Лиляна Михайлова
Грехът на Малтица (4)

4.

Още докато майсторите оправяха покрива, Михаил реши да превърне налбантницата в кафене. Един непознат пътник, турчин, случайно го подтикна към тази мисъл с няколко набързо и мимоходом изречени думи.

В ранното утро, на кръглото харманче до кладенеца, Михаил месеше кал. Нямаше излишни пари, за да плаща на помощник, и според уговорката с майсторите цялата чирашка работа трябваше да я върши той. Разтълкували погрешно пестеливостта му като скъперничество, двамата майстори с насмешка гледаха усърдието на младия сайбия и често го разтакаваха с толкова ненужни разпореждания, че ако беше преди година или дори преди няколко месеца, Михаил не би изтърпял. Но сега търпеше, защото с един нрав е човекът, когато няма покрив над главата си, с друг е, когато има, ала най-отстъпчив и безпомощен става той, когато този негов покрив е разтворен от зидарите до дъно и още първият дъжд може да измокри леглото му.

Михаил старателно газеше из харманчето — калта трябваше да е готова до идването на майсторите, при това без буци и с равномерно омесена слама.

Откъм пътя изви бричка с прашен платнен гюрук.

— Сабахларънъз хаир олсун, момче — приказливо поздрави каруцарят. — Добра ли ви е водата за пиене?

— Добра — кимна Михаил.

— Извади тогаз едно ведро — обади се старият турчин от задната седалка.

— Ка̀лен съм, ефенди — навъсено каза Михаил, — ще ви изцапам водата, сетне ще се сърдите.

— Нищо че си ка̀лен, с първото ведро ще се измиеш, а второто ще е за мен — отсече турчинът.

Докато каруцарят изтриваше със стиска сено потните шии на конете, старецът слезе да се разтъпче, обиколи кладенеца с тромави ситни крачки и спря до размесената кал.

— Има ли тъдява къде да се пие кафе?

— Няма — прегърбен от тежкия напор на макарата, отвърна Михаил.

— По целия път никъде няма — въздъхна турчинът. — Ти не можеш ли да ни свариш едно джезве? Не бой се, ще си платим.

— Къщата е разбутана, ефенди, не виждаш ли?

— Какво строите? — полюбопитствува старецът.

— Нищо не строим, оправяме.

— А туй долу какво ще бъде?

Михаил го изгледа накриво, разговорът му пречеше. Ведрото вече излизаше и сега тежестта беше най-голяма.

— Било е налбантница — задъхано каза той, — а какво ще бъде, не знам.

— Я чуй! — турчинът вирна глава и прашната му сива брада щръкна напред. — Що не речеш ти на сайбиите си да вземат да отворят тук едно кафене? Мястото е на път, има и вода, за две години ще потънат в пари. Хем пътниците ще се спират в такова кафене, хем и хора от града ще идват вечер на теферич, мастика да пият.

— Може и да им кажа — кимна Михаил.

— Кажи, кажи. Един хаджи Осман им речи, дето много е пътувал, ви дава акъл да отворите тук кафене.

 

 

Старецът излезе прав. Още до края на лятото работата в новото кафене потръгна. Из Влашко и в Сърбия синът на налбантина се бе научил да отбира от всякакъв труд, бе слугувал даже и в гостилницата на един маджарин, заселен в Белград, та от него помнеше и ония маджарски тънкости, дето ласкаеха посетителя, караха го да се чувствува не пришелец, а отдавна и дълго чакан гост.

Докато събере пари за истинска подредба на кафенето, Михаил нагласи няколко миндера вън, под салкъмите. Разнасяше филджаните сам, облечен с чиста бяла риза и с бяла престилка върху черния си френч-панталон, както бе виждал да се облича маджаринът. Малтица работеше вътре, при оджака с джезветата. Подир десетина грешки тя се научи да прави кафето гъсто и вкусно, с тежък каймак, който до последната глътка пазеше аромата във филджаните като капаче.

Денем се отбиваха най-вече пътници. Спираха да напоят конете си, да се наплискат на кладенеца, а след като бяха сторили това, неудобно беше, да не поръчат и по някое кафе. От тях се печелеше малко и несигурно — хора, тръгнали да вършат други неща, нямаха време да се застояват край филджан.

Пак точно така, както бе предвидил старият хаджи Осман, скоро взеха да идват и посетители от града. Пристигаха обикновено привечер, с наети файтони или, пешком, най-често млади прахосници, които начеваха да ядат наследството от бащите си и искаха да правят това по-далеч от хорски очи; прочути хаймани, които градските кафенета и кръчми вече не допускаха през праговете си; тъмни люде, дошли тук на уединение и покой да обсъдят поредната си нечиста сделка. Михаил ги търпеше. За по-нататъшните му планове трябваха пари. Според желанието на своите мющерии той започна да изстудява в коритото до кладенеца и бинлик с ракия. Лютата сливовица правеше разговорите още по-дълги, отваряше ред за зехтинени салати и тънко нарязана пастърма, така че газените фенери под салкъмите горяха все по до късно и плоската тенекиена кутия натежа по-бързо, отколкото очакваха новият кафеджия и младата му жена.

Наскоро кафенето се сдоби и с чирак. Момчето беше сираче, някъде от планинските села, и едва ли имаше осем години. Един пазарен ден го доведе чичо му — босо, с огромни, види се, чужди панталони, вързани през рамото му със сиджимка. Повече от съжаление към детето, отколкото от нужда за помощник, Михаил го прие. Не се пазариха за платата или за каквото и да е било. Чичото даже не седна, изпи една мастика на крак и се сбогува припряно, сякаш едничката му цел беше по-бързо да се отърве от момчето. Малтица му постла легло в стаичката на горния кат, преправи му дрешки от изостаналото палто на Михаил и, преди да го преоблече, загря вода в големия котел. Никога не беше къпала дете. Цялата отмаля, докато насапунисваше слабото бяло телце, и най-чудното бе това, че макар и да трепереха, ръцете й сами знаеха какво да вършат, без да чакат заповед от волята й или съвет от ума.

Момчето излезе затворено, но схватливо като всяко дълго гладувало дете. Счупи само два филджана и скоро се научи да носи таблата високо над рижата си глава и да не излива нито капка, независимо от гъвкавите движения, с които се провираше между насядалите мъже.

Тъй вървя работата до самия край на есента, докато нощите бяха сухи и миндерите можеше да се държат на открито.

В началото на зимата Михаил подхвана голямото и истинско преустройство на налбантницата. Отдавна беше обмислил и пресметнал всичко, дори бе поръчал някои от по-важните неща в най-добрите градски работилници. Дебелите грапави стени, които никой майстор не би смогнал да поднови и изглади, той реши да закрие с висока до тавана чамова обшивка. Самият таван щеше да е чисто варосан, а в центъра му, от едно просто марангозено слънце, щеше да се спуска на бронзов синджир двойна газена лампа със сини стъклени кълба. Стената зад тезгяха щеше да е покрита с огледало. Такива огледала Михаил бе виждал из най-известните кафенета в Букурещ и край белградския площад „Теразия“, те не служеха за нещо определено, ала подсилваха чувството за чистота и простор. Същата скрита, но пълна с вътрешен смисъл задача имаше и стъпалото. То разделяше пода на две нива: в първата, по-ниска част, щяха да бъдат масичките — еднокраки и кръгли, с мраморна плоча отгоре, а на по-високото, преградено от общата зала с пармаклък, щеше да е мястото за по-изтънчени посетители. Тъкмо за тях Михаил поръча и широките ниски миндерлъци, подплатени под губера с двойно кебе. Възглавниците обаче щяха да са от винено кадифе — никоя друга материя не всяваше у турчина такова усещане за богатство и разкош. Имаше още подвижни медни мангали и тройни свещници по стените, малки, незаемащи място масички, които можеха да се местят край миндерлъците според желанието на госта, и десетки други дребни наглед неща, които, без да се натрапват, създаваха удобство, красота и ред и посвоему засилваха европейския уют на обстановката. Вече никой, даже и най-придирчивият посетител, не би могъл да допусне, че тоя приятен и лъхащ на чистота салон някога е бил обикновена, вмирисана на конски тор налбантница.

Но най-важното в цялата промяна беше новото лице на къщата отвън. На мястото на предишните мижави прозорчета Михаил нареди да се избият квадрати за широки джамлъци, а стария дувар, вместо да се събаря, което беше по-скъпо и щеше да забави поправката, той реши да прикрие с тънка нова стена.

Майсторите дълго не можеха да проумеят какво точно искаше младият сайбия от тях и защо тези добре изпечени алени тухли не бива да се замажат с хоросан, а да останат голи, като че стената е недовършена. Но независимо от всичко, когато беше готово, лицето на къщата се хареса дори и на самите тях. Червените редове, разграничени от тънките бели черти на спойката, блестяха срещу пролетното слънце като забрадка на невеста, привличаха погледа на вървящия по шосето и го мамеха насам. Такава зидария Михаил бе запомнил от Букурещ. А за горещите вечери, когато щеше да изнася миндери и навън, той застла двора под салкъмите с лескови плочи, спусна една от подивелите асми като жива преграда откъм шосето и изкастри старите чимшири на равни еднакви кубчета. Получи се прикътана зелена стая, открита само по посока на къщата, прохладна даже и след най-силния пек, стига да се плиснеха две-три ведра вода върху плочите.

Подир всички тия приготовления Михаил най-сетне отвори новото кафене и зачака. Колкото и да се преструваше на спокоен, напрежението му личеше, проявяваше се в несъзнателните движения, с които триеше невидими петънца по бакърения тезгях или доподреждаше възглавниците на миндерлъка. Сутрешните посетители-пътници не влизаха в сметката, той очакваше другите, ония, дето щяха да идват вечер от града и щяха да бъдат истинските гости на кафенето.

Първата половина на плана му успя: след няколко бегли надзъртания предишните тайфи престанаха да се мяркат насам. Точно както предполагаше Михаил, чистата необичайна обстановка ги отблъсна, не можеше тишината и редът да са място за скандали и шум, за плюене по пода и за заговори, които искаха сумрак, а не блясъка на лампи и огледала. Обаче и другите посетители се бавеха. Бяха дълги, мъчителни седмици. Достигнал върха на своя риск, Михаил безцелно сновеше из пустото кафене, нервен и готов да избухне, ако жена му каже нещо или го попита за каквото и да е. Но Малтица мълчеше, затваряше се в стаята отзад и предвидливо избягваше да се мярка пред очите му.

Чак в средата на пролетта една привечер откъм шосето неочаквано и някак колебливо се отби първият файтон. Това беше достатъчно. Навярно тъкмо с него отпътува и вестта за новото необикновено кафене, което месец по-късно в града вече наричаха Европейското. Да се ходи дотам през горещите летни вечери скоро стана израз на себеуважение и вкус, да се пие кафе и ракия на удобните миндерлъци или на хлад под салкъмите — примамна отмора, за която конашките чиновници, забитите^[1] от казармата и градските аги почваха да се наговарят още от ранните часове на предобеда. Пътуването с файтон освежаваше, създаваше чувството, че се откъсваш от всичко, а и умно беше избрано мястото на Европейското кафене — достатъчно далече от праха и гълчавата на града и все пак достатъчно близко, за да могат посетителите, ако поискат, навреме да се приберат у дома.

Михаил си отдъхна. Случи се именно това, което желаеше: не хората избираха кафенето му, а кафенето само пробираше своите гости. Идваха и неколцина втора ръка люде, като Чаушина и Халил Барутчи, но то беше повече за полезна пъстрота и цвят и най-вече да се подчертае стъпалото, защото миндерлъците зад кования пармаклък изведнъж добиваха смисъл и тежест, щом долу, на ниското, седнеше по-бедното и по-невзискателно простолюдие.

До края на есента в кафенето вече съществуваха привички — знаеше се кой на кое място седи или, ако е вън, миндера до кой чимшир предпочита. Пръв съдията Нуреддин ага наложи такъв ред и за да не останат по-назад, другите последваха примера му.

Мъжете от махалата отбягваха да влизат в кафенето, денем и без друго се губеха на работа в града, а вечер турската навалица ги отблъскваше. Пък и самият Михаил не търсеше приятелства. Ако не се смятат беглите му пътувания за ракия до съседните села, животът на прогонения русчушки млекар се заключаваше в късата пътека до оджака и миндерите. Малтица скришом го наблюдаваше — подир оня разговор край дунавските стърнища й се струваше невероятно човек като него да може дълго да живее така. Рано или късно промяната щеше да настъпи — каква щеше да е и кога щеше да дойде, тя не знаеше и това непрекъснато очакване още повече изостряше страховете й.

Но за година и половина не се случи нищо тревожно, напротив — работата в кафенето се разрасна, Михаил някак натежа и се успокои, а под брадичката му се появи лека отпусната гънка. Беше станал само малко по-мълчалив отпреди, ала за новата му мълчаливост Малтица имаше свое обяснение. Някой път, срещнеше ли очите му веднага, след като е гледал чирачето, тя успяваше да завари в тях мека и тъжна топлина. Нейното чувство към сирачето беше по-друго. Когато отиваше сутрин да го събуди, тя жадно поемаше тоя сладък дъх на спящо дете, понякога пъхваше ръката си под сгорещеното детско гръбче, за да усети с цяла длан нежната тежест на малкото откровено тяло, и би стояла така с часове, ако не се боеше, че Михаил ще я потърси. Пред него тя се държеше към момчето взискателно и строго, не искаше да показва слабостта си, а то не беше толкова и слабост, колкото болка, едничката болка, която е най-добре жената да преживее сама.

Първия път Знахарката я върна; не приемала да цери, една баба Севета имало в града, тя сега лекувала булките, дето нямат деца.

— Не ще при нея — с наведена глава каза Малтица. — Разпитвала съм и знам колко помага тя. И да ме гониш, всеки ден ще дохождам, да ми гледаш мъката, дордето склониш.

— Аз на мъка съм се нагледала — отвърна туркинята. — Хем всеки си мисли, че баш неговата е най-голяма.

Три дни подред, рано привечер, преди да се е усилила работата в кафенето, Малтица наистина дотичваше в тъмната приземна стаичка, не говореше и не молеше, само сядаше на миндера и гледаше старицата, без да откъсва погледа си от нея. Кадъната също мълчеше, от време на време изохкваше под избелелия яшмак и с досада избъбряше тихичко нещо на турски.

— Додея ми, булка — сърдито каза тя на четвъртата вечер. — И от тебе аман, и от мерака ти аман! Добре, джанъм, ще ти направя аз илач, ама най-първо искам едно да ти река: илачът саде помага. Което от аллах не е дадено, илачът не може да го даде.

