Артър Конан Дойл
Маракотовата бездна (5)

Това се случи приблизително един месец след посещението на погребания град. По това време ние се чувствувахме като у дома си в огромното здание; вече прекрасно познавахме разположението на стаите, присъствувахме на концертите на атлантите (тяхната музика беше доста странна и сложна за нашите уши) и на театрални представления, гдето неразбраните за нас думи прекрасно се поясняваха с живи, изразителни жестове; накратко казано, бяхме станали членове на своеобразното общежитие на атлантите. Посещавахме отделни семейства в техните частни помещения, и нашият живот — моят във всеки случай — беше стоплен от гостоприемството на тия радушни хора, особено от една мила девойка, чието име веднаж вече споменах… Мона беше дъщеря на един от вождовете, и в нейното семейство намерих топъл и ласкав прием, който заличаваше съществуващата между нас разлика.

Веднаж Сканлен, притичвайки се към нас, ни съобщи, че е произлязло нещо важно.

— Един от тия, черно муцунестите — възбудено разказваше Бил, — хей сега се втурна в музикалната зала, започна нещо да бръщолеви, откъсна се от мястото си и всички се понесоха след него, защото там, навярно, има какво да погледат.

Като излязохме в коридора, ние видяхме, че атлантите тичат по посока на изхода и оживено жестикулират. Присъединявайки се към тях, ние се смесихме с тълпата и, като надянахме набързо калпаците си, се понесохме по дъното на океана след вестоносеца.

Пътят ни вървеше покрай базалтови скали, докато не достигна до мястото, откъдето се започваха стъпала, полуизтрити от многогодишно ходене по тях. Изкачихме се на върха на базалтовата скала, и като се спуснахме от нея, се намерихме в разрушено село, обградено от натрупани скали, които силно затрудняваха движението. Притичвайки по единствената тясна и извита уличка на селцето, ние излязохме на кръгла равнина, която блестеше във фосфорическа светлина. В центъра на равнината лежеше нещо… Дъхът ми запря!

Леко затънал в меката тиня, пред нас лежеше върху страната си голям кораб. Коминът му беше свален, грос мачтата беше счупена почти в основата си, но в останалата си част корабът беше незасегнат и беше така чист, като че ли току-що беше излязъл от док. Побързахме да го обиколим и се намерихме пред кърмата му. Вие можете да си представите с какво чувство прочетох неговото име:

Нашият кораб ни беше последвал в Маракотовата бездна!

Когато първото сътресение премина, зрелището ни се струваше вече не така загадъчно. Спомнихме си начумереното време, свалените платна на норвежката барка недалеч от „Стратфорд“ и черните кълбящи се облаци на хоризонта. Ясно беше, че горе се е разразил чудовищен по силата си циклон, който беше разбил „Стратфорд“. Беше съвършено очевидно, че командата на яхтата е загинала, защото всички лодки, макар и полуразтрошени, висяха върху своите куки и въжета. Пък и каква ли лодка може да се спаси в такъв ураган? Трагедията, безсъмнено, се беше случила около два часа след нашата катастрофа. Лотът, който ние видяхме на дъното, беше, вероятно, хвърлен няколко минути преди първия порив на циклона. Беше странно да съзнаваме, че сме още живи, когато тия, които може би бяха оплаквали нашата гибел, са самите те загинали.

Бедният капитан Хови — по-право това, което беше останало от него — все още стоеше на капитанското мостче, здраво заловил се с вкостенели пръсти за перилата. Само той и трима огняри от машинното отделение бяха потънали заедно с яхтата. Всички те, по наши указания, бяха снети от кораба, и ние ги погребахме под пластовете на вековната тиня и украсихме гробовете им с подводни цветя.

Докато ние изпълнявахме този скръбен дълг, по яхтата сновяха атлантите. Те се мушкаха там като мишлета в забравена буца сирене. Тяхното любопитство и възбуждение ясно показваха, че „Стратфорд“ е първият параход, който попада при тях в бездната.

По-късно узнахме, че атлантите можеха да дишат под водата само няколко часа, без да презареждат в особена станция кислородните си апарати, които се намират в техните подводни дрехи; затова техните познания по топографията на морското дъно бяха ограничени в сравнително неголяма територия — не повече от десет километра от централната база.

Атлантите изведнаж се заеха за работа, като се ровеха из картите на „Стратфорд“ и вземаха всичко, което можеше да им потрябва. Това поклонение до потъналата яхта следва непрекъснато и сега още не е завършено. Ние също бяхме щастливи да проникнем в своите стари каюти и да вземем от там всичките си дрехи и книги, които бяха уцелели при катастрофата.

