Лиляна Михайлова
Грехът на Малтица (7)

7.

— Тя гаче говори нещо мари, Нефизе! — първа се ослуша Киранката.

Двете старици се приближиха до одъра — напуканите устни на Малтица наистина помръдваха под ъгъла на оцетната кърпа.

Файтонджийската майка се наведе, почти опря челото си до сплъстената й коса, ала след миг изплашено се дръпна назад.

— Божке, че тя пее мари, Нефизе!

Киранката се прекръсти, а туркинята направи метан към прозореца.

— Черно пиле трябва да заколим — каза тя. — Хем курбан за душата й, хем да видим какво ще рече кръвта.

— То хубаво, ама аз черни пилета нямам побърза да я отклони Киранката.

— От моите ще донеса.

Дворът зад кафенето блестеше бял и пуст, само една двойна следа от женски чехли отиваше до ъгъла на дувара, дето личеше, че съвсем наскоро някой е копал, и пак се връщаше към къщата.

— Да не е заровила там пари ма, Нефизе? — тайнствено прошепна Киранката. — Ела да видим, ела да проверим, по равно ще ги делим.

— Тука стой! — спря я туркинята. — Не са пари, аз знам.

— Нищо не знаеш, ще ида.

— Магия с конски крак е закопана. Върви, ако щеш.

— Не думай мари, Нефизе! — файтонджийската майка подсмръкна и боязливо се сгуши в яката на стария си кожух.

— Речи сега една ваша молитва, щото коля пилето за християнска душа — с остър глас заповяда старата кадъна.

През тясната цепка на яшмака очите й пръскаха напрегнати диви искри, после внезапно потъмняха от унес, който неизвестно как се предаде дори на пресметливия и сприхав ум на Киранката. Тя забрави думите на молитвата, повтори пак: „Господи, Исусе Христе, ти прости на твойте врагове…“ — и млъкна.

— Свърши ли? — попита Знахарката.

— Свърших.

Кадъната замахна с кривия нож, черното петле подскочи и забоде димящата си шия в снега. Кръвта му не пръсна встрани, събра се като в червена чашка, а щом горещото й дъно разтопи снега, отдолу неочаквано щръкна изсъхнал миналогодишен шибой.

— Видиш ли, Кирано — бавно се надигна туркинята, — чиста е душата на таз жена. Ако има човек грехове, кръвта бяга далече, сърди му се, а пробие ли сняг, улучва на камък. Чиста е таз жена, кръвта го казва, не аз.

— Сигур е тъй — съгласи се Киранката, защото унесът все още я държеше в топлата си мъгла.

Върнаха се горе в стаичката. Малтица беше притихнала и кротко лежеше с кърпата върху лицето си.

— Галиба спи — каза туркинята. — Курбанът я успокои.

Но тя не спеше и съвсем ясно чуваше близкия шепот на стариците.

— И днеска ще се мъчи — каза гласът на файтонджийската майка. — Не ще господ да я прибере, щото хем е грешна, хем не е раждала.

— Раждала е — обади се Знахарката.

Стана тихо.

— Не ти вярвам — каза подир малко Киранката, — на такваз жена Богородица не дава благослов. Пък и ако се беше случило, щеше да се знае. Комуто да го речеш, няма да ти вярва.

— И да не знаете, тъй е — спокойно отвърна туркинята.

Вън по стълбите затрополиха стъпки.

— Човек иде! — подскочи Киранката. — Сигур е поп Серафим.

Отецът влезе задъхан, с разкопчан кожух. Току-що беше служил водосвет в новата табахана на братя Хроневи и беше пил. Още при първите му крачки спареният въздух се раздвижи и стаичката изведнъж отесня.