Когато студените непознати ръце зашариха по тялото й, Малтица не почувствува болка. Надеждата, тревогата и срамът бяха притъпили сетивата й.

— Да си лежала нявгаш на голям студ, булка? — обади се старицата.

— Не знам — колебливо отвърна тя, — не помня.

— Майка си питай тогаз, тя барем ще знае.

— Нямам майка, бабо.

Туркинята подпъхна поли под пояса си и шалварите й припряно зашумоляха из стаичката.

— Ще те изцеря аз, къзъм. Едно ми речни ти: илач за мъжко дете ли искаш или първо за женско, та да ти помага сетне, кога дойде мъжкото?

Шегата беше хубава и пълна с такава весела вяра, че Малтица се надигна на лакти и се засмя.

— Каквото бог реши, бабо. Името му ти ще избереш.

— Ами, ами — размята черните си ръкави кадъната, — туй ми е работата на мен. Я ставай сега и ме слушай! Мермерена плоча у дома имаш ли?

— Ще намеря.

— Ще намериш, зер. Ще я измиеш до три пъти, веднъж с вода, дваж с ракия. Ще вземеш подире чист нож, дето нищо не е клано с него, и по петляно време ще дълбаеш, дордето стане в мермера дупка колко разчупен орех. Свършиш ли туй, вземи плочата, ама никой да те не види, налей една паничка зехтин и ела при мене.

Седем пъти Малтица идва при туркинята. Бяха странни часове, пълни с тайнство, но и с открита надежда, която отхвърляше всякакви тайни; с болка, причиняваща радост; с вяра, която еднакво носеше утеха и скръб. Така ги запомни младата жена — безредно, в един объркан хаос, пропит с мириса на цвъртящия зехтин върху нажежената плоча и с целебната топлина, която нахлуваше в утробата й и я събуждаше.

Старицата не прие пари.

— Подире ще ми платиш — каза тя, — кога се разбере дали има хаир, иначе стореното се разваля. И пари аз не ща, едни чехли ми донеси, туй ми стига.

До края на есента Малтица не стъпи повече в къщата на Знахарката, а срещнеше ли я някъде из махалата или сутрин до кладенеца, смутено отбягваше погледа й. Макар да я гледаха кротко, очите в процепа на яшмака таяха и един въпрос, на който тя не можеше да отговори.

Една привечер, както седеше до прозорчето на тъмната си стая, туркинята видя в разградения двор да влиза човек. Взря се и позна кафеджийката. Малтица вървеше по разкаляната от дъжда пътека бавно, с една нова предпазливост, която накара старицата да плесне ръце и да скочи, повличайки трикракото столче с шалварите си. Тя отвори вратата, преди още гостенката да е почукала, и заситни към нея, прегърбена от нетърпение.

Под синия шал на кафеджийката нещо пролъсна. Туркинята се спря за миг, после сърдито завъртя глава:

— Защо, джанъм, правиш тъй? Като съм рекла чехли, не съм рекла и сърмени да са. — Тя въздъхна, край ошарените й със старчески петна клепачи замърдаха бръчици.

„Разсърдих я“ — помисли Малтица, но сгреши. Скрита под избелелия си яшмак, старата туркиня се усмихваше.

Михаил се зарадва по-малко, отколкото очакваше тя. Напоследък често пътуваше из околните села за ракия, връщаше се уморен и премръзнал, сядаше до огъня и мълчеше с часове, загледан пред себе си с отсъствуващ поглед. В такъв един вечерен час му заговори Малтица. Бузите й горяха, гласът й заглъхваше. Мъжът продължаваше да седи неподвижен и чак когато млъкна, поруменяла от свян, тя с изненада и горчива почуда разбра, че той не е чул ни една от нейните думи.

— За какво говореше ти? — най-после вдигна глава Михаил.

И тя пак повтори всичко отначало, но то вече не беше същото, нито гласът й беше същият.

Едва седмица по-късно, когато наваля първият сняг, Михаил ненадейно и по много смешен начин показа закъснялата си бащина радост. Беше си втълпил, че е възможно жена му да се подхлъзне, затова насипа с пепел всички пътеки по двора, достатъчно беше да паднат десетина снежинки и на заранта той тичаше да посипва пътеките отново.

А една вечер, като отвори тенекиената кутия, за да прибере поредния алъш-вериш, Михаил неочаквано загреба цяла шепа пари и ги пусна в скута на жена си.

— За какво ми ги даваш? — учуди се Малтица.

— Палто си купи — бърчейки светлите си вежди, отвърна той. — Хубаво джубе, отвън да е сукнено, а отвътре — с кожички.

— Скъпо ще е… пък и къде ходя аз, че да го облека.

— И яката му искам да е кожена — добави той, — от черна лисица да е.

Такова палто с яка от черна лисица някога бе имала жената на маджарина в Белград.

На другия ден, когато влезе, сподирена от чирачето, в тясната улица на кожухарската чаршия, след първите няколко смутени крачки Малтица изпъна рамене и тръгна край дюкяните бавно, тъкмо тъй, както според нея би трябвало да върви една жена, в чиято пазва има пари за джубе с лисича яка. Майсторите забодоха игли в недовършените си тегели и внимателно я заследиха през немитите джамлъци. Безпогрешният им усет не ги лъжеше: да купува бе дошла тая хубава невеста и покупката й щеше да е голяма. Един дори изприпка чак до улицата да я прикани, но Малтица продължи нататък. Преди час, като я изпращаше, Михаил й бе заръчал две неща: да иде в кожухарницата на братя Хроневи, щото най-добре се работело там, и да внимава да не се подхлъзне някъде по снега.

Табелата тя не можа да разчете, позна я по нарисуваното бяло овне, за което й бе споменал Михаил.

На вратата пропя звънче. Ясният му ромол се изсипа пред жената, сякаш постла пътека за най-хубавите стъпки на нейния празник. Шумно смъркайки със замръзналия си нос, чирачето бързо се шмугна подире й. Кафеджията му беше наредил да не се отделя от госпожата и ако дойде ред да слизат някъде по стълбище, да не забрави да й подаде ръка.

Кожухарницата си братята бяха направили по европейски тертип — отпред, в широкото чисто преддверие, гореше мангал и край стените, с лице към огледалото отсреща, бяха подредени няколко нови виенски стола за мющериите. Друго нямаше. Истинската работилница беше отзад, зад дъсчената преграда, и горе, в стаята на втория кат.

Все още не идваше никакъв човек. Малтица се озърна и колебливо седна на крайния стол. Да се забавят малко, когато влезе мющерия, също беше една от европейските хитрости на братя Хроневи: нека да разбереше мющерията от самото начало, че тук се работи много и непрекъснато, че няма кой да стои за празни приказки отвън и да примамва люде от улицата, както янлъш-майсторите, дето дебнат всеки минувач и го теглят за ръкава към дюкяните си, вместо името на стоката им да върши това.

Най-после вратичката на дъсчената преграда се отвори, появи се нисък мъж с телени очила и мушамен метър около шията. Още одеве, когато звънецът издрънка, двамата братя бяха огледали посетителката през една специално за тая цел поразширена дупчица от паднал чеп и сега нарочно излезе по-старият от тях. Пред възрастен човек жените се държаха по-спокойно, не се свеняха толкова, ако се стигнеше до поръчка и трябваше метърът да опаше тук-там снагите им.

— Какво ще обича госпожата? — с лек поклон попита майсторът.

— Сукнено джубе отвътре с кожички — неуверено рече Малтица.

Старият Хронев кимна. Тази неувереност му беше позната — жени, дето за пръв път в живота си, току преди самата зима и при това пешком, идваха да си шият джубе, винаги говореха така. С тях нямаше защо особено да се внимава, след първата си и единствена поръчка, спазарена колкото се може по-евтино, те никога повече не стъпваха в кожухарницата.

— Искам да е с лисича яка — вече по-уверено каза Малтица. — С черна лисича яка.

Работата ставаше сериозна. Майсторът любезно разтвори ръце, зад издрасканите очила тесните му очички ситно и неспокойно замигаха.

— Ще се намери, хем кожа със зимен косъм ще изберем. Да запомни госпожата: зимният косъм е траен и гъст, пролетният косъм опадва.

Мушаменият метър просвири във въздуха, майсторът пресегна и ловко го улови, без да докосне тялото на жената.

Уговориха се джубето да е готово след десет дни, можеше и по-рано, ала братя Хроневи умишлено удължаваха сроковете — да се знае, че в тяхната работилница напливът от поръчки е голям.

Малтица извади парите от пазвата си.

— Сега само половината цена — предупреди я майсторът, — другата половина, кога нашият чирак донесе поръчката у вас и останете доволни. На кого, прочие, беше невеста госпожата?

— На кафеджията Михаил от Ени махале.

— А-ха — усмихна се старият Хронев, — знам го! — И макар че въобще не можа да си спомни лицето на този, види се, новозабогатял сайбия, той още по-любвеобилно се засмя. — Знам го аз Михаил от Ени махале. Чест и почитания за него и благодарност, задето уважи дюкяна ни.

От кожухарницата до калдъръма се слизаше по три стъпала, чирачето изтича напред и подаде на Малтица студената си малка ръка.

Вън беше почнало да вали. По рижата коса на момчето, едвам прикрита от умалелия фес, заблестяха снежинки.

— Я да взема аз да ти купя едно калпаче — неочаквано каза Малтица.

Детето я погледна стреснато и смръкна с все сила.

Влязоха в първата калпакчийница. Зашеметено от щастие, чирачето се остави тя да нахлупва една подир друга шапките на главата му, докато най-сетне избра къдрава сива гугличка с бяло петно отпред.

— Тая му вземи, госпожа — одобри търговецът. — Кротък син имаш, заслужава такъв дар.

Тя не поправи грешката му — това, че човекът я помисли за майка, добави и друга радост към днешния неин ден.

На излизане от кожухарската чаршия една позната топла миризма накара Малтица да скъси крачките си и да се огледа. Вляво зееше отвореният кепенк на хлебарница, върху дъсчения тезгях димяха току-що извадени от пещта гевреци.

— Колко искаш? — забелязал поспирването й, подвикна отвътре фурнаджията.

Ония счупени и прегорели гевреци, които бе яла през детството си, за миг се мярнаха пред очите й и с корав тропот се разпиляха встрани.

— Парят, парят! Колко искаш? — повтори фурнаджията.

— Три — тихо каза Малтица. — Да не са счупени и да не са прегорели. С много сусам да са.

Момчето не разбра, че гевреците са за него, навярно реши, че госпожата му ги дава само да ги носи и старателно заизтрива длани в полите на кожухчето си. Двамата дълго вървяха така: отпред чирачето с трите нанизани геврека на лакътя и на стъпка след него — замислената жена.

— Ти защо не ядеш? — учуди се тя, когато погледна към детето. — За тебе съм ги взела, яж!

Омаломощено от толкова чудеса наведнъж, то смаяно поднесе геврека към устата си и щръкналите му уши замърдаха под ръба на сивата гугличка.

И още нещо купи Малтица през тоя хубав ден — петнадесет аршина тънко бяло платно за пелени.

Точно подир десет дни един чирак от Хроневата работилница донесе готовото джубе. Братята наистина разбираха от занаята си, дрехата беше ушита добре, с равни тегели и изпъната, като излята в калъп за камбана. Агнешките кожички отвътре бяха подстригани умело, с такава мяра, че да топлят жената, но да не правят тялото й тромаво и дебело, както често се случва това при изработено от янлъш-майстор джубе. Малтица го облече веднага, повъртя се из двете стаи, мислеше да иде и при Михаил, ала не посмя. Откъм кафенето се чуваха мъжки гласове, някой дрезгаво пееше на турски. До вечерта, в промеждутъците, когато на оджака нямаше джезве, тя още няколко пъти дотичва в стаята. Макар да висеше, заметнато с чиста бохча, палтото бе напоило въздуха с присъствието си. Жената ненаситно вдъхваше мириса на изгладеното с гореща ютия сукно, попипваше кожената подплата и отново побягваше навън. Струваше й се, че тази вечер посетителите си тръгват прекалено бавно, че мухабетите им няма да имат край. Все пак вече никой не поръчваше кафе, тя приседна до гаснещия оджак и зачака. Топлината я унесе. През дрямката си Малтица чу как чирачето започна да мие филджаните в дълбоката тава и отвори очи. Големите лампи не светеха, кафенето беше празна. Отвън Михаил вече слагаше кепенците на замръзналия джамлък. Тя закопча вървешком елека си и забърза към открехнатата врата. Капаците бяха тежки, ако не друго, поне щеше да му подава железните скоби в ръка. На прага се спря и колебливо отстъпи назад. През тъмния двор към къщата идваше човек.

— Кой е? — подвикна Михаил.

Човекът отговори нещо съвсем тихичко и тогава жената видя как Михаил хвърли кепенка върху снега, спусна се към непознатия и го прегърна с две ръце, удряйки едно след друго челото си в рамото му.

— Брате… — повтаряше той, — брате… От колко време ви чакам… Нали ви писах, че от Русчук в тоя град идвам да живея. Що не ме потърсихте, брате? Сам ходих да ви диря. Забравихте ме, отписахте ме.

— Не сме — шепнешком отвърна човекът.

— Къде сте сега? — задавено попита кафеджията.

— Тука сме вече.

Двамата замълчаха, допрели главите си.

— Да влизаме вътре — подкани го Михаил.

— Първо кепенците нареди. Не ща да се гледа от улицата. Толкова чаках, дордето се разотидат чалмосаните ти мющерии, мога още да почакам.

Малтица се дръпна назад и с безшумни крачки се върна при оджака. Дори оттук се виждаше как кепенците подскачат в разтрепераните ръце на Михаил и как процепът не може да улучи главата на ушатия пирон.

Двамата влязоха един подир друг — първо кафеджията, с побледняло и изведнъж удължено лице, и на стъпка след него — непознатият. Върху гладкото дъно на феса му белееше сняг, сняг имаше и по усукания около устата му шал.

— Нахрани тоя пътник с каквото дал господ — с променен глас каза Михаил.

Без да пита за нищо и да се противи, както друга нощ, когато бе трябвало да гощава закъснели гости, Малтица разпали огъня, сложи половин весмо мокра наденица в тигана и опря лакти на бакърения тезгях.

Пътникът се съблече. Без широкия ямурлук тялото му остана слабо, с една градска мекота, която старите селски дрехи, вместо да скрият, още повече подчертаваха. Свали и феса си. Черната права коса се изсипа край хлътналите му бузи и заблестя. Човекът вдигна ръце да я приглади и под разтворената му за секунда салтамарка се мярна седефената дръжка на револвер. Чиракът сновеше наоколо разсънен, загледан в пришелеца с немия възторг на момче, което расте и иска да прилича на някого.

