светлин и каза уклончиво:

— Не е лесна работа да се намерят такива данни.

— Виж, намери отнякъде тренда. Може би в Софийската стокова го имат. Размърдай се малко. Нали затова вземаш директорската си заплата — каза Божо. — Половината от нея аз ти плащам.

— Ще го потърся, бе. Нямаш проблем — докачи се Светлин.

— Тъй те искам — каза Божидар от вратата.

Светлин погледна замислено след него, прибра се в стаята си, без да бърза, и извади топче листове от чекмеджето на бюрото си. Имаше данните до септември. Разлисти ги, поклати глава с оня жест, който на английски значи „да“, а на български — „не и няма начин да стане“, и после набра един телефон.

От кого получаваше заплатата си, той знаеше, но знаеше и на кого най-напред трябва да докладва важните новини.

* * *

Владимир Пейчев се поклащаше в скъпарското си кресло тип „Дромеас“ и се опитваше да се настрои за започващия трудов ден. Откакто се върна от Австрия, нещата някак си се промениха. Там се чувстваше, както се полага да се чувства един опитен разузнавач сутрин в уютно виенско кафене. Тук се чувстваше като… абе, като битолски просяк в небрано лозе. По никое време. Затова напоследък работеше почти без желание. Това, което се случваше в България, определено не му харесваше. И не заради това че вече не работеше в тайнствените отдели на ДС. Вярно, той и такива като него станаха изведнъж ненужни. Удар под кръста си беше, нямаше спор. Но истинската причина за започналия вече да го плаши срив беше друга. Пред очите му хората от високите управленски нива, на които той на практика преди беше служил, сега разграбваха на поразия държавата с мръсни хватки и трикове, за които майка му щеше да им даде от 10 до 20 или нещо още по-нездравословно. Отвсякъде изпълзяваха безброй мутренски групировки, оформяха се мълниеносно мафиотски кръгове, организираха се с неистов размах канали за дрога и бели робини, а цялото царство ехтеше от бясна контрабанда и яки кражби… И точно онези, които трябваше да озаптят развилнелите се престъпници, бяха техните най-могъщи задкулисни босове. На всичко отгоре и той се чувстваше виновен. Парите на партийната олигархия, които бяха изтекли в чужбина през многобройните канали на неговата предишна служба, сега се завръщаха от тайните сметки в екзотични офшорки право в джобовете на бившите секретари, председатели, директори и техните мекерета. Това беше един от начините, по които те купуваха на килограм всичко, което все още имаше някаква стойност. А Владимир беше помагал да се случи тоя кошмар. Най-важната му работа в посолството беше да следи да не се затлачат от нашенска лакомия каналите на вонящата течност, която цял свят нарича „мръсни пари“. Всичко това го изпълваше с омерзение. Вярно, че когато напусна Службите, напълно доброволно междувпрочем^[8], той успя да намери едно сравнително закътано пристанище, в което можеше да изчака бурята да премине. Само че докога? Не можеше да се откаже от миналото си. А в него проблемът му не беше някакво абстрактно тоталитарно устройство, а това, че го командваше такъв ръб като Динята. И той не се беше борил за демокрация. Напротив, една от задачите му беше точно да лови — той се позасмя наум — нейните западни шпионски елементи. Както и да преследва българските й съмишленици. Но такъв беше законът. Dura lex, sed lex. И той го беше спазвал, следвал и защитавал. При това беше… да, беше вярвал, че това, което върши, носи полза за мнозина. Сега навсякъде са тръбеше, че истината е била друга. Излизаше, че стремежите му, всичките му усилия, цялото му старание, напрежението и рисковете във всички битки, които беше водил, са били за оня, дето клати гората. Напоследък често се питаше какво ще прави занапред. Трябваше да се раздели с миналото си. Добре, само че как? Като плюе срещу себе си? Или като се обърне срещу бившите си началници? В неговия стар свят рефлексите му бяха насочени към това как да избягва конфликтите и критичните ситуации. Защо да се изправя срещу такива могъщи противници? Беше безсмислено. А предателството пък никак не му беше по душа. Само че така ли трябваше да премине животът му — в пасивно наблюдение на престъпните им сделки, подкупи и данъчни мошеничества? Дали не сбърка, като не остана да поработи малко в приятелските вече австрийски тайни служби? Те, както е прието, два-три пъти му бяха намекнали за разнообразни форми на полезно сътрудничество. Телефонът звънна. Той се пресегна, вдигна с нежелание слушалката, каза неутрално „Ало“, а после подканящо „Слушам те“. Събеседникът му не беше многословен, Владо го изслуша мълчаливо, каза „Да, разбрах. Друго има ли? Добре, дочуване.“ и затвори. Обаждаше му се един… хм, стар познайник. Отнасяше се за човек, когото Владо също познаваше отдавна и който някога му беше… да, симпатичен. Вече няколко пъти получаваше информация за него, но не намираше за нужно да й обръща внимание. Сега тоя юнак се канеше да започне видимо доста мащабна операция. Можеше да засегне значително интересите на компанията му в града, в който някога беше работил, и затова тоя път май трябваше да докладва на началството. Нямаше как — това беше работата му като началник-отдел „Информационен“.

Стана без желание, поклати глава и излезе от стаята. Като стигна кабинета на шефа си, погледна табелата „Директор специални направления“, сякаш да се увери, че не е сбъркал вратата, почука, чу „да“ и влезе. Посрещна го секретарката — грозновата стара мома с подозрителен поглед и проклетия, достатъчна за свекървите и тъщите от средно голямо село. Попита я „шефът тук ли е?“, тя го изгледа с неприязън, каза „другаря Стратиев го няма“ и запрелиства демонстративно бележника си.

Нямаше смисъл да пита кога ще се върне, защото отговорът винаги беше „не знам, той не ми дава отчет“. Механично отбеляза, че телефонът е в края на бюрото, така, както го оставяше тая педантка, когато си тръгваше за вкъщи. Значи не беше говорила с никого от сутринта. Владо каза „добре, пак ще го потърся“, затвори внимателно вратата и тръгна замислен по коридора.

Божидар Къбоков му беше станал симпатичен не само защото се чувстваше отговорен за съдбата на хората край себе си и се беше опитвал да предотврати оня атомен кошмар. И то на цена, която малцина бяха готови да платят. Навремето го беше изненадал и начинът, по който той се опитваше да изиграе, а на моменти и направо да воюва с могъщата система на тайните служби. Още тогава Владимир беше наясно, че нямаше как да успее, и точно затова гледаше неговата упоритост наистина със симпатия и дори с известно съучастие. Но може би беше най-впечатлен от това, че Божидар разбра бързо играта и проявяваше опасна изобретателност, като защитаваше приятелите си. На моменти се изхитряваше да редактира дори текста, който му диктуваше, така че да се превърне в някаква безполезна баналност. В един момент беше почнал да си мисли, че тяхната система не е съвършена, щом можеше да допусне такива незаурядни таланти да са в противниковия лагер.

Накрая неговите шефове решиха, че инж. Къбоков е безинтересен агент и тъкмо когато щяха да прекратят разработката му, настъпиха събития, които преобърнаха цялата система. Беше забравил всичко това, но ето че сега отново се връщаше към миналото, и то по начин, който въобще не му харесваше.

Докато беше в посолството, той преживя няколко случая, в които сякаш някой нарочно поставяше препятствия на пътя му и се оказваше, че това го е спасило от сериозни неприятности, а в два от тях изпусна шанса да го произведат подполковник, при това в съответствие с традициите на професията, или, както се казва, посмъртно.

Оттогава му стана навик да се опитва да разбере какво иска да му каже провидението в такива случаи като тоя сега, когато отложи един неприятен разговор. Първото нещо, което направи, беше да използва антракта и да хапне един сандвич. После излезе и се отправи към… да, към един приятел. Случва се дори бившите ченгета от тайните служби да имат приятели или поне нещо подобно.

* * *

Божидар излезе и тръгна към Първа балканска банка. На входа кимна дружелюбно на портиера, чукна на вратата с надпис „Директор“ и влезе, без да изчака покана.

— Здравей, адаш — усмихна се той от вратата.

Адашът му се казваше Теодоси Кръстев и беше типичен провинциален банкер — някъде около четиридесетте, в поизносен тъмносив костюм с модна копринена вратовръзка, малко пооплешивял и със загладен косъм. Изглеждаше солидно, а в леко притворените му очи се долавяше изражение на позастаряващ, но опитен котарак, който току-що е чул скърцане на мишок вкъщи.

— Здравей и добре дошъл. Сядай — каза домакинът, след като се здрависаха, и посочи едно от тежкарските кожени кресла, купени с парите на вложителите. — Какво ще пиеш?

— Нещо витаминозно.

— Един джин с портокалов сок?

— Може — ако сокът е на „Витамини“.

— Тъй, тъй, от собствената нива хлябът е най-сладък — подсмихна се Теодоси, наля свидливо „Гордън“ в евтини кристални чаши и отвори кутия с портокалов сок. И той знаеше онова, което беше известно на целия град: „Витамини“ някога беше принадлежала на братя Къбокови, а Божидар беше техният единствен наследник.

Да, връщаха му тая проклета фабрика, заради която едно време не го избираха дори за член на отрядния съвет и той така и не позна гордостта да прочете поне веднъж пред класа годишния отчетен доклад. И момчетата да го слушат с тайна завист, а момичетата — с неосъзнато още желание за бъдещо брачно партньорство. Ех, беше страдал много, но мъките му вече бяха свършили и сега вместо клеймото „фабрикантски син“ го очакваше нотариалният печат на едър собственик. Дет’ се вика, от буржоазния запъртък се беше измътил горд капиталистически лебед.

— Казвай какви гешефти си намислил. Ти нали беше немскоговорящ? — каза Теодоси.

— Ей, уж си банкер, а пък речникът ти е като на професионален мошеник.

— Ние сме такива бе, Божо. Казвал съм ти го и друг път. Затова и жаргонът ни е професионален. Тъй че карай направо и не се бой.

— Трябва ми кредитна линия.

— За колко?

— За един милион.

— Долара?

— Долара ами, да не мислиш, че за анголски кванзи.

— Това са много пари. Ти да не си забравил, че фабриката е твоя, бе? Няма смисъл да я купуваш — захили се Теодоси и добави бързо: — Кажи какво си намислил.

— Искам да купя залежалата продукция.

— И какво ще правиш с толкова имамбаялдъ и небелени домати, бе? Ония камари там ще стигнат за цял влак.

Инж. Къбоков изгледа събеседника си и с няколко щриха нарисува простичък план: изнасят консервите за Тюмен и вкарват оттам един малък танкер с гъст тюменски нефт.

— Руските партньори са осигурени от Георги Йосифов, нали го знаеш? — Знаеше го Теодоси. Кой не знаеше Жоро Рекса! Международен мошеник от клас А и собственик на нашумялата с дивиденти за балъци пирамида „Рекс“. Беше идвал и в Зарата да говори с акционерите и да се дуе с купен с техните пари ролс-ройс. — „Плама“ ще купи нефта и банката ти ще си прибере авоарите.

— А с какво ще гарантираш кредита?

— Стойновски ще го гарантира.

— С какво? Да не би да заложи фабриката? Тя, че си е твоя — твоя си е, ама почакай поне да ти я върнат.

— Как „с какво ще го гарантира“, бе? — изгледа го Божо с изражение на Божи агнец. — С консервите, с какво друго. Ще добавим и за твоя коефициент на осигуровка. Не се притеснявай, консерви има, ти сам каза — захили се той.

— Ти си луд за връзване. Кой ще ми разреши такъв кредит? И то при това мъгляво положение в Русия.

— Като познавач искам да ти съобщя, че руснаците ядат български консерви и по време на криза. Знаеш, че от време на време им продавам по някой и друг тир. А такъв кредит никой не ти иска — Божидар натърти „такъв“ — за шефа ти ще има три процента, а за теб — пет.

Банката на Теодоси, като всички останали в България, беше раздала милиони под формата на несъбираеми заеми. Отначало даваха само на „наши момчета“ според един сраснал се с народопсихологията израз, който използваше и шефът му. Но после тая повеля на партията се разми и се трансформира в пълната с младежки трепети идея за бързо забогатяване на всички участници в разграбването на татковината. В един момент всеки от по-високите етажи на властта вече можеше да се докопа до мечтата си — ако не до ония тайнствени куфарчета, поне до някакъв общожелан брой от любимите на народа пачки от зелени стотачки. Даже и най-залюханите кредитни инспектори се досещаха, че тези пари няма да бъдат връщани. Но това беше резултат от решенията най-най-горе от могъщите задкулисни кукловоди на прехода. Какво имаше да му мисли Теодоси. Пък и нямаше нищо лошо да позабогатеят малко хората. Е, не всички, де, но това хич даже не го интересуваше. Важно беше, че и за него има хубаво парченце от баничката. Малко, ама негово. Klein, aber mein^[9], често си мислеше той на правилен немски. Обичаше я Теодоси Германията. Да, не бяха много парите, ама бяха сигурни. Всеки, който удряше коляно за такъв заем, знаеше тарифата за „снасяне“. И веселото поточе шуртеше. Малко кофти беше, защото жена му стопяваше красивите пачки от полагащите му се, бихме казали, надбавки още преди да им се нарадва, но то такъв е животът. Сега ставаше дума за доста пари. Такова птиченце не кацаше често на рамото.

— Десет процента за мен, осем за шефа — прошепна обиграно директорът на Първа балканска, но не успя да скрие яркото алчно припламване.

— Ее, стига, де. Това са много пари. Май ще се наложи да отида при конкуренцията.

— Ами иди, бе. Само че на коя врата ще потропаш? На първа честна ли? На оная акула Кюлев, на Ицо Салфетката или на Безекато^[10]? Какво очакваш да ти предложат там? Да не би да не знаеш? Банките ни са по единна тарифа. При когото и да идеш, все ще трябва да снасяш.

Знаеше Божо тая тарифа, даже много добре я знаеше. Нямаше мърдане, а и адашът му беше печен в пазарлъците за изнудване и всякакви финансови мошеничества. В края на краищата нали това му беше професията. Той сам го каза.

— Добре, бе, само че мога да дам най-много седем за теб и пет за големия бос. Това е таванът. Помисли си: с петдесет хиляди тъкмо ще обзаведе по мерак хола на вилата си в Симеоново. А седемдесет хилядарки повечето хора не могат да спестят за цял живот. Тъй че решавай.

— Останалите състезатели в час ли са за проекта?

— Не съм уведомил само Жорж, но вчера той сам ми предложи да се включим в нефтените доставки. Има сериозни намерения, за това можеш да бъдеш спокоен.

— И кой ще купува тия влакове със залежали консерви?

— За това пък какво се тревожиш? Нали с тях е гарантиран кредитът? Ако няма купувач, тъкмо ще ти стоят подръка. Само да ги видиш струпани на камара — изхили се Божо. — Приличат на сребърни кюлчета.

— Ти май наистина искаш да ме вкараш в кауша.

— Не бой се, бе, с парите в най-лошия случай ще купим направо нефт. Какъв ти е проблемът?

— А митницата? Ами ДВСК^[17]? Кой ще ги оправя тези залежали боклуци. Да не се окаже, че срокът им за годност е изтекъл по-миналата година.

— Митницата ще я прегазим като козел — малка бара. И срокът им на годност още не е изтекъл. За всеки случай със санитарния контрол ще е добре да се заеме някой задлъжнял инспектор. Се ще има някой, който да ти иска кредит.

— Хъ… Май няма подходящ… Чакай, чакай. Сетих се. Траян Спасов — нали го знаеш?

— Че кой не го знае тоя тарикат, бе?

— Той ми дължи осемстотин хиляди левчета. По просрочена ипотека. Два апартамента е заложил — каза Теодоси и премлясна сладко.

— И какво?

— Брат му е началник на регионалната инспекция.

— Видя ли? Тоя ръка ще ти целува. Значи нямаме проблем със санитарния контрол.

