Артър Конан Дойл
Маракотовата бездна (4)

След няколко дни нашите домакини ни взеха със себе си при една експедиция на дъното на океана. Заедно с нас се отправиха още шестима, в числото на които влизаше вождът Менд. Всички се събрахме в същата водна камера, през която бяхме проникнали най-напред в зданието на Храма на безопасността, както атлантите наричаха своя подводен град. Сега ние по-подробно огледахме устройството на тази камера. Това беше голяма квадратна стая, не по-малко от тридесет метра в ширина и дължина; нейните низки стени и таван бяха изцяло покрити със зелена плесен. По стените на стаята се виждаха дълги редици закачалки със знаци, които, както ни обясниха, били цифри, и върху тия закачалки висяха прозрачни водолазни калпаци; всеки от тях беше снабден с чифт раменни батерии за дишане. Подът беше покрит с плочи от светъл варовник, ощърбени от стъпките на много поколения, и в цепнатините се беше застояла мътна вода. Стаята беше силно осветлена с тръбички, прикрепени към корнизите. Поставиха ни стъклените калпаци и дадоха на всекиго от нас дебела островърха тояга, прилична на канджа, от непознат, необикновено лек метал.

По даден от Менд знак ние се хванахме за перилата, които окръжаваха стаята. Той сам ни даде пример, а след него и другите атланти. Скоро се изясни причината за тази предвидливост. Още щом се отвори външната врата, в стаята се втурнаха водите на океана с такава сила, че ако не се държахме за перилата, бушуващият поток веднага би ни свалил на земята. Водата бързо се издигаше, и когато тя ни покри над главите, напорът изведнаж отслабна. Менд се придвижи към отвора и със знаци ни покани да го следваме; ние излязохме върху дъното на океана, като оставихме зад себе си отворената врата на входната камера.

Оглеждайки се наоколо в студено мъждукащата светлина, която озаряваше дъното на океана, ние свободно можехме да виждаме всичко на разстояние до половин километър в радиус. Повече от всичко ни учуди силно светеща в далечината точка, но какво беше тя, още не можехме да разберем. Към тая точка се отправи нашият предводител и ние тръгнахме подире му, наредени един след друг. Скоро ясно видяхме тоя предмет, от който се лееше загадъчната светлина: това беше нашата стоманена кабина — последният спомен за земния живот! Тя лежеше с едната си страна върху един от куполите на Храма на безопасността, все още силно осветлена отвътре. Сгъстеният въздух пазеше от проникването на водата оная нейна част, където бяха електрическите инсталации.

Странно усещане изпитахме, когато разглеждахме през илюминаторите тъй познатата ни вътрешност на нашия стоманен затвор, напълнен сега с вода, в която се плъзгаха, като в аквариум, безброй чудни риби.

Един след друг ние проникнахме в кабината през отворения люк на пода й. Маракот искаше непременно да спаси записната си книга, която плуваше върху повърхността на водата, а ние със Сканлен решихме да приберем по нещо от личното си имущество. След нас се вмъкна и Менд с двама от спътниците ни и започна с интерес да разглежда дълбокомера, термометъра и другите инструменти, закрепени за стените. Някои от тях ние снехме и взехме със себе си.

За учените няма да е безинтересно да знаят, че тук, на най-голямата дълбочина на океана, постоянната температура е равна на пет градуса по Целзия, тоест по-висока, отколкото в горните пластове на океана. Това се обяснява с непрекъснатия химически процес на разлагането на тинята и с развиващата се във връзка с това топлина.

Оказа се, че нашата експедиция имаше определена цел, независимо от разходката по дъното на океана. Ние бяхме излезли на лов, търсехме храна. Аз видях как нашите спътници удряха с острите си канджи върху големи кафени плоски риби, донякъде приличащи на калкан, като всеки път сполучливо попадаха в целта си.

