Лиляна Михайлова
Грехът на Малтица (2)

2.

Тогава пак беше попитала така, със същите думи:

— Защо е тъмно, мамо?

Звънчетата биеха силно, смесваха се със звъна на първата шейна и сред този двоен шум майката не чу въпроса на момиченцето. То се изви в ръцете й, погледна нагоре и видя само неясното очертание на нейното лице, полузакрито от ресните на шала.

Шейните тръгнаха в зори. Както за всичко останало в своя живот, така и за сватбата на единствения си син Георги Акрана не бе пропуснал да направи безпогрешна и точна сметка. Щяха да се изпият две малки бъчви с вино и три бинлика ракия, щяха да се изядат чифт овни, варени на курбан, та да са с повечко чорба, и отделно — един пълен със зеле фиток за кума. Пак по същата сметка на Акрана шейните трябваше да поемат в ранни зори, за да стигнат в селото на невестата преди обед и, без да се бавят там на пиене и софра, да се върнат още по светло. Истинската сватба щеше да е тук, в неговия дом, така че дандании и харчове на друго място бяха напълно излишни.

Тая пресметливост на Акрана мнозина наричаха скъперничество, но мълвата грешеше. Той не нападаше със своята пресметливост, с нея той се бранеше, ала разликата между двете беше тънка и не всеки ум можеше да я разбере. Всичко през своя дълъг и в началото съвсем нелек живот той беше постигнал сам. Самичък избра дори и прякора си — заговореше ли с някого, какъвто и да бъдеше събеседникът, той вместо с името му, го наричаше акран. По време на безкрайното си аргатуване из Влашко бе чул това обръщение и то му хареса. В него имаше добродушие, ала и превъзходство, което, независимо от привидното изравняване, продължаваше да личи. Но чак след петдесетата си година той за пръв път употреби толкова отдавна запомненото обръщение. Вече можеше да си го позволи. Изразена от един достоен и замогнал се човек като него, думата имаше двойно значение: младите тя издигаше до богатството му, а старите — до якото му и запазено здраве. Това ласкаеше и радваше, носеше благоразположение, тъй че даже и в късно избрания си прякор Акрана пак беше вложил пресметливост. Впрочем, забавени от аргатуването и бедността, всички по-хубави неща в неговия живот наистина се случиха късно. Закъсня и женитбата му, закъсня и раждането на децата му.

Акрана имаше дъщеря и син. Преди четири години сватбата на момичето си той бе вдигнал със същата щедрост и шум, но не и със същата вътрешна радост. Зетят не му харесваше. Беше си имал наум друго момче от селото, а дъщеря му избра един пришелец без имот и сой, със затворен и невесел характер, който само пред жена си Акрана си позволяваше да нарича темерутски. Иначе пред никой друг не показа недоволството си. Дъщеря му обичаше своя пришелец и макар Акрана сам никога да не бе познал любовта, навреме прецени, че ще е по-добре, ако замълчи и стои настрана. Но неизразходваната радост си остана у него и затова сега той с цяло сърце участвуваше в суетнята около сватбата на сина си, дотягаше на жените с безбройните си съвети, а припряното чаткане на броеницата му обикаляше от стая в стая, увеличавайки и без друго голямото напрежение в къщата.

Тази сутрин той командваше и тръгването на шейните.

Откъм скования в ледове Дунав се носеше полегат влашки вятър. Накачулен с ямурлук, Георги Акрана тичаше с фенер из двора, ту притягаше ремъчка, ту проверяваше новите подкови на конете и щом се чуеше строгият му глас, мъжете едновременно извръщаха глави, защото не знаеха кого точно вика с поредното си — „Ела тук, акран!“

В първата шейна той нареди да пътуват синът му, кумата и кумът с момчето-девер. Във втората седна дъщеря му със съненото момиченце в скута си, а на задната пейка се сгуши омотана в шалове роднинска бабичка. Акрана нарочно не разреши да тръгнат повече хора. Едно, че щеше да е ненужен салтанат и, второ, което всъщност беше по-важното, нямаше да е зле в шейните да се намира свободно място за някой попътно срещнат турчин. Не го правеше от почит или угодничество, сприхавият характер на зетя му го караше да е далновиден. Пришелецът не щеше да се подвоуми да вдигне камшик, ако агите дръзнеха да претоварят впряга или ако заставеха някой от сватбарите да им отстъпи собственото си място в шейната. Напоследък по пътищата често се случваха подобни препирни, някъде из горните крайдунавски села дори се бе проляла кръв, та Акрана основателно имаше причини да е предвидлив.

— Дордето са изморени, конете да не пият студена вода — навъсено каза той, като подаваше дизгините в ръката на зетя си.

Онзи кимна.

— И ако турчин ви спре да се качи, вземете го — добави Акрана.

Зетят го изгледа през широкото си рамо и не отвърна нищо.

— Чу ли? — попита старецът.

— Чухме, тате — сговорчиво се обади дъщеря му. Съненото дете се размърда в скута й.

Друг път Акрана би й се сопнал да не отвръща вместо мъжа си, но сега премълча. Не му се искаше ден като този да започва с острота. Само се наведе и погали с палец топлото чело на внучето си.

Най-сетне той отстъпи назад и вдигна фенера над главата си. Камшиците изплющяха, леките шейни подскочиха от първия напор на опънатите каиши и плазовете свирнаха през снега.

— Бог с вас! — извика подире им Акрана. Спря сред опустелия двор и дълго се вслушва в чезнещия ромол на звънците.

Преди да се събудят добре, сватбарите в първата шейна се напиха. Кумът си беше приготвил греяна ракия за по път, държеше дизгините с една ръка, а с другата току надигаше бъклицата и после щедро я подаваше към младоженеца и девера. Омекнало от стопения мед, питието отиваше направо в кръвта му. Като друга ракия — не толкова сладка, но също тъй бързо опиваща, беше и разногласото дрънчене на звънците. Кумът не устоя, хвана се за рамото на жена си и се изправи. Проточеният му сватбарски вик сцепи тъмнината над снежния кър, понесе се над върбите и замръзналата река и утихна далече към ниския румънски бряг. Още няколко пъти се провиква кумът, веднъж дори вдигна пушката си и опразни цевта в черното небе. От втората шейна не му отговориха. Акрановият зет не обичаше шумотевици.

Сепнато от изстрела, момиченцето се събуди, надзърна из топлата хралупка на кожуха и попита:

— Защо е тъмно, мамо?

Майката не чу въпроса му. То се притисна още по-силно към нея и отново заспа.

Кумът не забеляза кога конете са кривнали от селския път.

— Май че слизаме към реката — тревожно се обади жена му.

