Крис Юън
Пътеводител на добрия крадец (за) Амстердам (14)

14.

Честна дума, в мига, в който стигнахме до апартамента ми, разбрах, че някой е влизал вътре. Заради интуицията на крадец. Заради дребните неща, които бях научил през годините на влизане с взлом. Заради факта че вратата ми беше изкъртена от пантите и лежеше просната на пода на всекидневната.

Щом видях вратата, казах на Марике да ме изчака в коридора и влязох предпазливо вътре. Не очаквах да заваря никого, но не исках и да поемам излишни рискове. Не ми беше нужно много време, за да проверя. Трябваше да претърся само всекидневната, кухнята, банята и спалнята. Щом се убедих, че няма никого, върнах се до входната врата и казах на Марике да ме последва.

— Извинявай за неразборията — казах й аз.

— Но това е абсурдно — възкликна тя. — Чарли, това е ужасно.

Наистина беше ужасно, дори и за начинаещ взломаджия. Беше разпръснал по пода всичките ми вещи — книги, ръкописи, бележки, дискове, снимки, дори и лаптопа ми. Беше нарязал и изтърбушил меката мебел във всекидневната, същото беше сторил и в спалнята с дрехите, чаршафите и матрака, на който спях. В банята беше свалил декоративния панел на ваната, извадил шперцовете ми от скривалището им и ги беше изсипал във ваната. В кухнята всички врати на шкафовете зееха отворени и храната и посудата в тях беше изсипана на голяма лепкава купчина на пода. Вратата на хладилника съща беше отворена и в основата му се беше събрала локва вода, откъдето се беше разпростряла до покупките и беше образувала воняща токсична каша.

Изведох Марике от кухнята и се върнахме обратно във всекидневната. Запътих се към писалището и пътьом вдигнах счупеното му чекмедже от пода. Оставих чекмеджето настрани, коленичих и опипах мястото, където чекмеджето беше стояло. Пръстите ми претърсваха отвора, но колкото и да се стараеха, не можаха да открият фигурките. Раменете ми увиснаха, обърнах се към нея и поклатих глава.

— Няма ги.

— Не — промълви тя през стиснати зъби, като пубертет, който се опитва да отрече очевидното.

— Съжалявам — казах й. — Мислех, че тук са на сигурно място. Бях сложил добри ключалки на вратата. А и не мислех, че някой ще разбере, че съм замесен.

— Кой може да знае?

— Може арестът ми да е намерил място във вестниците. Това ме е свързало с Майкъл и е било лесно да открият къде живея. Повече от ясно е, нали така? Вторият взломаджия, мъжът, който проникна в апартамента в Йордаан, докато още бях там, той го е направил.

Марике ми се намръщи.

— Кое му е ясното? — попита тя.

— Ами нали видях какво направи с апартамента? Постъпил е по същия начин и тук. Порил и рязал на поразия. Влязъл е, като е разбил вратата. Оставил е същата кочина. И не е просто случайна кражба. Ако беше случайна, лаптопът ми нямаше да го има.

— Но кой е този човек?

— Ти ми кажи.

— Не знам. Откъде да знам?

— Мисля, че Майкъл го е наел. И мисля, че ти е казал за това.

— Разбрахме се, че не е — отвърна тя, махна с ръка във въздуха и после посочи към мен. — Не говори такива неща. Не са истина.

Марике тропна с крак, след което започна да вика и крещи. Можех да й кажа да млъкне, че може да пречи на съседите, но после си спомних, че шумът от разбиването на вратата и обръщането на апартамента ми изобщо не ги беше трогнал, така че я оставих да си вика колкото иска. Толкова добра беше, че част от мен се изкушаваше да я последва. В крайна сметка обаче млъкна и ме погледна така, сякаш аз бях единствената причина за настоящите несгоди в живота й.

— Каза ми, че били на сигурно място — рече тя и отново вдигна обвинително пръст. — Ти си идиот. Държал си ги в писалището си. Това е глупаво. Първо там бих потърсила.

— Той обаче не е потърсил първо там, иначе нямаше да си направи труда да изтърбуши едно напълно прилично канапе. Депозитът ми за щети отиде.

— Шегуваш ли се? Мислиш, че можеш да ме разсмееш ли? Няма да се смея. Ти си глупак. Маймунките ги няма. Ти си един голям, голям глупак. И като се замисля, че аз… с теб — изсъска тя. — За какво? За какво?

— Искаш да кажеш, че се преструваше — отвърнах, като разтърках клепачи.

— Глупак — крещеше тя и размахваше ръце във въздуха. — Глупак!