— Добре, де, само да не разсърдим осите. Не искам новичката ми кола да гръмне, а мен да ме изстъргват от тапицерията като в мафиотски екшън.

— Нали затова ти казвам, че ще вкараме едно малко танкерче. И ще бъде поръчка на „Плама“. Там отделно ще снасям. Сам виждаш, че ми се натрупват и други разходи.

— Правилен е бизнес планът ти — изхили се Теодоси, — но петдесетте хиляди за шефа ще трябват предварително. Знаеш, че големите началници искат сухото, преди да си размърдат задниците.

— Петдесет — като ми дадеш подписания договор. Твоите седемдесет — при първия транш от осемстотин хиляди от заема.

— Много са. Седемстотин.

— Осем или си тръгвам.

„Добри пари са, няма какво да се пазаря повече като евреин — замисли трескаво директорът на Първа балканска. — Той ще трябва да пусне някой лев и на Стойновски — да си построи едно апартаментче в центъра, като го уволнят от работа, горкия. Няма да отстъпи, да не се назлъндисвам, че има и други мераклии.“

— Решавай по-бързо, че трябва да прескоча и до Първа източна за едни преводи — сепна го гласът на Божо.

— Добре, бе. Остава проблемът с убеждаването на шефа, но това го остави на мен. Да се надяваме, че всичко ще е наред. Хъ, ти май ще успееш да уредиш кредита — каза Теодоси и си пролича, че е приятно изненадан от успеха на кандидата за невъзвръщаем заем.

— Сговорна дружина десет самуна хляб изяда — каза поучително инж. Къбоков и напусна банката с настроение, ведро като обедното есенно небе. Този ден, както може да се провери от метеорологичните сводки, то бе сравнително ясно, тук-там с малки безобидни пухкави облачета. Само че щом излезе на улицата, усети странен полъх и като подхванати от вятъра нападали листа в него се раздвижиха позабравени предчувствия и мисли. Някога, в началото, когато се опитваше да се отклони от правия път, един ясно доловим глас му казваше, че не бива да го върши. Сърцето му тревожно се свиваше, както когато баба му се скара за пръв път за онова откъснато зрънце грозде от чуждото лозе. Доскоро все още някакво, дълбоко затрупано от годините, тревожно чувство се промъкваше през пластовете хладна пресметливост, плановете за рискови сделки и пачки банкноти. Думите на баба му, на баща му и на още някого, когото не можеше да си спомни, отекваха някъде вътре в него като звъна на оная църковна камбана от детството му. Сякаш подгонени от непонятна сила, през него преминаваха лоши предчувствия и той си даваше обещания да спре. Преди това обаче трябваше да довърши започнатата завладяваща игра — едно прощално хвърляне на заровете, едно последно залагане в мошеническо казино, в което късметът ти е проработил за завист и яд на останалите, и ти вече си собственик на мечтаните милиони. Но поредната игра свършваше и Божидар пак разклащаше чашата. Късметът отново беше на негова страна, купчината пари пред него растеше ли, растеше и той не можеше и не можеше да спре. Тихите мелодични гласове заглъхваха от ден на ден и той вече почти не чуваше оня звън.

Нищо чудно. Вместо него, подета от политици, банкери, магистрати, от всевъзможни печени разбойници и цялата останала орда оногондури, из царството ехтеше гръмогласно яката мошеническа чалга на прехода.

* * *

Сергей Стратиев пристигна в централата към обяд. През целия път нямаше настроение. Тая нощ пак бе сънувал оня повтарящ се сън — малкия хълм, оврага с изровеното от конски копита дъно и офицера в окаляния шинел с красиви пагони. Кой беше той? Защо го сънуваше? И защо никога не можеше да си спомни края на съня? Не можеше да разбере и това го дразнеше. А тоя офицер му беше толкова, толкова познат. Като не успяваше да се сети кой е, в него оставаше неудовлетвореност и някакво неясно, малко плашещо безпокойство. И сега беше така. На няколко пъти му се струваше, че аха-аха ще се досети, ама на — не успяваше. Но като слезе от служебния мерцедес, и забрави за съня. Имаше по-важна работа — вече не в качеството си на директор по специалния режим на Атомната, а като директор по специалните програми на една от най-големите български фирми — „Мултикомп“, за която бяха започнали да говорят, че била държава в държавата. Но то така и си беше. Планът на стария Стратиев се беше реализирал и Сергей поработи известно време като зам.-началник на бившия шести отдел на бившата ДС. За по-простите хорица и една сюрия заклети сини привърженици това беше отрицателен актив, даже крайно отрицателен, но за професионалистите от новия управленски елит^[18] този актив си беше съвсем положителен. Когато започна голямото разграбване, Серьогата беше отвсякъде готов. Не беше привърженик, а още по-малко поборник за — той се подсмихна — за новия най-прогресивен строй. Не заради дисидентски заслуги, а точно заради връзките му със Службите беше назначен той в прословутата „Мултикомп“. И точно оттук можеше да направлява различните потоци от власт и пари, които течаха на негова територия. Шефът му — човек с повърхностни знания за тайните механизми, с които се управлява света — недооценяваше възможностите в Атомната и залиташе по туристически атракции, по фалирали още при създаването си соцпредприятия и по любимите на новия елит засукани чужди булки. Но Стратиев знаеше, че в Атомната има много хляб, и след поредица от успешни ходове сега беше един от задкулисните й владетели. Затова подмина безцеремонно пропуска, благосклонно кимна на поста, който бе успял да скочи и да козирува, и като на физзарядка изкачи двата етажа до кабинета на Железния войник. Размениха си две приказки, докато слизаха по стълбите, и влязоха при генералния директор, или вече управителя на централата, Емануил Манушев, известен още като Манчо Облото. Излъчването от закръглената му същност нямаше нищо общо с всевишната подкрепа в името му, нито фамилията му се водеше от героичния Мануш войвода. Но пък предвид останалите му качества назначаването му не можеше да се обясни другояче, освен с подкрепа на висшите сили — и значи я имаше. Някога Манчо се беше прочул с това, че не можа да вземе изпита си за оператор на спецводоочистката. Не беше ясно кое точно беше натежало при избора му за директор, но факт беше, че тоя кръгъл ръб беше назначен да управлява Атомната. Въобще сложни са въпросите на мениджмънта на големите и още по-големите предприятия. И разбираеми само посредством многофакторен анализ на националната тъпотия. Въпросът „защо той“ беше например пряко свързан с въпроса „защо не аз“ и всъщност с най-важните въпроси: на кого трябва да отдадем ремонта на оборудването, презареждането и други сладки дейности, от които се става мултмилионер за месец, кой ще извършва доставките на чаркове и тръболяци и кой — на тайнственото атомно гориво, кои и по колко ще припечелват скромно от комисионните по договорите и още много, много подвъпроси. Определиш една кандидатура — и въпросите завъзникват. Забележително е, че въпроси от типа „Абе не е ли гола вода тоя нашичкият, как да го назначим?“, не възникваха. Отговорните другари, от които зависеха отговорите на всички въпроси (възникнали и невъзникнали), вече си бяха отговорили на тях, може да се каже, съвсем отговорно. И ето че бяха назначили именно Облото, а не някого другиго. Всъщност най-важната му задача беше стандартното разчистване на терена, а именно да уволни по приложен списък всички по-ръководни кадри, свързани с предишните отговорни другари. Това си беше отколешна практика, и той директорствуваше, уволняваше и назначаваше съгласно указанията на другарите с лекотата на човек, който умее да балансира такива сложни неща, като подноса с кафетата, стаканите с уиски и кадровия състав на високите атомни нива. В замяна на тая опитност Облото решително избягваше да се намесва там, където не му е работа. С други думи, изтощителната и изнервяща го работа по същинското управление той беше оставил на когото трябва, а именно на специалистите. И понеже като поприключи основната си дейност, нямаше достатъчно ангажиращи текущи задачи, той беше наблегнал на посрещането и изпращането на отделни по-така посетители, защото именно в гостоприемството беше силата му. Сергей и Иван го завариха в приемната при секретарката му, където изучаваше разписанието на посещенията през седмицата. Манчо ги приветства, но без да размахва байраче, отвори с обигран жест вратата към кабинета си и каза „Запяйте!“

Пояснение към цитата на Владимир Буковски в преамбюла на глава XIV:

Докато преглеждах речника по социална морфология, случайно открих текст, който може би отговаря на тревожните въпроси на Владимир Константинович. Ето какво пише там: „Комунистическата мафия няма да допусне никаква промяна, освен една — тази, при която тя само ще преминава през поредната социална метаморфоза за запазване на властта и богатствата си като гигантско отровно насекомо. Такава трансформация (доста гадна за някои превзети естети) се извършва и сега пред очите на всички, но под измамната светлина на продажните масмедии попадат само нейни камуфлажни вариатети. Все едно дали се наричат «мутри», «новые русские» или както е там на чешки, полски или украински. Истинските кръстници остават невидими — безскрупулни, безмилостни, недостижими и всевластни“.

P.S. Извинявам се, че чак сега пояснявам тоя цитат, но тук почувствах вътрешна необходимост.

Стратиев влезе в привичната обстановка на директорския кабинет и седна на любимото си място — откъм прозорците, така че светлината да му е в гърба — без да чака покана.

— Кафе или нещо по-силно? — попита сервилно и, може да се каже, сервитьорно директорът на Атомната.

— Знаеш какво предпочитам.

— Две джонита, един чивъс от по-възрастния за другаря Стратиев, две дълги, едно късо с течна сметана и студена минерална водичка от горнобанската — изреди той с обигран професионален тембър на секретарката и затвори вратата. — Казвайте сега какъв е проблемът, докато донесат пиенето, че после ще съм зает — извъртя един от дежурните си майтапи Облото, но компанията не откликна.

„Ти си проблемът“ — помисли с досада Сергей, но каза сдържано като голям бос и с ясно стържещо недоволство:

— Разбрах, че се подготвяте да подпишете с Божидар Къбоков договор за доставка на оборудване.

„Той сигурно репетира да говори с тоя надървен глас в тоалетната“ — помисли Железния войник.

— Подготвяме се, но не сме подписали още нищо — каза Облото с вдигнат пръст. Изобщо не се учуди, че Сергей знаеше за договора.

— То само това оставаше, да подпишете — не се сдържа Сергей.

— Защо се нервираш бе, Серьожа? Щом не трябва, няма да… — започна някаква неясна мисъл директорът на Атомната, но не можа да я завърши.

— Условията, които Божидар предложи, бяха много добри и затова. Пък и нали в новите демократични условия е добре да се опираме на… старите кадри — направи опит да замаже положението Железния войник и си помисли: „Знам, че тоя… има уши навсякъде, ама на, полакомих за два-трийсет бона“. Те бяха петдесет, но нали като си занижава така вината, човек се оправдава пред съвестта си. То пред Господа не става, но да е поне пред тая неясна и тровеща живота ни пущина.

— Не сме се събрали тук да си говорим за демокрация. Знаете, че за друго ни е срещата — ядоса се Сергей.

Разбира се, че знаеха. Едновремешните върли противници на западната демокрация сега бяха нейните първи хранени хора. Нямаше значение колко ще спечели централата. Важно беше какво влиза в джобовете на вечните наши момчета, сред които бяха те тримата, но също и доста хора, които уж не присъстваха видимо, но невидимо, да, невидимо…

— Сделката беше малка. Има-няма и един милион — излъга обиграно с един порядък Облото.

— Нищо, сега ви предлагам тя да мине през „Мултикомп“ — каза Сергей. — Вашият процент ще е по-малък, но в замяна на това ще е по-сигурен.

„Ега ти лицемера. На нас ще ни подхвърли само мижави грошове, то си е ясно“ — помисли Железния войник.

— Добре, Серьожа — каза мазно Облото и се обърна към Иван: — Подготви новия договор.

— Няма проблем — каза заместник-директорът на Атомната.

С това официалната част се изчерпа и като му удариха по едно, тримата се отправиха в три различни посоки.^[19]

Преди да си тръгне, Сергей реши да влезе в централата. Не беше идвал от два месеца и затова беше добре да направи една обиколка на старите блокове. Там сега се наливаха непрекъснато пари за подобрения на ядрената безопасност и той искаше да е в течение. Бяха го обзели предчувствия, че един ден ще се наложи да продават оборудването — поне не радиоактивната му част — за нуждите на металургията. Затова трябваше да огледа кое ще се превръща в скрап и кое ще остане като паметник на някогашната българо-съветска дружба, както беше отбелязал веднъж… не си спомняше вече кой точно от отговорните другари.

Милиционерът на портала, който вече служеше за полицай, се изпъна и козирува, както едно време. Уж беше, как да кажем, напуснал поста си, но хората не го вземаха присърце. Тъй да можеш да я наредиш — хем вече да не си главен таен милиционер, хем да ти се изпъват, да ти козируват и да ти се слагат дори повече отпреди. Защото преди беше само от страх пред всемогъщите тайни служби, а сега към него се прибавяше извечната нашенска завист към преуспелия и яка, още по-нашенска лакомия за участие в секващата дъха кьорсофра, кръстена за пред хората с неясното, разтегливо, приличащо на шаманско заклинание, зле подвеждащо словосъчетание „демократичен преход“.

* * *

След като излезе от борсата, Божидар се запъти, без да бърза, към адвоката си. В процедурата по връщане на фабриката имаше доста коварни моменти и той го беше наел, за да е сигурен, че няма да пропусне нещо, което можеше да я насочи към обичайната за родното правосъдие мътни застойни води. Така бе станало със стотици и хиляди хора, които не бяха видели навреме подводните камъни в новите закони и сега бяха легнали на дрейф с пробойни в кила или пък бяха заседнали из плитчините на българското правораздаване, сътворени — по думите на Матей — от сферично-зловредните^[20] умове на великите ни депутати. Един такъв препъникамък и по-точно потопигемия беше фаталният срок за подаване на документите, с които бившите собственици трябваше да доказват правата си над насилствено отнетите им преди половин век фабрики, земеделски земи и бащини къщи. Воден от подобни свежарски мисли, Божидар бе подал своите веднага. Проблемът беше в това, че те бяха за половината консервна фабрика. Другата половина се водеше на чичо му, а неговият нотариален акт се беше забутал след смъртта му. Документите за собствеността им, които трябваше да се съхраняват в тъй наречените държавни институции, изглежда бяха унищожени навремето, а два от тях, които народната власт не бе успяла да потурчи, бяха изчезнали съвсем наскоро. Даже си личеше откъде са били откъснати и измъкнати. Но това си беше масова практика: внезапно се загубваха нотариални актове и листове от книгите с описи на земята и инвентара в бившите текезесета^[21] и дори цели папки загадъчно изчезваха от съда и кметствата. Беше вълнуващо — като едно време, когато партизаните провеждали акциите си по изгаряне на общинските архиви. Те и сега унищожителите в повечето случаи бяха или техните наследници, или поне техни хранени хора. Затова Божидар се беше доста поотчаял, но за късмет успя да открие книжата на чичо си случайно преди седмица, докато преглеждаше някакви стари търговски писма, преди да ги изхвърли на боклука. Даде ги на адвоката си и веднага бяха подготвили документите. Вече не трябваше да има проблеми — дори и само заради това че целият град знаеше на кого е фабриката, а сега щеше да представи и всички необходими актове и удостоверения. Но Божо нямаше капка доверие на политиците. Беше сипвал редовно в чувалчетата на събиращите народна лепта партии — преди избори и при всякакви други поводи, както и без поводи. Партизанското око обаче насита няма, а и денят на благодарността тук се празнува, съгласно прабългарския календар с дванайсет годишен цикъл, при новолуние на двайсет и девети февруари. Съгласно традициите от соца пък, се прескачаха високосните години като неблагоприятни. Затова Божидар каза на адвоката си да изпрати веднага документите на принципала. Само че нали тия труженици все изчакват последния ден преди обявения краен срок — и неговият отиде до София едва вчера, за да ги подаде в министерството. Сега Божидар искаше просто да провери дали всичко е минало без проблеми.

