Артър Конан Дойл
Маракотовата бездна (1)

Маракотовата бездна

Тъй като тия документи попаднаха в ръцете ми за издаване, длъжен съм предварително да напомня на читателя някои неща около трагичното изчезване на яхтата „Стратфорд“, която преди една година предприе плаване за океанографически изследвания и изучаване на живота в морските бездни. Тази експедиция беше организирана от доктор Маракот, знаменитият автор на „Лъжекораловите образувания“ и „Морфология на плоскохрилите“. Доктор Маракот се съпровождаше от мистер Кирус Дж. Хедли, бивш асистент при Зоологическия институт в Кембридж, щата Масачузет, а преди отплуването работеше в Оксфорд като извънреден приват доцент. Корабът се управляваше от капитан Хови, опитен моряк, а командата му се състоеше от двадесет и три човека; в тяхното число влизаше и един американец, механик от заводите Мерибанк във Филаделфия.

Всички те — и командата и пътниците — изчезнаха без следа, и единственото известие за „Стратфорд“ беше донесението на една норвежка барка^[1], която действително беше срещнала една яхта, прилична по белезите на загиналия кораб, и видяла как тя потънала по време на силната буря през есента на 1926 година. По-късно, близо до мястото, гдето се беше разиграла трагедията, беше намерен спасителен пояс с надпис „Стратфорд“; също там плаваха решетки, откъснати от дека^[2], спасителна бъчвичка и дървени греди. Всичко това, заедно с липсата на каквито и да е сведения за яхтата, създаваха пълната увереност, че никой никога няма да чуе повече нито за кораба, нито за командата му. Тази увереност се потвърди още повече от една странна радиограма, случайно заловена по същото време, не съвсем ясна, но която не оставяше съмнение за съдбата на кораба. Текстът на телеграмата ще приведа по-късно.

За сега съществуват всичко четири документа, които описват фактите, доколкото са известни. Първото е писмото, написано от г-н Сайръс Хедли от столицата на^[3] Гран Канария^[4] до другаря му сър Джемс Талбот от Оксфордския Тринити Колеж.

Вторият е странното повикване по радиото, за което споменах.

Третият е онази част от корабния дневник на „Арабел Ноулес“, гдето се говори за стъклено кълбо.

Четвъртият, и последен, е чудното съдържание на това кълбо.

Като правя тия уговорки, аз привеждам писмото на мистер Хедли, което любезно ми бе предадено в мое разпореждане от сър Джемс Талбот. Писмото сега за пръв път се публикува.

То е датирано на първи октомври 1926 година.

Писмото на Кирус Хедли

Изпращам ви това писмо, скъпи Талбот, от Порт де-ла-Лус, гдето се спряхме на почивка за няколко дена. В това плаване мой постоянен другар беше Бил Сканлен, главен механик; той е мой земляк, има съобщителен характер, и, естествено, ние с него се доста сближихме. И въпреки това, днес съм сам: той се отправи, според израза му, „да си проветри мозъка“.

Вие сте срещали Маракот и знаете колко сух човек е той. Аз съм ви разправял, струва ми се, как се срещна той с мен и ме покани да работя при него. Той търсел асистент и се обърнал към стария Сомервил от Зоологическия институт. Сомервил му изпратил моя премиран труд върху морските кораби; останалото се нареди само по себе си. Разбира се, такова пътешествие, и още повече свързано с работа по моята специалност, е разкошна работа, но аз бих предпочел да работя с всекиго другиго, само не с тази жива мумия Маракот. Той така се изолира от външния свят и така е погълнат от своята работа, че просто изгубва човешките си черти. „Най-вкамененият камък в света“ се беше изразил за него Бил Сканлен. Но без да се гледа на това, не може да не се уважава такава абсолютна преданост към науката.

Сега аз познавам Маракот не по-отблизо, отколкото го познавах тогава, в малката приемна с изглед към Оксфорд Хай. Той нищо не говори, и неговото слабо сухо лице — лице на Савонарола^[5], или, по-вярно, на Торквемада^[6] — никога не се озарява от усмивка. Дълъг, тънък, изпъкващ напред нос, близко поставени малки, сиви, святкащи очички под нависнали разчорлени вежди, тънки устни, всякога плътно стиснати, страни, хлътнали от постоянно умствено напрежение и аскетически живот, — цялата негова външност не разполага към сближение.

