Артър Конан Дойл
Маракотовата бездна (2)

В това време, струва ми се, всички чувствувахме едно и също. Не ни се искаше нито да се движим, нито да наблюдаваме. Едно желание ни обхвана: спокойно да седим и да се помъчим да осмислим онова, което ставаше. Ние се намирахме в самото сърце на един от най-големите океани в света. Но скоро странните видения около кабината отново ни привлякоха към илюминаторите.

Кабината се беше спуснала върху гъсти буренаци от Cutleria multifida, както определи Маракот. Жълтите камшици на тия водорасли се клатеха около нас, движени от неизвестно дълбоководно течение, също както клони на дървета под поривите на вятъра. Те не бяха много дълги, за да закриват окръжаващата ни среда, и техните огромни листа, с цвета на тъмно злато, се люлееха малко по-низко от прозорците на кабината. Под водораслите можеше да се различи тъмната лепкава маса на тинята, гъсто осеяна с малки разноцветни същества — голотурии, осиндиями и таралежи, както пролетно време крайзаливните ливади в Англия са покрити с кокичета и зюмбюли. Тези живи цветя на морските дълбочини — ту ясночервени, ту тъмнопурпурни, ту нежнорозови — плътно покриваха въгленочерната почва. Тук-там гигантски сюнгери се подаваха из издатините на подводните скали и редки риби проблясваха, като искрички, в лъчите на нашите прожектори.

Като омагьосани гледахме това феерическо зрелище, когато по телефона се раздаде разтревожен глас:

— Е, как се чувствувате на дъното? Всичко благополучно ли е? Не оставайте дълго време там! Барометърът пада и това не ми се харесва. Имате ли достатъчно въздух? Трябва ли ви нещо?

— Всичко е наред, капитане! — весело се отзова Маракот. — Няма да се бавим. Снабдяването ни с въздух и енергия от вас е чудесно. Удобно е, както в каютата. Наредете лекичко да бъдем придвижени напред.

 

 

Навлязохме в областта на светещи риби и ние се забавлявахме, изгасвайки светлината, в абсолютната тъмнина, при която даже фотографическа плака може да виси с часове, без да отпечати нито най-малък лъч, да наблюдаваме живота на фосфоресциращите обитатели на океана. Сякаш пред черна копринена завеса, бавно плуваха блестящи искрички, както нощем в далечината просветват множеството силно осветени прозорчета на пътнически параход. Някои животни имаха светещи зъби, други — дълги златисти мустаци, а на трети — езичета пламък се люлееше над главите. Навсякъде проблясваха светли точки, и всяко животно бързаше по работата си и святкаше посвоему — също като нощните таксиметри пред театрите на Стренде!

След това запалихме лампите и докторът започна да прави наблюдения върху морското дъно.

— Без да се гледа на цялата тая дълбочина, ние, все пак, не сме достатъчно дълбоко, за да можем да видим характерните породи на нисшите океански пластове — каза той. — Но това не е по наша вина. Може би, друг път, с по-дълго въже…

— Много да не знаеш! — извика Бил. — Престанете и да мислите за това!

Маракот се усмихна.

— Но вие скоро ще привикнете към тези дълбочини, Сканлен. Нали това спускане не е последното…

— Дявол го знае какво е! — се възмути Бил.

— Да, ще привикнете, и ще ви се струва не по-опасно, отколкото спускането в трюма на „Стратфорд“. Ще видите, мистер Хедли, че тази почва, доколкото можем да я разгледаме през гъстия слой животни и тиня, не е нищо друго, освен застинала лава, което ни сочи на твърде старото вулканическо произхождение на това плато. Очевидно, ние се намираме над върха на архаически вулкан, а „Маракотовата бездна“ — той подчерта наименованието — не е нищо друго, а кратерът на вулкана. Дойде ми на ума — и това ще бъде твърде любопитно! — бавно да придвижваме нашата кабина, докато се доберем до края на „бездната“ и да изучим, както се следва, формацията на тия места. Аз очаквам, че ще видим стръмнина с ужасна дълбочина, отиваща дълбоко надолу.

Този опит ми се струваше опасен, но въжето блестящо издържаше нашата тежест, и с постепенно нарастваща скорост ние започнахме да се пързаляме по дъното на океана. Маракот, с компас в ръка, даваше по телефона нареждания за променяне направлението или за повдигане на кабината, за да прескочи подводните препятствия.