В адвокатската кантора от антрето го посрещна тихичко (със средна сила) любимата на народните маси песен за https://www.youtube.com/watch?v=wCjSdpzboBg" title=" https://www.youtube.com/watch?v=wCjSdpzboBg — Радка пиратка">Радка пиратка: „Зави се в село хоро голямо, излезе Радка русото гадже, полата тясна да си покаже. И се провикна на микрофона «Оп-са, оп-са»“. Като влизаше в стаята, народният певец тъкмо подпяваше близкия до народната душа сладострастен рефрен „Само да те гепна, гащите шт’и цепна. Оп-са, оп-са“. Беше доста символично. Секретарката сконфузено намали и му каза с престорена любезност, че патронът й се е забавил на някакво дело. Божидар седна на един от протритите фотьойли за клиенти и се накани, докато изпие поредното кафе, да поразсъждава защо от народните недра възникват такива шибани обстоятелствата, както и защо тукашното население е така здраво свързано с чалгата^[24] и кое е водещо — дали легналата на сърцето му просташка откровеност на текстовете или желанието да хвърля любимите си гюбеци на фона на тия разюздани маанета. Само че точно в тоя момент адвокатът му се върна. Инж. Къбоков така и не успя да обърне внимание на несъответствието между еротичните народни елементи в облеклото на героинята на песента и класическия селски бит, нито на някак призивно звучащият припев с характерен сексуален оттенък. Може би ако го беше направил, нещата щяха да потръгнат в съвсем друга посока. Ама на, не го направи.

Стожерът на правата му беше представителен мъж, среден на ръст, с кестенява коса и леко извит нос. Май че работите в съда не се бяха развили според очакванията му, защото имаше изражение на ястреб, когото току-що са придумали да участва в дружество за защита на дребните пернати. Заради тази колизия даже костюмът му не стоеше адвокатската, а някак отпуснато и дори леко барабаджийската. Все пак като видя Божидар, на лицето му се появи някакво подобие на усмивка, което така смая секретарката, че тя се чудеше какво да предприеме — дали да докладва, да предложи кафе или да изчурулика, че денят е хубав.

— Госпожице Китанова, дайте документите на г-н Къбоков — каза с обигран служебен тембър адвокатът и подкани Божидар с жест в стаята си. — Ето второто копие — подаде му той екземпляра с входящ номер и печат, удостоверяващ, че на еди-коя си дата лицето Божидар Добрев Къбоков е предало в министерството екземпляр от въпросните документи.

— Как мина, имаше ли някакви проблеми?

— Не. Всичко мина по ноти. Даже деловодителят беше изненадващо любезен — каза адвокатът му и се засмя самодоволно.

Както често обичаше да се шегува, нямаше как да не е доволен от само себе си. Вярно, Божидар Къбоков не плащаше за природната сила, дето клати гората, и той не можеше да получи, както обикновено, съблазнително големия си хонорар предварително. Но в тоя случай имаше друга въодушевяваща особеност на прехода: от проблема за собствеността на „Витамини“ се интересуваше и една финансово определено по-могъща сила. Съгласно текущата практика, ако противната страна платеше достатъчно повече (или повече от достатъчно), той й предоставяше личния си, скован от юридическа софистика и професионални мошеничества троянски кон. Това си беше нормална адвокатска практика из цялото царство и защитникът на платената правда не се самоизмъчваше с угризения. В края на краищата, по-справедливо е да спечели по-достойният. А кой е той? Всеки знае, че щедростта е най-достойното качество на широките души. Е, има и други, но тя е най. Значи ясно кой — оня, който е с най-широката душа.

Вчера, след като подаде документите, отдаден на подобни мисли, той се отби в Съдебната палата при един от бившите си състуденти, побъбриха за закони, за заплетени дела и за избрани мошенически хватки и после си тръгна за Стара Загора. На излизане от София отнякъде го лъхна чувството, че нещо не е както трябва, но оптимизмът на професията бързо взе връх и той продължи, уверен в близката победа. Каквото и да станеше, той щеше да съумее да спечели. В интерес на истината, печеният рицар на тогата и шармантните юридически увъртания правилно беше забелязал подозрителната любезност на деловодителя. А той, малко след като прие документите, събра набързо парапатките си, огледа с прощален поглед стаята и напусна министерството в неизвестна посока. Ако защитникът на народните интереси не беше толкова самоуверен и беше поизчакал сред тълпата, щеше да го види как излиза, мъкнейки под мишница един голям пакет. Съдейки по размерите, така щеше да изглежда само обвитата в амбалажна хартия делова книга. Но това, разбира се, не можеше да бъде вярно. Как така деловодител в министерство ще изнася деловата книга? Нали е строго забранено? Нали после за това ще го уволнят, да не кажем нещо друго?

Постът на входа не обърна почти никакво внимание на пренасящия неизвестно какво деловодител. Като че ли беше нещо обичайно тукашните служители да мъкнат насам-натам подозрителни грамадански пакети. Истината бе, че началникът му се беше обадил преди малко. „Пропусни еди-кого си — каза. — Аз съм разрешил да изнесе няколко документа за проверка в едно друго министерство.“

И постовият го пропусна. Нали това му беше работата — едни да спира, други да пропуска. Още повече такива, които носят документи в онова, „другото министерство“.

Всъщност деловодителят наистина не изнесе деловата книга, а още по-малко пък я занесе в онова неспоменато министерство. Пакетът, с който мина под носа на охраната, съдържаше книга, която приличаше съвсем на истинската, с тая разлика, че в нея за камуфлаж имаше само няколкото записа за несъществуващи, но уж приети документи. Точно в тая „временна“ делова книга беше направен записа за приемане на документите от изпързаляния адвокат на Божидар. Между страниците й беше пъхнато завереното копие от нотариалния акт за „Витамини“, отбелязано като заведено с фиктивен номер и подправен печат, изработен от майстори, които си знаят работата. Деловодителят остави пакета в една телефонна кабина, откъдето го взе господин с безличен сив лоден и тъмна тиролка, и така фалшификатът се оказа на бюрото на Сергей Стратиев. От класическата позиция на бивш голям шеф на всесилната тайна служба той се обади на началник-охраната в министерството и бивш негов подчинен. Началник-охраната знаеше, че няма бивши шефове на ДС, нито бивши техни подчинени, и затова, щом Сергей поиска да пропусне еди-кого си с някакъв си пакет, той само каза „Добре, другарю Стратиев, разбрах“. И го пропусна. Когато Сергей получи пакета, той извади от него нотариалния документ, откъсна листовете с входящата номерация и всичко това изгори внимателно в големия кристален пепелник на съвещателната маса в кабинета си, след което прилежно стри пепелта. После излезе и лично изхвърли книгата в кофата за боклук, като предварително я скъса.

Деловодителят пък се прибра вкъщи. Той и друг път бе извършвал подобни услуги на могъщия шеф от „Мултикомп“ и нямаше причини да се безпокои, още повече че това бе последната. От вратата с радостен крясък „Здравей, бате Начко“ го посрещна неговият шарен говорещ папагал. Деловодителят се поспря пред една редица аквариуми, позяпа разкошните дискуси, лалиуси и астронотуси, които бе отгледал сам, седна щастливо усмихнат на дивана и отвори пощенския плик, който остави господинът с безличния сив лоден и тъмна тиролка. Вътре имаше дебеличка пачка стодоларови банкноти. Те, заедно с ония, които вече бе събрал, бяха достатъчни, както се пееше в песента, да си купи една хубава къщичка на четири етажа, че и с мерцедес в гаража в някое от близките софийски села. Точно това възнамеряваше да направи, за да се отдаде там на любимото си занимание — отглеждане на екзотични рибки и говорещи папагали. За тях имаше добър пазар, но и да закъсаше — нямаше страшно. Щеше да даде двата си апартамента в центъра под наем на някои от софийските богаташи. Имаше достатъчно. За всичко беше помислил. След тази задача нямаше вече нужда да се блъска като нещастно канарче в клетка с тази отегчителна, безкрайно досадна за мъже с поетична душа канцеларщина. Най-после беше свободен.

И Анастас, или Начко, както галено му викаха съседите, като искаха пари назаем, пусна радио „Веселина“, наду чалгата до дупка и захвърля изпълнени с тръпка, неограничавани от ничия началническа дънащина експулсивни еко гюбеци.

* * *

Веднага след като излезе от адвокатската кантора, Божидар отиде до офиса, отвори касата и взе отрязъка от препоръчано писмо, който лежеше на горното рафтче. Мястото му не беше тук, а в големия „Мауер“ у тях, и той го сложи в преградката с цип на портфейла си. Преди три дни Божидар беше изпратил по пощата същия комплект нотариално заверени документи като тия, които адвокатът му бе занесъл в София. Беше ги пуснал препоръчано и с обратна разписка на почитаемата комисия от министерството. Като беше дете, дядо му често повтаряше, че котките обърквали и най-добре скроените планове на мишките. Най-старият житейски пример беше от ранното му детство. Тогава имаха малко останали семейни приятели и едни от тях бяха братята Иван и Петър Азманови. И те бяха капиталисти като баща му — знаеше се, че са имали фабрика за син и зелен камък и бяха изнасяли продукцията й във всички балкански държави. От капиталистическа алчност се бяха занимавали и с други производства, както и със заклеймена от народната власт буржоазна търговска дейност. Комунистите им бяха взели фабриката още в началото на инвазията си. Разбира се, бяха я затрили от некадърност и простотия. Те бързо съсипаха и останалите им предприятия и търговски кантори. Никой не се изненадваше, че бившите собственици бяха отнесли и маса превъзпитателен пердах — за да разкрият тайните си намерения за държавен преврат, да издадат връзките си с американски и английски шпионски централи и най-вече да предоставят за ползване от народната власт номерата на сметките си в швейцарските банки и да кажат къде държат кюпчетата със златни наполеони и приятно тежки махмудии. След толкова тормоз, беше цяло чудо, че им бяха оставили къщата в центъра на града. Тя беше малка и скромна — с кухничка и всекидневна на приземния етаж и две стаи и килер на втория. Азманови ги даваха срещу нищожен нормиран наем на ученици, за да преживяват. Народната власт, то си е ясно, им беше отпуснала пенсии колкото за по един типов хляб на ден. Единственият лукс беше големият буржоазен двор — с екзотични дръвчета, чемшири и цветни лехи. Поддържаше го леля му Зорка — жената на по-малкия брат Петър. Сигурно това дразнещо красиво кътче от предишния несправедлив строй беше вадило доста години очите на новите властници, но накрая те възстановиха статуквото. Един ден в двора нахлули булдозери, камиони и пролетарии. Съборили оградата и на половината площ издигнали безличен двуетажен блок със сива като душите на собствениците си циментова замазка, но пък с по един огромен апартамент на етаж — всеки от тях по-голям от къщата на буржоазните братя. Въпросът със собствеността бил решен набързо — вероятно с някой изпитан експроприаторски номер. Малко по-късно и останалата част от имота на братята капиталисти беше отнета безцеремонно от народната власт. Азманови, то се знае, ги бяха изселили — май някъде из квартал „Щеш не щеш“. Следите им се губеха до деня, в който погребваха майка му. Сякаш някой го накара да погледне вдясно и веднага видя в съседния гроб скромната плоча на леля му Зорка. Провидението ги беше направило съседи и в отвъдното.

Божидар помнеше двамата братя индустриалци с побелели коси на достолепна, както си мислеше тогава, възраст. В семейния албум имаше няколко техни снимки, на които те бяха заедно с майка му и баща му на буржоазен пикник — може би в горичките край Аибунар. Бяха насядали заедно с неколцина непознати на малка закътана поляна край закуски и напитки, наслагани на тревата. Имаше и грамофон с фуния, а зад тях се виждаха два красиви автомобила от онова време. В детството му май те го бяха впечатлили най-много и може би заради тях в паметта му се бяха запечатали парченцата от онова сякаш не съществувало минало. Изглеждаха странно елегантни на фона на очуканите, направени като че ли от бракувана ламарина руски камиони, джипове и бездарни леки коли, които минаваха нарядко по улиците. Очевидно собствениците им принадлежаха към елита в царството и никак не приличаха на показно размахалите мотиките и други трудови съоръжения огрухани труженици от плакатите за соцсъревнования и картините на ония подлоги на властта — художниците соцреалисти. Бяха с красиви дрехи и се усмихваха като за снимка — приятни, уверени в себе си хора, които са давали хляб сигурно на половината град. По нищо не приличаха на унилите, състарени, облечени в овехтели дрехи техни приятели, които носеха от миналото само остатъците от някогашното си достойнство. Не си спомняше чичо му Иван да е говорил с някого в негово присъствие. Чичо му Петър и леля му Зорка казваха понякога някоя и друга дума. Обикновено гледаха уморено и се усмихваха съвсем рядко, а в усмивката им винаги някаква част беше прикрита тъга. И тримата бяха като че ли без живец и неясно защо се мотаеха по тоя, вместо да се приберат на оня свят и да не напрягат с нещастието си строящите новия живот и незаконни бидонвили в конфутата си из околността старозагорски соцеснафи. Той повдигна рамене и поклати разстроено глава. За пръв път се замисли, че техните приятели са изглеждали така в резултат на обработката — както се изразяваха професионално за издевателствата си джелатите от държавна сигурност. Бяха им отнели почти всичко, което може да бъде смисъл в живота. Накрая съвсем онаглелите другари си присвоиха двора, изгониха ги от дома им, събориха го и построиха на негово място поредния грозен блок за техни хранени хора. От фамилията, която беше давала хляб на стотици семейства, не остана и следа.^[28] Не знаеше дори къде са гробовете на двамата братя. Божо въздъхна. И сега всичко се случваше по режисурата на потомците и хранените хора на тия зли завистници и морални дегенерати, тогавашните проклети властници. Жив беше, жив беше духът на ония времена. Възпитаниците на реалния соц сега прилагаха вече демократични варианти на насилническите и мошенически части от арсенала за заграбване на татковците и дедовците си. Бяха проумели, че наглите пролетарски укази за присвояване на чуждата собственост не струват пукнат грош и по света се признават само нотариалните актове — тия сякаш неунищожими носители на уж омразния им капитализъм. Наясно беше на какви мръсни номера бяха способни тия хайдуци, за да се докопат до тях. Затова се стараеше да подготви поне един резервен вариант при узаконяване на най-важните си реституирани имоти. И сега отново беше нащрек. Не му хареса забележката на адвоката му, че деловодителят се държал любезно, хич даже не му хареса. Такива неща не се случват — деловодител да се държи любезно, моля ви се.

Инж. Къбоков замислено подръпна ухото си, сякаш да провери дали е на мястото си оная обеца, дето напомня за важните неща, затвори касата и излезе из града.

* * *

Чука се облегна на стола и огледа презрително салона на „Распутин“. Беше към един часа на обяд и четирите големи овални маси бяха заети от надути копелдаци — все новоизлюпени градски тузари. Някои от тях познаваше отпреди, когато бяха изпосталели инженерчета от многобройните заводи, адвокатчета от спарените канторки срещу милицията и никому неизвестни даскалчета и докторчета. Сега бяха позагладили косъма от редовните софри, а някои вече имаха малки шкембенца, които прикриваха с гъзарски костюми. Но пак си бяха същите келешчета. Можеше да ги удуши с една ръка — и Чука за момент си представи как ги държи за тузарските шейгунчета на педя от земята, а те весело подритват с крачка.

Все пак трябваше да внимава. Повечето от тях вече имаха достатъчно пари да платят една чудесна вечер пред входа му да излезе от тъмнината неразговорлив юнак — може би дори от неговите авери — и да му изпрати кратък поздрав от някого от тия скапаняци заедно с два куршума например от популярния „Макаров“. Да. Животът беше сложен и противоречив, но той нямаше причини да е недоволен. Облакъти се собственически на масата и си взе от мезето — задушени пилешки дробчета, специалитет на майстора. Приличаше на синя канара в светлосиния си величествен анцуг. Тук е мястото да посочим, че както англичаните са дали на света цилиндъра и фрака, китайците — безличните работни дрехи и смешната сламена шапка, японците — кимоното и самурайската плитка, накрая както германците са измислили униформите и каските на пруските офицери, а арабите са изобретили шалварите и чалмата, така и ний сме дали нещо на света — лъскавите анцузи на борците, комбинирани с епичната прическа тип „радомирска ливада“. Това беше отглас на юначните хайдушки гащи и калпаци, които са носели из тия вилаети преди два-три века изпълняващите текущи обирджийски задачи защитници на народните свободи. Беше незабравимо да видиш как борците излизат от новите си мерцедеси и беемвета на път към някоя специфична обществена изява или просто на светско парти, изтупани в бляскавите си копринени, бихме казали, потури, а вместо силяха с пищовите запасали банана с парите.