— Ти върви горе да спиш! — строго каза Михаил.

Момчето тръгна покорно, ала в провлачените му стъпки Малтица за пръв път откри нежелание.

Надениците в тигана зацвъртяха. Сред тютюневата задуха на кафенето се разнесе лют, гъделичкащ ноздрите аромат. Тя искаше да отнесе вечерята сама, хем и да разгледа човека по-отблизо, но мъжът й я изпревари и дръпна тигана от ръцете й.

Непознатият ядеше мълчаливо, едрите залъци опъваха тънките му страни, а кафеджията седеше до него и непрекъснато шепнеше нещо с блеснали очи. Какво точно — жената не можеше да чуе отдалеч.

— Лягай си — сети се по едно време за нея Михаил, — само чергите приготви в другата соба, пък леглото за тоз човек ще го постеля аз.

До полунощ Малтица не можа да заспи. Новото палто висеше на гвоздея до главата й, но тя вече не усещаше предишния му радостен дъх. Едно непознато безпокойство обтягаше нервите й, сякаш и през дебелата стена продължаваше да долавя присъствието на късния гост, даже и да се опитваше да го забрави, мисълта й още по-настойчиво се връщаше към него и тя пак го виждаше с пролъсващия револвер в пояса му, виждаше провлачените неохотни стъпки на чирачето и блесналите променени очи на мъжа си.

Когато няколко часа по-късно Михаил влезе на пръсти в стаята, Малтица спеше, облегната на високото възглаве и закрила с длани лицето си, като че и насън се бранеше от нещо, което знаеше само тя. Мъжът духна газеничето, доближи се до прозореца и предпазливо огледа двора. Нямаше никой, пепелните пътеки се разклоняваха през снега като жилки на кленово листо.

Събудиха я нечии стъпки в хаетя. В първия миг — както винаги правеше напоследък, Малтица несъзнателно плъзна ръце по леко набъбналата си утроба и отвори очи. Леглото до нея беше празно.

В тъмното кафене, гологлав и наметнат с палтото си, Михаил разпалваше огъня.

— Що си станал толкоз рано? — учуди се тя.

— Пътника трябваше да проводя — сухо отвърна мъжът.

— Кой беше тоя човек? — попита Малтица.

— Нали ти рекох, пътник — сви рамене той.

Жената замлъкна, черните й мигли обидено затрепкаха.

— Няма ли да идеш днеска в града? — обади се след малко Михаил.

Като се изключи поръчката при братя Хроневи, никога не бе я подканял сам за това, напротив — редките й отивания до чаршията или при някоя от градските шивачки той обикновено посрещаше с неохота. Неговото неочаквано позволение сега още повече я обърка.

— Ще ходиш ли? — повтори той.

— Защо ме караш да ходя в града?

— Не съм те карал, питам само. Ако ще ходиш, да ти дам да занесеш нещо. Имам стари сметки за преглеждане, та се уговорихме с един учител да ми ги провери. Аз и самичък мога да ида, ама тук все работа, все мющерии. Затуй те питам, пък ти — карал съм те! А тия сметки са важни, трябва бързо да се платят.

— Борчове ли имаме? — уплашено каза жената.

Загледан в огъня, той не й отговори.

Борчове. Само това беше обяснението. Инак той не би я пратил по тоя хлъзгав сняг чак до града. Големи, стари борчове, направени кой знай кога и къде. И то сигурно снощният гост бе напомнил за тях, защото идва ли някой толкоз потайно и късно, не може да е дошъл за добро, както не може да е чисто и едно приятелство, щом трябва да се скрива от другите. И ето сега Михаил за пръв път търсеше помощ от нея, а тя за малко не му отказа от обида и женски инат. Малтица се приближи и докосна рамото му.

— От вчера си бях наумила да ходя в града.

Вместо да се зарадва, мъжът изведнъж се намръщи, като че вече съжаляваше, задето тя се е съгласила. Очите му се уголемиха и неспокойно зашариха, отбягвайки да се спрат на лицето й.

— Не се плаши, Михаиле — посвоему разтълкува неговата нервност жената, — каквито и да са тия борчове, живи и здрави да сме, ще ги изплатим.

— Ще ги изплатим… — беззвучно повтори след нея той.

Никога и за нищо друго досега не бе й обяснявал толкова трескаво и с толкова много думи: откъде по-бързо да стигнела до улицата на учителя, как да намерела къщата му, без да разпитва никой минувач, какво да кажела, ако учителят я попитал защо е дошла…

Без да се поддава на неговото безпокойство, Малтица бавно се обличаше пред мътното огледалце. Нарочно не си сложи новото палто, не подхождаше такава скъпа дреха за жена, чийто мъж има неизплатен борч. Не си сложи и златните обеци. Малкия пакет, загърнат в чиста бяла кърпа, тя пъхна в пазвата си.

Михаил я изпрати до пътя. Преди да тръгне назад, той се спря, по бледото му недоспало лице трепна насилена усмивка. Коленичило под навеса, чирачето събираше съчки и с любопитство гледаше към тях.

Снегът искреше от сутрешното слънце. Малтица повдигна полите си и внимателно нагази в отъпканата пъртина. Няколко врабчета с цвъркот се разлетяха от прясна купчинка конски тор, почакаха я да отмине и се върнаха пак. Тя се засмя на лакомията им и изведнъж си помисли дали сега онова голямо колкото гюлов цвят човече в утробата й е усетило, че тя се смее, усеща ли вървежа й и студа, разбира ли то, че заедно с жената, дето ще е негова майка, е тръгнало да върши нещо важно за живота на трима им.

С такива мисли в ясната зимна сутрин Малтица се приближаваше към града.

 

 

Тя се върна по-рано, отколкото очакваше Михаил.

Както носеше таблата с наредените филджани, той мярна навъсеното й лице през джамлъка и спря, забравил накъде върви. Таблата подскочи в ръката му, каймакът на кафетата се разплиска.

— Ще те оставя за малко самичък — прошепна той на чирачето и забърза към ниската врата, през която направо от кафенето се влизаше в коридора на къщата.

Жената се събличаше права сред изстиналата стая. Не се обърна, макар че не можеше да не е чула стъпките му.

— Намери ли учителя? — задъхано попита той.

Тя кимна.

— А сметките предаде ли му?

— Да! — сухо каза жената и в същия миг рязко се извърна с цялото си тяло към него. В дъното на тъмните й очи светеха синкави пламъчета. — Защо ме лъжеш, Михаиле?

Мъжът мълчеше.

— Не бяха сметки това — извика тя. — Писмо беше, аз видях.

— Вярно си видяла — тихо каза Михаил.

Тъй неочаквано беше признанието му, че Малтица политна напред, сякаш с все сила бе натискала врата, която погрешно бе смятала за заключена.

— Вярно си видяла — повтори той. — И друго има, само че него довечера ще ти обясня.

С едно почти недовършено движение той прекара пръсти по меката извивка на бузата й и бързо излезе от стаята.

Три вечери подред тя напразно чака обещания разговор. Отидеха ли си последните посетители, Михаил нарочно се бавеше в кафенето, намираше си да върши там какво ли не, само и само да закъснее и да я завари заспала. Уморена от деня, жената наистина не издържаше, някъде след полунощ, ако все пак дочуеше в просъница леките му стъпки, тя вече нямаше сили да заговори, да пита и да прокъсва с думи жилавата стена на неговото мълчание.

Четвъртата вечер обаче Малтица устоя.

Мангалът отдавна беше изстинал, угасна и газеничето. Когато най-сетне Михаил безшумно се отпусна на коравия одър, тя намери ръката му под чергата и я стисна. Нищо не попита, лежеше неподвижно и чакаше. Дълго мълчаха така, уловени за ръце като пътници, чийто кораб пристига.

Вън, зад капаците на прозореца, свиреше вятър.

— Добре, ще ти кажа — ненадейно почна мъжът. — Дошло е време да го научиш… Оная заран, кога се уплаши ти, че имам борч, помниш ли, аз не отрекох. Права си, борч имам, жено. — Той се надигна на лакът, пръстите му се изтръгнаха от шепата й. — И хиляди люде го имат, ама малцина ще го платят, затуй, който плаща, ще трябва да плати по много.

И още й говори той. От време на време скачаше и тръгваше по скърцащия под, а очите му проблясваха в тъмното, после пак се връщаше в леглото и тогава жената усещаше студа, пропит в неговата риза. Тя разбираше думите му — и страшния им замайващ главата й смисъл, и истината в тях. Не разбираше обаче друго — защо беше необходимо да се променя нейният малък свят, който току-що се бе подредил; какво повече би могла да донесе в простата му съществуваща яснота оная далечна и несъществуваща свобода, за която не спираше да говори Михаил. Свобода. Досега тя неведнъж през живота си беше чувала тази дума, но винаги за едно и също. Напролет, ако Дунав придойдеше от стопените снегове и разкъсаше старата каменна дига, в Русчук се казваше, че водата излязла на свобода. Заедно с другите момичета от улицата и тя бе ходила на няколко пъти да гледа дивата пролетна свобода на реката.

Разпенените струи влачеха клони и измъкнати с корен върби, измамни островчета от сплетен камъш, кални топки трева и задушени от размътването риби. Но те си бяха нейни светове, водата сама ги беше създала и имаше право да ги убие и разруши. По-страшно беше, когато сред всичко това, загинало и мъртво, се мернеше нещо, сътворено от ръка на човек: врата с катинар или плет от къща, потънало до половина каченце, пълно бог знае с каква недоядена зимнина. После Малтица нощи наред сънуваше плуващите островърхи кошери, удавените телици, по чиито издути мокри кореми замислено дремеха сити гарвани. През една много дъждовна пролет тя видя по вълните на реката да се носи цял сламен покрив, а на билото му имаше щъркелово гнездо. Двете птици тревожно се виеха над плувналия си дом, сигурно вътре бяха яйцата им. Женската току се спускаше с прибрани криле към тях, сякаш искаше да ги стопли, ала в същото време покривът отминаваше надолу и дългите нозе на птицата безпомощно докосваха мътната вода. За нея си мислеше сега Малтица, докато слушаше гласа на мъжа си.

Това ли беше свободата? Така ли идваше тя — с разрушения и смърт, с отнесени гнезда и плувнали покриви, под които завинаги е угаснал отхлупеният човешки живот? Или може би свободата на реката беше там, отсреща, където ниският влашки бряг се превръщаше на безконечна синкава шир и нейната небесна далечност събуждаше в сърцето на момичето смътен копнеж за пътуване, за плясък на весла и вода, която се разпаря под острия нос на лодката.

— Чуваш ли ме? — попита Михаил.

— Чувам — отвърна тя, макар че още слушаше веслата.

— Голям огън се кладе, жено, и нашата къща може в него да изгори. Казвам ти, да го знаеш, куриери ще идват тук, опасни люде. И много писма ще трябва да се носят до даскала, и барут може да дойде ред да се носи, и пушки.

Плувнало беше вече гнездото, влачеше го мътната вода.

— Защо, Михаиле?

— Рекох ти защо.

— Лошо ли живеем, та друго да искаме?

Той отново се повдигна на лакът, очите му пак просветнаха в тъмното:

— Аз като съм бил роб и синът ми ли трябва да бъде?

За пръв път изричаше тая дума на глас. Синът ми. Всичко, за което бе говорил през цялата нощ, сякаш се събра само в нея — с такава сила и яснота, че Малтица потрепери. Останала без последното си убежище, тя зарови лице в разпуснатата си плитка и замълча.

— Още в Русчук ти се открих какъв съм — обади се след малко мъжът. — Едни бащи трупат имане заради синовете си, други трупат барут. Майката е съвсем различно нещо, майката може да стои и настрана. Аз тебе не искам да меся, на̀, честен кръст, онуй писмо не давах да го носиш ти. Церовски ме накара да те пратя. По-добре било до града да идела жена. Нямало турците да се усъмнят, пък и аз да не съм липсвал точно сега от кафенето. Опасна работа е то, да те залъгвам повече — не ща, пък и не бива. Като дойде ново писмо, само ако ти поискаш, тогава ще го отнесеш, откажеш ли, ще потърся друг човек. Хем няма да се сърдя, няма да река, че си плашлива.

Той докосна рамото й и го погали.

— Не ми отвръщай начаса, помисли си, ако решиш, може и да не приемеш.

Жената напрегнато мълчеше. Вън вятърът беше утихнал и се чуваше как в дъсчените капаци на прозорците бръска сух замръзнал сняг.

— И още нещо ще ти кажа, да не се чудиш, когато го направя. Чирачето трябва скоро да махна. Церовски тъй нареди. Погрешно било у дома да има чуждо око.

— Къде ще върви самичко дете? — неспокойно попита тя.

— Добро място съм му намерил, при един мой познат бакърджия.

 

 

Измина почти седмица от този техен разговор, но без да признава дори и пред себе си, Малтица ден след ден отлагаше часа на своето решение. Макар и по различен начин, както отказът, така и съгласието с еднаква сила я плашеха, понякога и се струваше, че ако не е нероденото детенце под сърцето й, съвсем лесно и просто би могла да каже „приемам“, а друг път тъкмо мисълта за него я връщаше от последната крачка до отказа. Но тъй или инак повече не биваше да мълчи. Снощи Церовски пак бе дошъл, бе преспал горе в току-що опразнената стая на чирачето и пак бе заминал в тъмни зори.

Сутринта, когато влезе в кафенето, тя все още не знаеше какво ще отговори.

Михаил трошеше кюмюр за първия оджак. Жената прихлопна вратичката и тихо се приближи.

Новото писмо сега беше тук, без да пита за това, тя го усещаше, беше в пазвата на мъжа й или във вътрешния джоб на сетрето му. Късите неестествени махове, с които Михаил вдигаше теслата, го издаваха. Той не забелязваше присъствието й. Жената спря на крачка от него и загледа русия му тил. Нощес, сама в тъмнината на стаята, тя напразно се бе опитвала спокойно и разумно да обмисли думите, които сега би трябвало да изрече. Не успя. Имаше мигове, когато дори осъждаше тоя човек за безразсъдството и наивността му, а после с внезапно овладяла я горест го оправдаваше за всичко.

Михаил се наведе. В гладката немъжка извивка на ухото му се очерта нещо толкова детско, че гърлото на жената се сви. Беше непозната нежност, родена от същите сокове, от които зрееше и малкият плод в утробата й.

— Михаиле… — задавено каза тя.