— Базалтовото колело едва ли е по-широко от два километра — обясняваше той. — Според пресмятанията ми, пропастта е разположена западно от мястото гдето се спуснахме. Ако е така, ние скоро ще допълзим до нея…

Безпрепятствено се плъзгахме над вулканическото плато, обрасло със златни водорасли, святкащи с хиляди фантастични цветове.

Изведнаж докторът хвана рога на телефона.

— Стой! — завика той. — Сега сме върху мястото.

Внезапно пред нас се разкри чудовищна пропаст. Зловещо място, страшно зрелище! Блестящите черни гранити на базалта се спускаха надолу, в неизвестността. Краищата на пропастта бяха обрасли с мъхнати водорасли, увиснали като папрати над края на някоя пропаст на повърхността на земята. Зад тези клатещи се, сякаш живи бордюри, се виждаха гладките блестящи стени на пропастта. Даже нашите силни прожектори не можаха да преодолеят мрака на бездната. Запалихме мощния сигнален фенер и отправихме надолу силен сноп от успоредни лъчи. Те падаха в бездната все по-долу и по-долу, без да срещнат препятствие, докато не се изгубваха в непрогледния мрак.

— Това е наистина поразително! — възкликна Маракот и на неговото лице се появи израз на задоволство. — Не може да се мисли, че върху дъното на океана има много такива пропасти. „Маракотовата бездна“ е съвършено изключителна, както по стръмнината на спусъка си, така и по теснотата на диаметъра! Не е чудно, че тя се е скрила от наблюденията на хидро графическите експедиции и…

Той замря по средата на думата си и на неговото лице застина изражение на любопитство и удивление. Ние с Бил се вкаменихме при вида на поразителната картина, когато се хвърлихме към илюминаторите.

Някакво грамадно животно се издигаше от дълбочината към нас, по светлата диря на прожектора. То беше още далече, слабо осветлено, и ние едва можехме да различим огромното му черно тяло, което с бавни хищнически движения се издигаше все по-високо и по-високо. Катерейки се по някакъв неразбран начин, то вече пълзеше по края на пропастта. Ето, то се приближи, и в по-силната светлина ние можахме ясно да разгледаме чудовището: то беше смесица от чудовищен крив рак; две огромни щипци стърчаха от двете му страни, и чифт грамадни тежки мустаци трепкаха под черни, кръгли, зли, изпъкнали очи. Горната му черупка беше с обиколка от три метра, а на дължина чудовището, без да се смятат мустаците му, беше не по-малко от десет метра!

— Поразително! — учуди се Маракот, като трескаво пишеше в бележника си. — Очи върху подвижни членчета, еластични коленца, от рода на Crustaceae, от неизвестен вид. Crustaceus Maracoti — защо пък не така, а?

— Да го вземе дяволът с неговото име! Ей-ей, то пълзи правичко срещу нас! — завика Бил. — Слушайте, докторе, не е ли по-добре да угасим светлината?

— Един момент! Един момент! Само да нахвърля очертанията му! — извика природоизпитателят. — Да, да, сега може.

Щракна ключът и ние отново се намерихме всред непрогледната тъмнина, прорязвана от фосфоресциращи точки, които прелитаха като метеори в безлунна нощ.

— Това е най-мръсното животно в света! — пробъбри Бил, като си изтриваше челото.

— Действително, че има страшен вид — забеляза Маракот, — но още по-страшно е да имаш работа с него и да изпиташ силата на клещите му. Обаче, в стоманената кабина ние сме в пълна безопасност и можем да го наблюдаваме за свое удоволствие…

Едва той произнесе тия думи, когато се раздаде удар върху външната страна на кабината, сякаш от стенобойна машина. Сетне драскане, скърцане и нов удар.

— Слушайте, иска му се да влезе при нас! — в ужас извика Бил. — Не, наистина, над вратата трябваше да напишем: „Вход за външни лица забранен!“

Той се мъчеше да се шегува, но треперещият глас издаваше вълнението му. Признавам си, че и моите колене затрепериха, когато се уверих, че чудовището опипва нашата кабина, размишлявайки колко чудна е нашата раковина и ще се намери ли в нея храна, ако я разчупи.

— То не може да ни навреди — каза Маракот, но в гласа му не се чувствуваше увереност. — Може би е по-добре да се избавим от него?

И той извика по телефона на капитана:

— Вдигнете ни на десет-петнадесет метра!

