Крис Юън
Пътеводител на добрия крадец (за) Амстердам (18)

18.

Когато се върнах в апартамента, направих си чаша горещ чай и няколко препечени филии, след което започнах да ровя из портфейла си, докато не открих визитката на Хенри Ръдърфорд. Набрах го от домашния телефон, незабавно се включи телефонен секретар. Един Ръдърфорд с тенекиен глас ме подкани да оставя съобщение и аз му се подчиних с най-краткото, което успях да измисля.

Щом върнах слушалката на вилката, се облегнах назад на стола, вдигнах крака на писалището и сключих пръсти под формата на пирамида под брадичката си. Седях така известно време и изглеждах сякаш, поне така смятах, обмислям цял куп ужасно сложни неща. Всъщност изобщо не мислех. Понякога просто действа успокояващо да седиш по такъв начин, да опреш брадичка на върховете на пръстите, да прехвърлиш тежестта си на задните крака на стола и да гледаш безцелно към другия край на стаята. Не след дълго се усетих, че си играя сам със себе си, накланях стола една идея повече от естествената му точка на равновесие, аха да падна и се подпирах на пети, точно преди да се прекатуря. Можех да стоя така с часове, най-малкото докато стаята около мен потънеше в пълен мрак, но преди здрачът да реши сериозно да се настани, телефонът иззвъня и аз го вдигнах, за да се наслушам на пухтене и хриптене.

— Чарли — каза запъхтяно Ръдърфорд. — Обадил си се и си ми оставил съобщение.

— Да — съгласих се аз. — Как си? Не ми звучиш много добре.

— Току-що изкачих четирите етажа до офиса. Проклетият асансьор отново се е развалил. Кълна се, че го развалят нарочно, за да ни държат във форма.

— Не си ли се замислял, че вместо да ти навреди, може да ти е от полза?

— О, ще се оправя — каза той неуверено. — Дай ми една секунда и старото тупкало ще се оправи отново. Ще ми кажеш ли от какво имаш нужда? Как мога да ти помогна?

— Тази компания „Ван Зант Диамантс“, за която ми говореше — рекох, — дето Майкъл е ограбил. Мислех си… спомена, че компанията била семейна?

— Точно така.

— Знаеш ли дали някой от тези Ван Зант още е жив?

— Има един — отвърна Ръдърфорд. — Живее близо до Музеум Плейн, квартала с музеите, мисля. Във всеки случай е отшелник.

— Имаш ли адреса му?

— Мога да го намеря. Но се съмнявам, че ще ти помогне по някакъв начин.

— Бих искал да опитам. Да видя поне дали ще иска да говори с мен. Мисля, че няма да ми навреди.

— Рискуваш да биеш път напразно. Да дойда ли с теб? Знам един хубав ресторант наблизо…

— Няма нужда — срязах го аз. — Не се хаби по тези стълби повече, отколкото трябва. Обаче ако можеш да ми намериш адреса, ще ти бъда много благодарен.

— Ще накарам секретарката ми да го потърси. Ще ти се обади веднага, щом го намери.

Точно както обеща, десет минути по-късно ми се обади една холандка с делови тон, която ми даде адреса и телефона на господин Нилс ван Зант, без изобщо да понечи да се увери с кого говори. Щях да й благодаря за труда, но тя затвори, преди да успея. Странно — холандците ще ви кажат, че са прями, но никога груби. Защо да се хабиш да разкрасяваш казаното с любезност, ще ви попитат? Просто казваш каквото трябва. Странното е, макар че разумната половина от мен не можеше да не се съгласи с този подход, емоционалната ми половина се терзаеше винаги, когато го изпитвах на гърба си. Този път не беше по-различно и аз поклатих удивено глава, затваряйки телефона. Честно казано, тази мисъл още ме тормозеше, когато си взех палтото и се отправих пеша към Централната гара, за да хвана трамвай за Музеум Плейн.

Вече се беше стъмнило, когато стигнах до наподобяващия замък Рийксмузеум и докато крачех под свода от арки, който минаваше по средата на сградата, пътят ми бе осветен от поредица от фенери, покрити с орнаменти. Излязох от музея и се озовах на брега на плитко, отразяващо светлината, езеро, обвито в мъгла. Отвореният наблизо бар кафене изливаше неонова светлина и музика към мрачното местенце, но аз му обърнах гръб и тръгнах на север да търся резиденцията на семейство Ван Зант.

Едва ли бихте сметнали къщата за внушителна, но тя бе впечатляваща според амстердамските стандарти, най-вече защото беше отделена от останалите и имаше истинска морава отпред. Моравата изглеждаше добре поддържана и беше в забележително добро състояние, като се има предвид количеството дъжд, което градът беше изтърпял през последните няколко месеца. Сочната трева бе осветена от две охранителни лампи в предната част на имота и светлината, която идваше от прозорците на първия етаж. Точно пред мен две успоредни линии от оформени като конуси кипариси ограждаха покрита със ситен чакъл алея, която водеше право към огромната двойна входна врата на къщата. Искаше ми се да тръгна по този път право към богато орнаментираната месингова хлопка, но една позлатена порта препречваше входа ми. Точно до лакътя ми имаше домофон, натиснах копчето и сведох лице до говорителя.