Той се наведе между конските хълбоци. Отпред ясно личаха следите на друга шейна. Ако дирята стигнеше до брега и продължеше нататък, значи ледът беше вече проверен и здрав. Мисълта за едно препускане по леда направо го подлуди. Зиме, стига реката да замръзнеше добре, хората от крайдунавските села рядко устояваха на това старо, предавано от поколение на поколение безумство. Тръгваха не толкова, за да скъсят пътя си. Пътуването по леда криеше някакъв сладостен, свиващ гърлото ужас, чувство, че си измамил някого и си го надвил, без да знаеш кой е той и дали наистина съществува. Представата за гъстата дълбока вода само на педя под плазовете ги караше да изтръпват, да размахват камшиците в кръг и, кой знае защо, да крещят на конете с гръмки, пълни с яростно тържество викове. Чак до края на старостта си мъжете обичаха да си спомнят за тия пътувания по замръзналата река — за мнозина те бяха едничките истински часове от целия им равен и пуст робски живот.

Звънците отзад спряха. Акрановият зет сигурно бе стигнал до завоя на следите и се чудеше коя посока да избере.

— Насам! — извика кумът. — Карай след мен.

Дирята на чуждата шейна наистина ги изведе до брега. Нататък двата бели среза на плазовете й продължаваха по леда и се губеха в изтънелия предутринен мрак.

Акрановият зет едва сега разбра къде са стигнали. В кръвта му на пришелец я нямаше вродената стръв за такова пътуване, но той не спря и не свърна конете назад. В подобни мигове, още от годините на юношеството му, у него изведнъж се пробуждаше мрачна корава решимост, по-бърза от разума, а често пъти и по-мъдра от него. Така бе убил преди години и сина на мухтарина. Цяла сутрин бяха пластили сено. По пладне легнаха да починат, сестра му си постла долу в подножието на недовършената копа, а той си направи с вилата гнездо на върха. Събуди го писък. Сестра му се виеше в мургавите ръце на турчето. Без да вика и без да се бави, четиринадесетгодишното момче с един скок се плъзна по стръмния хълбок на копата. Държеше вилата пред гърдите си, дори не изгуби и време да замахне, а от самата тежест на падащото му тяло двата рога се забиха в гърба на Мухтаровия син, минаха през непозната жилава съпротива и остриетата им изхрущяха в пръстта.

Вечерта момчето не се върна вкъщи. И изобщо никога повече не се върна. В джоба си отнесе само една костурка с жълти чирени, която на тръгване за ливадите майка му им бе дала, за да си режат хляб. Как живя, при кого усвои бъчварския занаят и откъде дойде, когато преди осем години се засели в крайдунавското село, никой не знаеше. Не го научи и жена му.

— Ехей! — дочу се в тъмнината ликуващият вик на кума.

Акрановият зет отпусна юздата и конете полетяха, едва докосвайки с копитата си гладкия лед.

Двете шейни ту се застигаха и тръгваха редом, ту едната се откъсваше напред и тогава, обгърната в още по-силен звън, другата се втурваше да я догони. Най-после кумът победи, а може би и Акрановият зет просто реши да му отстъпи, задържа конете и ги подкара на няколко метра по-отзад.

Изведнъж над реката се разнесе глух пукот, като че рухваше подсечено огромно дърво и клоните му чупеха по-малките дървета наоколо. Конете тревожно изцвилиха. Миг по-късно първата шейна вече я нямаше.

Пукнатината беше широка и черна, пълна с бълбукащи мехури — Акрановият зет я видя. Опъна юздата и закрещя. Сред объркания трясък на звънците конете виеха шии, изправяха се и хапеха въздуха, подивели от близостта на бездната, но не можеха да се спрат. Наклоненият лед ги теглеше надолу и се тресеше под копитата им. С една сила, която се ражда само в най-страшния час и само в сърцето на майката, Акрановата дъщеря скочи, увисна от килнатата шейна и плъзна спящото момиченце към брега.

Звънът секна, сякаш някой го бе откъснал с ръка.

В същия миг, както пресипваше ракията от бинлика в наредените юзчета, Георги Акрана усети в гърдите си непозната внезапна болка. Ръцете му затрепериха, струята се измести и плисна на пода. Капките пръснаха чак до огнището, върху почернелите главни избухнаха сини спиртни пламъчета. Акрана едвам можа да пусне бинлика до нозете си. От навеждането болката се усили, а пред очите му притъмня. Тясното огърлие на новата риза го задушаваше. Той откопча седефеното копче и задиша с широко отворена уста. Мирисът на разлятата ракия опари гърлото му и го задави. Старецът блъсна вратата и почти падна върху студените дъски. Добре че все още беше тъмно. Нямаше да си прости, ако точно в тази сутрин го бяха видели немощен и жълт да се търкаля по чардака като пияница. Отупа дрехите си и бавно тръгна към стълбището.

Прозорците на долния кат светеха, носеше се дъх на врящо месо и от време на време долиташе смях на жени. Болката в гърдите му беше утихнала, но не докрай, едно тънко коренче от нея бе останало там, сякаш да подготви сърцето на бащата за другата, безмерно по-голямата болка, която предстоеше.

Щом го съгледаха на прага, жените гузно млъкнаха. Сигурно приказката им не беше за мъжко ухо. Акрана го разбра, ала не се върна назад. Мисълта да бъде отново самичък в умирисаната на ракия соба го плашеше. Имаше нужда да слуша гласове край себе си, човешки стъпки, дрънчене на стъклени гривни и смях.

— Пресипа ли ракията? — попита го жена му.

Той не й отговори. Махна с ръка и се сви на трикракото столче до огъня. Беше на педя от жарта, а изведнъж го разтърси неочакван студ.

На километри оттук момиченцето зъзнеше върху леда. В малкото му тяло последната спасена кръв на Акрана изстиваше. То не разбра, а и никога нямаше да разбере какво се бе случило. Събуди се не толкова от плъзгането и мекия тласък о брега, отколкото от внезапното млъкване на звънците.

В дебелия кожух беше топло. Детето се размърда и отвори очи. Вместо познатото майчино лице, в тъмнината над главата му се люлееше нисък черен храст. То посегна с любопитство, някакъв трън остро убоде ръката му и момиченцето заплака. Най-напред плачеше от болка, а после — затова че на плача му не се отзова никой. Като размазваше сълзите си с юмруче, то се измъкна от кожуха. Тъмнината наоколо го уплаши.

— Мамо! — извика детето. — Мамо!

От стотината думи, които знаеше, в малката му чернокоса глава сега бе останала единствено тази. И то я повтаряше, падайки по леда, повтаряше я, докато се изправеше и тръгнеше пак. Заедно с всяко облаче на дъха, от устата му излизаше и тя. Дълго вървя така. Вече се развиделяваше. Черната пукнатина бе останала далеч назад. На едно място брегът изведнъж се сниши, мярна се покрив. С инстинкта на същество, живяло в къща, момиченцето запълзя нататък по разровения от човешки стъпки сняг. Старият запуснат навес нямаше стени, детето се сгуши на замръзналата земя и утихна.