Тегли един шут на съсипаното канапе, после продължи да рита каквото й попадне. Когато спря да рита мебелите, тропна отново с крак. После изкрещя, погледна ме с още по-голямо презрение, отколкото ми се искаше, и накрая излетя от апартамента ми.

След като си отиде, се отпуснах на един стол и потърсих с копнеж добре подредената стая, с която бях свикнал и която обичах. След като се концентрирах достатъчно добре, почти успях да си я представя, но скоро се отказах, защото пропастта между образа в главата ми и този пред очите ми беше много потискаща. Вярно беше, че склонността ми към обирите бе голям недостатък, но никога не бях правил подобно нещо в нечий дом. Щеше да ми отнеме часове наред да почистя и вероятно трудно щях да обясня на хората от компанията, която ми беше дала под наем апартамента, какво се е случило и да ги убедя, че наистина няма нужда да се обаждат в полицията. Щеше да ми се наложи да платя за нова врата, ново канапе и ново легло, плюс за щетите, на които се натъкнех, докато разтребвах. С оглед на всичко това, оказа се, че този ден щеше да ми излезе много скъп, особено ако включите и шестте хиляди евро, които бях дал на Ръдърфорд и двайсетте бона, които не успях да си прибера от Марике.

Половин час по-късно все още лежах на пода, опитвайки се да намеря сили да стана и да се захвана с чистенето и да преборя умората, която започваше да ме наляга отново, когато телефонът иззвъня някъде изпод камарата разхвърляни книги до мен. Разрових книгите, докато не открих пластмасовата слушалка, след което я допрях до ухото си.

— Чарли — сърдечно се обади Пиер, сякаш ми се обаждаше след промеждутък от много години, — къде беше? Звъня ти от вчера, но ти не вдигаш. Започнах да си мисля, че си напуснал Амстердам.

— Започвам да си мисля, че трябваше да го сторя, Пиер. Кажи ми какво откри?

— За маймунките, новините не са много добри, съжалявам. Ако бяха много стари, направени от слонова кост, може би щяха да струват нещо. Но иначе не.

— Мисля, че са направени от съвременен материал. Гипс, може би.

— Тогава не струват нищо.

— Страхувах се, че точно това ще кажеш. Изобщо ли няма да можем да ги продадем?

— Няколко души колекционират такива маймунки. Единият е швейцарец, говорих с него. Но цената не е добра. Той колекционирал метални маймуни, златни да кажем, но обикновено идвали от Япония. Не се заинтересува от твоите маймуни. Съжалявам, Чарли.

— Не, няма проблем. Донякъде го очаквах. И аз имам да ти кажа нещо, Пиер. Страхувам се, че новината е лоша.

Постарах се да му съобщя, че Майкъл е мъртъв, без да изтърся новината безчувствено или да заеквам и се вайкам без причина. Казах му кога е станало и му изказах съболезнованията си, след което млъкнах и изчаках Пиер да реагира по някакъв начин. Помълча известно време, после с малко неискрен глас ми благодари, че съм му казал и промърмори кратка молитва.

— Искаш ли да се опитам да разбера дали ще има опело?

— Не, благодаря ти.

— Стори ми се добър човек — казах аз.

— Да. И отличен крадец.

— Сигурен съм — замълчах за миг, после се изкашлях. — Пиер, не искам да бъда груб, но трябва да те попитам нещо. Когато Майкъл говори с теб за това какво му трябва, препоръча ли му още някого?

— В Амстердам ли? Не. Само теб, Чарли.

— Тогава къде би отишъл, ако е искал да наеме втори крадец?

— Това не знам. Защо му е да го прави?

— Точно това се питам и аз — отвърнах му. — Но не се тревожи. Вече много ми помогна.

— Щом казваш, Чарли. Но моля те пази се, Чарли. В момента в Амстердам явно не е безопасно място за крадци.

Нямаше как да не се съглася с него. Затворих телефона, разтърках очи, изстенах жално, след това станах от пода и се отправих обратно към кухнята. Всичко си беше така, както го бях оставил, жалката свинщина по средата на пода. Прескочих локвата от хладилника и сритах една кутия от овесени ядки и руло домакинска хартия настрани, така че да има върху какво да стъпя. След това започнах да ровя из лепкавите гадни боклуци, докато не открих кутията с прах за пране. Избърсах ръка в панталоните си, бръкнах в кутията и зарових в праха с аромат на цитрусови плодове, докато не открих това, което търсех. Огледах се, за да проверя дали някой не наблюдавали извадих двете маймунки от скривалището им на дъното на кутията. Избърсах гранулите от праха за пране, после вдигнах фигурките пред очите си и се запитах вероятно за стотен път какво им е толкова ценното.