Мъжът се обърна. Сивите му очи бяха потъмнели, рядката набола брадица правеше лицето му още по-дългообразно и тъжно. Изгледа я за секунда и пак се наведе над купчината кюмюр.

— Аз размислих — тихо каза тя. — Приемам.

Този път той не се извърна, само ударите на теслата станаха някак по остри и по-силни, отколкото трябва.

— Приемам… — след дълга пауза повтори жената.

Кюмюрът хрущеше все по-заглъхващо, а Михаил продължаваше да блъска със стиснати устни. Когато най-после остави теслата, върху плочата до оджака вместо равно натрошени буци лежеше черна смляна пепел.

Малтица въздъхна и бавно тръгна към вратата за стаите. Спря я звън на стъкло. С ръка върху гърдите си тя крадешком погледна назад. Михаил си наливаше ракия. Джамената чаша неравно подскачаше в прашните му пръсти, чу се как почукна и о зъбите му. Изпи я наведнъж, като ония каруцари, дето сутрин на излизане от града отбиваха конете си и дотичваха в кафенето да се сгреят с няколко глътки преди далечния си, пълен със студове и изненади път. Досега не беше виждала Михаил да пие. Мъжът улови погледа й и помръдна рамена. Без да му каже дума или упрек, тя притвори вратата зад себе си.

Новото писмо Малтица отнесе същия ден, в първите часове на следобеда. Михаил нарочно избра такова време, когато в кафенето нямаше много посетители, а улиците на града и без друго се изпълваха с тръгнали на пазар жени. Нареди й да вземе кошница, да купи нещо от чаршията, каквото и да е, преди да поеме към къщата на учителя. Накара я да си сложи златните обеци и червената шамска забрадка, да облече и новото палто с черната лисича яка, а писмото да скрие в подплатата му. Побледняла и с трескаво горящи очи, Малтица правеше всичко. Тая толкова проточила се подготовка я измъчи, наля в сърцето й нови страхове и още веднъж — и то в последния час преди тръгването — й показа колко опасна и сложна бе работата, с която се заемаше. Отнасянето на първото писмо не беше нищо. Може би и по-нататък нямаше така да се бои, но днес току-що роденият й страх беше без очертания и лице, приличаше на непознато ръмжене в тъмнина, сред която се приближават зелени дебнещи зеници, и сред която глухо и сякаш от много далече долитаха съветите на Михаил.

— Тръгвам — с пресъхнали устни каза тя и се прекръсти. Отляво на гърдите й, през дебелото сукно, събраните й пръсти за секунда доловиха коравия ъгъл на писмото.

Отсреща Киранката изтупваше черги на ниския пармаклък. Сукненото палто веднага привлече погледа й. Въпреки че оцени хубостта му, старицата го отрече по кройка, както отричаше всяка чужда нова дреха. Не одобри и шамската забрадка заради яркия й цвят. Едва като завърши поголовното си отрицание и се успокои, тя с почуда откри как бавно и с усилие пристъпяше по снега младата жена на кафеджията. „Сигур е болна — помисли тя. — Една булка, дето не роди година подир сватбата си, не ще да е в ред.“ Така реши файтонджийската майка и с удвоена сила затупа парцалените черги. Щото и никогаж да не е имала тя сукнен кожух, но затова пък си има син. И да пие той, ала го има, а други и такъв не могат да си родят. „Ама нека и тя да си роди бе, боже, к’во ти е сторила, че я наказваш?“ — внезапно се смили Киранката и, развълнувана от собственото си великодушие, за малко не се просълзи.

Малтица вървеше по снежния път и се мъчеше да не мисли за нищо.

Застигна я шейна. Тя не бе дочула приближаващия се звън, чак в последния миг се дръпна настрани и потният конски хълбок прелетя на педя от рамото й, заливайки я с къса жива топлина.

Стражницата в началото на града вече се виждаше. Досега тя стотици пъти бе минавала покрай нея, без нито веднъж да се замисли, че там живеят заптии, че на огъня, чийто дим се цедеше през каменния комин, вътре се греят мъже с пушки и че затова гори огънят, за да им е топло на тях и да могат те добре да вършат своята служба. Каква беше тяхната служба? — попита се изтръпналата жена и неволно скъси крачките си. Беше ги виждала да спират селски каруци и понякога да проверяват тескеретата на пътниците. Не беше възможно сега и нея да спрат. Често беше минавала, нищо чудно и да я помнеха, а и защо ще трябва да се проверява жена, тръгнала на пазар? Въпросите бяха безброй, носеха й ту нова тревога, ту несигурно успокоение и, без сама да осъзнава, колкото повече доближаваше тухлената сграда на стражницата, Малтица избираше да си отговаря само на ония от тях, чиито отговори я утешаваха.

На осветения от зимното слънце пруст един нисък пълен заптия точеше бръснач. Каишът бе окачен прекалено високо, турчинът се надигаше на пръсти и при всеки замах бялата риза се опъваше до пръсване върху месестия му гръб. Личеше си, че е излязъл набързо, разпуснатите върви на крачолите се бяха проточили след нозете му на зигзаг върху нечистия под, сякаш — така се стори на Малтица — човекът беше настъпил две черни змийчета с петите на шарените си вълнени чорапи. Каишът плющеше, отсечените му удари цепеха въздуха и жената почувствува болка в ушите си.

— Какво си ме зяпнала, мари? — с досада се озъби турчинът. — Що не си вървиш?

Без да усети кога, тя наистина беше спряла. Усмихна се безсмислено и бавно отмина нататък.

Михаил бе избрал подходящ час за отиването й в града. Из чаршийските улици сновяха жени, подтичваха поруменели от студа слугинчета. По ъглите пресипнало викаха продавачи на горещ салеп и отвореха ли гюмчето, за да отсипят на някой купувач — чашата, както и ръката на самия салепчия се обвиваха в облак сладка розова пара. Малко преди кожухарницата на братя Хроневи стар турчин с чиста бяла гъжва продаваше фъстъци. Седеше на ниско столче, почти изчезнало под диплите на шалварите му, и държеше тавата върху коленете си. Не бъбреше и не подканяше мющериите с викове, по достолепното му лице бе изписано свенливото неудобство на човек, който дълго е живял по-иначе и по-добре и чак в края на дните си е бил принуден да стане продавач на фъстъци.

— Пресни ли са? — попита Малтица.

Имаше нужда да говори, да изрича обикновени, прости думи и да слуша човешки глас, отправен към нея. Погълната от леките си грижи за зехтин, стафиди и хляб, женската навалица я отхвърляше от себе си, отместваше я от своя път заедно с онова кораво писмо до гърдите й. Само старецът беше по-различен от всички, чужд и някак самотен сред чаршийския шум.

— Пресни ли са фъстъците, ефенди? — вече на турски тихичко повтори тя.

Това неочаквано обръщение съживи угасналите безцветни очи под ръба на гъжвата. Старецът я погледна внимателно, като че искаше да се увери дали тук няма подигравка, и после кимна с едно отдавнашно, останало от други времена достойнство.

— На ден пека толкова, колкото мога да продам. Ако застои, фъстъкът губи.

Фъстъците действително бяха пресни. Когато продължи надолу, Малтица пъхна ръка в джоба си — грапавите от сол зърна още попукваха. Време беше вече да направи покупката, за която бе споменал Михаил, и да тръгва към къщата на учителя.

Влезе в първия дюкян, където свърнаха вървящите отпреде й жени. Така щеше да е най-лесно, точно сега не би могла сама да избира и да търси, да решава какво да купи и откъде.

Дюкянчето се оказа праматарница. По-старата от двете жени порови из кутиите и отброи шепа седефени копчета, младата взе четири аршина дантела за фуста. Беше хубава дантела, широка около педя, сигурно виенска изработка. С нея можеше да се украси и шапката на дете — помисли Малтица.

— За теб какво, госпожа? — стресна я гласът на търговеца.

Двете купувачки си бяха отишли.

— Три аршина от същата дантела — каза тя. При всички случаи щеше да е достатъчно, можеше да остане дори и за една възглавничка.

На излизане праматаринът изтича да отвори вратата пред нея. Държеше дюкянчето отскоро и досега тук не бе влизала купувачка с лисича яка.

Вън краткото спокойствие, което я бе обхванало в праматарницата, се стопи, страхът я връхлетя отново, още по-остър, както по-остър се струва студът на човек, прекарал няколко минути в топла стая. Страхуваше се, че вече няма да намери пътя за къщата на учителя, че колкото и да се лута, никога няма да си спомни по кои улици се отиваше към нея.

Когато най-после се изкачи по витото стълбище и потропа на познатата врата, имаше чувството, че е бродила с часове и че ако учителят случайно не си бъдеше у дома, ще седне до прага на къщата му и ще чака.

Отвътре все още не се чуваха стъпки. Малтица чакаше, притиснала замръзналата си брадичка в кожената яка. Нямаше сили дори да почука пак, камо ли отново да пресече града със страшното писмо до гърдите си.

Вратата изскърца и предпазливо се открехна. Учителят беше със същото безръкаво кожухче, облечено върху черно френк-палто.

Тя се втурна навътре, почти затича. През толкова напрежение и страхове се бе стремила към тази студена, пропита с мирис на книги стая, че не можа да овладее крачките си. Учителят със сдържано любопитство я гледаше над телените очила.

— Нося писмо — задъхано каза жената.

Старецът пое дебелия плик по-спокойно, отколкото очакваше тя, и излезе навън. Забави се дълго, а когато се върна, заговори, без да гледа към нея.

— Добро писмо и дойде навреме. Тъй речи на Михаил.

Това беше всичко, което й каза. То беше и похвала, и благодарност, но измъчената жена не можа да го разбере. Точно сега тя се нуждаеше от други думи — по-простички и по-ясни, така че благодарността да попиеше в сърцето й веднага.

— Видя ли те някой, като влизаше у дома? — попита учителят.

Нищо не беше видяла.

— Трябва да се оглеждаш! — строго добави той. — Ще се спираш само ако по улицата няма човек. И тропай четири пъти подред, за да знам, че си ти. Пък вземи, че го махни и този шал. Червеният цвят се помни.

В съседната стая някой закашля сподавено и глухо, сигурно натискаше устата си с длан. Учителят неспокойно запристъпва от крак на крак.

— Отивам си — каза Малтица.

Чистият въздух на улицата я замая. Едва подир стотина крачки главата й постепенно се избистри и жената забърза. Всичко в облекченото й тяло си отдъхваше, само в дълбочината на утробата й едно хладно възелче продължаваше да се затяга и да трепти, сякаш малкият плод посвоему и със закъснение преживяваше напрежението й от изминалите часове.

Това беше единственото, за което тя не разказа на Михаил.

Сутринта леката болка беше затихнала и Малтица я забрави. Премете пода с мокра метла, обърса масите и приготви казанчето до разпаления оджак. Тъй водата за кафетата щеше да е топла — преди обед обикновено се отбиваха пътници, а те не обичаха да чакат.

Зимата с нищо не промени установения живот на кафенето. Макар студът да отклони неколцина от посетителите му към по-близки кафенета в града, повечето от редовните мющерии не се отказаха от навика си и продължиха да идват дотук. Имаше даже такива, дето и през най-снежните вечери нито веднъж не оставиха мястото си на миндерлъка празно. Тяхната настойчивост обаче можеше да се обясни и с други, скрити причини — по-важни от едно кафе или от един приятелски мухабет пред анасонова мастика.

Военният хекимин Реджеп ага например идваше заради разходката. Отдавна, още през зелената си любознателна младост, когато учеше медицина в Истанбул и приятелите му го наричаха Реджи, бе прочел в една лошо преведена френска книга, че човешкото здраве най-вече се лекувало с чистия въздух и движенията. Мисълта му хареса и независимо че тогава я запомни и после често я препоръчваше на пациентите си, той години наред не успя да я приложи към себе си. Живя нередовно, с много тютюн и среднощни гуляи, на които по правило се напиваше, без в главата му да угасне тревогата, че по този начин се съсипва и организмът му грозно и нахалост се руши. Беше тягостно просветление, което не променяше нищо, а само го лишаваше и от лъжовната веселост на пиянството.

Сега, в залеза на своя мрачен самотен живот, когато всичко друго вече бе изгубило смисъл, Реджеп ага със закъсняла и абсолютно безполезна старателност най-сетне се бе заел да изпълни съвета от френската книга.

И още един човек горе-долу по същите здравословни съображения всеки подиробед идваше до Европейското кафене. Само че старият Халил Барутчи правеше разходката не за себе си, а за кучето си. То беше един огромен пес от нечиста порода, както, види се, нечисто бяха живели и десетките поколения кучки, участвували в образуването на кръвта му. Имаше тяло на вълкодав и сплеснатата змийска глава на хрътка, нервните крака на гонче и веселия общителен нрав на чаршийски палаш. Тази последна негова черта всяваше ужас в махалата, където живееше Халил Барутчи. Стига да се видеше на свобода, пощръкляло от натрупана нежност, кучето стремглаво връхлиташе към първия срещнат минувач, втурваше се между седналите на приказки жени или като хала събаряше играещите на улицата деца. Желанието му беше само едно — да се погали и да потърка о нещо човешко влажния си топчест нос, ала хората всякой път погрешно тълкуваха намеренията му, пък и невероятно беше да се чака приятелство от такава огромна космата напаст. Следваха ритници, викове или писък, в зависимост от самообладанието и възрастта на избраника.

За да си спести неприятности и разправии, старият Халил през деня държеше кучето на синджир, а следобеда, като заключеше малкото си дюкянче за барут и други авджийски потреби, повеждаше своя дружелюбен пес към далечното Европейско кафене.

Поръчваше си най-напред кафе, после два пъти подред — по едно юзче мастика, а между двете юзчета купуваше петдесетина грама пастърма за кучето. До това време то се наиграваше на воля около кладенеца и из двора и след пастърмата кротко се свиваше до стопанина си. Можеше с часове да дреме там, доволно че слуша гласове и че е заградено от човешки нозе.

Неведнъж бяха подкачали Барутчията за кучето му, бяха го съветвали да се отърве от него и да си вземе породиста хрътка, каквато подобава.

— Не искам. То е спасило живота ми — един-единствен път отговори старецът и никога не даде повече обяснения.