Призори го намери един турчин. Червеникавото клъбце случайно привлече погледа му. Приличаше на торбичка с хляб, забравена до побелялата от скреж греда. Тъй си помисли човекът, защото беше гладен. Още от вчера бе пристигнал в града — имаше да превозва голям товар, рядкост за един кираджия в такова лошо време. От селската мандра му бяха заръчали два чувала сол, отделно пък овчарите искаха три сандъчета сол на глави. Трябваше да откара още и зехтин, маслини и газ. Поръчката наистина беше голяма, свързана с много шетане из дюкяни и магази, та колкото и да бързаше, той закъсня и остана да нощува в градския хан. Сутринта тръгна по тъмно, селото му беше далече — първо час и половина зимен конски ход все край брега и после, след завоя до изоставения рибарски навес, нови четири часа право на юг в полето.

Кончето едва мъкнеше претоварената шейна. Раздразнителен от глада си, турчинът напразно се мъчеше да го събуди с викове, накрая му дожаля за добичето, скочи долу и тръгна редом с него, виновно поглаждайки мършавия му хълбок. По едно време спря да си свие цигара, обърна се да загърби огнивото от вятъра и тъкмо в този момент видя червеникавата купчинка под навеса. Въпреки че наоколо нямаше жива душа, мъжът затича. Колкото се приближаваше, купчината все повече му приличаше на торба с хляб, но къде е казано, мислеше си той, че на дъното на една торба с хляб не може да има и някое стегнато възелче с друго? Впрочем надеждата, че когато и да е, ще се намери нещо, дето изведнъж ще измени и преобърне бедния му живот, твърде отдавна се таеше под неговия избелял, с години неначукван на калъп фес. При други обстоятелства подобна вяра лесно би го направила иманяр или конекрадец, но за първото кираджията нямаше достатъчно време, а за второто пък имаше достатъчно чест.

Той се наведе над купчинката, побутна я с върха на старата си емения и шумно плесна с ръце.

Побледнялото дете сякаш не дишаше. Кираджията коленичи и опря ухо върху дебелото му плетено палто. Дълбоко, като капчук, който изцежда последните си капки, сърцето на момиченцето все пак биеше.

Стиснал детето под ямурлука до разтуптените си гърди, кираджията излезе от навеса и внимателно се озърна. Невъзможно беше то да е дошло чак дотук толкова рано и самичко от града. По снега наистина се виждаха много стъпки, към реката дори водеше пъртина, а до брега в леда зееше малка дупка, от която бе гребано вода. Но че тия стъпки не бяха пресни и не можеше да са от нощес, той не успя да прецени, защото вече гледаше към друго. В левия край на навеса сред разхвърляната смачкана слама тъмнееха два кръга от огнища. По всичко личеше, че тук доскоро е имало хора и коне. Стига да заровеше длан в коравата, отдавна изстинала пепел, кираджията веднага щеше да разбере, че греши в предположенията си, ала между подхвърленото дете и заминалия катун според него имаше такава очебийна връзка, че беше излишно тя да се проверява и да буди каквото и да е съмнение.

Той въздъхна и понесе момиченцето към шейната. Там, като се вайкаше шепнешком и ругаеше катунарите, задето са зарязали толкоз хубаво едро дете, той разтърка бузите и гърдичките му със сняг, уви го с пояса си на голо, та вълната да изсмуче студа, и после го загърна в големия конски чул. Кираджията знаеше как се лекуват простинали деца — от двете си жени имаше пет, а скоро аллах щеше да го наспори и с шесто.

Да се върне до града беше немислимо — кого щеше да търси и кого щеше да пита там? Най-много някой чаушин да му се присмееше и да му честитеше попътния късмет. А наоколо нямаше и села, че да спре и да се посъветва с някого какво да прави оттук нататък с намереното момиченце. Най-близкото село беше неговото. Кираджията изохка, взело въздишката му като знак за тръгване, кончето мръдна уши и потегли. Турчинът унило закрачи след скърцащата шейна. Което е вярно, той също бе чувал такива истории за подхвърлени катунарски деца, отгледани сетне от някой добър и честен човек. Не бе ли решила сега съдбата тъкмо той да бъде този добър и честен човек? Въпросът го сепна. Кираджията се спря да запали забравената от одеве цигара, после дълго вървя с наведена глава, побутвайки феса ту към пламналото си чело, ту далече назад върху обръснатия си тил. И без друго още преди пролетта кринчето чукваше дъното на хамбара му, имаше ли значение тогава, че ще чукне ден или два по-рано — питаше се той. Ако бе тръгнал вчера, а не днес сутринта, ако не бе погледнал случайно към навеса, тая чиста бяла душа вече щеше да кръжи край десницата на аллаха. Но същият този аллах мъдро бе наредил кираджията Рифат Сейда от Аксукьой да закъснее и точно при навеса да се спре да извади огнивото си. Така разсъждаваше турчинът, подтичвайки до засилената по склона шейна. А щом аллах го бе избрал и посочил с пръста си, можеше ли един честен мъж да отклони тоя пръст или да се обърне гърбом и да се прави на сляп? Кираджията почувствува нечий поглед. Изпод гънките на чула момиченцето го гледаше с големи черни очи.

— Събуди ли се, къзъм? — ласкаво рече той на турски, пресегна се и щипна поруменялата му бузка.

Конят изпръхтя, доловил във въздуха мирис на къщен дим. Селото наближаваше. Сега предстоеше най-трудното от целия път: последният баир и сетне — разговорът с двете жени. Рифат Сейда въздъхна отново и в главата му, както често ставаше напоследък, пак дойде оная неправоверна мисъл — че сигурно не от глупост гяурите имат само по една жена в къщата си.

 

 

Щом шейните не пристигнаха в уговореното време, първото, което Акрана допусна, беше най-простото: някой счупен плаз или ок. Подобна повреда, даже и при участието на майстор като зетя му, не можеше да не забави пътуването барем с един час. Когато и тоя час измина, старецът предположи друго — нищо чудно да се беше случило онова, за което ненапразно бе запазил свободни места в шейните, и темерутинът да се е развилнял… Той все още пред никого не издаваше тревогата си. Грешно щеше да е, ако с една прибързана приказка удавеше радостта в собствения си дом.

Вън вече притъмняваше.

Голямата къща се тресеше от стъпки и смехове, приготвените паници лъщяха на дългата софра, а на пруста, зачервени от вино и от духане, двамата гайдари не спираха да свирят.

— Починете си малко, бре — каза Акрана, като мина край тях. Резкият писък бе започнал да го дразни.

Гайдите млъкнаха. Къщата изведнъж притихна, като че нещо бе свършило и никога повече нямаше да продължи. Гостите се спогледаха. Откъм ъгловата соба се чу плач на прегладняло дете.