След няколко минути ние се издигнахме над равнината от лава и се залюляхме във водата. Но дяволският рак не ни оставяше. Скоро отново чухме скърцането и почукването на клещите, с които то продължаваше да опипва кабината. Страшно беше да седиш в тъмнината и да чувствуваш смъртта на две крачки от себе си. Ще издържи ли стъклото, ако страшната щипка удари по него? Този въпрос вълнуваше всекиго от нас.

Но скоро се появи нова опасност. Тропането се чу вече върху покрива, и усетихме леко поклащане.

— Докторе — извиках в пълно отчаяние, — той засегна въжето! Той ще го скъса!

— Слушайте, докторе, да тръгнем нагоре! Достатъчно се нагледахме на всичко, и на Бил Сканлен непременно му се иска да си иде в къщи. Позвънете на момчето, нека да вдигне асансьора.

— Но ние и половината не сме изследвали — промъмра Маракот. — Ние едва започнахме да изследваме края на пропастта. Да измерим поне нейната ширина. Когато стигнем до насрещния край, съгласен съм да се върнем на повърхността. — И фанатикът изкрещя в тръбата: — Всичко е в ред, капитане! Движете се със скорост два възли, докато не кажа „стоп“.

Ние бавно се задвижихме над края на бездната. Тъй като тъмнината не ни спасяваше от нападение, ние запалихме светлината. Едното прозорче беше съвършено закрито от корема на чудовището. Главата и огромните клещи работеха върху покрива, и ударите върху кабината звучаха като погребална камбана. Чудовището притежаваше невероятна сила.

Никога още на смъртен не беше се случвало да бъде в такова положение: километри вода надолу — и злобно чудовище отгоре!

Скърцането и ударите ставаха все по-силни, ние изведнаж почувствувахме, че чудовището дърпа въжето! Тръбата донесе уплашения вик на капитана, а Маракот скочи, като в отчаяние плесна с ръце. Даже вътре в кабината чувахме скърцането на прерязваното въже, звънът и изсвирването на късащите се телчета. След миг започнахме да падаме в бездънната пропаст.

И до сега звъни в ушите ми дивият вопъл на Маракот:

— Въжето е скъсано! Ние сме пропаднали! Всичко загива! — След това, като хвана телефонната тръба, той отчаяно завика: — Прощавайте, капитане! Прощавайте завинаги…

Ние изведнаж паднахме долу, както ни се стори отначало. Без да се гледа на голямата тежест, напълнената с въздух кабина до известна степен създаваше неустойчиво равновесие, и ние се спуснахме в бездната твърде бавно. Аз чух продължително скърцане, когато кабината се измъкна из страшните обятия на чудовището; след това кабината, бавно обръщайки се, на широки кръгове започна да се спуска все по-надолу и по-надолу. Измина, навярно, не повече от пет минути, но на нас те се сториха часове, докато кабелът на телефона не се опъна и не се скъса с тих стон като струна. В същата тази минута се скъса и въздушната тръба, а през отвърстието капка по капка започна да влиза солена вода. Опитните и сръчни ръце на Бил Сканлен мигом запушиха с възел края на каучуковата тръба и водата престана да тече. В същото време докторът отвинти капачката на балона със сгъстения въздух, който започна да излиза с леко свистене. След това се скъсаха и електрическите проводници и светлината мигновено угасна, но докторът се добра в тъмнината до акумулаторите, и на тавана пламнаха редица лампички.

— Светлината ще ни стигне за една седмица — проговори Маракот с крива усмивка. — Във всеки случай, ние ще умрем при светлина…

После той с досада поклати глава, и неочаквана усмивка озари неговите сухи черти.

— На мен, собствено, ми е все едно. Аз сам достатъчно поживях, и ролята ми в света е изиграна. Единственото, за което съжалявам е, че въвлякох двама млади хора в това опасно предприятие. Трябваше да рискувам сам.

Горещо му стиснах ръката, без да имам сила да произнеса нито дума. Бил Сканлен също мълчеше.

Случайно поглеждайки върху дълбокомера, аз видях, че сме се спуснали вече на дълбочина от хиляда и шестстотин метра.

— Виждате ли, всичко става точно така, както предсказах — забеляза Маракот с мрачно удовлетворение. — Не би ви пречило да се запознаете с моя доклад до Океанографическото дружество за изменяване на налягането при потопяване на различни дълбочини. Как ми се иска да напиша още няколко реда, там, горе, за да засрамя Бюлов от Хесен, който се осмели да възрази на доклада ми!