Друг редовен посетител, който и през най-лютия мраз идваше в кафенето, бе Чаушина. Малцина знаеха истинското му име, но това не пречеше всички да го познават. Сухата му бързохода фигурка, облечена с избеляла униформа, по някакви съкратени пътища сновеше из целия град, можеше да се мерне по горния край на чаршията и след десетина минути най-неочаквано да се появи на говеждия пазар — място далечно и откъснато, до което нормален пешеходец обикновено би стигнал за час. Тая бързина повече, отколкото непохватният му ум, помагаше Чаушина да върши стражарската си работа безпогрешно и ловко, да улавя крадците на самото местопрестъпление или да спипва промушилите се без бач в града селяни точно в разгара на най-оживения пазарлък, когато уликите бяха толкова явни, че нямаше място за увъртания и спор. От неговата старателност обаче конакът не печелеше нищо, печелеше най-вече самият той. Никога не вземаше парите на ръка. Първо отвеждаше объркания злосторник в някой тъмен ъгъл или глух буренясал двор и докато му крещеше и се заканваше, че пранги ще дрънчат, незабелязано се извърташе тъй, че увисналият джоб на куртката му недвусмислено да подскаже какво би трябвало да се прави за спасението. Своя дервишки танц Чаушина играеше дотогава, докато усетеше, че джобът му е натежал. После следваха два-три кротки мъдри съвета: защо, чоджум, подядаш ти държавата, дето толкоз се грижи за вас? Тоя път, дето си го избрал, не води на добро. И наказателната мисия приключваше. Виновникът можеше отново да нагази в греховния си живот, а Чаушина изчезваше към друго място, където може би се вършеше ново престъпление и незабавно трябваше да се намеси властта.

Такива удари не се случваха всеки ден. Имаше седмици — особено през късната есен и зимата, когато стражарят напусто обикаляше край ловните си гюмета и не откриваше нищо. Тогава започваше другият му лов, без същата сладост естествено, но не по-малко успешен и даже по-сигурен. Като прегладнял герак Чаушина стесняваше кръговете си над чаршията. Избираше да влиза в дюкяните точно по времето, когато биваха най-пълни с мющерии, кротваше се в някое кьоше и изчакваше навалицата да се разотиде. Никога не успя да измисли друга заплаха, от години наред караше все с една и съща: че на̀, дочул чиновниците в конака да приказват — новите данъци щели според алъш-вериша да се определят, и той, като око на властта, е принуден сега да наблюдава. Подир това прозрачно предисловие следваше искането на заема и тъй безсрамно очебийна беше връзката между двете, че дюкянджиите направо кипяха от обида и яд. Даваха му половината от сумата, която е поискал, с ясната мисъл, че и тези пари отиват при другите, дето Чаушина им дължеше от предишните зими. Но мълчаха, даже с крива усмивка му поръчваха и кафе.

Само веднъж, преди десетина години, един млад дюкянджия-сарач се бе опитал да избегне зимния напад на Чаушина и късно напролет, когато вече никъде не се палеше мангал, една нощ дюкянът му изгоря, пламнал от четирите ъгъла едновременно. Стана на пепел, преди още човекът да дотича, запъхтян и гологлав, с ключа в ръка. Затова не се обаждаха мъжете от чаршията и не смееха да отпратят Чаушина с празен джоб.

Тъкмо поради тия заеми той отбягваше да влиза в кафенетата из града. Един кой знае как незакърнял свян му подсказваше, че ако другото е работа и в работата бива всякак, то поне в часовете на почивката си човек не трябва да се меша сред хора, към които е заборчал, и не е редно да пръска той пред тях пари за мезета и мастика, щом вчера или онзи ден им е рекъл, че иска тези пари за хляб на децата си. И от лятото, в което Михаил отвори кафенето си в далечната крайградска махала, Чаушина стана най-редовният му посетител. Идваше сам, а често водеше със себе си и по някое голобрадо новоназначено заптие. То го слушаше със зяпнала уста, попиваше думите му за законност и власт и драговолно плащаше сметката му.

Всеки следобед в кафенето идваше и Нуреддин ага. Пристигаше в различни часове, според това кога е свършило заседанието на градския съд. Сядаше далеч от всички, в най-тихия ъгъл, където двата крайстенни миндерлъка се пресичаха. То си беше негово място, дори да закъснееше, никой не смееше да седне там, а ако някой незапознат с порядъка посетител се наканеше да се разположи в ъгъла, все се намираше кой да му подвикне и да го възпре.

Скръстил под себе си обутите си винаги с чисти чорапи нозе, Нуреддин ага най-напред жадно изпиваше две-три кафета, без да разговаря с никого, мрачно вперил в една и съща точка своите тесни татарски очи. От време на време изхабената му броеница припряно зачаткваше, после заглъхваше, за да се обади след малко отново. Нуреддин ага премисляше току-що отминалия си съдийски ден. Случеше ли се броеницата весело да потропва в пръстите му, то значеше, че днешните дела са били лесни и прости — за дребно кокошкарство и чаршийски крамоли. Но имаше и вечери, когато гроздовете от нервно преметнати зърна означаваха нечия гибел, присъда, от която бесилката в каменния двор на зандана скоро щеше да натежи. Хората наоколо не можеха да знаят това, разбира се, тайнствената умора на съдията инстинктивно ги държеше надалеч и той, колкото иска, можеше да седи в своя ъгъл, необезпокояван от никого и втренчен, сякаш неправдите и греховете, които бе съдил, все още течаха пред полузатворените му косо изтеглени очи.

Този покой търсеше Нуреддин ага и тъкмо заради него идваше в далечното кафене. Иначе, където и другаде да се спреше в града, непременно щеше да го открие просител: някоя старица, подута от ревове за непрокопсания си син, някой селянин, бастисан от хаирсъзи, който с недодялания си тромав език щеше да пелтечи за правда.

Чак като изпиеше кафетата, без да усеща вкуса им, като си поръчаше първата чаша ракия и успокоеше угризенията на съвестта си, че правосъдието не е аллахова везна, щом и греховете, и законите срещу тях са дело на човеците, Нуреддин ага махваше с ръка и подемаше тих разговор със стария хекимин или с някой от конашките чиновници, седнали наблизо върху удобния миндер.

В отделения със стъпало и пармаклък ъгъл разговорите винаги се водеха благовъзпитано и кротко, тук се разполагаха най-отбраните редовни посетители на кафенето, идваха още и неколцина забити от близката казарма, но дори и те снижаваха гръмките си кавалерийски гласове, щом подгънеха уморени нозе и филджаните задимяваха пред коленете им.

Гостите в ъгъла Михаил обслужваше самичък. Чирачето, докато беше тук, работеше около масите долу — за хора от рода на Чаушина, Халил Барутчи и другите втора ръка посетители беше все едно кой ще поднася поръчките им, но за малкото отбрано общество в ъгъла с миндерлъците всяка подробност, която означаваше почит, не беше без значение. Тия тънкости, както и подчертаната макар и с едно стъпало разлика във височината на пода, кафеджията също бе усвоил от гостилницата на оня маджарин в Белград. Пак от него бе научил и друго: за да процъфти и се наложи едно място, където хората идват да харчат парите си, нужно е там да се привлече за посетител и някой известен мъж, чието име вече само по себе си да стане нещо като втора фирма на гостилницата или кафенето. „Защото — твърдеше маджаринът, усуквайки на фитилчета хусарските си мустаци — за обикновения човек е много важно да знае, че като яде и пие, на метър-два от него също тъй яде и пие прочут генерал, пашов син или граф, каквито графове има в Будапеща например.“

Такъв посетител в Европейското кафене може би щеше да стане Хамид ага.

Турчинът бе пристигнал в града отскоро, знаеше се, че е пратен за специален съветник на мютесарифина — но съветник за какво и защо — колкото и да се стараеше, градското любопитство не успя да установи. И както става в подобни случаи, мълвата допълни липсващата истина с тайнственост и свои обяснения, които, ако стигнеха до ушите му, Хамид ага изслушваше с лека, нищо неизразяваща усмивка.

Говореше се, че е султански пратеник, който под прикритието на съветник ще обследва безбройните грехове на конака и на самия окръжен управител; че е пристигнал да разнищи данъчната архива, затлачена от недобори, подкупи и липси; че е завършил в Немско инженер, нарочно проводен да разбере какво е станало с парите, отпуснати преди осем години за прокарването на новия водопровод и пропаднали неизвестно къде. Такива все благородни и отдавна необходими мисии стоварваше градската мълва върху широкия изправен гръб на пришелеца и с надежда чакаше резултата от присъствието му.

Истината обаче беше друга — единствен и пръв от всички до нея се добра Михаил. Не можеше да е инак, не можеше бурята, дето потайно набираше сили по цялата българска земя, да останеше неусетена от властта. Колкото стара и умираща да беше тя, никога от само себе си не би секнала жаждата й да съществува. Тъкмо затова над пороците и над разрухата си тя пазеше решителни трезви мъже, които в труден час да я спасят. И навярно сега навред из българските градове се беше появил по някой мълчалив пришелец-съветник, чиито внимателни зорки очи не пропускаха нищо.

В началото, когато направи откритието си, Михаил се уплаши, после думите на Церовски го успокоиха: нямаше по-сигурна защита от това в една къща, където щяха да идват комитетски пратеници и куриери, да идва да пие кафето си и човек като Хамид ага.

 

 

Тоя следобед Хамид ага отново дойде пръв.

Михаил го видя през джамлъка: турчинът яздеше твърдо изправен, с неподвижни рамене, и когато конят му се изравни със салкъмите, без каквото и да е опъване на юздата, навярно само с натиска на колената си, той го възви по пъртината към кафенето. От седлото скочи пъргаво, както винаги, с един-единствен замах на крака, при което черните му високи ботуши матово блеснаха под разтворения шинел. По това, как старателно загърна гърба на коня си с дебелия чул, беше ясно, че и тази вечер турчинът се готвеше да стои до късно. Михаил се намръщи — независимо от думите на Церовски, тия дълги и напоследък все по-чести посещения не му харесваха. На няколко пъти беше улавял как в моменти, когато мисли, че не го наблюдава никой, съветникът на мютесарифина втренчено и тежко задържа погледа си върху лицето на Малтица. В тревожната и без друго душа на кафеджията тези погледи всяваха нов смут, който, именно защото не можеше да бъде споделен с никого, растеше от само себе си и несъзнателно търсеше потвърждения дори и в най-незначителната дреболия от поведението на турчина. Така стана и днес.

Хамид ага поздрави от прага и с едри крачки се отправи към миндерлъка. Коприненият пискюл на прясно начукания му фес се полюшваше, от широките рамене до тънкия му кръст по синьото сукно на дрехата му плуваха бързи меки гънки. Михаил с насилена усмивка вървеше след него — да го проводи до мястото му и да вземе поръчката. Беше само на стъпка зад турчина и затова така ясно видя всичко: щом Хамид ага доближи оджака, до който стоеше Малтица, пискюлът изведнъж замря върху острия ръб на феса му, а гънките по гърба му се изопнаха, сякаш турчинът дълбоко и сладостно бе въздъхнал. Тая въздишка, разбира се, кафеджията не чу, но я усети, усети и това как по-нататък, докато стигнаха миндерлъка, мъжът пред него вече не бързаше, като човек, отминал своята цел.

Съветникът седна на любимото си място и нервно забарабани с пръсти върху силното си квадратно коляно. Синкавата вена по средата на челото му пулсираше, мургавите му бузи, побледнели от студа, бавно поруменяваха от топлия въздух в кафенето.

— Какво ще обичаш, ефендим? — попита Михаил.

Хамид ага с почуда вдигна очи, като че едва сега забеляза изправения срещу му кафеджия.

— Същото!

Тази дума турчинът винаги казваше по еднакъв начин — отсечено и тихо, с левия ъгъл на плътните си устни, оградени от тънката черна подковка на мустаците.

Същото. Звучеше не като поръчка, а повече като заповед или пълен с досада упрек, защото отдавна този навъсен кафеджия би трябвало да познава привичките му и да ги помни, а не всяка вечер да стърчи пред него и да пита, вместо направо да донесе джезвето с двойното, но приготвено с водата за един филджан кафе и чашата с неизстудена мастика. Такава беше ежедневната му поръчка и гяуринът най-сетне трябваше да я запомни. Това искаше да наложи Хамид ага, ала кафеджията или не разбра, или нямаше усет как се ласкае самолюбието на мющерия.

Но и в двата си отговора съветникът грешеше. Да спира до него като пред най-обикновен посетител, чиито навици не знае, нито пък е длъжен да запомни — беше малкото и мълчаливо отмъщение на Михаил.

— Ти не знаеш ли какво пия аз? — със свити устни каза Хамид ага, без да откъсва поглед от сивите очи на кафеджията.

— Зная, ефендим — призна Михаил.

— Тогава защо всяка вечер ме питаш?

— Редът в европейските кафенета е такъв — след късо мълчание отвърна Михаил.

Съветникът го изгледа, навел глава към дясното си рамо, после каза:

— Аз не обичам европейския ред. Тука е Турция.

„С Хамид ага внимавай!“ — беше повтарял Церовски.

— Добре, ефендим — побърза да се съгласи кафеджията, — то, което си е право, европейските наредби не ги обичам много-много и аз, ама животът върви натам.

— Аз съм в Турция и искам да живея по турски — сухо рече съветникът и още по-грубо добави: — Бягай!

От последната господарска дума нямаше нужда, но той я каза нарочно: дебнеше да види какво ще предизвика тя по лицето на гяурина.

Михаил овладя израза си навреме, направи лек поклон и се отдалечи.

Когато спря до оджака, стиснатите възли на скулите му бяха побелели.

— Какво ти е? — тревожно зашепна Малтица.

Без да отговори, той я отстрани с ръка и грабна от рафта първото попаднало му джезве. Двойно кафе с вода за един филджан. Докато разбъркваше гъстата течност, пръстите му, изстинали от обида, на два пъти изтърваха лъжичката.

— Какво си приказвахте? — отново се обади жената.

— Нищо.

— Приказвахте, аз ви гледах.

— Най-хубаво да беше гледала работата си — с остър шепот рече Михаил.

Грапавият каймак се показа над бакърения ръб на джезвето, в средата му се изду готова да се разтвори пукнатина. Из чистия, все още ненапоен с тютюнев дим въздух се разнесе миризма на кафе. В последната секунда, преди пукнатината да разцъфне докрай, Михаил дръпна джезвето от жаравата и се изправи. Сега предстоеше най-трудното: да се усмихне и още веднъж да се поклони, когато оставя подноса до квадратното сукнено коляно на съветника. Дордето подреждаше масичката пред него, вън изтрополяха звънци на шейна. Михаил отстъпи заднешком към стъпалото и с края на същия поклон, предназначен за съветника, посрещна току-що влезлия Нуреддин ага и двамата чиновници от конака.

