Артър Конан Дойл
Маракотовата бездна (3)

Идвайки на себе си, отначало никак не можех да разбера, где се намирам, и с учудване оглеждах голямата стая без прозорци, със стени, боядисани с меки тонове, червената мебел и двете други легла, от едно от които се донасяше силното хъркане на Маракот. Всичко това беше твърде много странно, за да се смята реално, и само от допирането до одеялото, изтъкано от сухите влакна на непознато морско растение, се убедих, че необикновеният сън продължава. Все още не можех да привикна с тази мисъл, когато се раздаде взрив от смях и Бил Сканлен скочи от леглото си.

— Добро утро, Хедли! — извика той.

— Вие днес сте в добро настроение — отговорих аз, донякъде неприязнено. — Не виждам особени причини за веселие.

— Също и аз, както и вие, бях увесил нос, когато се събудих — отговори той. — След това ми дойде на ума една забавна мисъл, и затова се разсмях.

— Каква мисъл?

— Помислих, колко дяволски забавно би било, ако ние вчера всички се бяхме заловили за лота! Ех че смях щеше да бъде, ако старецът Хови ни беше извадил в добро здраве! „Що за рибина в мрежата?“ би помислил той.

Нашият смях разбуди доктор Маракот.

— Сега е девет часът — каза той, като погледна часовника си.

Ние сверихме часовниците си: девет. Въпросът беше само — през деня или нощта.

— Трябва да си заведем календар — предложи Маракот. — Спуснахме се на трети октомври. Тук попаднахме вечерта на същия ден. Въпросът е: колко време сме проспали?

— Що се отнася до мен, то не по-малко от месец — отговори Бил Сканлен. — Нито веднаж не съм спал така здраво, откак Мики Скот ме събори на шестия рунд, когато се боксирахме с него във фабриката…

Измихме се и се облякохме. Всичко, което беше необходимо за това, намерихме много лесно. Но вратата беше затворена, и беше очевидно, че се намираме в плен. Въпреки липсата на видими вентилатори, въздухът беше удивително чист, и скоро открихме, че той идва в стаята през малки отвори в стените. Отоплението беше, очевидно, централно; температурата беше приятна, стайна.

Аз видях на стената едно шнурче и го дръпнах. Това беше звънец или нещо подобно, защото вратата веднага се отвори и на вратата се появи мъничко мургаво човече в жълта туника. То въпросително ни изгледа с тъмните си ласкави очи.

— Ние сме гладни — каза Маракот. — Дайте ни, моля, да ядем.

Човекът поклати глава и се усмихна. Ясно беше, че не можа да ни разбере. Когато, обаче, отворих уста и изразително задъвках пръста си, нашият пазач усилено закима и бързо изчезна.

След десет минути вратата отново се отвори и двама души в жълти одежди вкараха масичка на колелца. Даже в Балтимор-хотел не биха ни сервирали по-добра закуска: тук имаше кафе, топло мляко, пирожки, крехка риба и мед. Около половин час бяхме твърде заети да водим дискусия върху темата, какво именно ядем и откъде се е взело всичко това. Когато чиниите се опразниха, жълтите слуги отново се появиха, изтласкаха масичката и старателно затвориха вратата след себе си.

— Честна дума, изпощипал съм се до синьо! — заяви Бил. — Спим или не, позволете ми да попитам? Слушайте, докторе, вие ни домъкнахте тук, и ваша свещена длъжност е да ни обясните как да разбираме всичко това.

Докторът поклати глава.

— За мен това е също сън — каза той, — но какъв изумителен сън!

— Ясно е едно — забелязах аз, — че в легендите за Атлантида^[1] има много истини и че част от загиналия народ се е спасил по някакъв още неизвестен нам начин.

— Даже и да са се спасили — отговори Бил Сканлен, като се почесваше по врата, — да ме вземе дяволът, ако мога да разбера как те получават пресен въздух и всичко това!

— Време е да подведем сборовете на нашите наблюдения — предложи Маракот. — Едно обстоятелство е за мен съвършено ясно — аз го разбрах още когато ядях меда на закуската. Медът беше явно синтетически^[2], какъвто ние вече се научихме да правим там у нас, на повърхността на земята. Но ако има синтетически мед, защо да няма синтетическо кафе и пшеница? Молекулите^[3] на елементите са разхвърляни навсякъде около нас, трябва само да знаем как да ги разместим, за да получим новото вещество. Захарта се превръща в скорбяла, а етерният алкохол е само обикновено разместване на молекулите. От какво зависи това разместване? От топлината, от влиянието на електричеството, от други причини, които ние съвършено не знаем. Някои вещества се изменят сами по себе си. Уранът се превръща на радий, а радият се превръща в олово без всякаква намеса от наша страна.

— Значи, вие предполагате, че химията е много развита у тях?

— Съвършено съм уверен. Очевидно, те отлично умеят да се справят с молекулите на елементите. Кислородът и водородът се добиват непосредствено от морската вода. Въглеродът и въгленът са в изобилие в състава на водораслите, а калцият и фосфорът се намират в наслоенията върху дъното. С ум и знания какво ли само не може да се направи!

