Лиляна Михайлова
Грехът на Малтица (1)

1.

Стъклото изтрещя.

Жената сепнато скочи, закри главата си с ръце и се сгуши в коравата черга. Друга нощ поне чуваше приближаването им и можеше да се подготви за страха, но сега снегът беше погълнал шума на стъпките им.

Най-често идваха, когато има луна. Студеният синкав блясък навярно им пречеше да заспят или им напомняше други такива лунни нощи, неотдавнашни, изпълнени с писък и смърт. Хвърляха все отляво, сигурно знаеха, че от тая страна е леглото й. Прозорецът беше на втория кат, ала те го улучваха — всеки избираше камъка според силата си или според омразата си.

Но тази нощ бяха хвърлили друго. Когато най-сетне смъкна длан от очите си, сред лунния квадрат върху пода тя видя неясен черен предмет. Откъм единия му край нещо матово лъщеше, стори й се, че това е куче — умряло или замаяно от удара, а лъскавото петно са зъбите му. Не изкрещя. Вече се бе научила да сподавя вика си навреме. В началото не смогваше да се сдържа и щом чуеха гласа й, ония на двора се разсмиваха. Жената боязливо се прекръсти, после намери опипом стария нож под възглавницата, стисна го в подскачащата си ръка и зачака.

Черната купчинка не помръдваше.

В стаята ставаше все по-студено. През разбитото стъкло свирна вятър, гъстите тъмни коси около лицето на жената се раздвижиха.

Ония долу постояха още малко и си тръгнаха. Тя чу как гласовете им се отдалечават и как някой събори ведрото върху замръзналите плочи край кладенеца. Издърпа чергата до брадичката си и затихна, вперила очи в страшната черна сянка. Не посмя да се надигне. Дори си помисли, че може би ще е по-добре, ако изчака светлината на утрото, но още след първата минута разбра, че не би имала сили да издържи така до сутринта. И изведнъж, решила да не протака повече ужаса си, а да го събере в една-единствена секунда, тя скочи и изтича по студените дъски. В бързината си забрави да вземе ножа, само протегна ръцете си напред, готова да души и да разчеква челюсти. Оставаше й последната крачка, но преди да я направи, тя се спря. На пода, сред строшените стъкла, лежеше черен конски крак. Подковата мътно блестеше върху голямото мъртво копито.

Жената отстъпи назад и в същия миг усети познатото хладно потреперване в утробата си. Винаги започваше така: от утробата й на безспирни резки тласъци тръпките се пръскаха в цялото й тяло, разпъваха я и я люшкаха, сякаш някой невидим, но много силен човек държеше с две ръце раменете й и я разтърсваше, за да изтръгне от нея признание за грехове, които тя никога не бе извършила.

Трябваше да си легне — това беше последната мисъл в притъмнялата й памет, да си легне час по-скоро, преди да е загубила посоката към леглото си и преди около нея да се е заключила онази черна пустош без звук и спомен за човешко лице, дълбока и тясна като гърло на кладенец.

Едва призори треската свърши и жената наистина заспа, но тъкмо защото пристъпът бе отминал, младото й тяло възвърна сетивата си и минута по-късно студът я събуди. Тя се надигна. Главата й тежеше, ала както и друг път, подир такава нощ, мисълта й беше бърза и чиста, изострена от собственото си току-що завършило бягство.

През разбитото стъкло върху пода беше навалял сняг, кръгловърхите преспички сияеха от първата светлина на утрото. На метър от чистата им белота конският крак изглеждаше още по-черен и мъртъв, отколкото през нощта. Бяха го откършили в най-тънката част на глезена, с един удар, както се пречупва чинар. Оголената розова кост стърчеше над свлечената кожа, а в дъгата на изхабената подкова имаше полепнали сламки. „Трябва да го изхвърля“ — помисли тя и се изправи. Но най-напред щеше да смени стъклото. Подир малко жените на ония щяха да затрополят долу с бакърите си около кладенеца и тя не искаше строшеният прозорец да зейне срещу очите им. Само един път беше допуснала това, след нощта, когато бяха хвърлили първия камък, и после вече никога не сгреши.

Докато се обличаше, настръхнала сред ледената стая, нито веднъж не погледна конския крак. Отдавна, още в детството си, беше чула, че каквато и да е, магията се разваля, ако човек не гледа към нея и особено ако не я докосне с ръка.

Някъде в съседните дворища изкукурига петел. Утрото наближаваше. Жената пусна недоплетената си плитка и забърза навън.

Познатият мирис на сено и ракия я ободри. Преди години, в горещото лято, когато започнаха да поправят полусъборената къща, парите им стигнаха едва да пристегнат първия кат, горе заградиха само стаичката, а всичко друго оставиха за таван.

Макар и да бързаше, жената внимаваше да стъпва от греда на греда, иначе долу върху варосания потон на кафенето се появяваха пукнатини — тъй я беше учил мъжът й и тя помнеше думите му. Тъмнината не я объркваше. Толкова нощи беше минавала оттук без свещ, че даже и да затвореше очи, само по броя на стъпките си можеше да разбере кога е стигнала до стълбището. Окачените хамути меко се блъснаха в рамото й, бинлиците в ъгъла прозвъннаха. Ракиените буренца бяха по-нататък, сега не личеше в дрезгавия полумрак, но денем, паднеше ли върху тях лъч през зирките на разместените керемиди, отдалеч се разбираше, че са празни, че го няма оня жилав тежък напор, от който дъгите им някога се издуваха навън — напрегнати и овлажнели.

Друг път пред тъмния квадратен отвор на стълбището тя спираше да повдигне полите си, но сега забрави. Прогнилите стъпала шумно заскърцаха под нозете й. Бяха сковани набързо от стари дъски по времето, когато се поправяше къщата. В началото, докато горе спеше чиракът, неведнъж се бяха канили да ги сменят, а после, като взеха да идват ония непознати хора, дето понякога нощуваха в стаичката, мъжът й нарочно остави стълбището такова, каквото си беше — да се вижда, че горе се ходи случайно и рядко, а истинският живот на стопаните е долу, в кафенето, и в двете стаи зад него. Нарочно не й позволяваше и да го мете, само я караше рано сутрин да го залее с вода, така набъбналите дъски не скърцаха и не можеше да се чуе, когато по тях се качва или слиза човек.

Стъпалата свършиха. Всички посоки в двукатната къща почваха и свършваха все в тоя дълъг коридор: оттук се минаваше за стаите и за улицата, оттук през една малка вратичка можеше да се излезе на задния двор, а през друга — точно на срещуположната стена — да се влезе направо в кафенето. Иначе за гости кафенето си имаше и отделен вход откъм лицето на къщата, с три стъпала от бял камък и с къса плочеста пътека, която водеше до улицата.