Чух бръждене и пукот и после един женски глас ми отговори просто с „Да?“.

— Здравейте — започнах аз, — вкъщи ли си е господин Ван Зант?

— Кой е?

— Казвам се Чарли Хауърд. Бих желал да разговарям с господин Ван Зант.

— Нямате среща, нали?

— Не — признах си, — но ще му бъда много благодарен, ако може да ми отдели пет минути.

— Невъзможно е без уговорена среща.

— Мога ли да си уговоря среща?

— Трябва да се обадите утре сутринта.

— Не мога ли да си уговоря сега?

— Много е късно.

С това връзката прекъсна. Новата порция прямота и този път ми понесе толкова добре, колкото и предишния. Детинската половина от съзнанието ми беше готова да си поиграе на чукни по вратата и бягай, но скучната зряла половина скоро надделя. Заврях лице между пръчките на портата и погледнах с копнеж към къщата. Част от мен се изкушаваше да прескочи оградата и да влезе вътре през някой прозорец само за да види дали Ван Зант ще говори с мен, ако успея да заобиколя жената, която се беше обадила на домофона. Имаше вероятност обаче той да извика полиция. И с оглед на последните събития планът не ми се стори кой знае колко добър.

Неохотно се отдалечих надолу по улицата. Имаше още няколко къщи в подобен стил, макар че малко от тях имаха заключени порти. Две-три входни лампи светнаха, докато минавах покрай тях, но останах с впечатлението, че са сложени, за да помагат на гостите, а не да спират крадците. Друга нощ това би ме накарало да се замисля дали районът не е пълен с лесни мишени, но умът ми беше зает с различни неща, а и с Бургграве по петите ми моментът не беше подходящ да замислям непредвидени кражби.

Стигнах до края на улицата, после завих наляво, веднъж и още веднъж, докато не се озовах срещу входа на музея на Ван Гог. Тъкмо затваряха и последните посетители се точеха надолу по бетонните стъпала, мнозина от тях носеха тубуси с плакати. Без всякакво съмнение повечето тубуси съдържаха копия на проклетите слънчогледи. Бяха изложени на витрината на всеки магазин за сувенири в града. Предлагаха се на картички, на фланелки, върху покривки за маса и чаши за кафе. Можехте да си ги купите върху подложки за компютърни мишки, бейзболни шапки или пъзели. Едва ли средностатистическият турист знаеше, че Ван Гог е рисувал и други неща.

Трамвайната спирка, към която се бях запътил, се намираше малко по-надолу от сградата на музея и когато стигнах до нея, открих, че стоя точно срещу къщата за диаманти „Костерс“. По принцип не вярвам в знамения, съдба, космическо равновесие и тем подобни, но честно казано, съвпадението беше страхотно. Като оставим съвпадението настрана обаче, може би просто се нуждаех от извинение, за да си пробвам отново късмета си при Ван Зант. Не исках да оставя нещата така и от опит знаех, че упорството обикновено води до някакво решение, което беше добре дошло. И ако нямаше да имам възможност да говоря със самия Ван Зант, по-добре беше да го разбера веднага, отколкото да си губя времето и да чакам до сутринта, за да се обадя по телефона.

И така, вече решил, пресякох обратно трамвайните линии, прокарани в асфалтовата настилка и заобиколих отново към „Ян Луйкен Страат“. И, да му се не надяваш, точно когато се зададох от другия край на улицата, видях как същите тези порти се отварят и от тях излиза една добре облечена жена. Тя беше с бежов шлифер, телесен чорапогащник и високи обувки и носеше малка пътна чанта в ръка. Косата й беше вдигната на кок и на лицето й беше изписано делово изражение. Видях я как заключва вратата зад гърба си и после я изчаках да се отдалечи надолу по улицата, бях повече от сигурен, че жената, с която бях говорил по домофона, току-що бе приключила всекидневните си задължения. Останах на мястото си, докато не зави зад ъгъла, след което се приближих до домофона и натиснах копчето за втори път.

Не последва незабавен отговор. Погледнах към осветените прозорци на първия етаж, за да видя признаци на раздвижване, но не успях да различа абсолютно нищо. Може би къщата беше празна, макар че малко се съмнявах. Жената, с която бях разговарял, не каза, че Ван Зант си е у дома, но аз имах впечатлението, че е вътре. По думите на Ръдърфорд рядко излизал от къщи и въпреки че един средностатистически собственик можеше да остави светнато някъде, за да възпре крадците, необичайно бе човек да остави толкова много включени лампи.