Докторът продължаваше лекцията си по химия, когато вратата се отвори и влезе Менд, който дружески ни приветствува. С него заедно влезе и старецът, който ни беше преглеждал предната вечер. Очевидно, той беше учен човек, защото се обърна към нас на разни езици, но ние не можахме да разберем нито един. Тогава той повдигна рамене и заговори с Менд, който даде знак на двама жълти слуги. Те внесоха странен, неголям екран върху две подставки. Екранът приличаше на обикновен кинематографически и беше покрит със светъл метал, който блестеше и се преливаше в лъчите на светлината. Изправиха екрана до една от стените. Старецът отмери няколко крачки и прекара черта по пода. Като застана върху чертата, той се обърна към Маракот и като се допря до челото си, посочи върху екрана.

— Нова работа! — усмихна се Бил. — Искат да ни развличат с тъмни картинки!

Маракот поклати глава, показвайки с това, че не разбираме какво искат от нас. Около една минута старецът помисли, след това, очевидно вземайки някакво решение, прекара ръка по лицето си и като се обърна към екрана, съсредоточено се вгледа в него. Скоро върху екрана се появи изображение на група хора. Това бяхме ние — но не съвсем ние: Сканлен имаше вид на оперетъчен китаец, Маракот приличаше на труп. Но, очевидно, ние изглеждахме такива на стареца.

— Това е отражение на неговите мисли! — извиках аз.

— Правилно! — потвърди Маракот. — Това е най-чудното откритие!

— Никога не съм мислил, че ще се видя на кино, ако този върти муцуна не ме беше изобразил! — оскърбено забеляза Сканлен. — Но какво се вълнува там тоя старец?

— Той иска докторът да направи същото нещо.

Маракот зае посоченото място и, като се съсредоточи, прекрасно възпроизведе картината. Ние видяхме изображението на Менд, след това „Стратфорд“ в момента, когато го напускахме.

И Менд и старият учен радостно закимаха с глави при вида на парахода, а Менд започна да прави плавни жестове от нас към екрана.

— Моли ни да им разправим всичко! — извиках аз. — Те искат по картинките да узнаят кои сме ние и как сме попаднали тук.

Маракот кимна с глава на Менд, показвайки му, че сме го разбрали и започна да „рисува“ картините на нашето пътуване, но Менд се докосна до ръката му и прекъсна разказа. По негови нареждания слугите изнесоха екрана и атлантите със знаци ни поканиха да ги следваме.

Зданието беше огромно и ние дълго вървяхме по забърканата мрежа на коридорите, докато накрая влязохме в голяма зала с амфитеатрално разположени седалища, като в университетска аудитория. Отпред имаше голям екран, също такъв, какъвто току-що бяхме видели. На скамейките седяха хора; те бяха около хилядо човека. При нашето появяване се раздаде одобрителен шепот. Тук имаше мъже и жени от всички възрасти; всички мъже бяха брадати; по-старите жени имаха твърде почтен вид, а девойките блестяха от красота. Поставиха ни на първия ред, а Маракот застана на катедрата пред екрана. После загасиха по някакъв начин светлината и беше даден знак за започване.

Маракот прекрасно възстанови в своето въображение сцените на преживяното. Изпърво видяхме нашия кораб при напускането му на устието на Темза, и шепот на удоволствие се разнесе по редиците при вида на съвременния град красавец. После се появи карта, върху която беше отбелязан нашият път. Показа се стоманената кабина и при нейния вид мнозина започнаха оживено да се разговарят. Кабината се спускаше все по-дълбоко и по-дълбоко, докато се появи чудовищният рак, който ни погуби.

— Маракс! Маракс! — завикаха зрителите при появяването на чудовището.

Ясно беше, че те го познаваха и се бояха от него. Но ето, че чудовището започна да прерязва въжето, и се раздадоха викове на ужас, които преминаха в рев, когато въжето се скъса и кабината полетя в бездната. Ако бяхме разказвали цял месец, ние не бихме могли да обясним всичко така подробно, както през течение на тази получасова лекция демонстрация.

Когато светнаха лампите, цялата аудитория се събра край нас, проявявайки знаци на симпатия и удоволствие. Хората ни тупаха по раменете и по всички начини ни показваха, че сме им твърде приятни. Нас подред ни представиха на някои от началниците.

Тук, по всичко изглеждаше, правото да се ръководят хората се определяше от количествата на знанията, защото всички останали стояха на едно социално ниво и бяха еднакво облечени в цветни туники. Мъжете имаха къси до коленете пурпурни туники с пояси; те бяха обути във високи сандали от някакъв еластичен материал, вероятно от кожи на морски животни. Жените се бяха живописно драпирали в розови, сини и зелени дрехи и бяха украсени с нанизи от бисери и дребни бисерни раковини. Някои от тях бяха така красиви, че на земята не би могло да им се намерят равни. Там имаше една…

Но защо да вмесвам личните си преживявания в разказа от общо значение! Ще кажа само, че Мона е единствената дъщеря на Скарп, един от вождовете на подводния народ, че още от първата ни среща прочетох в нейния поглед симпатии и че със сърцето си почувствувах, че и тя е разбрала моето възхищение от нейната красота. За сега няма да кажа нищо повече за нея.