Но нека да разправя всичко по ред, а вие вече сам ще анализирате и ще си направите заключенията.

И тъй, за началото на нашето плаване.

„Стратфорд“ е разкошна морска яхта, нарочно приспособена за океанографски изследвания. Тя има хиляда и двесте тона водоизместимост, просторни палуби и добре обзаведени трюмове, които събират всевъзможните приспособления за измерване дълбочините, за тралене, за изгребване и дълбоководен лов с апарати, отчасти общоизвестни, отчасти нови и при това с необикновени форми. Накрая, на яхтата има също луксозни каюти и прекрасно обзаведена лаборатория за нашите специални проучвания.

Още преди отплуването, „Стратфорд“ беше придобил името на тайнствения кораб, и аз наскоро узнах, че тези слухове бяха до известна степен основателни.

Началото на нашето плаване беше в достатъчна степен обикновено. Излизайки от Темза, ние завихме по северно море, обиколихме Шотландия, минахме близо до остров Фаро и достигнахме до рифа Вивил Томсон, а после се отправихме на юг, към нашата истинска цел, а именно към бреговете на Африка.

В тия първи дни на плаването аз се помъчих да се сближа с Маракот, но това се оказа трудна работа. Да започна с това, че професорът е най-разсеяният и самовдълбочен човек в света. Половината ден той прекарва в разсъждения и, изглежда, съвсем не забелязва где е и какво става около него. Второ, той е потаен до последна степен. Той по цели дни прекарва прегърбен над книжата си и картите и ги крие, когато влизам в каютата. Аз съм твърдо уверен, че той има някаква тайна, но докато сме принудени да минаваме край пристанище, той я държи. Такова впечатление се сложи у мене, и скоро узнах, че и Бил Сканлен е на същото мнение.

— Слушайте, мистер Хедли, — ми каза той например, — как мислите, какво има в ума си този старик? Как предполагате, какво точно замисля?

— Предполагам, — отговорих аз, — че ще се заемем с това, с което се занимаваше преди нас „Челенджер“ и повече от десетина други кораби: ще открием някои нови разновидности риби, ще нанесем няколко нови данни върху хидро метрическите^[7] карти.

— Нищо подобно! — възрази Сканлей. — Ако вие действително мислите така, започвайте да гадаете отново. Например, аз за какво съм тук?

— Разбира се, за в случай, че се повредят машините.

— Оставете това! Какво общо имат тук машините? Машините на „Стратфорд“ са в надеждните ръце на Мак Ларен, шотландския инженер. Не, сър, не за това мерибенкските момчета ме изпратиха мен, най-добрия свой инструктор, за да поправям тия глупави газови лампички. Ненапразно ми плащат по половин стотица на седмица. Хайде елате с мен, аз ще ви посветя в тая работа.

Той извади ключ, отвори вратата зад лабораторията и ме поведе по двойната стълба към трюма, гдето едното отделение беше почти празно; само някакви си големи металически части проблясваха в масивни сандъци, опаковани със слама. Това бяха четири гладки стоманени плочи, снабдени по краищата с винтове и резета. Всяка плоча имаше по десет квадратни фута и един и половина дюйма дебелина. Плочите имаха по средата си кръгли отвори по осемнадесет дюйма в диаметър.

— Що за дяволщина е това? — попитах аз.

Забавната физиономия на Бил Сканлен — той имаше лице нито на оперен комик, нито на професионален боксьор — се разля в усмивка.

— Това е моето детенце, сър, — заяви той. — Да, мистер Хедли, точно заради него се намирам тук. Към това парче има още също така стоманено дъно, то е в тоя сандък. После има още и покривче във вид на купола с голяма халка, — за въже или верига. А сега погледнете върху дъното на яхтата.

Видях квадратна дървена платформа с изпъкнали винтове по ъглите. Това доказваше, че платформата може да се премества.