— Я, я по-добре си свирете — бързо рече Акрана. Разбра, че е сбъркал, но беше късно.

Без да спира очи на никого, той тръгна към стаята си. Най-хубаво щеше да е, ако се затвореше сега самичък там да изпуши един чибук и на спокойствие да обмисли всичко, преди да изрече каквото и да е на глас.

Самотата не му донесе покой. Акрана седеше нащрек, ослушваше се и все му се струваше, че от горния край на улицата звънят пристигащи шейни.

Вратата скръцна. В стаята влезе жена му.

— Какво искаш, мари? — сопнато попита старецът.

— Няма ги още, Георге… — плачливо рече жената.

— Тъй ли! — избухна Акрана. — Гаче аз не знам, че ги няма! Мюжде ли чакаш да ти дам? Сигур са останали там да нощуват, ти не разбра ли? Твоят кекав син и оня луд темерутин какво друго ще измислят!

— Дето викаш, може буря да ги е спряла — с надежда вмъкна жената.

— Глупостта им ги е спряла — кресна старецът. — Нали ти рекох. Единият — баба като тебе, другият — серсемин като жена си.

Майката не се възпротиви. Друг път би скокнала срещу такива думи, ала сега те я облекчаваха, бяха пълни с живот, с живи хора, които човек можеше да осъжда и да кори.

— Ами аз тогава да ида отвъд — каза тя. — На гостите какво да река?

— Каквото щеш — Акрана изруга с дълга турска псувня и после по-кротко добави: — Я постой. Идвам и аз.

Излезе, че гостите и сами бяха вече мислили същото: някоя силна буря е спряла шейните от път, ще нощуват там и рано-рано в зори ще дотропат. Изречено от толкоз хора наведнъж, предположението съвсем заприлича на истина. Поуспокоен, Акрана сновеше до вратника да изпраща тръгващите и всекиму напомняше утре да дойде пак.

До полунощ старецът спа спокойно. От болката, дето бе рязнала гърдите му, нямаше и следа.

Разбуди го мирисът на газ. Нарочно бе оставил запаления фенер до прозореца, та ако ония случайно се върнеха още нощес, да разберяха, че някой ги чака, и отдалеч да си направеха сметка, че каквато и да е причината за закъснението им, този някой няма да им прости.

Газта беше свършила. Под опушеното стъкло фитилът бълваше гъст мазен дим. Акрана наметна кожуха си и понесе димящия фенер навън.

Дъските на чардака закънтяха под стъпките му. Сред варосаната стена вратите на стаите изглеждаха черни, пред праговете им нямаше събути емении и чехли както в друга нощ, не се чуваше гърлено похъркване на мъж. С някаква странна, недопускаща грешка яснота, сякаш през самия въздух се долавяше, че вътре е студено и пусто.

Старецът опря лакти върху замръзналия пармаклък и се прегърби. Тук дочака утрото, палейки чибук от чибук, защото не знаеше какво инак да прави с ръцете си, пък и не му се искаше да се връща в собата за въглен. Старата сигурно щеше да се събуди, а от нейните питащи сънени очи той вече се плашеше.

На сутринта, за пръв път след толкова облачни дни, небето неочаквано се избистри и грейна слънце.

Без да говори с никого, Акрана изведе от обора най-хубавия си кон, оседла го самичък и чак тогава направи знак аргатинът да донесе камшика му.

— Да тръгна аз — предложи момчето.

От височината на седлото старецът го изгледа с пламтящите си очи и с върха на камшика си му посочи да отвори вратника и да се дръпне.

Отсреща, откъм горния край на улицата, идеше конник. Акрана отби встрани от пъртината и се извърна. Не му се почваха приказки, не му се слушаха утешения.

— Ти ли си, дядо Георге? — обади се конникът.

Старецът вдигна глава и го позна. Беше най-големият брат на невестата.

Всъщност неговото пристигане не промени нищо, само добави към тревогите в Акрановия дом страховете и мъката на още една очакваща къща.

Ако трябваше да язди до онова далечно село, Георги Акрана поне още няколко часа щеше да запази надеждата си, но сега, с идването на невестиния брат, тая последна надежда така внезапно и остро умря, че старецът пак седна на миндера като зашеметен. Не слушаше какво го питат и какво му говорят, не разбираше кой влиза в собата и кои са тези хора, дето шепнеха в ъглите, а сетне изскачаха навън. По хлътналите му бузи, обръснати вчера за празника, бързо и почти видимо никнеше сива брада. Отпуснатите му клепачи трепнаха само веднъж — когато невестиният брат спомена, че за да се прибере по-скоро, сигурно на връщане ще мине по леда.

— По леда ли? — глухо извика Акрана. Че то не е ли рано да се пътува по леда?

Не успяха да го спрат. Преди да го задържат с дума или с ръка, той беше вън и вече пъхаше крака си в стремето на неразседлания кон. Братът и другите двама конници го настигнаха чак към края на селото.

Под яркото зимно слънце снегът сияеше. Беше замръзнал от снощния студ и при всяка стъпка на конете тъничката му кора пропадаше надолу със сладко захарно хрущене.

Към реката не беше слизал никой. Нямаше и дири от шейна. Акрана въздъхна облекчено и се прекръсти. Способността му да командва неочаквано се възвърна — той нареди на двамата мъже от селото да се прибират и пришпори нататък по пътя, последван само от невестиния брат. Планът му беше прост: щяха да минат през всички села, отдето бяха минали шейните, щяха да се спират подред и да разпитват, докато най-сетне откриеха някаква следа. Откриха я много по-рано и много по-друга, отколкото старецът искаше. След километър, вляво от отъпканото снежно шосе, изведнъж се отклониха дири на плазове.

Акрана скочи от седлото и се наведе, притиснал с шепа кафявия си калпак. Обърканата тройна следа му разкри всичко: по склона към реката първа се бе спуснала чужда шейна, а по-късно, помамени от дирите й, оттук бяха свърнали и неговите две шейни. Не можеше да греши — тия широки равни плазове, дето не потъваха в снега, а го набиваха и изглаждаха като изпъкнало в средата стъкло, Акрана някога сам бе поръчвал при най-добрия майстор в селото и сам му бе обяснил какъв да е надлъжният жлеб и колко дълбок да е той.

Старецът препускаше пръв.

Пръв видя и пукнатината.

Сред тъмната вода, като от време на време звънко се чукваше в ръбовете на строшения лед, плуваше голяма дървена бъклица.

 

 

Два дни по-късно, рано призори, Георги Акрана умря. Угасна тихо, без да дойде в съзнание, и щеше да прилича на заспал, ако вкоравената дясна половина на лицето му не беше застинала в такова тъжно учудване.

