Крис Юън
Пътеводител на добрия крадец (за) Амстердам (24)

24.

Докато успея да върна всичко там, където го бях заварил и да се провра през прозореца на банята обратно на плоския покрив, беше почнало да се зазорява и навън валеше слаб дъжд. Прибрах си сака от скривалището и хвърлих ръкавиците в кофата за боклук, после я бутнах пак там, където си беше, и се запътих да търся място, на което да събера мислите си.

Открих едно кафене наблизо, на няколко пресечки разстояние в посока към канала Сингел. Собственикът, който току-що отваряше, погледна към измъченото ми изнурено лице и ме пусна да му направя сефтето с първото кафе. Изпих го, седнал до гравираната витрина, като греех ръце около чашата и си мислех за събитията, които ме бяха довели дотук, където се намирах сега. На масата пред мен беше листът, който бях открил, сгънат в канала на Майкъл. Беше фотокопие на документ и не беше идеално, но вършеше работа, колкото да ми каже за какво е било предназначено. Отпивах от кафето и чаках кофеина да стигне до сивите ми клетки и да ми помогне да осмисля значението на това, което бях открил, като междувременно слушах тракането на посудата, която собственикът вадеше от миялната машина, докато продължаваше да се подготвя за настъпването на новия ден.

Час и половина по-късно, когато приключи с хамалската работа и намери време и той самият да изпие едно кафе, го помолих за нещо за хапване, той кимна и изчезна в задното помещение, през това време аз отидох до тоалетната и се погрижих отново за окървавената кожа на тила си. Появих се след няколко минути, притискайки раната си с книжна салфетка, и заварих чиния с вероятно най-хубавото студено месо и сирене, които някога бях опитвал. Предъвквах храната заедно с мислите си близо час, след което отидох до телефона с монети в дъното на кафенето и набрах номера от визитната картичка, която Ръдърфорд ми беше дал. Очаквах да оставя съобщение на секретаря му, но за моя изненада Ръдърфорд вдигна, звучеше уморен.

— На бюрото си ли спиш? — попитах, след като си разменихме поздрави.

— Прехвърлиха ми обаждането — обясни, после се прозина. — Чудех се дали няма да се обадиш.

— Колко мило — отвърнах. — Работата е, че се нуждая от още една услуга.

— Не си пак в пандиза, нали, скъпо момче?

— Още не. Но съм натясно, Ръдърфорд, и се чудех дали не можеш да ме приютиш за ден-два. Мога да ида на хотел, само че…

— Не си го и помисляй — прекъсна ме той. — Сериозно. Знаеш ли къде е Остерпарк?

Казах му, че знам.

— Много добре. Живея от западната страна. Имаш ли химикалка?

— И салфетка.

— Браво на теб! — рече той, после ми продиктува адреса си и ме попита дали ще мога да го намеря.

— Няма проблем — отвърнах му аз. — Мога ли да дойда веднага?

— Разбира се, ще направя чай.

Благодарих му отново и затворих, после платих на собственика на кафенето, като, преди да се сбогувам с него, оставих няколко евро на подноса за бакшиши се отправих натам, откъдето бях дошъл по-рано тази сутрин. Раната на главата ме заболя от студения въздух и взех да треперя. Загърнах се плътно с коженото яке на Слаботелесния, пъхнах едната си ръка в джоба, а другата, която носеше сака, скрих навътре в ръкава.

От „Сент Якобстраат“ пресякох туристическата част на Дамарк и след като минах покрай Уде Керк, навлязох в самото сърце на Квартала с червените фенери. Картинката ми беше ужасно позната. Тук-таме пияни купонджии се препъваха по вратите на будките на проститутките и работещите денонощно секс клубове, дрехите им бяха раздърпани, а движенията сковани и непохватни. Междувременно, групички работещи момичета, стиснали здраво ръце отпред, се отдалечаваха от района, облечени с винилени палта и високи до коляното винилени ботуши. Отправяха се към Централна гара, а оттам към предградието, от което идваха. На тяхно място идваха други момичета, за да застъпят на не толкова доходоносната дневна смяна, пластовете тежък грим придаваше на лицата им изражение на пресилен оптимизъм.