Чука се беше издокарал точно по тази емблематична мода и изпъкваше внушително сред останалите. Едно време ни даваха за пример другаря Димитров, който така се е откроявал на дипломатическите приеми с белия си костюм — като лебед сред сиво-черните дрешки на капиталистическите гъски. Е, не можеше да се каже, че Чука прилича баш на лебед, но се отличаваше от всички в залата, а и социалният му статус караше повечето граждани да му дават — като на тая вечно гладна, но пък симпатична на много хора птица — различни по големина залци от парично естество.

„Какъв е станал тогава Чука?“ — може да запита риторично някой, защото всички вече са се досетили, че щом гражданството му пъха зелено в гушката, от олимпийска надежда, градски злосторник и mekere на каверзния майор Иванов той се е превърнал в народен борец рекетьор. Имаше един славен период, в който Миньо се числеше към елита от настоящи и бъдещи шампиони. Беше изоставил старите си разбойнически навици и блъскаше яко от сутрин до вечер в спортната зала заедно с останалите. Съсипваха го от тренировки, но си струваше. Очакваха го слава, мацки и, дай боже всекиму, някой червен мустанг като оня змей на Боян Радев. Обаче демокрацията разби мечтите му и го прати в девета глуха. Наложи се да се преквалифицира. Направи го бързо и без угризения — връщаше се на познат терен, а я имаше и тръпката на отмъщение на ония, които го бяха излъгали. Сега Чука, заедно с неизброимото войнство на събратята си, се бореше да защитава правото на по-силния на различни демократични свободи — например правото да мами, изнудва, обира и главно, хубавичко до бие обикновените народни статистически единици — нещо, което те по принцип открай време са си заслужавали. Те пък му се отплащаха — кога с хиляда, кога с две хиляди, а се случваше и с пет хиляди народни долара. Животът си течеше и ето че сега народният закрилник от нов тип обядваше заедно със своя съученик, издателя на вестник „Загорска поща“ Матей Проданов.

Да, това беше същият онзи симпатичен, висок и все още запазен мъж, един от бившите редактори на вестничето в Атомната и приятел на Божидар от онези години. Той се върна от Козлодуй заради любов към красива местна девойка. Случи се малко след преврата. Мислеше да започва работа в Ситуационния център на Втория баир, но сякаш нещо го накара да проточи назначението си. След като дойде новата народна власт, бързо стана ясно, че вече няма кой да дава пари за свежарската идея България да изнася в космическото пространство карловска луканка и горнооряховски суджук^[29], и пред Матьо застана извечният въпрос „Какво да се прави?“. На първо време той започна да харчи от спестените в Атомната пари. Докато се занимаваше с това, животът навлезе в нов демократичен етап и се изясни, че в новата обстановка всеки старозагорец жадува да притежава бутик, кафене и вестник. И банка или равностойното й чейндж бюро, разбира се, но сред населението битуваше мнението, че това е по-трудно и не е за всяка уста лъжица. Затова в кафани бяха превърнали половината от ненужните при соца гаражи, другата им половина предоставиха на мини– и микросупермаркети, а вместо банки поникнаха десетки заложни къщи^[30] — и по-лесно се правят, и гражданите има къде да заложат разни боклуци от соца, както и някои други непотребни вече парчета от живота си, а и кажи-речи същия доход носят. Вестниците пък, ако броим и „Божии зрънца“, казват, че достигнали в един момент трийсет и две парчета, с което старозагорци можеха да влязат в Книгата на Гинес като рекорд по брой на глава от населението, само че не влязоха.

Матей започна вестникарския бизнес незабавно след като си отговори положително на въпроса „Кое е първично — словото или материята?“^[34]. Отначало вестничето потръгна, но после нещо се закучи. Матей тъкмо беше свършил спестените пари и беше написал прощалната статия за третия и както тъжно предполагаше последен брой, когато се появи Чука — едно време бяха в една махала — с подхранващата идея как да намерят спонсори и рекламодатели.

— Виж кво — беше му казал, — аз всеки месец печеля десетина хиляди долара, без даже да си мърдам ръката на повече от половин метър от рамото. Само че доходите ми, нали чаткаш, не са официални. Ченгетата отдавна ме бройкат, че не работя с тях. Не може ли да вкарвам сухото във вестника, да кажем, като реклама? После ще ми ги изписваш като хонорар или ще ги харчим заедно от името на фирмата.

Работата беше проста, като да събираш нападали круши.

— И каква ще е ползата за мен? А и какво ще ти рекламирам? Да пиша във всеки брой колко е обиколката на бицепса ти ли?

— Не искам мен да рекламираш. Нали има други рекламодатели?

— Кои „други“? Като предложа на някого от тия простанги да му пусна едно каре, веднага почва да се дуе като пуяк. Разтяга ми локуми — демек знае азбучната истина, че и Кока-Кола рекламира и това е в основите на бизнеса, гледа ме като че съм просяк и накрая ми каже: „Ми тя мойта фирма няма нужда от реклама, аз и така съм известен“.

— Аз ще ти стана рекламен агент, бе. На мен няма да ми отказват — търпеливо му обясни Чука. — Аз няма да искам цялата сума от всеки. Като направим яки договори, ще вземам от тях примерно половината. Вместо останалите проценти аз ще давам мои пари, а пък ти ще ми ги връщаш като комисионна отстъпка. Може и с малка горница. И не се притеснявай, на срещите ще гледам да не те излагам — захили се той. — Ще си обличам официалния анцуг.

„Я виж ти, тва, борците, хич не били прости хора. Глей кви тайни суплеси знаят“ — помисли Матьо и каза:

— Добре. Искам малко време, за да реша.

— Хубаво — рече Чука. — Като решиш нещо, обади се. Сега конакът ми е в „Орион“. Надвечер можеш да ме намериш там.

През следващите дни Матей се опита да избистри проблемите, като подпомагаше потока от мисли със стимулиращо почесване на врата. Но то кво имаше да се чуди? Имаше ли пари за издаване на вестника? Нямаше. Чука предлагаше ли му? Предлагаше му. Вярно, някак си не бяха получени по редовен начин. „Глупости — мислеше си Матьо, — получени по редовен начин. Какво значи «редовен»? Както щеше да каже Божо, да не би да имам редовнометър. Нямам. Тогава? Да не ги е крал? Не. Дават му ги. Е да, малко насила ги получава, но той кого насилва? Подлите гадни капиталисти. Те какво правят? Крадат от народа. Експлоатират го. Това от училище го знаем. И не си плащат данъците. Лъжат държавата. Крадци и мошеници… Хъ, глей сиа кви глупости дрънкам. Ами аз какво правех в централата? Крадях на поразия. Като всички останали. Тя цялата държава хайдушка. Всеки гледа да прекара другия, аз съм седнал за морал да мисля. Абе, кво ми пука, бе? Нека най-напред да стъпя на краката си, пък после ще се освободя от чуковщината“ — изхили се Матьо на новата думичка, с която беше обогатил родния език.

След като беше поразсъждавал така, собственикът на „Загорска поща“ най-накрая се почеса за последно и вечерта се обади на Чука, че приема новата форма на сътрудничество.

Оказа се, че тя устройва всички: тъй като рекламодателите им изписваха като разход цялата сума по договорите, а даваха само приемлива за тях част от нея, в джобовете им се оказваха хубави, скрити от погледа на омразните данъчни пачки за харчлък, във вестника се вливаше плътна живителна струя, а с така получените прикрити дъмпингови цени на рекламата Матей убиваше конкуренцията. Чука пък за пръв път в живота си пък се разписа във ведомост за заплати, за което почерпи екипа с кюфтета по депутатски и студена загорка в кварталната кръчма „Октопода“.

И парите потекоха. Само след няколко месеца Матей придоби петстаен в идеалния център и алфа ромео от ония, дето карат капитаните на карабинерите, а офисът на вестника заприлича на представителство на фирма за луксозни мебели. Минчо пък си купуваше нови анцузи и джипове в тон с тях. Например в момента беше с тъмносин „Гранд Чероки“.

„Тия перат пари, тия перат пари“ — се носеше шепнешком сред будното гражданство. Но от гражданството не можеха да разберат как точно и умираха от мъка и завист, че няма да могат и те да пернат нещо на барата. Ама така става, като не си бяха решавали в училище задачките за басейните^[40].

— Кога ще дойде тоя твой приятел? — попита Чука и отпи от чашата.

— Всеки момент. Виж го и после искам да ми кажеш какво ти е мнението за него — каза Матей и хубаво, че Миньо беше преглътнал, защото в залата влезе Божидар и тръгна към тях. За една бройка щеше да се задави човекът.

— Ей, не сме се виждали вече маса време — каза Матей. — Сядай, де. Най-напред да те запозная със съдружника си.

— Ние се познаваме — каза Божо и погледна радушно Чука, сякаш като деца са били заедно в отбора по народна топка на махалата.

— Познаваме се — потвърди Чука и се почеса несъзнателно по врата.

— Обядвал ли си? — попита Матей.

— Обядвах — излъга Божидар, — но ще пия една бира.

— Кажи какво става с теб, как си?

— Като всички в тая държава. Средно — между зле и много зле — захили се Божо.

— Останал си си все същият песимист, какъвто беше в Атомната.

— Оптимистичен песимист. Нали си спомняш лафа?

— Когато нещата вървят толкоз зле, че няма накъде повече, в най-близко време ще тръгнат още по-зле, нали така беше?

— Запомнил си.

— От него съм научил много — посочи Матей приятеля си на Чука. — Той ме е учил да карам реактора.

— Хъ — каза Чука без интерес, допи бирата си и стана. — Ами аз ще тръгвам, че имам среща.

Като мина покрай Божидар, крадешком му хвърли един поглед. Виждаше се, че не е слабак, нищо че носеше тузарски костюм. Но не му личеше да има чак такива умения. Обаче Чука вече знаеше, че външният вид подвежда. Много кофти подвежда.

— Казвай сега какъв ти е проблемът — попита Матей.

— Брат ти нали още има агенция за подготовка на митнически документи?

— Да, бе. Има.

— Смятам в скоро време да направя една по-сериозна сделка. Искам да знам дали той може да помогне. Знае ли на кого колко се снася, кога и къде ще трябва да мина митническата проверка — въобще какво да направя, за да нямам проблеми.

— Ще те свържа с него. Той знае пътя. Ти само приготви мангизите.

— Това е най-лесното — подсмихна се Божо.

— Знаем, че имаш много пари.

— Няма да отричам.

— Да, ама не искаш да кажеш колко милиона имаш.

— Виж, вечер като почна да ги броя, и заспивам, а през деня пък не бива да се брои — нали знаеш, парата слънце не обича — захили се Божо.

— Ти вечно се кодошиш, ама помисли сериозно — що не ми станеш един рекламодател? Но не от дъжд на вятър, колкото да отбиеш номера. Ти си един от крупните местни бизнесмени — изчетка го Матей, — а на вас по̀ ви приляга да сте и крупни рекламодатели.

— На мен реклама не ми трябва, аз и така съм известен на данъчните — подхилкна се Божо. — Пък и ти не си ли виждал табелката на вратата на кабинета ми? Там ясно е написано: Лимитът за спомоществувателстване, реклами и прочее просии е изчерпан до 2137 г. Моля, заповядайте след тая дата.

— Може да спонсорираш поне някой дом за сираци, това е благородно. Ние ще отразяваме събитието. Хубаво е да се появяваш от време на време в публичното пространство. Няма да ти излезе скъпо, бе. Ако искаш, вместо дом за сираци може просто вестника да спонсорираш. Ний сме бетер осиротелите. Помисли си. Пък и то кво ще са за теб десет-двайсет хилядарки.

Къде, къде бяха отлетели безметежните дни на социализма? Тогава бяха приятели. Бяха, не от едната, а направо от другата страна на барикадата. Бореха се, така да се каже, срещу произвола и беззаконието. Сладките отмъщения за това, че „не ни е оценен справедливо трудът“ каляваха дружбата им. Колко сплотяващо се отразяваше всяка заедно задигната кутия боя, всеки дружно отмъкнат чувал цимент и сноп арматурно желязо от новостроящите се блокове. Ами разните му там дрелки, ъглошлайфи, мултицети и всякакви чаркове, забърсани от централата… И след това, на поредната весела пиянка, тяхното приятелство растеше — нагоре, нагоре… А сега какво? Взаимоотношенията им пред очите ни се израждат до традиционните антагонистични капиталистически пазарлъци.

— Преди да говорим за спонсориране, искам да ти задам един-два въпроса. Спомняш ли си едно време лекциите ми за простотиите на марксизма?

— Спомням си ги.

— Коя беше най-важната функция на парите, а? Оная, дето така и не му е минала през ума на Мордохай.

— Това, че могат да се харчат — захили се Матей.

— Аз какво ви обяснявах? Кое е най-силното желание на човека? Да управлява живота — своя и на останалите. А парите са точно това, което му трябва: пълномощия за управление. Всичко е гениално просто и ефективно. Когато ги харчиш, ти винаги извършваш управленски акт. Винаги караш някого да извърши нещо, при това доброволно. Дори това да е в планетарен мащаб. Така колкото по-голямо е количество на парите, които харчиш, толкова по-обществено значим е техният управленски ефект. Ето защо чрез тях можеш да наложиш волята си в произволно голяма общност от поданици. Тук на земята те са просто всесилни.

— Спомням си, бе, Божо. Даже ги наричаше пълномощия за управление на приносителя. Тогава още не бях запознат с терминологията на акционерните дружества. Чак по-късно ми стана ясно колко точно си ги кръстил.

— Да. И особено важно е това, че с тях се управлява без никакво насилие или заплаха. Няма нужда да размахваш тоягата. Не ти трябват армия надзиратели или отряди от щурмоваци. Нито смразяващи кръвта червени служебни карти и озлобяващи простолюдието номенклатурни списъци. Необходими са само стражари за сплашване за механизма на съдия-изпълнителите и обичайните въоръжени блюстители на реда. Не ти е необходимо да издържаш по-скъпо струваща репресивна система. Пък и властта, донесена и защитавана от щикове, не издържа дълго. Дядо Амшел измисли друг, изключително гениален начин на управление. При него капризите ти се изпълняват начаса доброволно, а в повечето случаи и с щастлива идиотска усмивка. Особено ако пачките са наредени красиво в куфарче с подходяща големина. Ти си владетелят. Ти си князът^[41]. Можеш да провериш — когато искаш някой да ти свърши работа, произнеси магическата фраза „парите нямат значение“ и виж какво ще се случи^[42]. Веднага ще се убедиш колко безотказно действат. И колкото повече от тях притежаваш, толкова по-непоклатима, по-всепобеждаваща е властта ти. Това е най-важната им функция. Управлява оня, в когото са парите^[43]. Това е първата и единствена аксиома, която ти трябва. Честичко си я повтаряй, всеки ден си я припомняй. Като мантра я подпявай. Сутрин и вечер си я тананикай. Тръгвай винаги от нея и най-заплетените ходове и събития в тоя свят ще ти стават лесно обясними и понятни. И според мен тоя начин на управление е справедлив. Вярно, пълномощията могат да попаднат в някого и съвършено случайно. Обаче е изключено да ги задържиш задълго, без да притежаваш необходимите за управление качества на съответното им парче от социума. Затова с най-многото пари е самият господар на земния свят. Нашият истински княз.

Матей замълча.