Първото впечатление от дъното на океана е унила монотонност и безкрайно еднообразие. Но скоро се убедихме, че равнината беше набраздена от безброй подводни течения, които я пресичаха като подводни реки. Тези течения си изриваха канали в меките пластове на тинята и си образуваха същински речни корита. Дъното на каналите се състоеше от червена глина, която съставляваше основата на цялото дъно на океана, и беше изцяло постлано с някакви бели предмети, които отначало приех за раковини. При разглеждане от по-близо се оказа, че това са кости от китове, зъби от акули и други морски чудовища.

Една странност особено поразява наблюдателя на океанското дъно: това е, както казах, постоянната студена светлина, която се излъчва от огромните фосфоресциращи маси на разлагащите се органически вещества. Но отгоре беше тъмно, като нощ. Това създаваше илюзия на навъсен зимен ден, когато низко над земята се носят големи тъмни облаци.

Напущайки с въздишка стоманената кабина — последното звено, което ни свързваше със земята — ние излязохме всред мрачината на подводния свят и скоро се натъкнахме на ново зрелище.

Напреде се замярка тъмна движеща се маса, която се оказа група хора в прозрачни калпаци. Тези хора неуморимо се ровеха в дебели пластове каменни въглища върху дъното на океана. Това беше тежка работа, и нещастниците напрягаха мускулите си, ровейки се в пластовете и изваждайки откъртените буци с помощта на въжета от рибена кожа. При всяка група работници се намираше надзирател, и ние с учудване забелязахме, че работниците и надзирателите принадлежат на различни раси. Работниците бяха високи хора, красавци, със сини очи и силни тела. Надзирателите бяха брюнети, с примес от негърска кръв, едри и брадати. Маракот по-късно ни обясни, че синеоките работници, по всяка вероятност, са потомци на гръцките пленници, чиято богиня видяхме в храма.

Менд ни водеше все по-далеч и по-далеч. Бяхме попаднали, изглежда, в центъра на каменовъглената промишленост на атлантите. Тук органическият пласт и пясъчните напластявания върху дъното бяха премахнати изцяло, и се откриваше широко пространство, откъдето се почваше шахтата, в която се редуваха пластове от въглища и глина. По всичките краища на грандиозните разкопки видяхме групи хора на работа: те разбиваха пластовете, товареха парчетата в кошове и ги издигаха нагоре. Площта на разкопките беше толкова голяма, че не можехме да видим другия край на кладенеца, който беше пробит в дъното на океана от многобройни поколения работници. Въглищата, обръщани в електрическа енергия, бяха основната двигателна сила, която привеждаше в движение всичките машини на Атлантида.

Тук му е мястото да отбележа, че самото име на древния град е съвършено точно запазено от легендата. Когато поменахме името „Атлантида“, Менд и другите наши спътници необикновено се учудиха, че го знаем, а след това одобрително ни закимаха, като ни показваха с това, че са ни разбрали.

Минавайки огромния кладенец шахта, ние дойдохме до верига от базалтови скали с тъй блестящи стени, каквито те са били в първите дни, когато недрата на земята са ги изхвърлили. Върховете на скалите се губеха в тъмнината на непрогледната нощ, а подножията изчезваха в гъстите храсталаци на водораслите.

Известно време вървяхме покрай тия гъсти подводни храсталаци, когато изведнаж видях, че Менд се спря и започна да се озърта, като с жестове изказваше учудване и тревога. Неговите изразителни движения и мимиката на подвижното му лице напълно заменяха езика. Атлантите веднага си изясниха причината на неговата тревога, а след това и ние разбрахме в какво се състои работата. Доктор Маракот беше изчезнал!

Ясно си спомнях, че докторът беше с нас, когато вървяхме покрай въглищната шахта. Нашите другари бяха необикновено разтревожени от неговото изчезване, а ние със Сканлен, добре запознати с ексцентричността на разсеяния учен, бяхме убедени, че няма за какво да се тревожим и че скоро ще го намерим. Ние се обърнахме и тръгнахме обратно. Действително, не направихме и стотина крачки, когато видяхме Маракота.