Тъкмо се канех да натисна бутона още веднъж, когато търпението ми беше възнаградено. Този път никой не се обади по домофона, чу се само кратко бръмчене, преди вратата да се отключи автоматично. Признавам, бях изненадан, но понеже не бих пропуснал да се възползвам от късмета си, бутнах вратата и влязох вътре, после се отправих по късата алея към входната врата, ситният чакъл хрущеше под краката ми като хиляди малки буболечки. Когато стигнах до вратата, дори опитах нещо оригинално — вдигнах месинговата хлопка и почуках с нея по дървото.

Тишина.

Изчаках секунда и почуках отново. Този път чух викове. Холандският ми беше, в най-добрия случай, елементарен, но определено останах с впечатлението, че ме наругаха. Какво, по дяволите, ставаше? Да не би човекът да искаше да използвам шперцовете си и сам да си отключа?

Почуках трети път и виковете се чуха по-отблизо. Колкото повече наближаваха, толкова по-гневни ставаха, сякаш човекът, който крещеше се движеше много бавно и раздразнението му се увеличаваше с всяка измината крачка. След малко гласът се чу от другата страна на вратата и накрая долових как резето се вдига и в процепа между вратата и рамката се появи гневно лице.

Там е работата, ако трябва да съм напълно честен, че понякога в романите си изграждам героите въз основа на хора, които срещам в реалния живот. Мога да посоча поне два случая, когато взех цялостното физическо описание и характерите от познанства, които имах. По-често обаче героите ми представляваха амалгама от двама или повече души. Стар роднина може би, примесен с нещичко от кондуктора във влака от предния ден, с финалните щрихи на телевизионен говорител. Друг път взимах физическото описание от снимка в някое списание и влагах в него черти от характера на историческа фигура, за която бях чел или пък заразявах героя с болест, която изследвах. Но никога досега не се бях сблъсквал с истинско превъплъщение на герой, съществувал единствено в света на въображението ми. Колкото и невероятно да изглежда, приликата беше толкова поразителна, че щях да го опиша най-добре, ако повторех първите редове, които му бях посветил на страниците на романа си.

Старецът имаше кожа, която свидетелстваше за живот, изпълнен с трудности. Сбръчкана, съсухрена и нагъната на ситни бръчици по цялото му чело и в ъгълчетата на очите. Там, където беше опъната, отгоре на носа например, изглеждаше тънка като паяжина, а пък на врата се бе усукала като протрито парче стар канап. Косата му беше оредяла и толкова бяла и мека, че приличаше на пух за възглавници, а от двете страни на главата два кичура стърчаха над огромните му уши също като топчетата памук, които слагат във флаконите с лекарства. Имаше сиви и воднисти очи, като камъчета на морския бряг, и сякаш гледаше право през мен, все едно бе сляп. Раменете му бяха заоблени, а гърбът превит и той ходеше с помощта на бастун от тъмно дърво. Върху кокалестата му фигура висеше черен костюм на иконом, допълнен от бяла риза, пожълтяла около яката и опърпана папийонка, която вероятно за последно беше връзвана при потъването на „Титаник“.

Добре, де, мъжът пред мен не носеше униформата на иконом, но във всяко друго отношение приликата беше достатъчна, за да ме накара да подскоча. Колкото и да е странно, и той направи същото, след което се хвана за сърцето с ръката, с която държеше бастуна. Подпря се на рамката на вратата, устните му се отваряха и затваряха безмълвно, като риба на сухо. После ме погледна и печално поклати глава, стисна зъби и очите му се смръщиха. Изведнъж започна отново да мърмори обиди на холандски.

— Чакайте — прекъснах го и вдигнах ръка. — Боя се, че съм англичанин. И не исках да ви уплаша.

Той млъкна насред изречението, след което превключи на език, който можех да разбера.

— Кой сте вие? — попита и присви очи.

— Казвам се Чарли Хауърд. Вие ли сте господин Ван Зант? Бих искал да разговарям с вас, ако е така.

— Нямате уговорена среща, нали?

— Не.

— Тогава трябва да си вървите. Това беше грешка. Взех ви за икономката си. Помислих, че си е забравила ключовете.

— Току-що си тръгна.

— Вземете пример от нея.

Понечи да затвори вратата. Преди да се замисля, пъхнах крак в процепа и бутнах с длан врата. В очите му пробяга тревога. Бузите му трепереха. За миг, сигурен бях, явно си помисли, че се каня да го нападна.

— Искам само да поговорим — рекох. — Моля ви. Важно е.

Той поклати глава решително и бутна отново вратата. Силен беше дъртият козел и ако не бях препречил вратата с крак, щеше да я тресне под носа ми. Вратата обаче се опря в крака ми.

— Махнете си крака — нареди ми той, раменете му трепереха.

— Няма да ви отнема повече от пет минути.

— Ще извикам полиция.

— Слушайте, става въпрос за Майкъл Парк.

Името го сепна. Изведнъж силата, която упражняваше върху вратата, започна да отслабва. Погледна ме с известно безпокойство и тогава разбрах какво трябва да кажа.

— Мъртъв е, господин Ван Зант. Това дойдох да ви кажа.