Сред нещата, които свалихме от „Стратфорд“, беше и корабният дневник, който бе воден от капитана до най-последния момент. И пак беше странно да четеш за собствената си гибел и да виждаш гибелта на този, който е писал за нея. Описвайки нашето спускане и как се беше скъсало въжето, което съединяваше „Стратфорд“ с кабината ни, капитанът, между другото, беше вписал в своя дневник и следното:

„… Трябва да отбележа едно чудно произшествие, значението на което нямам време да разгадавам, тъй като се започва буря и трябва да побързам с вписванията си. Беше спуснат лот, който отбеляза седем хиляди шестстотин и петдесет метра. Неговата тежест, разбира се, остана на дъното, а въжето извадихме, и колкото да е невероятно това, над фарфоровата чашка, която събира пробите, намерихме превързана носната кърпичка на мистер Хедли с неговия монограм. Командата е поразена, и никой не може да проумее как е могло да се случи това. В следващото вписване ще се помъча да дам повече подробности.“

Тъй получихме последното известие от нашите загинали другари.

Останахме край кораба, докато не почувствувахме, че въздухът във вътрешността на нашите калпаци се сгъстява и в гърдите започва да се усеща тежест. Разбрахме, че това е предупреждение за необходимостта по-скоро да се връщаме.

По обратния път ние преживяхме едно приключение, което ни показа на какви сериозни опасности е подложен подводният народ и защо за такъв голям промеждутък от време броят на атлантите е порасъл тъй незначително — до четири-пет хиляди човека, не повече.

Спуснахме се по стъпалата и вървяхме по края на подводните джунгли, които растяха в подножието на базалтовите скали, когато Менд развълнувано посочи нагоре и замаха с ръцете си на един от атлантите, който се беше отделил от групата и вървеше отстрани по открито място. В същата минута атлантите се хвърлиха към един голям объл камък, завличайки и нас със себе си. Едва след като се намерихме под прикритието на камъка, узнахме за причината на внезапната тревога.

На известно разстояние от нас, отгоре бързо се спускаше голяма риба с необикновена форма. Тя приличаше на огромен плуващ пухен дюшек; долната му част имаше светла окраска; около тялото висяха дълги червени ивици от ресни, трептенето на които даваше придвижващо движение на цялото тяло. Явно беше, че рибата няма нито очи, нито уста; но скоро забелязахме, че тя обладава необикновен усет.

Атлантът, който беше останал на открито място, с всички сили се хвърли към нас под прикритието. Но той направи това късно, много късно! Неговото лице се изкриви от ужас, когато видя, че смъртта е неминуема. Страшното същество се спусна право върху него, обви го от всички страни, притисна го към земята, като жадно пулсираше, сякаш разкъсваше тялото му върху коралите.

Трагедията се разигра на няколко крачки от нас. Атлантите бяха изненадани, те се разтревожиха и, изглежда, бяха изгубили всякаква способност за съпротивляване. Тогава Сканлен се хвърли напред и, като скочи на широкия гръб на чудовището, изпъстрен с червени и кафяви точки, заби острия край на копието си в неговото меко тяло. Аз последвах примера на Сканлен и, накрая, Маракот с атлантите атакуваха чудовището, което бавно започна да се отдалечава, оставяйки след себе си лепкава маслениста следа.

Нашата помощ беше дошла твърде късно; тежестта на огромната риба беше разкъсала прозрачния калпак на атланта и той се беше задушил.

Беше ден на скръбта, когато носехме тялото на загиналия обратно към Храма на безопасността, но беше и ден на триумф за нас: бързата намеса и сила ни издигнаха в очите на подводните хора. За страшната риба Маракот каза, че тя е една разновидност на „рибата покривало“, която е добре позната на ихтиолозите, но че такъв екземпляр, с такава големина, не му се е и присънвал.

Споменавам за това същество само защото то едва не стана причина за нашата гибел. Но аз, може би, ще напиша цяла книга за чудния живот върху дъното на океана, на който бях свидетел.

В дълбочините на океана преобладават червения и черния цветове. Растенията имат бледо маслен цвят и такава жилавост на стъблата и листата, че нашите гребачки много рядко можеха да ги измъкват на повърхността, когато по-рано спускахме драгите от кораба. На това основание науката беше дошла до убеждението, че дъното на океана е съвършено оголено. Много дълбоководни животни са необикновено красиви, а други са уродливи и страшни, като видения в кошмар, и твърде опасни за всички земни същества.