Той тичаше със скорост, която не очаквах от човек с неговата възраст и навици. И най-лошият спортист може да достигне добър рекорд, ако го подгони неудържим страх. Маракот бягаше, като се спъваше и затъваше, и размахваше ръце, сякаш викаше за помощ. Причината за тъй странното поведение на почтения учен беше уважителна: три ужасни същества го преследваха по петите. Това бяха тигрови раци с редуващи се жълти и черни черти, всеки един с големината на нюфаундлендско куче. За щастие, те не можеха да се движат бързо по тинята и някак странно тичаха върху хълбоците си по мекото дъно на океана със скорост малко по-голяма, отколкото развиваше Маракот. Раците постепенно настигаха смъртно уплашения бегач и след няколко минути щяха да го хванат със своите страшни клещи, ако не бяха се намесили нашите другари. Те се хвърлиха срещу раците с острите си канджи, като на бой с нож, а Менд запали силния електрически фенер, който висеше на пояса му, и пусна силен сноп светлина в очите на чудовищата. Раците бързо завиха към храстите и изчезнаха от погледите ни, а докторът безсилно се отпусна върху отломъци от коралов риф. По лицето му се познаваше, че е много измъчен.

По-сетне той ни разправи, че бил проникнал в подводните джунгли, искайки да хване рядък екземпляр от дълбоководна химера^[1], и попаднал на гнездо на свирепите тигрови раци, които мигновено се хвърлили да го преследват… Едва след продължителна почивка той можа да събере сили и да продължи пътешествието.

Минавайки базалтовите скали, ние, най-сетне, дойдохме до целта на нашата екскурзия. Сивата равнина, която се откриваше пред нас, беше покрита с разхвърляни в безредие могили, високи хълмове и издатини. Това беше всичко, което беше останало от великия град на древните атланти. Той би бил съвършено и завинаги погребан под пластовете тиня, както Херкулан и Помпей^[2] под пепелта, ако жителите на Храма на безопасността не бяха прокопали вход в него. За вход служеше дълъг полегат коридор, който свършваше на широка улица, от двете страни на която се точеха редица строежи. Стените на къщите бяха набраздени от пукнатини и тук-таме се бяха разрушили, но голяма част от жилищата оставаха в онова състояние, в каквото ги беше застигнала разразилата се катастрофа; само на някои места морските вълни се бяха настанили като у дома си и през вековете бяха направили свои поправки в наредбата на стаите.

Подводните жители не ни дадоха възможност да разгледаме първите къщи и ни увлякоха напред, докато не стигнахме до едно здание, което, очевидно, е било голяма централна крепост или дворец. Около него, в концентрически кръгове, беше разположен целият град.

Колоните, огромните скулптурни корнизи, площадките и стълбищата на това здание превъзхождаха по своя разкош всичко, което някога бях виждал на земята. Повече от всичко, зданието приличаше на остатъците от египетския храм на Карнака в Луксор. Украшенията и полуизтритите надписи в подробност напомняха украшенията и надписите върху грамадните развалини близо до Нил, а колоните, увенчани с големи капители^[3] във вид на лотосови цветя, бяха точно такива.

Ние минахме през огромна зала с големи статуи, които бяха разположени покрай стените, и видяхме стада от големи сребристи змиорки, които блещукаха над нашите глави. Изплашените риби уплашено бягаха от светлината на фенера, с който Менд осветляваше пътя. Ние преминавахме от стая в стая, като по-дълго се задържахме в богато наредените покои, които носеха следи от оня прекомерен разкош, който, според преданието, навлякъл гнева на боговете върху Атлантида.

Една стая, сравнително не много голяма, беше чудесно украсена със седефена инкрустация, която и досега се преливаше в меки опалови петна, когато лъчът на светлината се плъзгаше по стените. Разкошен орнаментиран креват от жълт метал заемаше цял ъгъл; тази стая е била, по всяка вероятност, спалня на някоя от цариците на Атлантите. Но около ложето сега лежеше уродлива черна риба, и нейното безобразно тяло се издигаше и отпускаше в тих пулсиращ ритъм; тя приличаше на сърце, което все още тупти в центъра на този страшен дворец… Аз бях доволен, а също и моите другари, когато атлантите ни изведоха оттук.