— Нали не си забравил с каква стръв комунистите преследваха всички, дето се занимаваха с часпром? Как мислиш, защо? Защото преоткриваха властта на парите и се изплъзваха от господството им.

— Прав си. Ама те обичаха часпрома даже повече от нас.

— И се усетиха къде-къде по-рано. По-умните от тях бяха разбрали, че социализмът е пълна боза още през шейсетте. Само че големият брат не позволяваше забежки от правия път. Наште юнаци знаеха, че в такива случаи баткото не се шегува. Затова не им стискаше да вкарат златния телец в партийните директиви. Налагаше се да го анатемосват по митинги и събрания. Обаче тайно си трупаха несоциалистическа валута в шифровани сметчици в швейцарски банки. На тях животът на Запад им се услаждаше. И час по час се мъкнеха там на държавна сметка. За наша утеха, и тук имаше местенца, където зелените банкноти караха продавачките да ни дават дънки Rifle^[51] и уиски с шарени етикети. Което с левчета не ставаше.

— Помня, бе. Нали в десети клас продадох сребърните монети и двата медала на дядо от Балканската, за да си купувам дъвка и тоблерон от корекома.

— Нашите юнаци се снабдяваха със зеленото къде-къде по-лесно от нас. А след перестройката вече можеха да го правят и без да се прикриват. Пък като дойде на власт капиталистическата демокрация, управлението стана изведнъж просто: стиснеш ли мангизите в ръка — край. Няма нужда от изнервящи пленуми, досадни укази и номенклатурни списъци. Вече е както искаше дедо Амшел^[52]. Който притежава паричките, той става всемогъщият кормчия на съдбините ни. Той е истинският и неоспорим властелин на живота ни. Нали виждаш колко е гениално? Всеки владетел издава укази, с които управлява. И брат’чедите ми го правят: печатат си сами своите зелени пълномощни. Понеже не искат да знаем истинската им роля, ни баламосват, че ни управлявали некви си президенти, премиери, конгреси и парламенти. То ако помислиш, самата дума парламент означава, че е за „парлама“^[53]. От мен да го знаеш: всички участници в това театро са марионетки на дедо и чичата. Те са ги подбрали, отгледали и лансирали, защото са гениални кадровици и манипулатори. Винаги успяват да поставят протежетата си на най-възловите позиции. И там те вършат всичко, което искат истинските властелини в сянка. Който не слуша, набързо го изхвърлят от играта. Понякога и от живота като цяло. Затова ако някой започне да философства, да увърта и да ти доказва нещо друго, особено ако е по форумите, трябва да бъдеш наясно: пред теб е или изпечен лъжец и лицемер, или пълен тъпанар. — Божо поклати глава, замълча за момент и после добави ухилен: — Разбира се, възможно е и да е просто евреин. Но каквото и да говорим, тия техни пълномощия са изключително удобни. Особено едрите купюри.

— Абе, прав си, бе.

— Значи тогава ти е ясно: щом ще давам пари на вестника ти, ще трябва в съответната степен и да го управлявам.

— Еее, не така. Къде остава свободата на словото? Как така ще управляваш свободния печат?

— Каква свобода, бе? Свободен си, докато спазваш правилата. Иначе набързо ще те изритат. А кое е най-важното правило? Управляват ония с парите. Официалната власт сега не те преследва — дрънкай каквото искаш на улицата или в парламента. По нашите ширини това от край време няма особено значение. Поне до една определена граница. После ония с текущите пълномощия може и да те подгонят. Искам да те светна, че както предишните, така и сегашните господари могат да го направят и ей така, просто за забавление. И краят може да не е за разказване, а още по-малко за гледане.

— Няма да могат. Ние няма да им се дадем. Нали сме четвъртата власт.

— Ти кое наричаш четвърта власт?

— Как кое. Честните журналисти. Масмедиите като цяло.

— Не е ли по-логично това да са техните собственици? Пък ако помислиш още малко ще видиш, че зад юнаците с парите отново наднича моя дедо. Защото в неговите ръце е мажоритарният дял от зелените пълномощия. Следователно и истинската власт, една милионна от която е предостатъчна да ви купи с всичките ви партакеши.

— На нас твоят дедо не може да ни повлияе. Ние можем да залеем с помия когото си поискаме. Ние създаваме рейтингите. Ние въздигаме и сваляме. Това не е ли истинска власт?

— Виж, нямам намерение да разклащам мирогледа ти. Само можеш за момент да допуснеш, че, без дори да разбирате, го правите по нечие могъщо желание. Но не се обременявай да мислиш дълго. И без друго напоследък започна да ми се струва все повече и повече, че светът на парите не е особено справедлив.

— Аз няма от какво да се притеснявам. Моят вестник е финансово независим — напъчи се Матей.

— Знаеш, че няма такъв вестник. В най-добрия случай зависиш от продажбите и тогава те управляват разпространителите и читателите. Но в твоя случай нещата са по-прости. Ти не печелиш от тираж. Защото продаваш вестника малко по-скъпо от хартията, на която го печаташ. Освен това върху никого не плискате кофите с помия. Значи и това перо от оборота отпада. Друг вариант е да обещавате на спонсорите, че ще окепазите конкуренцията, и като докопате мангизите, да си правите оглушки. Ако беше така, постоянно щеше да ходиш насинен. Остава само едно: Чука, горкият, по цял ден тича да събира волни рекламни пожертвования. Дет’ се вика, скромен доброжелателен рекет. Мисля си и за едно цехче за перачни услуги. Той сигурно има малко парици, които му се иска да изкара на светло. Що да не ги вкара във вестника заедно с рекламата от килиентите, а после да си ги получи като комисионен процент.

— Хъ, това е една интересна хипотеза — засмя се Матей и си помисли, че Божо е опасно умен. — Вий откъде се познавате с Чука?

— Забравил съм вече. И той не вярвам да си спомни.

— Не ми отговори дали искаш да те рекламираме.

— Като си помисля, може и да стане. Но само при едно условие: „Който плаща — управлява“.

— Ако е да оплюем някого, става. Само кажи кого.

— Защо да оплювате? Може пък да поискам едно хубавко, шаренко медийно чадърче за някого.

— За кого?

— Ако ти дам пет хилядарки, ще има ли значение?

— Ето пак ми създаваш комплекси. За теб пет хиляди нямат значение. Как го направи това, бе?

— Кое?

— Как забогатя?

— А сега, де. Ти искаш да узнаеш най-съкровените ми тайни.

— Айде кажи, бе. В името на старото ни приятелство.

— Добре, щом е в негово име… Слушай сега. В началото, когато дойде новата народна власт, мислих дълго. Можех да се захвана с каквото и да е. Знаеш, че съм талантлив.

— Да, бе. Знам ти черноборсаджийките дарби още от централата.

— Значи ти е ясно. Можех да се насоча например към търговия на едро с дребни работи или на дребно с по-едри неща; можех да давам велосипеди под наем, да събера бояджийска бригада или да направя фирма за гръмоотводи. Пари можеш да натрупаш по много начини. И понеже умните са мързеливи, сетих се, че ще е най-лесно да седна край някой паричен поток и да си гребвам по малко с подходяща кофичка. Аз не съм алчен. Намерих поточе, намерих кофичка и… готово. Разбра ли сега как забогатях?

— Да, бе. Ясно е, че няма да ми кажеш.

Божидар го изгледа със съжаление.

— Кажи сега за петте хиляди.

— За пет не знам, но за десет хилядарки съм готов и вестника да закрия. Той така и така вече не ми харесва — захили се Матей.

— Не го закривай. Обади ми се след седмица за парите. Но не пращай при мен Чука, щото няма да иска.

— Абе, май има нещо за теб, дето не съм го научил в АЕЦ-а.

— Ами да — подхилкна се Божо. — Естествено, че има такива неща. Човек не може да бъде разбран докрай.

Бележки

[1] За жителите на регионите, до които все още не са достигнали новаторските балкански табиети: според бракята срби, сряда се працуе (работи се — в известен смисъл); в четвъртък се отмаря от працуенето; в петък тече подготовка за уикенда; събота и неделя — уикенд; в понеделник се отмаря от уикенда, а във вторник се подгатвят за працуене. ↑

[2] Човек за човека е вълк/заек (лат.). ↑

[3] ТПК — трудовопроизводителна кооперация. Според Матей, една от любимите най-противоестествени и ялови форми на социализма. В една от статиите си той я описва така: „По същество представляваше събрани на едно място огрухани представители на класите, които в нормалните общества произвеждат продукти и услуги, а в лишения от нормални стимули трудово-възпитателен и оздравителен соцлагер се отдаваха, с малки изключения, на разнообразни прикрити, а понякога съвсем явни форми на мързелуване, интригантство и разнообразни кражби. В сферата на обслужването основни източници на сериозни доходи бяха кражбата и бакшиша. В производството кражбата пак беше основен предмет на дейност, но тук се разчиташе и на завладелия трудовите маси часпром. Това бяха основните практики за оцеляване в батака, в който ни натикаха комунистите.“

Спомням си, че малко след като, както казва Божо, се освободихме от тоталитарно иго, точно в сградата на една такава бивша тепека в Стара Загора наистина се помещаваше чисто капиталистическа борса — Болкан ексчейндж АД, чиито бюлетин се тиражираше от в. „24 часа“. Куриози. ↑

[4] Специалистите от БНБ, Министерството на финансите, обновеното с нови идеи МВР и разгърнатите в друга посока правосъдни органи не се намесваха в тия спорни научни материи. Или ако го правеха, главно предупреждаваха с апломб, че обещаваните от мошениците лихви били нереално високи^[6]. Според Божо, това беше тъпа заблуждаваща следа, която продажните и пословично неграмотни наши журналисти (ние се разграничаваме) тиражираха непрекъснато. Обаче ако някой дава на българи акъли, че възможността да спечелят много пари е злоумишлено подвеждане и стандартен мошенически номер, те винаги ще го подминат с презрителна усмивка и ще се набутат в капана. Нямаше кой да подскаже на мераклиите за бързо забогатяване просто да се поинтересуват от дейността, с която се постигат тия лихви. И да открият, че тя се състои главно в броене на парите на баламите и транспортирането им в чужди банки в далечни китни държавки. ↑

[5] В продължение на половин век децата в българските училища бяха подготвяни системно за една от най-важните си роли — като гробокопачи на капитализма. Основно правило, както учи най-известният специалист в тая област, е, преди да отпочне трепането и копането, да заграбиш награбеното (да награбиш заграбеното). Последователите му из българско имаха достатъчно дълъг стаж в тая, според нас, завладяваща дейност. Нищо чудно, че след преврата на десети копачите и заграбвачите се развъртяха здравата. Според Матей, така техният цикъл, започнал на Девети с експроприации и ликвидиране на враговете, завърши на десети с най-мащабното в историята ни разграбване. „Наглите присвоявания — пише той в една своя непубликувана статия, — и прочее яки кражби станаха основна и неотменна част от демократичното ни ежедневие. Изглежда, местното население не беше особено запленено от тъй прокламираното превъзходство на новия по-прогресивен строй. То си искаше старото статукво на обикновените забърсвания на държавното и объркано тичаше напред-назад по митинги — ту на протестни със или без свещи, ту на анти такива с тенджери, тигани и друга посуда. В това време народните водачи и всички около тях, вместо да копират съмнителните буржоазни образци от времето на Стамболов и Буров, се заеха с изпълващото душата присвояване на всичко що-годе ценно от бившата ни държава с деветосептемврийски апломб и мащаб. Отчаяни, че не могат да вземат участие, народните маси пък окончателно се отдадоха на традиционните си чувства за последните тринайсет века, а именно здравословна люта завист и перманентно мрънкане, зъбене и грухтене. Така трябваше да минат петнайсетина години, за да могат в общественото пространство да се появят достатъчно достъпни примери, които нагледно обясняват периодичните изблици на характерни всенародни чувства. Няма да ги изброяваме и да си губим времето. Две думи само за последния, на който попаднах в Банско: При едно от обичайните ми, дразнещи персонала, завирания на неподходящи места^[7], влязох в един петзвезден хотел от известна верига, адаптирана за тукашната фауна. Съвсем случайно, докато търсех дискретно ценоразпис за стаите, ми попадна луксозна дипляна за спа процедурите, които се предлагат на гостите: драгоценни «скулптурни ритуали» за тялото — традиционните за нашите земи мазания с мед, както и с най-характерния български продукт, а именно екстракт от тиква. Неотразимо впечатление правеха също римски хармонизиращи вани, маски, завещани от любимата на народа Клеопатра и всякаквите му там хамами, тай, муй и онуй масажи и обичаното от народа лечебно намачкване за четири (а защо не и повече) ръце. Както и някои процедури от друг характер, за които не е прието да се упоменават в ценоразпис. Всичко това от сто и петдесет-шейсет лева за час поотделно или около четири-пет-шестотин лева във въодушевяващи комбинации. Предполагам, че това са дребни пари за японските хотели от средна класа или за дубайските приюти за бедни. Само че за сравнение пенсиите на преобладаващата част от природонаселение по онова време (2010) варираха около двеста лева месечно. Двеста нищожни левчета, с които не можете да си направите дори проста комбинация от така жадуваното от пенсионерите мазане с мед с последващо половинчасово оздравително опъване. Няма начин да не ги обичаш тия капиталисти. И те да не се чудят, ако потокът от народна любов отново придойде някой ден и довлече поредната експроприаторска форма на социално устройство с последващо прилагане на избесващи превъзпитателни методи.“

Ние се разграничаваме. ↑

[6] Например мечтаните от всички сто и пет процента. Само че инфлацията по онова време беше примерно сто и петнайсет процента. Трябва да си много тъп, за да не разбереш, че така някой ти забърсва системно почти една десета от авоарите. Въпреки уж нереално високата лихва. Всеки бизнес с претенции за почтеност трябва да предлага по-висока доходност от инфлацията. Следователно българските банки с уж коректни лихви, които бяха на половината й, просто обираха безцеремонно масовия вложител. Но той Божо винаги е казвал на такива наивници: „Не си давайте парите на тия мошеници. Запомнете, че банката не ви е приятел. Все пак враговете ви обикновено ви ограбват еднократно. Дори турските османлии са карали раята да им готви печено пиле и баница само ден-два, докато са непоканени гости. А банката ще ви е такъв гост с години. Ще миряса едва когато накрая ви вземе къщата и по-ценното обзавеждане — нещо, което агите не са правили.“ Ама кой да го слуша. ↑

[7] Не е за чудене — той нали е журналист. Те всички си врат нахално носовете навсякъде. ↑

[8] Вж. подзабележка 2. на заб. за ергенския данък от книга I. ↑

[9] Klein, aber mein — малък, обаче мой. Известен на всички немски израз. ↑

[10] „Оная акула^[11] Кюлев“ — става дума за Емил Александров Кюлев, основна фигура от времето на разграбването на татковината, учредител на ТСБ (Туристспортбанк), бивш следовател по тежки престъпления в някогашното МВР, съосновател на БРИБанк (Българ-оруска инвестиционна банка), собственик на Росексимбанк (в компанията на Майкъл Чорни и други основни играчи^[12] на „прехода“), съучредител на Г-13, собственик на ДЗИ и най-големия финансов алианс (200 млн. долара), основен играч в бизнеса с недвижими имоти (курортите Ривиера, Слънчев ден и т.нар. проект Боровец) и т.н., и т.н., и т.н. Както може да се очаква, утрепан през 2005 г. Убийството му не е разкрито и вероятно няма да бъде — поне в близките 2–3000 години.