По-късно Менд и нашите нови другари ни разведоха из различните помещения на безкрайното здание. Зданието се беше врасло толкова много в дъното на океана, че в него можеше да се проникне само през покрива; и от там дългите коридори на лабиринта се спускаха все по-надолу, докато не достигаха дълбочина от няколкостотин метра под нивото на входа.

Тези хора бяха пробили дупки в самото дъно на океана. Ние забелязахме проходи и коридори, които водеха под земята по всички направления. Показваха ни апарати, които изработваха въздух, и помпи, които го разпращаха по цялото огромно здание. Маракот с възхищение и уважение ни посочи малки реторти, гдето се изработваха други газове; това можеха да бъдат само арагон, неон и други елементи на атмосферата, свойствата на които ние горе на земята едва започвахме да разбираме. Необикновено интересни бяха големите дестилатори за прясна вода и грамадните електрически централи, но голяма част от машините беше така грижливо закрита, че нямахме възможност да проучим устройството им. Мога да заявя само едно: моите собствени очи и органи на вкуса ми дадоха възможност да се убедя, че химически елементи в течно и газообразно състояние се въвеждаха в различни апарати, че те там се подхвърляха на обработка чрез топлина, налягане и електричество и че в резултат се появяваше брашно, чай, кафе, вино и много други хранителни продукти.

При най-повърхностно разглеждане на зданието, едно обстоятелство ни порази. Стана ни съвършено ясно, че отоплението на страната е било замислено от нейните обитатели дълго време преди катастрофата и те своевременно са се погрижили за организиране на своето спасение от неминуемата гибел. Цялото огромно здание беше построено с оглед да послужи за убежище и постоянно жилище за народа в случай на наводнение. Машините, които изработваха въздух, храна, дестилирана вода и другите необходими продукти бяха заблаговременно вградени в стените на зданието и съставляваха негова неразделна част. Бяха предвидени входове откъм покрива; бяха организирани работилници, които изработваха прозрачните капаци скафандри; бяха приспособени колосални помпи за изсмукване вода от специални камери, които се съобщаваха непосредствено с океана. Всичко това беше организирано с ума и предвидливостта на удивително културен народ.

Съвършено случайно ние намерихме начин — наистина, твърде несъвършен — за сношаване с нашите домакини. Веднаж, странствувайки из зданието, ние попаднахме в стая без всякакви украшения. В един от нейните ъгли имаше статуя, която беше придобила от времето цвета на слонова кост и представляваше жена с копие в ръка. Върху рамото на жената стоеше кукумявка. Стаята се пазеше от грохнал старец, и, без да се гледа неговата старост и сбръчканата кожа на лицето му, разбрахме, че той е представител на друга раса. Ние с Маракот стояхме, гледайки статуята и се мъчехме да си припомним где сме я виждали по-рано, когато старецът се обърна към нас.

— Теа — каза той, като сочеше статуята.

— Дявол да го вземе! — извиках аз. — Той говори по гръцки!

— Теа Атена — повтори старецът.

Нямаше съмнение. Той казваше: „Богинята Атина“.

Маракот, този учудващ с универсалните си познания човек, започна да му задава въпроси на класически гръцки език, които старецът разбираше само отчасти и отговаряше на толкова архаически диалект, че трудно можеше да бъде разбран. И все пак, Маракот намери, в края на краищата, посредник за сношаване с атлантите!

Същата вечер Маракот развълнувано ни разправяше с тон на лектор, който се обръща към голяма аудитория:

— Това е поразително доказателство за истинността на древната легенда за атлантите! В легендите, въобще, почти всякога има фактическа основа, върху която следващите векове наслояват свои прибавки. Известно ви е, или по-право казано, неизвестно ви е, че по време на катастрофата, която се е разразила над нещастния остров, между древните гърци и атлантите се е водила кръвопролитна война. Тези факти са записани от Солон по думите на жреца Саис. Можем да допуснем, че по това време при атлантите е имало гръцки пленници, че някои от тях са служили в храмовете и са донесли със себе си своята религия. Доколкото можах да разбера, старецът е единствен наследник на познанията на древните гръцки жреци, а когато го опознаем по-отблизо, ще узнаем повече и всичко, което ни интересува…

Атлантите бяха весел народ, и ние водехме чудесен живот, но наставаше време, когато сърцето се стремеше към спомените и пред мисления взор се изправяха картини от квадратните кули на Оксфорд и познатите полета на Харвард. В началото на нашия подводен живот те ми се струваха далечни, като лунни пейзажи, но сега често ме обхваща неудържимо желание да ги видя отново…