— Дявол да го вземе! Ако бих имал възможност не бих си губил силите да споря с такова тъпоумно магаре! — извика механикът. — Във Филаделфия живее едно девойче, което ще се разплаче, когато узнае, че няма никога вече да види Бил Сканлен.

— Да, ние никога няма да се върнем — казах аз, като му стиснах ръката.

— Какво пък — повдигна той рамене, — аз изпълнявам своя дълг!

Ние мълчахме.

— Още много ли? — попитах доктора.

— Ще имаме достатъчно време да огледаме дъното на бездната — отговори тихо той. — Въздухът в балона ще ни стигне за няколко часа. Опасността е в нашето издишване. То ще ни задуши. Ако можехме да изхвърляме въгледвуокиса!

— Изглежда, че това е невъзможно.

— Ние имаме и балон с кислород — взех го за в случай на катастрофа. Вдишвайки от него от време на време, ние можем някак си още да се задържим… Погледнете дълбокомера, ние се спуснахме на повече от три хиляди метра.

— Заслужава ли да се борим за живота си? Колкото по-скоро настъпи краят, толкова по-добре, — забелязах аз.

— Това е вярно! — потвърди Сканлен. — Едно, две — и готово!

— И да се откажем от поразителната гледка, която човешко око не е наблюдавало до сега?! — закрещя Маракот. — Това е предателство към науката! Ще наблюдаваме фактите, докато можем — дори тия знания да загинат заедно с нас. Трябва да играем до края, щом веднаж сме започнали!

— Да, вие сте спортист, докторе! — разсмя се Сканлен. — А, въобще, това е правилно! Да играем до последна стотинка!

И тримата седнахме върху дивана, хващайки се за ръчките; кабината, като се въртеше и клатеше, се спускаше и рибите се мяркаха покрай илюминаторите…

— Вече пет километра! — забеляза Маракот. — Ще пусна малко кислород, мистер Хедли… Става много задушно. Чудна работа! — сухо се усмихна той. — Действително, сега тази бездна има право да се нарича „Маракотова“. Когато капитан Хови занесе тази новина, моите колеги ще се погрижат бездната на Маракот да не остане само мой гроб, но и мой неръкотворен паметник. Даже Бюлов от Хесен…

И той започна да бъбри нещо за невероятната закостенялост на учените.

Кабината все се потопяваше, като се въртеше и описваше кръгове. Циферблатът на дълбокомера показваше седем хиляди и шестстотин метра.

— Ние се приближаваме към края на пътешествието — каза Маракот. — Дълбокомерът на Скот през миналата година показа осем хиляди сто четиридесет и пет метра на най-дълбокото място. След няколко минути ще знаем какво ни чака. Може би, кабината ще се разчупи от удара. Може би…

В тая минута ние „пристигнахме“.

Нито една любяща майка не е отпускала своя първенец върху пухената завивка така внимателно, както водата положи нашата кабина върху дъното на Атлантическия океан. То беше покрито с дебел еластичен слой от тиня, която изигра ролята на идеален буфер и ни спаси от гибел. Ние се бояхме да мръднем върху дивана — кабината се беше спуснала върху края на издадена скала, покрита с лепкава тиня — и се поклащахме в наклонено положение, като с мъка запазвахме равновесие, и всяка минута рискувахме да се обърнем. Но след известно време клатенето отслабна, кабината се затвърди по-здраво и застана неподвижно.

В този момент доктор Маракот, който втренчено гледаше в прозореца, учудено извика и загаси светлината.

Какво беше нашето учудване, когато се оказа, че и без електричество можехме да виждаме достатъчно отчетливо! Мъждива разпръсната светлина се вливаше през илюминаторите в кабината, като студено сияние в зимно утро.

— А защо пък не? — извика Маракот след минутно мълчание. — Нима не трябваше да предвидя и тая възможност? От какво се състои тази тиня? Нима това не е продукт от разлагането на билиони микроорганизми? И нима разлагането не се съпровожда от фосфорическо светене? А где по целия свят може да се наблюдава това светене, ако не тук? Ах, колко е досадно, че виждаме такива изумителни неща и не можем да споделим наблюденията си с целия свят!…

— Но, позволете — възразих аз, — при тралене ние никога не сме изваждали дори грам фосфоресцираща тиня и никога не сме забелязвали такова светене.