За миг надзърнахме в големия цирков амфитеатър, по-нататък видяхме дълга крайбрежна стена с фар, и това ни позволи да заключим, че загиналият град на своето време е бил морско пристанище.

Накрая, ние се измъкнахме от тия места, върху които лежеше зловещият печат на разложението, и отново се намерихме върху познатата ни подводна равнина.

След известно време, уморени тялом, но бодри духом, бяхме вече пред познатата ни четвъртита врата с тежки колони отстрани. Скоро ние стояхме, сухи и невредими, върху влажния под на входната камера.

Няколко дни (беше мъчно да определяме времето) след като Маракот беше демонстрирал нашите приключения пред атлантите върху екрана на „кинематографическите мисли“, ни поканиха на още по-тържествено събрание, гдето узнахме историята и миналото на този чуден народ.

Заведоха ни пак в същата голяма зала, гдето Маракот с помощта на екрана разказа нашите приключения. Тук вече се беше събрало цялото общежитие на обитателите на Храма на безопасността, и нас, както и миналия път, ни отведоха на почетните места пред големия блестящ екран. Атлантите запяха дълга тържествена песен; след това грохнал, побелял старец — историк или хроникьор на атлантите, посрещнат с аплодисменти, зае катедрата и запроектира върху екрана редица картини, които изобразяваха напредъка и падението на неговия народ.

В първата серия на изображението ние видяхме древния материк във всичкия блясък на неговата слава. Очевидно, споменът за този исторически за атлантите период се е запазил в народа, предаван от поколение на поколение. Ние наблюдавахме великата страна от птичи поглед, нейните грамадни равнини, прекрасно разработени и напоени. Навсякъде бяха разхвърляни селища, чифлици и дворци с величествена архитектура.

След това нашето внимание беше привлечено от столицата на страната, удивителен, великолепен град върху брега на морето. Пристанището беше пълно с галери^[4] и хора.

Градът беше защитен от яки стени, с високи бойни кули и с дълбоки ровове в колосални размери.

След това видяхме обитателите на страната през оня век: почтени старци, мъжествени воини, прекрасни жени, весели и здрави деца.

След това забляскаха картини от друг род. Видяхме войни, непрекъснати войни, войни по суша и море. Видяхме полудиви беззащитни племена, унищожавани с огън и меч. Тях ги разсичаха бойни колесници, снабдени с нарочни ножове, тъпчеше ги тежка конница. Видяхме съкровищата, които заграбваше победителят. Но с увеличаването на богатствата се изменяха и лицата върху екрана — те придобиваха все по-жестоки животински черти.

Ние минахме през огромна зала…

Ние наблюдавахме всички типични признаци на алчността, израждането и падението на голямата култура… Простият, здравият, силният живот отлиташе в областта на преданията. Ние видяхме безгрижни, лекомислени тълпи, които се хвърляха от едно увлечение към друго.

Върху тази гниеща почва израсна, от една страна, класата на експлоататорите и свръхбогаташите, които се стремяха изключително към наслаждения, а от друга страна — обедняващото до последна степен население, цялото жизнено назначение на което се свеждаше към безпрекословното изпълняване на желанията и капризите на управляващата класа, колкото жестоки и отвратителни да бяха тия желания…

Заредиха се страшни картини.

Измежду появилите се реформатори мъдреци изпъкваше един, здрав духом и тялом, който застана начело на цялото реформаторско движение. Той беше влиятелен, силен, и го смятаха за пришелец от друга страна. Видяхме го в дълбока размисъл, мислещ върху съдбините на Атлантида. Именно той беше събрал всички видни учени на страната, натрупваше висши познания и ги прилагаше при постройката на убежището срещу бъдещата катастрофа. Видяхме хиляди работници, заети в постройките. С всеки ден растяха стените, а наоколо се тълпяха безгрижни граждани, които гледаха, смееха се и се учудваха на тъй сложните и ненужни предпазни мерки. Постепенно мъдрецът събираше своите привърженици и ги заселваше в Храма на безопасността, защото не се знаеше точно нито денят, нито часът на приближаващото се нещастие…

И бурята се разрази! Това беше ужасно зрелище даже върху екрана!