Видях черен рак с щипки от по десет метра дължина и с ужасен нокът на опашката си, само един удар на който можеше да свали на място всяко живо същество. Видях жабоподобно създание с изпъкнали зелени очи… огромна лакома уста със стомах във форма на придатък… Срещата с такива същества е смъртоносна, ако не носите със себе си електрически фенер, за да заслепите животното. Видях огромна червена сляпа змиорка, която лежи сред камъните и убива жертвата си, като изпуща най-силна отрова. Видях ужасът на дълбочините — гигантски морски скорпион и рибата дявол, която се шмуга из подводните водорасли…

Веднаж бях удостоен с честта да видя същински морски змей — същество, което рядко са видели очите на човека, защото то живее на огромна дълбочина. Два морски змея се плъзнаха веднаж покрай нас с Мона в гъстите храсти на водораслите. Те бяха грамадни, тия змейове, до три метра в ширина и около седемдесет метра на дължина, черни отгоре, сребристо бели отдолу, с огромни реснисти плавници на гърба си и с мънички, като на бик, очички. Върху тия и много още други интересни неща вие ще намерите подробен отчет в книжата на доктор Маракот, ако те някога достигнат до вас.

 

 

Седмица след седмица се точеше нашият нов живот. Нашето съществуване беше напълно задоволително. Ние започнахме по малко да усвояваме чуждия ни език, тъй като вече можехме да разговаряме със своите другари. В подводния град имаше твърде много разнообразни области за изучаване и наблюдаване, и скоро доктор Маракот дотолкова усвои древната химия, че гордо заяви, че сега може да превърне с дъното нагоре цялата съвременна наука, революционизирайки всички нейни принципи и закони, ако би успял да предаде на културните страни това, което беше научил.

Между впрочем, атлантите отдавна се бяха научили да разлагат атома, и макар че освобождаваната при това енергия беше значително по-слаба, отколкото предполагаха нашите учени, все пак тя беше толкова голяма, че им служеше като неизчерпаем резервоар за двигателна сила. Техните познания в областта на енергетиката и естеството на етера също така са много по-обширни от нашите, и това недостижимо за нас превръщане на мислите в живи образи, посредством което ние можахме да им разкажем нашата история, и те на нас — своята, се явяваха като следствие на открития от атлантите начин да превръщат колебанията на етера в материални форми.

Тяхната наука знаеше много повече от онова, което у нас се явяваше като последна дума на науката; много от нашите открития бяха изпреварени от тях…

На Сканлен се падна особена чест. Със седмици той се намираше в състояние на загадъчно вълнение, като очевидно едва се сдържаше да не ни разкрие някаква си тайна, и постоянно се усмихваше на собствените си мисли. През това време ние го виждахме рядко и пътьом — той беше твърде много зает. Единствен негов другар и довереник беше дебелият и жизнерадостен атлант на име Бербрикс, който работеше в машинното отделение на Храма на безопасността. Сканлен и Бербрикс, разговорите на които се водеха главно посредством жестикулации и чести другарски потупвания по раменете, скоро станаха големи приятели и за дълго се усамотяваха.

Една вечер Сканлен дойде, цял сияещ.

— Слушайте докторе — каза той на Маракот, — аз измъдрих тук едно нещичко и искам да го продемонстрирам пред най-почтена публика. И те ни показаха кое що интересно, но аз предполагам, че е време да им натрием носа. Какво мислите, ако утре вечер ги поканим на представление?

— Джаз или чарлстон? — попитах аз.

— Празна работа е вашият чарлстон! Почакайте — ще видите. Това е забележително нещо, другари, но няма да ви кажа нито дума повече. Не искам да ви посвещавам в своята тайна, на самия мен ще бъде по-приятно да им се издокарам.

На следната вечер цялото общежитие се събра в музикалната зала. На естрадата стояха Сканлен и Бербрикс, сияейки от гордост. Един от тях бутна едно бутонче, и тук, изразявайки се с езика на Сканлена, „ние здравата бяхме шашардисани“!

— Ало, ало, говори 2ЛО^[1]! — се раздаде ясен глас. — Лондон съобщава на Британските острови. Слушайте метеорологическия бюлетин.

След това последваха стереотипните думи за налягането и антициклоните.