Както всеки следобед, съдията се отдели в своя далечен ъгъл, изсърба кафето си и дълго мълча, потропвайки разсеяно с броеницата. Навярно денят му беше преминал спокойно — зърната се сипеха леко и без чаткане, понякога дори затихваха съвсем и старият съдия сякаш заспиваше, притворил татарските си очи.

Забитите от близката казарма пак дойдоха накуп, ала през открехнатата врата влязоха един подир друг, изчаквайки се в строг ред, какъвто налагаха чиновете им. Така се отправиха и към оградения миндерлък, а при всяка крачка от дрехите им се пръскаше дъх на замръзнал кър и на конски хамути с пиринчени токи.

Малко подир тях в кафенето безшумно и крадешком се мушна Чаушина. Не водеше никого, тази вечер щеше да плаща сметката си самичък, обстоятелство, което отсега разваляше настроението му и го караше неспокойно да се върти около кръглата масичка.

Дойде и хекиминът Реджеп ага, посипан със скреж и поруменял от целебната си разходка. Поръча си кафе и търпеливо зачака съдията да се пробуди.

Джезветата върху жарта ставаха все повече и повече, въздухът натежаваше от тютюневи облаци и приглушени мъжки гласове. Малтица обичаше този час, когато топлият зимен живот на кафенето започваше с пълна сила. Всеки подиробед — винаги еднакъв и безметежен — той се подреждаше пред очите й с такава повтаряща се сигурност и здравина, сякаш нямаше да съществува само броени часове, а тия мъже завинаги щяха да останат тук, откъснати от света, от грижите и домовете си, които ги очакваха в града.

Вън, зад изведнъж притъмнелия джамлък, се разнесе лай. Идваше Халил Барутчи с кучето си.

— Какво става с моето кафе? — раздразнено се обади хекиминът иззад кования пармаклък.

Михаил се обърна — масичката пред доктора наистина беше празна. Тази вечер, след разговора с Хамид ага, той работеше невнимателно, закъсня да запали лампите и се наложи един от забитите да му подвикне, на няколко пъти обърка поръчките, а ето — за отдавна направената поръчка на хекимина дори беше забравил.

— Чирак ти трябва на тебе, не може то без чирак — намусено отбеляза старецът, поемайки горещия филджан. — Що го прогони онуй добро момче, аз тъй и не разбрах.

— Друго ще наема, Реджеп ефенди — усмихна се извинително Михаил.

Често му задаваха този въпрос и той все отговаряше по един и същи начин:

— Друго ще доведа, хем да отбира от сметки, хем и по-голямо да е, щото онова диване не знаеше пред образовани хора как трябва да се държи.

Хекиминът кимна. Обяснението го ласкаеше. Михаил ненапразно бе обмислил своя отговор и старателно бе подбрал думите си.

Разсънилият се съдия слушаше разговора им, после поръча първата си чаша ракия и направи знак на Реджеп ага да се приближи. Така, почти допрели фесовете си, те щяха да шепнат дълго, часове наред. Иззад високия тезгях Малтица не чуваше ясно гласовете им, само някоя откъслечна, случайно доловена турска дума й подсказваше, че двамата старци си разправят за жени, по-точно — спомени за жени.

Вляво от тях, седнали кръстом на широкия миндер, забитите най-често приказваха ту за коне, ту за някакъв свиреп миралай, дошъл отскоро и подлудил цялата казарма с новите си наредби и правила. Каквото било, било. Стига са яли даром султанския хляб. Оттук нататък без талим^[2] ден да не минава. И да се научи тоя разпасан аскер да стреля по нишан, щото хавата го налага. Понякога и забитите говореха за жени, но далече по-рядко от хекимина и Нуреддин ага. Тогава под тънките млади мустаци устните им мазно лъщяха, като че ли току-що бяха яли овнешко и все още държаха късовете в ръцете си. Учила турски по слух, първо в къщата на кираджията Рифат Сейда, а после — от русчушките ханъми и бъбривите слугинчета, дето носеха печиво във фурната, Малтица знаеше хиляди думи — от нечистата пяна до мраморното дъно на турския език, и сега разбираше всичко, а не разбереше ли докрай някоя хлъзгава, по-тихо изречена дума, хихикането на мъжете й дообясняваше нейния смисъл.

Тая вечер, за разлика от друг път, най-бъбрив от всички в кафенето беше Халил Барутчи. Тъй като в по-ниското отделение още нямаше други посетители освен Чаушина, а през границата на стъпалото старецът не се решаваше да прескочи, той повика стражарина, поръча му юзче мастика, поръча и за себе си, а после, колкото по-често Михаил носеше нови шишенца на масата им, толкова по-високо говореше Барутчията. Дочу го даже и Малтица. Старият турчин черпеше за някаква успешна сделка, извършена днес, шляпаше със сухата си длан по плочата и не се уморяваше да повтаря как, точно когато затварял, довтасали двама селяни и купили наведнъж цял чувал барут.

— Такова нещо не е бивало, откак съм дюкянджия! — с радостна възбуда рошеше бялата си брада той. — Цял чувал наведнъж, кога ни е време за толкоз авджилък, ни е време за нищо. Хайде, пий, аркадаш!

Чаушина пиеше, цъкаше учудено, за да достави удоволствие на благодетеля си, и пак облягаше удобно лакти върху масичката, готов отново и отново да слуша разказа на немлъкващия Барутчия.

Слушаше го и Михаил. Всеки път, щом старецът подновеше приказката си, той гледаше да е някъде наблизо, да не пропусне нито една от тия думи, чиито неясен за другите смисъл го караше да обърква крачките си, да се задъхва и да разплисква филджаните върху кръглия поднос.

Започваше ли се вече? Наистина ли наближаваше онзи час, за който говореше Церовски, големият час, когато барутът щеше да се търси повече от хляба!

И още един човек в кафенето не по-малко внимателно слушаше стареца. От височината на миндерлъка, застинал неподвижно с филджана пред плътно стиснатите си устни, Хамид ага втренчено гледаше насам.

Вън пролая куче.

— Аз забравих хайванчето си, бре! — сепна се Барутчията. — Я иди го въведи!

Обикновено той отваряше на кучето си сам, но сега мастиката бе събудила в гласа му господарска твърдост — смешна и още по-дразнеща, защото беше пиянска и случайна. Въпреки това Михаил трябваше да й се подчини, и то минута, след като душата му току-що беше ликувала. Той стисна зъби и бавно тръгна към вратата. Песът влетя като снежна вихрушка, късата козина по змийската му глава блещукаше от скреж.

— Сто драма пастърма му донеси! — все със същия господарски глас заповяда турчинът.

За тия кучешки пирове Михаил държеше под тезгяха един ръждясал очукан сахан. Както друга вечер, той отмери пастърмата и я донесе в него.

— Я чакай! — навъсено го спря старецът. — Моето куче от такава мръсна вехтория не яде. Ти калайдисан сахан нямаш ли бре, гяурино?

Михаил сви рамена и пресилено се усмихна. Опита се да превърне пиянската прищявка в шега, ала Барутчията тропна с крак и несигурно се изправи, поощрен от бабаитските погледи на Чаушина.

Малтица остави филджаните, които миеше, надигна се на пръсти зад тезгяха и притихна. Това, дето ставаше край масичката до стъпалото, вече не беше от познатия живот на кафенето.

— Калайдисан сахан нямаш ли? — заядливо повтори турчинът, забол палци в гънките на вълнения си пояс.

Михаил не отговори. Беше гърбом и жената не можеше да вижда лицето му, но забеляза как сплетените му отзад на кръста ръце се размърдаха, пръстите му нервно се изпънаха и пак се вкопчиха един в друг на многоъглесто кълбо.

Забитите бяха прекъснали разговора си и с любопитство гледаха към двамата. Подире им замлъкнаха и останалите мъже от миндерлъка, съдията даже се наведе напред и в ко̀сите му очи светнаха авджийски пламъчета. Само Хамид ага продължаваше да седи безучастен, замислено тупайки угасналия костен чибук върху дланта си.

Халил Барутчи пристъпи напред, вирна брада към лицето на много по-високия от него кафеджия и засумтя. Над нечистата яка слабият му жилест врат бързо се наливаше с кръв, гърдите му под синята риза с пътечка от седефени копчета се издуваха. От предишния кротък и добродушен старец не бе останало и помен. Мастиката кипеше в главата му, но не беше само тя. Кипеше и насъбраната му обида от стъпалото, от глупавата мутра на Чаушина, с когото по принуда бе трябвало да сподели най-хубавата радост от дюкянджийския си живот.

— Искам да ми донесеш от калайдисаните сахани, дето ти ядеш в тях! — мрачно изръмжа турчинът.

Пръстите зад гърба на Михаил отново се разплетоха и Малтица почувствува как в тях зрее удар. Не сахан за кучето си искаше Барутчията.

Горещият въздух трептеше под варосания потон, чуваше се само пропукването на газените лампи. Дясната ръка на Михаил се сви в юмрук и бавно се плъзна напред.

Малтица блъсна вратичката на тезгяха и изтича.

— Сахан ли искаш, Халил ефенди? — извика тя на български, мушна се в тясното пространство между двамата и се засмя. — Що не питаш мен, че то нали жената знае къде стоят саханите в една къща.

Турчинът отстъпи и с недобра усмивка се тръшна на стола си. Измамени от неочаквания миролюбив завършек, мъжете наоколо зашумяха, съдията щракна недоволно с пръсти и пак се наведе към хекимина. Хамид ага все така разсеяно тупаше празния чибук по дланта си, но в погледа му, спрял се върху пламналите очи на Малтица, имаше почуда и възхищение. Може би единствен от всички само той бе разбрал какво точно беше извършила младата кафеджийка. Разбра го и Михаил, но после. Когато жена му притича край него с новия сахан в ръце, той не погледна към нея, не се извърна и когато, наведени един до друг, редяха нови джезвета върху жарта. Чак подир час и повече, както поемаше пълните филджани, той крадешком и с благодарност докосна пръстите й.

Забитите си тръгнаха първи.

Пристигна и шейната, пазарена от Нуреддин ага и конашките чиновници.

Кучето на Халил Барутчи вече дремеше. Димът се пластеше край газените лампи, давеше ги и пламъчетата зад сините стъкла измъчено се кривяха. След малко, като си отидеше последният мющерия и отвореха джамлъка, за да се проветри, гъстите кълба щяха да потекат навън, раздърпани от течението и тежки — сякаш целият долен кат на къщата гореше.

Без никой да го е побутнал с крак, песът на Барутчията изведнъж напери уши, вдигна остроносата си муцуна към вратата и заскимтя. С един бърз, опипващ всичко поглед, Малтица тутакси откри причината за неговото пробуждане. Зад джамлъка се мярна сянка. Тя я позна. Подир минута едни леки стъпки щяха да пресекат коридора и да заглъхнат по стълбата към горния кат.

Песът изръмжа отново.

— Още ли ти е гладно кучето, Халил ефенди? — игриво подвикна кафеджийката.

Чу я само Хамид ага и черните вежди недоволно помръднаха над леко гърбавия му нос. Хитрото умение, с което тази жена беше предотвратила скорошната свада, не позволяваше такова излишно престараване и нейният безпричинен смях го ядоса.

Но смехът на Малтица не беше без причина. За пръв път мисълта, че Церовски е горе, в стаичката над кафенето, не я плашеше, не изменяше гласа й от напрежение. Имаше някакво безмерно и целебно тържество в това да знае, че над пияната глава на Барутчията и грозния му пес, над задрямалия дебел хекимин и всичко виждащия Хамид ага, над калайдисания сахан, който бе подложила на кучето, сега оня човек сваля ямурлука си и на пояса му като месечина зад облаци просветва седефеният пищов.

— Той дойде! — прошепна тя, щом Михаил се приближи до гаснещия оджак. — Видях го, дойде. — Под бледата светлина на последните въглени лицето й изглеждаше по-хубаво и по-живо от всякога. Ъгълчетата на меките й устни потрепваха. Беше родов белег — така някога в мигове на тревожна възбуда или на силни радости бяха трепкали устните на Георги Акрана и после устните на майка й, но тя нямаше откъде да знае това.

Хекиминът си тръгна последен. Плати точно, винаги плащаше до сантим, без да оставя бакшиш, ала и без да търси вересия, и се сбогува по европейски — поне той си въобразяваше, че е тъй, защото кимаше не само към кафеджията, а и към изправената зад тезгяха жена.

Михаил не усети тежестта на кепенците, не усети кога е изблъскал масите встрани, за да може утре заран подът да се премете. Впрочем, то беше и всичко, което направи. Да опъва кебето по измачкания миндерлък, да нарежда измитите чаши и джезвета по рафтовете, му се струваше глупаво и ненужно сега, когато Церовски горе го чакаше. Малтица разбираше нетърпението му.

— Аз ще довърша. Отивай — каза тя.

Чак вън, като пресичаше тичешком коридора, той си спомни, че пак бе забравил да й каже да внимава със стълбата. Газените лампи бяха на високо, палеха ги и ги гасяха със стълба.

Жената въздъхна, пристегна мократа престилка около кръста си и натопи ръце в препълнения леген. Купчината мръсни съдове нямаше свършек.

Изскърцването беше тихо, почти мигновено, ала тя дебнеше всички шумове и го долови. Звукът идваше отгоре, откъм тавана. Макар стаичката да лежеше само с единия си ъгъл върху потона на кафенето, някоя разсъхната греда сигурно беше поела стъпките на двамата. След малко скърцането се повтори — този път още по-силно отпреди. „Трябва да кажа на Михаил“ — тревожно помисли жената.

Голямата лампа тя угаси последна. Обичаше този миг, когато изпъната на стълбата, духваше под синьото кълбо и долу, в рязко настъпилия мрак, кафенето се изгубваше отведнъж, стапяше се и изчезваше, като че никога повече нямаше да съществува.

В собата отзад беше топло. Без да пали свещ, под червеното сияние на разгорения мангал, жената бързо и с облекчение се съблече. Смени всичките си дрехи — така правеше всяка нощ, струваше й се, че даже и долната й риза е пропита с мириса на оджак и тютюн.

Отново пропука греда, тук звукът се чуваше още по-остър и близък. Кънтяха стъпки, някой нервно крачеше по дъсчения под. „Сигурно е Церовски — помисли жената. — Михаил стъпва по-леко.“ Както бе коленичила за молитвата си, тя вдигна глава. Продължаваше да шепне, но вече не гледаше към иконата и сякаш се молеше не на нея, а на ниския проскърцващ таван. „Пази ги, господи“ — тихо каза тя.

Не можа да заспи веднага. Кухата стена провеждаше гласовете на двамата мъже и, без да иска, Малтица долавяше разговора им. Най-често Церовски споменаваше непознатата дума „комитет“.