— Двойно дъно, — потвърди Сканлен. — Напълно възможно е на тоя чичо в главата да духа вятър, а може би, там има повече, отколкото мислим ние. Но, ако само съм го проумял, той иска да направи нещо като водолазен звънец — ето стъклата тук, опаковани отделно — и да го спусне долу през дъното на яхтата. Ето тук са и електрическите прожектори. Мисля, че той иска да осветли пространството около стоманената кабина и да наблюдава през прозорчетата какво става наоколо.

— Ако това е така, по-просто би било да построи стъклено дъно на кораба, — казах аз.

— Това, да предположим, е вярно, — призна се Бил Сканлен, като се почеса по врата. — Никак не мога да го разбера. Зная само, че са ме определили да му помагам при сглобяването на това нещо. Докато той нищо още не казва, и аз мълча, но все поподушвам тук-там, и ако той продължи да мълчи, ще узная всичко и без негова помощ…

 

 

Така аз се докоснах за първи път с нашата тайна. Времето силно се развали, но ние, без да обръщаме внимание на това, правехме дълбоководно тралене югозападно от нос Юб, като отбелязвахме температурата и пробвахме гъстотата на солта в морската вода. Дълбоководното тралене с петерсоновски трал, който обхваща три метра ширина, е увлекателно занятие. Той загребва всичко, което среща по пътя си, като се спуска понякога на дълбочина до половин миля и донася всеки път най-разнообразни видове риби.

Понякога изваждахме тиня, която се разпадаше под микроскопа на милиони най-тънки кръгли и правоъгълни телца, разделени помежду си от напластена аморфна^[8] кал. Няма да започна да ви изброявам всичките тия бронулиди, макрутиди, асцидии и голотурии, полипи и иглокожи; мога само да кажа, че плодовете на океана са неизчерпаеми и ние усърдно ги събирахме. И през всичкото време, аз не можех да се освободя от усещането, че не за това ни е довел тук Маракот, че други планове се крият в тоя сух, тесен череп на египетска мумия…

Дописвайки писмото до това място, аз се отправих на брега, за да се разходя за последен път по твърдата земя преди отплуването ни, което ще се състои утре сутринта. Оказа се, че моята разходка беше тъкмо на време, защото на пристанището се разиграваше сериозен скандал с участието на Маракот и Бил Сканлен в главните роли. Бил беше позната закачка и, по негово изражение често му се явявало сърбеж в юмруците, но когато го заобиколили шестима испанци, и всички с ножове, положението на механика станало незавидно. Точно в този момент, ми се удаде да се намеся. Оказа се, че докторът наел едно от тия страшни съоръжения, което непретенциозните туземци наричат кабриолет, обиколил половината от острова, изследвайки го от геологическа гледна точка, но съвършено забравил, че не е взел със себе си пари. Когато работата стигнала до плащането, той никак не могъл да обясни на туземците каква е работата, и каруцарят започнал да му задига часовника. Тук се намесил Бил Сканлен, и на двамата не би им се разминало, без да опитат ножовете, ако не бях уредил работата, като компенсирах каруцаря с един, и момъка с посинялото око, с пет долара. Всичко се размина благополучно, и тук именно в Маракот се забелязаха човешки чувства. Когато стигнахме на яхтата, той ме покани в малката си каюта и ми благодари за намесата.

— Да, тъкмо на време, мистер Хедли, — забеляза докторът. — До колкото ми е известно, вие не сте женен?

— Не, — отговорих аз.

— Тъй че никой не зависи от вас?

— Не.

— Прекрасно, — каза той. — Аз до сега мълчах за своите намерения, които имах основателни причини да държа в тайна. Основната причина беше страхът, че могат да ме изпреварят. Когато научните идеи се разгласят, те могат да бъдат изпреварени, както Амундсен изпревари идеята на Скот. Ако Скот, както мен беше пазил своя проект в тайна, то не Амундсен, а той би стигнал първи на Южния полюс. Затова и мълчах. Но сега ние дойдохме близко до нашето велико приключение, и никакъв съперник не може да изпревари моите идеи. Утре ние ще отплуваме към нашата истинска цел.

Маракот целият се подаде напред, и неговото аскетическо лице се разгоря с ентусиазъма на фанатик.