— Първи бюлетин за новините на деня… Днес се състоя откриването на ново отделение в детската болница в Хамерсмит…

И тъй нататък, и тъй нататък… Познати думи! И отново се унесохме в мисли по Англия…

След това чухме външни новини и спортна хроника. Земният свят живееше, както преди.

Нашите другари атланти с любопитство слушаха, но нищо не разбираха. Затова, когато гвардейската музика засвири марш из „Лоенгрин“, викове на възторг се раздадоха от трибуните, слушателите се втурнаха към естрадата, като поглеждаха зад завесата и търсеха зад екрана чудния извор на музиката. Да, и ние допринесохме към чудесата на подводната цивилизация!

— Не, сър — казваше след това Сканлен, — предавателна станция не можах да изработя. Те нямат подходящ за това материал, а и мен нещо ми е слаб мозъкът. Но в къщи, там, горе, аз сам бях си изчукал двулампов приемник, опънах антената върху покривите между въжетата за простиране на дрехи и можех да улавям коя и да е станция на Щатите. Срам ме беше да имам под ръка всичките им електрически прибори и стъкларска работилница, която далече надминава нашите, и да не измъдря машинка, която улавя етерните вълни, макар те да минават през водата по-лошо, отколкото по въздуха. Старчето Бербрикс едва не се смахна, когато за пръв път улових вълна, но сега привикна, и аз мисля, че радиото скоро ще стане най-обикновено нещо тук…

 

 

Сред изумителните открития на химиците от Атлантида имаше един газ, който беше девет пъти по-лек от водорода, на когото Маракот даде името „левиген“. Неговите опити с този газ ни наведоха на мисълта да изпратим на повърхността на океана, в кълбо направено от атлантите от еластично стъкло, съобщение за нашата съдба.

— Аз говорих с Менд и му обясних в какво се състои работата — каза Маракот. — Той даде нареждане в стъкларската работилница, и след ден-два стъклените кълба ще бъдат готови. Върху кълбата обикновено се оставят малки отвори за пълнене на газа. През тях може да се пъхне свито на тръбичка парче хартия. След това тия юнаци — стъкларите, ще запоят кълбото. Уверен съм, че когато пуснем кълбата, те като стрели ще се понесат нагоре и, вероятно, ще привлекат някому вниманието, тъй като ще отразяват лъчите на слънцето. Ние се намираме под най-оживения път между Европа и Южна Америка, и не виждам причини защо поне едно от тия кълба да не стигне до назначението си.

С това работата не се свърши. След тази мисъл се яви друга, още по-смела, нея я роди изобретателният мозък на механика американец.

— Слушайте, другари — каза той, когато седяхме сами в своята стая. — Тук е много славно, но, все пак, идват моменти, когато крайно ми се иска да видя родната земя и слънчицето на небето!

— Ние всички мечтаем за това — отговорих аз. — Но положително не е ясно как бихме могли да осъществим нашата мечта.

— Почакайте, господарю; ако тия кълба с газ могат да отнесат новинички от нас, може би, те ще могат да измъкнат и самите нас горе. Пък и вие не мислете, че се правя на луд! Всичко това съм го претеглил и пресметнал. Да кажем, че свържем три-четири кълба заедно и направим такъв асансьор за всеки един — разбирате ли? След това надяваме нашите калпаци, превързваме стъклените кълбета и хващаме тежест. Удря третият звънец, пускаме тежестите и отлитаме. Какво може да ни задържи между дъното и повърхността?

— Акула, например…

— Представи си! Да плюя върху вашата акула! Ние така ще преминем покрай всяка акула, че тя няма да разбере каква е работата. Вярвайте ми: и най-злата акула ще започне да си чете молитви, когато ни види с каква бързина се носим!

— Но да предположим, че достигнем до повърхността. Какво ще стане по-сетне?

— Изхвърлете това ваше „по-сетне“! Трябва да си опитаме щастието, или да се заседнем тук вовеки веков. Аз, във всеки случай, ще полетя…

— Аз също така ужасно искам да се върна на земята, макар само за да представя резултатите от своите наблюдения на научните дружества — се отзова Маракот.

Може би, очите на Мона бяха повлияли на моя отговор, но аз много по-малко от другите се стремях нагоре.

— Това е цяло безумие! — възразих аз. — Рисковано е да се прави това. Ако горе никой не ни чака, ние безкрайно ще се носим върху вълните на океана и ще загинем от глад и жажда.