Комитет… Тя не беше чувала до днес такава дума, не разбра смисъла й, но разбра друго — пак трябваше да се носи писмо… Не почувствува страх, само някъде навътре в утробата й мина бърз трепет. Отделно от нея малкият плод със свои сетива и своя тревога бранеше зеленото си крехко съществувание. „Пази ги, господи!“ — прошепна жената.

Новото писмо тя отнесе в студеното мразовито утро на празника свети Василий.

Времето беше удобно за влизане в града — по улиците сновяха сурвакарчета, бързаха богомолци, а турците предпочитаха да не се мяркат много навън. След султанския ферман от осми зилхидже мютесарифинът държеше на новия ред, макар че късата лъжовна свобода на раята около големите християнски празници, които, прочие, зиме нямаха свършек, не се харесваше и на самия него.

Малтица ускори крачките си. Най-добре щеше да е, ако стигнеше заедно с навалицата до църквата „Свети Георги“ и оттам незабелязано кривнеше към къщата на даскала Данчов.

Учителят отвори веднага, сякаш я бе чакал зад резбяната врата или бе следил през опушеното стъкло приближаването й по снежната уличка. Пак не прочете писмото пред нея, грабна го и изчезна в съседната стая, а когато се върна след малко, носеше очилата си в ръка и по избръснатите му бузи беше избила тънка старческа руменина.

— Хубаво писмо ми донесе ти, булка, и в хубав ден.

За пръв път й говореше тъй.

— Лесно ли дойде?

И преди я беше питал за това, но то бе суровият и строг въпрос на пазещ се човек. Сега в гласа му имаше приятелство и мекота, жажда за разговор, в който да изтече възбудата му от току-що прочетената вест.

— Лесно дойдох — каза жената. — До църквата вървях с другия народ, сетне, като стигнах църковната порта, прекръстих се и кривнах за насам.

Старецът се засмя.

— Редно е на такъв празник да те почерпя, пък нямам с какво. Поседни барем.

Малтица смутено поклати глава, гостоприемството на учителя я объркваше, пък и какво би могла да говори тя пред него и пред струпаните наоколо книги, чийто странен дъх я изпълваше с нерешителност и боязън.

— Трябва да си тръгвам — каза тя.

Все още с очилата в ръка той я изпрати до външната врата. На прага спря и се усмихна отново.

— Много здраве носи на Михаил. И честит му празник. Тъй му речи — даскалът Данчов, речи, заръча да ти кажа: честит ни празник.

Те дойдоха в студената привечер срещу Богоявление. Церовски нарочно бе определил такъв ден и час — преди празник хората мислеха повече за себе си, едва ли някой би се спрял да разпознае и запомни лицата им, а беше и достатъчно рано, за да събуди приближаването им към кафенето каквото и да е подозрение. Само тях двамата беше извикал с писмото си, опасно беше да се събира много народ в куриерската къща, дето трябваше да остане чиста и ненабелязана, пък и по-разумно щеше да бъде, ако най-напред само с двамата обсъдеха кого да вземат в новия комитет и кого не. Даскалът познаваше людете в града, даскалът нямаше да сбърка, на него Церовски бе предоставил сам да избере и другаря си за тази първа и толкова важна среща. И още нещо бе наредил в писмото си той: доближат ли кафенето, да се огледат — ако пред страничната врата на къщата мете жена, значи е спокойно и да влизат, тя ще им покаже накъде, а няма ли по двора жена, да вървят нататък и да не спират.

Първия път Михаил сгреши. Сгреши от напрежение и от страх, че ще пропусне часа и двамата ще отминат. Направи уговорения знак много по-рано, отколкото трябваше, и Малтица излезе.

Още не беше се мръкнало съвсем. През изпотения джамлък той видя как с една ръка тя натиска летящата си пола, а с другата бръска метлата по замръзналия сняг. Дълго мете така — красива и тънка, с пламнали бузи и обтегната срещу вятъра като птица. Накрая му дожаля и я повика.

Втория път вече я прати точно навреме. Нямаше поръчки, малцината посетители бяха потънали в разговорите си и никой не забеляза, че кафеджийката пак размита пъртината в притъмнелия двор.

Малтица ги видя отдалеч. И други мъже бяха минали наскоро по снежния път, но двамата тя позна по високата фигура на учителя. Приближаваха се, идеха…, а с тях сякаш идваше и нещо тревожно, кънтящо и тъмно, чиито сенки и звукове долавяше само тя. Ако изтичаше сега и се скриеше зад открехнатата врата, те нямаше да влязат в къщата й, щяха да отминат. Дъхът й пресекна. Ледената кора на снега наоколо пропукваше. Миг след това тя размаха метлата отново — широко и отчаяно, като че гребеше с весло на каяк, но от тия махове зависеше целият й живот.

— Добър вечер — тихо каза учителят.

Тя не можа да отвърне на поздрава му, устните й бяха сковани от напрежение и студ. Поведе ги към отворената врата и с ръка им посочи стълбата, по която трябваше да се изкачат.

Когато най-сетне се върна в кафенето и скрито кимна на Михаил, тя изведнъж усети, че тялото й се отпуска и остава без сили, а една непоносима гореща тежест разпъва утробата й. Плъзна длан по мокрия тезгях и бавно се свлече на столчето до оджака. Мъжът не видя това, наливаше юзчета от ракиения бинлик и си мислеше за двамата, които вече бяха горе, за хубавата случайност, че тази вечер Хамид ага с ония негови всевиждащи очи не беше в кафенето, а, слава богу, не бе дошъл и онзи смахнат старец с кучето си. Дано сега и другите да си тръгнеха по-рано.

— Едно кафе за Реджеп ага — през рамо подвикна той.

Жената притисна с ръце утробата си и се надигна. Близкият зной на жаравата я задави. Лошо й беше, искаше й се да си легне.

— Кафето чакам! — нетърпеливо повтори Михаил.

Едва след час, когато и последният посетител си отиде, когато изми филджаните и угаси лампата, Малтица най-после можа да тръгне към стаята си.

— Спиш ли? — сепна я подир малко шепотът на Михаил.

Не беше го чула кога е влязъл. Лежеше неподвижно, със сгънати колене — вече бе открила, че болката преминава по-бързо, ако се свие така и не мисли за нищо.

— Церовски рече, по-добре било да си будна, че да пазиш… — виновно каза мъжът.

То беше студено и дълго будуване.

Стига да допреше чело до стъклото на предния прозорец, веднага започваше да й се струва, че с часове е гледала към улицата, а в същото време някой може да се прокрадва през глухия двор зад къщата. Трескава, прегърбена от ужас, тя се втурваше към ниското прозорче. В сянката на всяко снежно дърво й се привиждаха дебнещи заптии, различаваше дори облачетата от дишането им и проблясващите пушки. После внезапно й се счуваше звън на спираща шейна и тя отново се мяташе към предния прозорец, без да разбере кога е пресякла тъмния коридор.

Откъм стаичката, където бяха четиримата, не идваше никакъв шум, не пропукваше и гредата. Познатият звук навярно би успокоил измъчената жена или напротив — би удвоил страховете й, напомняйки и непрекъснато това, което тя знаеше: че тия мъже горе сега са предоставили живота си в нейните ръце, че от нея зависи всичко, от нея и от бързината, с която ще притичва от прозорец до прозорец.

На улицата се чуха гласове. Малтица се сниши до замръзналото стъкло и спря да диша. Не грешеше, наистина бяха човешки гласове, и то не един, и то наблизо. Първата й мисъл беше да изтича горе, да предупреди тримата да бягат, докато все още имаше време. Точно в този миг тя разпозна пискливия гневен гласец на Киранката. Отсреща пияният файтонджия бе изхвръкнал на двора и тичаше по снега, а майката ситнеше подире му и тревожно го викаше да се прибере.

Обратът беше толкова неочакван, че Малтица, без да иска, се засмя. Късият облекчителен смях я успокои. Тя пак сновеше от прозорец до прозорец, но то вече не бе предишното безпаметно мятане. Сенките в задния двор не й приличаха на дебнещи заптии, а гласовете на закъснелите случайни минувачи не я тласкаха с такъв подранил и женски ужас към стълбата. И чак сега, когато беше способна оценяващо и трезво да възприема всеки шум, тя долови сподавения шепот, който от време на време долиташе през квадратния отвор на тавана. Мъжете говореха тихо, само понякога Церовски възвисяваше глас и тогава жената чуваше: свобода и България, или първо България и след туй свобода — като че тия две думи бяха свързани и не можеше да бъдат изречени откъснато една от друга.

Вън из дворищата закукуригаха петли. Ясните им челичени гласове разцепиха нощта, вклиниха се в мрака и сякаш го напукаха. Малтица се заслуша.

Тъй я намери Михаил, сгушена в тъмния си шал до прозореца и загледана навън.

— Можеш да си лягаш — каза й той.

Отидоха си. Стъпките им предпазливо минаха по коридора и заглъхнаха. Бяха само двама, Церовски сигурно пак бе останал да нощува горе в стаичката.

Това беше последният шум, който чу. Минута по-късно жената спеше — дълбоко, с отметнати над чергата ръце, като човек, свършил работата си докрай и добре.

Събуди се късно сутринта. Михаил бе станал отдавна. През цепките на прозоречния капак струеше дрезгава студена светлина, а вън под стряхата зиморничаво писукаха врабци. Малтица сладостно разкърши олекналата си от съня снага и се изправи. Изми се, като сама си поливаше с ибрика над бакърения леген, после бавно сплете косата си пред огледалцето, сложи обеците си и смъкна чаршафа от дрешника. Избра една кафява рокля и тъмнозелен кадифен елек, тях обличаше в празничен ден, макар че нямаше къде да ходи, а и едва ли някой забелязваше промяната й.

В кафенето беше полутъмно — на голям християнски празник Михаил не сваляше кепенците, само повдигаше най-крайния с един железен прът и махваше капаците от вратата — да се знае, че днес кафенето не работи, но че сайбията е тук и ако все пак някой премръзнал или жаден пътник се отбие да потърси зиме топлинка, а лете — вода, той няма да бъде върнат, а ще е повече гост, отколкото мющерия. Не можеше иначе, близостта на голямото оживено шосе налагаше свои закони и кафеджията трябваше да ги спазва.

Оджакът гореше, миришеше на препечен хляб.

Малтица се приближи, гънките на дългата рокля стигаха до връхчетата на обувките й, караха я да пристъпва по-ситно и меко шумоляха при всяка нейна крачка.

Мъжът не се обърна. Иззад широкото му рамо тя видя филиите върху бялата кърпа: бяха тънки, изкорубени като лодчици, имаше и буца сирене до тях.

— Идеш ли? — все тъй, без да се обърне, сухо попита Михаил.

— Че то гладен човек и да не го канят, пак иде — усмихна се тя.

Наистина беше гладна, снощи не бе й останало време да вечеря и сега миризмата на препечения хляб още по-остро събуждаше глада й.

— Ние с тебе сетне ще ядем — прекъсна шегата й той. — Да си нахраним първо госта, че тогаз, щото път го чака, а и да говоря имам с него.

Малтица смутено замлъкна. Мислеше, че Церовски си е отишъл в тъмни зори, както правеше винаги, а излизаше, че е още тук. И навярно от това идваше подранилото раздразнение на Михаил. Беше искал да се качи горе при него, а не смееше да остави отвореното кафене, където би могъл да влезе всеки, не се решаваше и да заключи, беше чакал нея и се бе ядосвал от дългия й сън.

— Върви — тихо каза жената.

Той мушна бялото вързопче под мишницата си и излезе. Ниската врата припряно хлопна подире му.

Тая сутрин оджакът не топлеше, широкото гърло на комина му бучеше от вятъра и ту връщаше дима назад, ту го всмукваше отведнъж заедно с цялата топлина и с облак от най-ситната пепел. Останали без нея, оголените въглени потъмняваха, жената напусто се мъчеше да ги подреди и да съживи пламъчето под тях. Откакто живееха тук, не помнеше друго толкова студено утро — по джамлъците лъскаше скреж, мраморните плочи на масичките бяха посивели и изгубили блясъка си, а върху измитите снощи филджани, преди да се стекат, капките бяха замръзнали по пътя си на едри бели зърна. Въпреки че се бе навела над жарта, Малтица зъзнеше под тънката си рокля и се питаше как нощес в коридора не бе усетила този страшен богоявленски мраз.

Духаше и откъм пода, едно ниско, бръснещо над самото дюшеме течение вкоравяваше обувките й и пронизваше празничните й чорапи. Помисли си да иде набързо до стаята отзад и да се преоблече, но щеше да е лошо, ако Михаил се върнеше точно когато я няма. Все пак жената не издържа, изтича и грабна новото си палто. Кожената подплата я стопли, нозете й обаче продължаваха да мръзнат, като че бе нагазила до колене в гъста ледена вода.

Михаил все още не идваше. В кафенето отдавна бе станало по-светло, изпод вдигнатия кепенк на прозореца се промуши бледичък слънчев лъч.

Малтица се изправи, в голямото огледало над тезгяха отражението й тръгна срещу нея и учудено спря. Досега тя не беше се виждала в цял ръст с новото си джубе. Стоеше й хубаво, по-хубаво, отколкото би си позволила да предположи, приличаше с него на ония русчушки кокони, дето някога в празник минаваха по улицата край фурната и пълнеха сърцето й с мъка и възторг. Кожената яка опасваше раменете й безплътно и меко, дори и отдалеч се разбираше, че е скъпа, купена не толкова да топли, а да разкрасява женската шия, около която лежи. Малтица кривна глава и бавно тръгна край огледалото. Редом с нея — черноока, млада и хубава — тръгна и другата, опряла рамо в рамото й като сестра или приятелка, каквато тя никога не беше имала.

Вън, по коравия сняг, изскриптяха подкови. Жената не дочу пръхтенето на коня, не чу кога вратата се отвори и в кафенето влезе човек. Чак когато до нейното отражение се появи тъмна мъжка глава с фес, тя извика и уплашено се обърна назад. Не можа да познае Хамид ага веднага. Не можа да види и откритото възхищение в очите му.

Турчинът развърза дебелия шал, който наполовина скриваше устата му, и се засмя.

— Изплаших ли те? — говореше на български чисто, без да заваля и променя думите. — Не чакаше ли толкоз рано гости?

— Не… — объркано призна жената.

— Че аз да си вървя, щом е тъй — отново се засмя турчинът, — ама първо ще изпия едно кафе, че замръзнах.

Той смъкна черните си ръкавици вървешком и, като се оглеждаше къде по-близко до оджака да си избере място, вече без смях добави:

— Повикай сайбията!