В началото момиченцето въобще не искаше да говори, гледаше стреснато, щом някой го наближи, и бягаше да се скрие в най-тъмния ъгъл. Можеше с часове да стои там, святкайки с черните си очи като зверче. Улисана около кърмачето си, по-младата жена на Рифат Сейда понякога дори забравяше присъствието му, а другата — една суха, преждевременно застаряла кадъна, се сещаше за него само когато се сложеше софрата и хлябът трябваше да се дели. Ако детето не дойдеше самичко, тя го викаше с груби сърдити подканяния, обвиняваше го в неблагодарност и предвзетост, а ако момиченцето се присламчеше първо или преди останалите деца, тя пак със същия глас го кореше в лакомия. Не беше справедливо от нейна страна, по-младата веднъж сглупи и й го каза.

— Баш ти ли ще ми речеш кое е право, мари? — със злобен шепот попита старата.

Кавгите си тя винаги почваше шепнешком, пестейки сили за истинската и най-важна част на приближаващото сражение. В такива моменти, ако си беше у дома, Рифат Сейда мушваше по някой залък в устата си и бързаше да изчезне навън. Но обикновено него го нямаше. Откакто бе пукнала пролетта, кираджийските му пътища го водеха все по-надалеч. Неговото отсъствие не пречеше на живота в многолюдната къща, то би създало дори и възможност за разбирателство, стига турчинът да не бе противопоставил завинаги жените си с една необмислена, продиктувана от чиста ревност постъпка. На младата той бе забранил да излиза по къра. От години наред, а явно и години напред, цялата кърска работа старата кадъна трябваше да върши сама. Това я озлобяваше, така че за правдата и за несправедливостта младата наистина не биваше да влиза в спор с нея.

След тая кавга детето завинаги я загуби като защитница, но затова пък скоро си намери нова.

Първия път то влезе в собичката случайно. Две от по-малките момчета го гонеха да вземат черешите от ръката му и момиченцето не знаеше къде да се спаси.

В стаята беше полутъмно, вместо прозорец на стената блещукаше кръгло отверстие, облепено с намазнена хартия. Момчетата спряха до прага, позъбиха се оттам, ала да пристъпят навътре не посмяха.

— Ела насам — тихо повика нечий глас.

Момиченцето се озърна — върху ниския одър в ъгъла лежеше жена. Плетеше нещо бяло, с шарени редове, и куките тъй бързо пролъсваха в ръцете й, че детето забрави черешите в шепата си и прехласнато я загледа.

По тясното кокалесто лице на жената мина усмивка, никога и никой досега не беше се взирал в нейния труд. Донасяха й преждата в една сива торба и после пак в тая сива торба старата кадъна събираше готовите чорапи, без нито веднъж да обърне внимание на шарките им.

— Хубаво ли е? — попита жената, като разтвори плетката на куките си.

— Евет^[1] — плахо кимна детето и това беше първата турска дума, която изрече.

Жената протегна ръка и го погали. От петнадесет години не беше докосвала човешко лице.

— Как се казваш?

Момиченцето мълчеше.

— Аз съм Гюшер — на срички каза тя, сочейки с пръст слабите си гърди. — Аз съм леля Гюшер, а ти?

В къщата отдавна всички я наричаха Фелакет^[2], но тя не знаеше. А жените от селото я наричаха сестрата на Рифат и тия чорапи, дето им ги плетеше срещу шепа брашно, махленките поръчваха не толкова от нужда или от липса на време, а за себап на душата си и защото и в най-голямата си беда човек неволно се успокоява, като знае, че има на аллаховата земя и по-нещастни от самия него. Преди петнадесет години, тъкмо в първата си есен на мома, Рифатовата сестра бе заболяла ненадейно и тежко. Нито един от знахарите, които доведе тогава баща й, не успя да открие причината и цяра за нейната болест. До пролетта нозете на момичето се стопиха, кожата увисна по костта, празна като мъжки чорап, обут върху крак на дете. След смъртта на старите, въпреки съпротивата на двете си жени, кираджията прибра сестра си в своя дом. Той имаше собствени мерки за човешката честност и, ако се съдеше по бедността му, те бяха верни.

— Аз съм Гюшер — отново повтори жената. — А ти?

Момиченцето смутено гледаше право в очите й. Никой от възрастните в тоя дом не бе разговарял тъй ласкаво с него. Наистина, в началото няколко пъти го бяха питали за името му, но то не разбираше въпросите им и упорито стискаше устни. Нарекоха го Барие, ала по-често се обръщаха към него без име, обикновено с подвикване, както впрочем се обръщаха и към цялата детска паплач в къщата.

— Ще ми кажеш ли? — нежно подкани жената.

Детето запримига, по напрегнатото му лице се изписа усилието да си спомни нещо забравено. Най-сетне колебливо произнесе.

— Ма-а-тица.

— Малтица. Тъй ли? — усмихна се жената.

— Евет — каза детето и поднесе към нея една от трите затоплени в дланта му череши.

С тази топла череша започна необяснимото за другите приятелство между двете доведеници на Рифат. Жената обикна момиченцето първа. То не беше точно и обич, а някакво странно, необходимо привличане, подобно на онова, с което препълненият бакър се плъзва по рамото на кобилицата към по-лекия, за да уравновеси тежестта си с неговата лекота.

В ниската стаичка с прозорец от намаслена хартия Малтица преживя най-хубавите и най-смислени часове от детството си. Тук се научи да говори и да се усмихва; да плете и да избира шарките по цвят; да пее тихичко, усуквайки неукрепналия си глас като бяло ширитче около беззвучния матов глас на жената; научи се да гледа човешкото страдание очи в очи и да обича нещастния, без да го съжалява; позна търпението пред болката и разбра как може да бъде скривана тя — едно твърде отрано усвоено умение, което сетне неведнъж се бе оказвало нужно в живота й.

През пролетта на шестата си година, слабо и дребничко досега, детето неочаквано отскочи на ръст, мургавите му бузи се избистриха, а черната му плитка стана по-плътна и по-лъскава отпреди. Старата кадъна вече смяташе да го поведе към къра със себе си, когато едно случайно взиране на Рифат завинаги провали намерението й.

Кираджията се бе върнал, колкото да преспи в къщата си между две свои пътувания, пушеше под ореха и чакаше най-големия от синовете му да му извади вода от бездънния кладенец, за да измие нозете си преди вечерната молитва. Момчето подтичваше, запрегнато в дървения вител, от време на време спираше да изтрие потта си и шумно изохкваше, с едничката цел бащата да забележи усърдието му и, ако е рекъл аллах, да го възнагради с пара. Но кираджията гледаше друго. Момиченцето току-що бе излязло от стаята на сестра му и вървеше край варосания дувар с наведена глава.