Вратичката безшумно се отвори под ръката й и жената вдъхна познатия въздух на кафенето. Преди, в ранните сутрини, когато бе влизала да премете, най-много обичаше тъкмо тази първа глътка, пълна с мириса на угаснал, но неизстинал докрай оджак, с аромата на кафе и на тютюнев дим, който цяла нощ се е борил с дъха на чамовото дюшеме.

Сега пак долови всичко това, ала то беше някак променено и чуждо, сподавено под паяжините и праха. Тоя мъртъв въздух я задушаваше, разстройваше я задълго и тя избягваше да идва тук, не би влязла и днес, ако не трябваше да вземе стъкло. Вадеше ги от долния край на големия джамлък с един ръждясал нож и нареждаше пирончетата на перваза, като че ли някога пак би се наложило да потрябват. Шест черчевета вече зееха празни, беше дошъл редът на седмото.

Жената коленичи върху мръсния под, през дупките на срязания кепенк близката белота на снега за секунда я ослепи и тя затвори очи. Върху скута й светлината изписа кръст. Ония нарочно режеха кепенците така — на кръстове. Те бяха друго тяхно отмъщение освен камъните в прозореца и катраненото петно на портата. Беше ги чувала нощем как забиват камите си в дебелата тенекия и пъшкат, докато изтеглят прореза докрай. А които нямаха толкова сила, дупчеха по стените и вратата на кафенето, сякаш искаха да причинят болка на къщата или да я убият.

Жената бързаше. За малко не поряза дланта си с острия ръб на стъклото и после отново щеше да се пореже, докато тичешком се изкачваше по тъмното стълбище. Стигна навреме. Вън, около кладенеца, все още нямаше никой. От улицата до входа на кафенето минаваха само стъпките на ония, дето снощи бяха хвърлили конския крак.

Стъклото се намести лесно, рамката беше еднаква с черчеветата на долния джамлък, а и жената вече имаше опит, натискаше гвоздеите с нокът направо в старите им дупчици.

На улицата се мярна усукана с черен шал глава, звъннаха бакъри. Жената отскочи встрани и дръпна плетената завеска на прозореца. Така можеше да гледа навън, без отвън да виждат самата нея.

Файтонджийската майка идеше за вода. Всяка сутрин дотропваше първа с двата си очукани котела и с калайдисания ибрик. Най-напред старицата забеляза стъпките, наведе се, сигурно за да се убеди, че са мъжки, после се изплю върху тях и се прекръсти, широко замахвайки под наметнатия кожух.

През плетената завеса жената виждаше всичко и както снощи от гърдите й пак тръгна вик, и тя пак успя да го задържи, да го смали до онзи свой въпрос, който отдавна вече не се отнасяше до бога: „Господи, няма ли да има край, господи?“

Към кладенеца още нямаше пътека, старицата нагази направо през тънкия сняг. Вървеше припряно и остро, сякаш преди да е завършила започнатата стъпка, бързаше да направи нова. По същия начин тя и говореше, прехапвайки от бързане думите наполовина, и при по-интересна приказка ги сливаше в такъв непрекъснат словопад, че можеше да издържи без въздух минута и повече, подобно на опитен гмуркач за сюнгери. Беше развалила вече две сватби и няколко годежа — в махалата се бояха от езика й и особено майките с настанали дъщери гледаха да поддържат с нея едно плашливо, донякъде раболепно приятелство.

Точно този страх беше нужен на старицата. Зад него тя криеше истината за своя живот. Синът й пиеше. Пропи се изведнъж, след двадесетата си година, с поглъщащата страст на дълго потискано момче. Майката опита всичко, за да го отклони, и като не успя, повтори отчаяното, но сигурно оръжие, с което на времето бе действувала и срещу бащата. Кога с хитрост, кога с настойчива заплаха или щедрост тя примами сина си да пие вкъщи. Купуваше му ракията сама, от далечни кръчми, където не я познаваха, изстудяваше я и вечер, щом той се прибереше, на софрата в малката кухня го чакаха приготвеното шише, чиния с мезе и джамената чаша, с която някога беше пиянствувал старият. Синът я наливаше веднага, още преди да е седнал, а в същото време майка му изтичваше навън да разпряга конете, да влачи файтона под навеса и да бърка зоб. Не беше работа по силите й, но тя я вършеше с радост, защото много по-тежко би било, ако трябваше да сваля пияния си син от капрата и да го тътри към къщи под присмехулните погледи на съседите или ако, както в началото се бе случило на два-три пъти, услужливи цигани довеждаха конете пред двора и гръмко питаха тука ли живее сайбията им, а сайбията лежеше отзад върху пода на изплескания файтон, неспособен да каже нито дума. Сега всичко ставаше покрито и чисто, наляво и надясно старицата гордо разправяше, че синът й е отрязал пиенето като с нож и капка не слага в устата си. Съседите й вярваха — вечер той наистина се прибираше трезвен, връщаше се даже по-рано от другите мъже в махалата и бързаше да си влезе право вкъщи. Напоследък го пазаряха за все по-дълги пътувания, трезвите файтонджии бяха рядкост, и майката отново оцени силата на своето старо оръжие. С него тя не беше спасила сина си, но беше спасила името му и това й стигаше. Оттук нататък й оставаха по-леки грижи: всяка вечер на масата да има шише и никой от съседите да не прекрачва прага им. Едното струваше пари и тя ги даваше със свита уста, а другото изискваше само остротата на езика й и дори й доставяше удоволствие. Но все пак един нов човек, едно момиче, когато и да е, трябваше да влезе в къщата им и за тази непозната още своя снаха майката на файтонджията често си мислеше със страх и с надежда, с тревога и дълбока предварителна жал.

Замръзналата макара на кладенеца изскърца. През дупките на завесата жената следеше как старицата със ситни махове навива вкоравеното въже. Най-напред щеше да напълни ибрика. С него сутрин поливаше на сина си, по-точно не поливаше, а стоварваше струята върху оголения му тил, докато той, подпухнал и блед, се държеше с две ръце за перваза на пруста и се люлееше. Много сутрини беше наблюдавала това. Кафенето и файтонджийската къща бяха лице срещу лице, делеше ги само пътят, и тя донякъде бе отгатнала отчаяната тайна на майката, но без желание да се вдълбочава в нея, а още по-малко пък — да я разгласи.

Ведрото се показа мокро и лъскаво. Над гривната на кладенеца бабичката трябваше да го поеме с едната си ръка, а с другата да задържа обратния напор на ръчага. Остроносото й лице почервеня от напрежение, устните й замърдаха. В такъв момент младата жена често се беше спускала към нея, дори сама пълнеше котлите й. Но сега не излезе.