Наведох глава, за да избегна очите им, вместо това гледах неравния асфалт под краката си и си тананиках вяло една ръгби песничка, известна само на шепа от сънародниците ми. Скоро наближих Ниюмаркт, излязох от Квартала на червените фенери и навлязох в Китайския квартал. Около мен започнаха да изникват източноазиатски бакалии, месарници и ресторанти, нашарени с яркожълти и червени йероглифи, които не можех да разгадая. Скорострелното жужене на китайски изпълни ушите ми и странни аромати на месо ме удариха в ноздрите.

Тръгнах надолу по улица „Зеедик“ и точно минавах покрай едно магазинче за вестници, когато собственикът изскочи на улицата с поставка за картички в ръце и я навря право в лицето ми. Заради картичките не виждаше къде ходи и се заби директно в мен. Поставката падна от ръцете му и се стовари на земята, картички и джобни карти се пръснаха по цялата улица. Наведох се да събера стоката, без да съм сигурен дали мъжът ругае себе си или мен и докато се присягах за една шепа паднали картички, нещо на прозореца на първия етаж над магазинчето привлече погледа ми. Поколебах се и се вгледах в прозореца, вече знаех, че мъжът ругае мен, но не ми пукаше. До прозореца беше допрян познат мотив, не повече от две стъпки висок и отгоре имаше още китайски йероглифи. Не можех да прочета йероглифите, но мотивът ми беше ясен като бял ден. Три маймунки — едната си запушваше ушите, втората — устата, третата — очите.

Без да кажа нито дума, се изправих на крака и натиках част от картичките в ръцете на мъжа. След това минах покрай него и се насочих към стъклената врата с алуминиева рамка до магазина му. До вратата имаше сложени няколко звънеца, но аз не си губих времето с тях. Вместо това отворих вратата и влязох в неотопленото фоайе, където дъхът ми моментално се превърна в пара.

Пред мен се простираше тъмен склад и една осветена стълба, покрита с плюшен червен килим. Качих се по нея, вървях леко замаяно, като човек, който е бил хипнотизиран и на площадката на върха на стълбите се озовах пред втора врата с дебело стъкло, на което отново се мъдреха трите маймуни, макар че този път знакът беше по-малък. Натиснах дръжката. Не беше заключено. Отворих вратата и влязох вътре.

Помещението, в което се озовах, беше тясно и обзаведено с евтини мебели. На очи се набиваше висок до кръста талашитен тезгях, на няколко метра, от който имаше три пластмасови стола. Стените бяха голи и боядисани в белезникав цвят. Единствените предмети върху тезгяха бяха безжичен телефон и малко звънче за клиенти. Изчаках няколко минути и когато никой не се появи, пристъпих към тезгяха и натиснах звънчето.

Да ви кажа, иска ми се да имаше повече звънчета като това, защото жената, която се появи в отговор на позвъняването, беше едно от най-красивите създания, които някога съм виждал. Висока може би метър и петдесет, тя беше ефирна като въздух и носеше сияйно пауновосиньо кимоно, което подчертаваше тъмната, лъскава коса, вързана на кок на тила. Лицето й беше гримирано почти като на гейша и когато се приближи, тя наведе глава по източен обичай.

И аз сведох глава, но когато вдигнах очи, очарователната усмивка изчезна мигновено от лицето ми. От двете й страни стояха двама огромни мъже с рамене като канари и без каквито и да е вратове. Носеха сака и тъмни ризи, но щяха да изглеждат по̀ на място на някой тепих за сумо. Косата им беше зализана с гел, вървяха, като някак странно тътреха краката си, прехвърляйки значителната си тежест от единия на другия, сякаш способността им да се движат зависеше изцяло от сложна форма на безкрайно движение, като онези играчки с ред сребристи топки, които се удрят безспирно.

Азиатската богиня чакаше на тезгяха, усмихваше се сладко, докато двамата гиганти се извисяваха зад раменете й, оформяйки странно подобие на трите маймунки. Съсредоточих се върху влажните й очи и тя кимна, за да ме окуражи дискретно.

— Здравейте — започнах аз, направо гениално. — Продавате ли маймунки тук?

Жената поклати глава известно време, сякаш наистина се притесняваше, че нещо не е разбрала.

— Маймунки като тези? — попитах, като посочих през рамо към мотива, гравиран върху дебелото стъкло на вратата.