— Е, да, тинята очевидно изгубва способността си да фосфоресцира, щом бъде извадена на повърхността. Пък и какво е грам, даже тон тиня в сравнение с тия безгранични равнини? И гледайте, гледайте! — изведнаж закрещя той възбудено. — Дълбоководни същества пасат по тоя органически ковьор, както земните стада по ливадите!

Стадо големи черни риби, дебели и груби, плуваха над самото дъно и току кълвяха нещо. След това се появи още едно недодялано същество, прилично на морска крава; то меланхолично преживяше храната си пред моя прозорец. Други бавно плуваха, като понякога поглеждаха върху странния предмет, който така неочаквано се беше появил между тях.

 

 

Можех само да се учудвам на Маракот, който в тази мрачна обстановка, когато вече се чуваше дишането на смъртта, се подчиняваше на зова на науката и трескаво записваше наблюденията си. Дъното на океана се състоеше от червена глина, но върху нея лежеше слой от сива дълбоководна тиня, която образуваше долина с вълнообразни очертания. Долината не беше съвършено равна, нея я пресичаха странни кръгли хълмчета от вида на това, върху което бяхме заседнали; тия хълмчета светеха с всички цветове на дъгата. Между хълмчетата плуваха стада от необикновени риби, по-голяма част от тях неизвестни на науката. Маракот с вълнение ги разглеждаше и пак конвулсивно записваше нещо си.

Въздухът в кабината стана много тежък и ние отново се спасихме, като вдъхнахме кислород. Странно, че все още чувствувахме свиреп, сякаш вълчи глад и с жадност се нахвърляхме върху консервираното месо, хляба с масло и виски с вода, предвидливо запасени от Маракот.

Като се подкрепих и освежих малко, аз седнах по-удобно до илюминатора и започнах да мечтая за последна цигара. Изведнаж видях нещо, което повдигна в главата ми страшен вихър от странни мисли и предположения.

Вече споменах, че вълнистата сива долина беше цялата изпъстрена от малки хълмчета. Едно, малко по-високо, се издигаше пред моя прозорец на около десет метра. Върху него имаше някакви странни знаци. Вглеждайки се в другите хълмчета, с изумление забелязах, че тия знаци се повтарят и върху тях, губейки се в непрозрачна мъгла.

Когато си на една крачка от смъртта не е така лесно да се поддадеш на някакво впечатление, но моето дишане замря и сърцето ми за миг запря, когато се досетих, че тия знаци, които така ясно изпъкваха изпод слоя тиня, са орнаменти, безсъмнено изсечени от човешка ръка!

Маракот и Сканлен се приближиха към илюминатора и с изумление гледаха моето чудно откритие.

— Хей-хей, ама че скулптура! — възкликна Сканлен. — Вярвайте на думите ми, тази тераска е била някога покрив на здание! Да, и всички тия хълмчета също така са били къщи. Слушайте, господарю, ние направо сме пристигнали в подводен град!

— В действителност, това е древен град — отговори Маракот. — Геолозите твърдят, че някога моретата са били материци, а на мястото на материците е имало морета, но аз всякога съм отричал теорията, че в недалечните сравнително времена, като четвъртичния период, в Атлантика са могли да се случат някакви сериозни катастрофи.

— Тези хълмчета са достатъчно правилно разположени — забелязах аз. — Започвам да мисля, че това не са отделни къщи, а куполи върху покрива на някое грамадно здание.

— Непрекъснатото наслояване на морската утайка го е покрило до самия покрив — каза Маракот. — Но самото здание, вероятно, не е разрушено. В големите дълбочини има постоянна, непроменлива температура, и тя препятствува на процеса на разрушението. Даже разлагането на дълбоководните органически отпадъци, които настилат дъното на океана и го осветляват, явно става много бавно. Но слушайте, това съвсем не са скулптурни украшения, а надписи!

Без съмнение, той беше прав. Едни и същи знаци се виждаха на разни места. Безспорно, това бяха букви от някаква древна азбука.

— Изучавал съм финикийските писмени знаци, там се срещат твърде подобни чертежи — продължи докторът. — Приятели мои, ние с вас виждаме погребан античен град! Нам ни потръгна, — ние си избрахме най-чудното място за гроб. Повече няма какво да изучаваме, нашата книга на знанието е прочетена до край. Аз съм съгласен с вас: колкото по-скоро настъпи краят, толкова по-добре.