По шосето идваха две момичета със стомни. Жената не ги познаваше, бяха от новите къщи. Напоследък малката почти откъсната от града махала растеше с дни. Преселниците строяха набързо, със суров кирпич и опушени греди, донесени от изгорелите им селски домове. Вдигаха по една стая, колкото да имат покрив над главата си, и за късо време ниските грозни къщички, стари още в часа на построяването си, се наредиха от двете страни на пътя. Наоколо имаше и други кладенци, но с лоша плитка вода, и стана тъй, че задимеше ли коминът на поредната току-що струпана къщица, следващата сутрин край кладенеца пред кафенето се появяваше невестата или дъщерята на новия съсед.

Преселничките идваха плахо, не смееха да шумят и докато навиваха макарата, поглеждаха ту към спуснатите кепенци, ту към прозореца на втория кат, сякаш все чакаха някой да им викне защо са тук и защо наливат, без да са питали. Те дори и ведрото се мъчеха да пресипват безшумно, разплисквайки водата върху дългите си с нетукашни шарки поли. Жената от кафенето се усмихваше на старанието им и нарочно се дърпаше по-назад, да не би лицето й да се мерне през плетената завеска и това още повече да ги смути. Но само след две-три сутрини преселничките започваха да идват с приказки и глъч, от смущението им нямаше и следа, а погледнеха ли към прозореца, вместо доскорошната плахост жената виждаше в очите им открита селска неприязън и гняв. И тя разбираше: мълвата бе стигнала до тях. Без да я познават и преди да са я срещнали, те вече я презираха дълбоко и сляпо, защото им беше нужно да обвинят някого за своите изгорели къщи и този някой да не е държава или войска, а човек, когото можеш да удариш и с камък.

Понякога тя изпитваше едва удържимо желание да блъсне прозореца и да закрещи над главите им. След такива сутрини неведнъж бе решавала да замине, да избяга по-далеч от тая махала и тоя град — и би заминала, стига да имаше къде. Но то беше в началото. Сега вече знаеше, че едничкото й спасение остават ония записки, дето ги пишеше болният старец в тъмната стаичка на Панаир хан.

Двете момичета се приближаваха. Шарените стомни грееха в ръцете им подобно на ярки чуждоземски цветя. Сигурно идваха за първи път. Вървяха мълчаливо, едно подир друго, и заобиколиха да минат точно по стъпките на файтонджийската майка, като че ли се бояха да развалят на ново място гладката белота на снега. До кладенеца спряха и по-високото се озърна крадешком. През най-едрата плетка на завесата жената за миг улови изплашените му очи.

Старицата тъкмо изтегляше ново ведро. В смущението си момичетата не се сещаха да й помогнат и чак когато бабичката сърдито забъбри в яката на големия кожух, по-високото пусна стомните си върху снега и затича към нея. Старицата не му благодари, тя никога и на никого не благодареше, само се дръпна встрани и навъсено зачака.

Момичето завъртя макарата с две ръце. Под дебелите сини чорапи прасците му се издуха, от резките движения елекът му се разтвори, готов да се смъкне назад, и през тънката риза се очертаваха гъвкавите му разлюлени гърди. С опитното око на майка, която от години търси снаха, старицата мигновено разбра какво трябва да гледа, пристъпи по-близо и се втренчи. Объркано от погледа й и от това, че няма свободна ръка, за да загърне елека си, момичето завъртя ръчага още по-силно. Ведрото изскочи изведнъж, преметна се върху макарата и изтрещя в каменната гривна на кладенеца. Водата плисна. Един чембер отлетя заедно с нея, търколи се и спря, изправен в снега. Момичето го забеляза минута по-късно, след като вече бе закопчало пазвата си. Дори от височината на своя прозорец жената видя как кръглото му още детско лице изплашено пребледня, само в средата на бузите му, като цветчета върху гледжосана стомна, останаха две червени петна. Страхът му я умили. Ако я нямаше тук старицата, тя би отворила прозореца, би казала, че този обръч често пада, и нищо че е паднал и днес. Коленичили едно до друго в снега, момичетата напразно се мъчеха да закрепят чембера върху хлъзгавите дъги на ведрото, пречеха си от старание и току поглеждаха към къщата. В страха си те още повече приличаха на деца. Жената се усмихна. След тревожната нощ мисълта й имаше нужда от убежище и тя го намери — щеше да си спомня за тия две деца, когато слезеше да зарови някъде конския крак, когато печеше тънките си питки върху сача, щеше да си мисли за тях през целия свой дълъг и самотен ден. Обръчът пак се изхлузи от мокрите дъги. Момичетата безпомощно се спогледаха, готови да побегнат или да заплачат. И в тоя миг над белия двор се разнесе гласът на старицата:

— От кого се боите, мари! От една турска гювендия ли сте седнали да се плашите!

Жената отскочи, сякаш в прозореца бяха хвърлили камък, и притисна гръб до стената зад себе си.

— От една турска гювендия ли се плашите, мари! — пак долетя отвън гласът на старицата.

Жената потрепери. Беше чувала тия думи безброй много пъти и те винаги й причиняваха едно и също страдание — остро и изсмукващо като болест без лечение и изход, то отнемаше не силите й да живее, а смисъла на живота й. Понякога, в ранна утрин, файтонджийската майка дори я бе събуждала с тях. По врявата долу тя разбираше, че край кладенеца са спрели цигани, а ако беше тихо, знаеше, че е спрял файтон или селска каруца, тръгнала към града. Махалата беше на километър от него, отделена само с бахчите, и открай време, още когато кафенето работеше, хората от големия път обичаха да свърнат под трите салкъма, да напоят конете си и да ги вчешат, преди да влязат в градските улици. Сега, стига да се случеше тук, файтонджийската майка с еднакво настървение обясняваше на всички чия е тази къща и защо е запусната, кой живее тук и защо са заковани кепенците на кафенето. Колкото и да бързаха, чуеха ли думите „турска гювендия“, пътниците не пропускаха да вдигнат очи към прозореца. Но това бяха бързи погледи, пълни повече с любопитство, отколкото с неприязън. След минута хората щяха да заминат и всичко щеше да си замине с тях. А ако бяха чужденци, те въобще и не разбираха какво им говори старицата, мислеха я за просякиня и често изпод гюрука на спрелия файтон нечия ръка й подаваше пари. Бабичката ги вземаше.

Понякога до кладенеца спираха и руски войници, ала тях старицата не смееше да заговаря първа. Само отстъпваше с готовност настрана и мълчаливо ги гледаше отдалеч.