Ицо Салфетката — Христо Александров (не знам второто му име), скромен домашен вариант на великия Остап Сюлейман Берта Мария Бендер бей Задунайский (на него му знам всички имена). Извървял нелекия, но пълен с вдъхновяващи момент път от сервитьор в емблематичния пловдивски ресторант „Ритора“ до висините на любимец на Андрей Луканов и съратник на звездния мошеник Валентин Моллов, както и собственик на Агробизнесбанк и основен играч в земеделския тютюнев и значително по-малко земеделски оръжеен бизнес. Главен участник и в очаквания фалит на тая основна за българското земнеделие банка. Естествено, агент на нашите славни тайни служби. Според Божо, той е от кръга първокласни мошеници, известни като пловдивските брокери, и е първият собственик на култовия ресторант на Аязмото, продаден му от местния кмет — друг мошеник от първа дивизия. Ние, разбира се, се разграничаваме. Накрая ще добавим, че делото покрай фалита се точи осемнайсет години и за малко да влезе в Гинес, но не успя. За общо облекчение тая битка между доброто и злото завърши с типичен нашенски хепиенд. Всички обвиняеми бяха окончателно оправдани и всеки от тях отново пое пътя си в служба на родината.

Безека — Банка за земеделски кредит, както Първа частна (честна, както се подиграва Теодоси Кръстев) и Първа източна (която се споменава някъде из романчето) са фалирали през деветдесетте банки (по-точно средища за източване на фондове и влогове, финансови машинации, злоупотреби и останалите престъпни технологии, използвани, според Божо, от комунистите^[13] за разграбване на татковината). ↑

[11] Акулата е любима риба на българския бизнес. Журналистите често я използват за жълтите статии, а и ние писателите от време на време прибягваме до това сравнение. Дори Божо един ден като стана дума, се подхилкна: Аз — вика — също съм малка полезна акулка от финансов тип. Не плаша никого и си плувам заедно с разни червени рибки в обществения аквариум. Що не станеш писател — викам. — Такива хубави метафори ти идват. Няма хляб в тая професия — вика. И се засмя. ↑

[12] А именно Тодор Батков, Владимир Грашнов и Валентин Златев. По-любопитните могат да проверят кои са тия юнаци в мрежата. Към тях несъмнено може да се добави Васил Божков — според някои, друг бивш следовател по тежки престъпления. А в играта са намесени и още поне два-трийсет други, по-дребни. В смисъл милиардери, но не чак толкова. И това — в една мижава държавка, която съвсем скоро ще се предлага на борсата за едно евро, като емблематичната рожба на соца — Кремиковци, плюс условието да се платят борчовете й към банките на Божидаровия чичо. Еми, тези паралии, както каза веднъж Божо, са ни опората. Затова — под някакви благовидни съображения — и големия брат иска да ги няма. Той знае, че истинската власт е на притежателите на зелените пълномощия. Затова в държавите сателити такива конкуренти на дедо му на Божо не трябвало да има. Иначе току-виж са предизвикали смяна на правителството и са сложили за премиер някой непослушко. Като Стефан Стамболов например. Много лош например. Оправданието за унищожаването на бизнес елита ни е, че парите му били мръсни. Божо веднъж се изхили: „И аз, като другаря Димитров — вика, — искам да попитам: Кои пари в България не са мръсни? И кое е по-добро: в царството ни на най-ниско ниво да управляват наши богаташи — натърти той — макар с мръсни пари, или тая роля да е на чужди богаташи — с уж чисти пари, но с доказвани многократно през последните сто и петдесет години определено нечисти, а на моменти и съвсем мръсни намерения?“

Ние не можем да отговорим, защото не сме подготвени теоретично. Затова от практични съображения се разграничаваме. ↑

[13] Това е негово становище. Ние бързаме да заявим категорично несъгласие. Според нас, всеки може да използва някакви технологии за да успее в живота. И откъде-накъде престъпни? Някой да е чувал да има осъден от ония времена тъкмо за разграбване? Ами то даже такава статия в НК няма. Разграбване. А сега, де. То за обикновените масови кражби в извънредно големи и още по-големи размери през епохата на прехода няма почти някой, обявен за престъпник от почитаемия български съд, а тук — разграбване^[14]. Бе той тоя Божо много… такъв, бе. Чували сме, че той (че и Матей) пред свидетели е казвал: главните стожери на престъпността в България били точно магистратите^[15]. Защото с безбройните примери на откровено протежиране на явни престъпници, те, цитирам, убивали самата идея за закон, съд и справедливост в царството. И дори били (това вече е съвсем прекалено) тайните задкулисни донове на мафиотските кръгове — тия основни, цитираме, соцжелезобетонни^[16] градивни единици на тъй нареченото ни общество. ↑

[14] Курсивът (ама че дума) наш. ↑

[15] Курсивът наш. ↑

[16] Тоя неологизъм вече е определено на Матей. Звучи направо по Вапцаровски. Даа, вапцахме я. ↑

[17] ДВСК — държавен ветеринарно-санитарен контрол. ↑

[18] Според някои (Гелето и др.) ние нямаме управленски елит. Такъв имало из белите държави и там той е създаван целенасочено поне десет-двайсет поколения. През последните сто — сто и петдесет години това става под вещото ръководство на чичата и братчедите на Божо. Дори според него (според Божо, де) това било истинското управление на най-ниско ниво: да подбереш управляващите и после в разни клубове по интереси и други далеч по-могъщи отворени или тайни организации да ги заредиш с твоите управленски идеи. И което е особено полезно, да ги захранваш с привилегии и придобивки, а да ги сдържаш изкъсо да не се отклоняват от правия път с яки разбиващи компромати. Така работели Съветът за външни отношения, Трилитералната комисия, Комитетът на 300-те и най-паче тайнственият доскоро Клуб на билдербергите, за който точно неговите членове най-яростно отричали, че съществува петдесетина години. А всичко се плащало от чичата и братчедите на Божо. При нас управленският елит от хиляда и две-триста години насам е системно избиван или прогонван. Само комунистите се опитали да направят такива клубове по интереси. Само че с калпав материал. Затова сега сме имали само шумкари и партизани (в смисъл от някоя партия). И най-много второ-трето поколение АБПФК, репресирани борци за демокрация, както и обикновени борци. Това било важно за ония, които се канят да оцелеят — да са наясно в какъв първичен управленски бульон ще се налага да плуват. Мамата си тракало (така се бил изразил). ↑

[19] Когато показвах за пръв път преди много години тая книга на Матей, той ми обърна внимание, че посоката е една — към поредното мошеничество и компромис с тъй наречената, кажи го де… съвест. Според него това било основна част от служебното амплоа на големите шефове по нашите земи. Той го знаел от собствен опит. Не е прав. Както щеше да каже пък Моцарт, дори да е тъй, cosi fan tutti. Ние сме/не сме (ненужното да се зачеркне) съгласни. ↑

[20] Някои си мислят, че умовете им са плоски, но това не е вярно. Матей пръв показа, че нещата са по-закръглени, защото са замесени мощни приятелски кръгове и сфери на влияние, кълба от нерви и други овални същности. Те така изкривяват по Айнщайн общественото пространство, че влезеш ли вътре, няма измъкване. Затова са по-правилни изразите кръгъл глупак, както и_ сфероидален идиот или овален тъпанар._ ↑

[21] Текезесе (ТКЗС) — трудово кооперативно земеделско стопанство — основно изобретение на социализма. Въпреки че в първата книга тази абревиатура вече бе разшифрована, нарочно я повтаряме. Защо ли? Защото вече ни се случи някакъв критик^[22] да пита в публичното пространство защо въобще е отделено място за подобни пояснения. Споменаваше също така Тито и още някои мъчни за повечето представители на бранша думи. Еми, авторът се надява тази книга да бъде четена по друго време, освен през епохата на моралното ни наакване, а също и от други хора, освен от разни мастити знаячи на ненужна терминология. Въпреки че той сигурно е познавал Тито от някой стар портрет или от карикатура на в. „Стършел“ (ония, с брадвичката). Нека да не се пъчи и със знания на соцсъкращенията — там няма да може да изброи и половина от тия, които помни някой бивш зам. главен счетоводител на текезе. Въобще, кой му е издал свидетелство за критик? Обущар да си, кравар да си, цигулар да си, шлосер да си, арматурист първи разряд да си, академик да си, все нещо трябва да умееш да правиш. Даже депутатите знаят нещо, макар и неясно какво. А такива като него дрънкат простотии, без да са освидетелствани. За беда винаги се намират будали, които да ги слушат. И после великите писатели се чудят защо падали продажбите… Най-накрая, вместо желание да се прехласва от собствената си ерудираност в областта на соцтъпотиите, тоя… нещастник можеше да свърши нещо по-полезно и да установи, че за днешните (2005)^[23] подрастващи обитатели на сегашното държавоподобно образувание повечето навици, обичаи, думи и имена, от които някога се състоеше вътъкът на живота ни, не говорят нищо. И слава богу. А пък кучетата нека да си лаят. Важното е керванът да върви. ↑

[22] Интересно, че се римува с всички думи от творбата на Матей (виж забел. за синия му период по-нататък и подзабележката към нея). ↑

[23] И през 2015 пак е така. След десетина години пак ще проверя. ↑

[24] Според Божо, тя е резултат точно от духовното опустошаване при соца, от заместването на истинските човешки ценности с долнокачествени соцсурогати. Един от главните разсадници на тая убийствена за нацията ни чалга било шоуто на Дългия. Чрез нея той бил раздувал типичната нашенска простащина^[25], наследена от бай Ганьо, до гибелни за царството размери и дори отвъд сценариите в някои американски филми с върхови постижения в областта. Така се захранвали подсъзнателните мечти на раята да се върне отново при рахатлъка по бай Тошовите времена, когато тя е водещото начало — от изцепките на Пеко, Мако, Тако и Вако^[26] и ширещата се нахална простотия на магазинери, келнери, бармани и всякакви бачкатори, до драгите на българската душевност турски семейни табиети^[27]. Водени от мъдростта на опита си в тоя живот, че и в повечето от предишните, ние се разграничаваме най-категорично от това становище, както и от всички останали. ↑

[25] Имал съм много разговори (чисти монолози) на тая тема и с Божо, и с Матей. Спомням си, веднъж се опитах да защитя милионите любители на чалга в класическия й вид. И какво стана? За малко не отнесох пердаха. „Какво ги защитаваш — озъби ми се Божо — те са си простаци. Какви могат да са онея, дето харесват само мазни маанета, гюбеци и мръснишки текстове? Ами клиповете, дето се чекнат разни разгологъзени гювендии и мачовци? Кой може да се захласва по тая разюздана, невъобразима простащина? То на Бърнстейн щеше да му се доповръща, Верди щеше ги прокълне в църква. Какво говоря, младият Бетховен щеше да поиска тутакси да оглушее. Тъпанарите, дето слушат в захлас тая повърня и се кълчат и дупят по масите на поредния запой, са си простаци, простаци и пак простаци. Ако щеш се дери до прегракване, ако искаш скачай до припадък, ако искаш на главата си се изправяй — те пак ще си останат такива. Простаци.

Аз обаче не съм съгласен. Какво й е лошото на вечната класика «Едно ферари с цвят червен», «За милиони няма закони» или «Камъните падат»? Ами «Селска баня», «Чук, чук» и «И ловец съм, и рибар съм». Ами «Гъци, гъци», «Луд ме правиш» и «Оргазъм кючек»? Кой няма да лудне, а? Да не говорим за «Радка пиратка». Само да те гепна, гащите шти цепна. Оп са, оп са. Велико е. Така се осигурява прирастът на населението. Мамата… (цензурирани две страници).“

Който иска, ей тука може да види най-яките парчета за хилядолетието. Само като чуя някое от тях и… (цензурирани две страници). ↑

[26] Тук най-после е време да поясним, че става дума за… знаете кои. ↑

[27] При друг подобен случай го попитах кои са аджеба те, и той веднага отговори: Как кои, бе? Лентяйстването, далаверите, бутането на рушвети, пъченето и плюскането на печени агнета. Защо пък баш печени агнета — подразних се малко аз. Ми помисли малко — вика. — Какво са яли хайдутите, а? Да не би мазни виенски шницели? Или баварски наденички? Това са нездравословни, отречени от науката храни. Или, може би, бъбреци соте? Как ще сготвиш соте в Балкана? Къде ще скачаш из урвите? Или лучена супа? Нея пък как ще я направиш, като няма откъде да забършеш захар за карамелизирането? А какво има най-много в планината, освен дърва? Кошари и стада. Е, и мандри има, но те са за един по-късен етап на движението. Затова основното блюдо на хайдутите са били печените агнета. Сега си спомни: на нас на кого са ни внушавали да подражаваме още от детската? Кои са били героите ни? За кого сме рецитирали стихотворения? За кого сме пели песни? Юнашки, хайдушки. А? Разбра ли сега?

Разбрах — викам. ↑

[28] Веднъж преди години за пореден път се мъчех да докажа, че моят любим соц има недостатъци, но има и много достойнства. Аз съм си такъв от малък — и тогава се мъчех да докажа на баща си, че са ме изгонили незаслужено от училище, че не съм строшил прозореца на комшии или нещо подобно. Напразно. Та сега точно развивах тезата си, когато Матей се намеси и разказа тоя случай. Бил го чувал от Божо и го разправи накратко. Добре де, викам, какво искаш да докажеш с тая история? Признавам, че е скверна, но какво от това? Ами това злодейство — вика — е извършено от твоя най-прогресивен строй. Това е реалният социализъм в действие. Такива примери има колкото искаш. За останалите му дейности сега няма да говорим. Но каквито и светли дела да е имало, всичко помръква пред безбройните прояви на подобна неописуема мерзост. А ти си помисли: всички комшии са гледали какво става. Улицата е дълга чак до Станционната. Защо никой не се е застъпил поне за горките хорица? Виждали са как нагло се потъпкват човешките закони. Обаче са отминавали с подвити опашки. Кой ги е направил такива подлеци? Нали уж са участвали в толкова славни бунтове и завери? Ама тогава са си кротували. Може би защото са ги научили да мразят богатите, дето са им давали хляба. Абе, пада им се на тия тунеядци.