Изведнъж в топлия прозрачен въздух се разнесоха удари на църковно клепало. Кираджията се ослуша — сигурно биеше клепалото на гяурската черква в християнската махала. Доскоро там не се извършваха богослужения, защото нямаше поп, ала вчера, на връщане от града, той бе застигнал една волска кола, в която пътуваше дребничък възрастен свещеник. Трима мъже от селото крачеха отстрани със свалени калпаци, лицата им бяха тържествени и строги. Кираджията поздрави, но не посмя да започне разговор.

След първите удари, направени сякаш само за опит, клепалото ритмично и призивно запя. Чистите му звуци изпълниха цялото небе, затрептяха над дърветата и покривите.

Детето спря до варосания дувар, вдигна глава и тялото му се изопна под дрипавото сукманче. Притихнал в сянката на ореха, кираджията видя как устните му замърдаха, а в черните му очи се появи мъчително напрегнато учудване. После, почти несъзнателно и като грешеше реда на движенията, момиченцето се прекръсти.

На сутринта, без никому да обяснява внезапното си решение, кираджията откара детето в града. За човешката честност той си имаше свои мерки и щеше да е грях на душата му, ако след като вече знаеше истината, объркаше живота на гяурчето и го задържеше в мюсюлманската си къща.

За това заминаване Гюшер научи чак по обед, когато приказливата млада кадъна дотича в стаичката й с паница бобена яхния. Жената пусна куките върху гърдите си и заплака.

— Що ревеш, джанъм? — милозливо попита кадъната. В нейния глас също имаше сълзи. Тя си поплака набързо и права, само че не за момиченцето, а за свои неща. Току-що се бяха карали със старата.

Като премисляше и оценяваше от всички страни своите български достове в Русчук, Рифат Сейда неслучайно се спря на фурнаджията. Отдавна познаваше този човек, десетки пъти му беше карал дърва и брашно и макар че сигурно не работеше кой знае с каква печалба, фурнаджията нито веднъж не беше се опитал да счупи от спазарената за превоза сума, да отложи плащането или да го проточи, както правеха други, до онази неприятна черта, след която даже и сметката да се уреди, доверието към платеца е загинало. Освен това той имаше само две дъщери, Рифат ги бе виждал още от деца как помагат във фурната — отлепяха готовия пексимет от тавите, нареждаха изпечените гювечи и хлябове или, седнали кръстом под големия тезгях, нижеха гевречета на връв. През тая зима момичетата се бяха омъжили, фурнаджията работеше самичък със своята мълчалива жена и един нов помощник, кротък и невзискателен като гяурчето, нямаше да е излишен нито за дома му, нито за фурната.

Фурнаджията изслуша разказа на турчина, без да го прекъсне нито веднъж и без да задава въпроси, само учудено цъкаше и поглаждаше с длан от тила към челото бялата си обръсната глава. Когато Рифат свърши и очаквателно потърси очите му, той се засуети и забъбри под сивите си мустаци: горе в стаичката бил накиснал нахудова мая, да прощава приятелят му, ама първом ще трябва да се качи дотам, да подхване тестото, дорде маята е в силата си, а подире веднага ще се върне да продължат приказката си. Фурнаджията измисляше. Такова важно нещо, като приемането на момиченцето, той не можеше да реши сам, без съвета на жена си, или по-точно — без нейното решение.

Фурнаджията се върна скоро, много по-рано, отколкото би било редно да се забави един човек, отишъл да подхваща тесто. Пълното му лице светеше от добродушна усмивка.

— Та за какво говорехме, аркадаш? — попита той, още докато слизаше по стълбичката. — А-ха, за детето говорехме. Нека остане тук, защо да не остане. И за него добре, и за нас добре. — Същите думи преди минута беше казала жена му и несръчният в приказките фурнаджия не можа да намери по-подходящи от тях.

Момиченцето неспокойно пристъпваше от крак на крак върху тухления под. Внимателните му очи не изпускаха нищо. Независимо че не разбра какво си шепнеха двамата мъже, то вече усещаше началото на промяната. Тя бе започнала още от сутринта с това уморително безконечно пътуване, с градските улици, които го замаяха, беше и в този мирис на топъл хляб, който изпълваше целия въздух наоколо и събуждаше в стомаха му парлив, стрелкащ се чак до гърлото глад.

Рифат Сейда се наведе да погали детето за сбогом. Ръката му незабележимо потрепваше.

— Да слушаш тука, къзъм — рече той и щипна бузката му, както в оная зимна сутрин, когато момиченцето се бе пробудило и го гледаше изпод конския чул.

Когато седна вън в талигата си, турчинът беше вече спокоен. Бе постъпил като истински честен човек, а освен това оставяше гяурчето на място, където, ако не друго, поне винаги щеше да има хляб.

— Гладна ли си? — попита фурнаджията, веднага щом талигата изчезна от рамката на широкия джамлък.

Не беше без значение, че първият му въпрос е тъкмо този. На всичко друго момиченцето сигурно би отвърнало с — не.

— Гладна съм — тихо каза то.

— Гладна си, зер — ухили се фурнаджията, измъкна два прегорели геврека и ги търколи по тезгяха към детето.

— Как те викат?

— Малтица — с пълна уста каза момичето.

— Че какво е туй име? — учуди се фурнаджията.

— Не знам.

— Не знаеш, зер. Ама инак не е лошо, ще ти река аз. Щом е човешко име, все е хубаво. Искаш ли сега един пексимет?

— Какво?

— Пексимет, не си ли чувала?

— Не съм — откровено призна момичето. Българския език Малтица беше научила от децата в християнската махала, но такава дума наистина не помнеше.

 

 

В старата къща, еднакво гореща и зиме, и лете, животът течеше със странен ход, избран не от волята и желанията на хората, а наложен завинаги от пещта. Тя определяше часовете на късия им сън, тя решаваше да не отиват на сборове и роднински сватби, а дойдеше ли празник, ги превръщаше в уморени и изплескани от гювечи слуги на чуждата веселба. Но което беше най-страшното — пещта някак стапяше отделните годишни времена и, без да забелязват пролетния цъфтеж или белотата на снега, хората неусетно остаряваха в задухата край червената й паст. Рифат Сейда не бе сгрешил — тук наистина нямаше нищо друго освен хляб.

Откакто бе довел детето, за седемнадесет години, турчинът нито веднъж не стъпи във фурнаджийската къща. Правеше го не от сметка или от кораво сърце. Струваше му се, че едно такова гостуване ще размъти душата на момичето, ще го върне назад в отминали спомени, ненужни за сегашния му живот. А Малтица едва ли вече би го и познала. От всичко в неговия дом тя помнеше смътно само лицето на Гюшер.