Някой дръпна кърпата от лицето й. През затворените си клепачи Малтица за миг долови белезникавото петно на прозореца, после върху главата й се спусна нещо прохладно и меко, пропито с дъх на вощеници и църква. Мирисът я замая, тя все по-отдалеч чуваше гласа на свещеника, докато накрая го изгуби, потъвайки в своя унес. Само няколко думи отнесе там от краткото си пробуждане, но те не бяха негови, а на Знахарката: „И да не знаете, тъй е…“

Отец Серафим претупа надве-натри молитвата, сгъна епитрахила си и се изправи. Виното го гореше, ала не му се искаше тук да пие вода, кой знае каква мръсна стомна щяха да му натикат бабичките. Пълна бъчва бяха отворили Хроневи. Като се понапи и забрави тежестта на сана си, той им рече на смях: а бе ние водосвет ли правим, или виносвет! Думите му обиколиха дългата софра и, насърчен от остроумието си, отецът каза още няколко сполучливи шеги. С последната обаче прекали.

Всъщност целият град знаеше как бяха събрани кожите за новата табахана. Говореше се, че преди края на войната, когато богатите турци се готвеха да бягат и търсеха мющерии за стадата си, щото златото се пренася по-лесно от еркичи и овце, подставени хора на братята се разтичали да пазарят и пазарлък не направили, ала все тъкмо подир тях стадата ненадейно заболявали от копитен гнилец. По-нататък работата била лесна. Хроневите идвали при сащисаните чобани и плащали за една болна овца толкоз, колкото струва само кожата й. Но най-интересното беше, че сега с кожите от турските стада братята се готвеха да изпълнят една голяма поръчка, направена от самия руски интендант, за хиляда кожуха със специална солдашка кройка и с мешинени качулки за дъжд. Всичко това се обсъждаше в града, само че за него се говореше на ухо, а отец Серафим сглупи, та го каза на глас, и то не как да е, а високо и с един сполучлив каламбур за османските кожи и за руския терк. Гостите около софрата прихнаха, а после гузно се умълчаха, забелязали мрачните лица на Хроневите. Свещеникът своевременно се измъкна. Изпитото вино му пречеше да осъзнае точната големина на грешката си, ала занапред бог щеше да му даде достатъчно дни, за да я разбере.

Сега-засега отец Серафим вече не мислеше за това, чувствуваше се само жаден и благодетелен. В края на краищата за молитвите над умиращата кафеджийка никой нямаше да му плати. Ето и днес — друг на негово място не би оставил такава софра, за да бие път през снеговете чак дотук, а той дойде. Трогнат от собствената си доброта, свещеникът прекара червената си едра ръка по бледото чело на ранената и ласкаво каза:

— Бог над тебе, жено. Утре заран ще ти чета пак.

Но тя не дочака утрото.

Болките изчезнаха отведнъж. Внезапната лекота пресече унеса й и я накара да отвори очи. В стаята беше тъмно, тя не видя сгушената кадъна върху миндерчето и помисли, че е сама, че вече е здрава и затова е сама, както през стотици отминали нощи.

Надигна се и бавно опипа коравата си коса. Утре щеше да се измие, да среше плитката си и да иде в града. Людете навярно пак щяха да подвикват подире й, ала този път тя нямаше да се бои. Какво от това, че я мразеха? Как можеха да я обичат, щом за тях тя беше споменът за Хамид ага и съдията, за Чаушина и за страшното време, което си беше отишло. Сигурно никога нямаше да научат другото за живота й, но дори и да бъдеше така, не беше ли по-важно, че тя го е извършила, че то съществува, че съществуваше и сега, когато вече никой друг не знаеше за него освен самата тя.

„И да не знаете, тъй е…“

Кой беше казал тези думи? И защо не бе й ги казал по-рано, когато толкова се нуждаеше от тях?

Изострена в своята последна яснота, мисълта й беше спокойна и чиста — Малтица се отпусна назад и дълго лежа, загледана в черния квадрат на прозореца.

Изведнъж й се счуха гласове — познати мъжки гласове. Долу в кафенето говореха хора и тя се учуди кога са дошли. Само Михаил имаше втори ключ, може би той им беше отворил.

Стори й се, че става от леглото, че слиза надолу по стълбата и бърза, защото не е редно гостите да са тук, а стопанката да се бави.