Тя поклати глава отново и после сведе очи, като необяснимо защо съсредоточи интереса си върху голия плот на дървения тезгях. Много бавно една от горилите зад гърба й завъртя врата си върху масивните рамене и аз чух как прешлените му изпукаха толкова силно, сякаш дъвчеше овесени ядки. Близнакът му вдиша дълбоко през носа си, изглеждаше така, като че ли може да изсмуче и последната молекула кислород от помещението само заради удоволствието да ме види как умирам.

Добих впечатлението, че нямат навика да си губят времето, така че започнах да ровя в джоба на коженото яке на слаботелесния, докато не открих двете фигурки на маймуни, след което ги поставих на тезгяха пред мен. Застанаха както дойде, едната запушила ушите си, другата закрила уста, като че ли се снишиха под сдържания поглед на красивото момиче. За мое голямо облекчение девойката вдигна глава, усмихна ми се непринудено и двамата мъже зад гърба й позволиха на яките си рамене да се отпуснат на една йота.

— Познати ли са ви? — попитах. — Тук ли са направени?

Момичето само премигна, сякаш чакаше да освободя главата си от подобни тривиални въпроси.

— Третата я няма. Можете ли да я направите? Или пък искате ли да купите тези? — като леко ги подбутнах към нея. — Колко бихте платили?

Този път момичето кимна, сякаш напълно разбра желанието ми. После бръкна под тезгяха, както реших за пари или счетоводна книга. Грешах. Ръката й се появи заедно с малко метално чукче. Чукчето беше направено от някакъв матов, подобен на олово материал, но за разлика от нормален чук, двата края на главата бяха сплескани, така че отгоре приличаше на смачкан шестоъгълник.

Бръкна за втори път под тезгяха, извади една велурена кърпа и я разстла върху тезгяха. После взе двете ми маймунки, постави ги внимателно върху велура и преди да успея да я спра, вдигна малкото чукче във въздуха и го стовари силно върху едната, после върху другата фигурка с рязко силно движение, което мигновено превърна маймунките в малки късчета гипс и прахоляк.

Ахнах и протегнах ръка с отворена уста, но когато очите ми огледаха внимателно щетите, за пръв път ужасът ми внезапно беше заменен с първите проблясъци на разбиране. Сред парченцата гипс блестеше малък метален предмет. Пристъпих по-близо, разчистих с пръсти гипса и го взех. Предметът беше ключ, не по-голям от тези, с които се заключваха куфарите и сред останките от втората маймуна имаше още един. Двата ключа имаха един и същ китайски йероглиф, гравиран отгоре. Взех ключовете в ръка и ги изучих върху дланта си. Значи беше вярно — маймунките не струваха нищо — за това обаче, което беше вътре в тях, си струваше да убиеш човек. Докато държах ключовете високо и се чудех колко чисти и лъскави бяха, въпреки гипса, в който бяха излети, момичето вдигна капака на тезгяха и ми махна с ръка да я последвам. Тръгнах подире й, тя ми се поклони още веднъж, преди да направи крачка встрани и да помоли един от костюмираните сумисти да ми вземе чантата и да я претърси, докато партньорът му претърсва мен. Този, който ме претърсваше, не откри нищо интересно, но приятелят му извади пистолета от сака и му го показа. Огледаха ме внимателно, сякаш от нов ъгъл, повдигнах рамене колкото се може по-небрежно и после видях как те сръчно изпразниха пълнителя, прибраха пистолета обратно в сака ми и го сритаха в ъгъла. Когато свършиха, момичето ми направи знак да я последвам към една обикновена бяла врата в дъното на помещението. Точно това направих и двамата здравеняци се подредиха в редичка след нас, така че се отправихме групово към вратата, вероятно изглеждахме досущ като странна делегация от далечна планета от някой фантастичен сериал.

От другата страна на бялата врата имаше малък вестибюл, а след него масивна метална врата с кръгло колело отгоре. Металната врата беше по-широка и по-висока от нормална врата и изглеждаше направена от много лъскава стомана. Беше врата, която по-скоро очакваш да откриеш във Форт Нокс или на входа на свръхмодерно противоатомно скривалище. Отстрани, до вратата, имаше плосък екран и аз гледах безмълвно как момичето допря ръката си до него и как екранът проблесна ослепително срещу фината й длан, също като фотокопирна машина. Последва силно изщракване и вратата леко поддаде навътре. Момичето кимна към сумиста от дясната ми страна, той пристъпи напред, завъртя колелото и я отвори широко.