Подир един Великден, след като две денонощия бе пекъл агнета и погачи, фурнаджията си облече чиста риза и се напи. За пръв път така отчаяно и сприхаво се напиваше. Дълго блъска с юмруци по омазнения тезгях, разпра с ножчето си по цялата дължина един чувал със сол, накрая грабна брадвата, с която сутрин в тъмно цепеше дърва, и се хвърли да избие желязната вратичка на пещта.

— Зъбите ти ще строша — прегракнало викаше той. — Зъбите ти ще строша, дето ме накъса с тях и ме изяде.

Жена му напразно се мъчеше да го удържи, той се изплъзваше между тънките й ръце и отново политаше с брадвата.

Малтица стоеше отстрани, готова да се спусне, ако жената я повика на помощ, макар че тайно в себе си искаше фурнаджията да се отскубне и да разбие желязната вратичка.

На сутринта, със същата тая брадва, старият човек кротко цепеше борина за пещта.

Месец по-късно млекарят от малкото дюкянче отсреща поиска Малтица за жена. Момичето го познаваше бегло, беше го виждало все с увиснала до земята престилка, и затова дълго не можа да свърже образа му с младия, облечен алафранга мъж, който напоследък всяка привечер идваше да си купува пексимет.

Старият фурнаджия се съгласи от първа дума. Намерението му да затвори фурната или поне да намали работата й съвпадаше с неочакваното сватовство на комшията, така че нямаше защо да се умува и да се пробира по-добър късмет за момичето, още повече че млекарят дори и не подпита за прикя и мираз.

За сватбата старецът не можа да подари на Малтица нищо, но й даде друго, много по-важно и по-ценно от какъвто и да е дар. Даде й името си. В овехтелия тефтер, като чистеше върха на перото с нокът и рисуваше всяка буква поотделно, свещеникът записа: „Венчается раб божий Михаил Стоюв, млекарин из Русчука, за рабиня божия Малтица Димитър Фурнаджиева, тоже из Русчука, в лето господне 1874.“ В тия редове, що се отнася до младоженеца, беше допусната двойна грешка: млекарят не се наричаше Стоюв и не бе роден в Русчук, но той счете за по-правилно да премълчи.

След църквата фурнаджията настоя да ги заведе у дома си на вечеря, напи се още от първите чаши и неочаквано запя с тънък дрезгав гласец. Пя дълго — най-напред някаква старинна песен за ездач, останал без конче, после друга — за конче, останало без ездач. Изпя и любимата си песен за Стоянчо хайдутин. Челото му се изопваше и се бърчеше от вълнение, над побелелите му вежди блещукаше пот. Сетне, също тъй неочаквано, фурнаджията заплака, галеше с голямата си, изсмукана от тестото ръка ту черната плитка на Малтица, ту светлата коса на Михаил, повтаряше на жена си да ги види и двамата какви са хубави и плачеше. Накрая, като кашляше и се секнеше в омачканата си синя кърпа, той се търкулна върху чергите и заспа.

— Да си вървим — прошепна Михаил.

Малтица трепна от горещината на дъха му и се изправи. „Да си вървим…“ — никой досега не бе я повиквал така. С тия думи по-силно, отколкото с думите, които днес бе казал пред свещеника, полупознатият човек, чието име още не бе изрекла на глас, я свързваше оттук нататък с дните и нощите си, каквито и да бъдеха те.

— Да си вървим — тихо повтори тя. Беше й необходимо и сама да изрече тия три простички думи, с които започваше нейният нов живот.

В малката стая зад млекарницата имаше само одър, ниска маса с каца вода върху нея и до каната — сгъната надълго, лежеше шамска забрадка, червена, с жълти гюлчета в ъглите.

— Купил съм я за тебе — каза Михаил.

Тя никога не беше получавала подарък и не знаеше какво е редно да отговори. Прекара пръсти по копринените пискюли и се усмихна.

 

 

В малката стая наистина се живееше добре, стига човек да свикнеше с непрекъснатата гълчава, която идеше откъм съседния праматарски дюкян.

— Хубаво че млъкват барем през нощта — казваше Михаил, но Малтица този шум дори я развеселяваше.

Сутрин, щом мющериите в млекарницата свършеха, докато готвеше на ниския мангал, тя обичаше да слуша как отвъд, зад тънката дъсчена стена, праматаринът с дебел и уморен от приказки глас увещава кадъните да купят дантели или тюл, ибришими или виенски игли за плетене. Търговецът не владееше турски добре и някой път така изкълчваше изразите си, че вместо в полза говореше направо в своя вреда и Малтица едва се сдържаше да не избухне в смях. Най-бъбриви бяха арменките. В повечето случаи, след дълги пазарлъци и препирни, те си тръгваха, без да купят нищо, и тя чуваше как праматаринът грубо псува подире им, моментално прекършвайки ругатнята си на учтиво поздравление, щом вратата на дюкяна скръцнеше от влизането на нова купувачка. Чак около обед женската гълчава стихваше за час-два, тогава пък се разнасяше шумното хъркане на сайбията, легнал да отдъхне под някой тезгях.

Беше пак такъв обеден час, когато по затворения джамлък на млекарницата силно и настойчиво се потропа. Михаил го нямаше, още след сутрешната разпродажба на млякото бе заминал в Пиргос за масло.

Малтица открехна вратата на стаичката: отвън, зашепил тясното си лице на стъклото, към нея се взираше висок униформен турчин и с ръка й правеше знаци да отвори. Зад него чакаха две заптиета, от жарката мараня дългите цеви на пушките им трептяха.

— Отключи, мари! — извика високият. Говореше на турски.

Малтица сви рамене.

— Кого търсите, ефенди? — нарочно на български каза тя, без да се приближава към джамлъка.

— Сирене за аскера ще пазарим — вече също на български каза високият и отново удари с длан.

Стъклото запука. Жената вдигна мандалото. Тримата се втурнаха вътре заедно с горещия дъх на напечения уличен калдъръм.

— В собата вижте най-напред! — по турски изкомандува високият.

Двете заптиета изтичаха, блъскайки от бързане прикладите на пушките си.

— Няма го там, онбаши ефенди — доложи по-старият, когато се върнаха. — И не личи скоро да е бил.

Онбашията щракна с пръсти и бавно се завъртя към Малтица.

— Де го мъжът ти, мари? Сирене искахме да ни продаде.

— Замина да пазари масло — уплашено каза тя и в същия миг повече почувствува, отколкото разбра, че съдбата на Михаил, нейната съдба и целият техен живот, започнал с онова „Да си вървим…“, сега зависят от всяка дума, която ще изрече.

— Къде замина? — втренчено я погледна онбашията.

— Май спомена, че ще ходи в Кацелово — отвърна младата жена. Това беше името на най-далечното село, което знаеше.

— Много далече, мари. И кога ще се върне?

— Че знам ли аз кога. Може следобеда, може и нощес.

Тримата излязоха.