Тъй ми каза. Искаше ми се да оправдая съседите. На всеки му е мил животецът. Нали трябва да оцелеем? Поне заради децата. Той пробвал ли е да говори с юначни другари с патлаци на кръста? Да опита, пък тогава да ми се репчи. Да го видим няма ли да подвие опашка. Или направо да напълни гащите. Но си замълчах. Въобще, не успях да защитя социализма, за което моля всички членове на БСП за извинение. Още не съм много опитен в писателските работи. ↑

[29] Тук няма начин да не поясним какво е искал да каже авторът. На 11 април 1979 г. съветският космически кораб Союз 33 с командир Николай Рукавишников, с който полетя и първият български космонавт Георги Иванов, трябваше да се скачи с орбиталния комплекс. Обаче не се получи. Отказаха всички двигатели и когато ръководителите на полета се чудеха как ще свалят космонавтите невредими на Земята, списание „Български воин“ в броя си от 10 април намери решение и обяви скачването на двата космически обекта. При това българският космонавт занесе на руските колеги в станцията „небезизвестният български суджук“ (цитат от статията). Оказа се, че предвидливите редактори, уверени в благоприятния изход, са пуснали измислен репортаж. Тъй като списанието излизаше от печат на 10-ти и се разпространяваше из цялото царство, щеше да е неудобно и даже срамно да не е отразило такъв епохален подвиг. И откъде, ако не от самото място. Докато властите се усетят и изземат броя, маса хора го бяха купили. Разбира се, останалите броеве са били унищожени и сега дори в Народната библиотека не може да се намери книжката с компрометиращия репортаж. Но тогава и онези, които не знаеха или не вярваха как се произвеждат и фалшифицират новините в социалистическите масмедии, вече разбраха. В мрежата все още (?) може да се намери тоя брой, но в него липсват страниците с опашатата лъжа. Скоро тя, а вероятно и самото събитие ще потънат в забрава. Докато, както казва Матей, „отново застроим социализъма и комунистите започнат отново да фабрикуват фалшивите новини с големите си лъжливи уста“. Ние се разграничаваме. Още повече че нашите нови американски брадъри отдавна са с няколко обиколки преднина в маратона по благотворни фалшификации и здравословни лъжи. ↑

[30] Тук (както и на още много места) авторът лекомислено подминава моралната страна на това спорно, а според някои и срамно явление — заложната къща. Идеята за лихварството сякаш е заложена в най-дълбокото на народната душа. Защото какво казва народът? Назаем брашно — тъпкано се връща. Ясно е, че това е протоидеята за един социално справедлив кредит с обществено приемлива лихва. Вдъхновени от тоя девиз, още в зората на възраждащата се българска държавност след Освобождението, из царството се роят заложните къщи — тия спасители на икономиката ни и поне за земеделските ни стопани, на които банките, тласкани от международната капиталистическа проклетия, отказват да дават животворните за посевите кредити. Това е исторически и всякак безспорно. Има обаче една малка група интелигенти, които са против всичко и против заема с лихва в частност, въз основа на някакви неясни съображения. Каква е истината за това природно-икономическо явление? В исторически план Махабхарата свидетелства, че лихварството по онова време, заедно с изучаването на Ведите, принасянето на жертви и търговията, се е падало на Вайшиите. Лихвата неоспоримо присъства и в обществения живот в Месопотамия две хиляди години преди появата на парите в древна Лидия. Първите опити да се окове в държавни окови (букаи, може би) тая благотворна за икономиката сила са в законите на Хамурапи — петия цар от първата династия във Вавилон. Солон забранява (според местната гилдия съвършено несправедливо) продаването в робство заради дълг. Има най-разнообразни ограничения и в древен Рим. Моралните дилеми, които поражда лихварството са основна тема във всички големи религии. В юдаизма и исляма има многобройни текстове, които в различна степен осъждат или налагат ограничени забрани върху даването на такива заеми. Все пак тяхната позиция е разбираемо мъглива и стимулиращо непоследователна. Най-яростен негов критик си остава ретроградната католическа църква. Близо хилядолетие и половина — от изгонването на търговците от храма, през решенията на събора в Никея, та чак до законодателните промени на Карл V, които отприщват оплодяващата сила на лихварството — тя се бори срещу него с безкомпромисни забрани и възпиращи тълкувания^[31]. За отбелязване е, че институциите на останалите религии не се напъват особено срещу тоя просто по-специфичен вид финансиране, или дори ако го правят, не е с такъв плам. Накрая все пак побеждава демократичното виждане на Талмуда за това, че спиращата прогреса забраната за лихварството не важи при сделки с гои, потомците на Шейлок се развихрят и сега са водещи в тая вълнуваща дейност. По тяхно внушение през последното столетие лихвата не се обсъжда от морална гледна точка. За което, според Божо, трябва да сме им горещо благодарни. Иначе разни разсипници щели да си разпалват пурите с тия най-универсални (предимно зелени) пълномощия. И в Старозагорско нещата отразяват световните тенденции. В началото на прехода точно собствениците на заложни къщи и по-значимите нелегални лихвари се изправиха като стена срещу чуждите нашественици. Те събраха с бързи темпове парите на местните разсипници и не позволиха да ги забършат франкофонските^[32] мекерета — слуги на тая изяждаща капитала на населението лакома ламя с евро-американски и най-вече еврейски банков характер. Така той си остана в български капиталисти, решени да осигурят благоденствието поне на достъпната им част от разпръснатото и разяждано от антиламски брожения национално население. В момента на територията на града има десетки заложни къщи (на първо място на Балканския полуостров), готови да посрещнат непрекъснато нарастващите нужди на старозагорци от бързи невъзвръщаеми кредити в епохата на развития (може би съзряващ?) пазарен^[33] социализъм. За пълнота може да споменем и становището на инж. Къбоков (той го е споделял многократно) за лихварството: то е крайно отрицателно, като изключим случаите, когато е още по-положително. Изглежда поуките на баба му, че да се дават назаем пари с лихва е грехота, не са имали необходимата педагогическа сила. За което трябва пък да сме благодарни на тая благородна жена. ↑

[31] Все пак има и една була с по-миролюбиво съдържание. ↑

[32] Виж забележките по темата, пръснати по тая и предишните (както и в следващите) книги. ↑

[33] Матей му вика битпазарен. ↑

[34] Тъй като това е четвъртият том на наръчника, налага се най-накрая едно важно пояснение. Въпросът, който Матей обсъжда, е промененият за нуждите на повествованието основен (както ни учеше марксизмът) философски въпрос, а именно кое е първично — съзнанието или материята. Тъжна и неразбираема дори вече за поколението Z е иронията на последните редове. Божо веднъж, както си говорихме за нещо съвсем друго, внезапно се поде темата: „Като си помисля — вика — само колко месеци и може би години е загубил всеки от нас и колко напразни усилия е хвърлил за обсъждане на подобни пълни тъпотии. За какво? За да научим, че материята била първична, а съзнанието — вторично. И само пропиляното време ли е? Ами колко обществена енергия прахосахме по митинги, събрания и манифестации. Каква огромна, невъзвръщаема загуба на ресурси. Вместо това можехме да направим открития, дето да ни прославят; можехме да създадем шедьоври, които да останат през вековете; можехме да построим наново грозните си градове или да опашем страната си с магистрали като германците. Или поне да си павираме селските сокаци и трудовите селяни да не газят калта. Само че ние превъзнасяхме простотиите на марксизма и следвахме малограмотните му пророци^[35]. Затова сега сме с икономика от ранното средновековие^[36]. И с морал от каменната ера. Ще можем ли някога да се измъкнем от тоя проклет социализъм? Ще можем ли да наваксаме столетието, дето го пропуснахме? Ще се завърнем ли сред ония, които оцеляват и просперират?“

Не можах да му отговоря тогава, няма да мога и днес. По ирония на съдбата обаче, точно отговорът на съвършено безполезното, според Божо, а и според Матей, мъдруване за първичното и вторичното е единственият известен ми случай, в който някакво мъгляво философстване е помогнала някому да оцелее в проклетата федерално резервирана среда.^[37] Интересно е, че до това място думи с корен „философ“ се срещат 63 пъти. Защо толкова много? Каква е причината? Не зная. Според Бертран Ръсел, както и според Божо и Гелето, философите били обикновено пропаднали физици. „Какво е материя? Какво е съзнание? — заяде се Божо още първия път, когато заговорихме по темата. — Как тея дървени философи ги отличават от нематерията и от несъзнанието. Да не би да имат специален лакмус? За какво се дърлят тогава за неща, които нямат ясен смисъл, проверими качества и измерими количества?“ — заизрежда той въпроси, за които не бях се сещал. „Каква нематерия? — изрепчих се аз. — Не знаеш ли, че в света няма нищо, освен вечно движеща се материя.“ „Ти да не би да си проверявал навсякъде? А и как въобще разбра, като нямаш индикатор за нематерия и не знаеш дали наоколо не е пълно догоре и с нея — затапи ме веднага той. Твоята наука може да не е чувала за нея също както древните египтяни не са и подозирали за съществуването на рентгеновите лъчи.“ „Добре — продължих да се опъвам аз — за нематерията не знам, обаче несъзнанието е леснопостижимо. Тресни се с една тухла по главата и ще разбереш какво е.“ „Ти, като велик писател, очевидно не четеш — озъби се той веднага. — Иначе щеше да знаеш, че още през седемдесетте неколцина американски лекари, с риск за кариерата си, първи публикуваха информация за преживяванията на свои пациенти в състояние близки до смъртта. Оказва се, че много често се среща сценарий, в който те, макар в кома и сякаш съвсем без съзнание — натърти подигравателно той — се оказват някъде над тялото си и виждат всичко, което става наоколо. Дори и слепите разказват за такива преживявания и описват точно всичко, което е ставало наоколо, докато кардиографите и енцефалографите чертаели като по филмите прави линии. Те как са виждали? И кое тогава му е несъзнанието, когато и в него пак съзнаваш? При това къде-къде по-добре. И защо изобщо мислиш, че мозъкът и съзнанието са свързани с причинно-следствена връзка. Той е само един биокомпютър, макар и много сложен. Всички подобни машинарии работят само с алгоритми, които някой трябва да им даде, защото е невъзможно те да си ги създават сами. Първата теорема по въпроса е доказана още през 1936-та година. Хайде, на теб математиката винаги ти е куцала, но да си виждал или поне да си чувал за осъзнал се компютър? Изключваме фантасмагориите на Артър Кларк — той ме погледна насмешливо. — Има разни специалисти — натърти Божо с козлодуйски акцент — които смятат, че съзнанието идва от това, че мозъкът работи на квантови принципи. Но той и обикновеният компютър работи на такива принципи. Достатъчно е да съобразиш, че мозъкът е направен от неврони, а те очевидно нямат съзнание. Ти как смяташ — дали може да се направи система с определено свойство от елементи, които не го притежават? Ако намериш такава реална система, обади ми се — винаги ще ти продавам доларите без марж, когато се отбиеш да си купуваш. Стига да не прекаляваш — захили се той.“ Оттогава колкото пъти съм мислил по тия въпроси^[38] само повече съм се обърквал. И се ядосвам, разбира се: защо само с толкова малка отстъпка? Изглежда е на подсъзнателно ниво. До ден днешен не мога да приема неговата, бих казал, философия.^[39] Той е с буржоазно капиталистически произход, а аз съм с работническо селски. Е, и интелигентски отчасти, но малко. ↑

[35] Неясно защо той най-често им вика „Мако, Пеко, Тако, Нако и Наако“. Друг път използва нецензурни изрази, които ни е неудобно да цитираме. ↑

[36] Оня ден Матей — ни в клин, ни в ръкав — ми заби един въпрос. И днес — вика — из царството час по час се срещат празноглавци, които продължават настървено да защитават соца: как всички са имали работа, каква могъща икономика сме имали и как всички са живели охолно и щастливо. Всъщност аз намерих пръв най-простото опровержение на тия простотии с един убийствен пример. След края на Втората световна, за възстановяване на икономическия просперитет на Европа като преграда пред комунизма, по плана Маршал са отпуснати от американското правителство примерно 200 млрд. долара по днешни цени. Германия (срината до основи и разграбена безмилостно от победителите) получава 11% от общата сума или около $20 млрд. Половин век по-късно, България, която не е била бомбардирана до изличаване, е получила от еврофондовете кажи-речи толкова. Не смятам чуждите инвестиции, които сигурно са поне още толкова. Не слагам в сметката и парите, които получихме от продажбата на безценица на царството си. По думите на социалистите, в началото на прехода неребето е била цветуща соцдържава. Само че десет години след плана Маршал, Германия отново е една от три-четирите велики икономически сили в света. Докато десет години след присъединяването ни към Евросъюза, ние сме изчезваща нация в държава със статут на бананова република. Въпреки че, ако не броим циганите (те са забърсали най-много), ние сме получили сигурно два-трийсет пъти повече пари на глава от населението, както обичаха да се изразяват комунистите. Излиза, че при соца сме били закъсали повече от германците след войната. Без да сме бомбардирани като тях до заравняване на терена. Коя е причината? Какво са имали те, което ние нямаме? Защо те са успели, а ние се провалихме? Че няма да станем Швейцария на Балканите — няма, но поне ще се закрепим ли достатъчно далеч от дъното? Или ще се сбъдне предсказанието на френския чичо на Божо? Мисли — вика. ↑

[37] Въпреки провала на соца, маса хора все още не са проумели, че не тезите за примата на материалното пред идеалното и останалите безсмислици на Мордехай са водещи и определящи, когато искаме да разберем как действат системите на социума, а идеите на онези, които направляват света ни чрез най-ефективните пълномощия, създавани досега. Това знание е спасително, когато се опитваме да разберем накъде ще тръгне той. ↑

[38] По-надолу разказвам за още един разговор с него на тая тема. Тогава нещо ми попросветна, но не чак толкова. Нормално е — на великите писатели силата им е в писането, а не в мисленето. Освен това при нас това са, бих казал, не съвсем осъзнати или съвсем неосъзнати процеси. Може би затова и битието ни е на съответното материално ниво. ↑

[39] Напоследък прочетох една дебела книжка на Роджър Пенроуз. Е, „четох“ е малко силно казано (използвам своята известна с мощта си писателска хипербола), защото разглеждах повече картинките. Та тоя автор също като мен не иска да приеме едно съзнание, което е извън тялото (ако въобще съм разбрал какво иска). Затова и аз оставам на нашето общо становище. Все пак наскоро (2020) му дадоха Нобелова по физика. А Божо в това отношение е известен само със своята нобелова, така да се каже, физика.

P.S. Съвсем наскоро и аз прочетох най-накрая някои от книгите на неколцина от американските лекари изследователи, за които ми е споменавал Божо. Излезе, че те наистина са рискували гилдията да ги изхвърли от професията, когато са описвали тъй наречените преживявания близки до смъртта (ПБС). Оказа се, че сега такива сведения с проверена достоверност има хиляди. В тях пациентите — обикновено в кома — споделят как са излизали от тялото си (туй то) и са наблюдавали ОТГОРЕ всичко случващо се наоколо в много широк периметър, като са виждали какво става и през стените и таваните на помещения. Това наистина се отнасяло и за пациенти, които са слепи. И аз вече осъзнах най-накрая: като са точно извън тялото си, с какво виждат и как го осъзнават?

Ако обобщя, ний, великите писатели сме голяма работа. ↑

[40] Едно време задачите по математика, в които някаква емкост, обикновено басейн, се пълни от n на брой тръби и се изпразва от други m, бяха любими на съставителите на учебници. Според Матей, тогава са ги пълнили основно с вода и подбрани цитати за социализма. Сега отвсякъде хлуели (много интересна дума) — като в главите на гоите — обикновени американски простотии. Е, все с нещо трябва да са пълни — природата не търпи празни пространства. Освен вече ако не се налага от депутатски или друг управленски мандат. ↑

[41] Тук инж. Къбоков използва очевидно терминът за владетел на Макиавели. Паметно е и едно друго пояснение на инж. Къбоков пред разностранна аудитория за това, кой ни управлява. „Идеята за световна империя е била водеща за най-големите тирани — започнал Божо. — Те са се стремили към абсолютна власт, а imperium това и означава: власт. Един след друг са се опитвали да я постигнат Александър, Цезар, Чингис хан, Наполеон, нашия фюрер, както и другарят Сталин. И един след друг са се проваляли. Някои от тях — с гръм и трясък. Защо — запитал той риторично? — Защото са повтаряли една и съща грешка: опитвали са се да завладеят света с насилие. Само Йосиф Висарионович опита да пробута идеите на Морди като знаме. Но те по принцип са си човекомразни и насилнически. Затова и той се превърна в жесток сатрап и го сполетя общата участ. Единствен в това извечно начинание успя дедо Амшел-Строителя. Той не размаха меч, а пачки. Моят дедо измисли новите пълномощия за управление и показа как всеки може да ги използва, за да завладее своята част от света. Отначало той просто си ги печаташе, а накрая чичо Меворах ги превърна и в съвсем виртуални, невидими битове в компютрите. И друг път съм казвал: Това е най-гениалното откритие на всички времена.“ Един от компанията се заял: „Защо смяташ така? Теория на относителността къде я слагаш?“ „На теб ти е все тая дали светът е вместен в правилно евклидово или някакво по-изкилифинчено пространство. Докато с парите можеш да управляваш поне оная част от него, за която ще ти стигнат“ — обяснил търпеливо Божо. „Ми тогава компютрите що да не са най-великото откритие?“ „Да речем, че имаш страшно много компютри. Какво ще ги правиш? Ще бичиш софтуер, който ще се мъчиш да пробуташ на пазара. Значи си като ония, които произвеждат хладилници, колбаси, калашници или парникови домати. Производител някакъв си. Обаче ако имаш страшно много пари си велик владетел. И можеш да обуеш с огромен заем оня с многото компютри и да го накараш да работи за теб. Тях пък можеш да ги опишеш като обезпечение на заема. Така докато изплаща лихви и главници, и компютрите му ще са твои. Разбира се, трябва да внимаваш да не фалира, защото тогава вместо пари ще имаш компютри и ще се окажеш в неговата роля. Да ти обяснявам ли още, или успя да схванеш? — попитал Божо, изглежда малко заплашително и оня млъкнал. — Ето, по такива причини всички приеха с познатия от Клондайк ентусиазъм идеите на дедо. Междувременно той успя да събере достатъчно пълномощия, за да купи по-голямата част от всичко ценно на земята. Затова ще управлява^[44] тук — и той посочил пода — по право. Той се е превърнал и в първия наш велик император обединител. С главни букви. Наследниците му също ще са наши Владетели съгласно приетите от най-древни времена принципи. И по всичко изглежда, че империята, която създаде, ще трае вечно.^[45] Поне докато Господ не реши друго.“ ↑