Това, което видях зад вратата, беше достатъчно, за да спре дъхът ми. Тук, на първия етаж на обикновената на вид сграда в Амстердам, имаше трезор, с който всяка първокласна банка би се гордяла. Сейфове, разположени в редици един върху друг, заемаха цялата дължина на стаята, оформяха коридор, осветяван от примигващата светлина на флуоресцентните лампи. Сейфовете бяха изработени от метал, подобен на този на вратата и блестяха на светлината, сякаш никога не бяха докосвани с пръст. Бяха поне триста, натъпкани един до друг и в стаята нямаше нищо друго, освен сейфовете и лампите, дори прозорец нямаше. Обърнах се да погледна към момичето и тя внимателно взе ключовете от ръката ми и ме поведе към центъра на металния коридор пред нас.

Малко след средата на коридора момичето спря и погледна китайския йероглиф на двата ключа, после ги свери с тези на един от сейфовете до хълбока й. Махна към сейфа и видях, че отпред той има три ключалки. Момичето пъхна ключовете в две от тях и зачака да й дам и третия. Не можех да го сторя, разбира се, защото третият ключ беше в последната маймуна, където й да се намираше тя.

— Не е у мен — казах и й показах дланите си, като повдигнах рамене, вместо обяснение.

Посочи към третия ключ и каза нещо на китайски, след това изигра как слага и последния ключ, врътва и трите ключалки и отваря сейфа.

— Знам — казах й. — Но третият ключ не е у мен. Нямате ли дубликат? — попитах, като посочих към третата ключалка и после погледнах обнадеждено към момичето.

Момичето погледна разтревожено през рамото ми към един от сумистите и махна към вратата, през която бяхме дошли. Кимна набързо, след което започна да вади двата ключа, които беше пъхнала.

— Дубликат? — попитах. — Нямате ли дубликат?

Безполезно беше. Момичето постави двата ключа в ръката ми, малко високомерно според мен и се поклони съвсем леко, преди да се отдалечи в посока към вратата. Не я последвах веднага и забавянето ми беше достатъчно за стоящия по-наблизо сумист да постави огромната си длан върху рамото ми и да ме принуди да я последвам с категоричен тласък. Когато се върнахме в приемната, момичето влезе в съседното помещение, където мярнах ниска масичка, кожено канапе и телевизор, докато двамата сумисти ме придружиха до стъклената врата, подадоха ми сака и ме проследиха с поглед надолу по стълбите, докато не излязох на улицата.

По принцип можеше да се успокоя с мисълта да проникна с взлом в определен бъдещ момент, но нямах никакъв шанс. Не знаех как да надхитря скенер за отпечатъци като този, който пазеше трезора и не притежавах високотехнологично оборудване, което да ми позволи да вляза през металната врата до него. И това, без да споменавам, че сейфовете бяха пословично трудни за отваряне или че двамата сумисти можеха да ме разкъсат като къс хартия за оригами, ако случайно ме спипат. Реших, че вероятността това да се случи е съвсем реална, защото бях съвсем сигурен, че мястото работи двайсет и четири часа в денонощието. Непрекъснатият достъп привличаше основно типа клиентела, който според мен обслужваха, но по-важното беше, че Майкъл ми бе казал, че смята да напусне Амстердам веднага след като му дадях двете маймунки. Сградата, пред която стоях, се намираше точно на пет минути пеша от Централна гара, така че нямаше нужда да си гениален, за да се досетиш, откъде щеше да мине, преди да напусне града. Нямаше нужда също да си гениален, за да се досетиш какво имаше вътре в сейфа, но това, че знаех къде са диамантите, нямаше никакво значение, след като не разполагах с третия ключ. Изпъшках и поклатих глава. Бях уморен и скапан и имах нужда от почивка. Не изгарях от желание да вися пред сградата, която беше толкова добре позната на Здравеняка и Слаботелесния. С всеки изминал момент апартаментът на Ръдърфорд ставаше все по-привлекателно място.