Тя пусна мандалото подире им и тичешком се върна в стаичката. Слепоочията й туптяха. Опита се да продължи прекъснатата плетка, но обърка реда и я захвърли. Напрежението беше вкоравило пръстите й.

През дъсчената стена се чу тих разговор на турски. Говореха двама мъже. Малтица се ослуша и разпозна гласовете им: сипкавият беше на праматарина, а другият — по-ясен и остър, преди малко бе ехтял тук. От време на време думите се губеха. Тя се приближи на пръсти и долепи ухото си до дъската.

— Спиш ти, спиш — сърдеше се онбашията. — Спиш, а не усещаш, че под покрива ти огън гори.

— Отгде да съм знаел аз — виновно каза праматаринът. — За мене той си е кираджия. Поиска дюкянчето, дадох му го. Плаща си кирията в брой, не я бави. Какво друго да знам?

— Прост човек си ти, кьорав човек — сопна се онбашията. — А откъде е дошъл, защо е дошъл, кой го е пратил в Русчук?

— То това си е ваша работа — каза търговецът. — Моята работа е с ибришими и ширити да се занимавам.

— Внимавай, че в тоя огън може и ибришимите ти да изгорят, а и ти да се опърлиш! — сухо го прекъсна турчинът. — Иска ли му тескере, кога го пусна в дюкянчето?

— Що да му искам? То, момчето, ми рече, че си имало.

— Вятър има! — избухна онбашията, но отново сниши глас: — Опасен човек си приел под покрива си!

— Не думай, ефенди! — след късо мълчание възкликна праматаринът. — Ами то инак е хрисимо на лице. На, сега и булче си доведе.

Турчинът се засмя.

— Где е писано, че султанският душманин трябва да е бостанско плашило и скопец!

— Тъй е — съгласи се търговецът. — Да проводя ли единия ти заптия за кафе?

— Заети са моите заптии, от двете страни улицата вардят. Аз пък ще вардя оттука.

— Тогаз една диня ще взема да срежа, та да се разхладим.

Гласовете секнаха. Подир минута се чу как по бакърената тава звънко отскачат динени семки.

Малтица отлепи изтръпналата си буза от дъската и се озърна. С ниските си бели стени сега стаичката й приличаше на варосан капан, чиято обтегната невидима пружина скърцаше през тялото й.

Пиргос беше наблизо. След не повече от два-три часа Михаил щеше да се върне. Без все още да си дава сметка какво точно върши, младата жена трескаво обу чехлите си, открехна задното прозорче и спусна нозете си навън. Едничката й мисъл беше колкото се може по-скоро да хукне към онова село, да пресрещне Михаил някъде по пътя и да го спре.

Високата коприва опари коленете й. Малтица се опомни. Добре че в пустия двор зад дюкяните нямаше никой. Тя скочи обратно в стаята и се събу, за да не вдига шум. Вече знаеше какво трябва да прави.

Купчината стана малка и лека; преди да завърже ъглите на старата бохча, по средата на сгънатите дрехи, тя мушна своята червена булчинска забрадка и плоската тенекиена кутия, в която Михаил й бе казвал, че държи парите. Друго не взе, а и нямаше какво повече да спре погледа й сред изведнъж оголялата и отчуждила се от сърцето й стая.

Тоя път, преди да отвори прозорчето, тя внимателно огледа безлюдния двор. Не се мяркаше човек. Зад дъсчената стена динените семки все така трополяха по тепсията. Открехна безшумно прогнилото черчеве, прехвърли бохчичката и се измъкна. Една нова, току-що родила се в съзнанието й предпазливост я накара да протегне ръка и да затвори прозореца след себе си.

Видя го отдалеч.

Михаил вървеше по напеченото шосе между жълтите стърнища, бялата му риза блестеше от слънцето. Малтица вдигна вързопчето пред гърдите си и затича.

Седмица по-късно, както прекопаваше пиперените лехи край плета, в двора на изоставената налбантница отсреща Киранката забеляза хора. Не бяха се отбили да пият вода — ако беше тъй, щяха да спрат до кладенеца, а тия подминаха салкъмите и влязоха навътре. Файтонджийската майка хвърли мотиката и ги заследи между прътите, готова да подвикне, макар че в запуснатата къща отдавна нямаше какво да се краде. Жената вървеше по-отзад, беше тъничка и млада, почти момиче, с посивели от прах поли. Мъжът крачеше на стъпка пред нея и само той от двамата носеше стегната малка бохчичка. Старицата прецени големината й на око, спря за секунда подозрителен поглед върху избелелия френч-панталон на пътника и тъкмо щеше да се обади, когато русото лице на мъжа й се стори познато отнякъде. Киранката още повече се сниши зад плета и стаи дъха си като опитен авджия. Не можеше да греши, не можеше да се е излъгала: изчезналият едничък син на налбантина се връщаше.

Младата жена заговори нещо, но през широкия калдъръмен път Киранката не успя да разбере думите й.

— Много хубав двор — тихо бе казала Малтица. — Голям двор.

Полусъборената къща зееше отпреде им с разбитите си черчевета и хлътналия покрив, едно гущерче надзърна между изронените кирпичи и уплашено се дръпна назад.

Михаил мълчеше. В сивите му очи трепкаше учудена виновна усмивка. И той самият не бе предполагал, че вместо бащината си къща ще намери развалина. Преди десет години, когато замина оттук, старите бяха още живи, налбантницата работеше, а къщата бе останала в момчешкия му спомен голяма и синя, с дебели стени, които нищо не би смогнало да разруши. Така я бе описал и на Малтица, затова не смееше да се обърне и да срещне погледа й. Измъчваше го и друго — отдавна беше научил за смъртта на старите, но тогава, в далечната чужда страна, тая вест беше само думи, можеше да вярва в тях, но и да не вярва, и макар да го натъжаваха, те не му причиниха такава болка, че да го наранят. Едва сега, пред грохналата самотна къща, той някак зримо и отчаяно осъзна отсъствието на родителите си.

В тревата нещо прошумоля. Прегорели от жегата, салкъмите капеха, пътечката към кладенеца беше пожълтяла от листа.

— Жадна съм, Михаиле — звънко каза Малтица. Искаше да го изтръгне от мислите му, да прекъсне по някакъв начин тягостната първа минута на завръщането.

Сигурно някой наскоро бе наливал вода, въжето беше още мокро. Михаил завъртя макарата неохотно, но познатото думкане на ведрото го оживи. Той разкопча с една ръка коравата яка на ризата си и погледна през рамо към Малтица.

— Много хубава вода е, ще видиш. Аз съм пил всякакви води, ама като тази не съм.

Водата наистина беше хубава. В горещия ден прохладата й оставяше върху зъбите гладка стъклена глеч.

— Искаш ли още? — попита Михаил, крепейки ведрото пред устните й.

Тя не беше жадна повече, но за да го зарадва, каза:

— Искам.