Видяхме как страшна, проблясваща планина от вода се издигна на голяма височина от спокойната равнина на океана; после тя се придвижи напред, помитайки всичко пред себе си.

Тази гигантска вълна със сила удари върху брега и се понесе върху града; къщите се привеждаха под нейния напор, като избуяла ръж под порива на буря. Видяхме хора, които се катереха по покривите на къщите, търсейки спасение от неминуемата гибел. Те викаха за помощ, чупеха ръце и в неописуема паника се мятаха от страна на страна. Тия същите хора, които се надсмиваха над строителите, сега падаха на колене, простираха ръце и в животински страх молеха за спасение…

Водата все се увеличаваше. Градът потъваше… През пукнатините върху дъното на океана водата нахлу в дълбочините на земята, вътрешният огън я превърна в пара и произлезе гигантски взрив, който разруши и разкриви подпочвените слоеве на древния материк. Пред очите ни градът потъваше във водата. Бентовете се разкъсаха и изчезнаха. Гигантският фар бавно се потопи във водата. Още известно време се виждаха куполите и покривите на високите здания, като подводни скали, но скоро и те се скриха под водата… Върху повърхността на беснеещия океан се издигаше само една крепост, като чудовищно голям кораб. После и тя започна бавно да потъва в бездната, а на върха й се люлееше гора от ръце, които се простираха нагоре.

Ужасната драма отиваше към своя край. Безкрайно море заливаше целия материк. Върху неговата повърхност изплуваха трупове на хора и животни, остатъци, дрехи, шапки, денкове със стоки, и всичко това се гмуркаше и носеше в пенест водовъртеж. Но ето че бурята започна да утихва. Откри се необятна водна повърхнина, спокойна и блестяща като живак. Мрачното слънце на хоризонта оскъдно осветляваше гробницата на някога процъфтяващата страна…

Разказът беше свършен. Нямаше за какво повече да разпитваме — досещането, логиката и въображението възстановяваха всички опущения в разказа. Сега разбрахме как скрилите се в храма са успели да се спасят от смъртта, как са използували разнообразните постижения на науката, с които ги беше снабдил гениалният строител на Храма на безопасността, как той ги е научил на всички науки и изкуства преди смъртта си, как шепата от петдесет-шестдесет спасили се атланти се е разрасла в голяма комуна, която трябваше да се врязва в земята, за да разшири своите владения. Цяла библиотека не би могла по-просто и по-подробно да разкаже всичко това, както серията от картини мисли…

Такава беше участта на древната държава на атлантите. Такива бяха обстоятелствата, при които тя беше загинала.

Само една точка оставаше до известна степен неясна: колко време беше минало от деня, когато беше станала катастрофата? Доктор Маракот прибягна към достатъчно несъвършен метод за определяне на датата.

Сред множеството помещения на огромното здание на Храма на безопасността имаше голяма зала, която служеше като място за погребване на вождовете на Атлантите. Тук, както и в Египет, се практикуваше мумифицирането на труповете, и в нишите по стените стояха в безчислени редове тия мрачни реликви на миналото…

Менд гордо посочи върху една свободна ниша и ни даде да разберем, че тя е приготвена специално за него.

— Ако се обърнем към родословието на европейските държавници — ни обясни Маракот с професорски тон, — то ще намерим, че те се сменяват приблизително по пет човека в столетие. Тия цифри можем да приложим и в дадения случай. Разбира се, не можем да гарантираме абсолютна точност, но приблизителните цифри можем да получим лесно. Аз преброих мумиите: те са повече от четиристотин.

— Значи, получават се около осем хиляди години!

— Правилно. И това напълно съвпада със сведенията на Платона. Катастрофата, разбира се, е произлязла още преди зараждането на египетската писменост, която води началото си между шест и седем хиляди години преди наше време. Мисля, че имаме право да кажем, че нашите очи видяха възпроизведена върху екран трагедия, която се е случила преди не по-малко от осемдесет века. Но, разбира се, създаването на тази култура, следите на която намерихме тук, само по себе си изисква много хилядолетия…