— Нашата цел, — каза той, — е дъното на Атлантическия океан!

Мисля, че при това място на моето писмо у вас също така ще спре дишането, както то спря у мене при тия думи.

— Да, сър, ние „ще се гмурнем“. Това е най-подходящата дума в дадения случай, и това гмурване ще стане историческо в летописите на науката. Позволете ми да ви заявя, че съм твърде убеден в съвършената неправилност на съществуващото мнение за огромния натиск на океана в големите дълбочини. Съвършено ясно е, че съществуват други фактори, които неутрализират това действие на дебелия слой вода, макар аз още да не мога да кажа кои са тия фактори. Ето една от тия задачи, които ние трябва да разрешим. Позволете ми да ви попитам: какъв натиск очаквате вие да срещнем на дълбочина един километър под водата?

Той светна върху ми очите си през големите рогови очила.

— Не по-малко от сто килограма на квадратен сантиметър, — отговорих аз. — Това е доказано.

— Задачата на пионера на науката всякога се е състояла в опровергаването на това, което е било доказано. Размърдайте мозъка си, млади човече! През течение на последния месец вие ловяхте най-крехките дълбоководни форми на живот, толкова нежни същества, че едва можехте да ги пренасяте от мрежите до стъклениците, без да повредите техните чувствителни черупчици. Какво, доказва ли това присъствието на необикновен натиск?

— Натискът се уравновесява, — отговорих аз. — Той е еднакъв и от вътре и от вън.

— Празни думи! — извика Маракот, като нетърпеливо тръскаше тясната си глава. — Вие изваждахте и кръгли риби. Нима те нямаше да бъдат сплескани на пити, ако натискът беше такъв, какъвто предполагате? Или погледнете на нашите измерватели на дълбочината — нали те не се сплескват даже при най-дълбокото тралене.

— Но опитът на изследователите…

— Разбира се, че той струва нещо. Учените улавят и измерват натиск, който е едва достатъчен да повлияе върху най-чувствителния орган на тялото — върху вътрешното ухо^[9]. Но според моите предположения, ние съвсем няма да бъдем подложени на налягане. Нас ще ни спуснат долу в стоманена кабина с кристални стъкла за наблюдения от всички страни. Ако налягането не бъде твърде силно, за да изтърбуши навътре четирисантиметровата закалена двухромирана стомана, то няма да ни повреди. Ако моите изчисления са погрешни — е какво, нали казахте, че нямате близки?… Ние ще умрем за великото дело. Разбира се, ако вие предпочетете да откажете — мога да се справя и сам.

Това ми се стори най-безумния от всички допустими проекти, но вие знаете как е трудно да се откаже на предизвикателството. Аз реших да спечеля време за решението.

— Колко дълбоко смятате да се спуснете, сър? — попитах аз.

Над масата на доктора беше закована карта; той спря края на циркуляра върху една точка югозападно от Канарските острови.

— През миналата година пусках сонди по тия места, — каза той. — Там има една много дълбока впадина: инструментите показаха височина седем хиляди шестстотин и двадесет метра от морското дъно до нивото на морето. Аз първи съобщих за тази дълбочина. Надявам се, че вие ще я намерите в бъдещите карти под наименованието „Маракотова бездна“.

— Но, сър, — възкликнах аз, — и спускателното ни въже, и въздушната ни тръба не са по-дълги от един километър!

— Аз исках да ви обясня, — каза Маракот, — че около тази дълбока впадина, която безсъмнено е образувана от вулканически сили, трябва да се намира издигнат хребет или тясно плато, което лежи на дълбочина шестстотин метра под повърхността на океана.

— Шестстотин метра? — възкликнах аз.

— Да, приблизително. Нас ще ни спуснат с малката наблюдателна кабина върху тая подводна височина. Там ние ще направим всестранни наблюдения. С кораба ще бъдем съединени с телефон и ще можем да предаваме нашите заповеди. От тая страна няма да има никакви затруднения.

— А въздух?

— Ще ни напомпват от горе.

— Но нали там ще бъде съвършено тъмно!

