Крис Юън
Пътеводител на добрия крадец (за) Амстердам (8)

8.

След като той си отиде, поседях известно време на писалището си, пушех и гледах през прозореца фигурите, които вятърът рисуваше по повърхността на канала. Запитах се дали да не поработя върху ръкописа и проблема с куфарчето, който Виктория беше открила, но знаех, че няма смисъл. Умът ми бе другаде, заангажиран от кашата, в която се бях забъркал. Чудех се колко разумно беше да лъжа Бургграве и тогава ми хрумна, че Виктория може би беше права и просто трябваше веднага да напусна Амстердам. Не че имаше нещо, което да ме задържа: вещите ми се побираха в два сака, плащах наема си за седмица и щях да си тръгна с близо шест хиляди евро в джоба от последния си обир. Хубава фантазия беше, така както си го мислех, но щеше да си остане само фантазия. В действителност бях казал на Бургграве, че ще остана в обозримото бъдеще и щеше да изглежда подозрително, ако заминех. Пък и освен това имах усещането, че ако го направя, ще изпусна много заинтригуваща възможност.

Облегнах се на стола, издърпах средното чекмедже на писалището и го сложих на пода до краката си. После заопипвах с ръка мястото, където беше чекмеджето, докато пръстите ми не откриха това, което търсеха. Поставих двете фигурки на маймуни върху писалището пред мен, едната си запушваше ушите, а другата си затискаше устата, подпрях глава с ръце и се замислих за третата маймунка, тази, която закриваше очи и тогава ми хрумна, че в положението, в което се намирах, и аз виждах толкова, колкото нея. Колко струваше целият комплект фигурки? Кой колекционираше подобни неща? И можеха ли да бъдат продадени безпроблемно?

Въздъхнах и бутнах маймунките по гръб с един замах на пръстите си, после ги стиснах в шепа, облякох си палтото, метнах си шала и излязох навън в брулещия, осеян с капчици дъжд, бриз.

Когато стигнах до „Кафе де Бруг“, вътре беше почти пълно. Клиенти с плетени пуловери и вълнени шапки си грееха ръцете около чашите с кафе „Веркеерд“ и един-двама похапваха парчета вкусен ябълков пай с бита сметана. Клиентелата се състоеше почти изцяло от холандци и аз се почувствах неловко, когато се обърнах към младежа зад бара и прекъснах фона от гласове с английския си.

— Марике тук ли е? — попитах го аз.

Мъжът ме погледна намръщено.

— Кой си ти?

— Приятели сме.

Мъжът се намръщи още повече и аз устоях на изкушението да го предупредя да не излиза навън, отвъд стъклената врата на кафенето, да не би от вятъра лицето му да не застине в това изражение.

— Тя тук ли е? — опитах отново.

Мъжът неохотно набра някакъв телефон и когато му вдигнаха, измърмори нещо на холандски. Долових думата „енглесман“, но това беше всичко, което успях да разбера. По средата на краткия разговор мъжът замълча, изгледа ме и явно ме описа подробно. Казах му, че името ми е Чарли, но той се престори, че не ме чува и вместо да ми подаде слушалката, затвори телефона.

— Горе е — рече той и ми посочи вратата в дъното на салона, на която пишеше „Служебен вход“. — Чака те.

Оставих младежа да си упражнява мръщенето, минах покрай няколкото останали маси и влязох през вратата. Дървеното стълбище ме отведе на площадката на втория етаж, където открих Марике. Гледаше надолу към мен. Беше с клин и торбест суичър, косата й беше немита и хваната небрежно отзад на главата, не носеше никакъв грим. Но дори и с намръщената си физиономия, много по-страшна от тази на приятелчето й от долния етаж, тя пак бе в състояние да ме накара да забравя всичко, за което си мислех.

— Трябва да поговорим — казах, без да се осмеля да срещна погледа й.

Марике ме изгледа за миг, после се обърна и влезе през вратата зад нея. Последвах я и съвсем скоро се озовах в светла стая с изглед към улицата и моста, който се простираше над канала Кайзерсграхт и благодарение на който кафенето бе получило името си. По средата на стаята бе разположен комплект плетени мебели, а в дъното се виждаха двойно легло и закачалка за дрехи, плюс няколко полици наблизо, пълни с провизии за бара: кафе на зърна, бирени фъстъци, салфетки и други такива неща. Марике се настани със свити крака върху плетеното канапе, а аз предпочетох да седна на ръба на едно от креслата, подпрях лакти на коленете си и потрих ръце, за да се стопля.

— Трябва да знам какво става — започнах аз. — Искам да ми кажеш с кого си говорила и какво си казала. Кажи ми всичко.

— Майкъл е жив — отвърна тя след известно мълчание. — Според мен едва ли те е грижа за това, но той е жив.

Смекчих тона си.

— Разбира се, че ме е грижа.

— В болницата, машина диша вместо него. Само спи. Пръстите му… — потръпна.

— Казах, че ме е грижа, Марике.

Тя ме изгледа втренчено, стискаше и отпускаше ръката си. Не бях сигурен какво видя в мен в този миг, още по-малко пък бях сигурен, че й хареса.

— Защо избяга? — попита ме тя най-накрая.

— Знаеш защо.

— Защото си страхливец — отвърна тя и вирна брадичка към мен.

— Може би. Но и да бях останал, това нямаше да помогне на Майкъл. Не знаех дали мога да обясня какво правех там. Инструментите ми бяха с мен. Не те познавах изобщо.

— Не беше редно.