— Слушайте, мистер Хедли, вие ще напишете в своите книжки, които ще изпратим нагоре, че се намираме под 27° северна ширина и 28°14’ западна дължина, или както там трябва още — е, с една дума, ще напишете нужните цифри. Разбрахте ли? После ще напишете, че три най-знаменити в историята персони: великият труженик на науката Маракот, изгряващата звезда по събирането на бръмбари Хедли и Бил Сканлен — хубостта на шлосерския еснаф и гордостта на заводите в Мерибанк, всичките викат за помощ от морското дъно. Сещате ли се?

— Добре. По-нататък?

— Е, тогава всичко ще им стане ясно. Вече тяхна грижа е — ще ни извадят ли от тука или ще ни чакат на повърхността, ако ние се изхитрим да изскочим сами.

— Ние можем да се измъкнем самостоятелно — каза Маракот. — Нека те да пуснат дълбоководен лот, ние ще превържем към него писмо с точни пояснения.

— Браво, ето това е вече добро! — извика Бил Сканлен. — Ама хубаво го измислихте и вие!

— А ако някоя лейди пожелае да сподели нашата участ, то на четирима е по-лесно да се издигнат, отколкото на трима — произнесе доктор Маракот, като лукаво ме погледна.

 

 

Сега ние пускаме две кълба във водата, която за нас е това, което е за вас въздухът. Кълбата ще полетят нагоре. Ще пропаднат ли и двете по пътя? Можем ли да се надяваме, че поне едното ще се добере до повърхността? Всичко може да се случи…

* * *

С това се завършваше записката, която беше извадена из стъкленото кълбо.

Веднага щом Европа узна от тая записка за нещастието с доктор Маракот и неговите другари, се започна енергично организиране на спасителната експедиция. Банкерът Фаверже представи прекрасна парна яхта за нуждите на експедицията и реши сам да се отправи с нея. „Марион“ отплува от Шербург през юни, като взе в Суатъмптон сътрудника на агенция „Асошиейтед прес“, мистер Кей Осборн, и кинооператор, и незабавно излезе в океана, отправяйки се към пункта, точно определен в документа. На мястото тя пристигна на 1 юли…

Беше спуснат дълбоководен лот върху здраво телено въже, и бавно го провлякоха по дъното на океана. На края на лота, освен оловната тежест, беше прикачена и бутилка с писмо вътре. В него се казваше:

„Вашият отчет е получен и публикуван по целия свят. Дойдохме тук, за да ви спасим. Същото това съобщение ви изпращаме и по радиото, с надежда, че ще достигне до вас. Ще се движим бавно над вашата пропаст! Като извадите писмото от бутилката, сложете на негово място вашите нареждания. Ще ги изпълним най-точно.“

Два дни бавно и безрезултатно крейсира „Марион“. На третия ден изненада очакваше спасителната експедиция. Малко стъклено кълбо изскочи из водата на няколко метра от кораба; то се оказа стъклен пощенски раздавач от типа, за който става дума в документа на Хедли. Когато кълбото беше с немалка мъка счупено, в него се оказа писмо със следното съдържание:

„Благодарим ви, скъпи приятели! Поздравляваме вашата смелост, доброта и енергия. Ние лесно заловихме вашите радиопредавания и имаме възможност да ви отговорим с помощта на кълбата. Опитахме се да заловим вашия лот, но течението го отнасяше доста нависоко и той се движеше толкова бързо, че и най-подвижният от нас, преодолявайки съпротивлението на водата, не можа да го достигне. Предполагаме, че ще можем да отплуваме в шест часа̀ утре сутринта, в сряда, на 5 юли, ако не сме се излъгали при определянето на времето. Ще се отправяме поединично, така че всички бележки и указания, които биха се наложили след появяването на първия от нас, можете да ги съобщите на ония, които ще тръгнат по-късно. Още веднаж сърдечно ви благодарим.

Маракот, Хедли, Сканлен.“

* * *

По-нататъшните редове са извлечение от отчета на мистер Кей Осборн.

 

 

Беше прекрасно утро. Тъмноседефеното море беше спокойно, като езеро, и небосводът не се помрачаваше от нито един облак. Още преди изгрева на слънцето, цялата команда на „Марион“ беше на крак и с най-жив интерес очакваше събитията. Когато времето започна да се приближава към шест часа̀, общото вълнение достигна до своя апогей. Върху сигналната мачта беше настанен специален наблюдател. Беше шест без пет, когато чухме вика му и видяхме, че ни сочи нещо вдясно от кораба.