— Страхувам се, че е така. Опитите на учените в Женевското езеро доказаха, че на такава дълбочина не проникват дори ултравиолетовите лъчи. Но нима това е важно? Ние ще бъдем снабдени със силен електрически ток от корабните машини, допълнени с шест двуволтови сухи елементи, съединени последователно помежду си. Това ще бъде достатъчно, заедно с военната сигнална лампа, която има подвижен рефлектор. Има още и други затруднения…

— Но ако нашите въздушни тръби се заплетат?

— Няма да се заплетат! Ние ще имаме в запас сгъстен въздух, който ще ни стигне за двадесет и четири часа… Е, какво, задоволяват ли ви моите пояснения? Съгласен ли сте? — попита Маракот.

Предстоеше трудно решение. Човешкият ум работи бързо, а въображението още по-бързо. Вече ясно си представлявах този черен сандък, спуснат в първобитните дълбочини, чувствувах спарения издишван и наново вдишван въздух, виждах огъващите се стени на кабината, които се разкъсват по шевовете си под натиска на водата, струяща се от все повече разширяващите се пукнатини и дупки. Предстоеше ми да умра от бавна, ужасна смърт! Но аз повдигнах очи: огненият поглед на стареца беше устремен върху мене с въодушевлението на мъченик на науката. Ентусиазмът е заразителен и ако това е безумие, то, във всеки случай, благородно и безкористно. Скочих и протегнах ръката си на Маракот.

— Докторе, аз съм с вас до край!

— Тъй си и знаех, — отговори той. — Избрах ви не заради вашите повърхностни научни знания, мой мили другарю, — усмихвайки се добави той, — и не за вашето близко познаване на корабите. Има други качества, които ценя: това са верността и мъжеството.

Хващайки се по такъв начин, „с парче захар“ той завърши беседата…

Сега ще се отдели последната брегова лодка. Питат няма ли писма. Вие или не ще чуете повече нищо за мен, мой скъпи Талбот, или ще получите писмото, което заслужава да се прочете. Ако не чуете нищо, можете да ми поръчате плуващ надгробен паметник и да го закрепите на котва някъде южно от Канарските острови, с надпис:

„Тук, или някъде наблизо, се покои всичко онова, което рибите са оставили от моя другар Кирус Дж. Хедли“.

* * *

Вторият документ е неясната радиограма, която бяха заловили различни кораби, в това число и пощенският параход „Аройя“. Радиограмата е била приета в три часа през деня на 3 октомври 1926 година — ясно беше, че тя е била отправена всичко два дни след отплуването на „Стратфорд“ от Гран Канария. Тези данни приблизително съвпадат с времето, когато норвежкият кораб е видял загиваща яхта на двеста мили югозападно от Порт де-ла-Лус.

Радиограмата гласеше:

Лежим на едната страна. Положение явно безнадеждно. Изгубихме само Маракот, Хедли, Сканлен. Местоположение неизвестно… Носната кърпичка на Хедли… върху края на дълбоководния лот… Бог да ни спаси.

Яхта „Стратфорд“

Това беше последното, неразбрано съобщение, пристигнало от злополучния кораб, и краят му беше така странен, че го сметнаха за бълнуване на радиотелеграфиста. Въпреки това, то, изглежда, не оставаше съмнение относно съдбата на кораба.

* * *

Третият документ беше вписаното в дежурния дневник на кораба „Арабела Ноулес“, който е пътувал с товар от въглища от Кардиф за Буенос Айрес:

„Сряда, 5 януари 1927 година. Ширина 21° 14’, западна дължина 28°.

Спокойно време. Морета е като стъкло. През втората част на третото дежурство първият помощник доложи, че е видял святкащ предмет, който изскочил от морето, издигнал се високо във въздуха и след това паднал обратно. Извикаха ме и аз видях една топка, голяма колкото футболна, която силно светеше на около половин миля от нашия кораб. Аз спрях машините и изпратих лодка с втория помощник, който прибра предмета и го донесе на борда.

При разглеждането се оказа, че това е кълбо, направено от някакво еластично стъкло и напълнено с толкова лек газ, че когато го подхвърлихме във въздуха, то плуваше, като детско въздушно балонче. То беше почти прозрачно и ние можехме да видим, че вътре в него има нещо като свитък хартия. Материалът на кълбото беше така твърд, че ние изпитахме големи затруднения при опитите ни да го разчупим и се доберем до хартията.