Войниците винаги бързаха, обикновено пояха конете си, без да слизат от тях, и снежните дъна на шапките им докосваха най-ниските клони на салкъмите. Бяха толкова близо до прозореца, че през стъклото жената долавяше ускореното им от ездата дишане. В началото даже се опитваше да запомни някое от тия млади лица, за да го познае, когато го види отново, но войниците всеки път бяха различни. Тръгваха си веднага, щом конете откъснеха бърни от каменното корито, и бабичката ги прекръстваше в гръб, както правеше сутрин подир файтона на сина си.

Вън по снега изскриптяха стъпки. Двете момичета си отиваха. Жената не стана, не пристъпи до прозореца, за да ги види още веднъж. Не искаше да ги запомни, нямаше да мисли за тях, когато слезеше да зарови някъде конския крак, когато печеше тънките си питки върху сача.

Долу пак звъннаха котли, макарата на кладенеца заскърца. Щеше да скърца така повече от час, докато се източеха ранобудниците от всички околни къщи.

Жената все още лежеше със затворени очи. В дългия пуст ден, който току-що започваше, не й предстоеше нищо друго освен да зарови конския крак. Нещо студено се плъзна до рамото й, беше ножът. Тя опипом го намери между гънките на чергата, костеният чирен плътно легна в дланта й. Неведнъж беше мислила за смъртта, но сега за пръв път толкова спокойно и без никакъв страх я пожела. Една лека, бърза смърт, която би я спасила от всичко. През утробата й мина хлад, ала след миг студената празнота се измести, стигна до стомаха й и остана там. Беше глад, обикновен сутрешен глад. Объркана от това неочаквано предателство на собственото си тяло, тя напразно се мъчеше да го заглуши, пи вода и се сви на кълбо, но гладът не премина, напротив, изостряше се от всяко нейно движение, изтриваше една подир друга всички мисли от главата й, докато накрая остана само една — че там, в долапа до вратата, има три тънки питки, изпечени снощи. Тя дори вече ги виждаше, наредени в калайдисания сахан, прегорели, с жълтеникави точици, останали на местата, където мехурчетата на кваса бяха повдигнали тестото от нагорещения сач. Нарочно слагаше повече квас. Така питките бухваха и приличаха на хляб.

В мразовитата сутрин, когато фурнаджията я върна, тя не знаеше какво да прави с кипналото тесто, гледаше го безпомощно как преля и как после се спъхна, увличайки надолу изсъхналия месал. „Днес няма да паля огън“ — беше казал тогава фурнаджията. А тя видя, че пещта гореше. Същия ден си спомни за сачовете, дето ги бе донасял оня стар помак от Гормеж. Пристигаше в късна есен, малко преди да падне сняг. Пристъпваше бавно, с палци, пъхнати в пояса. Катърите също тъй бавно вървяха подире му, а в шарените козиняви чували от двете страни на самарите им звънко скърцаше дървеният кюмюр. Сачовете помакът носеше в специална торба, подплатена отвътре с кожички. Развързваше я чак когато стовареше кюмюра пред кафенето, получеше парите си и се измиеше на дългото корито, от което пояха конете. Първата есен жената купи сача, защото й беше неудобно да откаже. Пъхна го някъде из долапите и го забрави. На следващата година помакът донесе нов. Вече не й взе пари, било подарък от неговата кадъна за невестата на градския му дост, дето купувал кюмюра наведнъж.

В началото питките не ставаха хубави, разливаха се, полепваха върху недостатъчно нажежения сач и трябваше да се изстъргват с нож. Но откакто се научи да слага повече квас и да напича глинената тавичка до бяло, беше друго.

Жената отново видя трите загорели питки, прошарени с жълти точици. Не можа да издържи и стана. Още след първите хапки гладът й изчезна, сякаш беше искал тъкмо това — да я изправи, да докаже своята власт над тялото й и да се махне.

Вън край кладенеца вече нямаше никой и четири гарвана спокойно подскачаха из разровения сняг. Жената ги позна, бяха същите, дето от месец нощуваха под навеса. В началото тя няколко пъти беше ходила там да търси гнездата им. Искаше да ги прогони, дрезгавият им грак я плашеше, особено нощем все й се струваше, че около къщата подвиква човек. После свикна. Така или иначе тия тихи сънни пограквания бяха живот.

По шосето профуча шейна. Гарваните заметоха снега с широките си крила, направиха нисък кръг над салкъмите и отлетяха към града. Щяха да се бавят там целия ден — жената вече познаваше привичките им — сигурно ровеха из незамръзналите торища край хановете, а привечер, щом над бахчите се уталожеше първата синкава мъгла, отново щяха да се върнат насам. Ако се случеше по това време до прозореца, тя ги виждаше отдалеч как се приближават с пестеливи редки махове и мисълта, че ще кацнат в нейния двор, не й беше неприятна.

Макарата едва доловимо изскърца. Туркинята пак беше дошла последна за вода. Всяка сутрин изчакваше навалицата да се оттече и тогава се появяваше до кладенеца — безшумна, цялата загърната в черното си фередже като голяма стара птица. Живееше самичка, в края на махалата, в една почти съборена къща, чийто покрив от зима на зима хлътваше все по-дълбоко, оголвайки гъбясалите греди, по които се люшкаха снопчета отдавна обезцветени билки. Някога туркинята беше лекувала с треви. В махалата така я и наричаха — Знахарката, макар че тя от години не приемаше никакъв болник. След една гореща есен, когато един подир друг бяха умрели мъжът й и тримата й синове, тя веднъж завинаги беше престанала да вярва и в билките, и в аллах — и в молитвите си вместо неговото име, повтаряше имената на синовете си. През тая зима, когато краят на войната наближаваше и беше ясно какъв ще е той, хората от махалата на два пъти видяха пред съборената къща да спират натоварени каруци. Говореше се, че роднините увещавали старицата да си тръгне с тях, а тя им отвърнала, че човешкият ватан не е друго освен обич и корени, а нейните четири корена са в тази земя и че щом коранът не я пуска приживе до тях, тя ще стои тук и ще чака едничкия ден, в който турската жена има право да влезе в гробищата и да остане завинаги там.

В ония смутни дни постъпките на бягащите турци се наблюдаваха от всички. Ловкостта, с която богатите разпродаваха имотите си, или пък лекотата, с която ги зарязваха, еднакво дразнеха и еднакво будеха подозрения. А в същото време бедняците турци не се виждаха никъде из града. Заключени в притихналите си къщурки, те дояждаха последните шепи тарахана и се ослушваха. Нямаше закъде да бягат: и в онази непозната родина, както и тук, бедността им щеше да е една и съща, с тая разлика, че до новата бедност трябваше и да се пътува. В обтегнатия от пазарлъци и страхове въздух думите на Знахарката се носеха от уста на уста и даже най-простите груби умове долавяха дълбоката им разтърсваща сила. Имаше все пак нещо над всичко и то беше най-важното, най-скъпото в човешкия живот, но пък и най-лесно се забравяше, ако не се намереше кой да го изрече на глас. Знахарката го беше изрекла.