А и в действителност, оставаше ни да живеем малко: въздухът беше наситен с въгледвуокис. Изправяйки се върху дивана, ние все още можехме да дишаме, но отровната зона се издигаше все по-високо и по-високо. Доктор Маракот безнадеждно скръсти ръце и отпусна глава върху гърдите си. Сканлен, отровен от въгледвуокиса, изведнаж се плъзна върху пода. Виеше ми се свят и гърдите ми сякаш бяха налети с олово. Затворих очи, като губех съзнание, но ми се поиска за последен път да видя това, което напуснах завинаги… Отваряйки очи, аз скочих с хрипкав вик от изумление.

През илюминатора гледаха върху ни очи на човек.

 

 

Бълнуване! Кошмар! Аз се хванах за рамото на Маракот и започнах да го тръскам с всички сили. Докторът се съвзе, изправи се и безмълвно впи широко отворените си очи в илюминатора. Сега се убедих, че това не беше халюцинация.

Пред мен стоеше дълго, тясно, мургаво лице с тънки черти, остра клинообразна брадичка и живи очи. Човекът втренчено и с интерес оглеждаше вътрешността на кабината; върху неговото лице беше изписано крайно изумление. Нашата кабина сигурно му се представляваше като камера на смъртта, гдето един човек лежеше без чувства, а двама други гледаха в прозореца с обезобразените лица на хора, които умират от задушаване. Човекът ни махна с ръка и изчезна.

— Той ни изостави! — извика Маракот.

— Или е отминал за помощ. Да вдигнем Сканлен. Той ще умре, ако остане на пода.

Ние изтеглихме механика върху дивана и сложихме в устата му тръбичката на балона с кислорода. Лицето на Сканлен беше сиво и той бъбреше нещо в безсъзнание, но пулсът му още биеше, макар и слабо.

— Още има надежда… — изхърках аз.

— Но това е безумие! — извика Маракот. — Нима могат да живеят хора на дъното на океана? Как могат да дишат те? Това е масова халюцинация! Скъпи приятелю, ние сме полудели!

Като погледнах върху сивия, безнадежден пейзаж зад прозореца, аз ясно разбрах, че Маракот е прав.

Обаче, след няколко минути ми се стори, че има някакво движение зад прозореца. Някъде в далечината се появиха мъгливи сенки; те се приближаваха и се превръщаха в движещи се фигури. Тълпа хора бързаше към нас по дъното на океана.

След минута те се събраха пред прозорците, махаха с ръце и ожесточено жестикулираха. Един човек с черна брада, изглежда, им беше предводител или началник. Той бързо огледа нашата стоманена черупка и благодарение на наклонеността на кабината забеляза, че в пода й има отвор. Като изпрати на някъде едного от своите хора, предводителят започна енергично да жестикулира, заповядвайки да отворим дупката отвътре.

— Защо пък да не отворим? — попитах аз. — Не е ли все едно — ще се удавим ли или ще се задушим? Повече не мога да издържам това.

— Може и да не потънем — отговори Маракот. — Водата, която ще влезе отдолу, ще срещне съпротивлението на въздуха и няма да достигне повече от определена височина. Дайте на Сканлен глътка ракия. Нека да направи последно усилие и да пие.

Влях в гърлото на механика ракия. Той конвулсивно я глътна и се огледа наоколо с учудени очи. Изправихме нещастника върху дивана и, като застанахме от двете му страни, го поддържахме. Когато Сканлен дойде напълно на себе си, с две думи му обясних положението.

— Ако водата стигне до батериите, възможно е отравяне с хлор — каза Маракот. — Трябва да оставим кислорода да изтича свободно. Колкото по-голямо бъде налягането, толкова по-малко вода ще влезе. Така. Сега ми помогнете да вдигна капака.

Бавно отвинтихме кръглия капак върху пода на нашето жилище. Струваше ми се, че извършваме самоубийство. Зеленикавата вода, шумейки и святкайки под лъчите на лампата, на потоци се втурна в кабината. Тя бързо заля пода, стигна до коленете ни, до гърдите и тук се спря — тя не можеше да преодолее налягането на въздуха. Виеше ми се свят и в ушите ми шумеше. В такава атмосфера не можехме да останем повече. Само залавянето ни за проводниците ни спасяваше от падане.