През пласта от прозрачна вода, видях нещо като сребрист мехур, който с голяма бързина се издигаше из дълбочините на океана. Мехурът излезе на повърхността на около сто метра от яхтата и излетя във въздуха; той се оказа красиво блестящо кълбо с диаметър около един метър; кълбото леко се отпусна върху водата и бавно заплува, носено от вятъра, поклащайки се като детско въздушно балонче. Това беше вълшебно зрелище, но то пося тревога в нашите сърца: под кълбото се клатеше парче от връв.

Веднага беше изпратена следващата радиограма:

„Вашето кълбо изплува редом с кораба. Нито в него, нито под него беше намерено нещо. Въпреки това, спуснахме лодка, която да бъде готова на всичко.“

Скоро след шест часа̀ се чу нов сигнал от наблюдателя, и след миг отново видях друго, преливащо се в сребърен блясък кълбо, което се издигаше из дълбочините много по-бавно, отколкото първото. Достигайки на повърхността, то лекичко се издигна във въздуха и извади над водата превързания към него товар. При по-близко разглеждане, товарът се оказа връзка книжа, хартия и най-разнообразни малки предмети, обвити в непромокаема рибя кожа. Кълбото беше издигнато на борда и за неговото пристигане беше изпратена радиограма, а ние с нетърпение започнахме да очакваме по-нататъшното.

Не стана нужда да чакаме дълго. Пак се показа сребрист мехур, също трепна и проби повърхността на океана, но този път се издигна във въздуха доста високо, мъкнейки след себе си, за наше учудване, тънка женска фигура. След това кълбото бавно се спусна върху водата, и след миг девойката беше изкачена на борда на яхтата. Около стъкленото кълбо, по-горе от неговия „екватор“, беше прикрепен кожен колан, от който висяха дълги ремъци, превързани към широк кожен пояс, обхващащ гърдите на момичето. По-горе от пояса нейната глава и рамене бяха затворени в оригинален крушовиден стъклен калпак (наричам го стъклен, но той беше от някакъв лек еластичен материал, приличен на стъкло, както и кълбата). Калпакът беше съвършено прозрачен, с тънки сребристи жилчици.

С известно усилие свалихме калпака и положихме атлантката върху палубата. Девойката лежеше в дълбок припадък, но равномерното й дишане ни внушаваше надежда, че тя скоро ще се поправи от последствията на стремителния полет и промяна на налягането, което беше доведено до минимум от това, че гъстотата на въздуха в защитния калпак беше значително по-голяма отколкото в нашата атмосфера. Такава гъстота без особен труд понасят ловците на бисери, които се гмуркат във водата.

Ясно беше, че тя е същата девойка от Атлантида, която Хедли в първото си писмо наричаше Мона, и ако се съди по нея, атлантите действително бяха прекрасна раса, достойна да се появи на земята. Тя беше доста мургава, с прекрасна, изящна фигура, дълги черни коси и великолепни очи на газела, които сега гледат по всички страни с израз на очарователно любопитство. Морски рачета и седеф украсяват кремавата й туника и блестят в тъмните й къдрици. Невъзможно е да си представи човек по-прекрасна наяда из бездните на океана — това беше въплътеното очарование на морето! Ние видяхме как в очите й се появи напълно съзнателен израз, след това тя скочи на краката си с грацията на кошута и изтича към борда на яхтата.

— Кирус! Кирус! — завика тя.

Незабавно бяха изпратени редица тревожни въпроси по радиото. Но в същото време бързо, един след друг, пристигнаха и другите трима. Те подскачаха на десетина-петнадесет метра във въздуха и отново се спускаха върху водата, откъдето бързо ги извличаха. И тримата бяха в безсъзнание, а на Сканлен течеше кръв из ушите и носа. Но след един час и тримата бяха в сили да се изправят на краката си. Първите движения на всеки от тях бяха чудно забавни.

Смеещата се група моряци замъкна Сканлен в бюфета, откъдето и сега се донасят весели възгласи. Доктор Маракот взе връзката с книжа, извади една тетрадка, изписана, доколкото можах да разбера, с алгебрически формули, и мълчаливо влезе в каютата си. А Кирус Хедли се хвърли към странната девойка и, според последните сведения, има твърдото намерение никога да не се раздели от нея.

Ето в какво положение се намират нещата в дадения момент.

Подробностите по това чудно приключение ще бъдат съобщени допълнително от самите измъкнали се из подводната Атлантида.