Скриптенето на макарата пресекна. Прегърбена на две, старата кадъна почиваше, едвам удържайки напора на ръчага с тънките си пръсти. От ускореното дишане яшмакът ту хлътваше, ту се издуваше пред забуленото й лице.

Жената внимателно открехна прозореца: из съседните дворища нямаше никой, не идваха и пътници по шосето. С няколко бързи движения тя събра чергата с върха на чехъла си така, че конският крак остана загънат в нея, грабна вързопа и затича навън. Решението й бе хрумнало внезапно — щеше да помогне на туркинята, а същевременно щеше и да знае, че вън на двора има човек и че не е съвсем сама, докато пренася зловещия си товар през тъмния таван и по стълбището.

— Слязох да ти помогна — задъхано каза тя.

През тесния процеп очите на Знахарката я погледнаха с благодарност.

— Хем да ти извадя вода, хем и да изтупам едно чердже — смутено добави жената.

Ведрото беше наполовина празно. Тя усети лекотата му, но за да не уязви старицата, не го върна назад и нарочно завъртя макарата с усилие. Втория път вече го напълни догоре. Умееше в последните метри да отпусне въжето изведнъж, ведрото като откъснато се устремяваше надолу и потъваше до самото дъно на кладенеца.

Туркинята мълчаливо чакаше, пъхнала ръце в широките си ръкави и сгушила глава между раменете си. Сега още повече приличаше на птица.

— Бабо — тихо я повика жената, — чувала ли си за магия с конски крак?

Очите в цепката на яшмака не промениха погледа си, само бръчиците около тях замърдаха.

— Чувала съм. То е лоша магия. Ако е с нога от бял кон, иска смърт, ако пък ногата е от черен… — старицата замлъкна.

— Какво, ако е от черен? — боязливо попита жената.

— Още по-лошо. Пак е за смърт, ама смърт не отведнъж, а чилякът да изкара всичките черни болести, додето умре.

Жената пусна ведрото до нозете си, водата плисна чехлите й, но тя не усети.

— Ти няма що да се боиш — спокойно каза туркинята. — Всяка магия, както си има направа, има си и развала. Ще вземеш сега да го заровиш тоя крак, ама не под дърво и не до къщен темел, а на място, дето рядко се стъпя. Дупката да е три педи дълбока — тя показа с ръце. — Сетне ще го пуснеш вътре, ама без да го пипаш с гола ръка, ще наредиш отгоре му три строшени пръчки от лоза и три пъти ще речеш: от всички далеч, от мене най-далеч. Запомни ли?

Жената кимна.

— Подире ще го заровиш, пак не с ръка, тури му един камък и си тръгни. Ама хич не бива да се обърнеш назад и за ногата вече хич да не помислюваш, инак развалата губи кувет.

Без да каже нищо повече, старицата вдигна двата си бакъра и заситни по пъртината. Вятърът увиваше дрехата около сухите й колене, замяташе я встрани и от време на време под диплите на шалварите се мярваха бели вълнени чорапи.

Жената я изпрати с поглед и бавно нагази в снега. Докато стигна задния двор, пискюлите на мокрите й чехли замръзнаха. Тук не духаше толкова, високите каменни дувари пазеха завет. В клоните на необрания орех подрипна катерица, събори облак снежен прах и утихна. Жената заобиколи дебелото сиво стъбло и отмина нататък. Беше решила да копае в най-далечния ъгъл, там, където двата дувара се засрещаха и лятос растеше коприва.

Под снега земята се оказа неочаквано мека. Казмата потъваше дълбоко и лесно, вадейки пръстта на димящи влажни порязаници.

Нещо прозвънна. Между ситните бучици на дъното се търколи зеленясала пара̀. Жената я забеляза, но не посегна. Открай време, копнеше ли из двора, винаги намираше такива пари, бакърени, с конник от едната страна, а от другата — с букви, които не можеше да разчете. След още няколко удара тя коленичи и премери дълбочината с длан. Пусна вързопчето отвисоко, както си беше загърнато. И без друго никога повече не би постлала това чердже в стаята си. После откърши три клончета от дивата лоза, попита се дали няма да е по-добре, ако ги нареди на кръст, но не посмя и ги хвърли направо. Сега идеше ред на думите. Първите два пъти тя ги изрече шепнешком, на третия обаче не смогна да овладее гласа си и почти извика. Отдавна имаше нужда от тоя вик. Изпод снежните клони на ореха катерицата изплашено я гледаше с кръглите си лъскави очи. Докато струпваше пръстта и носеше камъка, жената се усещаше някак странно олекнала и спокойна. Върна се по стъпките си, без да погледне назад и без да мисли за нищо. Не й се влизаше веднага вкъщи. Под черната забрадка слепоочията й отсечено почукваха, сгорещеното й тяло искаше още движения.

Тя се озърна, поколеба се и тръгна към навеса.

Нарочно избра най-възлестото от струпаните мешови дърва. Друга сутрин все го отхвърляше, търсеше прави, дето се цепеха лесно. После намери клиновете, избърса ръждясалите им върхове и ги нареди отдясно, за да са й под ръка. Някога тъй правеше мъжът й. Брадвата засвири. След втория удар грапавата кора на мешето се отлепи и наоколо изведнъж замириса на студена гора. Забрадката се свлече от главата й, но жената не спря, за да я стегне отново. Освободена, дебелата плитка гъвкаво се замята по гърба й.

Не стана нужда от клиновете, мешето се разтвори само, сърцевината му беше куха, пълна с изсъхнали личинки. Следващите дърва се случиха по-здрави, отскачаха под брадвата и упорито не пускаха острието й в себе си. Жената се задъха, разкопча елека на гърдите си. Белите трески хвърчаха край нея, заплитаха се в косата й или леко приплясваха по пламналите й бузи. Една даже удари устните й. Беше мек удар, повече приличаше на гальовно плъзнала се човешка длан. Тя потръпна — отдавна никой не бе я докосвал така. Вдигна брадвата и я заби дълбоко, колкото можеше. Сече още дълго, упоена от свистенето на челиченото острие и от все по-гъстия мирис на гора. Когато се опомни, видя, че до дръвника е израсла голяма двувърха купчина.

Стаята я посрещна студена, с гол под. „Ще сложа нова черга“ — помисли тя и побърза да спре мисълта си дотук.

Зиданата печка беше угаснала. Жената се наведе и зарови изстиналата пепел. Веднъж беше направила вече същата грешка — изпусна огъня, а не смееше да иде до никоя от околните къщи за въгленче, не можеше да си служи и с огнивото. Добре че до кладенеца спря една циганска кола. Смутени от нейната молба, циганката и младият й мъж се спогледаха, казаха си нещо на своя език и той безкрайно опипва гънките на пояса си, преди да извади пошита с мъниста торбичка.