Чукът не действуваше върху кълбото и само когато старшият машинист го подложи под машината, то се счупи и, за съжаление, се разнесе в искряща прах, тъй че беше невъзможно да се съберат парчета. Обаче, ние взехме хартията и, след като я разгледахме, разбрахме, че тя има голямо значение.“

Ето всичко онова, което ние знаем за начина, по който е дошло до нас описанието на Кирус Дж. Хедли, което ще приведем без ни най-малко изменение.

* * *

Кому пиша аз? Смело мога да кажа: „на целия свят“, но тъй като този адрес е твърде неточен, то ще посоча определено: на моя другар сър Джемс Талбот от Оксфордския университет, тъй като последното ми писмо беше адресирано до него, а това послание може да се разглежда като продължение на писмото. Аз зная, че кълбото има вероятност едно към хилядо да попадне пред човешки очи всред безкрайните водни пространства; но все пак, заслужава да се опита.

Ако някой поиска да узнае как се започна всичко това и какво се готвехме да правим, то той може да намери всички тия сведения в писмото, което написах на Талбот на 1 октомври миналата година, в деня на нашето отплуване от Порт де-ла-Лус. Кълня се, че ако знаех какво ни предстоеше да преживеем, бих се скрил в последната заминаваща от кораба лодка.

Щом като линията на брега се изгуби в синевата на морето, старецът Маракот се преобрази. Сухият разсеян мърморко учен изчезна, отстъпвайки мястото си на някакво въплъщение на силна динамомашина, кипяща от енергия и подскачаща от напора на грамадна скрита сила. Неговите очи святкаха иззад очилата, като прожектори. Той, изглеждаше, че беше всякога навсякъде, отбелязвайки нашето направление върху картата, препирайки се с капитана, командувайки Бил Сканлен и давайки ми множество разни поръчения.

— Е, мистер Хедли, работата отива добре! — каза Бил на следното утро. — Елате при мен да видите това чудно нещо. Докторът се оказа великолепно момче и механик от първо качество.

Струваше ми се, че разглеждам собствения си ковчег, но трябва да призная, че той беше твърде внушителен. Стоманеният под беше здраво занитен към четирите стоманени стени; върху всяка една имаше кръгъл прозорец — илюминатор. На покрива се намираше неголяма входна дупка, втора такава дупка имаше на пода. Кабината висеше върху тънко, но необикновено здраво стоманено въже, което се обвиваше върху барабан и се навиваше и отвиваше от силния двигател, който обикновено привеждаше в действие дълбоководния трал на „Стратфорд“. Доколкото разбрах, въжето имаше дължина около един километър и неговият край беше завързан около железните крайбортови пънове на кораба. Каучуковата тръба за изпращане на въздух беше със същата дължина; около нея се източваха телефонните жици и изолиран кабел за електрическата енергия, която щеше да се изпраща от корабното динамо до нашите прожектори; освен тях, в стоманената каюта имаше, за всеки случай, и запасни акумулатори.

Привечер машините бяха спрени. Барометърът показваше низко налягане и гъстите черни облаци, които закриваха хоризонта, предупреждаваха за приближаването на буря.

В далечината се виждаше барка под норвежко знаме, и ние видяхме как тя сви платната си, приготвяйки се да срещне бурята. Но в това време всичко още вървеше благополучно, и „Стратфорд“ меко се поклащаше върху сините вълни на океана, тук-там с пенещи се вълнички от свежия вятър.

Бил Сканлен надзърна в лабораторията ми развълнуван малко повече, отколкото се следваше при неговия спокоен темперамент.

— Слушайте, мистер Хедли — каза той, — те спуснаха този капан на самото дъно на кораба. Нима господарят иска да се спуща с него?

— Правилно, Бил! И аз заедно с него.

— Тъй, тъй, значи, сега двама се смахнаха. Но аз бих се чувствувал последен негодник, ако ви пусна сам.

— Е, и какво мислите да правите, Бил?