След изкачването си върху дивана, вече не можехме да гледаме през прозорците и, следователно, не знаехме какви мерки предприемат подводните хора за нашето освобождаване. Изведнаж ни се стори, че предводителят ни гледа през кръглия отвор на пода, през водата, а след миг той премина през дупката, качи се върху дивана и застана редом с нас — нисичък, здравеняк, набит, не по-висок от рамото ми. Големите му кестеняви очи ни оглеждаха и в тях светеше одобрение, сякаш искаше да каже: „Горките, вие мислехте, че всичко е свършено, а аз отлично зная как ще се измъкнете оттук.“

Едва сега се убедих в едно твърде странно обстоятелство: човекът — ако само той принадлежеше към този разред от живите същества, както нас — носеше прозрачна дреха, която обгръщаше цялото му тяло, като оставяше свободни ръцете и краката. Дрехата беше така удивително прозрачна, че отдалеч положително беше невидима; тя блестеше като сребро, като в същото време оставаше идеално прозрачна. Също такъв беше и калпакът, който покриваше главата на подводния жител. На раменете си той имаше странни пагони с дупки и превръзки, които бяха здраво превързани към гърдите му. Пагоните имаха вид на малки продълговати сандъчета с многобройни дупчици.

Когато новият приятел се присъедини към нас, друг човек се появи в отвора на пода и промъкна през него нещо като голямо стъклено кълбо, след това второ и трето. Кълбата бързо се издигнаха нагоре и заплуваха по повърхността. След това по същия път ни бяха предадени шест малки сандъчета. Нашият нов познат превърза върху раменете ни по две сандъчета, също такива, като неговите. Започнах да разбирам, че тук няма нищо свръхестествено, нищо, което да противоречи на природните закони: едно от сандъчетата беше, безсъмнено, източник за чист въздух, а другото — поглъщач на изработените при дишането материали.

Непознатият намъкна върху главите ни прозрачните калпаци, като превърза около раменете и гърдите ни еластични презрамки, които не позволяваха на водата да прониква навътре. Дишането под калпака беше съвършено свободно, и с радост видях, че очите на Маракот бодро заблестяха под очилата, а широката усмивка на Бил Сканлен ми показа, че животворящият кислород върши своето дело.

Нашият спасител ни огледа с усмивка на удовлетворение, след това махна с ръка и ни покани да го последваме, през отвора върху пода, на дъното на океана. Дузина приятелски ръце се протегнаха към нас, за да ни помогнат да излезем и да направим своите първи неуверени крачки по хлъзгавата и дебела тиня.

Къде беше изчезнало страшното налягане, от което се плашеха изследователите! То ни пречеше не повече, отколкото на рибите, които плуваха наоколо. Макар нашите глави и тела да бяха надеждно защитени от тънките и прозрачни камбани, гъвкавите ни и силни, като бронирана стомана, ръце и крака, които оставаха свободни, чувствуваха само плътната среда на водата и нищо повече. Беше много странно, че стоим между група брадати хора и гледаме току-що напуснатата кабина. Бяхме забравили да изключим акумулаторите: жълти снопове електрическа светлина излизаха от кръглите прозорци на стоманената кабина, и стада рибки проблясваха в лъчите.

Предводителят хвана Маракот за ръка, и ние тръгнахме след него през плътната вода, тежко стъпвайки по хлъзгавото дъно.

Но тук се случи нещо, което учуди нашите нови другари не по-малко, отколкото самите нас. Над нашите глави се появи неголям тъмен предмет, който бързо се спускаше из тъмнината; той легна на дъното недалеч от нас. Това беше дълбоководен лот с оловна тежест, спуснат от „Стратфорд“.

Разбрахме, че на повърхността са разбрали същността на случилата се трагедия. Оловната тежест неподвижно лежеше върху дъното, и сега капитанът имаше точната дълбочина на бездната. Редом с мен се проточваше тънкото телено въже с дължина от осем километра, което призрачно ме съединяваше със „Стратфорд“, с целия свят.

Ах, ако можех да напиша една бележка и да я превържа към въженцето! Абсурдна мисъл… Но нима не мога да изпратя горе някакво съобщение, което да покаже на капитана, че сме живи, въпреки всичко?

Горната част на тялото ми беше покрита с прозрачния калпак до пояса, но ръцете ми бяха свободни, и в джоба на панталона ми, за щастие, се оказа носната ми кърпичка. Бързо я извадих и превързах към лота. В същия момент автоматическият механизъм откачи оловната тежест, и аз видях как парченцето бяла материя бързо се понесе нагоре — в оня свят, който, вероятно, никога вече нямаше да видя…

Нашите нови другари внимателно изследваха тридесеткилограмовата оловна тежест, заинтересуваха се много от нея, вдигнаха я и я понесоха със себе си.