В дъното на печката проблесна искра. Като внимаваше да не я удави в пепелта, жената я загради с гнездо от най-тънките съчки и задуха. Пламъчето най-сетне изскочи, залюля се и върховете на подпалките го поеха.

Тя седна на коравия миндер до прозореца и отпусна ръце върху скута си. Нямаше какво повече да прави. Оттук нататък и този ден щеше да прилича на всичките й досегашни дни: щеше да гледа навън, докато се стъмни, да се крие зад завесата, ако до кладенеца спре човек, после щеше да изяде една от останалите питки и да си легне. Единствено сънищата й бяха различни, но напоследък не идваха, защото дори и насън тя продължаваше да се ослушва за стъпки и за трясък на счупено стъкло.

Вън безшумно прелетя шейна. На капрата седеше усукан в кожух казак, а отзад, сред гънките на войнишкото одеяло, за секунда пролъсна офицерска фуражка с кокарда.

Притича момченце, забулено с бабешки шал, изчезна към отсрещните къщи и подир малко се върна, крепейки пълен филджан пред гърдите си. И шосето отново опустя, сякаш не идваше отникъде и не водеше заникъде.

Откъм града долетяха удари на камбана. Лете не се чуваха толкова ясно, горещият въздух ги притъпяваше, а и разшумените дървета поглъщаха силата им. Сега звънът се носеше избистрен и чист. Биеше камбаната на църквата „Свети Георги“ — за вечерня или за някакъв празник, жената не знаеше, но се прекръсти. След като звънът утихна, тишината се затвори — още по-плътна и по-мъртва отпреди.

Чак много часове по-късно вън се чуха звънчета. Зажаднелият файтонджия се прибираше. Зиме той впрягаше шейна. Най-добрите файтонджии в града правеха тъй. Беше празна работа, без печалба, а често и със загуба, но щом другите впрягаха шейни, поне докато беше жива майка му, той бе осъден да студува. През чулените покривала на конете се вдигаше пара, навярно файтонджията яко ги беше гонил дотук.

Всичко се повтори по обичайния си ред: старицата изприпка на двора, разминавайки се с припкащия към къщата син, разпрегна сама и поведе конете към яхъра. Стъпваше заднешком пред муцуните им, сякаш през целия ден бе копняла за тях и сега не можеше да им се нагледа.

Скоро почнаха да се връщат и другите мъже от махалата. Идваха си по двама или на групички, така, както и сутрин тръгваха на работа в града. Крачеха уморено, с нахлупени калпаци и вдигнати яки. По брадясалите им лица тъмнееше жажда за сън. Жената ги проследяваше с поглед, докато се скрият зад ниските вратници. Струваше й се невероятно, че сред тях може да са и ония, дето снощи… Тя пак прекъсна мисълта си, без да я довърши докрай.

Късият зимен ден си отиваше. Несигурните му последни отблясъци затрептяха върху снега и бавно започнаха да се топят. В прозорците на отсрещните къщи замигаха газеничета. Бялата безкрайност на къра изведнъж се смали, пръснатите в далечината дървета изгубиха очертанията си и изчезнаха. Невидими допреди малко, дирите на преминалите шейни сега се открояваха сред снежния път, като че пълни догоре с гъста синя вода.

В комина свирна вятър. Развалената врата на печката се отвори и в стаята лъхна мирис на дим. Жената не се обърна. Откъснеше ли очи от прозореца, то значеше, че денят е свършил, че пак трябва да се пали свещта, а тя се плашеше от нейната жълта светлина. Пламъчето не гонеше мрака, само го отблъскваше на метър от себе си и оттам нататък лежеше черна пустош, студена и страшна като цялата притихнала къща.

Вятърът се усили. Долу кепенците на кафенето заскърцаха. Някаква разкована дъска хлопаше звънко и на равни промеждутъци като часовник.

По шосето откъм града се зададе човек. Отдалече се виждаше, че бърза, от време на време даже подтичваше и тогава се разбираше, че е млад. Носеше шапката си в ръка, пешовете на разкопчаното му палто се мятаха. Имаше нещо тревожно в неговия бяг, в цялата му приведена фигура и в това развяване на черното палто. Късно беше да е тръгнал за някое от селата, а и ако беше тъй, нямаше да тича, а щеше да пести силите си.

Човекът се приближаваше. За минута снежните клони на салкъмите го скриха и жената се надигна. Искаше да види в коя къща ще влезе той.

Пред кафенето човекът се поспря, сякаш се питаше дали да продължи нататък по пътя, но изви вляво и нагази през снега. Идваше тук. Жената предпазливо се дръпна назад. Закъснелият пътник не се отби към кладенеца. Той наистина идваше тук.

— Госпожо Малтице — извика отдолу непознат глас.

Жената трепна. Толкова отдавна не бе чувала името си, че то й прозвуча като чуждо. Под дебелия елек сърцето й заби с резки объркани удари.

— Госпожо Малтице, покажи се.

Повторният вик я опомни. С един-единствен тласък тя отвори прозореца и опря ръце върху оснежения перваз.

На стъпалата пред кафенето с отложен калпак стоеше момче. Край голобрадото му зачервено лице се кълбеше пара. Малтица го позна, беше Събо, един от слугите в Панаир хан.

— Даскалът Данчов ме прати — на пресекулки каза момчето, — щото от вчера е зле и рече да те водя при него, ама бързо.

После Малтица никога не можа, нито пък има време да си спомни: още тук на двора ли или по-късно, докато тичаха към града по хрупкавите дири на шейните, момчето й каза, че даскалът по-право не е зле, ами от два дни бере душа и все вика мъжки имена, сред които се чуло само едно на жена, и то било нейното. Чак днес следобед за малко дошъл на себе си, поискал вода и добре че той, Събо, се случил там, та му дал. Даскалът пийнал, сетне му рекъл да върви и да я доведе.

След първите стотина крачки Малтица се задъха. Полите на дългото сукнено палто се заплитаха в коленете й и й пречеха, резливият северен вятър отскубваше въздуха пред устните й и за всяка по-дълбока глътка тя трябваше да търси прикритието на кожената си яка. От дъха й влакната побеляха, слепиха се на ледени шила, които остро бодяха страните й. Всяка нова стъпка й костваше все повече усилия, искаше й се да спре, да се отпусне върху грапавия сняг и би го сторила, ако не чувствуваше съвсем ясно, че после вече не би могла да се изправи и да продължи, да стигне до онази студена мрачна стаичка, където даскалът сега може би умираше.

Момчето бе отминало напред и се обърна да я изчака.