— Не по-малко от онова, което вие, сър! Мерибанк ме изпрати тук да наблюдавам кутията, и ако тя бъде спусната на дъното на морето, то и аз ще се спусна с нея. Гдето бъде тази стоманена мишеловка, там ще бъде и Бил Сканлен, и мен е съвършено безразлично, дали всички са полудели или не.

С него беше безполезно да се спори.

И тъй, към нашия клуб на самоубийци, се присъедини още един, и ние започнахме да чакаме по-нататъшни разпореждания.

Цялата нощ мина в напрегната работа, а на сутринта се спуснахме в трюма, готови за потопяване. Стоманената кабина беше вече наполовина вмъкната в изреза върху дъното на „Стратфорд“, и ние един след друг се спуснахме в нея през горната дупка, която затвориха след нас и здраво завинтиха, след като капитан Хови с най-погребална физиономия ни беше стиснал ръцете на прощаване. След това кабината се спусна още няколко метра, затвориха херметически нарочната камера на дъното на кораба и пуснаха в нея вода, за да изпитат кабината. Кабината прекрасно издържа изпитанието — всяка част се оказа точно сглобена и не се появи никакво пропускане на вода. Тогава се разтвори дъното и ние увиснахме в океана под самия кил на кораба.

Кабината действително беше много удобна, и аз се възхищавах от обмисленото й устройство. Електрическото осветление още не беше включено, субтропическото слънце, пречупвайки се в стъкловидно зелената вода през илюминаторите, хвърляше фантастична мека светлина. Тук-там проблясваха риби, като сребърни чертички върху зелен фон. До стените на кабината имаше диван, над който се намираше циферблатът на дълбокомера, термометърът и други инструменти. Под дивана имаше редица балони със сгъстен въздух за в случай, че се развалят въздушните тръби. Краищата на тия тръби се намираха над тавана. На стената висеше телефонен апарат.

Ние чухме печалния глас на капитана:

— Готови ли сте за потопяване?

— Тук всичко е в ред — нетърпеливо отговори професорът. — Спущайте бавно и нека някой да дежури на телефона. Ще съобщавам за нашето положение. Когато стигнем на дъното, останете по местата си, докато не получите нареждания.

Той изкряска тия думи като безумен. Това беше най-великият момент от неговия живот, плод на дълго лелеяна мечта. За един миг у мен се появи мисълта, че се намираме във властта на хитър и щастлив маниак. Бил Сканлен, изглежда, помисли същото; той ме погледна с тъжна усмивка и се докосна до челото си.

Кабината бавно се спускаше в дълбочините на океана. Светлозелената вода се превърна на тъмно маслена и премина в чудесна синевина, която постепенно се сменяваше в тъмен пурпур. Ние се спущахме все по-низко и по-низко: тридесет метра, шестдесет, деветдесет… Тръбите работеха превъзходно: дишаше се свободно и леко, както върху палубата на кораба. Стрелката на дълбокомера бавно се движеше по светещия циферблат. Сто, сто и десет, сто и двадесет метра…

— Как се чувствувате? — изръмжа тревожен глас отгоре.

— По-добре не може и да бъде! — извика в отговор Маракот.

Но светлината намаляваше. Сега настъпи мъждив, сив здрач, който бързо се превърна в пълен мрак.

— Спрете! — извика нашият ръководител.

Ние престанахме да се движим и увиснахме на дълбочина двесте и двадесет метра под повърхността на океана. Чух щракане на ключ и ни заля светлина, която излизаше навън през страничните илюминатори и изпращаше дълги бляскащи лъчи върху окръжаващата ни водна пустиня. Залепени до дебелите стъкла на илюминаторите, всеки от нас видя никога невиждано до тогава зрелище.