— Ами Майкъл ми плати да върша нередни неща. Имам чувството, че в миналото и той самият е вършил лоши работи.

— Може никога повече да не отвори очи.

— Знам. Говорих с човек от болницата.

— Ходил си в болницата? — попита тя, гледаше ме внимателно, здраво стиснала устни.

— Обадих се по телефона. Не смятах, че е безопасно да ходя там. Не съм сигурен дали и ти трябва да ходиш. В момента почти за нищо не съм сигурен.

— Може би трябва да продължиш да бягаш. Страхливец.

Въздъхнах.

— Виж, полицията идва у дома сутринта.

Присви очи. Разбрах, че поне събудих интереса й.

— Разпитваха ме за Майкъл. Знаеха, че сме се срещали. Казаха, че са го разбрали от компютъра му, но не знам дали да им вярвам.

— Откъде другаде ще разберат?

— Това исках да те попитам.

— Ха! — възкликна тя и вдигна ръце. — Мислиш, че аз съм им казала? Мислиш, че и аз съм страхлива?

— Мисля, че си разстроена. В шок. Може да не си знаела какво говориш.

— Нищо не съм им казала.

— Не казвам, че е било нарочно. Може дори да не си спомняш. При шок така става. Може да си им казала, че съм се срещал с Майкъл. Може друго да не си им казала. Те да са си измислили останалото.

— За глупачка ли ме вземаш? Нищо не съм им казала.

— Добре — отвърнах и вдигнах ръце, за да я успокоя. — Но все пак те знаеха. Нямаха представа дали е важно, но дойдоха да говорят с мен.

— Какво им каза?

— Че никога не сме се срещали.

— И те ти повярваха?

— Не съм сигурен. Каза ли на полицията за двамата мъже, с които беше Майкъл?

Тя погледна към пода.

— Естествено.

— Познаваш ли ги?

— Не, описах ги.

— Полицията знае ли кои са?

Повдигна рамене.

— Мисля, че не. Искаха да разберат дали Майкъл ги познава отпреди.

— И?

— Казах, че не знам. Истина е — рече тя с широко отворени очи. — Никога не съм се срещала с приятелите на Майкъл.

— Големи приятели.

— Така ги наричаше пред мен.

— Ами маймунките? — опипах почвата аз. — Каза ли на полицията за тях?

Тя бавно поклати глава.

— Какви са тези маймунки всъщност? Колко струват?

— Нищо не струват.

— Сигурна ли си? Когато ти показах едната онази нощ… Очите ти…

— Да?

— Се ококориха. Все едно държах ярка лампа в ръце.

Тогава понечи да се усмихне, сякаш бе готова да ми се присмее, но се овладя и подпря брадичка с ръце.

— Нея съм я виждала и преди — отвърна тя, простичко. — Тази с покритите очи. Но не и другите.

— Но какво означават те, Марике? За теб? За Майкъл?

— У теб ли са? — попита тя и ме погледна.

Поклатих глава.

— Къде са?

— На сигурно място.

— Заведи ме при тях.

— Не още. Не знам в какво съм се забъркал. Те са ми застраховката.

— Ще си получиш парите — отвърна тя студено.

— Може би. Но точно сега искам да получа някои отговори. Защо не ми кажеш за втория крадец? Знаеше ли за него?

Лицето на Марике се изпъна, изражението й наподобяваше въпросителен знак, устните й се свиха, за да образуват точката в основата на извивката, която веждите и носът описваха.

— Значи не си знаела. Мисля, че ти вярвам. Имаше втори човек, Марике. Проникна в апартамента в Йордаан, докато още бях вътре. Търсеше същото, което и аз.

— Не знам нищо за втория човек — отвърна ми тя.

— Мисля, че Майкъл го е наел. Искал е да има резервен вариант, когато му отказах.

— Но защо да го прави?

— Защото е искал да получи маймуните точно тази нощ. Даде ми ясно да го разбера. Това ме разтревожи, но не чак толкова, колкото е трябвало.

Марике разгъна крака и стъпи на земята, запъти се към прозореца в предната част на стаята. Обви ръце около раменете си и се загледа в едва доловимото си отражение върху стъклото. Наблюдавах я как се оглежда, запленен от кръглата форма на изображението. Пак тези лунички на врата й. Малки несъвършенства. Предизвикателства.

— Искаше само теб — отвърна тя. — Никой друг. Препоръчаха те. Някакъв човек от Париж. Приятел.

— Не може да бъде — отговорих аз. — Познавам един човек в Париж, но той щеше да ми каже.

— Не и ако Майкъл не е искал да ти казва.

— Напротив, дори тогава.

— Така ли мислиш?

— Да. Мъжът, за когото се сещам, ми осигурява работа. Така си изкарва парите. Но трябва да му вярвам, за да вървят нещата. Той го знае.

Присви рамене.

— Вероятно и Майкъл е трябвало да му вярва.

— Не по същия начин.

— Разбира се, че по същия начин — отвърна тя, обърна се към мен, лицето й беше открито, както никога досега.

— Не — настоях. — Не разбираш. Този човек е търговец на крадени вещи.

— Така ли?

Погледнах я с очакване, дадох време на думите си да влязат нейде в дебелата й глава. Не го направиха обаче. Вместо това отекнаха в моята.

— Марике — попитах аз, — с какво си изкарваше хляба Майкъл?

— Не знаеш ли?

Поклатих глава.

— Ами той е като теб, Чарли.

— Точно като мен?

— Да, крадец, разбра ли?