[43] Ние (?) смятаме, че инж. Къбоков отново не е съвсем прав. От време на време властта попада в ръцете на политически фигуранти, които не се поддават на контрол. Макар и безпарични донове, те управляват понякога наистина доста дълго, обзети от неистовите пориви на желанието за власт. През своя мандат временните владетели се стремят и да докопат мечтаните от всички яки пачки от истинските пълномощия. На властовите позиции това става много лесно, защото такава е същността на управлението. Една от неговите цели е да се натрупва собственост и влияние и затова неговите механизми осигуряват множество способи и откриват възможности точно в тая насока. През такива периоди, на определени по-високи нива парите някак си са елиминирани от основната си функция. Разбира се, за най-важните насоки на развитие на социума и определянето на управленския елит статуквото си цари неотменно. Но ексцесът, в смисъл на привидно нарушение на основното правило, си остава. Ето какво казал на Матей в непубликувано интервю един от членовете на клуба на Б… абе, не е важно кой. Клуб някой си. „Вярно е — рекъл оня, — че ние ги избираме, но има и вироглави. Понякога са само малко палави като Бил, или нерешителни като оня импичмен (може и само пичмен) Ричард^[46]. Обаче други са бая сербез — като Бхуто^[47] и оня проклетник Ул Хак. Имаше и направо големи инати — като Алдо Моро например, да не говорим за Джон (Кенеди, може би?). Важното е, че те — използвайки временното си служебно положение — наистина започваха да управляват. Съвсем безконтролно и в някои случаи доста дълго. Това ни дразни. Ние наистина можем да изтърпим разни временни залитания, но ако тия непослушковци ни изнервят, вземаме мерки и прекратяваме по някой от възможните начини тъй наречените им мандати^[48].“ Така му казал онзи и даже надменно и някак ехидно се подсмихнал. Както и да е. Важното е, че има исторически интервали, понякога (както твърди и другарят от интервюто) доста дълги, когато не управлява оня с парите, а разни подставени политици и други подобни типове. Следователно Божо не е прав^[49]. ↑

[44] Мои приятели гледали с Божидар новините. По един от телевизионните канали някакъв наперен водещ запитал дълбокомислено кой бил движел финансовите пазари.

— Как кой бе, тъпоумник — ядосал се Божо. — Хората с многото пари ги движат. А нашите Владетели ги лашкат накъдето си поискат. Те на такива напъчени многознайковци като тебе най-бързо им прибират паричките. Дедо (според други казал чичата) днеска като не стимулира двупосочно там, когото е решил с по някой и друг трилион, казва, че не е използвал деня както трябва. Откъде, ако не от ей такива ливади, ще вземе сухото за джобни разходи? Няма да харчи от резервите, я. Той тях ги използва като се разпорежда с разни по-големички парчета от света — поне колкото Австралия. Той такива дребни като България чака да му се съберат поне десет-двайсет, за да мине с един масраф. Пестелив е много. ↑

[45] Интересно, че веднъж допълнил: „Той сигурно разчита на подкрепата на Висши сили, но за да не е като във вица за оня, дето се молил да спечели от тотото, и сам се е погрижил да няма алтернативни модели и варианти. Ликвидирал е империите, които не го признават, а на гоите е предоставил панаира на демокрацията. Да трошат пари и ресурси за избори, да конструират парламенти, сенати, президентски институции и всякакви постройки за съхранение на евроатлантическите си ценности, да се дърлят и надцакват в тях, да си забиват разнообразни и специализирани сечива в гръб и анфас, както и да превъзнасят избрани фикции — най-вече свободата на словото и особено любимото на всички завистливци (а те всички гои са такива) равенство. Каквото и да правят, накрая пак ще изберат някого от хранените хора на дедо, които той е подбирал през десетилетията и наложил на пазара на политическа ширпотреба. Но то в това се състои най-важната част от управлението: да намериш правилните хора и да ги поставиш на правилните места в точното време — натъртил Божо. — Най-добре без останалите да разбират какво всъщност се случва и по каква технология го правиш.“ ↑

[45] По изследвания на Гелето, в България това заявление действа над един определено много висок праг. Когато му поправяли покрива, той самият успял да го достигне чрез последователно вдигане едва на петия път. Да го бяхте чули как попържаше на майка. Ужас. ↑

[46] Предполагаме, че не става дума за Ричард Лъвското сърце. ↑

[47] Кой — Али или Беназир? И защо не споменава поне още няколко за пълнота? Например Ейбрахам^[50] Линкълн, Джеймс Гарфилд, Уйлям Маккинли, Енрико Матеи, Улфо Палме или Алфред Херхаузен? ↑

[48] Навремето бай Тошо беше споделил — май пред притеснени от империалистическа атака студенти: „Няма страшно, бе, ние не сме село без кучета“. Излиза, че другарят Живков е бил куче от световен мащаб. Себе си е пазил, да не му прекратят мандата, но и народа. От американските, английските и други международни империалисти. Сега сме разграден двор. Руските завоеватели могат да ни превземат за… Ми за два-три часа, за колко. Без пушка да гръмне. Русофилите ще ги посрещнат с хляб и сол. Ние това меню и на американците, а и на други от новите ни евроатлантически приятели го предлагаме. Българският народ е много гостоприемен. Още от византийско така ни е тръгнало. На гостоприемство. Метаксаки пък каза, че скоро и ние сме можели да минем на хляб и сол. ↑

[49] Ъ, не е прав. Дай да не се лъжем. Парите са сичко. ↑

[50] Бе той тоя да не е Ибрахим, бе? Ибрахим, Ибрахим — Мустафа. ↑

[51] Ето че и тая емблематична за епохата ни марка отива в историята. Със сълзи на очи научихме (2021), че фирмата Rifle на Джулио Франтини от италианското градче с бръснарски звучащо име Барберино ди Муджело е фалирала. Така мастиленосините дънки, за които прогресивната съветска младеж даваше по 150–200 рублички на търгаши като Божо, ще изчезнат може би завинаги. Дано някой успее да я купи и тия култови краварски гащи от нашите мечти да продължат да радват и идните поколения. В инж. Къбоков ни е надеждата. ↑

[52] Не успяхме да установим кой е тоя Божидаров дедо (той му вика „дедо Амшел“), нито кои са тия негови брат’чеди. На някои сбирки дори е заявявал, че те уж били управлявали на най-ниското ниво: можели да срутят икономиката на всяка държава за броени дни (с кво, с некви магии ли?), техните банки отпускали спасителните заеми на затъналите в огромни дългове государства, а чрез техните масмедии ни внушавали социално поведение^[54], манипулирали общественото пространство и ни видиотявали (а сега, де) системно. Единственият им проблем бил, че за да задействат, пълномощията им за управление трябвало да се харчат. Затова всичките им усилия били насочени към системата за тяхното връщане обратно. Казвал е, че ако някой иска да разбере света, трябва винаги да съобразява един прост закон: неговите роднини правят всичко възможно (а за тях всичко е възможно), за да организират обратния цикъл на пълномощията. И можели да отстранят всеки — бил той голям борсов играч, промишлен магнат, крупен земевладелец или държавник от най-висок ранг, ако започне да им се пречка на пътя. Даже всички значими гойски личности (може би евентоално без селските кметове, знаем ли?) били нещо като нищо не значещи пешки в ръцете им. Къв е тоя негов род, бе, къв е тоя шахмат, квой тва чудо. И, хайде, ние се набълбукваме със заеми от алчност и от глупост. Ами държавите? Тях как ги карат да се набълбукат? ↑

[54] Според Метаксаки Мартинов, един от най-големите им успехи в това направление било подмамването на гоите с тъпотиите на Мордохай Леви и болшевишките главатари. В наши дни това ставало като се цитират манипулативни единични примери, чрез които се внушават статистически обобщения^[55], тиражират се всякакви небивалици, като се използва любимият израз „учените смятат“^[56] еди-какво си (ударението трябвало да бъде на първото е), едновременно по два съседни телевизионни канала тече инфо за взаимно изключващи се теории и всяка се представя като „научна“ истина от последна инстанция, и (за десерт) се отричат абсолютни факти като „ненаучни“, „любителски“ и тям подобни, а, така да се каже, истинската истина се представя като „конспиративни теории“^[57]. Но най-мощен инструмент за видиотяване били американските блокбъстъри и компютърните игри. Така родата на инж. Къбоков пробутвала на гоите — по един изключително ефективен, завладяващ примитивните им умове начин — най-подвеждащата дезинформация, най-катастрофалните стратегии и най-гибелните алгоритми на поведение. И баламурниците (според Мартинов) лапали мухите. Чували сме инж. Б. К. да използва израза „гълтали простотиите като чирпански фитки“. Туй то. ↑

[55] Тук (според М. П.) уважаемият М. М. е изпуснал и типичните манипулации, които се получават от журналистическата простотия — „всеизвестно било, че те не правят разлика между милион и милиард, никой от тях не е успял да проумее какво точно е билион, непрекъснато бъркали кратните единици и, едва ли не, считали (той непрекъснато използва русизми), че Googole е Гогол с американски правопис и произношение.“ Последното, разбира се, е напълно невярно. Всеки знае, че тая най-използвана американска дума произлиза от старобългарското слово „гугла“. ↑

[56] Някои използват считат – б.а. Метаксаки веднъж, на една ракия, като чу някакъв тип да произнася тая сакрална фраза, започна да попържа. Ти кого наричаш учен бе, тъпанар? — озъби му се той, сякаш него го бяха нарекли с това обидно име. Учените считали. Ние останалите да не сме неуки. Какво значи учен? Как разбираш кога някой попада в тая категория? И колко е неговата ученост? Ти да не би да имаш ученомер? — използва той любимия въпрос на Божо. — Такива като теб крият собствената си простотия зад това какво казал някой пръдльо с титла. Да не съм те чул повече да дрънкаш такива глупости в мое присъствие. И в мое отсъствие също — изцепи се той и оня си затрая. Всеки знае, че като си пийне, Метаксаки налита на бой. Добро дясно кроше има, дявола. От собствен опит го зная. Дет се вика, лично потвърден научен факт. ↑

[57] И на други места (например в книга III) е ставало дума за възгледите на инж. Къбоков по тези въпроси. „Още по мое време — е казвал той — имаше толкова доказателства за многократните посещения на Земята от извънземни, че само абсолютни задръстеняци можеха да го отричат. Обаче за повечето хора това бяха конспиративни теории.“ Излизаше, че мнозинството (в което влизам и аз) е съставено от точно такива, както се изрази той, задръстеняци. Затова веднъж завинаги ще изясним несъстоятелността на неговото (също и на Матей) виждане по темата. Преди три години (беше баш на моя юбилей) стана дума за това лесно ли се лъжат гоите. „Ами ето ти няколко образеца — каза той: — Колко години съветските другари отричаха организаторската и изпълнителската си роля в масовото убийство край Катин? Половин век. Докато стана ясно, че едно от първите неща, с които се е запознавал всеки Генерален секретар на КПСС, е било съдържанието на плик с оригинала на заповедта на другаря Сталин за избиването на 21857 полски пленници — на практика по-голямата част от полския военен и значима част от гражданския елит. Следователно всички тези олицетворяващи Съветския съюз другари са били наясно, че точно тяхната велика страна е извършила това неописуемо зверство. Но след запознаването си с може би най-срамната и грозна тайна сред останалите хиляди подобни в държавата им, те са продължавали да лъжат света, без да им трепне окото. А с яростното отричане на секретния протокол към пакта «Молотов — Рибентроп» как стояха нещата? По същия начин. Договорили се двете братски страни да си разделят по братски братска Полша, но съветските другари не си признаваха тоя показващ братското лице на болшевишките комунисти протокол чак до царуването на Борис Николаевич. Видиотените граждани и селяни от соцлагера вярваха ли на тия лъжи? Вярваха безусловно. Останалото бяха конспиративни теории. В случая невярващите имаха и друго специално име — вражи агенти. Добре е да се знае, че в СССР и при неговите верни сателити усъмняването в официалните лъжи (поддаване на вражи агитации) водеше като начало до продължителен престой в архипелаг ГУЛАГ. Главно в най-северните му и определено неблагоустроени филиали. Но да не би само гражданите на соцлагера да са били лъгани и заблуждавани системно, а те от своя страна да са гълтали лъжите като чирпански фитки (ето че пак употреби това обидно сравнение)? Ами постановлението на комисията Уорън за убийството на Кенеди от един-единствен виртуозен стрелец от прозорец в прочутия склад? При това, когато има клип, на който съвсем ясно се вижда, че му пръсва мозъка невидим убиец от предната седалка, където стои по принцип сътрудник от охраната. Ами случайното последователно избиване на цялото негово семейство? Ами тъпата лъжа, че в Пентагона се блъсва пътнически Боинг, след като там не е намерен нито един чарк от самолет? А показното поетажно сапьорско срутване на Близнаците? Кой допуска и по-точно кой организира това грандиозно фалшименто? И с каква цел? Най-накрая, защо отхвърлянето на някоя от тия колосални лъжи — все едно дали става дума за официално приети версии на събития, за действията на онези, които са зад кулисите на скрита власт или за договори с извънземни — се възприемат от тълпите като конспиративни теории? Защо ли? Защото са зомбирани. Рекордите в тия неспиращи процедури са милионите, които са вярвали и още вярват в пълната тъпотия за социализма, както и милионите, които се отдават на класическо преклонение пред златния телец, наречено «американска мечта». Заради него дедо Моше е избил навремето маса свои сънародници. И на — толкова века след ония паметни събития, колосалните манипулации вървят със страшна сила. Основният инструмент за провеждането им е фракталната машинария на масмедиите, а технологията е разработена още от Густав льо Бон. С тяхна помощ истината става «конспиративна теория», а откровените нагли фалшификации се превръщат в еманация на правдата, канонизирана в официална догма. Най-големите масмедийни вериги, които сега излъчват необходимите текущи ментета, подвеждащи мистификации, изпързалящи басни и обикновени опашати лъжи — там за демокрацията, за равенството или разбиващите библейските ценности на обществото внушения — са на дедо и чичата още от времето на Хенри Форд. Обаче аз съм ти казвал неведнъж, че имперското право да управляват нашия земен свят те защитават пред най-масовите и влиятелни обществени форуми всеки ден. Точно както е провъзгласил великият Гьоте в още по-великата си трагедия Фауст. Затова и пълномощията за еднолично управление са справедливо — поне в наш човешки смисъл — в техни ръце. Мога само да предполагам, че такава е и Неговата Воля — и Божо посочи нагоре. — Във всички случаи това са знания, които ще ти помагат винаги да управляваш живота си. Най-малко в тая му част, за която ти стигат парите и която ти е предопределена от кармата. Това е, братчед. Ако искаш да знаеш повече, прочети поне Ян ван Хелсинг и Дейвид Айк. Ще се изненадаш колко мащабно се е разгърнал плана на дедо Амшел и чичата.“

Ние се разграничаваме най-разграничително от всички конспиративните теории, от техните следващи опровержения и от всички бъдещи разграничения. ↑

[57] Тук Божо повтаря буквално разсъжденията си от книга III. Това, че отново ги цитираме не е много писателско, но нали повторението е майка на знанието… (цензурирано). ↑

Към следващата част или към съдържанието

Кънчо Кънчев Царството на кривите огледала (4)

Метаданни

Данни

Царството на кривите огледала

Информация

История

Сваляне / Връзки

Глава XIVЕдин ден от живота на лоялните поданици

Кънчо Кънчев
Царството на кривите огледала (4)

Глава XIV
Един ден от живота на лоялните поданици