— Идвам — ядосано извика Малтица. — Върви, идвам.

Слабостта на тялото й я озлобяваше.

— Хвани се за мен — предложи момчето, но тя отклони ръката му.

Светлините на града се приближаваха. Приличаха на равен кръг бледа жарава, издута в средата от хълмовете. Някъде из дворищата пролая куче, в топлата тъмнина на невидим близък обор изпръхтя кон.

Малтица посегна да смъкне замръзналия шал и внезапно усети гореща силна тръпка във върховете на пръстите си. Тялото й се беше събудило. Стъпките й станаха леки и сигурни — стъпки на двадесет и седем годишна жена. Снегът захрущя под тях и през тънкия гьон на обувките си тя долавяше крехката му стъклена твърдост.

Момчето започна да изостава. Малтица скоро престана да чува неравното му дишане зад себе си. Чак когато навлезе в тъмните криви улички на папукчийската чаршия, тя си помисли, че щеше да е по-добре, ако беше спряла да го изчака, за да имаше сега другар. Озърна се, но Събо го нямаше. Или беше много назад, или, изгубил я от очи, бе тръгнал по друг път към хана. И тя пак затича, макар че слугата сигурно грешеше. Нищо чудно и да бе преувеличил от страх, колко му е да се изплаши едно момче от припадъка на болнавия старец. Малтица нарочно си повтаряше това, знаеше, че се самозалъгва, но го повтаряше. Беше й необходима тая лъжа, измама-отсрочка, през която разумът да почине и да се подготви за наближаващия истински удар. Защото човек като даскала едва ли би извикал някого напразно при себе си. Преди две години, когато за пръв път го видя, тя бе открила най-напред тъкмо тази негова сурова строгост.

Тогава пак беше зима и Малтица дълго се лута из снежните улици, докато намери къщата на учителя. Не посмя да спре минувач, мъжът й я бе предупредил да не разпитва никого. Когато потропа по резбяната врата, изведнъж се уплаши, че може да е сгрешила, беше готова да хукне назад по витото стълбище, но вратата се отвори. На прага стоеше висок и изправен старец с безръкаво кожухче, облечено върху черно френк-палто. Не я попита кого търси, гледаше я намръщено през кръглите очила, сякаш ядосан, че е трябвало да прекъсне работата си. Смутената жена не разбираше, че той я чака да заговори първа.

— Идвам при учителя Данчов най-после се досети да каже тя.

Старецът кимна, ала все още гледаше навъсено.

— Аз съм жена на кафеджията Михаил — добави тя.

Без да каже нито дума, учителят се дръпна встрани и с ръка и посочи да влезе.

Студеният въздух в стаята беше пропит с непознат странен мирис. Тя веднага го долови, ала не посмя да се озърне, наведе глава и смутено бръкна в пазвата си. Струваше й се, че се бави прекалено дълго и че всеки момент старецът с безръкавото кожухче ще избухне. Но той чакаше търпеливо.

— Това го праща Михаил — тихо каза тя, като му подаваше усукания в бяла кърпа пакет. — Рече, че са стари сметки, дето трябвало да се проверят.

Учителят помръдна учудено рамене, после бръснатите му бузи изведнъж се изопнаха и той грабна пакетчето от ръката й. Разтвори го вървешком, спря се чак до прозореца, гърбом към нея, почти опирайки очилата си до бялата кърпа. Едва сега Малтица се огледа наоколо. Непознатият мирис навярно идеше от книгите. Те бяха безброй: разхвърляни по тясното легло и по масата, струпани на купчинки край незапаления мангал, през отворите на неприхлопнатите долапи също се виждаха разноцветните им кожени гръбчета, като че този човек нямаше нужда нито от сън, нито от хляб, а най-малко пък от това, някой да влиза в стаята му.

Учителят се обърна, в ръката му трепкаше дебел сив плик. Не беше разтворен, Малтица добре видя, че восъчните печати са цели.

— Лесно ли намери къщата ми? — попита старецът. Предишният строг блясък отново се появи в очите му.

Тя се поколеба, но кимна.

— Като се върнеш, кажи на мъжа си, че ще проверя сметките още нощес.

Учителят мушна плика в джоба на черното си палто и замълча.

— Ще му кажа — сухо отвърна жената.

Когато ключалката изщрака зад гърба й, тя примижа от белотата на снега и въздъхна. Не можеше и да предполага колко много пъти още ще идва в пълната с книги стая, колко сутрини ще пресича града с подкосени от страх нозе, за да стигне дотук, а поредното писмо ще шумоли в пазвата й и тя ще се озърта, уплашена от мисълта, че всички по улицата чуват неговия шум.

Папукчийската чаршия свърши. Повече по миризмата на изгорен нишадър, отколкото от мътната светлина на фенерите, Малтица позна, че е стигнала бакърджийските работилници. Оттук до Панаир хан оставаха стотина крачки. Тя пое дъх и затича отново.

Откакто се бе върнал след войната и бе намерил къщата си изгоряла до каменния темел, учителят Данчов живееше в хана. Досега Малтица само три пъти беше ходила там. Болният старец не можеше да седи край масичката и пишеше в леглото си, наредил листовете на една дебела дъска, поставена напреки върху гърдите му. Приличаше на затиснат с плоча светец — така си помисли жената, когато го видя за пръв път. Никога не посмя да се забави по-дълго, чувствуваше, че му пречи, че колкото да говори и да я спира с трескавите си слаби ръце, даскалът час по-скоро иска да остане сам и да продължи своята важна работа. Затова и после, като идваше понякога да му донесе ошав или лещена чорба, тя не се качваше в стаята му, а пращаше слугата Събо, изчакваше го да й върне празната паница и си отиваше.

Прозорците на хана светеха. Светеше и прозорчето на учителя, но по-бледо от друга вечер, сякаш свещта вътре догаряше или пък някой бе застанал до нея и криеше пламъчето й с гръб.

Портата зееше открехната. Малтица изкачи дървените стъпала до втория кат и, притаила дъх, тръгна край затворените врати, иззад които се носеха груби мъжки гласове. Коридорът ставаше все по-тъмен. Тук някъде, вдясно от ъгъла, трябваше да е вратата за стаичката на учителя.

Старецът лежеше със свити колене, извърнал глава към стената, виждаше се само тилът му с бяла, някак сухо измачкана коса. Едната му ръка беше посегнала към масата до леглото, като че искаше да оправи килнатата свещ или да вземе чашата с вода. Върху тая тънка, недостигнала последната си цел ръка безшумно капеше восък. Сигурно свещта се бе наклонила отдавна, застиналите капки бяха споили пръстите на стареца с дебела прозрачна кора. Малтица гледаше с широко отворени очи — толкова чиста и толкова спокойна беше тази восъчна ръка, че нямаше с какво да я изплаши, да я накара да извика и с ужас да отскочи назад.