Океанът се оказа много по-гъсто населен, отколкото земята. Бродвей в събота вечер и Ломбард стрийт в предпразничен ден са по-малко оживени, отколкото морските ширини, които се разстилаха пред нас. Ние вече бяхме преминали горните слоеве, гдето рибите са или безцветни, или имат същинска морска окраска — ултрамаринова отгоре и сребърна отдолу. Тук имаше създания с всевъзможни форми, каквито само може да създаде живота в морето: нежни лептоцефали преминаваха през струята на светлината, като лентички от сребро; извиваше се змиеобразна мурена — змиорката на морските дълбочини; черният морски таралеж, който се състоеше само от уста и бодли, глупаво ни гледаше. От време на време доплуваше сепия и ни гледаше със зловещи човешки очи. Понякога бляскаше като цветец цистозома или глаукос. Често огромна конска скумрия налиташе свирепо върху илюминатора, но веднага се появяваше тъмната сянка на акулата, и скумрията изчезваше в нейната разтворена уста.

Доктор Маракот седеше със записната си книжка на колене, вписваше в нея своите наблюдения и непрестанно мърмореше.

— Какво е това? Какво е това? — чувах аз. — Да, да, „химера мирабилис“ на Майкл Сарс. В действителност, ето там лепидион, но, доколкото мога да съдя, нов вид. Вижте този макрорус, мистер Хедли: неговият цвят се отличава от цвета на ония, които попадат в мрежите ни.

Доктор Маракот записваше в записната си книга своите наблюдения.

Един път той бе изненадан, когато дълъг овален предмет бързо премина покрай неговия прозорец и остави след себе си вибрираща, точеща се като нишка следа. Признавам — в този момент и аз бях озадачен, както и докторът. Тази загадка бе разрешена от Бил Сканлен.

— Разбирам! Този хитрец Джон Суин е пуснал своя лот редом с нас, може би, за да ни напомни, че не сме сами.

— Вярно, вярно! — каза, усмихвайки се, Маракот. — Нов род дълбоководна фауна, мистер Хедли, с телена опашка и олово на носа си… Разбира се, те трябва да направят измерванията си. Всичко върви добре, капитане! — извика той. — Продължете спускането!

Маракот изключи осветлението и всичко отново се потопи в пълна тъмнина, с изключение на фосфоресциращия циферблат на дълбокомера, който отбелязваше продължаващото се потъване. Чувствуваше се леко поклащане и само движещата се по циферблата стрелка ни сигнализираше за нашето потопяване.

Сега ние бяхме на дълбочина триста метра и въздухът в кабината стана задушен. Сканлен отвори крана на смукателната тръба и стана по-леко за дишане. На четиристотин и петдесет метра ние се спряхме и, клатейки се в средата на океана, отново запалихме светлината. Някаква голяма черна маса премина покрай нас, но ние не можахме да определим беше ли това рибата меч, дълбоководна акула, или пък някакво чудовище от неизвестна порода. Докторът бързо угаси светлината.

— В това е главната опасност! — каза той. — В дълбочините се въдят такива създания, срещу нападението на които тая бронирана стая има толкова шансове да издържи, колкото пчелният кошер срещу нападението на носорога.

— Може би, това е кит? — попита Сканлен.

— Китът може да достига до голяма дълбочина — отговори ученият. — За един гренландски кит е известно, че е издърпал надолу около една миля въже. Но докато китът не е ранен, или силно уплашен, той никога няма да слезе толкова дълбоко. Това може да бъде някоя гигантска сепия — те се срещат на всякаква дълбочина.

— Обаче, аз мисля, че сепията е твърде мека, за да може да ни повреди. Би било смешно, ако тя би се ухитрила да направи дупка в двухромираната стомана на Мерибанк.

— Техните тела са меки — отговори професорът, — но хрущелите на носовете им са много твърди, и голяма сепия може да пробие доста твърд материал. Мисля, че ударът на такава човка може да провърти трисантиметровия илюминатор с такава леснина, като че той е направен от пергамент.

— Веселичка работа! — възкликна Бил.

Накрая почувствувахме, че спряхме. Тласъкът беше така лек, едва забележим, че узнахме за спирането едва след като запалихме осветлението и видяхме навитите около кабината колелца на въжето. Те можеха да бъдат опасни за нашите въздушни тръби, тъй като можеха да ги заплетат, и след заповедта на Маракот, въжето беше изтеглено нагоре. Циферблатът отбелязваше петстотин и четиридесет метра. Ние лежахме неподвижно върху вулканическия хребет на дъното на Атлантическия океан.