Отвори вратичката и ги видя. Те седяха край масата до бакърения тезгях: Михаил и Церовски, учителят Данчов, селянинът от Виница и онова момче с белите глухарчета по бузите. Прав зад тях, както тогава се бе облегнал на чинара, стоеше младият селски поп с избелялото расо и сините очи.

Пръв я съгледа Михаил, обърна се към нея и се усмихна:

„Що се бавиш, Малтице?“

„Ходих да върна онези пари“ — каза му тя и все се приближаваше, а не можеше да ги достигне.

„Написа ли записките, господин Данчов?“ — попита тя.

„Скоро ще ги довърша“ — отговори учителят и наистина пишеше, тя видя отдалеч пръснатите бели листове на масата пред него.

Те гледаха към нея и я чакаха. И тя все се приближаваше, приближаваше се и вече ги достигаше. И в олекналото й като на птица тяло вече не бе останала никаква болка.

Тая нощ отец Нистор не спеше, пречеше му шумното старческо дишане на попадията, воят на вятъра отвън, а най-много го разсънваха мислите му. Наскоро, като подлепваше корицата на една църковна книга, бе намерил в подвързията й — навярно пъхнати вътре за твърдост — две сгънати кожени страници, изписани със старинно дребно писмо. Него той не успя да разбере, отстрани в полето обаче имаше добавени няколко, види се, по-късно писани слова и макар да бяха полуизтрити от влагата, свещеникът ги разчете. „Душата своя ако не знаеш, света няма да опознаеш. Протодякон Антоний.“ И друг път беше намирал подобни приписки из празните места на вехтите молитвеници, ала те бяха за пожари и чума, за бастисани или потурчени села. Отец Нистор смаяно вдигна очи към най-близката икона и се прекръсти. Негова беше тази мисъл за човешката душа, той самичък неотдавна я бе открил, а сега излизаше, че още преди век и половина непознатият протодякон също бе стигнал до нея, дори бе я записал с кривите си невежествени букви. Людете ли се повтаряха на тази грешна земя или мислите им? Или може би тая мисъл беше изначална и първа и от нея започваше човешкото познание, щом тъй неизбежно идваше тя в просветления человечески ум.

Отецът неспокойно се завъртя под бодливата черга. Пламъчето на кандилото затрепка. „Трябва да сменя фитила му“ — за трети път реши той, но пак не му се ставаше, а и интересно му беше да следи как вместо да се уплаши от това, че кандилото гасне, разумът му с лукави зигзаги предпочиташе топлината на одъра.

Тъкмо в тоя миг вън голямата камбана прозвънна. Звънът беше едва доловим, но отец Нистор го чу и тревожно се надигна от постелята. Не можеше да е сгрешил! Вятърът беше поутихнал, а и къщата се намираше в църковния двор, на трийсетина крачки от камбанарията. Ако бе оставил подир вечерня клисарят да затегне въжетата сам, би помислил, че някой от възлите се е охлабил, но наплашен от разкази за пукнати през буря камбани, във ветровито време той завързваше въжетата със собствените си ръце. А и невъзможно беше някой пиян хаймана да е сторил такава греховна шега. Не го ли възпреше свян, то барем заключената врата на камбанарията щеше да го отклони от нечестивата помисъл да удари камбаната посред нощ. Тогава.

Тогава оставаше тя да е звъннала сама! „Знамение ли пращаш, боже?“ — прошепна отец Нистор, коленичи върху скупчената черга и се закръсти.

Призори, щом малко се поразвидели, той, гологлав и с разбъркана брада, изтича навън.

Най-напред погледна нагоре: слава богу, камбаната си беше цяла, а не се виждаше и охлабено въже.

Точно под камбанарията нямаше сняг. Старецът пристъпи и видя върху плочите сива птица с разперени криле. Навярно, понесена от вихрушката, нощес тя беше блъснала камбаната, защото по смазаната й глава кръвта бе замръзнала на червени бучици лед.