По коридора мина човек. Тя вдигна глава и се ослуша, може би момчето най-сетне идваше. Едва сега Малтица забеляза странния безпорядък в стаята. Някой току-що беше влизал тук, опадалият от обувките му сняг още не бе започнал да се топи и тия снежни следи показваха как непознатият е шетал от ъгъл до ъгъл и е отварял долапи и чекмеджета, без да прихлопне отново вратите им. Не можеше да е търсил пари. Старинният часовник на учителя меко блестеше до запалената свещ и, ако беше крадец, непознатият най-напред би грабнал него. И все пак от масичката нещо липсваше. Малтица пристъпи напред — върху кафявата боя личеше празен квадрат, обграден с ивица прах. Изписаните листове ги нямаше. Лежаха един върху друг, тя ги помнеше. При всяко свое идване не пропускаше да погледне нататък и все й се струваше, че купчинката расте неимоверно бавно.

— Не са само те — каза веднъж учителят, — има и други листове, ама аз съм ги скрил. В тях описвам едно предателство, а тук е хан, може да влезе всеки. — Той свали очилата си, заби лакти във възглавницата и се надигна. — Ела насам!

Малтица се приближи до леглото му. Старецът втренчено я гледаше из дълбоките си хлътнали орбити и тя за пръв път откри, че очите му са сини.

— Само на теб ще издам къде съм ги скрил — след късо мълчание каза той. — Всичко се случва. Някой трябва да знае. Седемдесет и четири страници са, аз на плика съм писал кому да се отнесат.

Вън изскърца дъска, той погледна към вратата и следващите си думи изрече шепнешком.

Сега в студената сумрачна стая Малтица сякаш отново дочу неговия шепот и усети лекия старчески дъх върху челото си.

Свещта пропука, фитилът й свършваше. Тя се наведе и предпазливо я отдалечи от восъчната ръка на учителя.

Свитъкът беше там. Щом отмести отдавна изсъхналата саксия, още при първото посягане пръстите й докоснаха хлъзгавата кожена торбичка. Онзи не бе се досетил да надникне между закования прозоречен капак и облепеното с хартия стъкло. Или не бе му останало време, или изобщо не бе и допуснал, че е възможно тъй важните и страшни за него страници да бъдат скрити на едно толкова обикновено простичко място.

Пламъчето се разлюля. Някой беше отворил вратата. Без да е чула никакъв звук, жената се извърна с цялото си тяло. Не видя нищо друго, само дъската, оная дъска, върху която пишеше учителят. Тя падаше към главата й — огромна, закрила стаята и тавана, и едва в късия последен миг преди удара зад нея се мярна разкривено тъмно лице. Малтица го позна, но не можа да извика, не успя дори да се закрие с лакът. Строполи се по очи.

Следващият удар улучи тила й.

 

 

Свитъкът го нямаше в ръката й.

Това беше първото, което Малтица усети в голямата черна празнота. Болката дойде после, връхлиташе внезапно, на паузи, идваше заедно с пробуждащото се съзнание и пак така заедно с него изчезваше.

Чак много по-късно, когато можа да се надигне и прогизналата плитка тежко увисна пред гърдите й, тя изведнъж си спомни къде е и с мъка отвори очи. Наоколо не се виждаше нищо, свещта беше угаснала. Жената протегна ръце и, като се люшкаше, опипом затърси вратата.

По коридора вървя дълго, катурваше се от стена до стена и оставаше на колене, докато събере сили за следващите си крачки.

Най-много я измъчи стълбището. Струваше й се, че за всяко стъпало спуска крака си безкрайно дълбоко, като в яма, чието дъно никога не ще достигне.

На двора беше по-лесно, паднеше ли, тя заравяше лицето си в снега и резливият студ я опомняше.

Градът вече спеше. Из пустите улици само един нощен пазач се повзря отдалече в клатушкащата се тъмна фигура и отмина. Току-що се беше разправял със закъснели пияници и не му се искаше отново да влиза в кавга.

Малтица вървеше. Политаше и се изправяше пак. Дланта й се издра от плъзгане по кепенци и стени, под разкъсаните чорапи коленете й кървяха, но тя не усещаше. Бяха мънички болки и голямата болка ги поглъщаше в себе си.

Когато излезе на шосето между бахчите, жената нямаше вече на какво да се опре и падна. Този път снегът не й помогна да се опомни, напротив, от него идеше измамната топлина на легло. Малтица отпусна глава, изпълваше я сладостен лепкав сън, ала едно остро съвсем близко изскърцване я пробуди. Тя попипа с вкочанените си пръсти — окървавената коса беше замръзнала на тила й и ледените бучици пропукваха. С едно усилие, за което напрегна всичко, дори безчувствените крайчета на устните си, тя се изправи и тръгна. Когато отново се строполи, дълго лежа с разперени ръце, без да разбира, че вече не е върху снега, а върху дъсчен под, че този коридор не е на хана, а вратите наоколо водят за кафенето и за стаите в нейната къща. Свитъкът го нямаше в ръката й. Това беше последното, което усети в голямата черна празнота.

Призори, както винаги, файтонджийската майка дойде първа. Зейналата врата я изненада. Толкова отдавна всичко в тая къща се държеше под ключ, че тя не се стърпя и надникна.

Червеният лед върху главата на Малтица блестеше. Бабичката го помисли за алена забрадка, даже точно така си каза и наум: турска гювендия с ален пош… Но в отметнатите лакти на жената имаше нещо неестествено, файтонджийската майка много добре знаеше как изглежда заспал пиян човек. Тя хвърли бакърите си, пристъпи навътре и изпищя.

Съвсем наблизо някой говореше шепнешком. Малтица не разбираше отделните думи, чуваше ги неясни и слети като жужене на пчела, която кръжи край лицето й. Опита се да отвори очи, но една влажна тежест притискаше клепачите й. Съзнанието й се връщаше бавно, с колебливи приплъзвания, просветваше за секунда и угасваше пак, сякаш заиграло се дете повдигаше и спускаше фитила на газена лампа.

Шепотът ставаше все по-ясен. Малтица се заслуша: говореха за някаква жена, която си отивала. Влажният кисел мрак я давеше, тя повлече ръка по бодливата черга, докосна оцетната кърпа върху лицето си и я дръпна. Жълтият квадрат на прозореца я ослепи. Чак после видя стариците — седяха на миндерчето, една до друга, почти опрели глави — файтонджийската майка и до нея забулената стара туркиня.

— Вода! Искам вода! — помисли че казва Малтица и се учуди как те не чуват гласа й.

Жълтият квадрат се завъртя, смали се на точица и изчезна.

— Защо е тъмно, мамо? — попита тя.