Преминахме не повече от стотина метра, като се промъквахме край сюнгерите, и се спряхме пред неголяма квадратна врата с тежки колони от двете страни. Вратата беше отворена. Ние влязохме в голямата празна стая, и управляваната със скрит механизъм тежка каменна врата бавно се затвори.

Под своите калпаци, ние, разбира се, не можехме нищо да чуваме, но, след като постояхме няколко минути, се убедихме, че беше поставена в действие някаква огромна помпа, защото нивото на водата започна бързо да спада. След по-малко от четвърт час вече стояхме върху влажен под, покрит с каменни плочи, а новите ни приятели бързо ни освобождаваха от ненужните ни повече прозрачни калпаци.

След минута жадно вдишвахме съвършено чистия въздух в затоплената и добре осветлена стая. Мургавите обитатели на бездната се тълпяха около нас, стискаха ни ръцете и приятелски ни потупваха по раменете. Те говореха на странен език, от който не разбирахме нито дума, но усмивките по лицата и ласкавите погледи бяха разбираеми дори на осем километра под нивото на океана.

Като окачиха калпаците върху куките по стените на стаята, брадатите непознати ласкаво ни подтикнаха към вътрешната врата, зад която се откриваше дълъг каменен коридор. Когато и тази врата автоматически се затвори зад нас, вече нищо не ни напомняше, че, в същност, сме неволни гости на неизвестен народ върху дъното на Атлантическия океан, че завинаги сме откъснати от оня свят, гдето се бяхме родили и гдето бяхме живели…

Останали бяхме почти без сили от многобройните преживявания. Даже Бил Сканлен, този неуморим юнак, едва придвижваше краката си, а ние с Маракот положително висяхме върху ръцете на нашите придружители. И въпреки това, без да се гледа на смъртната умора, отчетливо си спомням всички подробности на нашето пътешествие.

Беше съвършено очевидно, че зданието се снабдява с въздух от неизвестна силна машина — свежите струи на въздуха излизаха на ритмически струи из малки кръгли отвори в стените. Разсеяната светлина се излъчваше, очевидно, от някакъв светящ газ. Ненапразно, значи, вниманието на европейските учени беше спряно върху осветление, което няма да има нужда от проводници и лампи. Светлината излизаше из дълги цилиндри от кристално прозрачно стъкло, накачени покрай стените на коридора.

Скоро влязохме в широка стая, като гостна, постлана с тежки килими и наредена с позлатени кресла и низки диванчета, които напомняха по изработката си мебелите, които се намират в гробниците на египетските фараони. Групата от придружители се разотиде и остана само началникът на отряда и двама негови спътници.

— Менд! — повтори той няколко пъти, като се удари по гърдите.

След това той започна да ни показва един подир друг и да повтаря нашите имена: Маракот, Хедли и Сканлен, докато не се научи да ги изговаря напълно правилно.

Настанявайки ни в кресла, Менд направи знак на един от помощниците си, който излезе и скоро се върна, съпровождан от един много стар човек, със сиви коси и дълга брада, със смешна коническа кадифена шапчица. Забравих да кажа, че всички тия хора бяха облечени в цветни туники, които стигаха до коленете им, и бяха обути във високи сандали от рибя кожа, която приличаше на шагренова.

Старецът, очевидно, беше нещо като лекар, понеже ни прегледа един след друг, като поставяше ръката си върху главите ни и закриваше очите си, сякаш по такъв начин си съставяше представа за физическото състояние на пациента. Очевидно прегледът ни не го задоволи, защото недоволно поклати с глава и каза няколко сърдити думи на Менд. Той веднага изпрати някъде един от помощниците, който ни донесе поднос с храна и кошница с вино, които постави пред нас. Бяхме твърде измъчени, за да питаме какво е това, и намерихме за по-добре незабавно да пристъпим към яденето.

След това ни заведоха в друга стая, гдето бяха приготвили три легла и аз незабавно се гътнах върху първото, което ми попадна. Неясно си спомням, че Бил Сканлен се приближи до мен и приседна на кревата ми.

— Слушайте, Хедли — каза той, — оная глътка ракия ми спаси живота. Где, собствено, се намираме?

— Зная толкова, колкото и вие.

— Какво пък — каза той, като се отдалечаваше, — тук не е лошо. И виното им е напълно прилично…

Повече нищо не чух и се потопих в най-дълбок сън.