— Не е тук… — откъсна се от побледнелите устни на жената.

В уплахата и смущението си тя не прецени докрай какво отговаря, мислеше си, че точно с тоя отказ ще покаже на турчина неподходящия час, в който е дошъл, и ще го накара да си върви.

И наистина Хамид ага спря до стола, сякаш се поколеба, после хвърли ръкавиците си върху масичката и седна.

В същия миг тя разбра, че е сгрешила, че непростима и лоша ще е грешката й, ако сега, подир нейните думи, Михаил се появеше на прага на вътрешната врата с кърпата от хляба в ръка, гологлав и по терлици, както сутринта бе изтичал за нагоре. А още по-страшно щеше да е, ако Церовски решеше да си тръгне. Сред тишината на пустото кафене Хамид ага не можеше да не дочуе стъпките му, не можеше да не усети, че зад дъсчената стена минава човек.

Жената размърда рамене, вдигна глава и златните й обеци звъннаха. Вече знаеше какво да прави, току-що осъзнатата грешка я беше окопитила.

— Нищо че го няма сайбията — каза тя, — аз нали съм тук. Празник е днеска, все едно че си на къщата ни гост, Хамид ефенди. Ще ти сваря от другото кафе, дето за свои гости го пазим.

Турчинът я погледна внимателно. Нейната внезапна промяна не го учуди, неведнъж бе срещал такива жени по ханищата и кафенетата и ги познаваше. Колкото и да се преструваха, колкото и да се правеха на благочестиви, в края на краищата нравът на всичките беше еднакъв, както еднакъв бе и животът им, притиснат между оджака и мъжките очи. Макар да беше по-умна и по-хубава от тях, още в първата минута, когато нямаше от кого да се пази, тая жена също откриваше невярната си душа, защото не можеше да бъде друга, щом и тя живееше между двата огъня.

— Само че моето кафе е в собата отзад, там го държа на скришно — с пресъхнало гърло добави Малтица. — Ще те оставя малко самичък, да прощаваш. Ей сега ще се върна и ще ти го направя двойно, ефенди, двойно, а с водата за един филджан.

И другите казваха тъй. Всички те не пропускаха да запомнят вкуса му, не пропускаха и да му покажат, че са го запомнили, повтаряйки поръчката му с еднакви греховни усмивки. Жената пред него също искаше да се усмихне, ала ъгълчетата на устните й само потрепваха, сякаш току-що бе изпила нещо горчиво или подир секунда й предстоеше да го изпие. Хамид ага наклони глава към рамото си и спря тежкия си поглед върху лицето й. Какво криеше тя? Кога го лъжеше? До тоя ден ли го бе лъгала, като се правеше на чиста, или тъкмо днес го лъжеше, като се правеше на това, което не е.

Малтица замлъкна. Беше видяла опасните тъмни сенки в очите му и повече не можеше да мисли какво ще изгуби, не можеше да избира, щом пътеката пред нея беше една. Като в непознато хоро, чиито стъпки тепърва щеше да учи, тя вдигна ръце и се засмя иззад седефената дъга на китките си.

— Що ме гледаш тъй, Хамид ефенди? Ще ме урочасаш и кой сетне ще ти свари кафе?

— Моите очи са добри, не бой се — тихо каза турчинът.

Тогава, пребледняла от дързостта на това, което се готвеше да изрече, тя прошепна:

— Прав си, мъжки очи не сторват лошо на жена.

След тия думи, чието неловко лукавство погълна всичкия въздух в гърдите й, Малтица натисна вратичката и излезе.

Първата й мисъл — трескаво ясна като всичко, което вършеше в тази открадната минута — беше да улови в шепи обеците си, за да не звънкат, и да се събуе. Изкачи стълбата на пръсти, с безшумни нестинарски скокове, а когато двамата мъже сепнато прекъснаха разговора си и вдигнаха глави от разтворената географическа карта, тя имаше време, колкото да им каже задъхано: „Не слизайте долу!“, и отново се втурна навън.

Сега оставаше последният й страх: дано някъде из долапите да намереше кафе. Влетя в собата с развято палто, ръцете й трепереха, докато премяташе гаванки и сахани. Преди да купи от магазата стока на едро, Михаил обичаше най-напред да донесе по шепа от избраните зърна, понякога и сам търговецът-грък му изпращаше по чирака си мостри от току-що полученото кафе. Бяха зелени кутийки. Зелени, зелени — кънтеше в тупкащите слепоочия на жената. Зад купчината сгънати месали нещо пролъсна. Тя грабна кутийката и лудо я затръска до ухото си. Пълна беше! Зърната биеха вътре с тъп костен звук.

Турчинът пушеше. Щом я видя, откъсна чибука от устата си и се взря към нея през облачето дим. Малтица още не можеше да говори, подрусна вместо обяснение кутийката отдалеч и с отмалели нозе изви към оджака. Огънят не беше угаснал, но тя се наведе и духа над въглените, докато най-сетне дишането й се успокои. Тогава каза:

— Ще почакаш и да смеля кафето, ефенди. Много те карах днеска да ме чакаш.

— Такова чакане не дотяга — отвърна турчинът, поглаждайки мустаците си с кехлибареното зърно на чибука.

Щом играта бе почнала, нищо не му струваше да я продължи, макар че плодовете от нисък клон не услаждаха душата му и от върха на своите тридесет и пет мъжки години той все по-рядко и по-придирчиво се навеждаше да огледа най-хубавите от тях. Иначе — да протегне ръка и да ги откъсне — не пожелаваше. Нито санът, нито самолюбието, а най-вече характерът му не позволяваше това. Играта беше друго, тя приятно стопляше кръвта му и винаги можеше да я прекрати, ако почувствуваше досада или ако пък — както често ставаше напоследък — изведнъж усетеше отврата и неприязън към тъй лесно отстъпилата жена. Но сега-засега все още му беше интересно да наблюдава как ту руменее, ту се покрива с бледнина младото лице на кафеджийката.

— Хубави дрехи си облякла — обади се той. — До днес не съм ги виждал на тебе.

Малтица не отговори. Любезността на турчина не й трябваше повече, плашеше я. Неопитна в тънкостите на женската хитрост, тя не можеше да разбере, че независимо заради какво е направено, подето ли е веднъж, отстъплението й няма как да се спре.

— Та кога, викаш, ще се прибере мъжът ти? — Хамид ага нарочно попита за това. Внезапно подновилата се студенина на кафеджийката го подразни и с наглата откровеност на своя въпрос той искаше да смъкне преструвката й като дреха, да й припомни, че твърде далеч бе отишла с приказките си, за да може тъй лесно и бързо да се отметне назад.

Но неговите думи напомниха на Малтица друго. Тя пристъпи към турчина и се засмя:

— Че знам ли кога ще се прибере мъж ми, ефенди. Празник е, може някъде да празнува.

— Направи тогаз едно кафе и за себе си — каза той, — заедно ще пием, щом е празник.

Виеше й се свят. Докато пристъпваше с подноса, неведнъж й се стори, че полита, че разлива филджаните и пада, но една дива необяснима сила всеки път навреме задържаше снагата й.

Обърнат към нея, Хамид ага чакаше, говореше нещо и повече по приканващото движение на ръката му тя отгатна, че я викаше да седне по-близо.

Засега едничкото й оръжие оставаше смехът. С него, като с пръски вода, жената отблъскваше турчина от себе си, откланяше шепата му от пръстите си и спираше настойчивия му лакът. Забрадката се бе смъкнала от косата й, ала тя нямаше време да я повдигне. В началото от все сърце се молеше дано да влезе някой, дори най-случайният циганин-каруцар, после с ужас бе искала тъкмо обратното — никой да не дойде и никой да не я види как пие кафе до турчина в пустото полуздрачно кафене. Сега се молеше само за едно: дано да издържеше душата й. Повтаряше своята къса молитва безкрай и без да се обръща към бога, защото се свенеше да изрече името му.

И изведнъж, като в страшна поличба, която смрази смеха по устните й, тя видя иззад рамото на Хамид ага да се подава суха ръка, стиснала кръст. Сребърното сияние я заслепи. Малтица скочи и преди да закрие с шепа лицето си, чу един мъжки глас да пита къде е стопанинът.

Бяха трима. През играещите отблясъци на кръста тя разпозна прегърбената фигурка на отец Нистор и, без да си дава сметка какво точно върши, с подскачащи пръсти заоправя забрадката си. Чак после каза:

— Няма го.

Тримата я изгледаха мълчаливо. До края на живота си тя щеше да помни очите им. Свещеникът се взираше в нея замислено и тъжно, като че гледаше съборена църква, под присвитите клепачи на клисаря лъскаше похотливо презрение, а в сините прозрачни очи на момчето имаше само любопитство. Нямаше къде да се скрие, нямаше къде да побегне. Тя боязливо пристъпи напред и, помислил навярно, че се готви да целува ръката му, старият свещеник отскочи и дръпна кръста колкото се можеше по-далече от нея. После замахна с вледенената китка — сурово и рязко, сякаш биеше въздуха наоколо, и излезе.

Замаяна от чистия дъх на босилека, Малтица тръгна подире му, ала докато ръсеше из двете стаи, старецът замахваше все така, че нито една капка да не падне върху й.

В коридора той неочаквано спря. Беше стигнал второто стъпало, когато тя проумя какво е решил свещеникът и къде отива. С един-единствен скок, който за малко не изтръгна бакърчето от ръцете на клисаря, Малтица се промуши край смаяния отец и застана отпреде му.

— Не ходете горе, отче. Никой не живее там.

— Ами чирачето?

Тя не разбра кой беше попитал. Трите различни мъжки лица се люлееха пред нея, като че стълбата падаше.

— Нямаме вече чирак — задъхано каза тя.

Стана тихо. От босилековата китка се откърши лед и звънна по дъсченото стъпало.

— Какво криеш горе, жено? — вирна бялата си брада старецът.

Беше пръв и Малтица съвсем отблизо видя грозното съмнение в погледа му. Не му отвърна. Не можеше. Имаше друг отговор, друго оръжие — току-що изпитано и погубващо само нея.

Смехът не заклокочи веднага такъв, какъвто го искаше. Първият му изблик приличаше повече на хлипане. Тогава, като отметна глава и заби ръце в хълбоците си, както навярно правеха и ония жени, тя пое въздух и се засмя отново. Този път сполучи. Отец Нистор притисна кръста към гърдите си и заотстъпва заднишком. Над бялата брада ошарените му с петънца устни шепнеха нещо. Тя го чу — старецът я бе проклел, — но продължаваше да се смее и да го тласка надолу с ударите на нечистия си кикот.

Отидоха си. Преди да затвори вратата, момчето още веднъж погледна към нея с изплашени детски очи.

Малтица обърса с ъгъла на забрадката изпотеното си чело и бавно тръгна към кафенето.

Изправен до тезгяха, Хамид ага закопчаваше шинела си. Непредвиденото посещение на тримата беше пресякло ищаха му за и без друго тъй дълго проточилата се закачка. Той порови с пръсти в кесията си, избра една меджидия и я пусна до празния филджан.

— Много пари ми даваш — обади се жената.

Той небрежно махна с ръка, нека запомнеше кафеджийката, че е показала скритите си рогца пред човек, дето плаща за всяко забавление, и че не бива оттук нататък докрай да се заключва порта, на която е потропано с пара̀.

— Няма да ги взема — каза Малтица.

Беше прочела мисълта му и да отхвърли срамната меджидия сега беше последната й отчаяна съпротива.

Турчинът се намръщи. Винаги бяха грабвали бакшиша му с поклон и упорството на жената го ядоса.

— Мръсни ли са моите пари, че ги не щеш?

— Ти ми беше гост, ефендим, пък аз от гости пари не приемам — бързо отвърна тя и мушна меджидията в джоба му.

Хамид ага се поколеба, но не извади парата отново. Не му се искаше да влиза в повече разговори с тая жена, чиито безконечни превратности го бяха изморили. Стигаше му за днес, а и полученото беше предостатъчно. Когато, премръзнал от дългия път, бе възвил коня си към кафенето, даже и не подозираше каква неочаквана и сладка добавка ще получи към мечтания филджан кафе.

Той кимна и като попляскваше дебелите ръкавици по бедрото си, пъргаво тръгна към вратата.

Малтица се строполи върху стола. В началото на тласъци, а после все по-непрекъсващо и по-замайващо масичките и миндерлъкът се завъртяха пред очите й, сливайки се в тъмен свирещ кръг. Тя се полюшваше, отпуснала тежките си ръце, струваше й се, че от часове седи така и плаче. Най-сетне намери опипом студения ръб на тезгяха и се изправи.

Не беше плакала — разбра го от огледалото. Под накриво вързаната си забрадка жената отсреща я гледаше със сухи непознати очи. Имаше в тях умора и болка, омраза и страдание. Но нямаше грях.

Горе, в пълната с тютюнев дим стаичка, двамата я чакаха. Церовски бе облякъл ямурлука си, а седефеният револвер лежеше на масата пред него. Това видя най-напред Малтица, когато отвори ниската вратичка, видя и мигновеното движение, с което ръката на Церовски се плъзна към оръжието, а после се дръпна назад.

— Долу вече няма никой — каза тя.

— Кой беше? — нетърпеливо попита Михаил.

— Хамид ага.

Той трепна и с цялото си тяло се обърна към нея.

— Подире пък дойде отец Нистор с клисаря и едно момче — продължи да изрежда тя.

След първото име мъжът не слушаше повече думите й. Една синя жила туптеше сред челото му — къса и права като зараснал под кожата куршум.

— Оня сам ли беше?

Жената притискаше гръб до варосаната стена и мълчеше. След грозните и страшни въпроси, на които бе трябвало да отвръща днес, тя не бе очаквала, че ще има и още един, последен, но по-грозен и по-мъчителен от всички.

— Аз си тръгвам — обади се Церовски. — Ела да ме проводиш, Михаиле!

В гласа му за пръв път така ясно личеше заповед, при това изречена раздразнено и остро.

Докато слизаше подире му по стълбата, а и после, когато седна самичък в празното кафене, Михаил не спираше да се пита случайно ли бе станало тъй или с този свой заповеден глас Церовски бе искал да го опомни, да му каже, че законите в куриерската къща са други и че няма сред тях ни един, който да осъжда току-що спасилата ги жена. И тя не беше грешница. Не беше… — повтаряше си той, но от това болката в сърцето му не намаляваше.

Горе, в ъгъла на студената димна стаичка, Малтица продължаваше да стои, притиснала рамене до стената. Не се помръдваше, не виждаше нищо. Нямаше сили дори да заплаче.